Маслиновата ферма

Поезия, или Любовна песен

Здравето на Мишел се подобрява. Той работи от малкото си студио сутрин, след това се разхождаме около час по криволичещите павирани алеи на Латинския квартал, спираме за почивка в малката градинка срещу „Нотър Дам“, преди да се заврем в задушните ъгли на книжарница „Шекспир и къмпани“, докато стане време той да се връща и да си полегне през остатъка от деня. Болките са утихнали. Последното ни посещение при лекаря в клиниката е много обнадеждаващо. Ако здравето на Мишел продължи да се подобрява с тази скорост, няма да има нужда от операция и не след дълго ще може да се върне към по-цивилизована диета. Не ми се иска да го оставям. В един идеален свят щях да остана, но има работа за вършене, а и след няколко дни той ще дойде при мен във фермата за една кротка и отморяваща Коледа.

Обаче не мога да се прибера у дома. Летището в Ница е затворено. Всеки ден звъня до „Шарл дьо Гол“ и ми казват, че ситуацията не се е променила. Рене държи крепостта, но сезонът на маслините наближава, а той трябва да се грижи за над 700 дървета. Трябва да се върна. Какво се случва в Ница? Когато най-накрая се свързвам с летището по телефона, служителка на наземния екип на „Ер Франс“ ме информира, че проблемът е времето. Да, но аз се опитвам от пет дни да си запазя полет. Какви метеорологични условия биха могли да затворят летище в такъв умерен климат като нашия за толкова дълъг период? Тя не знае. Проверявам прогнозите в „Льо Монд“ и „Либерасион“. И в двата вестника срещу Ница има миниатюрна рисунка на слънце, което грее блажено към мен. Озадачена съм. Накрая вземам под наем малка кола и потеглям с нея, като натоварвам всичко, което ще ни трябва за празниците.

Точно преди заминаването ми Мишел получава факс, с който го информират, че първата продажба на сериала вече е факт — в Гърция. На седмото небе сме. И колко подходящо ни се струва и на двамата, че точно Гърция, духовната родина на маслиновото дърво, ще ни даде възможност да платим първия транш на банката. Това повдига духа ми, защото мисълта за раздялата с фермата така и не стана по-лека с времето. Дните, които прекарахме заедно, бяха хармонични и сладки. Сбогуването, особено при тези обстоятелства, причинява болка.

Обичам да шофирам на дълги разстояния. Самотата и редуващите се пейзажи прочистват мислите ми. Когато блокирам с писането или имам проблем за решаване, се качвам в колата и тръгвам на път. Това ми дава идеалната възможност да наваксам наум пропуснатото време в работата си. Спирам за бърз обяд и за да се разтъпча, разхождам се из средновековния град Бон, надничам във витрините на антикварни магазинчета, после продължавам. Шофирането е приятно. Времето през целия ден е ясно като ярък топаз. Полетата наоколо са голи, виждат се само редовете зазимени лози, мъгливите хълмове, замръзналите бразди от тъмна пръст и от време на време по някой друг фермер или селянин с ръкавици, шал и палто.

Някъде край Монтелимар ме застига мракът. Много рано се стъмва, защото наближаваме най-късите дни в годината. Небето е ясно, наситеносиньо като глициния, а звездите блещукат. Отначало вземам заслепяващото ярко сияние зад себе си за приближаваща кола на дълги светлини и съм подразнена от егоизма на някои шофьори. След това поглеждам в страничното огледало и се взирам по-усърдно. Няма движение. Огромната кръгла светлина, която се отразява там, е луната. Забавям, отивам в аварийната лента и тъй като пътят е пуст, спирам в отбивката.

Лунната светлина сякаш озарява целия свят. Никога не съм я виждала толкова ярка. Вълни от бледа светлина по тихите далечни хълмове. Слизам от колата и вдигам очи към небето. Луната изглежда толкова близо, че мога да я погаля, да я сваля и да я гушна. Платинен балон, огромно парче монтелимарска нуга. Близостта ѝ е странна и невероятна, тя осветява пътя ми към дома.

Краят на пътуването. Пресичам моста и завивам по алеята. Познатата обстановка ме изпълва с чувство на удовлетворение. Дъхавите портокалови горички и кактусите агаве ме посрещат с „добре дошла“. Тук са силуетите на високите конусовидни кипариси. Тук има спокойствие. Спирам пред портата и търся ключовете си. Къщичката, предвидена за управителя, тъжно пуста след заминаването на Куашия, свети. За миг си помислям, че има някой вътре, и след това осъзнавам, че същата необичайна луна хвърля лъчи светлина върху самотната градина, потънала в бурени, стигащи до коленете ми. А сякаш е осветена от електричество.

Кучетата побягват по алеята, за да ме посрещнат. Три са. Ела, Лъки и кой още? Безименна? Не, третото животно е прекалено малко, за да е тя. Те скимтят и лаят, дишат тежко и си играят, силно развълнувани, следват непознатата кола през цялото изкачване. Отстрани са маслиновите горички, около основата на всяко дърво има мрежи. О, каква радост е да се завърна. Свалям прозореца и вдишвам ароматния въздух. Отнякъде в гората високо над нас запищява сова. Слизам от колата и веднага ме нападат три чифта лапи. Кучетата ме ближат и размахват опашки от щастие. Третото е мъжко, добричко, черно-бяла хрътка с дълги клепнали уши и още по-дълго пъстро тяло. То е набито и мускулесто, с крака като на футболист.

