Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))

ДЯДО ЦОЦО

В нашата махала живееше дядо Цоцо със семейството си. Къщичката му се намираше малко извън чертите на махалата и града. Старите хора говореха, че на времето е служела за Баждарница ( сграда, в която са се помещавали бирници, събиращи данък „баждарлък“ от всеки влизащ в града търговец — другоселец) на турците. Шосето се виеше покрай коритото на бистрата балканска рекичка, която тихо ромолеше по своя път. Около нея бяха накацали множество малки воденички — караджейки, от които денонощно се носеше гласа на кречеталата и веселата глъчка на мливарите.

Той беше дребен на ръст, черен, спечен и с мустачки „а ла Хитлер“. На главата си носеше огромен каскет с клепнала козирка, която се крепеше единствено на ушите му и закриваше плешивината на сплесканата му глава. С каскета не се разделяше ни в студ, ни в пек и зной. Панталоните му бяха „Чарлстон“, но с дължина 3/4. Това се дължеше на факта, че когато ги кърпеше режеше от крачолите. Ризата му беше без яка, само със столче, а цвета й не се познаваше. Сигурно някога е била бяла. На гърба си носеше едно опърпано кожухче без ръкави. Панталоните затягаше с пояс, в който държеше пунгията с тютюна ( ако имаше), огнивото и калената си луличка. Краката му бяха обути в разцепени пресовани цървули ( от местната фабрика „Глиган“) на босо. Единственият му имот беше баждарницата, за която с гордост разказваше, че е подарена на дядо му от турския Субаша, в знак на висока почит и заслуги.

Дали от гордост или от класически мързел (вероятно наследен с баждарницата от турците), той беше скаран жестоко с работата.

Като помощна сграда в стопанството му служеше бившата кучкарница на баждарницата. Самата баждараница беше една малка постройка, състояща се от едно предверие и стаичка с огнище. В нея, освен огнището, имаше една дървена леса, застлана с черга и служеше за спалня на цялото семейство, както и една грубо скована маса, на която баждарите слагали печати на тескеретата. На стената висеше голям бакърен тиган. В огнището стоеше разкривен трикрак саджак, а над него, закачен на кована желязна верига висеше бакърен котел. Тази покъщнина беше оставена в наследство от турците — баждари. Сградата и кучкарницата не бяха виждали почистване и варосване още от настаняването в нея на дядо Цоцовия дядо. В предверието стоеше една брадва и един колесар с дървена ос и две колела. Зли езици говореха, че този колесар са го изоставили турците заедно с покъщнината при бягството им от града. Кучкарницата служеше като хотел на дръгливото прасевце, което по цял ден ровеше около къщата. Прехранваше се само, като пасеше наоколо или издебваше задрямалите мливари, разкъсваше някой чувал с мливо и ядеше до насита. Често пъти се чуваше жално квичене, резултат на това, че злосторника биваше наказан от мливарите или кучетата им.

Поминъкът на дядо Цоцо беше разнопосочен. Най-често беше гост на мливарите. Сладкодумен и хитър, той им разказваше разни небивали истории, а ако станеше въпрос за нещо винаги беше насреща. Според него всички големци и чорбаджии били негови хора, даже много често си пиели кафето и му искали акъл за това или онова. Знайно е, че мливарите винаги си носят ядене и пиене. Развържат торбите! и като добри християни поканят и „божият човек“ дядо Цоцо. Отначало той се дърпа под предлог, че бабата и децата го чакат, но нали е блага душа не им отказва, за да не ги обиди. „Никой не е по-голям от хляба“ — казваше той. Хапне, пийне, напълни; си луличката, благодари им и си тръгне като не забравя да ги покани да му гостуват. Те пък от своя страна го поканят да им гостува на събора. Прибере се дядо Цоцо хапнал и пийнал, легне на лесата и заспи здрав ориенталски сън с прекрасни видения. Като стана дума за селските събори, трябва да отбележа, че те бяха стихията му. Обичаше да казва „Няма нищо по-хубаво от събора. Отиваш, честитиш и сядаш на софрата. Няма никъв масраф.“

