Маслиновата ферма

Предговор

Момичетата се взират слисани.

— Това ли е прекрасната изненада, папа? — пита Ванеса.

Мишел кимва утвърдително.

Папа им беше обещал вила с басейн. За съжаление, обзет от ентусиазъм, Мишел бе пропуснал да спомене, че басейнът е пресъхнал. Нещо по-лошо, вътрешността му не само бе напукана, нащърбена и без капка вода, но избелелите му сини стени и значителна част от дъното му бяха плътно обрасли с бръшлян.

— Искам да плувам! — проплаква Кларис.

— Утре ще изрежем бръшляна и в неделя ще го напълним, обещавам.

Чух това обещание, докато минавах, олюлявайки се, нарамила купчина кашони, пълни със стари и практически безполезни кухненски съдове, които бях изровила от задръстените шкафове на лондонския си апартамент. Обещанието на Мишел, макар и дадено неволно, е добронамерено, но едно съмнение ми нашепва в ухото, че той може да съжалява за това. Ами ако се окаже, че има теч от коритото на басейна? Решавам да не изразявам на глас тази мисъл. Освен това, моите съмнения вероятно не са нищо повече от песимизъм, дължащ се на безсънната нощ.

По-голяма част от пътуването ни с колата премина през нощта, за да избегнем най-голямото натоварване на празничния трафик, който през целия вчерашен ден задръстваше основните пътни артерии. Около осем и половина вечерта наближихме покрайнините на Лион само за да открием, че le péage[2] се е превърнал в своеобразен курорт. Беше обявено, че преминаването през него ще се забави с два часа. Така че французите, по истински френски маниер, се възползваха от възможността да се съсредоточат върху вечерята, което, разбира се, забави нещата още повече.

Това беше пъстра и завладяваща гледка. Колона от превозни средства, дълга много километри, семейства и домашни любимци, седнали на сгъваеми столове край колите си (по-малко организираните разстлали одеяла за пикник направо върху пътното платно), всички похапващи меню от три блюда и пиещи обилно количество алкохол.

Като изключим общото ни раздразнение, открих, че това е изключително забавно. Докато се разхождах край дългата няколко километра колона от чакащи коли, видях собственици на превозни средства, които предлагаха на спътниците си дегустация на местното им вино, късчета от сочни ястия, забъркани набързо край пътя, кремообразни и ярко оцветени десерти, разнасяни в лъжици нагоре-надолу край опашката от автомобили, дочух част от съвети за доизкусуряването на иначе известна рецепта и като връх на всичко това — по някоя партия бридж, придружена от сервирано след вечерята кафе, последвано в един-два случая от чаша калвадос. Какъв талант имат французите да превръщат всяко събитие във възможност да се насладят на тънкостите на храненето.

Когато движението се нормализира, забелязах семейства, които бяха станали добри приятели с други семейства от колоната, да си разменят адреси така, както някои хора го правят, когато са прекарали една или две седмици заедно в един и същи курорт.

След като минахме през Лион, продължихме пътуването, като спряхме само за кратка почивка на един крайпътен паркинг, където клетият Мишел трябваше да поспи малко с дебелата Памела, завързана с повода си за глезена му, за да не избяга. Преди зазоряване отново потеглихме, като закусихме край градчето Фрежюс. Там половината местно население вече се беше събрало в баровете, наслаждавайки се на първия си за деня коняк.

Сега, след като бяхме пристигнали благополучно — след шестнайсет часа пътуване, — Памела, най-сетне освободена от ограниченото пространство, дишаше шумно до краката ми. Защо това дяволско създание се бе така привързало към мен?

— Кучето е жадно! — казвам аз. Никой не обръща внимание.

— Значи, ще имаме басейн след два дни? — Ванеса винаги е била по-педантичната от двете момичета.

Мишел кимва утвърдително и прегръща през раменете двете си дъщери.

— Е, харесва ли ви тук? Къщата и всичко останало? Знам, че има нужда от много работа, но грее слънце и е много горещо…

Краят на изречението му се стопява в обедната жега, докато момичетата гледат нагоре към него, сякаш той собственоръчно е създал цяла плеяда слънца. След първоначалното им разочарование изглеждат доста щастливи и това ми носи огромно облекчение.