— Кой си ти и откъде си дошъл? — питам го аз, но то отстъпва срамежливо назад и започва да скимти като кънтри певец, което ме разсмива. Преди да вляза, се разхождам няколко минути по терасите. Разтъпквам се. Спираловидните звездни галактики светят като станиолени под лунната светлина. Светът е осветен ярко като посред бял ден. Дали да се осмеля да приема това като знак, че мрачните ни дни са към края си? Че скоро животът отново ще бъде спокоен и многоцветен?

На следващата сутрин съм мъртва за света, идвам в съзнание чак когато чувам дизеловата кашлица на реното на Рене, което се катери по алеята. Пристигането му е посрещнато от хор от лаещи кучета. Обръщам се и поглеждам часовника. Седем и трийсет. Слизам долу и чувам тракането на алуминиеви кучешки купи, които стържат пода, докато животните мляскат и преглъщат лакомо. Грабвам халат и излизам боса на терасата, като по пътя се провиквам за поздрав. Плочките са студени. Въздухът е свеж. Денят е ясен и зловещо неподвижен. Рене вдига поглед и маха.

— Bonjour! Tu vas bien?

Кимам, прозявам се и се протягам сънливо, тялото ми още пази топлината на леглото. Поглеждам навън през стелещата се равнина към морето, където вълните са побелели и високи. Знак за вятър. Идва лошо време.

— Ти veux un café?

Той ми казва „да“ и тръгва към багажника на колата, откъдето вади електрически трион. Един от нашите. Обяснява, че е имал нужда от наточване.

— Между другото — провиквам се, докато влизам обратно в къщата, — чие е това куче?

— Хрътката? Появи се около седмица след овчарката. Не се отделя от нея. Опитах се да го прогоня, но не помръдва. Той е още кутре.

С чаши кафе в ръка, от терасата край басейна оглеждаме маслиновите горички. Птиците пеят зимни песни. Над нас в кръг се рее мишелов.

— Погледна ли дърветата? — пита той.

— За малко снощи. Какво има? Пак paon?

— Не, не. Казах, че реколтата ще е изобилна, но дори и аз съм я подценил. Ще имаме нужда от помощ. Кога се връща Мишел?

Разказвам му новините и той кима загрижено и замислено, след това ме кани на разходка с него. Оставяме чашите си на една от градинските маси и тръгваме на обиколка из терасите. Кучешкото трио върви по петите ни, докато новодошлият не издава странен и доста комичен звук, след това изчезва като светкавица.

Останалите две тръгват след него.

— Той е истински малък ловец.

— Чудя се откъде ли е дошъл? Ще трябва да се обадя на ветеринаря и на приюта, да разбера дали не е обявен за издирване.

— Бих казал, че е изтърсак от някое котило. Може да се наложи да си го задържиш.

Засмивам се и се чудя какво прави нашата къща толкова популярен кучешки приют. Дали е възможно да подушват старите кучешки къщички тук въпреки ремонта ни? Дали миризмите не се задържат като спомените?

По време на отсъствието ми маслините са се налели и са станали малко по-меки, но все още са мораво-зелени. Тежестта им навежда клоните ниско. Няколко докосват мрежите. Рене коленичи и оглежда моите прочути зелени мрежи. Там почти не се виждат маслини.

— Държат се здраво за дървото. Не зреят. Навсякъде е едно и също. Не искам клоните да започнат да се чупят.

— Каква е прогнозата? — питам. — Морето не ми вдъхва много увереност.

— Не чух. Ще трябва да оберем част от тези плодове. Разбира се, няма да дадат същото количество зехтин, защото са зелени, но имам някакво предчувствие, не знам.

— За какво?

— Не съм сигурен. Никога за всичките ми години в oléiculture не съм виждал плодовете така да отказват да узреят.

— Дали не е заради paon?

— Не е само вашата ферма. Навсякъде е.

Хрътката се връща и маха с опашка, между зъбите ѝ виси мъртъв заек. Предните ѝ крака са окървавени. Отвратена съм и искам да ѝ се скарам, но какъв е смисълът? Кучето си е ловец. Диша тежко, доволно от себе си. Въпреки това конфискувам още топлия труп и го нося към кофата за боклук. Три разочаровани песа ме гледат нещастно, докато наблюдават как втората им закуска изчезва пред очите им. Правя се на ядосана на малкото куче, но не мога да сдържа усмивката си, когато си давам сметка каква великолепна тройка са: ритрийвър, овчарка и хрътка, всички махащи с опашка.

С Рене се разбираме да започнем след ден-два. Ако мога да намеря човек, който да му помогне, ще му спестя известно време; ако не, той ще се опита да доведе някого от старите си другари, но проблемът е, че те берели на друго място. Обещавам му да направя каквото мога, но споменът за Манюел намалява очакванията ми. Рене се настанява в колата си и казва:

— Най-добре да обереш портокалите. Жена ми прави чудесен конфитюр, а аз ще ти приготвя най-хубавото vin d’orange, което някога си опитвала. Между другото, видя ли по телевизията, че този регион следващата година ще получи AOC сертификат? Разбира се, няма да е за такива като теб и мен, но би трябвало да вдигне цените на местния зехтин на националния пазар, а това няма как да е зле, нали?

Усмихвам се. Никога не съм опитвала vin d’orange.

— Diable! Ще ти направя много бутилки. Няма да го забравиш!

Сертификат Appellation d’Origine Contrôlée (Контролирано определяне на произхода) за най-добрия зехтин от този регион. Една-две области в Северен Прованс вече са удостоени с този лелеян знак за благонадеждност и някои ценители вярват, че маслините от нашето крайбрежие — особено скромните кайотие, сортът, който ние отглеждаме — дават най-вкусния зехтин.

Мисля, че това ще е чудесен етикет.