За съборите си имаше специален каяфет. На главата си слагаше фуражка с широка червена околожка и герб на нея. Обличаше бяла аладжена риза, отгоре куртка, а през рамото преметваше чифт кожени ботуши. Фуражката, куртката, ботушите и други атрибути са му останали по наследство. Според него, руски генерал Кото (сигурно има впредвид генерал Клоте), който освободил Враца, лично подарил униформата и медала на дядо му. С течение на годините от нея бяха останали само медала, фуражката, куртката и ботушите. От елека на куртката към лявото джобче се провличаше лъскаво синджирче за часовник ( това синджирче той го беше намерил на Берчовата воденица), а на самото джобче беше закачил някакво подобие на медал. Като тръгне за събора, до края на селото ходи бос. Там спира, навие си партенки, обуе ботушите и набута крачолите на панталоните в тях. Понеже ботушите му бяха големи, то кончовете и крачолите се набираха като кървавица. Когато вървеше из прашните селски улици, след него се вдигаше облак прах поради това, че кончовете на ботушите и крачолите ставаха на цигански мех. Обикновено пристигаше, когато гостите вече са дошли. Домакините веднага му намираха представително място, а той честитеше събора на всички и се извиняваше за закъснението. Най-често причината за това беше повреда или закъснение на превозното средство, с което е дошъл ( кабриолет, файтон или рейс). Вдигне наздравица, пийне от ракията, замези и похвали домакините за хубавата ракия и вкусното мезе. Когато започнат да слагат печеното агне, той скромно иска да му сложат съвсем мъничко от вратняка, защото много обичал да гризе кокалчета. Ядат, пият сборяните и току виж се мръкнало. Дядо Цоцо е изпуснал превозното си средство.

Ядосва се защо не е взел яздитния си кон, но понеже не е искал да вкарва любезните домакини в излишен масраф се е отказал. Пренощува дядо Цоцо, а на другия ден на „патерицата“ хапне, пийне и се кани да си тръгне, защото невестата и децата ще се тревожат много за него. Домакините му напълнят една торба „за из път“, той упорито отказва, но в края на краищата я взема ей така „да не им чупи хатъра“. Тръгва си като най-учтиво се сбогува с тях и ги кани да му гостуват на събора, който ставаше на Симеон Стълпник. Когато излезе от селото, си събуе ботушите, преметне ги през рамо и леви, леви, та в баждарницата. Там с нетърпение го очаква изгладнялото семейство. Сядат, хапват, пийват и се отдават в обятията на дървената леса, с пожелание съборите да са всеки ден.

За петък, когато е пазарен ден, дядо Цоцо предварително се обръсваше с един бръснач, който бе останал спомен от войниклъка и войната и от тогава не бе точен. Ангел Берчов, който беше воденичар и истински мюзевир, разказваше, че един ден нямал мливари и отишъл у дядо Цоцо да се почерпят и поговорят. Извадил Ангел пльоската с ракия, сложил на масата малко сиренце и поканил дядо Цоцо.

— Почекай, Ангеле, да съ обръсна, оти заран е петък и шъ ода на пазар!

Подръпнал веднъж, подръпнал дваж Ангел от плоьоската, а дядо Цоцо се бръсне и пъшка.

— Ангеле, дай ми каишо си да го заглада таа пущина, че неще да откине!

Ангел свалил колана си и му го подал. Цоцо загладил бръснача, върнал колана на Ангел и продължил бръсненето. Ангел не спирал, продължавал да си замезва и попийва от пльоската. По едно време пъшканията се превърнали в охкания. Погледнал го Ангел и видял Цоцо изправен пред парчето огледало от газената лампа с изподрано и окървавено лице.

— Какво бе Цоцо, какво направи? Боли ли те? — попитал Ангел.

— А на тебе смърди ли ти? — отговорил Цоцо и бръснат, недобръснат затичал към реката, свалил панталоните си, подмил се и започнал да ги пере.

Върнал се от реката мокър, седнал при Ангел, и от приказка на приказка стигнали до любимата тема на дядо Цоцо — войниклъка и пленничеството му в Русия. Тази история Ангел беше слушал хиляди пъти в различни варианти. Независимо от варианта дядо Цоцо винаги се изкарваше голям герой. Ще разкажа накратко варианта, който дядо Цоцо с голям патос и въодушевление разказваше.

