Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))

КАФЕНЕТАТА

Във Враца, като областен център на почти цяла Северозападна България бяха събрани всички държавни, обществени и частни учреждения. Естествено е, че интелигенцията тук беше голяма. Наличието на много банки, съдилища, учебни заведения, войска, фабрики обуславяше различните съсловия. Поради това, че почти всички учреждения, кантори и дюкяни бяха съсредоточени в центъра, то и кафенетата бяха предимно тук. Всяка гилдия си имаше свое кафене. На сегашния площад Ботев имаше няколко. Най-голямото кафене беше „България“ намиращо се в сградата на Стефанаки Савов. Георги Пингвино го държеше, а му помагаше неговия брат — Борко Бамбачо. В кафенето имаше билярдна зала и беше предимно кафе-клуб на богатите врачани.

Кафенето на бай Манол също се намираше на площада в непосредствена близост до адвокатските кантори. Това беше кафенето на адвокатите. Цялото адвокатско съсловие се събираше сутрин на кафе и мюзевирлък.

До зеленчуковите хали, срещу Алековата фурна, се намираше кафене „Спортна среща“ на Христо Рапето. Там, както показва името му, се събираха млади хора — спортисти.

Срещу входа на Митрополията се намираше кафене-градина, което го държеше турчина Батин. Това беше кафенето на хората, занимаващи се с политика — предимно социалисти.

На другата страна на площада, срещу джамията, се намираше кафенето на Мустафа х. Якубов. Посещаваше се най-вече от турците и по-сиромаси българи — дребни търговци и бакали.

Срещу градската градина, сега Съдебна палата, се намираше кафене „Мока“.

Аз ще се опитам да опиша атмосферата, която цареше в тези кафенета по онова време. Предварително моля за извинение, защото моето перо е слабо и недостойно да пресъздаде поне една малка част от картината и атмосферата, която цареше там.

Ще започна с Бай Маноловото кафене, което беше като клуб на адвокатите и хората работещи в правосъдната система. Както е известно, това са хората, които, както казва народа: „Не вземат уста на заем“. Тук, както и навсякъде, непрекъснато се правеха шеги и мюзевирлъци. Предмет на тези шеги и мюзевирлъци бяха всички, но на прицел бе младият, умен и талантлив адвокат Ваньо.

Още със завършването на факултета, чичо му, виден общественик и политик, беше му отворил собствена кантора. Тя се намираше срещу, адвокатските кантори в съседство с книжарницата на Георги Денков и фотографския салон „Фото Ото“ на Пелов.

Име, авторитет и клиентела не се печелят лесно, особено ако кантората ти не е до останалите. Започнал Ваньо да се обзавежда — писалище, пишеща машина, маса и столове за клиентите. За да не остане по-назад от другите дал и заявка да му вкарат телефон. Поръчал си фирма при Лидански, закачил я и зачакал. Ден, два, седмица седи Ваньо пред кантората, гледа как старите адвокати отсреща си пият кафето на рахатлък и правят поредния мюзевирлък. За съжаление клиент не се задавал от никъде.

Една сутрин, когато поръсил с вода и измел кантората си, в която никой не влизал, видял че от тротоара пред Популярната банка към кантората му се насочва млад човек. Веднага седнал Ваньо зад писалището, извадил куп папки и се хванал за телефона.

След секунди вратата се отворила, мъжът влязъл и поздравил Ваньо, който разгорещено разговарял по телефона. Ваньо му кимнал с ръка да седне и продължил разговора:

— Вижте какво! Това дело е много тежко и трудно адвокат би се заел с него. Консултирах се с д-р Стойчев и той ми каза същото. Казуса е много заплетен и трудно ще го решим, защото изисква време. Аз съм претрупан с дела и много трудно ще ми бъде да отделя време за Вас. Ще помисля и след няколко дни пак ми се обадете! За хонорара ли? Няма да е по-малък от милион и половина, два! Дочуване!

Поставил Ваньо слушалката на място и се обърнал към мъжа:

— Кажете Вие, какво желаете? По какви дела сте тук?

— Господин адвокат, аз съм техник от пощата и господин Началника ме изпрати да Ви свържа телефона.

След свързването на телефона Ваньо решил, че трябва да открие кантората си официално и направи водосвет. След водосвета отседнала колегията в ресторант „Реклама“ и започнали да поливат кантората. Хапнали, пийнали добре и всеки по дома си.

