Мастиленочерно сърце

1

Сред всички двойки, седящи в бар „Риволи“ на хотел „Риц“ в този четвъртък вечер, тъкмо онази, която очевидно се забавляваше най-много, в действителност не беше двойка.

Корморан Страйк и Робин Елакот, частни детективи, делови съдружници и самопровъзгласили се първи приятели, празнуваха трийсетия рожден ден на Робин. И двамата бяха изпитали леко смущение при влизането си в бара, наподобяващ кутия за бижута в стил ар деко със стените си от тъмна ламперия, златисти орнаменти и рисувани стъкла „Лалик“, защото осъзнаваха как такова преживяване бе едва ли не уникално за близо петте им години поз­нанство. Никога преди не бяха прекарвали вечер в компанията един на друг, ако не се брояха работните ангажименти без присъствието на други колеги или приятели и без нечие раняване като претекст (защото преди няколко седмици Страйк неволно бе насинил и двете очи на съдружничката си и като компенсация я нагости с къри за вкъщи).

Още по необичайното бе, че и двамата си бяха отспали и изглеждаха отлично. Робин носеше прилепнала по тялото тъмносиня рокля, а червеникаворусата ѝ коса бе чиста и разпусната; съдружникът ѝ забеляза немалкото одобрителни погледи, които бе прив­лякла на влизане от страна на мъжката клиентела. Самият той вече ѝ бе направил комплимент за опала, легнал в хлътнатината на шията ѝ – колието бе подарък от родителите ѝ за рождения ден. Малките диамантчета, окръжаващи камъка, го караха да блести като ореол в златистата светлина на бара и при всяко движение на Робин опалът хвърляше огнени отблясъци от вътрешността си.

Страйк беше облечен с любимия си италиански костюм, съчетан с бяла риза и вратовръзка. Подобието му на Бетовен със счупен нос и известно свръхтегло се бе засилило сега, след като бе обръснал поизраслата си в последно време брада, но топлата усмивка, отправена му от келнерката, когато му сервира първото за вечерта питие „Олд Фашънд“, припомни на Робин реплика, изречена от Сара Шадлок, новата жена на бившия ѝ съпруг, по повод детектива: „Той е привлекателен по особен начин. Малко занемарен на вид, но аз не възразявам на това“.

Ама че лъжкиня беше Сара. Истината беше, че тя си падаше по изтупани хубавци и доказателство бе упоритото ѝ и в крайна сметка увенчало се с успех преследване на Матю.

Страйк и Робин седяха един срещу друг на маса за двама на столове с леопардов десен и за да прикрият първоначалното си неудобство, подхванаха разговор на служебни теми. Докато обсъждаха настоящите случаи на агенцията, неусетно изпиха по един силен коктейл, при което смехът им стана по-гръмогласен и вече привличаше погледите на бармани и посетители.

След втория коктейл разговорът придоби по-личен характер. Страйк, който бе извънбрачен син на прочут рок изпълнител, срещан от него само два пъти в живота му, сподели с Робин, че Прудънс, полусестра му, иска да се види с него.

– Тя от кои точно беше? – поинтересува се Робин. Знаеше, че бащата на Страйк се бе женил три пъти и че съдружникът ѝ е плод от еднократен секс с жена, най-често описвана в медиите като „запалена почитателка“, но иначе не бе много наясно за родословното дърво.

– Прудънс е другата извънбрачна – отвърна Страйк. – С няколко години по-млада е от мен. Майка ѝ е актриса. Линдзи Фантроуп, сещаш ли се? Жена от смесена раса. Играе в кой ли не сериал – „Истендърс“, „Убийство по английски“...

– А ти искаш ли да се видиш с Прудънс?

– Сам не знам – призна Страйк. – Не мога да се отърва от чувството, че ми стигат толкова роднини. Освен това тя е психотерапевт.

– От коя школа?

– Последователка на Юнг.

Изражението му, в което се смесваха подозрителност и антипатия, разсмя Робин.

– И кое му е лошото на психотерапевт, последовател на Юнг?

– Не знам... Всъщност доста я харесах от съобщенията ѝ, но...

Страйк се мъчеше да намери точните думи и погледът му попадна върху бронзовото пано на стената зад главата на Робин, на което голата Леда биваше обладавана от Зевс в превъплъщението му като лебед.

– Сподели, че и нейният живот не е бил лек с него за баща. Но като научих каква е професията ѝ...

Той млъкна, без да довърши. Отпи от бърбъна си.

– Реши, че е неискрена, така ли?

– Не точно неискрена... – Страйк въздъхна. – Куп самовеличаещи се психолози са ме анализирали и все връщат нещата назад към така нареченото ми семейство. В едно от съобщенията си Прудънс каза, че като простила на Рокъби, ѝ се отразило „оздравително“... Зарежи това – рязко отсече Страйк. – Рожденият ти ден е, нека говорим за твоето семейство. Какво работи баща ти? Никога не си ми казвала.

– Не съм ли? – учуди се Робин. – Професор е, преподавател по овцевъдство. Специализира в осеменяване и развъждане.

Страйк прихна над коктейла си.

– Какво смешно има? – повдигна вежди Робин.

– Прощавай – избъбри Страйк, като едновременно кашляше и се смееше. – Просто не го очаквах.

– За твое сведение е авторитет в областта си – шеговито обидена го увери Робин.

– Професор по овцете... – отново прихна Страйк.

– Но кое те разсмива толкова?

– Не знам... може би „осеменяване и развъждане“ – отвърна Страйк. – И изобщо овцете.

– Има титла с четиресет и шест букви след името си. Броила съм ги като малка.

– Много впечатляващо – кимна Страйк и пийна бърбън в опит да остане сериозен. – И кога му е дошъл този интерес към овцете? По рождение ли има тази страст, или някоя конкретна овца му е хванала окото...

– Той не чука овцете, Страйк.

При звучния смях на детектива немалко глави се обърнаха към тях.

– Семейната ферма била наследена от по-големия му брат, тъй че татко записал ветеринарна медицина в Дърам и се ориентирал към... Ама спри да се смееш, по дяволите! Също така е главен редактор на списание.

– Моля те, кажи ми, че е за овце.

– Да, за овце е. Казва се „Овцевъдство“ – отвърна Робин. – И преди да си попитал, няма фотогалерия за читателите „Избери си любима овца“.

Този път гръмкият смях на Страйк бе чут от целия бар.

– По-тихо – смъмри го Робин усмихната, но усещаше погледите на всички присъстващи вперени към тях. – Само това ни липсва, да ни забранят достъп до още един бар в Лондон.

– Да не би да ни забраниха достъп до Американския бар?

Спомените на Страйк за опита му да удари с юмрук заподозрян в хотел „Стафорд“ бяха мъгляви и не защото бе пиян, а защото бе напълно заслепен от ярост.

– Не че го заявиха изрично, но опитай се да идеш там, и сам ще видиш как ще те посрещнат – каза Робин и боцна последната маслина от ордьоврите, пристигнали с първото им питие. Страйк еднолично бе излапал картофките.

– Бащата на Шарлот гледа овце – съобщи Страйк и Робин отново усети у нея да се размърдва любопитство при споменаване на бившата му годеница, за която той почти никога не отваряше дума.

– Наистина ли?

– Да, на остров Аран – кимна Страйк. – Има къща там с третата си съпруга. Фермерството му е хоби. Вероятно е начин да си намали данъците. Овцете му бяха много зли на вид. Не си спомням името на породата. Черно-бели, с големи рога и жълти очи.