— Ти, Ангеле, — започна той — тоа бръснач ми е скъп спомен и за нищо на свето не бих съ разделил с него. Ти знааш, че служех у кавалерията. Бех ескадронен командир (в някои варианти адютант на полковия командир, или на самия генерал. Истината е, че е бил гробар, но нейсе!) Имах си ординарец, който ми беше десната ръка, ама го раниха тежко и останах без него. А ти знааш к’во е войска и дисциплина. Требва секи момент да си бръснат, оти не знааш кога шъ доде онаа с косата. Не можеш да съ явиш небръснат пред Свети Петър. Като раниа ординарецо ми я останах без бръснар. Мислих, мислих и накраю измислих — шъ са бръсна със сабята си. Сабята ми беше френгия. У кавалерията казват „Раванлия кон, остра сабя и босчата жена!“ Т’ва му требва на кавалеристо. И така, додека се върна ординарецо ми, съ бръснах със сабята, ем по-убаво, ем винаги сабята е с мен. При една юта битка дружиннио командир, който се биеше заедно с мен, бе улучен от шрапнел и падна от коньо. Я рипнах от моьо и му се притекох на помощ, ама въпреки всички мои усилия умре в ръцете ми. Успе само да ми рече „Земи моята кутия за спомен и награда. Ти га заслужи!“ Качих го на моьо кон и го откарах У лазарето, след което го погребахме с военни почести. От тогава ми е тоа бръснач и никога не съм се делил с него.

— Цоцо, Бабачията ми е разказвал, че тоя бръснач си го взел от един убит войник, когато си прибирал умрелите от бойното поле — рече Ангел.

— Ти го не слушай него! Он приказва врели, некипели. Верно е само т’ва, че он беше по гробарската част, а не я! — рече ядосано Цоцо.

Спря за момент, дълбоко въздъхна и посегна към плоската. Отпи една глътка и продължи:

— С тоа Бабачи съм брал големи ядове. При една юта и неравностойна битка, коньо ми беше убит под мен, а я ранен на много места. От раните и изтеклата кръв съм паднал у несвес. Кога се свестих, чух около мене чужди приказки. Отворих очи и видох, че съ намирам у руски лазарет и тогава разбрах, че съм пленен. Раните ми бързо заздравявай, оти тогава ти знаш, че я бех богатир. Непрекъснато мислех и кроях планове кък да избегам. У мен беше влюбена една самарянка. Она ми помагаше да избегам. Т’ва не стана оти мъ преместиа у един лагер за пленници. Там беше пленен и Бабачията. Русняците мъ уважаваа много оти знаеа, че съм голем командир и храбрец. В знак на почит и уважение ми дадоа Бабачията за ординарец. От тука почна теглото ми с него. Понеже я бързо научих езико, наместо он да ми е ординарец, я станах на него. Он не знаеше бъкел руски. За сичко трябваше да съ разправям язе. Ако не бях яз, там да съ му останали кокалите. Ама он стана „Рани куче да та лае“. Дядо Цоцо въздъхна, изтри устата си с ръка и посегна към пльоската. Взе я, облиза се и отпи една голяма глътка, след което си отчупи парче сирене и замълча. Ангел също помълча, па рече:

— Добре де, Цоцо! Вярно ли е онова, дето Бабачията го разправя за бълхите?

— Те, само тука не лъже! Дако си приписва некои работи…

— Добре! Ама я ми разкажи тази история! Каква е истината?

