Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))

ЧЕШМАТА НА МУСТАФА

Неделен августовски ден. Ясно синьо небе, а слънцето припича ли препича. Двамата стари приятели Павел и Мито се връщат у дома след черковната служба по случай св. Панталей Пътник. Вървят бавно и мълчаливо, премисляйки черковната служба и житието на светеца. Пръв наруши мълчанието Мито:

— Бай Павле, ще те помоля да се отбиеш у нас! Днес е празник. Ще седнем, ще си поговорим и ще си пийнем по ракийка преди обеда.

— Благодарим ти, Мито, за поканата, ама я имам работа днеска, дако е Недия!

— Каква работа?! На божи празник е грехота да се работи!

— Щъ ида на Мустафовата чешма да си налея бардето с пресна и студена вода.

— Та ти на това работа ли му викаш? Ей къде е чешмата. Докато ти идеш и си налееш прясна водаа, аз ще сложа софрата. Ще те чакам!

След тези думи на Мито двамата се разделиха и всеки влезе в своята порта. След малко Павел излезе със стомна в ръка и тръгна по уличката към Мустафовата чешма, която не беше далече. Мито се преоблече и започна да приготовлява софрата. Не след дълго Павел се върна от чешмата, остави стомната, преоблече се и влезе в двора на съседа и приятеля си Мито. Качи се по дървените стълби на язлъка и седна на софрата, където в сахана беше сервирана салатата. Бръкна в пояса си, извади пунгията и започна да пълни калената лула с тютюн. Тъкмо прибираше пунгията в пояса си и Мито дойде с пльоската и две юзчета в ръце. Седна, наля по юзче и каза:

— Ха сега, добре си ми дошел!

— Благодарим! Нек свети Панталей да е с назе! Чукнаха се с юзчетата, отпиха от тях и ги оставиха на софрата.

— Голема жега ще е днес — рече Мито.

— Последен летен месец е и Господ глеа да изпече убаво грозгьето и сичкио берекет на майката земя — отговори Павел.

— Мите, добре си изстудил ракията.

— Зимника ми е дълбок и студен. Там си държа и водата за пиене.

— Абе, студената вода ни е до гъзо. Те дек е Мустафовата чешма. Аллах да му просвети кокалете на тоа Мустафа, дек е направил тоа голем севап на маалата!

— Абе, бай Павле, аз съм стар човек, ама не зная каква е историята на тази чешма. Срамота е да живея толкова години и що вода съм изпил от нея, а да не зная нищо!

— Не знаъш, Мите, оти историята е много стара. Я бех дете и едвам го помня тоа Мустафа. Щъ ти разкажа.

След тези думи Павел замези, изтри мустаците си с ръка и отпи от юзчето. Остави го на софрата, взе лулатаа си, дръпна от нея и започна:

— Она историята е дълга и широка. Тоа Мустафа дек е напраил чешмата е баща на сегашнио Мустафа Кафеджията. Они открай време са си живеле у таа къща до Джамията, де сега живее Кафеджията. Бащата на старио Мустафа, деда му на Кафеджията е бил заможен турчин и член на управата градо ни. Бил аджия и се викал аджи Якуб. Та неговио си Мустафа е направил чешмата. Преди това она е била еднс кладенче, дек у локвите са се къпале мааленските патици Мустафата бил добър и честен човек. Бил завършил медресе турско училище, дек сега е нашето „Митрополит Канстантин“ и после почнал да се занимава с гечинмеко на баща си. Като секи правоверен, Мустафата одил редовно у Джамията. И тогава и сега един стобор дели джамията от дворо на Мустафата. Она вече не работи оти като дойдоа румънете съборна минарето до половината. И сега си е още така. Ти знааш, че турците съ молът по четири, пет пъти на ден. У петъчен ден, кога съ у джамията оджата чете, а они съ наредени на редици и съ тьртат като челата м’ги опират у земята. Та при такава една молитва около Байрамо, м’ги станал резило с Мустафата.