– По описанието ми приличат на Джейкъб – каза Робин и добави с усмивка: – В детството ми в тоалетната бяха струпани купища броеве на „Овцевъдство“, та очевидно познавам породите. Какво представлява остров Аран?

Всъщност искаше да попита: „Какво представлява семейството на Шарлот?“.

– Хубав е, доколкото си спомням, но ходих в къщата само веднъж. Повече не бях поканен. Бащата на Шарлот не можеше да ме гледа.

– Защо?

Страйк допи коктейла си, преди да отговори:

– Ами по няколко причини, но според мен водещата бе, че жена му се опита да ме съблазни.

Робин ахна несдържано.

– Да. Трябва да съм бил двайсет и две или двайсет и три годишен. Тя беше поне на четиресет. Много хубавка, ако си падаш по изкльощавели от дрога.

– Как... какво...?

– Отидохме на Аран за уикенда. Шехеразада – така се казваше мащехата – и бащата на Шарлот пиеха яко. Половината от семейст­вото имаха и проблеми с наркотици, всичките доведени сестри и полубратята му. Четиримата седяхме и пиехме след вечеря. Баща ѝ поначало не ме хареса, явно се бе надявал на някого с далеч по-благородно потекло. Настанили бяха мен и Шарлот в две отделни спални на различни етажи. Прибрах се в моята мансардна стая някъде към два през нощта, съблякох се и си легнах доста пиян, угасих лампата и след две минути вратата се отвори. Естествено, помислих, че е Шарлот. В стаята беше непрогледна тъмнина. Аз се отместих, тя се пъхна в леглото до мен...

Робин осъзна, че е зяпнала, и затвори уста.

– Беше съвсем гола. Още не бях включил, изпил бях почти цяла бутилка уиски. Тя... ъъ... посегна да ме хване... сещаш се...

Робин затисна уста с длан.

– Целувахме се и чак когато тя прошепна в ухото ми как забелязала, че оглеждам циците ѝ, щом се навела над огъня, осъзнах, че съм в леглото с домакинята. Не че е от значение, но не ѝ бях оглеждал циците. Бях нащрек да я уловя, че да не се изтърколи в огнището, като добавяше дърва, защото беше адски пияна.

– И ти какво направи? – попита Робин през пръстите си.

– Изстрелях се от леглото, сякаш ми бяха пъхнали запален фишек в задника – отвърна Страйк и Робин отново се разсмя. – Ударих се в умивалника, прекатурих го и строших някаква гигантска викторианска кана. Тя само се хилеше. Май си мислеше, че щом първоначалният ми шок отмине, ще скоча право в леглото при нея. Опитвах се да си намеря боксерките в тъмното, когато вратата се отвори и този път наистина беше Шарлот.

– Божичко.

– Никак не ѝ стана драго, като ни завари голи с мащехата ѝ в една и съща стая – вдигна рамене Страйк. – Явно се колебаеше кого от двама ни да убие пръв. Крясъците ѝ събудиха сър Антъни. Дотърча горе в брокатения си халат, но и той беше толкова пиян, та не бе вързал колана както трябва. Светна лампата и се изтъпани насреща ни, стиснал щека за голф, без да си дава сметка, че патката му виси на показ, докато жена му не го изтъкна. „Антъни, виждаме твоя Едноок Джони.“

Робин вече се смееше толкова силно, че Страйк трябваше да я изчака да се овладее, за да продължи с разказа си. От столче край бара среброкос мъж наблюдаваше Робин с лека усмивка.

– И после какво? – попита задъхана Робин, като попиваше очи с миниатюрната салфетка, пристигнала с питието.

– Ами доколкото помня, Шехеразада не си направи труда да се оправдава. Нещо повече, прие го като смехория. Шарлот ѝ се нахвърли, едва я удържах, а сър Антъни възприе гледната точка, че всичко е по моя вина, задето не съм заключил вратата на стаята си. Шарлот също бе склонна да мисли така. Но чергарският живот с майка ми не ме беше подготвил за общуване с аристокрацията. Ако трябва да сравнявам, самонастанилите се в изоставени жилища хора имаха далеч по-добро поведение от това семейство със синя кръв.

Той вдигна ръка, за да уведоми усмихващата се сервитьорка, че са готови за още питиета, а Робин, която вече ребрата я боляха от смях, се изправи.

– Трябва да отида до тоалетната – каза задъхано и очите на среброкосия мъж край бара я проследиха, докато се отдалечаваше.

Коктейлите бяха малки, но силни, а Робин, която прекарваше повечето от живота си с маратонки, за да провежда наблюденията си, беше отвикнала от високи обувки. Наложи ѝ се здраво да се държи за перилото, докато слизаше по постланите с червен килим стълби към дамската тоалетна, която бе по-просторна и луксозна от всяка друга, посещавана от нея преди. Имаше мекия розов цвят на ягодов сладкиш макарон, мивките бяха кръгли, от мрамор, тапицирано с плюш канапе бе разположено край стената със стенописи на нимфи, застанали сред езера с водни лилии в тях.

След като се облекчи, Робин изпъна роклята си и провери грима си в огледалото, защото се опасяваше, че спиралата може да се е разтекла от всичкия този смях. Изми си ръцете, като си мислеше за историята, току-що разправена ѝ от Страйк. Колкото и забавно да бе прозвучала, също така я бе постреснала донякъде. Въпреки широкия спектър от човешки извращения, много от тях сексуални, с които Робин се бе сблъсквала в кариерата си на детектив, понякога се възприемаше като незряла в светско отношение в сравнение с връстничките си. Опитът ѝ на фронта на по-палавите сексуални приключения бе практически несъществуващ. Имала бе само един сексуален партньор и желанието ѝ да се доверява на човека, с когото споделя легло, надхвърляше обичайното. Мъж на средна възраст с петно от витилиго под лявото ухо бе застанал някога на свидетелското място в съдебна зала и бе заявил, че деветнайсетгодишната Робин го е поканила за секс в тъмното пространство под стълбище, а той я задушил до безсъзнание, защото му казала, че обича „по-грубичка игра“.

– Мисля, че следващото ми питие ще е вода – съобщи Робин пет минути по-късно, когато отново се настани срещу Страйк. – Тези коктейли са невероятно силни.

– Късно е вече – отбеляза Страйк, тъй като сервитьорката пос­тави пред тях нови чаши. – Искаш ли сандвич, та да поеме част от алкохола?

Той ѝ подаде менюто. Цените бяха главозамайващи.

– Не, слушай...

– Нямаше да те поканя в „Риц“, ако не бях подготвен да плащам като за тук – обяви той и направи широк жест. – Бих поръчал торта, но...

– Илза вече е направила такава за утре вечер? – предложи догадка Робин.

За следващата вечер тяхната обща близка бе организирала събиране с група приятели, включително Страйк.

– Да. Не биваше да ти казвам, тъй че се прави на изненадана. Кой ще дойде на тази вечеря всъщност? – попита Страйк. Изпитваше бегло любопитство дали щеше да има непознати за него хора и по-специално мъже.

Робин изреди имената на двойките.

– ...и ти и аз – завърши.

– Кой е Ричард?

– Новото гадже на Макс – отговори Робин. Макс беше неин хазаин и съквартирант, актьор, който даваше стая под наем, защото не можеше да прави вноските по ипотеката си без наемател. – Започвам да се чудя не е ли време да се изнеса от къщата на Макс – добави.

Сервитьорката се появи и Страйк поръча сандвичи за двама им, преди отново да се обърне към Робин.

– Защо обмисляш да се изнесеш?

