Маргарита (Един роман в Прага Откъслек)

IV

Стаята, дето влязоха, бе един салон на втория етаж.

Нямаше никой там.

По стените и ореховите масички портрети в позлатени кръжила. Между тях — образът на Маргарита в носията на Фаустовата Маргарита.

Един прекрасен букет с пресни цветя, чиито тънки благовония омирисваха въздуха.

Момъкът неволно си наведе главата над цветята и помириса.

През прозорците се гледаха отсрещните високи домове; а над покривите им той видя в кръгозора сенчестата Стромовка.

Как сега това място и това име правеха да се свива сърцето му!

Чувствуваше се в тоя салон обаянието на Маргарита; може би преди малко тя е била тука; тоя пресен букет тя вероятно го бе помирисала и затова мирисът му бе толкова упоителен.

И той усещаше сърцето си, че тупа силно.

Той случайно фърли поглед на голямото огледало и видя там един момък мургав, с къдрава лъскава коса, с черни очи и с книга в ръката, от чийто вид той остана доволен.

И това го ободри.

След една минута отвори се една бочна врата и влезе майката, госпожа Кнотек.

Тя беше жена на четирийсет и пет години нещо, пълна, едра, висока, с добро изражение на лицето, отпуснато, но приятно, почти хубаво още. Вчера той почти не беше го забележил, улисан само в дъщерята.

Тя го приближи усмихната.

— Аз разбрах, че сте вие, драги господине! — каза тя с искрено задоволство. — Колко сте любезни!

— Счетох за длъжност, госпожо, да ви донеса забравената книга — и той й подаде тома.

— Колко труд сте сторили, благодаря, благодаря. Седнете, моля — и тя му показа кресло, като сама седна.

Тя го гледаше с очудено любопитство.

— Аз не би дръзнал да ви безпокоя лично, но понеже из книгата падна едно писмо, което може би да е важно за вас… — и той й подаде писмото.

— Ах, да, да, съвършено вярно, господине.

— Госпожо, бъдете уверени, че ви го връщам, без да съм погледнал в него. Аз исках нарочно да знаете това.

— О, недейте: вашата честна физиономия ми говори ясно… Вие вероятно ни познавахте?

— Нямах това щастие, госпожо; аз пръв път ви видях на Стромовка с госпожица дъщеря ви, която също не познах, макар да я бях видял на дебюта й във Фауста и се възхищавах от нейното пеене и от бляскавия й успех.

— Това ми е приятно да чуя и от вас — каза госпожа Кнотек, с щастливо изражение на пълното безцветно лице, което сега ставаше красиво.

После прибави:

— А как ни открихте тогава?

Той й разправи. Тя се засмя.

— Колко съобразителност! Благодаря пак. Други на ваше място не би сторил същото… Merci.

— О, за нищо, госпожо — каза той и ставаше.

Госпожа Кнотек и тя стана.

— Бие сте тукашни?

— Не, госпожо, чужденец.

— Чужденец? Какъв?

— Българин. Студент тука.

— Ах! българин?… Маргарита имаше право, тя позна по… чертите ви… Знаете ли? Дъщеря ми ви намери приятен с това южно лице. Колко сте любезни… Та вие сте из България? Как ще й бъде приятно да ви запозная… Розо! — извика тя на току-що влязлата слугиня. — Кажи на Маркета да дойде, ако си е отишел графът.

После се извърна към него:

— Но… да науча и аз вашето име, господине?

— Богдан Хилков.

— Из България? Дето има турци?… О, как трябва лошо да се живее там!

— Да, госпожо.

— И вече говорите тъй добре чехски?

— Аз съм в Прага от три години.

Влезе Маргарита.

Тя беше в синя атлазена рокля, гологлава, с коса завита като на римска патрицианка, с шия гола и с китчица камелии на гърди.

— Ела, Маргарито, да ти представя един превъзходен българин, студент тука. Той прибрал книгата ми и я донесъл. Колко добър!

Маргарита му подаде ръка, като стисна крепко неговата, и викна засмяна:

— А, българин! Нали ти казах, мамо? Колко сте любезни, господине… Трябва да се радвам за забравянето на книгата: тоя случай ми достави удоволствието да се запозная за пръв път с българин.