Павел замълча, взе си от салаттата и допи юзчето. Мито изпи своето, взе пльоската, отново ги напълни и запита:

— Какъв е този резил?

— Шъ ти кажа! При едно от поредните търтения Мустафата съ опущил и пръднал. Да пръднеш у джамия или да влезне свиня у нея е най-големио грех. Причината да съ опущи никой не мое да каже точно. Мюзевирлъците биле различни. Едни викат, че бобо дек го ял бил причина, оти сакал да излезе на раатлък. Други викат, че когато Мустафата учел у медресето, оджата му праил сефтето и му разлабил алката. Трети викат, че кога бил аскер аркадашите му праили сефтето и он започнал да съ опуща. Я си миела, че и трите работи моа да са причината, ама нейсе! Още след свършване на молитвата мюзевирлъко съ разнел из маалата и целио град. Мюзевир-българин го кръстил Мустафата дек пърди у джамията. Тоз прекор бързо се разнел из градо и след неколко дена сички го знаали като „Мустафата дек пърди у джамията.“

След тези думи Павел замези и отпи жадно една глътка, от която в юзчето не остана нищо. Мито го напълни и нетърпеливо запита:

— Е-е-е, какво общо има това с чешмата? Павел се усмихна дяволито и продължи:

— Ти не знааш турците. Они съ много честолюбиви и докачливи, особено за религията м’ги. За да изкупи грео си, он отишел у Мека и като деда си станал аджия. Горкио! Он мислел, че шъ му викат аджи Мустафа и шъ забраат прекоро му. Да, ама не станало как он си мислел. Па си му викали на прекор. Тогава по съвето на оджата он решил да направи чешма. Като напраи чешма Алах щъ му прости грео.

Чешмата е най-големио севап, който моа да направи един турчин. Т’ва си е така. Речено, сторено. Построил чешма за чудо и приказ. Сложил пьоча и на нея написал на турски и на български името си и годината. Она и до сега си стои. Както видиш и ние пием убава вода от нея. Мюзевирите врачане веднага я кръстили „Чешмата на Мустафата, дек пърди у джамията.“.

Тоа прекор не давал мира на Мустафата. Мислил он, мислил баща му, мислил и оджата и накраю измислиле да иде у Стамбол додека съ позабрави работата. Отишъл он у Стамбул, оженил съ там. Народиле му съ дечурлиа. Стамбул, Стамбул, ама Враца се си му у акъло. Като поотраснале децата он решил да си доде, като мислел че врачанете са забравиле резило. Прибрал се Мустафата у бащинио дом. Баща му аджи Якуб се бил поминал и Мустафата станал сейбия на имотете му.

Минале няколко дена, докато се уреди у бащинио дом. Сичко било добре, ама него се го чоплело това дали врачанете са забравиле прекоро му. Взел един ибрик и дошел на чешмата. Там имало едно мънинко момче, което наливало бардето си със студена вода. Изпраил се Мустафата и казал на момчето:

— Добър ден! Абе, момче, кой е напраил и кък съ вика таа чешма?

— Добър ден! Ти сигурно не си от тука. Кой я е направил пише на чешмата. Тук гя знааме като чешмата на Мустафата дек пърди у джамията — рекло момчето и продължило да си налива бардето.

Буца заседнала на гърлото на Мустафа. Разбрал он старата истина, че за резил ставаш за миг ама он съ помни цел живот. Видел он, че доброто съ забрава бързо, ама резило никога.

Като каза това Павел взе лулата, която беше позагаснала и дълбоко смъркна няколко пъти от нея. Настана продължително мълчание, което Мито наруши пръв:

— Какви хора е имало. Турчин, турчин, ама и той има чест и достойнство. Цел живот не е могъл да преглътне един дребен резил, който е направил неволно.