На другия ден, на сутрешното кафе, започнал коментар на водосвета. Ванко, стар адвокат и бохем, непрекъснато въртял главата си и цъкъл с език. Поради някакво заболяване главата му се въртеше наляво-надясно като баланса на джобния му часовник „Омега“. Това направило впечатление на Ваньо и той го попитал:

— Бай Ванко, защо цъкаш непрекъснато с език?

— Чудя се Ваньо от каква стомана е направен носа ти! Вчера като падна пред „Реклама“ носа ти изрови три павета. Сега гледам, че му няма нищо. Не му личи.

— Няма защо да се чудиш, бай Ванко! Нищо чудно няма! Носът ми е направен от същата стомана, от която е направена пружината на врата ти, та тридесет години главата ти се клати безспир, без да се скъса.

Първото дело на Ваньо било като защитник на ищец, богат селянин от Г. Пещене. Делото се водело за откраднат кон. След като свършило делото и прочели присъдата циганина — конекрадец го коментирал така: „Като стана моя адвокат, все едно, че съм го учил какво да приказва. Ама като стана да приказва неговия адвокат все едно, че ме гледал какво съм правил. Неговата мамка!“

Интересни са пледоариите на този млад и високоерудиран човек. Те бяха стилно издържани и изцяло пропити от тънкия врачански хумор, в което сами ще се уверите. Спомням си коментариите в града за пледоарията по делото срещу Тодор В. от село К. Врачанско. Адвокат на ищеца беше така наречения Лиско. Личност, за която ще си позволя да се отклоня от темата и да дам някои биографични бележки.

След „Великата деветосептемврийска революция“ на партията, взела власта с оръжие в ръка й бяха необходими „грамотни“ хора, верни на партийните идеали, които да заемат ръководни постове. Нямаше система, в която да не бяха подменени поне деветдесет процента от старите и опитни служители с нови. Народът казва: „Направи гьол, жабите сами ще наскачат в него!“ Веднага се явиха хиляди „учени люде“, които следваха висшето си образование с десетки години.

Студентските им шапки бяха изгубили цвета си и трудно можеше човек да го определи. Та именно тези хора по решение на партията, докато българските млади хора воюваха и гинеха на фронта, успяха да се дипломират „с оръжие в ръка“. Те заеха местата си като „народни обвинители“, съдии, прокурори, адвокати и така нататък. Един от тях бе и въпросния Лиско. Този прякор му бяха лепнали врачанските мюзевири, сигурно заради физическата и духовна близост с хитрушата от приказките.

Накратко фактите по делото бяха следните: — Ответник по делото беше Тодор В. от с.К., а ищец Георги Д. от същото село. Георги беше завел дело срещу своя работодател — богатия търговец и земевладелец Тодор В. Георги беше млад човек, по професия шофьор. Той бе служил като войник в камионния полк в София.

След завършване на службата си, довел една палава хубавелка за невеста от квартал „Хиподрума“, където тогава се намираше Камионния полк. Георги беше сирак и живееше с по-малкия си брат в малка кирпичена къщичка в края на селото. Тодор го беше назначил за титуляр-шофьор, а брат му за помощник-шофьор на малка камионетка „Опел“, която използваше за транспорт в търговската си дейност.

На 9 август 19.. година след обяд Тодор наредил на Георги да замине с брат си за с. Заножене, за да докара няколко кубика дъски.

Заминали братята веднага, натоварили дъските и понеже се стъмнило, решили да пренощуват. Добре, ама нощите в балкана са студени. Помръзнали, помръзнали в тясната кабина и решили да се приберат в село К. Пристигнали в селото и паркирали пред тяхната къща. Влезли тихо, за да не събудят невестата. Влязъл Георги в своята стая и що да види. Съблечени голи и прегърнати сладко, сладко си спели Тодор и невестата. Излязъл Георги на пръсти, отишъл при брат си и започнал семеен съвет, какво да правят. Мислили, мислили и за да запазят семейната чест решили да накажат Тодор. Свалили две букови дъски и набързо сковали кръст. Влезли в стаята, събудили го и както си бил гол го привързали към кръста. На върха му приковали панталоните и каскета, а с ризата му закрили срамните части. Така го пуснали да се прибере у дома си. Понеже кръста бил тежък, а долната му част допирала краката му под колената, той можел да прави съвсем малки крачки. Полека, лека Тодор вървял към своята Голгота — дома си. Вече започнало да се развиделява. За щастие или нещастие каруца с негови ранобудни съселяни го срещнали на улицата. Конят се уплашил, побягнал и обърнал каруцата, като захлупил стопаните си. Конят уплашен, уплашен, ама стопаните му трижди по-уплашени. Глътнали си езиците от страх. Тодор се обадил, назовал ги по име, а й понеже започнало да развиделява, те го познали. Приближили плахо до него и го развързали от кръста. Натоварили го заедно с него на каруцата и го закарали у дома му.

