Мастиленочерно сърце

38

Два пъти жененият почитаем Джеймс „Джаго“ Мърдо Аластеър Флеминг Рос, наследник на Виконтството на Крой, банкер, баща на пет деца и разделен със съпругата си Шарлот Камбъл, бе обект на наблюдение вече близо две седмици. Страйк знаеше, че е прекалено оптимистично да очаква компрометиращ материал за човека в толкова кратък период, но тъй или иначе бе обезкуражен от резултатите дотук. Рос бе предпазван от богатството си като с броня. Всеки ден шофьор го откарваше на работа и го връщаше, когато се хранеше навън, правеше го в ексклузивни частни клубове. Рос проявяваше такава крайна предпазливост никога да не си тръгва оттам, придружен от някого, че Страйк, докато преглеждаше малкото на брой снимки, направени от Мидж и Дев за двете седмици – отличаващото се лисичо лице на Рос и бялорусата му коса го караха да изпъква навсякъде в заснетия материал, – нямаше как да не подозира, че Рос правилно е предположил за поръчано от жена му следене.

Рутинното проучване показа, че първата съпруга на Рос се е омъжила повторно и живее в Оксфордшър. По-младият му брат работеше като личен секретар на старша кралска особа. Най-голямата дъщеря от първия брак на Рос бе в пансиона на училището Бенендън; по-малките момичета още учеха в начално училище в Оксфордшър. Шарлот живееше с децата си близнаци и две сменящи се бавачки в семейния дом в Белгрейвия, а Рос нощуваше през седмицата в огромен апартамент в Кенсингтън – при проверка се оказа, че е собственост на родителите му от трийсет години, – докато уикендите прекарваше в голяма провинциална къща в Кент и там някоя от бавачките му водеше децата им с Шарлот.

През работните си дни Рос се намираше в небостъргач на Фенчърч Стрийт, където банката му се бе пренесла неотдавна. Макар общо взето Страйк да нямаше силни предпочитания по отношение на архитектура, намираше за напълно уместно Джаго да обитава подобна откровено грозна сграда, чиято заоблена навътре фасада така силно отразяваше слънцето, че вече бе разтопила отчасти паркирана наблизо кола. На теория гражданите имаха свободен достъп до последните три етажа на Уоки Токи, където на покрива бе разположена градина – факт, убедил градоустройствените власти да дадат разрешително за строеж на огромната сграда, намираща се на границата на защитена зона от историческо значение. На практика външни посетители бяха допускани до покрива на сградата на интервали от деветдесет минути, както бе установил Дев Шах, когато бе подканен да напусне, преди Джаго да се появи в обичайно посещавания от него за обяд ресторант. Единствените значими изключения от рутината на Джаго бяха две посещения от много скъпа и прословута със суровите си методи бракоразводна адвокатка. Страйк се чудеше дали старият телефон на Шарлот, на който Джаго бе открил компрометиращата снимка, вече е показан на умната и агресивна жена, имаща зад гърба си дълъг списък от разводи на известни сред обществото хора.

Страйк не бе обсъждал растящата си и упорита тревога, че може да бъде замесен в развода на семейство Рос, с никого, най-малко с Мадлин, защото съвсем скоро предстоеше дебютът на новата ѝ колекция и тя бе още по-стресирана от обикновено. Срещите им временно се бяха превърнали просто в събиране за секс у дома ѝ, на което Страйк тихомълком се радваше, но и там го дебнеше стрес.

– Всъщност вие с Робин кога скъсахте? – попита Мадлин една вечер, докато лежаха голи в тъмното. Страйк жадуваше за цигара след секса, но устояваше на копнежа си и се бе замислил за брифинга по случая с Аномия, който им предстоеше с Робин на следващия ден, така че му бяха нужни няколко секунди да осмисли чутото.

– Кога сме... какво?

– Ти и Робин – повтори Мадлин. Изпила беше почти цяла бутилка вино, преди да се оттеглят в спалнята. – Кога точно скъсахте?

– За какво говориш?

– За теб и Робин – повтори Мадлин по-високо. Лежеше с глава на рамото му; той още бе с протезата си, която скоро трябваше да свали, тъй като усещаше засилваща се болка в крака си на мястото на допира.

– Имаш предвид кога я уволних ли? – попита Страйк, сигурен, че никога не беше споменавал пред Мадлин този епизод.

– Уволнил си я? – попита Мадлин, като се надигна на лакът в леглото и го загледа в мрака.

– Да, преди няколко години – отговори Страйк.

– Защо?

– Направи нещо, което ѝ бях казал да не прави.

– Заедно ли бяхте по онова време?

– Не – отсече Страйк. – Никога не сме били заедно. Кой...? Я почакай за минута.

Той намери опипом ключа на нощната лампа и я светна, тъй като искаше да види лицето на Мадлин. Бе едновременно много съблазнителна и много напрегната.

– Да не би Шарлот да ти е надрънкала това? – присви той очи към нея.

– Ами... да.

– По дяволите.

Страйк прекара нервно длан по лицето си, сякаш го миеше. Ако вместо Мадлин до него лежеше Шарлот, щеше да хвърли нещо – не по нея, но нещо чупливо срещу стената.

– Никога нищо не е имало между мен и Робин.

– О.

