Името му беше Ангел, а прекорът Лумпата. Това беше купешка дума Лумпен, взета от библията Мордохаева. Професията — воденичар, а имотното му състояние — една воденица-караджейка с два камъка. На единия мелеше жито, а на другия кукуруз. Като всеки воденичар, той беше хитър сиромах с голямо сърце. Облагодетестван беше от Бога, защото в онова купонно време той не изпитваше нужда от насъщния, а покрай мливарите гледаше много перната стока. Тя се плодеше и угояваше сама. Риба имаше също в изобилие. Вино сипваше в достатъчно количество, защото лозето му беше голямо. Като всеки воденичар слабостта му бяха чуждите булки и многобройните му приятели от махалата. Почти не минаваше ден да не се съберат във воденицата на червено винце, дебело мезе и сладки раздумки. Особено близки бяха с махленския фелдшер, който също се казваше Ангел.
На един Банго Васил Лумпата събрал приятелите си да празнуват. Поканил танцьорката Зорка Циганката и циганина кларинетист Щронго. Започнала веселбата, обаче фелдшера го няма. Почакали, почакали и когато търпението им се изчерпало, а градусът се повишил, Лумпата извикал ратая си Вачо Плашипутарнико и му заръчал:
— Тичи у фелшеро и му кажи да доде веднага! Ама да си земе чантата оти имаме болен човек!
От лошите очи, празната паница и питането косите и Пристига запъхтян Плашипутарнико в дома наа фелдшера и още от вратата му казва:
— Чорбаджията рече да си вземеш чантата и веднага да додеш, у воденицата, оти има много болен човек! Връцнал се и беж обратно.
Фелдшера грабнал чантата и колкото му сили позволяват тича след Плашипутарнико. Когато влиза във воденицата, наред с кречеталата чува и музика. Отворил бързо вратата на стаята и що да види? Голямата софра отрупана с ядене и пиене. Щронго стъпил но един стол, навирил кларинета към тавана го надува, та очите му ще изкочат като на варен косат. В ритъма на музиката Зорка, само с един пещимал на срамо, си, бие дайрето и хвърля гюбеци, придружени със сластни погледи.
— Дек е болнио? — запитал разтревожено фелдшера и се заозъртал.
— Те го те! — казал Лумпата и посочил един от софрата, който с пълни уста пляскал с ръце в такт с дайрето на Зорка.
— К’во му е бе? Не видиш ли че врато му е червен като берковски ибрик! — възнегодувал фелдшера.
— Как да не е болен? Зорка фърга гюбеко от два саата, а на тоа не може дда му стане онаа работа. Т’ва не е ли болен човек? А сега остави чантата и седай да ядеш и пиеш к’во Господ дал! — казал ухилен Лумпата.
Знайно е, че всички воденичари са фаталисти. Лумпата не беше изключение. Имаше ли „лоша среща“, или попиташе ли го някой къде отива, той се връщаше немедлено.
Веднъж махленската клюкарка Мица с деветте езици тръгнала рано за воденицата, та да свари там Лумпата да й Даде паница брашно. За зла врага той бил тръгнал по важна работа. На улицата го среща Мица с празна паница в ръце и го запитала:
— Ангеле, дека рано, рано си пошел? — мустаците му настръхнали като кемерски котарак. Погледнал Мица и ядосано казал: — Отваам у фелшеро!
— К’во ти е бре? Да не си болен? — съчувствено го попитала Мица.
— Отивам на операция! На онаа ми работа е изкарал голем нокът и много убива. Та сакам да го отреже!
— У-у-у да те убие Господ! Ти не си за фелшеро, а си за налбатино Амекията. Он да ти отреже пустиняко със сантрачо, дека обрезва копитата на магаретата.
След тези думи Мица ядосано се фръцнала и тръгнала с празна паница за дома Лумпата си свалил калпака, изтрил си челото с мръсното чевре и клеф, клеф, та обратно във воденицата.