Сметката на братята да запазят семейната чест излязла крива. Клюката бързо се разнесла из селото. Тогава местния партиен секретар ги научил да подадат молба до съда за поругаване на семейната чест. За останалото той щял да се погрижи. Това е накратко одисеята на Тодор, за която бе изправен пред Околийския миров съд — Враца. Той се намираше в съседство с черквата „Св. Възнесение“, срещу дома на Хр. Мечкарски и старата поща.

Партийният секретар удържа на думата си. Той, след консултация с Околийския комитет на БРП, се спря на Лиско. На делото бяха докарали всички комунисти от селото, за да подкрепят своя съселянин Георги.

След кратко изложение на фактите и разпита на свидетелите бе дадена думата на защитата. — Пръв започна Лиско. — Другари Съдии и съдебни заседатели, Днес Вие сте призвани да решите и накажете един престъпник за деяние, което е жалка останка от буржоазното минало и морал. Минало и морал, което ние комунистите изпратихме в небитието. Преди да започна, аз искам да опиша кой е ответника. И на черния фон на неговата биография да изпъкне трудовата ремсистка биография на ищеца Георги Д. Тодор В. е добре познат на трудещите се селяни от село К. Той е известен и в цялата Врачанска околия като едър буржоазен капиталист, търговец, кожодер и кулак. Десетилетия наред той е смъквал по девет кожи от гърбовете на своите съселяни, които от тъмно до тъмно са превивали, а превиват и сега гръб. За сметка на жестоката експлоатация той е натрупал своите богатства. Богатства, натрупани от народа, и които принадлежат на народа. Против това се бори нашата партия и всичко, което този кожодер и лентяй, този кръвопиец е натрупал, ще бъде върнато на народа. Безделието и буржоазния му морал са го подтикнали да извърши това злодеяние. Да посегне със своите мръсни ръце върху най-малката клетка на нашето социалистическо общество — семейството.

Нека видим сега кой е Георги Д.: Буден младеж, член на РМС, произлизащ от бедно селско семейство. От малък започнал да се труди за изкарване на своя корав залък хляб.

Сега, останал сирак, полага бащински грижи за изхранване на своя по-малък брат и другарката си. Георги и семейството му се включват активно в мероприятията на народната власт. Той и семейството му са предани до смърт на Партията и са готови да отдадат своя живот в защита на нейните идеали. Едно семейство образец за нашето социалистическо общество, до което се домогнаха мръсните ръце на кожодера Тодор. Но гой не знае какво е комунистически идеал и вяра, и че той никога не може да я изтръгне от сърцата им. „Но пасаран!“-казваха нашите другари, които загиваха по бойните полета на Испания, защитавайки своите комунистически идеали. „Но пасаран!“ ти казват възмутените селяни на село К. Бъди уверен, че ние комунистите сме твърдо решени да изкореним това зло из корен. Ти не знаеш от какво тесто сме замесени. Империализма и вие неговите слуги и лакеи съвсем скоро ще бъдете изличени от картата на земята.

Вашето богатство, натрупано с потта и кръвта на милиони трудещи се, ще бъде върнато на народа, който го е сътворил.

Другари съдии, аз апелирам да се ръководите от V-тия конгрес на БРП(к) и веднъж завинаги да ликвидираме буржоазията и носителите на нейните идеи, какъвто е Тодор! Да живее БРП(к) и Отечествения фронт! След бурните ръкопляскания и скандиране ОФ, ОФ от страна на съселяните на Георги, думата бе дадена на Ваньо. Ваша милост, високоуважаеми съдебни заседатели, почитаемий съд!

Днес Вие трябва да решите по съвест едно дело, което ще определи по нататък съдбата на моя доверител Тодор В.