— Шъ ти разкажа самата истина! Ниа седееме дълго време у лагеро. Понеже руснаците немаа пари да ни ранат и охраняват, не полагаа никакви грижи за назе. Затова ние с Бабачията решииме да бегаме и съ върнем у България. Избегааме през пролетта. Тръгнааме из широката руска пустош. У таз деревня, така викат руснаците на селата, ни дадат лебец, у друга преспим и така лека, полека съ придвижвааме към България. У една деревня фанаа Бабачи у чужда градина и ни заведоа при Голова ( така викат на кмето). Он ни огледа, разпита и като разбра, че сме добри ора, ни предложи една запустела хата, къща де, и земята около нея. Требва да кажа, че жените тогава беа много, оти мъжете им беа или войници или убити на фронто. Мъже немаше и земята м’ги пустееше. Настанииме съ ние с Бабачия, и почна убав живот. Жени колко сакаш. Носеа ни яденье, облекоа ни с най-новите дреи на мъжете си, абе райски живот. От нас очакваа да м’ги помагаме у кърската работа. Я от конье разбирам, ама Бабачия — не. Требваше сичко да върша я, докато Бабачията лежеше по цел ден на печката. Нийните печки са зидани, отдоле гори огин, а отгоре съ спи. Я не можех да върша работата на целата деревня, нашта земя въобще гя не работееме и Голова почна да ни гледа на криво. Решихме да бегаме. У една ясна нощ метнааме торбите на рамо и дим да ни нема! Там нема пътища. От деревня до деревня, от уезд до уезд ние одееме пеша. Тук там съ отбивааме у некоа деревня, откраднем по некоа кокошка, или там к’во Бог дал и „С нам и Бог“. От Дългото митарство разбрааме, че руснаците много обичат ярмарките, така м’ги викат на сборовете и панаирите. На тия ярмарки съ продаваше сичко, което съ предложи. Тук му е мястото да кажа, че Бабачията нищо че е шашав, ми даде добър акъл. Цел свет знае, че руснааците много ги мъчат бълхите. Я съм бил на госке у самио Губернатор и шъ кажа, че цяла нощ не мигнах от тиа ваджийски бълхи. И там мъ ядоа бълхи, като у селските хати. Та Бабачията като видел, че никъде са не продава лек срещу бълхи, решил да предложи такъв на необятнио руски пазар. Това беше убаво, ама кък да измислим лек? Една заран, докъде Бабачията съ излежаваше на печката, я излезнах да набера дръвца и суха трева за печката. Прибрах съ с един наръч и започнах да чиста печката. Извадих пепело настрана, заредих печката и гя запалих. Имахме малко останал кукуруз, който мислех да свара за обед и вечера. Понеже от юспите ни болеа стомасите ние ги маахме като варехме кукурузо с пепел. Он мааше сички юспи. Отривайки и пресевайки пепелта, Бабачията изведнъж рипна и ми се обеси на врато.

— Цоцо, открих кък да изкараме некоа и друга рубла!

— К’во ти стаа? Да не си полудел? — попитах го я.

— Виж сега! Когато сме доле до огнището на печката бъхите ни не апат, верно ли, а? Апат ни само кога сме горе на печката. А т’ва значи, че нещо ги мори доле. Знаеш ли кое е? Пепелта! Я ти предлагам да стрием пепел на ситно, да гя свнием у газетени артии и гя продаваме по ярмарките като прах за бълхи!

Останах като треснат от предложението му. Шантав, щантав, ама измисли умна работа. Речено, сторено. Пресееме пепелта, вързахме гя у един крачол на гащите ми (Бабачията немаше гащи) и го тупаме, докато се набра много фина пепел. Свиеме ратии от газети и разделииме пепелта на пакетчета. Определииме цената на едно пакетче — 50 копейки. И смело тръгнааме по ярмярките. Търговията ни тръгна много успешно и ния съ прочууме като „Болгарские врачи“. Заживееме много добре и пътувааме от ярмарка на ярмарка. Никога не нощувааме у една и съща деревня.

Но гяворо е завислив и си нема работа. Един ден отидооме на ярмарка у уезднио град. Изправих съ на видно место и започнах да праа реклама на стоката.

— Прах для болхи! Прах для болхи! — виках я, а Бабачията подаваше пакетчетата и прибираше парите. Търговията ни вървеше добре и почти бееме привършили прахта, когато доде нещастието. Слугата на Градоначалнико купи прах за господаро си и когато доволен от покупката мъ попита кък се морат бълхите, я останах като гръмнат. Овладех се на бързо и му рекох, че се лови бълхата с ръка, стиска се за гушата, при което она си отваря устата. Тогава в отворената уста съ сипва малко прах и она моментално умира. Хитрио мужик съ досети и мъ попита не може ли да я смачка межу ноктите на палците. Я моментално му отговорих:

— И так можна!