— Мустафата е разбрал, че водата може да изпере и измие сичко освен резило. Он разбрал и това, че никога не е късно да съ орезилиш. Ама манко ора останаа като Мустафата. Глей к’во шъ ти кажа! Народното събрание е светилището ни. У него като у джамията не моат да влазат свинье и да съ пърди. Ама глеаш к’во стана. Сега там влизат щрокави и глистави прасенца, а излизат огоени шопари, които не само пърдат, ама съ усират у него. Шъ съ усират и имат право. При таа държавна софра, при това лакомо лапанье кък нема да праат тиа свинщини. Они не съ виновни. Виновни сме ния. Като ги знаеме к’ви съ, оти ги вкарваме у таа светиня?

Павел замълча за малко и продължи:

— Много малко от них са ора и знаат, че иманье ако загубиш, пък шъ го спечелиш, ама чест загубиш ли — губиш сичко. Я не знъм от дека дойде тааа щрокава и глистава порода, ама дано съ довърши!

— Чул те Господ, бай Павле! От твоите уста в Божиите ущи! И двамата замълчаха, защото знаеха, че Господ е високо.

ШЕБЕЦИТЕ

Зноен юлски ден. Петровите пекове са в стихията си. Всички божи твари са се скрили на сянка, търсейки прохлада. На излъка, пред малката софра, са седнали двама стари приятели — Мито и Павел. На софрата стои изпотено павурче с ракия, а до него калайдисан сахан с резени обелени круши.

Пред двамата — юзчета. Павел бръкна в пояса си и извади пунгията. Напълни лулата си с тютюн, цъкна с огнивото, запали праханта, която постави в лулата си. Затисна я с палец и смръкна няколко пъти.

— Голяма жега, голямо нещо, бай Павле.

— Време му е, Мито, сега се пече лебо — отговори Павел. Мито напълни юзчетата с изстудената ракия, взе своето в ръка и каза:

— Ха, добре дошъл, бай Павле!

— Добре заварил и наздраве! — рече Павел, отпи от юзчето и го остави на софрата.

— Вземи си мезе! — покани го Мито.

— Благодарим! Шъ си зема, оти крушата е благодат, дар божи. Она е дошла от раьо при назе. Ябълката е друго, она е греовно дърво.

— И ябълката и всички плодове са дар от Всевищния.

— Така е! Ама грео на Адам е станал като е изел ябълка. От круша съ не влаза у грех. Затова съ вика — крушите бели, ябълките брои. Крушата е свешено дърво по целио свет. Сега шъ ти кажа една приказка дек, я знъм от един црън арапин. Знаеш, че бех пленник у французете. У лагеро ни вардеа църни арапе. Они съ грозни, ама иначе съ добри ора. С един от них станахме добри приятеле. Та он ми разказа таа приказка.

Било много отдавна. Племето му живеело в една непроходима кория. В средата на селото имало голема круша, която они почитали като свещено дърво. Птичките кацали по нея и по цел ден огласяли селото със своите сладкопойни песни. Пеперуди и пчели летели на орляци и пиеле нектар от цветовете на крушата. Крушите от нея използвали като илач или за голема благина през празниците, оти и они си имат празници. С круши посрещали госкето си. Ората ловели риба, дивеч и берели горски плодове. Така безгрижно и весело си, живеело племето. Да, ама гяволо си нема работа. Една заран селото осъмнало с викове и кресъци. Като излезнали ората от колибите, що да видат:

На крушата се окачило цело стадо шебеци. Най-високо бил тарторо м’ги, а на клонете под него останалите шебеци. Ядът круши, рипат от клон на клон, биат съ у гърдите и съ зъбат на ората. Убаво, ама от небелените круши стомасите мги съ разлабиле и они осрале орталъко.

От този ден живото на племето станал много тежък. Немали свещено дърво, местото около крушата осрано, птичките вече не пеели, а от денонощните кресаци на шебеците селото немало мира. Сички опити с добро или зло да прогонят шебеците били напразни. Така съ минало много време и ората мислеле вече да съ изселат от родното место. Запрчнале да цират дек, да идат. Арно, ама ти знаиш, че секо добро или лошо си има край.