– Шарлот просто всява смут – каза той и отново погледна Мадлин. – Това ѝ е навик. Най-разумно ще е да приемеш, че всичко, излязло от устата ѝ за мен, са пълни щуротии.

– Значи двамата с Робин абсолютно никога не сте били...

– Не, не сме били – изрече натъртено Страйк.

– Добре – кимна Мадлин, после добави: – Шарлот каза, че много приличам на Робин.

– Не приличаш – излъга Страйк.

Мадлин продължаваше да се взира в него.

– Сърдит си.

– Не съм. Е, не на теб.

– За мен не би имало значение, след като всичко е приключило.

– Никога не е започвало – стрелна я ядосано Страйк.

– Добре – каза отново Мадлин. – Съжалявам.

– Няма нищо – повторно излъга той, протегна ръка да я подкани отново да постави глава върху рамото му и загаси нощната лампа.

Лежеше и се нервираше в тъмното, докато Мадлин не заспа с глава върху свивката на рамото му и за да не я обезпокои и да се подложи на риск от ново бъбрене за Робин или Шарлот, той спа тази нощ с протезата, което доведе до обрив на крака му от изпотяване заради допира.

Назначеният брифинг на Страйк и Робин бе отложен, защото на Страйк следенето на Покваряващия му отне по-дълго време от очакваното, след като обектът се наслади на дълъг обяд в хотел „Шарлот Стрийт“. Минаваше пет часът, когато Покваряващия най-сетне се надигна от масата и Страйк, който до това време прикрито правеше снимки от улицата, го изгледа как се отдалечава и после се обади на Робин.

– Здравей – каза тя. – Нима обядът продължи чак досега?

– Да, прощавай. Може би бързаш да се прибереш у дома?

– Не – отвърна тя. – Навит ли си още на обсъждането за Аномия?

– Да, определено – увери я Страйк, който бе хапнал много малко, докато се движеше между бара, фоайето и улицата при наблюдението на Покваряващия и компанията му. – Слушай, ще възразиш ли да го направим, докато се храним? Може би в Чайнатаун?

– Ще е чудесно – зарадва се Робин. – Умирам от глад. Ще намеря някое местенце и ще ти пратя съобщение.

Двайсет минути по-късно Страйк се качи на втория етаж на ресторант „Джерардс Корнър“ и завари Робин седнала на маса до прозореца с айпад отворен пред нея и лежащи до него телефон и бележник. Посетителите бяха малко на брой, а той и Робин бяха единствените от бялата раса.

– Здравей – каза тя и вдигна очи към Страйк, докато той сядаше, после отново ги върна към играта. – Аномия е тук, тъй че трябва да продължа да играя. Започва да ръчка участниците, ако останат пасивни дълго време. Моля се Монтгомъри да излезе от офиса без телефона си, докато Аномия още е активен, та все някого да отпишем.

– Би било голяма помощ – съгласи се Страйк и протегна измъчващия го крак.

Телефонът завибрира в джоба му. Силно се надяваше да не е Мадлин, но за свое облекчение видя съобщение от полусестра си Прудънс, с която бе приел да се срещне на следващата вечер.

Корморан, ужасно съжалявам, няма да успея за утре

вечер. Лека семейна криза. Става ли да го отложим?

Пру

Страйк бе дотолкова облекчен, че тя, а не той иска отлагане на вечерята, че го заля симпатия към тази жена, която никога не беше виждал.

Няма проблем, напълно те разбирам.

Надявам се всичко да е добре.

Робин, която отново погледна към Страйк, докато той пишеше съобщението, забеляза леката му сърдечна усмивка и прие, че той си контактува с Мадлин. Отново насочи поглед към айпада си и се опита да потисне надигналото се негодувание.

– Поръча ли вече? – попита я Страйк.

– Не, но искам нещо с нудли, та да мога да ям с една ръка. И ще ми трябва вилица.

Страйк даде знак с ръка на сервитьора, поръча и за двама им нудли по сингапурски, после каза:

– Искаш ли да чуеш нещо интересно, преди да се захванем с Аномия?

– Казвай – отвърна Роби все още с поглед към играта.

– Помолих Ерик Уордъл да ми направи услуга. Да провери защо Филип Ормънд е напуснал полицията. Имах усещането, че надали е било доброволно.

– И? – погледна го Робин.

– Ако не си е тръгнал, със сигурност са щели да го заставят. Мислел се за Мръсния Хари, това бяха точните думи на Уордъл. Прекалявал с грубостта към заподозрените. Също така жена му го е оставила, преди той да напусне полицията, а от него друго чух.

– Така значи...

Страйк извади бележника си.

– Искаш ли да започна с Аномия, докато си в играта?

– Да, моля те – отвърна Робин, която в момента провираше Бъфилапи между два гроба.

– Разгледах всички хора, за които знаем, че са били в близост до Еди и Джош при появата на играта. Добрата новина е, че можем да изключим повечето от тях.

– Слава богу! – възкликна въодушевено Робин.