Нека най-напред да видим кой е Тодор В. Известен и високоуважаем земеделец и търговец от с. К. Със своята земя и търговия той дава хляб и препитание на много от своите съселяни. Високоуважаван от всички поради своите богоугодни дела. Няма селянин от с. К, който да каже лоша дума за него. Помагал е, помага и ще помага на всички, които по една или друга причина са изпаднали в беда. Животът му е един низ от богоугодни дела и строго спазване на Божиите заповеди. Това е един благочестив човек, заради своите милостиви дела. Защото Бог е казал: „Блажени са милостивите, защото те ще бъдат помилувани“. Именно тази негова милостивост е причина днес той да бъде изправен пред вас. Какво друго освен милостта и съчувствието са го накарали да помогне на една жадна за нежност и ласки млада жена. „Напой жадните!“ — това е била онази движеща сила, която е накарала Тодор да извърши тази постъпка. Както виждате, той е нарушил Божиите заповеди и пренебрегнал семейството си само и само да утоли жаждата на страдащият му ближен. Защо трябва да бъде съден? Затова, че е нарушил десетата божия заповед? Нарушил я е съвсем съзнателно само и само да помогне на ближния си. За нарушаване на божиите заповеди само Бог може да съди и наказва. И ето, той го е наказал чрез ръцете на ищеца. Наказанието е героично и величаво. Тодор е наказан да носи кръста, както божия син Христос е носил своя към Голгота. Но Христос е бил разпънат на кръста, за да изкупи греховете на човечеството, докато Тодор — само за един единствен грях. Докато Христос е носил кръста си на рамо, то моят доверител е бил разпънат на кръста и така го е носил. Постъпката на ищеца е много по-жестока от тази на Исусовите мъчители. Въпреки всичко, Тодор е носил героично и с достойнство своя кръст. Виждайки големите мъки на Тодор, Господ му изпраща добри самарянки, които го свалят от кръста. Това е добър знак за Тодор, че Господ великодушно му е простил за това прегрешение. Защо трябва да го съдим ние миряните? Аз моля Високоуважавания и почитаем съд да оправдае напълно моя доверител! Уверен съм в чистата Ви съвест и съм сигурен, че няма да постъпите като Пилат Понтийски. Още повече, че няма къде да си измиете ръцете. Като оправдаете моя доверител, Вие ще измиете това петно и ще му дадете възможност да продължи своята богоугодна и хуманна дейност, в което съм повече от сигурен.

След пледоарията на Ваньо съдът закри своето заседание и залата беше опразнена. Остана само прислужника бай Петко, който я измете и подреди пейките.

Около 13,00 часа в ресторант „Централ“ бе сервирана маса, главното украшение, на която беше печена пуйка. Пуйката беше от расовото стадо на богатия мелничар Цено Сълкин, а приготвена от главния готвач Петър Геренецо.

Богатият обед се изконсумира от съдебния състав, към който се присъедини и Лиско. Пуйката бе обилно поливана с прекрасно бяло вино от избата на Боби Минчев.

По същото време в отсрещния ресторант „Реклама“ обядваха Ваньо и ответника Тодор В. Основното ястие беше Богородишки кебап приготвен от агнешко месо, което се поливаше с червено памидово вино, пак от същата изба. В разгара на обяда към тях се приближи Данко, момчето за всичко на ресторант „Централ“ и подаде една бележка на Ваньо. Това бе сметката на „Пуешкия състав“, която беше платена от Тодор В.

След изтичане на определения срок присъдата беше обявена. В нея постъпката на Тодор В. бе заклеймена като позорна. Той бе осъден да заплати изцяло разноските по делото и на общоселско събрание да се извини и разкае публично.

При гледането на едно наказателно дело в Околийския мирови съд — Берковица се развили горещи спорове и пледоарии. Ответника, чийто адвокат бе Ваньо, трябвало да отговаря за умишлено престъпление. Целта му била престъплението да се квалифицира като деяние по непредпазливост. Разпитът на свидетелите и събирането на доказателства продължило до обяд. Съдията дал обедна почивка, след което следвали пледоариите на защитата.

До тук всичко се развивало добре за ответника и двамата отишли да обядват в близкия ресторант. Доволни от развитието на делото, те се почерпили по едно, после по още едно и още, и още. Когато влезли в съдебната зала били доста почерпени. След пледоарията на защитника на ищеца трябвало Ваньо да пледира. Тръгнал той към банката, клатушкайки се. Там вместо да сложи папката на банката той я сложил до нея, при което листовете се разхвърчали по пода. В залата избухнал смях. Това изнервило съдията и той казал с гневен глас:

— Господин адвокат, вие сте в състояние на невменяемост! Вие сте пиян!

Ваньо изправил глава, погледнал съдията с размътен поглед и рекъл:

— Господин съдия! Ако аз съм пиян, законът не е пиян! Вие съдите по закона!

Присъдата била за деяние извършено по непредпазливост.

На друго дело, колегата му, адвокат от провинцията, за да бъде по-убедителен в аргументите си казва:

— Ако не е така, залагам си главата, господин Съдия!