– Макс печели добре от телевизионния сериал, в който участва, вече е уговорен втори сезон, а двамата с Ричард са много влюбени. Не искам да чакам те да ме помолят да си потърся друга квартира. И бездруго... – Робин отпи от коктейла си. – Вече съм на трийсет. Време ми е да съм самостоятелна, не мислиш ли?

Страйк вдигна рамене.

– Не ме бива да разпределям нещата в живота по график. Това е по-скоро типично за Луси.

Луси беше сестрата, с която Страйк бе прекарал повечето от детството си, защото имаха обща майка. Той и Луси общо взето поддържаха противоположни възгледи относно житейските удоволствия и приоритети. Луси силно се притесняваше, че Страйк, почти четиресетгодишен вече, още живее сам в две стаи под наем над офиса си без стабилизиращите човека задължения – брачен партньор, деца, ипотека, родителски срещи, задължителни коледни празненства със съседи, – които и майка им бе отхвърлила решително.

– Е, мисля, че ми е време да наема самостоятелно жилище – каза Робин. – Ще ми липсва Уолфганг, но...

– Кой е Уолфганг?

– Дакелът на Макс – отвърна Робин, изненадана от острия тон на Страйк.

– О, помислих да не е някой германец, дето ти е завъртял главата.

– Ха... не! – възкликна Робин.

Вече наистина се усещаше пияна. Дано сандвичите помогнеха.

– Не – повтори тя. – Макс не е от тези, дето ще тръгнат да ме уреждат с германци. Той е едно приятно разнообразие, бих казала.

– Много хора ли се опитват да те уреждат с германци?

– Не с германци, но... О, знаеш как е. Ванеса все ми повтаря да се регистрирам в сайта за запознанства Тиндър, а братовчедка ми Кейти настоява да се запозная с неин приятел, който току-що се е преместил в Лондон. Викат му Аксман.

– Аксман? – повтори Страйк. – Мъжа с брадвата?

– Да, защото името му е... нещо близко до Аксман. Не го помня – каза Робин и махна пренебрежително с ръка. – Отскоро е разведен и Кейти смята, че ще сме идеални един за друг. Не знам откъде накъде двама души биха били съвместими само защото всеки от тях се е провалил в брака си. Тъкмо обратното...

– Ти не си се провалила в брака си – прекъсна я Страйк.

– Напротив – възрази Робин. – Изобщо не биваше да се омъжвам за Матю. Беше бъркотия и се влоши с годините.

– Той е този с извънбрачната връзка.

– Но аз съм тази, която не искаше брака. Исках да го приключа още през медения ни месец, но ме надви малодушие...

– Така ли било? – учуди се Страйк, за когото това бе нова информация.

– Да – потвърди Робин. – Дълбоко в себе си знаех, че нещата не са както трябва...

За миг в съзнанието си се пренесе на Малдивите в онези горещи нощи, когато бродеше сама по белия пясък пред вилата им, докато Матю спеше, и се питаше дали не е влюбена в Корморан Страйк.

Сандвичите пристигнаха и Робин помоли за чаша вода. В продължение на около минута се храниха в мълчание, после Страйк подхвърли:

– Аз не бих се регистрирал в Тиндър.

– Защото не искаш или защото не бива?

– И двете – отвърна Страйк. Успял бе да излапа единия си сандвич и подхващаше втория, докато Робин бе изяла само две хапки. – В нашата професия не е разумно твърде много да се показваш онлайн.

– Тъкмо това казах на Ванеса – обясни Робин. – Но тя изтъкна, че мога да използвам измислено име, докато не си харесам някого.

– Да бе, да тръгнеш с фалшиво име гарантирано полага здрави основи за доверие – рече Страйк и Робин отново се разсмя.

Страйк поръча още коктейли и Робин не възрази. Барът вече беше по-пълен, отколкото при идването им, фоновият шум от разговори се бе засилил, а кристалите, висящи от полилеите, бяха заобиколени от мъглива аура. Робин вече изпитваше симпатия към всички присъстващи до един – възрастната двойка, които пиеха шампанско и си бъбреха тихо, забързаните бармани в белите им сака, среброкосия мъж, отправил усмивка към нея, докато тя оглеждаше салона. А най-много харесваше Корморан Страйк, който ѝ предоставяше прекрасна, паметна и скъпоструваща вечер в чест на рождения ѝ ден.

Колкото до Страйк, който действително не бе зяпал циците на Шехеразада Камбъл преди години, сега той намираше, че съдружничката му никога не е изглеждала по-хубава: поруменяла от питиетата и смеха, с разкошната ѝ коса, преливаща в отблясъци от дифузираното сияние на златистия купол над тях. Когато внезапно се наведе, за да вдигне нещо от пода, деколтето ѝ се отвори широко под искрящия опал.

– Парфюм – промълви тя, като се изправи. Беше вдигнала малкото лилаво пликче, донесено от „Либърти“, в което бе подаръкът на Страйк за рождения ѝ ден. – Искам да си сложа малко.

Развърза панделката, разопакова пакетчето и извади квадратното бяло шише. Страйк я гледаше как пръска по малко на китките си, а после – тук се насили да отвърне поглед – в улейчето между гърдите си.

– Божествен е – промълви с китка, приближена до носа. – Благодаря ти.

Той долови бегъл мирис на парфюма от мястото си: обонянието му бе отслабнало от дългите години пушене, но все пак долови рози и слаб нюанс на мускус, което го накара да мисли за затоплена от слънцето кожа.

Дойдоха новите коктейли.

– Тя май ми забрави водата – отбеляза Робин и отпи от своя „Манхатън“. – Този трябва да ми е последният. Вече не нося често обувки на висок ток. Нямам желание да се просна по очи насред „Риц“.

– Ще ти поръчам такси.

– Вече достатъчно много се охарчи.

– В момента сме добре финансово – отбеляза Страйк. – Като никога.

– Така е... не е ли фантастично? – въздъхна Робин. – Имаме здравословно салдо в банката и прииждат тонове работа... Страйк, ние сме успешна фирма – заяви сияеща и Страйк усети как и той засиява в отговор.

– Кой би си го помислил?

– Аз – отсече Робин.

– Когато дойде за пръв път, бях фалирал, спях на походно легло в офиса и имах един клиент.

– Е, и? Хареса ми, че не се отказа – сподели Робин. – А и виждах, че си много добър в онова, което вършиш.

– Как пък го разбра?

– Ами нали те гледах какво правиш.

– Помниш ли как донесе в кабинета ми поднос с кафе и бисквити за мен и Джон Бристоу онази сутрин? – попита Страйк. – Нямах представа откъде се сдоби с тях. Стори ми се като номер на фокусник.

Робин се разсмя.

– Просто помолих съседа долу.

– И каза „ние“. „След като беше предложил кафе на клиента, ние трябваше да му го осигурим.“

– Ама че памет имаш – промълви Робин, смаяна, че той цитира точните ѝ думи, без да се замисли и за миг.

– Ами... Ти също не си... обикновена личност – отвърна Страйк.

Взе почти опразнената си чаша и я вдигна насреща ѝ.

– За детективска агенция „Страйк и Елакот“. И честит трийсети рожден ден.

Робин взе чашата си, чукна я в неговата и я пресуши.

– О, по дяволите, Страйк, виж колко е часът – изрече внезапно, когато погледът ѝ попадна върху часовника ѝ. – Утре трябва да ставам в пет. Ще следя гаджето на госпожица Джоунс.

– Да, добре – изпъшка Страйк, който на драго сърце би поседял още час-два в този удобен стол, окъпан в златиста светлина и вдишващ мирис на рози и мускус. Даде знак да донесат сметката.

Както и бе очаквала Робин, определено бе нестабилна на високите си обувки, докато прекосяваше салона на бара и ѝ отне дълго време да открие на дъното на чантата номерчето за палтото си, оставено на гардероб.

