Маргарита (Един роман в Прага Откъслек)

III

Рано сутринта момъкът се премени в новите си дрехи и излезе.

Той намери библиотеката и каза на ступанина:

— Господине, позволете ми да направя при вас една справка.

— С какво мога да ви услужа?

— Вчера, на Стромовка, една госпожа четеше една книга, взета от вашата библиотека.

— Но що има от това? — попита библиотекарят.

— Аз стоех близо и случайно съгледах на кората, че книгата носеше нумера 442. Не обичате ли да погледнете в регистра си на кое лице е дадена книгата с тоя нумер?

— Това не мога да си позволя, господине: само на полицията се дават подобни изяснения.

После, като го изгледа изпитателно, прибави:

— Защо ви трябва това?

— Тая госпожа забрави там книгата си и заедно с нея един ценен предмет. Аз желая да й го занеса заедно с книгата и предам лично в ръцете й.

— А, щом е така, моля почакайте.

И библиотекарят зе да търси в тефтера.

След една минута той прочете:

— 442. „L’omme qui rit“… Урзула Кнотек. — Па прибави по-високо: — Търсете госпожа Урзула Кнотек!

— Кнотек! — извика смаян момъкът.

Библиотекарят не обърна внимание на това необикновено възклицание и се обърна да си гледа другата работа.

— Кнотек? Кнотек? — мълвеше из улицата момъкът.

— Ах! — и той се удари по челото — тя е била? Да, тя беше, тя, същата!

И тогава разбра, че видената вчера в градината мома, чийто образ остана запечатан в душата му и не си припомняше де бе я виждал, де бе слушал гласа й, бе прочутата оперна певица Маргарита Кнотек.

Маргарита Кнотек!

Той си спомни омайната сила на тая певица още при дебюта й в операта Фауст, когато нейният звънлив и сладък и мек като кадифе глас предаваше в страстни божествени звукове копнежа на ангелската любов на Фаустовата Маргарита и полудата на публиката и ръкоплясканията и китките, летящи на сцената, дето Маргарита Кнотек, прилична на млада царица в разцвета на хубостта, в сиянието на славата си, приемаше с мила усмивка тая дан на удивление, възторг и признателност.

Там той бе я видял пръв и последен път. В душата му остана втълпен образа й, озарен с лучите на триумфа, като един сладостен спомен за нещо безвъзвратно, навеки изчезнало, като един поетичен блян, неземен и неуловим, в дълбочината на мислите му. Той виждаше само вълшебен призрак на една възхитителна девойка, с чудесна златна, разкошно разпусната отзад коса, с ангелско нежно лице, озарено от зарята на небесната усмивка и от небесна тъга… Поради скромната си кесия, той не бе посетил вече театра. Той не я срещна и на улицата, или ако беше я срещнал, не беше я познал преобразена от ежедневната й модна носия, както не я позна и вчера.

И сега в ума му възкръсваше по-ясно нейната девствена миловидност на лицето й с правилен профил, изящната хармоничност на всичките й движения и изваяната й ръка, която игриво чертае с омбрелата по пясъка. Той я виждаше сега по-человекоподобна, по-жизнена, от кръв и плът, свежа, мила и живо въплощение на поетическото видение, що го бе омаяло от сцената. Той си пак спомни любопитството, с което го бяха изгледали двете жени, и му стана приятно. — Как ще останат задоволени майката и дъщерята от моята постъпка! — помисли си той.

Когато след чести разпитвания той намери високата къща, гдето живееше госпожа Урзула Кнотек, облада го малодушие.

— Да вляза ли — попита се той, — или просто да предам книгата на слугата и да си ида?

Той потегли звънеца на вратнята и почака, нерешил още как да постъпи.

— Но тя ще помисли, че съм прочел може би писмото, и това ще намали в мнението й цената на услугата ми, а моето лично явление при нея и устното ми обяснение ще я успокои — каза си той.

— Тук ли е госпожа Кнотек? — попита той една червенобуза слугиня, която му отвори.

— Тук е, господине.

— Моля, кажете й, че желая да я видя.

Слугинята изгледа с любопитство мургавото му лице и го попита:

— Как ви зоват, господине?

Той зина да се назове, но като помисли, че името му нищо няма да каже на господарката й, отговори:

— Кажете на госпожата, че аз й нося едно нещо, което е изгубила вчера на Стромовка.

— Почакайте, господине.

И слугинята се качи тичешката по стълбите. Скоро се завърна и му каза приветливо:

— Госпожата моли да заповядате.

Той последва слугинята нагоре по стълбите.