Един ден у селото съ раздал силен рев. Ревел един голем слон, който бил тръгнал да пие вода и се разхлади у езерото до селото. Минал слона покрай крушата, а шебеците почнале да викат и да го замерват с круши. Дали от яд, или от това, че му съ яделе круши, слоно стигнал до дървото, подпрел якио си гръб у него и почнал да го стръсква. От силното стръскванье зрелите круши почнале да падат по земята. Уплашиле съ шебеците и съ струпале на клоно около главнио шебек. Ти знаеш, че крушата е крехко дърво. От силното стръскванье, а сигурно и от тежестта, клоно съ строшил и сички шебеци озпопадале на земята. Поотръскале съ и дим да ги нема. Слоно си апнал от крушите и продължил своьо път към езерото. Шъ ма питаш за шебеците. Они тръгнале отново Да дират свещено дърво — завърши Павел.

След тези думи той извади от пояса си една бела кърпа, изтри потното си лице, прибра я обратно и се замисли. Настана продължително мълчание, което наруши Мито.

— Какво се замисли, бай Павле? Ха да пийнем, че ракията се стопли! Наздраве!

— Наздраве! Миела вече осемдесе годин и нищо не моа да измиела. Не е прав Господ! На арапете дал шебеци, ама и слонове. На назе дал шебеци, ама слонове нема. Щом нема слонове к’ва сила моа да прогони шебеците? Кой моа да сктръска наш’та круша?

Като каза това Павел пак извади кърпата и избърса с нея насълзените си старчески очи. Изтръска загасналата лула и я прибра в пунгията. Налегнаха го мислите, които осемдесет годин не му даваха покой. Той знаеше, че шебеците нема да се довършат или да се върнат там от дето са дошли. Дали ще доживее този ден, когато шебеците ще отидат вдън гори тилилейски само един Бог знае.

СТЪЛБАТА

Пред малка софра, на която стояха отдавна изпити юзчета, на трикраки столчета, седяха познатите ни — Павел и Мито. Седяха и си мислеха за онова минало, което нямаше никога да се повтори. Пръв наруши мълчанието Мито.

— Та бай Павле, думата ми е за стълбата. Ти я наричаш сълба, а на други места й викат катарага. Както и да са нарича, тя е велико творение на човешкия гений, на което могат да завидят дори боговете.

— Оти бе, Мите? Ората стигнаа Луната, а ти ми приказваш за сълба.

— Ще ти кажа! Ще ти го обясня от историческа и практическа гледна точка. Извинявай, ама ти си по-стар и някои неща си ги позабравил или не ги знаеш! Когато Господ е създал света за шест дни, на втория ден е казал: „Нека има небе, което да бъде като покрив на света!“ Хубаво, ама това небе той го е създал не само за покрив на света, а и за място на Царството небесно, демек за място на своя трон.

И докато всички останали места на Земята човек може да ги достигне, то трона Господен никой не може да достигне. Ти не ги слушай тия дето приказват Космос, Луна, Марс и прочие! Никой не може да достигне трона Господен! Ти не си чел, ама аз ще ти кажа, че още със сътворението на света Бог си е избрал недостъпно место за неговото царство и за неговия Рай. И Древните гърци пишат, че техния бог Зевс, се намира на една недостъпна планина. Викат й Олимпо. Там човешки крак не може да стъпи.

— Е-е-е, добре! Ама к’во общо има сълбата с боговете?

— Чакай, ще ти кажа! Чевекът като подобие на боговете, винаги се е стремел да се издигне толкова високо, че никой да не може да го достигне. Ето виж! Ако я нямаше стълбата как щяхме да стигнем с тебе до излъка и да си пием пиенето?

— Абе, ти си прав! Ама оти нема сълба да съ стигне до орловите гнезда? Видиш ли орлите, тиа горди птици си праат гнездата на непристъпни места. Човек и със сълба не може да ги достигне.