След като преглеждам страниците с обяви в „Нис Матен“, местния вестник, се обаждам на един-двама вероятни кандидати. Дори интервюирам един доста надут бивш военен, който пристига със списък правила какво ще прави и какво няма да прави. Свръхагресивното му поведение предизвиква Лъки да го ухапе и през останалата част от нашата среща фарс аз му превързвам ръката и му угаждам от страх, че може да докладва мен и кучето. Накрая се отказвам и се обаждам на Куашия в Африка. Нужни са ми няколко опита. Всеки път се мъча да се разбера ту на френски, ту на английски, а от другата страна на линията мъжки глас — le patron на le café? — ми отговаря на арабски и затваря.

— Как си? — питам няколко часа по-късно, когато най-накрая се чувам с Куашия.

— Какво е станало?

— Има ли някаква вероятност да се върнеш? Рене е засипан с работа и…

— И маслините трябва да се берат. Да, мислех си за това. Дадох ти дума. Ако имаш нужда от мен, ще дойда.

— Ами семейството ти?

— Ще дойда. Не се притеснявай за тях. Спешно ли е?

— Доста. Кога можеш да дойдеш?

— Утре ще знам за полетите или ще си намеря билет за кораб. Не би трябвало да е прекалено трудно. Цялото движение тече на обратно. Мъжете се връщат при семействата си за Рамадана. Обади ми се в събота.

Говорим още малко, преди да затворя, разменяме си новини за живота му у дома в Константин, за непрестанно растящото му семейство. Чувам шум и говор от арабското кафене. Онзи свят, който ми е толкова чужд и който го обгражда. Представям си го — къде? — облегнат на бара до единствения пукащ телефон на собственика. Зад него — овехтели пластмасови маси и столове, пълни със сбръчкани старци с цигари в ръце, които пият силно черно кафе от миниатюрни чашки и коментират света. Питам се кой друг освен мен се обажда в бар в Северен Алжир, за да наеме градинар? Усмихвам се; случката ме забавлява.

— Тогава до събота — договаряме се ние и се сбогуваме.

— Ако има някакви проблеми, ще ти се обадя утре — крещи той накрая.

На следващия ден около един, докато работя, чувам телефона. По принцип го оставям да звъни или да се включи телефонният секретар, но имам предчувствие, че може да е Куашия, и точно така се оказва.

— Bonjour.

Ушите ми долавят, че не се обажда от кафенето. Около него е тихо, само от време на време профучава с рев някой камион. Дали не е в телефонна кабина на някоя прашна арабска странична уличка? Боя се от най-лошото, но се опитвам с всички сили да не показвам колко съм отчаяна. Нуждая се от него, трябва да се върне.

— Какви са новините?

— В Марсилия съм. Влакът ми пристига в Кан в три и седемнайсет.

— Кога? Днес? — Оставам без думи. — Но как…?

— Взех кораба, пътувах през нощта. Ще се видим по-късно.

Не се разбираме да го посрещна в Кан. Нямам представа дали това има предвид, но в три без петнайсет вече съм на гарата и седя в едно кафене от другата страна на улицата. Добре съм избрала мястото, от него мога да следя всички идващи и заминаващи пътници, в случай че влакът му пристигне по-рано. Неговият е навреме; най-накрая го виждам. Черна шапка от астраган на главата, в ръката със съвсем малка чанта като за еднодневно пътуване. Торбичка с арабски надпис. Не носи никакъв друг багаж. Изглежда уморен и небръснат. Махам и викам, затичвам се да го посрещна. Топлите му очи весело шарят, показва пожълтелите си от тютюна зъби, когато се усмихва, прегръщаме се като роднини, които отдавна не са се виждали. Хората ни гледат, някои неодобрително. Все пак това е страната на Льо Пен, а аз прегръщам арабски работник.

— Ето, нося ги за теб.

Подава ми торбичката. Вътре има пресни, лепкави фурми с наситен цвят, здраво прикрепени за клонките си. Сигурно са хиляди. Благодаря му и си представям малката кутийка със сушени фурми, която майка ми ни купуваше като голямо лакомство по Коледа. На капака ѝ бяха нарисувани камили, вървящи през пустинята. Колко екзотични ми се струваха тогава.

— Внукът ми ги набра, преди да тръгна за пристанището. Каза, че следващия път с Мишел трябва да дойдете да си ги наберете сами.

— Ще дойдем — обещавам аз.

— Семейството ми иска да се запознае с вас. Ще отидем до пустинята, ще пътуваме с керван.

Хванати за ръце, вървим през множеството коли, нетърпеливи мотористи и пешеходци към стария мерцедес на Мишел, който е точно толкова ненадежден на пътя, колкото и моята кола, и е два пъти по-неуправляем, тъй като воланът му няма хидравлика.

— Къде са Четирите L? — пита той. Четирите L, Quatre L, което се произнася „Катрел“, е прякорът, който французите са дали на най-масовата евтина кола, моето липсващо на всички „Рено 4“.

— Удави се — въздъхвам аз.

— Удави ли се?

— Буря в Ница наводни брега покрай летището. Мястото бе затворено с дни. Не можех да се върна и когато отидох да взема колата, открих, че паркингът е наводнен и всички коли са потънали. Изглеждаше така изоставена, горката. Плуваше в мръсната кал, беше ръждясала, гумите ѝ бяха потънали… — спомням си аз и се усмихвам. — Пазачът ми каза, че няма да ме таксува за паркинга.

Куашия избухва в заразителен смях. Докато се катерим по хълмовете, а от ауспуха се стеле гъст черен дим, аз слушам историите му, чувствайки се спокойна — вече е тук. Първо разказва за пътуването си. С такова кратко предизвестие не можал да си намери легло в каюта. Прекосил морето, седнал на горната палуба, облегнат на спасителна лодка и загледан в звездите.