Смигнах на Бачията и дим да ни нема. Т’ва беше краьо на търговията ни.

Много по-късно ния си изпатихме за таа търговия. У една деревня, близо до границатаа, требваше да отседнем и преспим. Посрещнаа ни у една хата на по-заможен мужик. На вечерята от приказка на приказка съ стигна и до въпроса с бълхите. Бабачията, за да съ пофали, рече че е измислил прах против них. Стопанино стана, отиде до иконостасо, бръкна зад него и стисна нещо у ръка. Дойде на масата, отвори я, и о ужас. У нея имаше едно пакетче от нашио прах. Бабачията не разбрал коварнио му замисъл съ тупна у гърдите и му каза, че т’ва е нашио лек. По-нататък не е за приказване… Дойдох у съзнание и видех Бабачията целио подут и насинен да лежи у папуро. Опитах съ да стана, ама съ оказа, че и я не съм по-добре. Гостоприемните домакини ни беа пребили, ограбили и съблекли съвсем голи. Неколко дена съ скитааме голи из пустошта само нощем. На краьо Господ съ смили над назе. Попаднааме у една деревня, от където откраднааме по една конопена риза, с която прикриаме срамотите си. Т’ва е сичко за бълхите. Историята има продължение, ама за него шъ ти разказвам друг път. Я съм изкарал една годин и 24 месеци у плен. Мога да ти кажа, че Бачията ми е носил само нещастия и тогава и сега.

Завърши разказа си дядо Цоцо. Отри потта от лицето си с ръкава на ризата и вдигна пльоската.

Тихо, кротко и безметежно живееше на този грешен свят дядо Цоцо. Този спокоен живот бе нарушен след отваряне на войната. България стана съюзник на Германия и оста Рим-Берлин-Токио, което доведе до разпалване на партизанските страсти. Започнаха явни и тайни коментарии на събитията. Дядо Цоцо непрекъснато слухтеше и изчакваше на къде ще задуха вятъра. Когато вече беше сигурен, стана отявлен привърженик на новия ред и смело запя: …„Рим, Берлин и Токио, верни в борбата скоро ще наложат нов ред на земята…“

Разрази се антисемитска кампания, в резултат на което всички евреи, без разлика на пол и възраст, трябваше да носят жълтата Давидова звезда на ревера си навсякъде и по всяко време. Цар Борис III, за да ги спаси от концлагерите, ги евакуира из цяла България. Дядо Цоцо, като всеки българин-патриот, се обяви за потомствен антисемит. Всячески се стремеше да докаже, че антисемитизмът у него е наследствена черта и че той е в кръвта му. Никога не пропускаше случай да не изтъкне заслугите на дядо му в това свято за всеки българин дело.

За омразата на Цоцовия дядо към евреите старите хора разказваха майтапа, който си е направил евреина — търговец Сакучо Самуилов (Закучията) с него. Един ден дядото срещнал Закучията, който носел две лисичи опашки. Поздравили се по живо по здраво и между другото дядо му попитал Закучията за какво му са тези опашки. Евреина хитрец му казал, че Амед Лаза Бег (иска да каже, че Хаджи Ахмед Бег Лазов) му поръчал да му намери най-малко сто опашки, които му били нужни за подарък на султанския харем. Но от къде ще ги намери не знае. Затова казал под секрет на дядото, ако може да намери такива опашки, немедлено да ги занесе на Ахмед, който ще ги плати скъпо и прескъпо. Тръгнал дядото из града от авджия на авджия и успял да събере десетина лисичи опашки. Зарадван, той веднага отърчал в дома на Ахмед с опашките. Когато отворили чувала и видял опашките, гавазите му турили един як бой, при което се вдигнала такава топордия, че стигнала чак до харема. Една от жените му била Муца Тронкова — врачанка запазила християнската си вяра. Чула тя патардията, надникнала през прозорците на харема и видяла нашия герой. Веднага изпратила евнуха на харема да отиде при гавазите и да разбере какво става. Върнал се евнуха и разказал каква е работата. Муца наредила да го доведат в приемната, разпитала го и го пуснала по живо, по здраво. От търговията с лисичите опашки му останал якия кютек, който му хвърлили гавазите и подигравките на целия град.