– Би ли го задържал, моля те? – каза тя на Страйк и му подаде пликчето с парфюма си, докато ровеше в чантата.

След като си взе палтото, наложи се Страйк да ѝ помогне да го облече.

– Определено съм доста подпийнала – промърмори Робин, като си взе обратно малката лилава торбичка с парфюма и секунди по-късно го доказа, като закачи с тока си кръглия ален килим върху мраморния под на фоайето и залитна. Страйк я подхвана и задържа ръка на кръста ѝ, когато я поведе към един от страничните изходи, за да избегне въртящата се врата отпред, защото не ѝ се доверяваше, че ще се справи с нея.

– Съжалявам – промълви Робин и заслизаха внимателно по стръмните каменни стъпала пред „Риц“, като ръката на Страйк все още бе прехвърлена през кръста ѝ. Харесваше ѝ усещането за близостта на едрото му и топло тяло; по-често тя го бе подкрепяла в случаи, когато отрязаният му крак върху протезата отказваше да носи тежестта му след голямо напрягане. Държеше я толкова плътно, че главата ѝ почти бе легнала върху гърдите му и успяваше да подуши дори през мириса на цигари афтършейва, който той слагаше само за специални случаи.

– Такси – посочи Страйк към черния автомобил, движещ се към тях.

– Страйк – изрече Робин и отново се опря в него, за да погледне в лицето му.

Възнамеряваше да му благодари, да му каже колко прекрасно е прекарала вечерта, но когато очите им се срещнаха, не прозвучаха думи. За кратък момент всичко наоколо им потъна в мъгла, сякаш бяха застанали на забавен каданс в окото на торнадо от ръмжащи автомобили, движещи се светлини, от пешеходци и забулено в облаци небе, сякаш единствено реални бяха допирът и мирисът на другия. Страйк, вгледан в извърнатото ѝ нагоре лице, забрави в тази секунда суровото решение, което си бе налагал през изминалите близо пет години, и сведе в едва доловимо движение глава към устните ѝ.

Неволно изражението на Робин се промени от щастливо в уплашено. Той го видя и отново се изправи, а преди някой от двама им да бе успял да осмисли станалото, шумът от мотопеда на куриер възвести връщането на света към обичайния му облик и ход. Торнадото бе отминало и Страйк поведе Робин към отворената врата на таксито, а тя се отпусна на солидната му седалка.

– Лека нощ – извика след нея.

Вратата бе вече затворена и таксито потеглило, преди замаяната Робин да успее да реши какво изпитва с по-голяма сила – дали шок, приповдигнатост, или разочарование.

2

Дните, последвали вечерта им в „Риц“, за Робин бяха наситени с възбуда и напрегнато очакване. Добре си даваше сметка, че Страйк бе поставил безмълвен въпрос и тя бе отговорила с „не“, но то беше доста по-насилено, отколкото би било, ако не беше под влиянието на бърбън и вермут и не бе сварена със свален гард. Сега маниерът на Страйк бе по-резервиран, личеше някаква леко принудена енергичност и преднамерено избягване на лични теми. Бариери, паднали през петте им години обща работа, сякаш отново бяха вдигнати. Робин се опасяваше, че е наранила Страйк, а тя не подценяваше щетите, които това би нанесло на човек като съдружника ѝ с неговата дискретна увереност и устойчивост.

Междувременно Страйк не спираше да си отправя упреци. Не биваше да предприема този глупав и неосъществен жест; нима не бе стигнал месеци по-рано до извода, че интимна връзка със съдружничката му е невъзможна? Твърде много време прекарваха заедно, бяха юридически свързани чрез бизнеса, приятелството им бе прекалено ценно за него, та да го излага на риск. Защо тогава сред златистото сияние на скандално скъпи коктейли бе отстъпил от разумната си позиция и се бе поддал на мощния импулс?

Това недоволство от себе си бе примесено с още по-малко приятни чувства. Факт бе, че Страйк много рядко биваше отблъскван от жени, защото умееше добре да разчита хората. Никога досега не бе предприемал ход, без да е сигурен, че авансите му ще бъдат посрещнати с ответно желание, и със сигурност не бе имал нас­реща си жена, която да реагира като Робин – с тревога, за която в най-черните моменти Страйк си мислеше, че може да е отвращение. Вярно че беше със счупен нос, със свръхтегло, еднокрак, с гъста и къдрава тъмна коса, която някогашните му съученици оприличаваха на срамни косми, но това никога преди не му бе пречило да е привлекателен за красиви жени. Всъщност приятелите му мъже, нечувствителни за сексапила на детектива, неведнъж се бяха удивлявали на успехите му по тънката част. Но вероятно проявяваше суета да си мисли, че може да изглежда все така желан като за предишните си приятелки с влошената си сутрешна кашлица и белите нишки, започнали да се появяват в тъмнокестенявата коса.

Още по-потискаща бе мисълта, че през годините като нищо е тълкувал погрешно чувствата на Робин. Приемал бе, че известната ѝ неловкост на моменти, когато обстоятелства им налагаха физическа и емоционална близост, има същия произход като неговата и се дължи на решимост да не се поддава на изкушението. В дните след мълчаливия ѝ отказ за целувка той не спираше да си припомня моменти, които според него доказваха, че привличането е взаимно, връщаше се към факта, че тя бе прекъснала първия си брачен танц, за да го последва, и изостави Матю на дансинга. Тя и Страйк се бяха прегърнали на стълбите пред хотела, Страйк я беше притискал към себе си в сватбената ѝ рокля и можеше да се закълне, че дочува в съзнанието ѝ същата опасна мисъл, която изпълваше неговото: да избягаме и по дяволите последствията. Нима си бе въобразил всичко това?

Може би да. Може би Робин бе искала да избяга, но просто обратно към Лондон, при работата си. Може би го възприемаше като свой ментор и приятел, но нищо повече.

В такова потиснато и неспокойно настроение Страйк посрещна четиресетия си рожден ден, който бе отпразнуван с вечеря в ресторант, организирана като тази за Робин от общите им приятели Ник и Илза.

Тук Робин срещна за пръв път Дейв Полуърт, най-стария приятел на Страйк от Корнуол. И както Страйк бе предсказал някога, Робин не го хареса особено. Полуърт беше дребен и шумен, коментираше негативно всеки аспект от лондонския живот, а за жените като цяло, включително за сервитьорката, която ги обслужваше, имаше един общ епитет – „въртиопашки“. Робин, седнала срещу Страйк в другия край на масата, прекара повечето от вечерта в измъчен разговор с Пени, съпругата на Полуърт, чиито три основни теми бяха двете ѝ деца, колко е скъпо всичко в Лондон и каква гадина е мъжът ѝ.

Робин бе купила рядка плоча от предварителното издание на първия албум на Том Уейтс „Closing Time“ като подарък за рождения ден. Знаеше, че Уейтс е негов любим музикант, и най-хубавият ѝ спомен от вечерта бе непрестореното изражение на изненада и удоволствие по лицето на Страйк, когато свали опаковката. Стори ѝ се, че долавя завръщане на обичайната му сърдечност, когато ѝ благодари, и се надяваше подаръкът да отнесе до него посланието, че жена, която го намира отблъскващ, не би си направила труда да издири и да му купи нещо наистина желано от него. Нямаше как да знае, че Страйк се запита дали Робин не смята него и шейсет и пет годишния Уейтс за съвременници.

