Мрачни дни


След празниците, някъде към края на януари (месеца, който Матис описва като „богата сребърна светлина, жизненоважна за духа на художника“), когато и последната самотна маслина е обрана от дърветата, започва резитбата. Уви, с Мишел не можем да останем за нея. Преди няколко дни Куашия се качи на влака за Марсилия, откъдето е взел кораб, който досега вече трябва да го е отвел вкъщи, в град Константин в Северен Алжир, за да прекара остатъка от Рамадана със съпругата си, седемте си синове, дъщеря си и шестнайсетте си внуци, но ще се върне да се грижи за Безименна и да ни замества. Ванеса и Жером се съгласяват да останат ден-два и да го изчакат. Ванеса ще вземе Уиски със себе си, когато си тръгва. С Мишел имаме работа. За тази година, първата ни като производители на маслини, приносът ни във фермерството приключва. За жалост, няма да можем да присъстваме и на празненствата за fête des oliviers, празника на маслините, които се провеждат в последната събота на януари по улиците на провансалските села и на които местни и непознати се канят на дегустации на производството на различни мелници и ферми или просто на купон. Най-близкото до нас ще е по улиците на Валорис и разбираме от Рене, че и нашата мелница ще бъде представена. По традиция Кристоф и тримата му синове ще се облекат в местни провансалски костюми и ще предложат dégustations на различните зехтини, които произвеждат. Дори ще представят малък работещ макет на мелницата, с която пресоват маслините.

Междувременно с Мишел се връщаме към самостоятелния си живот като необвързани хора в Лондон и Париж, виждаме се когато и където можем, успяваме да се откъснем за по ден или за по един уикенд от време на време, заравяме себе си и желанието си един към друг и го трансформираме в професионална енергия. Връщаме се към „истинския“ си живот. Но дали все още можем да мислим за месомелачката на метрополиса като за истинския ни живот? Объркващо е. Преди често чувах приятели, дошли в Лондон от различни далечни кътчета на планетата, да се оплакват, че не знаят на кое място принадлежат. Започвам да разбирам това объркване, макар че през целия си зрял живот съм била пътешественичка. Но сега сърцето ми е във Франция. Там се будя сутрин и си мисля: аз съм точно там, където искам. Там плувам, занимавам се с градината, прекарвам часове по откритите пазари, за да купувам зеленчуци и прясна риба, бъбря си с местните продавачи на сергиите за качеството на този или онзи домашно отгледан продукт, чудя се на огромния избор и след това се затварям в кабинета си и пиша истории.

Въпреки това работата и биографията ми си остават в Англия. Там гледам навън през прозорците на репетиционните и мечтая. За какво? За храсти и билки, за възможността да отглеждам кози и лозя, за мъжа, когото обичам така страстно. В края на деня се втурвам към местния магазин, карам количката с продуктите покрай щандовете и неоновите реклами, грабвам някакви предварително измити салати в найлонови пликове и след това с благодарност затварям вратата на малкия си апартамент, който напоследък ми се струва временно убежище — като хотелска стая, в която се крия от капризните обрати на градския живот. Там си приготвям самотна вечеря, освен ако не успея да хвана някой свръхзает приятел, когото не съм виждала от месеци, а когато на другия ден отида на работа, някаква любезна дама ми намазва лицето с грим, докато се суетя за фигурата си, все повече увеличаващите се бръчки и проблемите на актрисата, която бързо казва au revoir на четиресетте.

Богатството на живота. Аз съм повече от късметлийка, че имам пълния с хора живот на актриса и самотните дни на писателка, но от време на време това е объркващо, а на моменти и притеснително. И тъй като се задържам в Англия все по-малко, без съмнение пространствата, които съм заплюла като свои, и кръговете и световете, които дълго съм обитавала, изчезват и се заместват от нови. Приятелите се обаждат все по-рядко, освен ако случайно не минават през Южна Франция и не решат да се отбият за няколко дни. Агентът ми се обажда все по-рядко: на актрисите на място се предлагат ролите, които аз можех да изиграя, ако бях наблизо. Понякога ми се струва, че хората си мислят, че съм емигрирала на луната.

Но когато споменавам за тази дилема на Мишел, той се замисля.

— Не знам защо смяташ, че трябва да избереш — казва той. — Защо да не притежаваш всичко? Жена с многопластов живот.

И вероятно наистина е толкова просто. Аз съм тази, която го усложнява.


Свети Валентин е. Мишел е на телевизионен фестивал в Монте Карло, което означава, че може да прекара една седмица във фермата. Аз снимам в Уелс и не мога да се измъкна. Пращам му дузина червени рози и получавам същото и от него. И тогава телефонът в хотелската ми стая звънва. Долавям фонов шум от празнична атмосфера, чукането на чаши за apéritif в хотелския бар, чувам вълнение в гласа на Мишел. Толкова ми липсва, че направо боли.