– Започнах с брата и сестрата на Джош. Братът работи в „Куик Фит“, авторемонтна работилница, а сестрата е рецепционист в очен кабинет. Изключих и повечето от актьорския състав. Всичките имат редовна работа от девет до пет и няма начин някой от тях да пуска постове в Туитър и да модерира в какви ли не часове на деня, без да бъде уволнен. Говорих със сестрата от приемното семейство, с която Еди е поддържала връзка. Тя е организатор на прояви в хотел и не би се оставила да я уволнят, задето прекарва толкова часове онлайн, колкото го прави Аномия. Същото важи за брата на Еди от приемното семейство. Смятам обаче, че трябва да си поговорим с Тим Ашкрофт. Той и Еди са били приятели още преди Мастиленочерно сърце и най-малкото може да са му известни близки до нея хора, които засега сме пропуснали.

– Не виждаш самия Ашкрофт като Аномия, така ли? – попита Робин.

– Това, че са те отстранили, е резонно основание за неприязън – призна Страйк, само че не намерих никакви доказателства той да има способности за художник или програмист.

– Учил е Флавия да рисува животни на базата на геометрични форми – припомни Робин на Страйк.

– По дяволите, вярно. Хубаво, че помниш. Сестрата от приемното семейство нямаше негов телефон или имейл, а не съм сигурен, че е разумно директно да се обърнем към Ашкрофт. Той още е в контакт с Уоли, Монтгомъри и Нилс де Йонг, а не искам да подаваме сигнал на потенциалните кандидати за Аномия, че точно ние работим по случая. Единственото, което мога да измисля, е да подмамим Ашкрофт в някаква ситуация, предполагаща интервю, без той да знае, че говори с детектив.

– Тоест някой от нас да се направи на журналист или нещо такова?

– Няма как да е журналист от някое от главните издания, това лесно може да се провери, а и той не е толкова известна личност, че да се заинтересуват от него – отбеляза Страйк. – Но се чудех не можем ли да измъдрим нещо на образователния фронт, предвид че театралната му трупа обикаля по училища. Какво ще кажеш да накараме Спанър да спретне уебсайт за театъра в образователната система, нещо от този род?

Спанър беше компютърен специалист, към когото агенцията се обръщаше по всякакви технически въпроси.

– Тогава – добави Страйк, – ако той тръгне да те издирва...

– Искаш аз да го интервюирам?

– Ами да. Надали ме е забелязал пред „Червеният лъв и слънцето“, но е по-добре да играем на сигурно.

– Добре – кимна Робин. – Да задействаме Спанър.

– Което пък значи, че аз трябва да вляза в твоя образ на Бъфилапи в Играта на Дрек, докато ти си с Ашкрофт. Ще можеш ли да ми направиш списък как да мамя там?

– Дадено – каза Робин и спря действията си в играта, за да добави в бележника си и тази задача към още многото.

– Във всеки случай – продължи Страйк, като отгърна на нова страница от записките си – има още един човек в списъка на Катя, който ме интересува: Престън Пиърс.

– Онзи, който дублира Свраката...? Аномия напусна играта – съобщи внезапно Робин. Грабна мобилния си телефон и позвъни на Баркли.

– Случайно да следиш Монтгомъри в момента?

Страйк отгатна по разочарованото изражение на Робин, че отговорът е бил отрицателен.

– Жалко – въздъхна, благодари на Баркли и затвори. – Прощавай. Продължи за Престън Пиърс.

– Двайсет и седем годишен, родом от Ливърпул, дигитален художник – поясни Страйк. – Явно използва Норт Гроув като постоянна база, макар често да се връща у дома, ако се съди по акаунта му в Инстаграм. Определено притежава уменията, които търсим, не работи от девет до пет, а поема различни проекти на свободна практика, също така таи неприязън. Намерих разговор между Престън и Перо на правдата в Туитър как Червея и Свраката били карикатури на работническата класа.

– Мисля, че и аз прочетох нещичко от това – каза Робин и се намръщи в опит да си припомни. Авторът на Перо на правдата бе толкова продуктивен, че тя не смогваше да прочете всичките му постове. – Перото не коментира ли, че Свраката е от Ливърпул? И така като Свраката е крадлива, са решили, че това е стереотип?

– Точно така – потвърди Страйк. – Престън Пиърс е съгласен с Перото, че Свраката е оскърбление за родния му град, и твърди, че ако е знаел каква посока ще вземе образът, изобщо нямало да приеме да го дублира.

– Извинявай – каза Робин, след като потисна прозявка. – Уморителен ден беше. Готова съм да убия за бира.

– Ами изпий една.

– Работим – отвърна Робин. – А и трябва да остана в проклетата игра. Мидж следи Кардю.

– Къде е той?

– У дома при баба си. Точно там е проблемът, нали? Нямаме представа с какво се занимава който и да било от тях, когато е зад затворени врати.

– Горе главата – окуражи я Страйк. – Скоро ни се полага пробив.

– Утре вечер отивам в Норт Гроув за първата сбирка на арткурса. Знае ли човек... Престън Пиърс там ли живее в момента?

– Да, там – отговори Страйк, който извикваше Инстаграм на телефона си. – Ето го. Това е той.

Робин взе телефона от Страйк и разгледа снимката на млад мъж без риза, жилест и мускулест, с въздълга черна къдрава коса и големи тъжни очи. В основата на врата му имаше татуиран надпис.

– Вероятно това е човекът, за когото спомена Флавия, онзи, дето все ходел гол до кръста – каза Робин и върна телефона на Страйк.

