Маргарита (Един роман в Прага Откъслек)

VII

„Отде се е зел тоя граф?“ — думаше си Хилков, когато седна у тях да си учи предметите. Ученишката му стая му се видя студена, неприветлива, стори му се още по-гола, отколкото беше. „Да, той ще е същия, който тогава бе остал в другата стая с Маргарита, някой поклонник… И защо тъй е любезна с него?“ — мислеше си той, когато напъваше безуспешно всичкото си внимание да разбере смисъла на словата, в които се впиваха очите му. Един сноп светлина падаше през прозореца на оваляното канапе и на лика му. Строгите, намусени и почернели покриви на отсрещните къщи се чернееха в небето, като изрязваха в синевата комините и тръбите, по които почиваха врани. Лястовички пореха с игривия си летеж въздуха. Хилков ги следеше с поглед мечтателен, престанал вече да гледа в книгата.

Денят на представлението на Фауста дойде.

Хилков се намираше в трескаво нетърпение. След обяд той отиде при касата на театра, за да си купи билет. Там се трупаше много свят. Дълго той чака и се бута, доде се вреди да дойде до касата. Вместо за галерията, той си зема билет за партера, на втория чин. Тоя разкош костуваше пет пъти по-скъпо на скромната му ученическа кесия, но това му даваше възможност да види отблизо Маргарита.

Когато вечерта завесата, изписана с митологически божества, седящи на облаци, се дигна, Хилковото сърце силно затрепера. Той не виждаше на сцената ни Фауста, ни Мефистофеля, не чуваше какво пеят, не разбираше какво там се върши: той очакваше нея.

Маргаритиното появяване се посрещна с бурни ръкопляскания. Тя беше възхитителна със златната си коса, в синкавата си дълга рокля с редки широки дипли. Зазвъни нейният сребърен глас, заляха се струи от сладки небесни звукове.

— Боже, боже, колко е хубава! — каза си той.

По едно време му се стори, че го съгледа и с една неуловима усмивка на лицето тя с мълниена бързина срещна очите си с неговите. Това го изпълни с щастие, той усети, че се цял изчерви.

— Да, тя ми се усмихна — каза си той, — моето стоене тука приятно я изненада… Аз сторих добре, че дойдох тука.

После вече той не снемаше вторачения си поглед от нея, чакайки да срещне нейния. Певицата обаче, всецяло обзета от вдъхновението си, улисана от ролята си, не го потърси. Той изпитваше мъчително чувство. При спущането на завесата гръмки ръкопляскания пак я извикаха. Чинеше му се, че неговите викове и плясъци бяха най-силните. Тя се яви, озарена от хубост, и се поклони на възхитената публика. Маргарита посипа погледа си по предните редове и една луча от него се отрази и в очите на Хилкова. Един театрален служител се приближи до рампата с огромен букет и й го подаде. Тя го прие мило, след засилените ръкоплясканета, кланяйки се многократно; най-последният й поклон, по-рязък и по-нежен, придружен с признателна усмивка, бе изпратен към някого на първия ред, от когото трябваше да е букета. Хилков назърна да види кой е тоя щастливец и както пляскаше, ръцете му капнаха като мъртви: той позна графа Унтерберга.

Той остана гръмнат! Може ли да се изобрази свирепостта на погледа, с който Богдан устрели аристократа, сияющ от горделиво щастие за вниманието, благосклонността, с което го отличи певицата!

От тоя миг вече за студента всичко почерня в театъра. Той усети, че зъбите на безумна ревност се забиха в сърцето му. И пак му мина през ума всичко, каквото знаеше за графа: посещенията му в къщата на Маргарита, свойските и приятелски обръщения към нея, с каквито и тя му плащаше, па сега и тая размяна на усмихнати погледи пред очите на хилядното множество… „Приятели!…“ — каза си той и тая дума никога не е имала по-ядовито значение, не е будила в ревнива душа по-злобни страдания. Пламтящият му поглед вече сновеше от нея до него, той следеше техните с мнителността на един настръхнал аргус и всеки път, когато му се стореше, че тя погледнеше графа Унтерберга, изпитваше по-силни и парливи мъки. В гърдите му зашава зверовито желание да го причака навън, в тъмнината, и да го удуши, да го убие. Той не си даваше сметка за нелепостта на вълнуванията си, за безумството на тая ярост, извикана от неща твърде естествени и обикновени в света на артистите, жедни за тамян и поклоници, с високи титли и високо обществено положение.