— Англичаните се навиха! — казва той. За миг съм като ударена от гръм. И след това се сещам. Моят сериал от тринайсет епизода има нужда от партньори, но като се има предвид, че става въпрос за тринайсетгодишно английско момиче, ще е почти невъзможно да го заснемем без голяма английска телевизия. В Монте Карло Мишел щеше да направи първи опит да финансира продукцията. Поразена съм. — Има ли някакъв шанс да долетиш тук за един-два дни и да се видиш с шефа на драматичния отдел?

Ами през уикенда не снимам. Мога да отида с кола до Лондон и да взема самолета… Да!

Срещата е определена за събота в „Апасионата“. Английският телевизионен шеф, който е доволен, че има извинение да се запилее в Южна Франция за още ден-два и да се измъкне от тежката работа с купуване и продаване на програми, е повече от щастлив да обядва с нас в дома ни.

Февруари традиционно е дъждовен месец на Лазурния бряг. Затова за всеки случай поднасям обяда на масата вътре. През високите френски прозорци на трапезарията, които гледат към каменните тераси на брега и далечния хоризонт, се взирам в чудесно подрязаните маслинови дървета. Представляват великолепно зрелище. Височината им е намалена, а останалите им клони висят ниско, стелят се нашироко и стигат почти до пръстта. Дърветата ми приличат на въртящи се дервиши.

Едно от най-големите предимства на „Апасионата“ е способността ѝ да изненадва, в непрекъснатата сложна промяна и равновесието ѝ със заобикалящата я природа. Хълмовете, планините, горите и просторният залив приемат нови превъплъщения според времето на деня, сезона и капризите на климата. Живеем в свят на калейдоскопични цветове, смекчаващи или задълбочаващи се нюанси, и разнообразие от аромати — поразително сладки, дъхави, мускусни или тежки. Сега, през този месец, слънцето грее някъде другаде и гълъбовосивото небе се мръщи; над нас се трупат гъсти облаци, широколистните дървета са голи скелети и никак не обещават пролет. С изключение на бадема, който, макар и без листа, вече е започнал да напъпва в много бледи пастелнорозови цветчета. Далечните планини изглеждат като дебели космати сенки, а слабите, украсени във всички цветове на дъгата сребристи лъчи изпълват с поезия враждебно сивото море.

Всичко това рисува уникална картина. Нюансите, сенките и светлините са в по-наситен стоманен цвят, отколкото през по-ярките и топли сезони. Въпреки това, февруари притежава своя собствена сурова красота, а и винаги е чудесно да се завърнеш у дома. Единственото ми притеснение е Безименна, която ми е сърдита и не иска да се доближи. Гледа ме ядосано от различни ъгли на стаята или наднича през прозорците на терасите и отказва да дойде при мен. Не мога да преценя дали гневът ѝ се поражда от загубата на кученцата ѝ или от моето отсъствие, но с нищо не мога да я утеша и успокоя. А по-лошото е, че докато към мен е категорично укорителна, с Мишел е игрива и нежна.

Чувам опушената кашлица на стария сиво-син мерцедес на Мишел. Той се връща от гарата в Кан, откъдето е взел Харолд. Познавам Харолд отпреди. Всъщност работила съм с него като актриса. Той е добронамерен британец, чиято цяла кариера мина в зле платената детска и юношеска драма (никога не съм разбирала защо големите телевизии се чувстват длъжни така здраво да затварят кесиите си, когато стане въпрос за създаване на програми за младото поколение). Излизам бързо на терасата, за да ги посрещна. Харолд се провиква:

— Ехо!

Усмихвам се, когато го виждам, защото дори в това зимно време той е пристигнал в мръснобял ленен костюм и сламена шапка, а под мишница здраво стиска „Таймс“. Външността му ми се струва трогателна, толкова умилително британска. Прилича на човек, излязъл разсеяно от разказ на Съмърсет Моъм.

Прочел е сценариите ми и много ги е харесал. Леко заеква, когато говори, което напълно съм забравила. Обсъждаме снимачния процес, сякаш ще го започваме утре. Развълнувана съм от неговия ентусиазъм и той е доволен от обяда и виното, което му предлагаме. Ако зависи от него, може да започваме да избираме ключовите хора в екипа на продукцията и да подкарваме веселия процес на търсене на локации. Подготвителният бюджет, който предлага, е щедър и достатъчен, за да ни доведе до снимачния период. Това ще даде на Мишел достатъчно време да привлече останалите финансови партньори. Деловите разговори приключват задоволително, като естествено допълнение към сиренето, глазирания ябълков тарт и десертното вино, а Харолд става по-фриволен и започва да разказва клюки за британската телевизионна индустрия. Наслаждава се на темата и я захапва със сластен апетит заедно с поредното сирене, brie de Meaux.

Когато следобедът прераства във все по-задълбочаващ се здрач, Харолд се озовава пак на алеята. Преди да изчезне от погледа ми, показва главата си през прозореца на колата, поглежда към мен на горната тераса и ми помахва със сламената си шапка като човек, който отплава към края на света.