Намирам външна чешма до гаража и се оглеждам за някаква паничка или купичка, за да дам малко вода на лигавещото се псе. Съзирам яркожълта, покрита със спечена кал пластмасова съдинка — приличаща на чаша от изгубен термос — да лежи сред бурените до един от кедрите и бързам да я взема. Задъхана, Памела плете крака до мен. Тя изглежда готова да се строполи на земята. Аз се връщам до чешмата.

Мишел и момичетата вече вадят дюшеците, усукани до неузнаваемост, от багажника на моя фолксваген. Два единични дюшека за нас четиримата. В тази горещина! Луди ли сме?

— Къде да ги сложим? — подвиква ми той.

— Ти реши. — Аз съм заета да се боря с кранчето на мизерната чешма, което е здраво затегнато. — Трябва да мине известно време, преди някой да използва това — промърморвам, но никой не ме чува. Дори и Памела. Тя лежи на една страна под сянката на дванайсетте високи кедъра, които образуват полукръг около паркинга, където има хладна рохка пръст — изхвърлен на брега кит, който хърка доволно.

Завъртам крана толкова силно, че той едва не се откъсва от стената. Зелено гущерче се стрелва от една пукнатина в мазилката и усещайки нежелани посетители, побягва, скривайки се някъде другаде. По лицето ми избива пот. Усещам нахлулата кръв. Чувствам се замаяна от усилието и сега аз съм тази, която се нуждае от вода. Памела отдавна е забравила жаждата си.

Накрая кранът започва да се върти, издавайки ужасяващ звук.

„Нуждае се от капка смазочно масло“ — казвам си, започвайки да съставям наум списък с нещата, които трябва да се направят, който, по всичко личи, ще стане внушителен. Древният кран се върти ли, върти, но все още не потича вода.

— Този кран не работи както трябва или…

Но не виждам никого, който да чуе моето безпокойство. Решавам да се захвана с нещо друго.

На горния етаж на вилата е хладно и пълно с насекоми. Ослепителната суха горещина отвън подчертава влажния, изпълнен с мирис на мухъл сумрак, който цари вътре. Миризмата ми напомня за задължителните посещения в детството ми при възрастни роднини, живеещи сами в непроветрени къщи.

Противокомарните мрежи, извити навън и отделени в единия ъгъл от прозорците, сякаш са се борили да излязат на светло, хвърлят плътни сенки, придавайки мрачен, затворнически вид на голямата всекидневна. Снопове слънчева светлина очертават правоъгълници върху настлания с плочки под, осветявайки събирания с годините прах и разлагащите се останки от миниатюрни влечуги. Мишел е застанал с les filles[3], които се оглеждат с ужас и отвращение.

— C’est dégueulasse, Papa![4]

Не мога да не забележа борбата на Ванеса да сдържи сълзите си.

— Ще почистим — казва насърчително той с намаляващ ентусиазъм.

— Преди или след като се заемем с басейна? — подхвърля рязко едната от тях и излиза нацупено навън.

— Chérie![5]

— Мишел? — едва се осмелявам да започна, знаейки, че моментът не е добър за съобщаване на такава драстична новина.

— Да? Върви при сестра си — нарежда той на другата си дъщеря.

— Имам смътното подозрение…

— Какво?

Той изглежда изтощен, готов да се предаде. Пътуването от Париж в горещата кола, натъпкана с багаж и добитък (Памела), по пътища, нажежени от изгорелите автомобилни газове и августовското време, беше безкрайно дълго. Никой не бе спал добре. Нервите ни бяха изопнати. Дори упоритото жужене на цикадите — звук, който обикновено смятам за романтичен и екзотичен, пораждаше у мен желание да закрещя.

Внезапно виждам всичко това не през очите на насърчена от любовта жена, поела към едно приключение, а от гледната точка на децата. Това е лятната им ваканция. Аз не съм майка им. Те едва ме познават. Отдавна не са били заедно с баща си, а мястото, където ги е довел, принадлежи (или ще принадлежи) на него и на тази друга жена, която дори не говори свободно майчиния им език. Отгоре на всичко, вилата е необитаема и ние нямаме пари да я стегнем.