– Впрочем – заговори Страйк, като пъхна телефона в джоба си и се върна към бележника си – все още съм в неизвестност относно самоличността на татуираното момиче, което живее на Джънкшън Роуд, но се надявам да попаднеш и на нея в Норт Гроув. След като познава Нилс, може и тя да посещава арткурс... Случва ли се нещо в играта ти?

Робин сведе поглед към айпада, където се бе отворил частен канал, и изпъшка.

– Червей28 иска чат – каза. – Вчера прекарах два часа в опит да я поокуража... Твърдо е момиче – добави. – Сподели ми, че ѝ дошъл цикълът и се чувствала отвратително.

– Аха – кимна Страйк. – Е, това е неоспоримо.

– Мисля, че я открих и в Туитър – съобщи Робин. – Там се подвизава като Зозо в @мастиленосърце28. Зозо прави точно същите граматични грешки като Червей28. Локацията на акаунта е Лондон, но още не съм имала време да прегледам постовете ѝ в Туитър. Ще ѝ кажа, че в момента не мога да говоря. Съжалявам... на телефона съм... с мама – изрече на глас, докато пишеше.

– Единственото друго, което научих, е за Ясмин Уедърхед – осведоми я Страйк.

– Аз също имам нещичко за нея. Кажи ти пръв.

– Все още работи за козметичната фирма в Кройдън и поддържа акаунтите им в социалните медии – заговори Страйк. – Живее с родителите си също в Кройдън. Пуска постове в Туитър под собственото си име далеч не така често след нападението срещу Еди и Джош. Това имам дотук.

– Ето че нудлите ни пристигат – отбеляза Робин.

Дойде сервитьор и постави чиниите им пред тях. Страйк поръча две бири.

– Аз не мога – запротестира Робин. – Сериозно. Ще взема да заспя и да пропусна признанието на Аномия в убийство.

– Той вече го направи – припомни ѝ Страйк. – Аз ще я изпия, ако не я искаш.

Той подхвана с пръчиците си толкова нудли, колкото можеха да съберат, и я подкани:

– Хайде сега, кажи ти какво научи.

Робин също поднесе към устата си нудли, сдъвка ги, преглътна и отвори бележника си.

– Така, след като спомена Ясмин – каза тя и запрелиства гъсто изписаните страници, – тя все още е модератор в играта и там се нарича Хартела.

– Сигурна ли си, че е тя?

– Деветдесет и девет процента съм сигурна – отвърна Робин. – Всичко съвпада. Червей28 ми съобщи повече, отколкото осъзна. Спомена, че Хартела е познавала Еди и Джош и сподели под най-строга тайна, че на Хартела ѝ се наложило да говори с полицията след нападенията. Попитах я защо и тя отвърна, че не знаела, но явно се уплаши да не каже твърде много.

– Ти говорила ли си директно с Ясмин?

– Само в откритата игра по повод задачи. Тя и Бетани май не се харесват особено.

Робин отново лапна голяма хапка нудли и размаха вилицата си, докато бе способна да проговори.

– В играта има правило да не се споменават имена на хора и места. Играчите го заобикалят, като написват инициал и звездички на мястото на останалите букви.

– Странно – намръщи се Страйк.

– Наистина е странно – съгласи се Робин. – Наложена е пълна секретност за самоличността на всички. Нарича се правило 14.

– Четиринайсет е друг хейтърски символ – посочи Страйк.

– Има ли изобщо числа, дето не са хейтърски символи?

– Да, повечето – усмихна се Страйк. – Но четиринайсет се отнася за четиринайсетте думи.

– Какви четиринайсет думи?

– Не го знам наизуст, но е някакъв крайнодесен лозунг за гарантиране бъдещето на белите деца. – Разказа още за секретността. – Всички се боят да не бъдат изхвърлени от играта, което се предполага, че се случва, ако използваш име или дадеш твърде много лична информация. Аномия уж бил създал механизъм, който незабавно задейства Последствие 14, ако някой направи тези неща.

– Уж ли?

– Ами аз не допускам, че механизмът съществува – каза Робин. – Според мен е преструвка, приемана от повечето, а само най-доверчивите го вярват.

– Като Червей28?

– Да, макар да би трябвало да е осъзнала вече, че ако Последствие 14 съществуваше, не би могла да ми наприказва толкова много. Не спира да приказва как била депресирана, защото мъжът, заради когото се преместила в Лондон, почти не ѝ се обажда и не я посещава, откакто е дошла.

– Предполагам, че изписва Лондон с главно Л и пет звездички след него.

– Да, така прави. Също споделя как не харесвала много работата си. Била свързана с деца, но не знам повече подробности. Според нея модераторите не знаят самоличностите един на друг или поне не се предполага да ги знаят. Червей28 смята, че Хартела знае истинската самоличност на модератор, който се нарича Лорд Дрек. При единственото взаимодействие, което имах с него, се държа оскърбително.

– Как точно?

– Отвори частен канал и мигом ме нападна за извратените ми предпочитания.

– Това не се ли случи и с един друг?

– Да, случи се с Вайлпекора първия път, като влязох в играта. Забелязах, че Червей28 често споменава заедно Лорд Дрек и Вайлпекора, все едно са... не знам, нещо като дуо. Червей28 каза нещо странно за Хартела и Лорд Дрек снощи, сигурна съм, че беше дрогирана. Правописът и граматиката ѝ станаха още по-сбъркани от обикновено. Не може да се правят снимки директно от играта, но аз извадих снимка от айпада си.

