VIII

При хладнокръвно размишление той би пак видял, че е смешен, че е глупец и див с претенцията си да издигне китайска стена между Маргарита и человечеството, да иска от нея да прекъсне всички връзки със света и миналото си, за него, чужденец ней преди няколко деня, странник, великодушно приет в къщата й, стоплен с гостолюбиво радушие и любезност, които му даваха право само за едно чувство: признателност. Но той не можеше да мисли хладнокръвно: той беше влюбен!

Представлението се свърши с величествена апотеоза, с възнесение на Маргарита в небесата.

Той излезе с навалицата на пътя и спря при една от каменните колони. Една неодолима сила го задържаше там. Той желаеше да я види, да я съзре върнала се от оня омаен мир, дето тя беше царица, богиня, фея, в тоя, пак тя, човешката, същата, жизнената и весела Маргарита, да й се изпречи уж случайно под светлината на фенера и да я здрависа, да приеме дружния й поглед, да изпита топлината на малката й ръка, тъй бяла и деликатна. Той чака доста. Светът се разотиваше пеши и с кола. Вълтава наблизо тихо шумеше в тъмнината. Голямата сграда на театра се издигаше строга и замрачала в небето. Цял тръпен и в жар той чакаше излизането на Маргарита. Ветрецът прикланяше върховете на отсрещните липи и на дъбовете на Софиин остров. Улицата пред театра пустееше. Хилков с трепетно сърце се взираше в артистите от двата пола, които заизлязваха от една врата с шумен глъч и се отдалечаваха пеши по двете посоки на улицата. Вълнението му се усилваше, когато повече наближаваше минутата и тя да излезе, сърцето биеше бързо в гърдите му. Най-после излезе една дама, дебела и висока, в черно облекло.

— Госпожа Кнотек! — каза си той.

Веднага излезе след нея и друга. Той позна Маргарита, увита в широка връхна дреха, с шал, преметнат над главата й, оставяйки само част от лицето й, дето се усмихват лъскави очи и изящен носец. С нея, почти наред с нея, излязоха няколко млади господиновци, между които позна графа Унтерберга.

— Граф Унтерберг! — каза си прималял Богдан. И той неволно се отмести в сянката на колоната и остана замръзнал на мястото си. Маргарита държеше един голям букет, същия оня!

Двете жени и графът весело гълчаха, след като се разпростиха с другите мъже.

— Да земем купе? — попита графът. — Хладничко е…

— О не, не, драги графе, в открита кола — отговори Маргарита:

„Драги графе!…“ — звъннаха като погребален звук тия думи на Хилковото сърце и той усети, че един къмък се задъни в гърдите му и спря дъхането в тях.

По повикването на графа един файтон приближи. Графът подаде дясна ръка най-напред на госпожа Кнотек, после на Маргарита, които седнаха в дъното на колата: той седна отсреща им, назова на возача улицата на певицата и файтонът се понесе по звънливия калдъръм.

Хилков го гледа, додето се изгуби от очите му. Той стоя неподвижен още няколко време там, вторачил поглед в същата посока. Вълтава шумеше плахо в тишината. Фенерите фърляха мъжделиви снопове лучи. Хилков с бавни крачки, приведен под тежината на безнадеждни чувства, се запъти към своето глухо, сиротно жилище.

— Простако българино, много си смешен с твоята глупава любов и с твоята глупава роля! Защо се увираш, дето не ти е мястото? Свивай си парцалите с твоето нищожество… Де можеш да се мериш с тия великосветски хора и да съперничиш с тях за сърцето на Маргарита! Тя ти каза две любезни думи, а ти се заблазни за любов с нея — царицата на пражката младеж!… — мълвеше си горчиво Хилков, в унизително съзнание за пълното си безсилие и незначителност.

Когато потропа на вратнята си, той замени размишленията си с тия думи, гуждайки някаква монета в ръката на отворилия му слуга:

— Не, аз няма вече да я виждам. Във вторник ще й се извиня с писмо и няма да стъпя вече у тях…

Това внезапно решение подействува на него освежително, той усети, че му олекна на гърдите.

— Не, никога! — повтори пак той, като си легна.

Загрузка...