По-късно, когато с Мишел оставаме сами пред камината, обсъждаме два много важни въпроса. Първият е притеснението ми относно Безименна. Дали не постъпихме безразсъдно, като подарихме всичките ѝ кученца? Не трябваше ли да запазим поне едно? Уиски ѝ правеше компания месеци наред, а сега е самотна и изоставена и аз се чувствам съсипана от това. Вторият е новият сериал. Веднага щом работата ми в Уелс приключи, Мишел ще наеме изпълнителен продуцент — познава идеалния човек за тази работа — и ако имаме късмет, до лятото ще започнем да снимаме първия ми сериал, написан изцяло от мен като сценарист.


Като по чудо парите идват с лекота, а всеки, работил в света на филмовото финансиране, знае, че този процес обикновено е мъчителен. До април всички са се ангажирали със сумите, които Мишел е поискал. Привличаме на своя страна голяма френска телевизия, нашия англичанин в чужбина, Полската национална телевизия и престижна немска компания. Аз съм едновременно развълнувана и объркана. Ще прекарам лятото в пътуване с продуцента и специалиста по декорите из различни страни, в срещи с телевизионни босове, в изслушване на техните изисквания и нанасяне на поисканите поправки в сценария. По-късно, някъде към есента, когато ще тръгне основното заснемане, ще играя ролята на майката в сериала. Структурирала съм сюжета така, че повечето от сцените с нея да са на Света Маргарита и така да мога да работя от къщи. Бъдещето изглежда розово.

Мишел разполага централния офис на продукцията в Париж. В началото на май намираме много хубаво момиче за главната роля, сключени са и договорите с много от другите изпълнители на основни роли. Три седмици след това дърводелците ще започнат да строят декорите в Лондон; оттам екипът ще се премести в Париж. Намирам този ранен етап на филмопроизводството за доста вълнуващ. Много може да се говори за това какво е да си от другата страна на камерата.

С продуцента и специалиста по декорите трябва да отидем до Варшава, Краков, Гданск и след това в Бялисток, близо до беларуската граница. Трябва ни полски реквизитор и полски дърводелец. Трябва да се направят декори, а най-важното — да се построи огромна вятърна мелница в отдалечено поле край Бялисток, която по време на снимките да бъде подпалена и да изгори. От Париж и Лондон вече е нает екип от асистент-дизайнери, майстори на декори, работници и шивачи, които пазаруват, шият, строят, вземат мерки и рисуват.

Вечерта преди полета ми от Париж съм в стихията си и щастлива като чучулига, но по време на последната ни вечеря за няколко седмици напред Мишел ми споменава, че има „едно малко притеснение, което заоблачава хоризонта“. Английските пари не са пристигнали. Е, предварителният бюджет е дошъл, но нищо след това. Според договорите, които, доколкото разбирам, са стриктно подредени като плочки на домино, английските пари трябва да дойдат първи, след това да дадат своята дан и французите, които ще се включат на малко по-късен етап, сетне поляците и така нататък до завършването на постпродукцията.

В своята наивност и вероятно сляпото си въодушевление не схващам сериозността на ситуацията. Харолд и Мишел са снимали множество телевизионни сериали заедно, един или два от тях са получили награди, а английската телевизионна компания, която Харолд представлява, е стабилна и богата. Каквото и да е закъснението, то не може да се дължи на нищо повече от банкова грешка, нали? След това разбирам, че не е върнат подписан договор. Това преди никога не е създавало притеснения. Поне по две от продукциите, които са снимали заедно, договорите не са били върнати чак докато не бил предаден заснетият материал. И в двата случая, въпреки че договорите са забавени, парите идвали навреме.

Оставям вилицата в чинията си. Страхувам се, че започвам да осъзнавам какво означава това.

— Ти разтревожен ли си? — питам, като отчаяно се опитвам да скрия треперенето на гласа си.

— Ами… не чак толкова.

Разпознавам онзи блъфиращ, заглаждащ, сладникав тон, който Мишел е овладял през годините. На продуцента никога не трябва да му личи, че е в паника. Също като капитан на боен кораб, той не може да рухне и да крещи уплашено. Взирам се в него през масата, изгубила дар слово от шок.

— Какъв е най-лошият сценарий? — казвам едва чуто.

Това го разтърсва, но точно такова е намерението ми.

— Защо трябва във всичко да търсиш най-лошото? — сопва се той.

— Недей.

Ръката ми е преодоляла разстоянието помежду ни и се опитва да срещне неговата, но той се отдръпва, става от масата и отива да търси тирбушон. Оставам намясто, слушам го как отваря и затваря чекмеджета и пресмятам наум колко членове на екипа в колко страни из Европа са наети. И колко от тях вече получават заплати? Щом английските пари не покриват тези разходи, тогава кой ги покрива?

— Първоначалният бюджет сигурно вече е изхарчен…

Небцето ми е сухо. Думите ми засядат в гърлото. Не мога да довърша изречението, защото Мишел се е върнал на масата и докато отваря виното, ме гледа с поглед, който никога досега не съм виждала.

— Френската телевизия даде аванс от няколкостотин хиляди франка — отвръща той, докато пълни чашите.