— Сигурно си много уморен.

Той се усмихва и единственият му златен зъб проблясва щастливо.

— Да, но аз така обичам да пътувам. Наоколо нямаше жива душа. Съзвездията и пълнолунието ни водеха, морето се плискаше под мен.

Поглеждам го. Сбръчканото му, изпечено до кафяво от слънцето лице е оживено от спомена за пътуването и каквато и вина да е останала у мен, че го измъкнах от ранното му пенсиониране, изчезва на мига. Познавам го достатъчно добре, за да знам, че той със сигурност се радва, че се е върнал. Куашия не е човек, създаден за пенсия. И този край на Франция за него, както и за нас, е духовен дом.

На следващата ясна зимна сутрин, когато заедно събираме първата ни реколта портокали от дърветата, Куашия започва да говори за миналото си. Бил на дванайсет години, когато баща му починал и оставил сами съпруга, трима синове и две дъщери без пукната пара. Единствената им собственост били два хамбара. Било по време на Алжирската война с Франция. Дошла френската армия, семейството побягнало и войниците изгорили двата хамбара. Куашия се качил в планината и започнал да събира и цепи дърва, които продавал, за да купи храна за майка си и по-малките си братя и сестри. Най-големият му брат заминал за Франция, намерил си работа и пращал пари всеки месец, за да помага на близките си да се хранят и обличат. Със скромния си доход от продажбата на дърва Куашия построил малък дом за семейството си, който, уверява ме той, все още стои, макар и запуснат, и когато с Мишел му дойдем на гости, ще ни го покаже. Преди никога не бил слагал камък върху камък, но успял да построи малката къща, като гледал как другите го правят. Спокоен, че семейството е подсигурено с дом, че има покрив над главата си, заминал с кораб за Марсилия при по-големия си брат, който вече бил на провансалското крайбрежие, за да научи сериозно строителния занаят. Не бил изкарал и седмица във Франция, когато брат му бил блъснат от американски военен джип и убит намясто. Били морски пехотинци в отпуск, които карали по крайбрежната улица в Кан. Нямало разследване. Нищо. Куашия ходел всеки ден в la mairie, молел за справедливост, но говорел много малко френски, бил момче само на петнайсет години и никой не му обърнал внимание. Американците били освободители тук, арабите — враг, а тези от тях, които живеели във Франция, приемали — и все още е така — за второразредна работна ръка. Случаят никога не бил разследван. След две години майка му получила чек, равняващ се на 5000 франка, обезщетение за смъртта на най-големия ѝ син. Странно, но Куашия не е озлобен. Разказва тази история отпреди петдесет години, сякаш се е случила на някого другиго. Така е решил Аллах, свива рамене той. А и времето лекува, мисля си аз.

Времето е странно и непредвидимо. Да, ясно и топло, типично за периода преди Коледа, но е неестествено тихо. И от време на време растителността се полюшва предупредително. Вълните в морето все още имат бели шапки, но от вътрешността не подухва никакъв вятър. Рене идва и започваме да берем маслини.

— Ако не паднат при докосване, не ги насилвайте — нарежда той. Куашия си отрязва дълга здрава пръчка, за да брули горните клони, но Рене му забранява да я използва.

Оставям ги да спорят и тръгвам с колата към летището, за да взема Мишел. Първо обаче спирам на пазара за плодове и зеленчуци, за да купя прясна храна, която е толкова важна за диетата му. Там попадам на киви: двайсет за 10 франка. Вкусна закуска заедно с мандарини, банани, грозде и два сочни узрели плода манго, донесени предния ден от Дом Том — Départements et Territoires d’outre-mer — острови, принадлежащи на Република Франция, в случая Мартиника. Мишел прави най-хубавите плодови салати, познати на човечеството. Те са пиршество не само за вкусовите рецептори, но и за очите. Сервира ги нарязани и подредени в дъга от цветове и форми, които могат да съперничат на декоративните чинии, правени от Пикасо в близкото село Валорис.

Пристигам на летището, за да го посрещна, като весело поклащам торбата с екзотични плодове и хрупкави зелени салати, които са ми стрували общо солидната сума от 57 франка и 90 сантима. Мишел изглежда много по-отпочинал, но е отслабнал доста. Отначало това ме плаши, но после си напомням, че всеки, който прекара месец или повече на пилешки бульон, минерална вода и билкови чайове, ще отслабне. Нашето коледно меню ще бъде съобразено с ограниченията на Мишел, но в рамките на разумното. Бързаме към паркинга, хванати за ръка. Струва ми се, че е минал цял век, откакто не си е идвал у дома, и не искам нищо друго, освен да се грижа за него и да го храня.

Когато стигаме в къщата, намираме съобщение от Рене. Той е откарал маслините ни в мелницата, където веднага са били пресовани. Шест и половина килограма плодове за всеки литър зехтин. Звучи много потиснат. Ако маслините не узреят и добивът не е по-висок — отнема една трета повече плодове за получаване на литър зехтин, — сезонът ще е катастрофа за местните фермери.