— Това е друга работа. Орелът е царска птица. Тя не търпи, изтребва всичко което пълзи под нея. Затова тя е на довършване, докато пълзящите гадинки стават все повече и повече. Това е Божие наказание, защото ние хората не обръщаме внимание и не изтребваме онова, което пълзи, а гледаме да изтребваме онова, което лети волно в Божията шир.

— Я т’ва го вида! Повече от осемдесет години съм на тоа свет и много свет ми е минало през лулата. Ти, Мите, не видиш ли, че и наш’те управници съ стремат към орлови гнезда. Ама шъ ти кажа, че нийните гъзове не стават за орлови гнезда. Они моат да се местат от полог на полог, оти, дека седнат, се осират полого. А напоследък почнаа ем да серат у полого, ем да снасят яйца у чужди полози, като кукувици. Страшното, Мите, е т’ва дека не признават, че съ осрали полого, а се някой друг мги е виновен. Седнат ли веднъж у полого или на софрата не признават нищо и никого.

— Ето, бай Павле! Ти ми взема думата от устата. За това исках да ти кажа за защо стълбата е велико нещо. Всички политици се стремят да седнат на държавната софра, защото тя е богата и лапането на нея е безплатно и безнаказано. Хубаво, ама тя е вдигната на високо и да се стигне до нея трябва или да летиш, или да намериш стълба, по която да се изкачиш. Орлите я достигат с летене, а на пълзящите твари им е нужна стълба, със стълбата се достига всичко, даже и чрез пълзене. Ти знаеш онази приказка за орела и охльова.

— Добре де, съгласен съм, ам дек, е таа сълба. И колко е висока. Я съм напраил у курнико пречки като сълба до полого. Ама не е добре. Когато легнът да спът кокошките съ качват на них и заран Е Содом и Гомор. Йъл да видиш! Тия дек са най-горе цвъкат по-долните, по-долнитге цвъкат по тия под них, а върху тия, дек са най-доле, цвъкането е най-големо.

Там…

— Ето така е и със стълбата на политиците. Тя се нарича Партия. Всяка партия си има свои членове, съмишленици и симпатизанти. Членовете се катерат по най-високите пречки, съмишлениците — на по-ниските, а симпатизантите на най-долните, или крепат стълбата изправена. Върху тях цвъкат всички. Според тези, които са на най-горните пречки, членовете на всички партии, съмишелиницте и симпатизантите се наричат Електорат. Това ще рече, че този електорат има право да избира за полози и държавната софра политиците, които стоят на най-високата пречка на стълбата. Един писател още на времето е писал една приказка за стълбата. В нея той казва, че политик, който стигне най-високата пречка, забравя за тези, върху които цвъка. А то е различно, но е голямо, защото държавната софра е богата и се яде до насиране. Е-е-е, понякога се случва да се счупи най-горната пречка, или на електората да му писне и да пусне стълбата. Тогава…

— Те тук, Мите, си прав, дако си по-млад от мене. Признавам! Ама оти електорато не напраи така, че да м’ги съ скорави държавната баница?

— Защо ли? Защото е глупав и покорен. Задоволява се само с трохите, които изпускат политиците от държавната баница. Една френска кралица беше рекла, когато й казали, че народа няма хляб да яде. „… като нямат хляб, да ядат пасти!“. За тая приказка тя е заплатила с главата си. Ама кел файда, хляб, а и пасти пак не е имало. Това е политиката.

— Слушай, Мите, к’во шъ ти рече бай ти Павел! Политиката е пръдня. Нашата мирише, а чуждата смърди.

След тези думи дядо Павел изтръска загасналата си лула, напълни я с тютюн и я запали. Като смукна няколко пъти, замечтано погледна към гордо изправените скали. Някога там имаше орлови гнезда и орли се виеха в синьото небе над махалата. Сигурно искаше отново да ги видят старческите му очи. За съжаление във висините се виеха няколко герака и граченето им се носеше в пустошта.

Квачката в двора настръхна и прибра пилетата под себе си, за да ги предпази от набезите им.