— Тогава, значи, няма сериозен проблем?

Долавям молба във въпроса си, нуждата да знам, че всичко със света е наред. Доста жалко е.

— Не, вероятно не. Не биваше да го споменавам — смотолевя той и темата е приключена.

Лежа будна, докато Мишел спи. Страдам безнадеждно от безсъние, а вечерта ни заедно ми дава много поводи да се въртя с отворени очи.

На следващия ден се сбогуваме. Обещавам да се обадя от Варшава. Той обещава да ме държи в течение със случващото се. Раздялата ни е объркана и напрегната, а мразя да тръгвам така.

— Всичко ще бъде наред — уверява ме той. Кимвам и поемам към летище „Шарл дьо Гол“, като го оставям да разговаря по телефона.


Варшава е необикновена. Полша е шеметна смесица от реформи, модернизация и отдавна загубено рицарство. Всеки цвят крещи като пиянска песен по улиците, които толкова дълги години през комунизма са познавали само сивотата и липсата. Аз съм очарована и привлечена, но от време на време и отблъсната от тежестта на най-новата история тук. Квартали с грозни сгради се надвесват заплашително над мен, сякаш искат да ме задушат на самата улица, а на мен ми се иска да избягам, за да си спася живота. И след това се озовавам в стария град, напълно възстановен след бомбардировките, през които е бил сравнен със земята, сядам в старомодни кафенета и слушам акордеонисти и звънливото бърборене на сервитьорките — закръглени, с момичешки чар, невинни, независимо от възрастта си, мили и учтиви — и съм очарована. Обожавам факта, че сме тук, за да снимаме и творим, да се слеем с тези хора, които виждат света през очи, толкова различни от моите; артисти, които са познали интелектуалния и творческия затвор. И знам, че мога да добавя тази гледна точка към моята история. Полша е страна, която се възстановява от комунизма. Моята приказка е за момиче, което се възстановява от болката, причинена ѝ от разпадането на брака на родителите ѝ.

Работата върви добре. Екипът ни и полската компания се радват на съвместното сътрудничество. Единственият проблем е, че всичко отнема два пъти повече време, отколкото съм очаквала, тъй като трябва непрекъснато да се превежда. Преводачката ни, която, опасявам се, невинаги е точна, седи между нас, тича до нас, когато бързаме за срещи или за някое друго място, и повтаря на полски всичко, което казваме, и обратно. Милата Грузна, чието лъскаво пухкаво лице е погребано под слоеве яркосини сенки и тонове спирала за мигли, ни е назначена от местната компания. Тя е доста мързеливо момиче, което не познава западния начин на живот и копнее да се върне към сигурността на стария режим, където ще знае, че в четири и половина може да се прибере у дома, защото работният ѝ ден е свършил. По цял ден дрънка празноглаво за романтика и ни разказва как със съпруга ѝ гладуват и оцеляват само на любов, но нейните силно изрисувани в черно и синьо очи светват като на сврака, когато види чужда валута или бижута, и тя се примъква по-близо, надявайки се на подарък. Както и всичко останало тук, Грузна е любопитен парадокс.

Една вечер след единайсет часа, прекарани във ван без окачване по извънградските пътища, които сякаш никога не са били довършвани, защото са осеяни с дупки, се запътвам, олюлявайки се от изтощение, към рецепцията на хотела, за да си взема ключа за стаята. Портиерът ми подава бележка, оставена рано сутринта, в която пише да се обадя на Мишел. За мое раздразнение, както винаги, отнема ми известно време откриването на телефон за международни разговори. Когато най-накрая намирам, веднага разбирам по тона му, че нещо не е наред, така че думите „англичаните се оттеглиха“ само частично ме шокират. Но все пак губя дар слово. Нямам представа какво да кажа.

— Защо? — е всичко, което успявам да измисля.

— Преструктуриране на телевизията. Изглежда, Харолд е бил пенсиониран по-рано от очакваното.

— Горкият Харолд — изхленчвам аз. Все още не схващам какво означава това за нас.

Мишел е свикнал с влакчето на ужасите, което представляват кризите във филмовото продуциране. Освен ако не инвестират собствени пари във филма, актьорите рядко, даже почти никога не се натоварват с такива проблеми. Те са защитени и глезени, така че за мен това е напълно нов и плашещ сценарий, но си напомням, че вече съм от другата страна на бариерата. Трябва да поема ударите заедно с останалата част от екипа.

— И сега какво? — питам най-накрая.

В отговор на въпроса си получавам тишина, нарушавана само от пукането на напълно неадекватната и остаряла телефонна линия. Накрая Мишел казва:

— Говорих с френската и немската телевизия днес. И двете искат да увеличат инвестицията си и да направят първите плащания по-рано от предварително уговореното. Няма да покрият недостига, но ще платят заплатите по продукцията и ще ни позволят да продължим засега. Летя за Варшава утре и ще се видя с Агнешка в ранния следобед.