Робин откри снимката на телефона си и го подаде на Страйк.

Червей28: Хартела много харесва Лорд Дрек, личи си.

Бъфилапи: Според теб срещали ли са се?

Червей28: Не знам.

Червей28: Ама тя много го пази.

Бъфилапи: В какъв смисъл го „пази“?

>

Червей28: От полицията.

Бъфилапи: ?

>

Червей28: Туй не биваше да го казвам.

– Много, много интересно – отбеляза Страйк.

– Има и още – продума Робин с пълна уста. – Плъзни вдясно.

Бъфилапи: Няма да кажа на никого!

Червей28: Не, моля те, забрави каквото казах.

Червей28: Просто са направили...

Червей28: ... грешка.

Бъфилапи: Хартела и Лорд Дрек ли?

Червей28: Не.

Червей28: Лорд Дрек и Вайл.

>

>

Червей28: Моля те, забрави.

– Нищо повече не можах да измъкна от нея – каза Робин. – Не исках да я притискам, но да се надяваме, че отново ще се дрогира и тогава пак ще се пробвам.

Бирите им пристигнаха. Въпреки предишната си категоричност Робин сипа от своята в чаша и пийна малко. Бирата беше чудесна и лекото успокоение, което донесе на пренапрегнатия ѝ мозък, ѝ дойде много добре.

– Така че тези двама типа... мъже ли са действително?

– Мисля, че да. Червей28 говори за тях като за мъже.

– Та тези двама типа, според които лесбийството е извращение и явно са в сговор помежду си, са направили нещо, от което полицията би могла да се заинтересува – обобщи Страйк и върна на Робин телефона ѝ. – И Хартела ги предпазва. Или поне единия от двамата.

– Именно – потвърди Робин. – Помниш ли началната страница на Братството Ултима Туле? „Според нас феминизмът и легализирането на хомосексуализма подкопаха западната цивилизация“ или нещо подобно.

– Знаеш ли дали е възможно да прехвърляш на хора документи по частни канали?

– Нямам представа, не съм опитвала.

– Защото, ако можеш, в състояние си да препратиш досие с фалшиви имейли и тъкмо така вероятно то е достигнало до Ясмин Уедърхед – отбеляза Страйк. – Идеалният начин да го изпълниш. Всички в играта задължително са анонимни и там Братството и Разполовяване разполагат с вече готови хейтъри на Ледуел, готови да повярват на всякакви небивалици, които им се пробутват... Според мен е редно да установим наблюдение над Ясмин. Да установим с кого се среща в реалния свят.

Една минута се храни замислен и мълчалив.

– Доколкото си наясно – попита той, – възможно ли е един човек да управлява повече от един модераторски акаунт? Може ли Аномия да е и Лорд Дрек, или и Вайлпекора, или и двамата?

– Комуникацията по частните канали става в реално време, така че понякога по двама модератори ми говорят едновременно – очевидно един човек няма как да пише две съобщения наведнъж. Но да, предполагам, че е възможно за един човек да има два модераторски акаунта, стига от двамата модератори да не се иска да пишат едновременно. Най-голям интерес от всичко в играта имам да проникна в канала на модераторите. Ако Аномия остави нещо да му се изплъзне, то ще е тъкмо там.

– Колко са на брой модераторите?

– Осем – отвърна Робин и отвори на онези страници в бележника, където си бе водила записки за всеки от тях. – Аномия очевидно, Червей28, Лорд Дрек, Вайлпекора, Хартела, Духче1...

– Кой е Духче1?

– От онова, което ми каза Червей28, е млад мъж. Според нея е гей. В един от ранните ни разговори спомена: „Нали знаеш как едно време Морхаус и Духче1 бяха добри приятели, а после си развалиха отношенията“. Не знаеше защо се е случило обаче. Досега не съм имала чат с Духче1 дори в откритата игра.

– А нещо за Морхаус?

– Нищо конкретно засега, но изглежда, единственият му интерес извън играта са естествените науки. Авито му в Туитър...

– Кое?

– Снимката към акаунта. Представлява комета и съм го виждала да говори с негова позната за космически открития. Момичето е още ученичка, като съдя как говори за домашни и за разправии с майка си.

– А локацията на момичето? Ако тя и Морхаус са в едно и също училище...

– Не, проверих, но като локация тя е отбелязала „извън главата ми“. Не съм имала директен контакт с Морхаус, което ме ядосва, защото всички твърдят как той единствен знае кой е Аномия. Но Червей28 намекна, че имал някакви отношения с Хартиенобяла.

– Отношения в реалния свят ли?

– Нямам представа.

– А за Хартиенобяла какво знаем?

– Тя е най-неотдавнашният модератор и Червей28 направи коментар как всички модератори от мъжки пол си падали по нея.

– Но как може да си падат по нея? Нали не знаят коя е в действителност?

– Това и аз не го разбрах, но така каза Червей28. Освен това не успях да науча нищо друго за нея. Но съм събрала в колаж всичко, което знам за Аномия – добави Робин. – Събрах всичките му постове в Туитър и добавих всяка дреболия, изпусната от Червей28. Всичко е на принтиран документ, който прибрах в папка в офиса, но го имам и тук, ако желаеш да чуеш основните пунктове.