Разбирам дълбоката му загриженост по начин, по който нямаше да съм способна преди година или повече. Ние не се издържаме от фермата, но тази есен познахме ледените ветрове на оскъдицата и все още водим битка с неблагоприятната съдба. Пробив във филмов бюджет или лоша реколта, каква е разликата? Изглежда, че всичкият тежък труд и цялата решителност на света не могат да променят хода на съдбата. Номерът е, по един или друг начин, да го преживееш и да продължиш напред. Gardez le cap.[108]

Чет Бейкър пее Му Funny Valentine от диска в плейъра. Стъкваме огъня, зарязваме чиниите от нашия pâté à langoustines, пай с раци, в кухнята и се готвим да си легнем рано. Докато затварям жалузите към терасата, забелязвам, че вълните се движат бързо по морската повърхност. Проблясват в мекия нощен мрак като метални плетеници на доспехи, а високо на хълма зад нас дрезгаво пищи сова, чувам и как върховете на дърветата скърцат и стенат. Тази вечер времето е зловещо, обезпокояващо. Сякаш природата се е размърдала, мести се, наглася се, завзема територията си. Мисля си за Макбет. Не знам защо. Гората, или по-скоро лесът, припълзява по-близо. „А камъни са мърдали; дървета са проговаряли…“[109]

Сгушваме се заедно в леглото, прегърнати здраво, а аз съм благодарна, че тази вечер не съм сама в старата къща.

Счупване на някакъв съд на плоския покрив точно над главата ми ме събужда и ме връща внезапно в реалността. Навън, зад здравите каменни стени, които ни обграждат и пазят, се е разразила буря. Лежа неподвижна и слушам. И преди е имало бури тук, даже много, но тази е свирепа. До мен Мишел продължава да спи. Измъквам се от леглото и тръгвам на пръсти, за да надникна през прозорците. Навън всичко е потънало в непрогледен, черен мрак, а това означава, че токът е спрял. Не само нашият — винаги когато има буря, релето в гаража се изключва като предпазна мярка, — но и навсякъде по хълмовете и в долините. Не виждам нищо освен черни силуети, които приличат на прегърбени духове. Хоризонтът над морето е потъмнял от облаци или от проливния дъжд. Наблизо островърхите кипариси се клатят, превиват и олюляват като призрачни създания, потънали в транса на вуду танц.

Връщам се обратно в леглото и затварям очи. Искам да заспя, но бурята гърми. Мощта ѝ се усилва с всяка минута. Вятърът духа неумолимо, пищи, не свири. Вие като банши, ирландския дух събирач на мъртвите. Образът ме ужасява и пак ставам. Сърцето ми бие бързо. Искам да събудя Мишел, но решавам да не го правя. Той трябва да си почива. Навсякъде в къщата жалузите се блъскат, макар да са затворени. Страхувам се, че вятърът може да ги изкърти от пантите им. Паля свещ, която затрептява силно и после угасва. Връщам се при прозореца. Представям си кучетата, свити на топки в конюшнята. Сигурно са вцепенени от ужас. Аз съм. Бих излязла да ги взема, но ако отворя вратата, тя ще бъде откъсната от пантите и отнесена от вятъра. Навсякъде летят градински столове. Маса потъва в басейна. Всякакви предмети — бог знае какви — се разбиват на парчета. Нищо не може да спре този необуздан вятър. Вилнее със силата на ураган. Притискам треперещото си тяло към стъклото и си спомням стихове от „Пустата земя“ на Елиът.

…в планините тук няма безмълвие даже

само гръм сух безплоден без дъжд…[110]

Всяко дърво е превито и покорено от бурята. Унищожителен стон, близък до виенето на върколак; разкъсване на живота на парчета. Изплашена до смърт, се връщам в леглото и се свивам като катерица. Някъде в дълбините на заспалото си подсъзнание Мишел регистрира, че съм разтревожена, защото се раздвижва.

— Спокойно, chérie — прошепва той, прегръща ме и ме притегля към себе си, и така дъх до дъх, сърце до сърце, се унасям и заспивам в прегръдките му, от полунощ до зори.

Идва утрото. Най-накрая. Вятърът не е утихнал. Събужда ни около шест с яростно блъскане. Стихията удря по вратата ни. Скачаме от леглото и се втурваме да я затискаме с мебели. Дървена ракла, два стола и библиотека, която в паниката преобръщаме и моите безценни, доста прелиствани оранжеви книжки на „Пенгуин“ се пръскат на пода. Всичко това ни трябва, за да удържим вратата на мястото ѝ. Надникваме през прозореца без жалузи в работната ми стая и виждаме, че пейзажът е равен. Там, където от земята са изтръгнати дърветата, които бяха пръснати като оловни войници навсякъде, се открива още по-широка гледка. Но бурята не е спряла.

— Как да приберем кучетата? — питам аз.

— Ще изляза през предната врата. Веднага щом се озова навън, избутай мебелите обратно на мястото им.

Издърпваме дървените мебели в коридора и вратата пак започва да хлопа. Мишел завърта ключа и я отваря само няколко сантиметра. Блъсват ни втурналият се вятър и тръпчив боров аромат. Красивият ни хималайски бор е повален и прилича на чудовище, на морски звяр с пипала. Проснал се е по цялата дължина на горната тераса. Няма изход.

— Мили боже, навярно това съм чула да пада. Сигурно е бутнал част от ремонтирания зид и някои от балюстрадите.

Няма как да си приготвим кафе, тъй като нямаме ток. Нищо не можем да направим, освен да седим и да чакаме. Връщам се до прозореца и се взирам навън в бушуващия хаотичен свят. Каква суматоха в природата. Ние можем да полудеем на този брулен от ветровете хълм, а какво да кажем за онези три бедни кучета? Дали не са избягали от страх? И след това попадам на гледка, която ми стопля сърцето.

— Мишел, виж!

Той идва при мен и двамата заедно гледаме Куашия, който, притиснал с ръка астраганената си шапка, се катери по алеята на широк зигзаг, побутван на всяка стъпка от вятъра. Крачи бавно и тежко, борейки се с времето. Когато стига пред гаража, спира и се оглежда ужасено. Не можем да видим какво вижда той, но пораженията сигурно са шокиращи. Чукам по прозореца, но той не може да ме чуе. И тогава по инстинкт поглежда нагоре, вижда ни и маха. Мишел му обяснява със знаци дилемата ни.