Агнешка е шеф на драматичния отдел тук. Едно от откритията, които ме впечатляват в Полша, е властта, дадена на жените. Радвам се, че Мишел ще дойде, но съм много притеснена от причината за пътуването му. Пожелаваме си „лека нощ“ и той ми звучи уморен като мъж на хиляда години. Не мога да заспя.


На питие в слабо осветения бар разбирам от Мишел и нашия продуцент, че срещата с полската телевизия е минала гладко. Те все още са много ентусиазирани и предлагат да удвоят ангажимента си в проекта. Поради наивността си съм развълнувана и вярвам, че това означава, че сме прескочили коварното препятствие и вече нямаме проблеми. Мишел внимателно ми обяснява, че тъй като поляците не са богати и оперират във валута, която няма покупателна стойност на международния пазар, те ни предлагат допълнителния си ангажимент под формата на разходи „под чертата“.

Взирам се в него с празен поглед.

— Това означава, че поляците ще ни предоставят допълнително оборудване тук, в Полша. Хотели, екип, ресурси…

Тримата мъже, които седят с мен на масата, би трябвало да забелязват озадаченото ми изражение. Никога преди не съм се срещала с подобен проблем, но не съм толкова сляпа, че да не разбера от нерадостната атмосфера на масата, че проблемът не е напълно решен. Опитвам се да подходя по-леко.

— Такива неща никога не засягат актрисите. Ние си учим репликите, навличаме роклите и ни карат на снимачната площадка. — Оглеждам ги един по един. — Помогнете ми да разбера — добавям.

— Ще снимаме по-голяма част от историята тук, повече, отколкото предвиждахме първоначално. Това означава, че ние, или по-скоро ти — казва продуцентът — ще трябва да пренапишеш определени епизоди в нова обстановка.

— Да пренапиша? — повтарям като оглупяла.

— Историята няма да започне в Лондон. Ще започне в Париж и след това вместо два епизода, ще имаме четири епизода в Полша.

Осмислям думите му.

— Но това е невъзможно…

— Трябва да е възможно.

— Добре — промълвявам. Нямам никаква представа как да изпълня тази неочаквана поръчка.

По-късно, когато с Мишел оставаме сами в хотелската ми стая, разбирам, че все още има недостиг от над половин милион паунда. Той се връща рано сутринта в Париж, за да започне да търси друг финансов източник, който да компенсира липсата.

— Няма ли да е по-добре да отложим сериала? — питам. Не. Вече сме обвързани до такава степен и сме подписали толкова много договори, които така или иначе трябва да бъдат платени, че е по-изгодно и по-малко рисковано да продължим. — Разбирам — кимам аз. Но не разбирам.

Мишел тръгва, а мен ме откарват в студиото, за да се срещна с Агнешка и с редактор по сценариите, преди да започна работа. Очевидно трябва да се запозная с голяма част от полската история и да я включа в сюжета. Не смея да попитам коя част от нея има нещо общо с нашия разказ за съзряването. Намирам се в такъв етап, че ми се струва най-добре просто да изпълнявам каквото ми кажат. Остават ни десет дни до снимките, а аз вече съм без пет от моите тринайсет епизода, за чието написване и редакция ми трябваше почти година. Ако не мога да създам четири приемливи полски сценария, няма да имаме филм, а тогава какво? Не си позволявам да се замисля над това.

Всичко, което ми е необходимо, се намира в хотелската ми стая. Периодично ми доставят храна, както и неограничени запаси от кафе. След това пристигат топовете хартия за принтера с чудовищни размери, който е едно еволюционно стъпало над първата печатарска преса. В Париж би се продал в някой моден бутик като антикварна техника, превърната в откачен домашен уред, но тук е поставен на пода, защото никоя полица или маса в стаята не е в състояние да го издържи. Навсякъде около мен се преплитат кабели. Всеки път, когато ставам, за да се разтъпча, се спъвам в тях или в самия принтер.

Работя четиресет и осем часа, без да спя, чувствам се виновна дори когато спирам, за да си измия зъбите, а призори на третия ден съм пренаписала два сценария. Говоря нечленоразделно от изтощение и за да си напомня, че животът има и добра страна, вдигам телефона и се обаждам на Куашия. Като по чудо се свързвам без проблеми. Смехът му, добронамереният му хумор и топлотата му ме отпускат.

— Как си? — извиква той. Куашия, изглежда, вярва, че международните разговори изискват крещене. Но той си е такъв и аз много се радвам да го чуя. Всичко ми се струва като от друг живот.

— Страхотно — лъжа. — Как е Безименна?

Разведрявам се от новината, че всичко във фермата е наред.

Безименна е в добра форма и осиновила Ела, малкото кученце голдън ритрийвър, което ѝ купихме и което вече е на четири месеца. Затварям очи и си ги представям как тичат по терасите под ярката слънчева светлина. Опитвам се да попия енергия от този образ на спокойствието. Пойните лебеди, които прелитат през градината; двата бели гълъба, които се появиха на Коледа и идват и си отиват всеки ден, гукат и се гушкат на телефонната жица до терасата на спалнята; мишеловите, които се реят високо в яркосиньото небе. Там всичко си е наред и аз съм дълбоко благодарна за това.