Седмица след рождения ден на Страйк най-дълго служилият подизпълнител на агенцията Анди Хъчинс даде предупреждение за напускане. Не беше съвсем изненадващо: макар че множествената му склероза беше в ремисия, работата твърде много го изтощаваше. Устроиха прощално парти с питиета за Анди, на което присъстваха всички освен Сам Баркли, другия подизпълнител, защото бе изтеглил късата клечка и следеше обект в Уест Енд.

Докато Страйк и Хъчинс си говореха по работа на отсрещната страна на масата в пъба, Робин си приказваше с Мишел Грийнстрийт, най-новата им колежка, наричана от всички по нейна собствена молба Мидж – Мушицата. Беше бивш полицай от Манчестър, висока, стегната, в отлична форма, фанатично отдадена на фитнес, с къса и пригладена назад тъмна коса и ясни сиви очи. Робин изпитваше известна непълноценност при вида на впечатляващо очертаващите се мускули на Мидж, когато се протегнеше да извади някоя папка от най-горния рафт, но пък харесваше нейната прямота и това, че не демонстрираше някакво превъзходство над Робин, която единствена в агенцията нямаше зад гърба си служба в полицията или в армията. Тази вечер Мидж за пръв път сподели с Робин, че основната причина да иска да се премести в Лондон е била неприятен край на любовна връзка.

– Колеги в полицията ли бяхте? – попита Робин.

– Не. Къде ти, никога не се е задържала на работа за повече от два-три месеца – отвърна с горчивина Мидж. – Тя е неоткрит гений, който или ще напише роман бестселър, или ще нарисува картина, достойна за наградата „Търнър“. По цял ден бях навън, за да изкарам пари за сметките, а тя седеше у дома и вършееше онлайн. Приключих всичко, когато открих профила ѝ за срещи в Зуск.

– О, боже, съжалявам. Краят на моя брак дойде, когато открих диамантена обица в леглото ни.

– Да, Ванеса ми каза – кимна Мидж, която бе препоръчана на агенцията от приятелката на Робин, работеща в полицията. – Каза ми още, че не си я задържала, глупаче.

– Аз бих я продала – прозвуча дрезгавият глас на Пат Чонси, секретарката на агенцията, която неочаквано се присъедини към разговора. Беше на петдесет и седем, с гарвановочерна коса и зъби с цвета на стара слонова кост, пушеше цигара от цигара пред офиса, а вътре не изваждаше от уста електронната. – Веднъж една никаквица ми прати по пощата долните гащи на първия ми мъж.

– Сериозно? – ахна Мидж.

– О, да – изръмжа Пат.

– И ти какво направи? – поинтересува се Робин.

– Заковах ги на външната врата, та първо тях да види, като се прибере от работа – отвърна Пат. Всмукна дълбоко от електронната си цигара и добави: – Аз също ѝ пратих нещо на онази, дето няма да го забрави.

– Какво? – попитаха Робин и Мидж в един глас.

– Няма значение – вдигна рамене Пат. – Нека кажем, че не беше нещо, дето се размазва лесно на препечена филийка.

Бурният смях на трите жени привлече вниманието на Страйк и Хъчинс. Страйк улови погледа на Робин, задържа го и се усмихна. Внезапно се почувства много по-весел, отколкото от дълго време насам.

Заминаването на Анди поставяше агенцията в познато състояние на напрежение, защото в момента имаха няколко отнемащи време случая. Първият и най-дълго продължилият бе задача да се изрови нещо нелицеприятно за бившето гадже на клиентка с прякор „госпожица Джоунс“, с когото тя водеше яростна съдебна битка за попечителството над малката им дъщеря. Госпожица Джоунс беше хубавка брюнетка с почти неприлична симпатия към Страйк. Той би извлякъл от това тъй необходимия му стимул за егото си, ако не намираше толкова отблъскващо съчетанието между нейното високомерие и натрапчивост.

Вторият им клиент беше най-богатият: милиардер от рус­ко-американско потекло, който прескачаше между Москва, Ню Йорк и Лондон. Неотдавна няколко извънредно ценни предмета бяха изчезнали от къщата му на Саут Одли Стрийт, макар че нямаше пробиви в охранителната система. Клиентът подозираше доведения си син, живеещ в Лондон, и искаше да пипне младежа в действие, без да съобщава на полицията или на съпругата си, смятаща безработното си отроче гуляйджия за непризнато величие. Скрити камери, наблюдавани от агенцията, бяха разположени във всяко ъгълче на къщата. Доведеният син, известен в агенцията като Шавливи пръсти, също бе под наблюдение, в случай че решеше да се опита да продаде липсващата кутия за бижута Фаберже или главата на Александър Македонски, датираща от древногръцката епоха.

Последният случай на агенцията с кодово име Покваряващия по мнението на Робин бе особено отвратителен. Известна международна кореспондентка за американски новинарски канал неотдавна бе скъсала с приятеля си от три години, също тъй успешен телевизионен продуцент. Малко след меко казано недружелюбната им раздяла журналистката бе открила, че бившият ѝ партньор продължава да е в контакт с нейната седемнайсетгодишна дъщеря, която Мидж бе кръстила Дългокраката. Момичето бе високо и стройно, с дълга руса коса и вече присъстваше в клюкарските рубрики поради прочутата си фамилия и отчасти защото вече бе поработвала като модел. Макар дотук агенцията да не бе станала свидетел на сексуален контакт между Дългокраката и Покваряващия, при тайните им срещи езикът на тялото им ни най-малко не говореше за връзка баща-дъщеря. Майката на Дългокраката беше бясна от тази ситуация, а страхът и подозрението отравяха отношенията с дъщеря ѝ.

За облекчение на всички, тъй като работеха на увеличени смени след напускането на Анди, в началото на декември Страйк успя да задигне от съперническа агенция бивш служител на Централното управление на полицията на име Дев Шах. Налице бе вражда между Страйк и Мич Патерсън, шефа на въпросната агенция, датираща от времето, когато Патерсън бе поставил самия Страйк под наблюдение. Когато на въпроса: „Защо искаш да напуснеш агенцията на Патерсън?“ Шах отговори: „Защото ми писна да работя за тъпи гадняри“, Страйк го нае на мига.

Също като Баркли, Шах беше женен и с малко дете. Беше по-нисък от двамата си нови колеги мъже и имаше толкова гъсти мигли, че на Робин ѝ изглеждаха като изкуствени. Всички в агенцията харесаха Дев: Страйк – защото схващаше бързо и бе методичен в поддържането на докладите си; Робин – защото ѝ допадаше дискретното му чувство за хумор и заради всякаква липса на простащина у него, както го формулира пред себе си; Баркли и Мидж – защото Шах показа от самото начало, че е екипен играч без видима потребност да засенчва останалите подизпълнители; а Пат, както призна с дрезгавия си глас пред Робин, когато тя ѝ предаваше квитанциите в един петък, защото „направо удря в земята Имран Кан, не мислиш ли? Какви очи само!“.

– Да, много е хубав – равнодушно потвърди Робин, докато ѝ връчваше квитанциите.

През предишните дванайсет месеца Пат открито се бе надявала Робин да се поддаде на чара на предишен подизпълнител, който беше също толкова голям красавец, колкото и подлец. Робин можеше само да се радва, че Дев е женен.

За момента бе принудена да отложи плановете си за търсене на жилище заради дългото си работно време, но все пак се предложи за доброволка да следи къщата на милиардера по Коледа. Устройваше я да има извинение да не гостува на родителите си в Машам, защото беше сигурна, че Матю и Сара ще се фукат из града с новороденото си дете, чийто пол засега бе неизвестен, по познатите улици, където някога като тийнейджъри той и Робин бяха вървели хванати за ръце. Родителите на Робин бяха разочаровани, а Страйк очевидно изпитваше неудобство, че е приел предложението ѝ.