– Давай – подкани я Страйк, като продължаваше да яде от нудлите.

– Добре – отвърна Робин и отгърна на по-гъсто изписани страници в бележника си. – Първо Туитър. Акаунтът на Аномия се появява за пръв път на 10 юли 2011 година. В първия си пост приканва хората да видят новата игра с много участници, създадена от него и Морхаус. Акаунтът на Морхаус се появява на същия ден, но той има по един пост срещу всеки сто на Аномия, никога не напада Еди и Джош и почти не общува с фенове. Най-вече казва неща като „вижте новите допълнения към играта ни“. Чисто информативни записи. В началото пос­товете на Аномия са изцяло свързани с играта, но личи колко тържествува от оценката на феновете. Всички са заинтригувани да узнаят кои са в действителност Аномия и Морхаус, от което Аномия буквално ликува и подхвърля забележки в духа „ще ви се да научите, а?“. Първоначално феновете са били на мнение, че Аномия е самият Джош Блей, но този слух отмира завинаги на 14 септември 2011 година, когато онлайн излиза интервюто на Еди и Джош, в което те казват, че са видели играта, но тя не отразява техния оригинален замисъл. В същия ден Аномия пуска пост: „Значи Ледуел не харесва играта, защото според нея тя била по-скоро замислена като метафора. Ами ние буквално я изградихме по вашите правила, претенциозна краво“. От този момент нататък – продължи Робин – Аномия постоянно я е атакувал до деня на смъртта ѝ. През октомври същата година пише: „Как да го кажа любезно? Не се ли очаква една булимичка да бъде... слаба?“. Създава хаштаг ЛакоматаЛедуел, който се запазва за постоянно.

– А тя булимичка ли е била?

– Да според бележка във файла ѝ. Това е първият път, когато Аномия използва лична информация срещу нея.

– А какви са политическите пристрастия на Аномия? Някакви свидетелства за това?

– Никога не се показва като особено политичен – отвърна Робин. – Интересува го само прогресивната критика на анимацията, когато може да бъде използвана за директна атака срещу Ледуел заради нейното лицемерие и жестокост към заобикалящите я. Но около Аномия постоянно се въртят постове от акаунти с крайнодясна насоченост. Всичките се оплакват, че анимацията става все по-политкоректна. Има един, наричащ се Лепинс Дисайпъл, който е голям фен на Аномия и го защитава, ако феновете възразят против някои негови постъпки като например разкриването, че Еди страда от булимия.

– Лепинс Дисайпъл – повтори Страйк. – Да, този съм го срещал. Искаш ли още една бира?

Той вече беше изпил своята.

– Не мога – отвърна Робин, – ще ме приспи... Около Аномия се навъртат и хора с леви убеждения, но те са фокусирани главно да критикуват Ледуел за расизъм, шовинизъм и всякакви ми ти -изми, за които можеш да се сетиш. Така или иначе, Аномия никога не се замесва в политика, освен ако не може да го използва за лични нападки срещу Ледуел. Готова съм да се обзаложа, че изобщо не се вълнува от социална справедливост. Ако се съди по писанията му в Туитър, главната му цел е да поддържа собствения си имидж пред феновете и да доведе до максимум влиянието си върху тях. Ако трябва да му дам определение, то е жаден за власт. Знам мнението ти как хората обикновено се изтървават и издават истинската си самоличност онлайн, но Аномия е извънредно внимателен. Останах с впечатлението, че постоянно е нащрек да не изпусне лична информация, която да помогне за идентифицирането му. От време на време споменава дреболии като например, че е Магнум – като сладоледите – или Черния рицар. Всички такива съм ги записала, но наникъде не водят. Обзалагам се, че тази вечер можеш да откриеш два милиона души в Лондон, които харесват или не харесват същите неща като Аномия. Само че има три поста, които все пак го разкриват в повече дълбочина. Пост номер едно: Аномия твърди, че иска да използва катапулт срещу котка през градинска ограда. Това може да е представата му за хумор, но намеква, че е способен на безгрижна жестокост. Видя как Аномия се хвалеше, че е убил Еди вечерта, когато влязох за пръв път в играта. Общият тон е на наперен и безчувствен човек, а това, трябва да кажа, твърде много се покрива с Уоли Кардю. Спомняш ли си онзи видеоматериал, в който измъква окър­вавен нож изпод бюрото? Изгледах го. Стори ми се шега много в стил Аномия, особено онзи Аномия, какъвто се показва в играта. Вторият пост, който ме впечатли като странен, е пуснат преди година. Тогава са излезли в продажба много сувенири, свързани с Мастиленочерно сърце, и Аномия започва да напада Еди, че върши онова, което е осмивала преди, като допуска тематични тениски и ключодържатели. Аномия пише: „И когато из цялата страна дрънкат касови апарати, човек се чуди как ли се чувства @СебМонти91 да е като Пит Бест на Мастиленочерно сърце“[8].

– Е, и кое му е особеното на това.

– Наложи ми се да издиря кой е Пит Бест.

– Шегуваш се.

– Не – отвърна Робин, развеселена от възмутената физиономия на Страйк. – Все пак Битълс са се разделили четиринайсет години, преди да се родя.