По време на отшелничеството ми драматичният отдел е решил, че на историята ѝ липсва самолетна сцена и гонитба в някоя от прочутите полски опалови мини.

— Моля? — заеквам, като едва успявам да схвана какво ми предлагат. — Но това е разказ за тринайсетгодишно момиче, което търси баща си.

Уверяват ме, че няма значение: предложената сцена щяла идеално да пасне на историята. Дават ми купчина материали, които разказват (на развален английски) всичко, което трябва да знам за местната минна промишленост, и ме отпращат да пиша сцените. Връщам се в стаята си и отново съм затворена между четири стени и в собственото си въображение.

Новина от Мишел ми повдига духа. Той е намерил независима компания в Париж, която гарантира, че ще осигури липсващите финансови средства. Всичко отново се нормализира. Връщам се върху опаловата сцена със сърце, изпълнено с оптимизъм. Може би моята героиня може да намери един-два камъка? Защо не?

До петък вече съм сигурна, че ако не изляза от хотела, няма да съм способна да отговарям за душевното си състояние. През всичките тези дни съм спала само четири часа. Довличам се, олюлявайки се, до рецепцията, където за малко да се травмирам от гледката на толкова много хора, които обикалят напред-назад в ярко осветено и гъмжащо от дейност пространство. Оставям бележка за продуцента, че вече имам четири сценария. Готови са за четене и не ми пука какво ще каже той, искам да изляза на вечеря и моля него и специалиста по декорите да ме придружат, защото умирам от глад и съм зажадняла за човешки контакт и смях.

По-късно същата вечер заедно с английския режисьор, който е долетял от Лондон предния ден, отиваме до стария град, поръчваме водка и прясна риба и се отпускаме за една спокойна вечеря. Продуцентът и специалистът по декорите ме осведомяват за всичко, което се е случило в дните, в които се бях скрила от света, но съм толкова уморена и объркана, а след една водка — и замаяна, че едва следя нишката на събитията. Кметът на Бялисток се обадил, за да обсъди новопостроената вятърна мелница, която забелязал в полето край едно от близките до града села. Отказвал да ни позволи да я изгорим. Специалистът по декорите се смее, докато ни предава разговора. Защо? Да не би да има риск от пожар? Няма, никак даже. Но бил толкова очарован от нея, от необичайния ѝ дизайн — който е важен за историята, — че искал да я купи и да я запази като туристическа атракция. Смеем се диво и поръчваме още водка, блаженото ми лекарство тази вечер. Ресторантът се пълни, палят свещи, акордеонисти в национални носии ни правят серенада на масата със сърцераздирателно сладки романтични песни. Говорим и се кикотим истерично, защото всички сме уморени и под стрес. И аз се успокоявам и възстановявам. Парите пак са дошли, всичко е наред. Английският режисьор, нежна и интелигентна душа, е отлично попълнение към малкия ни екип и след седмица, ако приемат новите ми сценарии, ще се върна в рая на „Апасионата“ и ще пренапиша останалото там. Работата ми в Полша ще е приключена и филмът ще стигне до стартовата линия. Животът все пак не е толкова лош.

Мислите ми отлитат към нашата градина, маслиновите ни дървета и кучетата ни, към това колко добре ще се чувствам, докато пиша в моето безценно лично местенце, моето убежище, обградена от полици с книги и топли, пълни с прах слънчеви лъчи. Разбира се, ако сценариите не бъдат приети, стартът на основното заснемане ще се отложи, бюджетът ще бъде изложен на риск, заплатите — застрашени… Предпочитам да не мисля за такова негативно развитие на събитията тази вечер, нито за огромната отговорност, която чувствам. Утре — не, днес, защото вече е събота — ще има гигантско следобедно обсъждане на сценария в студията, където ще коментират моята работа и вероятно ще я подложат на дисекция. Какво кръщение с огън за начинаещия сценарист.

В два през нощта влизаме във фоайето на хотела и там ме чака спешно съобщение от Мишел.

Връщам се в стаята и озадачена, че ми е звънял толкова късно, вдигам телефона. Гласът му е сериозен и още преди да каже и дума, разбирам, че това, което ще чуя, няма да е хубаво.

— Баща ти — казва той.

Въздействието на водката, която ме е отпуснала, приспала и омаяла, веднага изчезва, сякаш някой ме удря със студен метален предмет.

— По-добре звънни в Англия.

Трясвам слушалката тежко още преди дори Мишел да свърши да говори и се обаждам на майка си. Минава цял мъчителен век, докато успея да я набера, и още един век, преди тя да вдигне.

— Току-що се върнахме от болницата — чувам я да казва, останала без дъх, тъй като несъмнено е тичала към телефона.

— Болница?

Сякаш не съм способна да произнеса нищо повече, освен да повтарям като папагал нейните думи.

— Нищо не можеш да направиш.