Краят на тази история според дядо Цоцо е съвсем друг. Бейшата Муца разказала на Ахмед Бег историята с опашките и помолила той да накаже евреина Закучи. Ахмед Вег, който обичал много жена си Муца, наредил на другия ден да се явят всички евреи в 10 часа в конака при него. Независимо от пол и възраст, всички евреи трябвало да носят на врата си лисича опашка. Иначе ги очаквало голямо наказание. Така дядото надхитрил евреина и продал скъпо и прескъпо опашките. От тогава започва лютата ненавист на Цоцовите прадци към „чифутите“, както той обичаше да ги нарича.

По-късно предателската роля на тези евреи била фатална, според дядо Цоцо, за изхода на въстанието и разгрома на Ботевата чета. Закучията и други евреи направили лично донос до Видинския мютесариф Раат паша (сигурно става дума за Рихат паша) за подготвяното въстание от врачанските съзцаклятници. Според него дядо му е бил активен участник в съзаклятието и един от началниците на комитетската полиция. В своята работа той не изпускал от очи и когато разбрал за коварния заговор поискал разрешение лично от Зимников (разбирай Заимов) да ги ликвидира. Зимников, обаче, имал търговски връзки с тях и не му разрешил. Въпреки това, когато тръгнали за Видин, той ги проследил и по плана си трябвало да ги ликвидира при хана в „Мътница“. Планът му бил осуетен малко преди изпълнението от турски сеймени( стражари). Те били изпратени от Берковица да охраняват евреите. Закучията и останалите евреи пристигнали във Видин и разкрили плановете на съзаклятниците. Във Враца били арестувани всички комитетски хора, които не издали нищо и дядо му не бил арестуван.

По-късно при всеки удобен случай дядо Цоцо не пропускаше да очерни евреите, като разказваше за зверското убийство на десетгодишното момче на Георги Мокърпиляков. След като то е изчезнало безследно от града, полицията намира следите му към евреите в града. Минават десетина дена и трупът му е намерен от един козар в местността „Зимевица“. Установява се, че малтретирано, мушкано с нож и умъртвено. Доказва се, че евреи са го затворили в една къща, като са го хранили със силна храна и захар. Предполага се, че фанатици евреи са взели кръвта му за религиозен ритуал. Завежда се шумен процес, при който са подведени под отговорност братята Бенбаса и Хаим Леви. В резултат на този процес всички евреи се изселват от града.

Версията на дядо Цоцо за разкриването на това престъпление е друга. Още от първия ден дядо Цоцо се усъмнил в Хаим Леви, или както той го наричаше Левчо и непрекъснато го следял. Един ден го видял, че слиза от „Зимевица“ и веднага отишъл там да провери. Не се учудил много, когато видял трупа на момичето в сипея под „Ицов камък.“ Веднага отишъл при кмета Цено Леонкев, който му бил приятел и му разказал всичко. Така били открити злодеите и после наказани.

От цялата Цоцова версия истината е само в това, че сипея в „Зимевица“ се намира срещу Баждарницата.

Изминаха няколко години от войната. Оста „Рим, Берлин и Токио“ губеше по всички фронтове. Пресекна гласът на дядо Цоцо и той вече не пееше песента за тази ос. Започна да си припомня руския език и обръсна мустачките си. Когато дойдоха руските войски той беше пуснал големи мустаци и нахлупи сталински каскет. Стана преводач на руските солдати пиещи в кемерските кръчми. Сега пееше песента „Катюша“ и играеше казачок. Стана бравия солдат Цоца.

При едно разливане той обидил с нещо пиян руски солдат, който в яда си извикал:

— Ть! не Цоца! Тъй вольшая пъ-зда!

Кемерските мюзевири веднага го кръстиха Пиздо. Това срамно име, подарък от братята освободители, остана до края на живота му.