Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))

ДИРЕКТОРЪТ

Беше един горещ, зноен ден в началото на месец юли. Температурата на въздуха не мога да зная, защото тогава го нямаше Миньо Празнико, единственото метеосъоръжение в града беше грамадния термометър, който се намираше на стената между аптеката на И. Симеонов и хотел ресторанта на Белата мечка. За съжаление някоя „Умна глава“ нареди да се махне термометъра и съдбата му не ми е известна.

Та през този ден седеше в кабинета си новоназначения директор на току що национализираното предприятие. Кабинета му беше една обикновена стая, само бюро и няколко стола. Зад бюрото на стената висеше портрета на Йосиф Висарионович, а срещу него, над вратата го гледаше мило Георгий Михайлович. Не липсваше и Славчо Трънски с каскет и шмайзер в ръце. Както виждате, един скромен кабинет с още по-скромен директор. Седи си директорът, облечен в сини дочени дрехи на един стол. Под стола се намираха гумени цървули, които той носеше на бос крак. До стола един леген със студена вода, в която директорът си беше натопил краката и от време навреме ги миеше един с друг като в турска баня. Седеше и си мислеше, че наближава Петровден, неговия имен ден. Ще, не, ще, трябваше да го посрещне достойно. За това си кроеше план как в Събота ще отиде при зет си в Каров дол. Двамата бяха ловджии. Ще набият в корията, където има пернат дивеч и зайци. Ще ударят два, три заека и една, две дузини яребици и ще се приберат.

Тъкмо си уточняваше менюто за Петровден, когато на вратата се почука грубо и сложи край на блаженството му. Тук му е мястото да кажем, че тогава нямате сегашните луксове и екстри — секретарки, кафета, телефони, мобифони и т.н. Те влязоха в бита на новите поколения ръководители, тези по-учените.

Но да видим какво стана по-нататък! Веднага след почукването в кабинета влезе младеж, който плахо се заоглежда. Директора продължаваше да си мие краката, както е казано в песничката „…единият мие другия…“ и се правеше че не забелязва новодошлия. Младежът се позавъртя, покашля се, за да даде знак за своето присъствие, но нищо. След малко събра кураж и каза:

— Добър ден! Търся директора.

— Добър ден! Кажи бе, момче, какво има? — отвърна директора и продължи да цамбурка краката си във водата.

— Казах вече! Търся директора.

— Казвай какво има, че имам много работа и не ми губи времето! Аз съм директора.

— Дошел съм от село К. и си търся работа.

— А-а-а, значи ти си от село К. — казал директора. Знам ви аз от това село каква стока сте. Още от дядо ми знам, че сте големи апаши. По ваша вина едва не пропаднало освобождението на Враца от турците.

— Не сме апаши, а добри хора.

— Слушай ме сега! Дядо ми е разказвал, че покрай вашето село е минал Лебгвардейския конно гренадирски полк, под командването на генерал Кото (говори за генерал Клота). Около селото ви оставили една сотня за ариергард. Понеже знаел, че сте апаши, предупредил старшията на стонята да внимават много с вас. Старшията наредил на всички да не разседлават конете, а да спят на тях за по-сигурно. На сутринта, когато се събудили, що да видят? Вместо коне под седлата им имало по три кола. Така, вместо на коне, сотнята пристигнала пеш във Враца, като на раменете си всеки солдат носел конската сбруя. Ако това не е апашлък, здраве му кажи!

Младежът засрамено стоял и се чудел какво да отговори, когато директорът продължил:

— Ти не си работник! Ако си такъв да си седял на село. Ти идваш да търсиш тук служба. Ама служби свободни няма. В цялата фабрика има три моолузки служби — директорската, домакинската и пожарникарската. Да, ама са заети! Директор съм аз, домакин е свато Любен, а пожарникар е кумецо Пенко. Иди и виж в съседната фабрика „Глиган“ дали не е останало нещо, ама не ми се вярва!