Баща ми е получил инсулт. В безсъзнание е и е парализиран. Може да изкара още ден, може да живее неопределено дълго.

— Ако дойдеш, той няма да разбере, че си тук, а знаем, че имаш трудности. Няма смисъл да рискуваш всичко, за което си се трудила.

— Не.

Казваме си „лека нощ“ и аз ѝ обещавам да се обадя пак на сутринта. Отивам до прозореца, като се спъвам в проклетия принтер. Замъквам със себе си един резбован стол, който поставям с лице към озеленения пуст площад срещу хотела.

Седя на него цялата нощ. Колкото и да съм изтощена и смазана, не мога да си легна, не мога да заспя. Мисля за баща си и се опитвам да проумея реалността на случилото се с него от разстояние, в страна, в която английските особености са толкова чужди, където има остатъци от сивия комунизъм и бързо разрастваща се мафия, където още витае споменът за концентрационни лагери, където отчаяни гладни ръце посягат към новия свят, в който поп музиката не е забранена, младежите пушат трева и където може би има спасение. В моята история малкото момиченце търси своя баща музикант и в полските епизоди го намира и пак го губи. Улиците навън са мъртвешки тихи. Собственият ми баща, който лежи на смъртно легло в болница, на място, което умът ми отказва да си представи, също е музикант и е вдъхновението за основния сюжет на сериала. Това трябваше да бъде духовен подарък за него; моята работа, превърната в дар. Нямах търпение да говоря с него за това, да го заведа на моите острови и гори, където се случва развръзката на историята. Очите ме болят, затварям ги и си го представям в „Апасионата“, как спи следобед с Безименна до себе си, а почернялото му от слънцето тяло е покрито с кученца.

При първите слънчеви лъчи тръгвам към трапезарията. Там не се вижда жива душа. Когато сервитьорът идва, поръчвам кафе и се взирам във феноменалния бюфет, в който има планини от черен хайвер и всякакъв вид маринована херинга, за която някой би могъл да мечтае. Така не се връзва с мизерията, бедността и лишенията, които виждах навсякъде. Взирам се невиждащо в него и след това чувам в главата си глас. Без съмнение е на баща ми. „Каръл, Каръл, скъпа, татко е.“ И осъзнавам, че колкото и тежка да е отговорността тук, колкото и заплатите на актьорите и техническия персонал да са в риск, колкото и поляците да ненавиждат всяка дума, която съм написала, и дори да поискат да спрат огромната продукционна машина, аз трябва да отида. Дори за ден. Днес е събота. Мога да си взема почивка през уикенда и да се върна да поема отговорността в понеделник сутрин.

На рецепцията разбирам, че пътуването от и към Полша не е толкова просто, както безгрижно предполагам. Има един полет за Лондон късно същия следобед и още един обратен утре вечерта. И всички места са заети. Всъщност няма нито един полет с дори едно свободно място в никоя класа за следващите пет дни. Ами ако мина през Париж? Или Амстердам? Или Франкфурт? Несигурна съм, объркана съм и затова разказвам дилемата си и изливам душата си пред рецепциониста. Той е мил и проявява съчувствие, обещава да провери и да се свърже с мен. Връщам се в трапезарията и изпивам още няколко чаши черно кафе, преди да се обадя на продуцента.

— Разбира се, че трябва да отидеш — казва ми той, когато го обезпокоявам в 8:30. — Ще те закарам до летището.

По някакво неведомо чудо полет се намира и си запазвам място за Лондон през Берлин. Няма време за губене. Продуцентът е прочел сценариите през нощта и изглежда сравнително доволен от тях. Предвижда, че може да има съвсем малко проблеми, даже може би никакви. Хапваме набързо, по-скоро той, докато обсъждаме различни сцени. Той възнамерява да ме замести на предварително уговорените за събота и неделя срещи за сценария, да си води бележки и когато се върна, двамата ще работим заедно по това, което телевизията е препоръчала, и аз ще представя поправените сценарии до понеделник сутринта. Кимвам в знак на съгласие с безумния план. Не мога да мисля за друго, освен за това, което ме чака в Англия. Пренесла съм се на друго място, в друга територия.


В неделя вечер заставам в средата на хотелската си стая и оглеждам временното си обиталище. Нищо не се е променило, освен че по време на трийсет и шест часовото ми отсъствие леглото ми е оправено и листовете ми, които бяха пръснати навсякъде, са подредени на купчинки. Не се взирам в нищо специално, просто в реда. След петнайсет минути имам среща в бара с режисьора, специалиста по декорите и продуцента, които са прекарали практически целия уикенд в студията. Измолих време да се освежа и да се обадя на майка си. (Бях спала, или по-скоро не успях, в болницата, до леглото на баща ми.) А сега оставих слушалката, научавайки от нея, че баща ми е починал преди два часа. Тогава трябва да съм била в самолета някъде между Берлин и Варшава. Събирам си сценариите и тръгвам към асансьора. В бара тримата ми колеги вече ме чакат с високи чаши за шампанско, което тук струва цяло състояние.