След като кучетата са успокоени и борът е издърпан от вратата, сме свободни да излезем. Мисля си за Ной и какво му е било, когато е слязъл от ковчега. Вятърът при нас не е утихнал. Леко се успокоява, но още изобщо няма намерение да спира. Проверяваме пораженията. Доколкото можем да видим, сме загубили четиринайсет дървета, най-вече борове, сред които и прекрасният ни хималайски бор, а може би и един дъб по-нагоре по хълма. Много висок бор е изтръгнат от земята край подножието на наскоро откритото ни италианско стълбище. Корените му са счупили долната част на древната стена, а масивният му ствол е смазал и разбил на едри парчета романтично скътаните каменна маса и пейка. Един от дузината кипариси, обграждащи мястото за паркинг, е изкоренен и е срутил каменен зид и гигантската кактусова смокиня. Трябва да сме благодарни, че е паднал към зеленчуковите градини — макар милостиво да ги е пропуснал, — а не към паркинга, върху единственото ни средство за транспорт, трийсетгодишния мерцедес, който при това положение би бил сплескан. Със свито сърце откривам, че четири от моите старинни берберски гърнета, подарък за рождения ми ден от Мишел, са разбити на парчета.

Захващаме се за работа, започваме да разчистваме пораженията от тази първа нощ, влачим цели клони, обрасли с шишарки. Малки яркожълти цветчета украсяват прашните сини клони на любимия ни бор, единствен по рода си в имота, а силният аромат от сълзящата лепкава смола изпълва ясната хладна сутрин. Сякаш умиращото дърво кърви или плаче.

Вятърът е остър. Арктическото му жило се забива в потното ми тяло. Докато работим, Куашия разказва пак за младостта си, за дългата студена зима след смъртта на баща му. Спомня си истории с непрестанни пътувания, как крачи сам по няколко дни през планините, за да търси дърва за майка си и братята и сестрите си. Там, сред снежните планини, събирал и складирал, докато натрупвал толкова, колкото можел да носи. След това тръгвал бавно обратно като магаре, с приведено надолу тяло и с товар дърва, към скромното жилище, където той и опечаленото му семейство преживявали. Представям си това малко тъмнокожо арабче, загубата му, решимостта му, и за мен е чест, че като споделя спомените си, ни връща половин век назад в арабския свят, в който можеше никога да не попаднем, ако не беше той. Куашия взема моменти от своето юношество в непозната за мен земя и ги вплита в настоящето, където те съществуват съвместно с нашите преживявания. Това ми напомня, че австралийските аборигени нямат думи в езика си за „вчера“ и „утре“.

На свой ред Мишел разказва за своето детство в Германия, недалеч от белгийската граница; за опустошената от войната провинция, за баща си, който, преди Мишел да се роди, прекарал няколко години в лагер, макар че бил готвач в армията, а не войник. Развълнувана съм, когато чувам, че Ани, майката на Мишел, вървяла пеш от селото им до лагера — преход, който ѝ отнел няколко дни, — за да занесе първородния си син и да го представи на баща му. Идва и моят ред. Разказвам истории за английското и ирландското си минало. Описвам хълмистия зелен пейзаж, непрестанния лек дъждец, ловенето на сьомга в буйната камениста река с чичо ми, незабравимата миризма на картофи, врящи на печката с дърва, как загубих сестра си в едно царевично поле — истински златен лабиринт, по-висок и от двете ни, — топлите мелодични гласове на съседите на баба и дядо, както и забранените приятелства с „протестантските хлапета“, които се събираха на групи зад селската поща. И си спомням сцените на насилие, на които съм ставала свидетел. Кръвопролития. Колебливо разказвам за тях.

И така преминава денят. По залез-слънце се настаняваме около голямата маса и пием топъл ментов чай, подсладен с лавандулов мед, а Мишел ми напомня, че трябва да си помислим за собствени кошери и да засадим лози. Каня Куашия да остане да вечеря с нас — вече имаме ток, — но той махва с ръка и се усмихва. Казва, че си е сготвил, и ни пожелава лека нощ, после тръгва надолу по алеята към къщичката си, която е в оградена ниша и по нея няма никакви поражения. Чудя се на усамотението му, но явно му харесва. Месеци в Алжир, после месеци тук с нас. Има две семейства.

Вятърът отново се усилва, но според новините по радиото, тази нощ ще е по-слаб. Уморени сме от физическата работа през деня, но също така сме и дълбоко благодарни, защото в едно от съседните села тази сутрин е имало осем загинали. В пика си вятърът по брега на Приморските Алпи е стигнал скорост от 150 километра в час. Пътищата са затворени, дори и малките. Не можем да излезем с колата да купим храна. Ако имаме нужда от продукти, трябва да вървим по пътеката покрай потока до селото. Разбираме, че три милиона семейства във Франция са без ток, а милион и половина нямат телефон. Хиляди са останали без дом и загиналите се увеличават.

На следващата сутрин природното бедствие спира. Излизаме от тъмнината зад жалузите на прозорците под ослепително яркото слънце и стъкленосиньото небе. Все пак във въздуха витае страх; от време на време някой клон се раздвижва и потрепва, напомняйки за бедствието. Храстите и дърветата са заплетени и начупени до неузнаваемост. Те завинаги ще носят отпечатъка от преминаването на тази буря.

Толкова работа има за вършене.

Склоновете на хълмовете вибрират от стърженето на електрическите триони. Това ми се струва успокоително, като лятната песен на цикадите. На съседните върхове хората започват да режат и събират изкоренените и разцепените дървета. Дървени стърготини летят като снежинки в яркия чист въздух. Неподвижността на природата днес изглежда почти толкова притеснителна, колкото виещите ветрове от последните две нощи, същността ѝ има тревожно много лица.