– Да, но... те са Битълс – посочи Страйк.

– Просто казвам, че има по-неотдавнашни примери за хора, напуснали групите си, преди да се прочуят. Някой на възраст под трийсет по-скоро за тях би се сетил първо, отколкото за Пит Бест. ЛаТавия Робъртсън например...

– Коя?

– От оригиналните членове на Дестинис Чайлд е. Просто казвам, че би било странно Аномия да посочи като пример Пит Бест, ако е малко под или над двайсет. Не си убеден – добави тя, като наблюдаваше изражението на Страйк.

– Не, ти си права... – изрече бавно той. – Но на мен това би ми убегнало, изобщо не бих го регистрирал.

– Добре. И третата му изява в Туитър, за която се чудех, беше онзи блог пост на Перо на правдата за хората с увреждания, който Аномия е споделил. Запитах се защо споделя точно този, при положение че Перо на правдата е толкова плодовит, а Аномия не е препечатал в Туитър нито една от другите статии. Дали той самият не е болен, или с увреждания? И това се връзва с нещо, което ми каза Червей28. Казах, че Аномия понякога обича да тормози, а тя отвърна: „Не е съвсем лош. Според мен се грижи за болни. Понякога споменава, че ще вози някого до болницата“.

– Аномия да е болногледач? – повдигна вежди Страйк.

– Да, разбирам мисълта ти – кимна Робин. – Аз самата никак не бих се радвала да съм пациент на Аномия. Опитах се да разровя по-надълбоко, но тя надали знае повече. Така или иначе – продължи Робин, – забелязах и нещо друго. Или по-скоро липсата на нещо. На Аномия май му куца сексът.

Страйк продължи да дъвче нудлите си с безизразно лице.

– Прегледах постове на протежение от четири години – поясни Робин. – Само при един случай Аномия показва лека сянка на флиртуване. И е по повод на Киа Нивън. Казва ѝ, че има разкошна коса. По-късно споменава, че ѝ е пратил директно съобщение. Четири години – повтори Робин. – Четири години е бил обект на внимание от момичета и любопитство относно самоличността му. И Аномия никога не се възползва от това, не флиртува, не се опитва да ги привлече, нито да предложи информация в замяна на голи снимки, които те да му пратят. Ако някога беше бил жена онлайн – леко нетърпеливо добави Робин, тъй като Страйк я гледаше с празно изражение, – би разбрал точно какво ти казвам.

– Не, аз те разбирам – махна с ръка Страйк. – Но...

– Работата е там, че в играта Аномия е различен... някак безочлив. Видя въпроса му за любимата ми секс поза... тоест любимата секспоза на Бъфилапи. В играта Аномия сякаш играе ролята, която се очаква от него. Всички го мислят за мъж, но някак не ми се вярва. Така че... имам теория.

– Слава богу – рече Страйк. – Защото аз имам само въздух под налягане. Казвай.

– Мисля, че трябва да разгледаме по-отблизо Киа Нивън. Знам, че Еди я е отхвърлила – продължи, преди Страйк да е успял да каже нещо. – Но ще се предоверим, ако не я проучим. Приемаме думите на Алан Йеоман и Филип Ормънд, че Еди е видяла Киа без електронно устройство, докато Аномия е бил в играта. Не знаем колко добър поглед е имала Еди към улицата, нито дали мъжете не са чули погрешно, или не са запомнили правилно. Алан звучеше доста неопределено по телефона. Какво? – попита малко обидено, защото Страйк едва потисна усмивка.

– Нищо – отвърна, но като видя, че тя няма да се задоволи с това, продължи: – Просто... – направи кръгово движение с пръчиците си за хранене, също както Робин бе размахала вилицата си по-рано, после преглътна. – Просто си мислех колко си добра в детективската работа.

Робин се засмя обезоръжена.

– И така, Киа е художник, храни дълбока лична неприязън, болна е, което обяснява препечатването на блога на Перо на правдата относно хората с увреждания, и ако тя е Аномия, това обяснява противоречието, за което говорихме: прави играта като реверанс към анимацията, но мрази единия от създателите. Първоначално Играта на Дрек може да е замислена като начин да покаже на Джош, че каквото и да прави Еди, Киа го умее по-добре. Но после Еди критикува играта и това дава на Киа оправдание да тръгне в атака, като увлича базата фенове със себе си. Плюс, че ако е Киа, анонимността също се обяснява. Тя не би искала Джош да знае кой стои зад всичко това, нали? Както схващам, напълно е обсебена от него.

– Значи според теб краткият разговор между Аномия и Киа...?

– Може да е било просто театър, нали? – отбеляза Робин. – Киа печели по-широка аудитория, като твърди, че Еди е откраднала идеите ѝ. Прави си комплимент от името на Аномия, привлича хората да гледат видеоматериала ѝ. Киа затвърждава впечатлението, че са двама различни души. И още – добави Робин, – Киа има папагалчета, които е кръстила Джон и Йоко.

– Адски добре обосновано, Елакот – заключи Страйк, който най-после беше изял нудлите си и се облегна на стола си, загледан в нея с нескрито възхищение.