– Няма проблем – увери го Робин, като не бе склонна да го посвещава в мотивите си. – Предпочитам да остана в Лондон. Ти пропусна Коледа миналата година.

Вече започваше да се чувства душевно и физически изтощена. Беше работила почти нонстоп през последните две години – години, включващи раздяла и развод. Отскорошната повишена резервираност между нея и Страйк я изнервяше и макар да не ѝ се бе искало да отива в Машам, перспективата да работи по празниците бе неоспоримо депресираща.

И тогава, в средата на декември, Кейти, любимата братовчедка на Робин, излезе с покана в последния момент към нея да се присъедини към компания за ски по Нова година. Една двойка бе отпаднала, тъй като бяха научили, че съпругата е бременна; за къщата вече бе платено, тъй че на Робин ѝ оставаше само да си купи самолетния билет. Никога не беше карала ски в живота си, но тъй като Кейти и мъжът ѝ щяха да се редуват да остават с тригодишния си син в хижата, винаги щеше да има с кого да си приказва, докато другият се спускаше по склоновете. Робин си помисли, че пътуването може да ѝ даде усещане за перспектива и ведрост на душата, каквито ѝ убягваха в Лондон. Едва след като вече бе приела, научи, че освен Кейти и мъжа ѝ и двама общи приятели от Машам в компанията щеше да е и Хю Джакс – Аксман.

Не съобщи никоя от тези подробности на Страйк, каза му само, че ѝ е излязла възможност да отиде на ски и би искала да се възползва, което означаваше малко увеличаване на отпуска ѝ около Нова година. Тъй като бе наясно, че на Робин се дължи много по-дълъг отпуск, отколкото тя предлагаше да вземе, Страйк се съгласи без колебание и ѝ пожела приятно прекарване.

3

На 28 декември бившият приятел на госпожица Джоунс, който бе водил наглед безупречен живот седмици наред, накрая допусна грандиозна издънка, като купи голямо количество кокаин пред Дев Шах и после го пое в компанията на две компаньонки, преди да ги отведе у дома си в Ислингтън. Предоволната госпожица Джоунс настоя да отиде незабавно в офиса, за да види снимките, направени от Шах, а след това поиска да прегърне Страйк. Когато той я отблъсна внимателно, но категорично, тя изглеждаше повече заинтригувана, отколкото обидена. Плати си окончателната сметка, с непобедима настойчивост целуна Страйк по бузата, заяви дръзко, че му дължи услуга и се надява той да отиде да си я поиска някой ден, след което си замина, сподиряна от облак „Шанел №5“.

На следващия ден майката от случая с Покваряващия бе пратена в Индонезия, за да отрази самолетна катастрофа. Малко преди заминаването си се обади да съобщи на Страйк, че дъщеря ѝ възнамерява да отпразнува Нова година в „Анабелс“ със семейството на приятелка от училище. Сигурна беше, че Покваряващия ще се опита да се срещне с момичето там, и настояваше агенцията да прати детективи в нощния клуб за наблюдение.

Страйк, който би предпочел да се обърне за помощ към всеки друг, телефонира на госпожица Джоунс с молба да покани него и Мидж в клуба, който бе само за членове и гостите им. Решен бе да води Мидж със себе си не само защото тя би могла да влезе след Дългокраката в дамската тоалетна, но и защото не искаше госпожица Джоунс да си въобразява, че е спретнал ситуацията с надежда да спи с нея.

Изпита безчувствено облекчение, когато два часа преди уговорената среща госпожица Джоунс му позвъни да съобщи, че дъщеричката ѝ вдигнала температура.

– ...проклетата бавачка се обади да каже, че била болна, а родителите ми са на остров Мъстик, така че съм прекарана – двус­мислено му заяви тя. – Но вие двамата може да отидете, дадох имената ви на портиера.

– Много съм ви благодарен – каза той. – Надявам се малката скоро да оздравее.

Побърза да затвори, преди госпожица Джоунс да е предложила бъдеща среща.

В единайсет вечерта той и Мидж, облечена в смокинг от тъмночервено кадифе, се намираха в сутерена на клуба на Бъркли Скуеър, седнали един срещу друг на маса между две колони, облицовани с огледала, и под стотици златисти балони, пълни с хелий, висящи на лъскави панделки. Седемнайсетгодишното момиче бе обект през няколко маси със семейството на приятелката ѝ. Постоянно поглеждаше към входа на ресторанта с изражение, в което се смесваха надежда и нервност. В „Анабелс“ мобилните телефони не бяха разрешени и Страйк виждаше нарастващото притеснение на тийнейджърката, че е принудена да разчита за информация единствено на сетивата си.

– На позиция пет часа, компания от осем души – каза тихо Мидж на Страйк. – Поглеждат към теб.

В същия момент самият Страйк също ги забеляза. Жената, чиято дълга коса имаше същия нюанс на русо като тази на Робин, носеше впита черна рокля и обувки на висок ток с кръстосани връзки, стигащи чак до коленете на гладките ѝ кафяви крака. Мъжът с брокатено официално сако и ярка вратовръзка изглеждаше смътно познат на Страйк, макар на момента да не се сещаше откъде.

– Мислиш ли, че може да са те разпознали от вестниците? – предположи Мидж.

– Адски силно се надявам, че не – изръмжа Страйк. – Иначе бизнесът ми отива на кино.

Снимката, която най-често биваше използвана във вестниците, датираше от годините на Страйк в армията, а сега беше по-стар, с по-дълга коса и с повече килограми. В случаите, когато трябваше да дава показания в съда, винаги се появяваше с гъста брада, която растеше удобно бързо, щом му потрябваше.

Страйк откри отраженията на наблюдаващите го в близката колона и видя, че сега си говореха, сближили глави. Жената беше много хубава и – нетипично за този салон – като че не бе подлагала лицето си на някаква очевидна намеса: по челото ѝ се появяваха бръчици, щом повдигнеше вежди, устните ѝ не бяха неестествено издути и беше твърде млада – може би на около трийсет и пет, – за да си е правила операция от рода на тази, която караше физиономията на най-възрастната жена на масата да прилича на маска.

До Страйк и Мидж едър руснак обясняваше либретото на „Тайнхойзер“ на много по-младата си сътрапезничка.

– ...но Мездрих го е осъвременил – обясняваше той – и в неговата продукция Исус се появява в оргия в пещерата на Венера.

– Исус? Нима?

– Да. Църквата ще вдигне пара и Мездрих ще бъде уволнен – завърши мрачно руснакът и вдигна чашата с шампанско до устните си. – Той си отстоява своето, но нещата ще свършат зле за него, помни ми думата.

– Дългокраката е в движение – промърмори Страйк на Мидж, когато тийнейджърката се изправи с останалите от компанията си, и щраусовите пера, украсяващи минироклята ѝ, се развяха около нея.

– Отива на дансинга – предположи Мидж.

Оказа се права. Десет минути по-късно Страйк и Мидж си бяха намерили удобна наблюдателница от ниша в близост до малкия дансинг, откъдето имаха добър поглед към обекта си – тя танцуваше с обувки, които изглеждаха твърде високи за нея, и продължаваше да поглежда често към входа.

– Чудя се как ли прекарва Робин на ските – извика Мидж към Страйк през гръмналия в залата „Ъптаун Фънк“. – Един приятел си счупи ключицата, когато се пробва за пръв път. Ти караш ли ски?

– Не – отговори Страйк.

– Хубаво място е Цермат – изрече високо Мидж, после добави нещо, което Страйк не чу.