— Момичетата са разочаровани — споделя той. Долавям умората и съжалението в гласа му, докато се мъча да не се поставя в ролята на аутсайдера.

— Мишел, знам, моментът не е най-добрият, но…

— Може би беше грешка да ги водя тук. В крайна сметка това бе нашата мечта.

„Беше?“ — помислям си, но се въздържам — на косъм — да го кажа на глас.

— Мишел?

— Какво?

— Няма вода.

— Какво?

— Няма вода.

— Ами, не си пуснала главния кран — казва рязко той и като подвиква на дъщерите си, излиза след тях на терасата. Аз оставам там, където съм, сред праха и сенките. Наблюдавам ги през високите френски прозорци: две слабички момичета ръкомахат ядосано срещу стройния си красив баща, докато той се опитва да ги успокои. Оставям ги да се оправят и отново се заемам с разтоварването на колата.

Когато момичетата се поуспокояват и Мишел вече не е толкова раздразнен, той се връща при мен.

— Гаражът заключен ли е?

— Аз не съм го отключвала — отговарям, погълната от опитите си да поправя метлата. Под тежките кашони в багажника дръжката ѝ се е измъкнала.

— Главният кран за водата вероятно е там.

Мишел изчезва в гаража и намира крана, отвърта го, но пак няма вода. Той излиза мълчаливо, за да си налее чаша вино и да осмисли проблема. Аз влизам отново в къщата.

— Чешмата трябва да се захранва с вода от външен резервоар, който е пресъхнал — казва, когато се връща.

— Откъде се захранва?

— Не съм сигурен. Като намеря резервоара, ще мога да ти кажа. Мадам Б. спомена за някакъв кладенец. Мислех, че говори за вторичен източник, но може би не е така. Момичетата добре ли са?

Кимам утвърдително.

— Отидоха да поогледат.

— Добре. Не се притеснявай за тях. Те ще се успокоят. Тук ще им хареса. Сигурен съм.

Очите ни се срещат за кратко и ние се вглеждаме един в друг. Последните няколко дни бяха много натоварени, без никакво време за нас самите. Аз снова с метлата във всекидневната, опитвайки се да измета поне най-горния слой мръсотия от теракотените плочки, опасявайки се, че ако спра, Мишел ще долови моята обида. Не искам да я обсъждаме — знам, че ще ми мине, защото е глупаво. Всички сме уморени и разстроени. Но той приближава до мен, целува ме по врата и погалва косата ми. Аз се съсредоточавам върху започнатата работа, но прахта просто се вдига и пада отново на земята на сантиметри от мястото, което съм помела. Губя си времето. Цялата къща се нуждае от сериозно почистване с голямо количество топла сапунена вода.

— Je t’aime — казва Мишел. — Моля те, не го забравяй.

След това бързо излиза.

„Как стигнахме дотук?“ — мисля си аз.

Цял живот бях мечтала да се сдобия с някоя порутена къща, обзаведена в стил шаби шик[6], с изглед към морето.

Във въображението си представях кътче от рая, където приятели могат да се съберат, за да плуват, да си отпочиват, да спорят, да говорят за бизнес, ако им се иска, да ядат пресни плодове, откъснати направо от градината, и големи, изпускащи пàра блюда, приготвени във френска кухня на открито и сервирани на осветена със свещи дълга дървена маса. Утопия, в която алкохолът и медът се леят щедро и гостите се хранят с удоволствие, изпиват литри домашно вино, разпускат под мелодичните акорди на неостаряващи джаз парчета и прекарват неусетно под осеяното със звезди небе чак до зори. Имам предвид убежище, където градските нрави и ограничения могат да бъдат отхвърлени и където художници, пътешественици, деца, влюбени и едно голямо семейство могат да общуват и да намерят удовлетворение. И сред всички тези групови бохемски занимания аз се измъквам незабелязано в моята прохладна каменна стая, чиито стени са облицовани от пода до тавана с книги, разгънати карти и речници, включвам компютъра си и сядам спокойно да пиша.

Да, именно аз и моите луди химери ни забъркаха в това.

И все пак кой не е пропилявал някой и друг влажен зимен следобед с подобна мечта?