Ние отново засаждаме палмите юка от счупените берберски гърнета. Когато не сме толкова притеснени с парите, ще купя нови. Изтребваме боклуците, возим количката напред-назад към компоста и дузината високи купчини с клони, готови за горене. Вдигам капака на един от филтрите на басейна, бъркам вътре, вадя падналите листа и за мой ужас там, свита като пружина, лежи змия. Писъците ми предизвикват буря от смях и дават идеалната възможност да спрем, за да си починем. Сред пораженията са и ранните циклами, които цъфтят в яркочервено и наситенорозово. Натъквам се на изкоренена палма, едно от дузината малки дръвчета, които засадихме и които израснаха високи и пуснаха дълги бодливи клонки. Няма да оцелее.

Цял ден се трудим в градината, окъпани в съблазнително топлото коледно слънце. Високо над нас е съвършеното люляково небе, птиците се завръщат. Появяват се чайки и започват да кряскат лениво, търсят храна. В короните на дърветата лудо пеят малки, непрекъснато движещи се птички. Чуруликането им изглежда настойчиво и ангажирано. Колко ли би било забавно, ако можеш да разбираш езика им, да подслушваш и дори да участваш в разговора им. И три, не — четири, дори пет гълъба се настаняват на нашата едролистна магнолия. Les tourterelles, добре дошли, навременни гости.

Пристига Рене. Много е потиснат. Навсякъде в маслиновите му ферми има поражения. Дърветата са унищожени. Великолепни вековни oliviers са разцепени, окастрени, паднали. Казват, че Луната е причината. Близостта ѝ до Земята. Веднъж на век се приближава толкова пагубно. Ами реколтата му? Тонове плодове лежат на земята, пръснати навсякъде. Сега маслините никога няма да узреят. Заедно се разхождаме из нашите горички и откриваме, че две от дърветата ни, растящи едно до друго, са разцепени по средата от бурята. Сякаш някакъв колос е пристигнал с брадва, която е стоварил право в сърцето на стволовете. С един удар, като нож, минаващ през масло. И в двата случая половината от дървото стои право заедно с полуузрелите си плодове, а другата половина лежи на земята като смазана птица с отпуснати и счупени криле. Плодовете са непокътнати, но бързо се изсушават и се сбръчкват до смърт. Това е трагедия. Трябва незабавно да започнем да събираме падналите маслини. Издуханите от вятъра мрежи са навсякъде из градината, свити като спящи гъсеници. Вътре в тях са падналите преди бурята плодове.

Другаде маслините са пръснати наоколо и трябва да се събират на ръка една по една. Четиримата слагаме по една кошница до нас и прекарваме слънчевия следобед на ръце и колене. Събираме нападалите плодове бавно и старателно. Ноктите ми се чупят, докато ровя в тревата и зимната пръст, за да вдигам погребаните под тях маслини. Много от плодовете вече са започнали да се сбръчкват или още по-зле — да гният.

По-късно, докато слънцето залязва зад далечните хълмове, си почиваме с няколко чаши разкошно рубиненочервено кианти — освен Куашия, който приема само нашата eau citronné, вода с нарязан лимон, паднал от собственото ни дърво. Изведнъж небето става с цвят на тинтява, нашарено с дръзки, необуздани, великолепни оранжеви мазки. Сигурно някъде по крайбрежието вали, защото се появява дъга, която яхва спокойното море. Земята, създадена от хаоса, се завръща пак към спокойствието.

Следващия следобед пристига Манюел. Казва, че минавал случайно, макар че няма никаква причина човек да мине оттук случайно на път за някъде. Олюлява се по стръмната пътека, говори неразбираемо и се поти, ръкува се ентусиазирано с нас и пита за работа.

— Малко разчистване след бурята?

Отговорът ни е категорично отрицателен. Той свива дружелюбно рамене и тръгва да си ходи, като отбелязва колко много му е харесало да работи за нас.

Новата година идва и преминава спокойно. Маслините ни най-накрая са узрели; всеки ден гледаме как променят цвета си от зелен към виолетов, след това стават сочни и морави като грозде и накрая сластни и наситеночерни. Те са едри, пълни със зехтин и са много, или както биха казали французите — un vrai pacquet. Кристоф ни посреща в мелницата с драматично кисело изражение. „Тази година е трагедия“, повтаря той непрекъснато, като клати рошавата си намръщена глава. Наднича в един от препълнените кошове, взема една-две маслини и прави онази провансалска физиономия, която може да означава само едно нещо. В този случай — pas mal, pas mal. Мишел трябва да проведе няколко разговора по телефона, затова двамата тръгваме да пием кафе и оставяме Рене да наглежда пресоването. Когато се връщаме, двамата са радостни като деца. Рене сграбчва Мишел за ръката и пита нетърпеливо:

— Нали прати онзи формуляр?

Мишел е объркан.

— Кой формуляр?

Кристоф се намесва настоятелно и нетърпеливо:

— Дадох на Рене формуляр, с който да се регистрирате като oléiculteurs. Попълни ли го и прати ли го в Брюксел?

Той крещи като луд, а Мишел му отговаря сдържано:

— Mais oui. Pourquoi?

Кристоф въздъхва театрално с облекчение. Озадачени сме от силата на загрижеността му.

— Вашата ферма е първата тази година — продължава да обяснява той малко по-спокойно, — която произвежда зехтин от под четири килограма за литър. И което е по-важно, качеството е изключително.