— А моето щастие е още по-велико, госпожице, че се удостоих да приказвам с вас…

— Маркето, знаеш ли? — обърна се майка й засмяна. — Господин Хилков — защото нашият приятел го викат Хилков — е горещ поклонник на твоя талант.

— Истина ли, господин Хилков? — извика с щастлива усмивка и с детска галеност в гласа Маргарита.

— Госпожице, аз ви слушах с възхищение във Фауста, аз делях общия възторг.

— Как, харесах ви?

— Вие пеехте божествено.

— Божествено! Мамо — изсмя се девойката, — и господин Хилков каза „божествено!“ Чуваш ли? Всичките са направили заговор с тая дума да ми правят комплименти. И вестниците също!… Вие сте много мил, господин Хилков. Седнете, аз не желая да ни оставите тъй бързо… Мамо, графът си отиде и ние сме свободни.

— Седнете, господин Хилков: вие ще разкажете за вашата земя, за вашия симпатичен народ — каза майката…

— Който тъй обичаме ние чехите, един братски славянски народ… — каза Маргарита, като допря ръката си до лакътя на смутения Хилков, за да го покани да седне.

— Благодаря — каза Хилков и седна срещу техните кресла.

— Вие, българите, можете винаги да разчитате на радушно гостоприемство в нашата страна — каза майката, — а за нас лично, господин Хилков, нашата къща ви е отворена, считайте ни приятели вече от днес.

— Вярно, дохождайте у дома, господин Хилков, дохождайте свободно: винаги ще се радвам — каза девойката, като гледаше играющата свенливост по лицето му.

— Приемам с признателност тая чест — отговори той с покъртен вид.

Разговорът се продължаваше. Майката и дъщерята обсипваха Хилков с въпроси за България. Под омаята на Маргаритиния поглед, приветлив, внимателен и съчувствен, той говореше живо, горещо, с увлечение; споменът за далечното отечество, което срещна такъв топъл интерес у тия чужди хора, извикваше вдъхновен пламък в черните му очи, даваше странно красноречие на словото му, то се лееше свободно и задушевно. Двете жени се пленяваха от тая искреност и непосредственост на чувствата у младия момък, у когото гладката изящна фраза се съединяваше с душевната топлота. Маргарита намираше сега още по-красиво това лице, озарено от природен ум и от мъжествена простота.

Хилков най-подир стана.

Госпожа Кнотек и дъщеря й го поканиха на обяд в неделя.

Той отказа по-напред, но после прие с благодарност.

— Вие ще дойдете пак на Фауст в събота, нали?

— Мога ли да пропусна тоя щастлив случай?

— И де ще бъдете? — попита тя.

— Аз заемам място в галерията.

— Защо такова любопитство, Маркето? — попита майката усмихнато.

— За да видя ще ли ми ръкоплещи много! — засмя се със сребрист глас Маргарита.

— О, какво си дете! — изгълча я майка й.

— Съжалявам, че само тоя способ имам на разположението си там за изказване изблика на възторг — каза Хилков, като гледаше девойката с очи, които изразяваха благоговейно чувство, таен жар, обожаване.

Маргарита се обърна към майката шеговито:

— Мамо, аз днес направих двойна печалба.

Майка й я погледна въпросително.

— Аз спечелих в господина Хилков един семеен приятел и… един ужасен агитатор… за славата ми. Младежта, учениците са най-възторжената публика. Галерията: тя създава успех, славата на артистите. Когато театърът ехти и се тресе от техните ръкопляскания, на артиста става добре, ободрява се, добива крила. Тъй ли, господин Хилков? Без тая особена сладка музика за нас, най-силният талант мъждее, губи доверие в себе си… Суетни сме, ще кажете? — Суетата е храната, лоста на таланта. Ох, как мразя тия почтени господа с очила и с плешиви глави на предните чинове, които се ленят и те подаряват с две-три мършави ръкопляскания, като с милостиня!… О! Аз обичам славата, господин Хилков.

Тя говореше духовито, с тона на палаво, глезено дете; прекрасна с нежната усмивка, която не падаше от розовите й тънки устни.

— Е, до виждане в неделя? — каза му тя, като се ръкуваха за прощаване втори път при вратата, и сладките й сини очи имаха нежно-повелително изражение.