— Готова ли си да се върнеш към работата?

Кимам и решавам да задържа новината за себе си, докато не прегледаме сценариите. В четири сутринта разваляме седянката и тръгваме към асансьора. Притискам здраво страниците към гърдите си. Чувствам празнота и студенина вътре в себе си. В ума ми са увиснали като цигарен дим въпроси без отговори. Едно телефонно обаждане — и животът придобива съвсем различна перспектива. Мъжете говорят помежду си за незначителни неща, бъбрят несвързано от изтощение. Когато излизаме от асансьора, с продуцента казваме „лека нощ“ на останалите, чиито стаи са в друга посока. Той ме придружава, защото узнава.

— Странно. Когато ми звънна в стаята в събота сутринта, лежах буден и мислех за собствения си баща. Той не е добре. Чудех се какво бих направил, ако получа такова обаждане. Ти имаше повече късмет. Моят е в Австралия.

Свеждам очи и се взирам в килима. Повече късмет?

— Каза ли на Мишел?

Поклащам глава.

— Не още — промърморвам. — Погребението е следващия понеделник. Ще отида — казвам малко остро.

— Разбира се. Във всички случаи дотогава трябва да си тръгнала оттук. Справи се добре. Въпреки всички ужасни трудности. Благодаря ти за това.

И той се навежда и несръчно ме прегръща.


Дните си текат, всеки следващ е като предишния. Ходим на среща след среща. Докато другите говорят и обсъждат, докато продуцентът се бори за моята гледна точка със свирепа лоялност към историята ми, която сме решили да разкажем и която вече като че ли изчезва зад екшън сцените без никаква връзка с нея, аз се затварям все повече. Взирам се в празните излющени бели стени или в конферентната маса, около която сме седнали. Нищо от казаното не ми се струва важно и въпреки това знам, че е. Толкова много препитания са заложени на карта. Както и история, посветена на бащата, когото току-що съм загубила.

Когато приближава краят на седмицата, установявам, че няма полети от Варшава. На никаква цена. Ще вървя пеша, ако се наложи. Без да казвам на никого, се опитвам да наема кола. Ще карам до Лондон или ще премина границата и ще хвана самолет в Германия. Но отивам, повтарям си гневно. Тези мрачни дни настанаха без предупреждение, без симптоми, които да ни дадат да разберем какво ни очаква. Не съм подготвена за това. Животът ми причинява болка и съм на ръба да избухна.

Като по чудо, отново се намира полет. Но този път маршрутът е по-обиколен. От Варшава до Франкфурт, оттам до Ница и от Ница до Лондон. Това необичайно пътуване включва и преспиване в Ница, което означава, колкото и невероятно да звучи, че мога да се прибера за малко у дома. Аз съм дълбоко благодарна за възможността да се завърна там и да се заредя.

Обаждам се на Куашия, за да го предупредя за предстоящото ми пристигане, и той ми казва, че Безименна е изчезнала. Между обсъжданията на сценария и срещите за бюджета и декора започвам да звъня на всички приюти в Южна Франция. Никой не я е виждал. Не мога да си намеря място от притеснение. Обаждам се на полицията и пожарната, които също отвръщат отрицателно. Звъня на ветеринаря. Какво да правя? Той има записан номера, който бе татуирал на ухото ѝ, когато я намерих. Ще се обади в централата да им съобщи. Напомня ми, че когато занесох снимката с автограф, поискана от него, му дадох и снимката, която Мишел направи на Безименна, докато тичаше из градината. Предлага да направи фотокопия и да ги разпространи в местните магазини, да остави едно и в кабинета си. Сърцето ми е едновременно разтревожено и безчувствено, но съм му благодарна за подкрепата.

— Ще се видим, когато се върна — промълвявам и оставям слушалката на мястото ѝ.


Горещината ме обгръща като одеяло веднага щом пристигам уморена у дома. Тук е ярко и великолепно лято. Във Варшава също бе топло, но тъй като бях затворена в срещи и смразена от мъка, не бях забелязала. Тропическото време на Лазурния бряг ме изненадва. За първи път в живота си се чувствам като чужденка сред палмите, а от блясъка и шума на Ривиерата по-скоро ми се гади след оскъдността на Полша. Но докато се качвам по виещия се по здрачните хълмове път, докато вдишвам аромата на аления и розовия олеандър и синия като небето саркофай, сърцето ми започва да си идва на мястото. И докато стигна земите с маслиновите горички и по-точно нашата собствена, сякаш огромен товар пада от плещите ми и чувствам покой, макар и траурен покой.

В „Апасионата“ намирам факс от продуцента, в който се казва, че и четирите сценария са приети. Телевизията е много доволна от тях. Така че, след като се видя със семейството си и изпратя баща си, мога да се върна в спокойствието на моя собствен дом с каменни стени и да започна да пиша първия епизод, чието действие вече трябва да се развива в Париж. Всички промени, поискани от поляците в последната минута, могат да бъдат направени. Основното заснемане е получило зелена светлина и задачата ми е изпълнена.


Загрузка...