– Какво? – попита той.

– Казах, че се чудя дали няма да се уреди със свалка там. Нова година е добра възможност за такова нещо.

Дългокраката направи жест към приятелката си, че отива да си седне. Като се отдалечи от дансинга, пътьом взе вечерната си чантичка и тръгна да излиза от салона.

– Ще говори по мобилния си телефон в кенефа – предсказа Мидж и пое в преследване.

Страйк остана в нишата. Бутилката безалкохолна бира вече се беше стоплила в ръката му, компания му правеше само гипсова статуя на Бодхисатва. Пийнали хора седяха притиснати едни към други на близките канапета и си крещяха, за да надвикат музиката. Страйк тъкмо бе разхлабил вратовръзката си и бе откопчал най-горното копче на ризата си, когато видя мъжа в брокатеното сако да върви към него, като по пътя се препъваше през протегнати крака и висящи ръчни чанти. Страйк най-сетне се сети кой беше той: Валънтайн Лонгкастър, един от доведените братя на Шарлот.

– Отдавна не сме се виждали – викна той, като стигна до Страйк.

– Да – потвърди Страйк и стисна протегнатата ръка. – Как е при теб?

Валънтайн отметна дългия си влажен от пот перчем от челото и откри очите си със силно разширени зеници.

– Не е зле – викна над бумтящите баси. – Не мога да се оплача. – Страйк забеляза няколко бели прашинки, полепнали край едната му ноздра. – По работа ли си тук, или за удоволствие?

– За удоволствие – излъга Страйк.

Валънтайн изкрещя нещо неразбираемо, в което Страйк долови единствено името на съпруга на Шарлот – Джаго Рос.

– Какво? – извика в отговор, без да се усмихва.

– Казах, че Джаго Рос иска да те призове при развода.

– Няма да му е лесно – отговори Страйк на висок глас. – Не съм я виждал от години.

– Джаго друго твърди – викна Валънтайн. – Намерил гола снимка на стария ѝ телефон, която пратила на теб.

По дяволите.

Валънтайн се облегна на Бодхисатва. Спътничката му с червеникавозлатистата коса ги наблюдаваше от дансинга.

– Това е Мадлин – викна Валънтайн в ухото на Страйк, прос­ледил погледа му. – Намира те за секси.

Валънтайн се изхили с висок тънък смях. Страйк мълчаливо отпи от бирата си. Най-после младежът явно заключи, че няма какво повече да спечели от близостта до Страйк, изправи се, отдаде шеговито чест и си тръгна. В същия момент Дългокраката се появи на ръба на дансинга и се тръшна на кадифена табуретка, потънала в щраусови пера и осезаемо недоволство.

– В дамската тоалетна беше – съобщи Мидж на Страйк, като се присъедини към него след няколко минути. – Май не можа да хване сигнал.

– Много хубаво – отсече безмилостно Страйк.

– Според теб той дали ѝ е казал, че ще дойде?

– Така изглежда.

Страйк отпи още глътка от топлата бира и попита на висок глас:

– Колко души са на ски с Робин?

– Май че са общо шест – викна в отговор Мидж. – Две семейст­ва и един сам мъж.

– Аха – кимна Страйк небрежно, сякаш информацията беше без особено значение.

– Опитват се да я уредят с него – продължи Мидж. – Тя ми разправяше за това преди Коледа. Името му е Хю Джакс. – Погледна очаквателно към Страйк. – Голямата брадва[1].

– Ха-ха – промърмори Страйк с насилена усмивка.

– Именно ха-ха – викна Мидж в ухото му. – Защо родителите не изричат името на глас, преди да обременят детето си с него?

Страйк кимна, насочил поглед към тийнейджърката, която си изтри носа с опакото на дланта си.

Оставаха петнайсет минути до полунощ. Страйк си каза, че с малко късмет с настъпването на новата година обектът им щеше да бъде благополучно отведен от приятелското семейство в къщата им в Челси. Докато гледаше натам, съученичката дойде и завлече Дългокраката обратно на дансинга.

В дванайсет без десет момичето отново се отправи по посока на дамската тоалетна, сподиряно от Мидж. Страйк изпитваше болка в ампутирания си наполовина крак и му се искаше да поседне, но нямаше друг избор, освен да се подпира на гигантския Бодхисатва, защото повечето места за сядане бяха затрупани със сака и чанти, които не му се щеше да мести. Бутилката му от бира вече беше празна.

– Да не би да имате нещо против новогодишната нощ? – чу до себе си непогрешимия лондонски изговор от средите на работническата класа.

Беше жената с червеникаворусата коса, сега с поруменяло лице и поразрошена от танцуването. Доближаването ѝ бе маскирано от раздвижването пред него, когато почти всички се надигнаха от местата си да се струпат на твърде малкия дансинг с приближаването на полунощ.

– Не ми е любимият празник – извика ѝ в отговор той.

Тя бе изключително хубава и определено надрусана, макар да говореше съвсем свързано. Няколко тънки златни верижки висяха на издължената ѝ шия, роклята без презрамки бе плътно опъната върху гърдите ѝ и малкото шампанско, останало в чашата, която държеше, заплашваше да се излее.

– И на мен не ми е. Не и тази година – викна в ухото му тя.

Хареса му да чуе акцент от Ист Енд сред аристократичния изговор наоколо.

– Вие сте Корморан Страйк, нали? Валънтайн ми каза.

– Точно така – отвърна той. – А вие сте...?

– Мадлин Кърсън-Майлс. Тази вечер не сте тук по детективски дела, нали?

– Не съм – излъга той, но не бързаше да я прогони, както беше в случая с Валънтайн. – Защо тази Нова година не ви е любима?

– Заради Джиджи Казеноув.

– Моля?

– Джиджи Казеноув – повтори тя по-високо, като се наведе към него и дъхът ѝ погъделичка ухото му. – Певицата. Беше ми клиентка. – Като видя неразбиращия му поглед, поясни. – Беше открита обесена сутринта.

– Гадост – каза Страйк.

– Да – потвърди Мадлин. – Беше само на двайсет и три.

Отпи мрачно от шампанското, после викна в ухото му.

– Досега не бях срещала частен детектив.

– Може и да сте, без да знаете – отвърна той и тя се засмя. – А вие какво работите?

– Бижутер съм – викна му тя и леката ѝ усмивка подсказа на Страйк, че повечето хора биха разпознали името ѝ.

Дансингът вече бе изпълнен от разгорещени тела. Мнозина бяха с лъскави шапки за парти. Страйк забеляза едрия руснак, който бе говорил за „Танхойзер“, да се друса неритмично на „Предпочитам да съм“ на Клийн Бандит.

Мислите на Страйк избягаха към Робин някъде в Алпите, вероятно със замаяна глава от глювайн и танцуваща с отскоро разведения мъж, с когото приятелите ѝ толкова държаха да я съберат. Припомни си изражението на лицето ѝ, когато се приведе да я целуне.

Лесно ми е да съм с теб, пееше Джес Глин,

Свещена простота.

Когато заедно сме,

не искам да съм другаде...

– Една минута до 2015 година, дами и господа – провикна се диджеят.

Мадлин Кърсън-Майлс погледна Страйк, пресуши чашата си с шампанско и отново се наведе да викне в ухото му.

– Момичето със смокинга твое гадже ли е?

– Не, просто приятелка – отговори Страйк. – И двамата се озовахме сами тази вечер.

– Значи няма да възрази, ако те целуна в полунощ?

Той сведе поглед към прелестното ѝ приканващо лице, към топлите лешникови очи и русата коса, стелеща се по голите рамене.

