Маргарита (Един роман в Прага Откъслек)

IX

Той очаква с нетърпение да дойде вторник.

Двата деня, които го разделяха от тоя ден, му се показаха два века.

Но той не написа извинително писмо във вторник. Той се яви у Маргаритини точно в уречения час, в който бе поканен на обяд.

Домакинята и дъщеря й го посрещнаха с радост. Маргарита беше очарователна на трапезата. Тя гълчеше живо, весело, смеейки се с детинска безгрижност, разказвайки за миналото представление, още под живото впечатление на триумфа си.

— И вие, господин Хилков, си наложихте жертва, като дойдохте на скъпите чинове… Ах, колко ви съм признателна!

— Не зная кой трябва да бъде признателен — издума студентът, като се изчерви.

— И аз ви поблагодарих още там, от сцената, забележихте?

— Какъв въпрос, госпожице?

Но той пак си спомни нежния поклон и усмивка, изпратена на графа Унтерберга, и онова, което видя пред портата на театра — и един облак мина по челото му.

— Аз ви възчаках при портата, за да ви кажа добър вечер, но…

— Ах, бяхте ли там? Как не ви видях?

— Вие бяхте заняти…

— Истина! — изсмя се тя. — Слисаха ме графът и другите… Но аз ще се постарая да изкупя тая си невежливост, като ви направя мой пленник днес!…

— Да, ще се разходим някъде, това е решено вече — отвърна госпожа Кнотек. — И какъв хубав ден!…

Хилков поблагодари. Той се усещаше най-щастлив човек.

— Мале, другата разходка ще се отложи, аз ще съобща — и като се обърна към Хилкова:

— Ездите ли на кон?

— Не.

— Вие не обичате тоя спорт? А той доставя такова удоволствие… Такова удоволствие е да се чувствуваш носен от един фъркат кон, брулен от приятен, хладен ветрец по лицето…

След обяд Маргарита пя при пианото. Най-после изпя „Gde domuv mui?“ с много чувство.

— Харесва ли ви се тая наша песен, господин Хилков? — обърна се към него Маргарита, като стана, поправяйки си един климнал на челото кичор от златистата си коса.

— Тя ме възхищава винаги, госпожице, по своята чудна мелодия тя пренася мислите ми към моето отечество.

— Как трябва да го обичате!

— О, безмерно.

— И вам ви е тежко в тая чужбина?

— Тая мила къща ме направя да се чувствувам като в собствената си родина, като в бащиния си дом.

— И тъй гледайте на нашата къща, господин Хилков: — ние ви вече казахме — обърна се майката.

— Как съжалявам, че се не познавам с вашата друга сестрица… Господин Хилков, поздравете я от нас, и госпожа майка ви — каза Маргарита.

Хилков я погледна малко зачудено.

— С благодарност ще изпълня желанието ви — отговори той. — Как ще им бъде приятно!

— Трябва да е хубава сестра ви? Черноока? — попита певицата, като гледаше внимателно студента. Очевидно тя искаше да прибави: „Черноока като вас?“

— Аз имам портрета й — каза Хилков. — Ще ви го донеса един път.

— Merci. И хубави са вашите българки?

— Само под лучите на свободата може да цъфти хубост, госпожице.

— О, това говорите от скромност.

— Бедният български народ, ще ли скоро да се избави от игото на варварите турци? — издума с участие госпожа Кнотек.

— Ние вярваме в това, госпожо.

— На какво се уповавате? — попита дъщерята.

— На младото ни поколение, което сега се въоръжава с наука и събира сили за борба — каза разпалено Хилков.

— И вие сте един от тия борци? — попита момата.

— Лаская се да мисля.

— О, колко е хубав животът, когато има такава благородна цел!…

Госпожа Кнотек изглеждаше небето.

— Чудно време имаме днес — каза тя.

— Мамо, една идея! — извика Маргарита със светнали и вдъхновени очи.

— Каква идея?

— Идея за една разходка много оригинална и… много приятна.

Майка й и Хилков я гледаха въпросително.

— Да направим днес разходка до Стромовка и да седнем на същото столче, дето седяхме, когато пръв път видяхме господин Хилков. Съгласни ли сте, господин българино?

И тя изгледа нежно-дяволито Хилкова.

— С най-голямо удоволствие — отговори той.

— Прелестна идея, Маргарито — отвърна майката; — аз току мислех накъде да идем днес, а забравих за Стромовка, която оттогава насам не бяхме посещавали. Колко прелестна гледка оттам!

— И такова мило възпоминание! — каза Хилков. — Аз, напротив, никога не съм забравил Стромовка: ней дължа щастието да бъда…

— Мамо, мамо! — прекъсна го галено Маргарита. — Тогава хай да ставаме. Хилков, ти ще ни почакаш малко в градината, ние веднага излазяме.

И Маргарита и майка й влязоха в къщи да се постъкмят.

След малко всички излязоха.