Маргарита (Един роман в Прага Откъслек)

V

Хилков излезе зашеметен от вратнята, изпратен от червенобузата слугиня.

От тая вратня навън, стори му се, че той се промени, стана друг човек. Маргаритиният образ заседна в душата му, царствен и лучезарен, като една богиня в сиянието на красотата си. На следующите дни тоя образ го следеше, дружеше неотстъпно, пълнеше сънищата му, населяваше мечтите му. Младото му, незачето още от силна, истинска страст, сърце, се почувствува безпокойно и безмерно честито от новите сладостни трептения… Хилков затършува вестниците с отзивите за Маргарита и прочете, упоен от гордост и щастие, възторжените похвали за „новата бляскава звезда“, както я наричаха там, изгряла на небосвода на музикалното изкуство. Тоя упоителен тамян упояваше и него. Той се вмисляше в оценките за достойнството и природата на таланта й, запаметяваше научените термини на музикални критики, за да може с какъв-годе изглед на вещина да обосновава фалбите си към нея, вместо да се ограничава с изтъркани думи и възклицания, които казваха много и нищо.

В неделя той отиде у тях на обяд, както бе поканен. На трапезата бяха само майката, дъщерята и той. Маргарита беше извънредно любезна и приветлива към госта, за да прокуди продължающата се негова свенливост. Тя се смееше, разказваше любопитно историите из мира на артистите, а след трапезата седна при пианото и пя откъслеци из опери с увлечение, пригласяна от тихите ноти на инструмента. Хилков с мълчалив възторг слушаше тоя сребрист кристален глас, ту кръшен като славейски рулади, ту унослив и небесен като херувимска песен. Очите му бяха приковани в дражестните леки движения на златокосата й глава и на чудния й врат, на напетата й снага, с антично изящество, на стегнатите й форми. Понякога ръката й пробягваше беломраморна и нежна, с тънки обли пръстчета, играющи чевръсто, като крилати, по клапите, за да изтръгне от звънливи струни трептящи звукове.

Като свърши, тя се обърна към него с лице, разруменено от изпитаните чувства на звуковото опиянение, и го попита засмяно:

— Харесва ли ви, господин Хилков?

— Божествено! — отговори той.

Той забрави да каже нещо друго от онова, което бе научил от вестниците.

Тя се изсмя с глас.

— Господин Хилков, вие сте опасен ласкател… а какво остава да кажете повече, ако чуехте Пати?

— Нищо.

— Нищо?

— Аз и нямам желание да чуя никого другиго, аз чух вас.

Тя зе албума си от масата, подаде му го и му каза:

— Напишете ми някоя своя мисъл за спомен.

Хилков зе албума смутен.

— Каква мисъл?

— Каква да е.

— Госпожице, не е великодушно да искате свястна мисъл от един пиян човек.

Майката се усмихна благодушно и погледна дъщеря си, като да казваше: „О, какъв майстор на тънки комплименти!“

— Не, моля, напишете, макар две, макар една дума… — настояваше Маргарита.

— Но за какво, госпожице?

— Макар за моето пеене.

Хилков помисли и написа в албума: „Божествено!“

Госпожа Кнотек и Маргарита се изсмяха.

— Ето един упорит българин! — каза шеговито девойката.

— Това е една от националните черти на младенческите народи, госпожице, а другата, господствующа черта е: искреността.

— С’est bien dit — обърна се усмихнато г-жа Кнотек към дъщеря си.

Маргарита предложи да се разходят тримата до Софиинския остров, във Валтава.

— Ти ми зема думата от устата да се разходиш. Няма да откажете, господин Хилков?

— С удоволствие, ако не ви преча…

— О, напротив, господин Хилков, ние ви казахме, че вие сте свой човек у нас.

Хилков се поклони.