И тогава се провиква за вино. Младият му син, мелничарят, притичва. Рене разлива по чашите. Тяхното приповдигнато настроение е заразително. Съпругата е повикана при мелницата, както и якият тип, който хвърля маслините в шахтата и който никога не е виждан без цигара, залепена за устните му; също и най-малкият син, който отговаря за качеството на тапенадата, и дори един-двама клиенти са привлечени, за да празнуваме това, за което те твърдят, че е бъдещето на местната маслинена индустрия.

Всички се събират в голям кръг, докато зад тях шумни машини тракат и произвеждат. Налива се още вино, предлагат се бисквити с аромат на портокали. Това е истински fête, и то явно в наша чест.

— Всеки миг — избоботи Кристоф — инспекторите от АОС комисията могат да дойдат. Как да призная, че нито една ферма наоколо не е произвела зехтин от под шест килограма за литър? И дори той е със средно качество. Щях да съм опозорен.

Всичкото това ново оборудване, докарано от Италия, за да отговори на изискванията на Брюксел, нямаше да струва и пукната пара. Rien! Rien de tout![111] Ние, този регион, щяхме да станем за посмешище! Да ни отсвирят! Nul! Нула!

Той вече реве с все глас, а неговият е силен. Сигурно защото прекарва живота си, опитвайки се да надвика гръмовните машини, мисля си аз. Червените му бузи са светнали от усилието, а зрителите му, с изопнати лица, го гледат в устата. Все едно сме на митинг.

— Mais, vous, mes chers amis — тук, c чаша в ръка, той посочва към нас, а Рене, зачервен и горд, се усмихва мило, сякаш сме му деца, — доказахте, че районът си заслужава честта. A la vôtre!

И всички чаши се вдигат към нас.

В къщата ни чака факс от продуцентския офис на Мишел в Париж. Съобщават ни, че гръцките пари са пристигнали. След тази информация идват страници с новини за още над десет продажби. Доларите най-накрая пътуват към банката. Трябва да се радваме и танцуваме, да отваряме бутилки шампанско, да се поливаме с него, да викаме и скачаме от радост. Така си бях представяла този момент много пъти и се бях молила за него. Но не го правим. Мишел държи в ръце купища висяща факс хартия, стоим тихо и се усмихваме един на друг.

— Изглежда, ще успеем — прошепва той.

— Така изглежда — усмихвам се аз.

Можем да сме сигурни, че с времето целият дълг ще бъде напълно изчистен. Няма да загубим фермата си. Не и този път. Лудата ни малка порутена ферма, която може да се похвали с градини за зеленчуци и подправки, но все още няма кухня, и в която стените продължават да се лющят, парчета мазилка все още падат по главите ни, но която сега, благодарение на Кристоф и Рене и на труда на скъпия ни верен Куашия, ще получи сертификат за AOC, за качеството на своя зехтин. Как се случи всичко това? Никога не сме имали намерение да ставаме фермери!

Момичетата, les belles filles, пристигат по-късно тази вечер. Утре можем да празнуваме и ще го направим. Ще ги водим в Ментон, където ще има уличен фестивал в чест на лимона, la fête des citronniers. Ментон, градът на френско-италианската граница, където всяка градина е украсена със сладко ухаещия цитрус. И където всеки латинолюбовник с гореща кръв ще оглежда нашите тийнейджърки красавици и няма да дава и пет пари за тоновете лимони и портокали, красящи платформите (и които, между другото, са внесени от Испания).

Пролетта се завръща. Малки гущерчета изскачат иззад жалузите. Червена лисица се припича на една от горните ни тераси сред дивите ириси, които покриват каменния зид. Насекомо, приличащо на бръмбар, бръмчи над розовите цветове на дивия чесън. Днес елитрите му са яркозелени, с отблясъци във всички цветове на дъгата. До месец-два ще станат кафяви като орлова папрат. Бадемите пак са отрупани с бледи цветчета. Гущерите, които прекараха зимата в милионите пукнатини в стените, притичват напред-назад, срамежливи, както винаги. Лъскави зелени листа се появяват навсякъде. Цветчетата на портокаловите дървета ароматизират въздуха. Спирам и се заглеждам в нашата порутена къща, окъпана от меки пъстри слънчеви лъчи. Обграждат я напъпили дръвчета див рожков, праскови и смокини и знам, че съм се събудила в поема. Скоро ще се появят и божествените лилави и бели люляци, цветовете на крушите, черешите и ябълките в малката ни овощна градина, която създавам в памет на скъпия ми баща, който ужасно ми липсва.

Задава се още една година, пълна с романтика и изследователство. И докато мисля къде да сложа слънчев часовник, Мишел идва към мен, усмихнат и здрав.

Пристигнали са новини за още една продажба. На важен, богат на долари пазар. Малък процент от които могат да отидат към банката.

— Да! — възкликвам аз. — Да! Мислех си за слънчев часовник — казвам. — Винаги съм си представяла градина със старинен слънчев часовник.

— Ти си такава романтичка, chérie.

Говорим си за проектите, които можем да започнем, когато се върнем от пътуванията си, за новите маслинови дръвчета, които искаме да засадим. Мишел вижда кошери и лози на склоновете на хълма; аз си се представям на трактор, който пърпори нагоре-надолу по терасите, купчини fumier de mouton, овчи тор, зад мен, с които да подхранвам нашите фиданки.

Хванати за ръце, се разхождаме по терасите, трите верни кучета ни следват по петите, включително и смешната хрътка, която вече отговаря на името Басет. Търсим първите поникнали лалета, когато неочаквано от радиото на обградения с парапет балкон чувам „Ще бъда с теб, когато ябълките цъфтят“[112] и си припомням, че любовта е вечна и възраждаща. Също като вятъра, любовта оставя отпечатъка си навсякъде.