— Протестирам, господин Съдия! Залогът е много евтин! — отвърнал Ваньо.

Интересна пледоария прави Ваньо по едно дело, касаещо смъртта на младо конче, което било намушкано от крава. Той бил защитник на ответника. След изясняване на случая, защитата на ищеца пледирала ответника да заплати кончето. Ваньо казал, че ще представи допълнително някои факти.

След делото Съдията и Ваньо седнали да обядват в „Реклама“. Поръчали си кебапчета. Келнерът Георги Булдоко донесъл порциите, сервирал ги пред тях и им пожелал добър апетит.

Ваньо взел вилицата, набучил едно кебапче от чинията на Съдията и бързо го лапнал. После повторил. На третия път Съдията се засмял, взел Ваньовата чиния и казал:

— Спечели делото!

Оказало се, че когато кравата си ядяла зобта кончето най-нахално започнало да яде от зобта й.

Съдиите, поради заетост, не ходеха сутрин да пият кафе в кафенето, а момчето-прислужник им го носеше в съда. Там преди заседанието те сърбаха ароматно кафе и сладко, сладко си разказваха мюзевирлъци. Най-често те бяха свързани с гледаните дела и казусите им. Понякога най-невероятни дреболии решаваха изхода на делото. Такъв е примера с делото на Скачокови срещу врачанина с прякор княз Вит за изсичане на дърва от тяхната гора. Тогава горите и полските имоти се пазеха от общински пъдари. Княз Вит беше един от неуловимите бракониери. Целият град знаеше, че той правеше пакостите, но нямаше доказателства. Водеха се многобройни дела, но нито веднъж не го осъдиха. Та това дело самоуверения бракониер и неговия адвокат го загубиха изненадващо. От показанията на изслушаните свидетели не се представили никакви съществени доказателства срещу княз Вит. Последният свидетел по делото бил пъдара Павел Болнио. След съответните процедури се стигнало до доказателствата. Бръкнал Павел във вътрешния джоб на куртката си и извадил запънато парче от вестник. Внимателно го развил, извадил едно малко парче хартия и го подал на Съдията. Тази хартийка се оказала стара призовка на името на Княз Вит. Адвокатът му оспорил това доказателство. Тогава съдията попитал Павел от къде има тази призовка.

— От мястото на престъплението, Господин Съдия. Намерих я до едно отсечено дърво.

Оказва се, че изпечения бракониер е допуснал една малка, но досадна грешка. След като се изходил, поради липса на хартия Княз Вит си избърсал задника с призовката и след това я захвърлил.

Пак по това време бе нашумяло делото за убийството на Ангел Керката. То се гледаше от стар съдия, вече пред пенсия, голям гастроном и страстен поклонник на гювечите. Мимоходом трябва да отбележа, че съдебните състави, в зависимост от гастрономическите си предпочитания се деляха на много категории — гювечарски, кебапчийски, пуешки и други, за част от които стана вече дума.

Подсъдимият Исай Сакалията беше си признал всичко и протичането на делото било чиста формалност.

— В неделя рано сутринта на петата година ние с Керката взехме необходимите продукти и с файтона на Фукалеята отидохме до Дери вол. Там трябваше да направим касапски гювеч. На обяд щеше да дойде компанията и да се направим теферича. Разпалихме огъня на полянката до дола и започнахме приготовлението. Аз режех месото, а Керката приготвяше другите прибавки.

— Какво беше месото и ти кавардиса ли го? — попитал съдията.

— Телешко пееле и го кавардисах с агнешка лой. След това нарязах лука и го запържихме заедно с кавардисаното месо. — отговорил Саканлията.

— В гювеча ли кавардисахте месото и лука пресен ли беше?

— Да ваша милост. След запръжката поставихме зарзавата в гювеча, — продължил Саканлията.

— Не заляхте ли гювеча с бяло вино?

— Заляхме го с бяло вино, поръсихме го с подправките и беше готов да го печем. Тогава не знам какво стана. Ангел залитна и се ръгна на ножа, който държех в ръцете си. Той се хвана за стомаха и се струполи.

— Къде падна?

— Падна върху гювеча, счупи го и си опари гъзо. Лицето на съдията станало мораво червено и той казал със съкрушен глас „Тюх, язък за хубавия гювеч!“ — при което махнал с ръка и си изпуснал молива, с който си водел бележки. Веднага извикал на разсилния бай Петко:

— Петко, молива!

Бай Петко, който бил задрямал на стола си до вратата, се сепнал, отворил вратата и извикал гръмогласно:

— Да влезе свидетело Петко Моливо!