– Тя не – отвърна Страйк с лека усмивка.

– Но ти да, така ли?

– Пригответе се – ревна диджеят.

– Омъжена ли си? – попита Страйк.

– Разведена – каза Мадлин.

– Ходиш ли с някого?

– Не.

– Десет...

– В такъв случай... – промърмори Корморан Страйк и остави празната си бутилка от бира.

– Осем...

Мадлин се наведе да остави чашата си на близка маса, но не уцели и тя се търкулна върху мокета. Жената само повдигна рамене и се изправи.

– Шест... пет...

Мадлин преметна ръце около врата му, а той обгърна кръста ѝ. Беше по-слаба от Робин, усещаше ребрата ѝ под впитата рок­ля. Желанието в очите ѝ му действаше като балсам. Нова година беше. По дяволите всичко.

– три... две... едно...

Тя се притисна към него, ръцете ѝ вече бяха заровени в косата му, езикът ѝ бе в устата му. Около тях кънтяха радостни писъци и аплодисменти. Не се пуснаха, докато не зазвучаха първите тактове на „В името на старите времена“. Страйк се огледа. Нямаше следа нито от Мидж, нито от Дългокраката.

– Скоро ще трябва да си тръгвам – викна той, – но искам номера ти.

– Дай си телефона тогава.

Тя записа вместо него номера си и му върна телефона. После му намигна, обърна се и се скри сред тълпата.

Мидж се появи чак след четвърт час. Дългокраката се върна при компанията си с доста размазана спирала на очите.

– Все търсеше място да улови сигнал, но без успех – прогърмя гласът на Мидж в ухото му. – Така че се върна в тоалетната и здравата си поплака.

– Лошо – рече Страйк.

– Червило ли имаш по лицето? – втренчи се в него Мидж.

Той побърза да изтрие устата си с опакото на дланта си.

– Срещнах стара приятелка на майка ми – каза. – Е, честита 2015-а.

– И на теб – отвърна Мидж и протегна ръка, а той я стисна. Тя оглеждаше ликуващата тълпа под балоните сред безбройните искри бенгалски огън, после викна в ухото на Страйк: – Досега не бях посрещала Нова година в тоалетна. Дано не е някаква лоша поличба.

4

Като цяло Робин се бе насладила на прекарването си в Цермат. Забравила бе какво е да спиш по осем часа на нощ; харесала ѝ бе храната, карането на ски и компанията на приятелите; почти не трепна, когато Кейти ѝ съобщи със загрижен поглед, преминал в облекчен при спокойствието на Робин, че Матю наистина завел Сара и новородения им син в Машам за Коледа.

– Кръстили са го Уилям – каза Кейти. – Срещнахме ги случайно една вечер в „Дорестият кон“. Лелята на Матю гледала малкия. Никак не ми харесва тази Сара. Безобразно самонадеяна е.

– И на мен не ми е първа любимка – кимна Робин. Доволна беше да знае, че е избегнала почти сигурна среща в родния си град, а с малко късмет следващата Коледа щеше да е ред на семейст­вото на Сара да ги покани, та нямаше да има риск от случайно засичане.

От прозореца на стаята си Робин виждаше покрития със сняг Матерхорн, пронизващ яркосиньото небе като гигантски зъб. Светлината по пирамидалната планина се менеше от златиста до прасковена, от мастиленосиня до бледолилава в зависимост от ъгъла на слънцето. Сама в стаята си и загледана в планината, Робин постигна най-близкото състояние до покой и перспектива, как­вито бе дирила в това пътуване.

Единствената част от ваканцията, която Робин на драго сърце би си спестила, беше Хю Джакс. Беше с няколко години по-възрастен от нея и работеше във фармацевтичната индустрия. Обективно погледнато го намираше хубав мъж с добре поддържана пясъчноруса брада, широки рамене и големи сини очи, имаше и известен чар у него, но за Робин беше леко отблъскващ. Каквато и тема да се обсъждаше, той все намираше начин да я обърне към развода си, сякаш напълно фокусиран в него. След шест години брак жена му обявила, че не е щастлива и че отдавна е така, стегнала си багажа и си тръгнала. През първите дни на почивката Хю разказа два пъти историята на Робин и след второто почти идентично рецитиране тя се стараеше да не сяда до него на вечеря. Уви, той не прие намека, а продължаваше да ѝ се лепва и да я насърчава да споделя подробности от собствения си провален брак, при това със скръбен тон, сякаш и двамата страдаха от една и съща смъртоносна болест. Робин възприе окуражаваща нотка, казваше му, че има още много риба в морето и че лично тя е доволна, задето отново е свободна. Хю сподели колко се възхищава на духа ѝ с малко по-бодър поглед във воднистосините си очи, тъй че тя се уплаши да не би той да възприеме декларацията ѝ за радост от свободата като негласна покана.

– Прекрасен е, нали? – попита я Кейти с надежда една вечер в бара, когато Робин тъкмо бе успяла да се отърве от Хю след поредния час анекдоти за бившата му съпруга.

– Не е лош – отвърна Робин, тъй като не искаше да обиди братовчедка си, – но всъщност не е моят тип, Кейти.

– Обикновено е доста забавен – заяви разочаровано Кейти. – Не си го видяла в най-добрата му форма. Почакай да обърне едно-две питиета.

Но на новогодишната вечер, след като бе погълнал сериозно количество бира и шнапс, Хю първо стана наперен, макар и неособено интересен, а после – кисел. В полунощ двете двойки се целунаха помежду си, а Хю със замъглен поглед разпери ръце към Робин и тя му позволи да я целуне по бузата, след което се помъчи да се освободи от него, докато той шепнеше пиянски лигаво в ухото ѝ:

– Ти си прелестна.

– Благодаря – отвърна Робин, след което добави: – Би ли ме пуснал, моля те?

Той го направи и малко след това Робин отиде да си легне, като заключи вратата. Скоро след като бе угасила лампата, някой почука. Тя лежеше в тъмното, като се правеше на заспала, и чу бавно отдалечаващи се стъпки.

Друг не чак тъй привлекателен аспект от почивката бе собствената ѝ тенденция да се унася в мисли за Страйк и за случката пред „Риц“. Достатъчно лесно бе да не мисли за съдружника си, докато се мъчеше да се закрепи във вертикално положение на ските, но когато умът ѝ не бе ангажиран, лесно се отплесваше към въпроса какво би се случило, ако бе загърбила задръжките и страховете си и го бе оставила да я целуне. Това неумолимо я водеше към друг въпрос, същия, който си бе задавала, докато бродеше по белия пясък на Малдивите преди три години. Нима щеше да прекарва всяка ваканция до края на живота си в чудене дали е влюбена в Корморан Страйк?

Не си влюбена – казваше си. – Той ти даде шанса на живота ти и може да го обичаш мъничко, защото е най-добрият ти приятел, но не си влюбена в него. – После по-откровено добавяше: – Дори да си, трябва да го преодолееш. Да, може да остана наранен, когато не му позволи да те целуне, но по-добре така, отколкото да си мисли, че вехнеш от любов по него. Лудо влюбена съдружничка ще е буквално последното, което би искал.

Де да можеше да е типът жена, която би се насладила на целувка след вечер с повече пиене и после да прогони случилото се със смях. Предвид онова, което знаеше за любовния живот на Страйк досега, той тъкмо такива жени харесваше – които участват в любовната игра с лековатост и непринуденост, каквито Робин никога не бе притежавала.

Върна се в офиса през втората седмица на януари и донесе със себе си голяма кутия швейцарски шоколадчета. На всеки, който я попита, включително на Страйк, отговори, че е прекарала чудесно.