– Налице е един голям въпрос обаче – изтъкна Робин, като се опитваше да не издаде колко е доволна от реакцията му. – И той е: откъде Киа е знаела всички тези много лични подробности за Еди? Но и за това ми хрумна нещо.

– Слушам те.

– Има шанс Джош да е останал в конкакт с нея след раздялата им и да е скрил този факт от Еди и Катя. Алан Йеоман каза, че Джош е очарователен, но не обича конфронтации и неприятни разговори. Също така сподели, че не е умеел да преценява правилно хората. Може би Джош си е мислил, че ще спре Киа да не атакува Еди, като ѝ разказа какъв тежък живот е имала новата му приятелка.

– И по този начин я е снабдил с повече муниции?

– Именно. Само дето не можем да отделим човек да наблюдава Киа в Кинс Лин, нали? А и ако приемем, че Киа казва истината за здравето си, в момента е прикована на легло. Просто бихме наблюдавали къщата ѝ.

Страйк замълча умислено. Накрая каза:

– Ако си права и Джош е източникът на всичката вътрешна информация, не виждам с какво ще навреди директният подход. Тя никога не е била приятелка с актьорския състав. Не си видяла свидетелства да е влизала в контакт с някого от тях, нали?

– Не – отвърна Робин, – макар все още да не съм прегледала всичките ѝ постове в социалните медии. Нямах време.

– Ще рискуваме – обяви Страйк. – Ще ѝ се обадя утре. Ако тя се съгласи на разговор, ти можеш да следиш Играта на Дрек, докато аз си приказвам с нея. Полага ни се пробив най-сетне – повтори Страйк и даде знак да му донесат още една бира. – А твоята теория много ми допада.

В такива моменти на Робин ѝ беше много трудно да остане ядосана на Корморан Страйк, колкото и вбесяващ да беше той иначе.

39

Трите перуки и многото комплекти контактни лещи, които Робин държеше в офиса, бяха извадени, за да влязат в работа късно следващия следобед. С помощта на увеличително огледало, извадено от най-долното чекмедже на партньорското бюро, Робин се зае да променя външността си за първото си посещение на вечерния курс в Норт Гроув.

Беше се записала под името Джесика Робинс и си бе подготвила самоличност и биография. Джесика беше старши маркетингов служител с комплексирани артистични амбиции, която току-що бе скъсала с приятеля си и това ѝ освобождаваше време вечер. Робин избра кестенява перука с дължина до раменете (Джесика не можеше да се изхвърля много с прическите поради работата си като маркетингов директор), сложи си лешниковокафяви лещи, постави алено червило и извита очна линия, заимствана от Киа Нивън, тъй като на Джесика ѝ харесваше да изтъква, че под конвенционалната външност се крие драматично създание, човек, който иска да избяга от ограниченията на монотонната си служба. Облече джинси и ретро черна фланелка с надпис „Блонди е група“, върху която метна старо черно велурено яке, купено от магазин втора употреба за работата ѝ по следене на обекти, каквато беше и тази сега. Робин огледа критично отражението си в осеяното с петна огледало в банята на стълбищната площадка и бе удовлетворена: Джесика Робинс представляваше точно смесицата от небрежен шик и конвенционалната външност на офис служителка, към каквато се бе стремила. След като бе придобила лондонски акцент през петте години живот в столицата, Робин реши да се представи за отраснала в Лисмор Съркъс също като Джош Блей, което можеше да ѝ даде повод да отвори дума за Мастиленочерно сърце, макар че щеше да се преструва как има само бегла идея за анимацията. Сложи лаптопа си в голяма платнена торба и смяташе да остави играта да тече, докато, ако се сбъднеха надеждите ѝ, наблюдаваше Престън Пиърс.

Пат вече си бе тръгнала след края на работното време. Робин бе почти при външната врата, когато върху гравираното ѝ стъкло се появи сянката на Страйк. Той влезе, накуцвайки, с изопнато лице, както много често напоследък, и Робин се досети, че съдружникът ѝ изпитва силна болка.

– Коя си ти? – усмихна се леко той при вида ѝ.

– Джесика Робинс, старши маркетингов служител с художествени амбиции – отвърна Робин с перфектно отработения си акцент от долината на Темза. – Ти къде беше? Подир Шавливи пръсти ли?

– Да – отвърна Страйк и се отпусна на канапето от изкуствена кожа срещу бюрото на Пат, без да сваля палтото си, като за кратко затвори очи с облекчение, че е отмахнал тежестта от ампутирания си наполовина крак. – Негодникът не спря да обикаля цял следобед и едно от местата, където се отби, беше „Сотбис“.

– Нима?

– Да... Но няма как да е толкова тъп, че да се опита да предложи на търг задигнатото, нали така?

– Не изглежда вероятно.

– Може да си е купувал нещо. Също така телефонирах на Киа Нивън, но попаднах на майка ѝ – продължи Страйк. – Очевидно драгоценната ѝ дъщеричка е твърде болна, за да говори с мен, нямала и най-бегла идея кой е Аномия, била твърде уязвимо и многострадално създание, демонизирано заради това, че държи на правата си, и общо взето мами ме прати да паса.

– О, по дяволите – промърмори Робин.

– Помолих госпожа Нивън да не казва на никого друг, че издирваме Аномия, защото би попречило на разследването, а тя се наежи и по този повод: на кого сме си въобразявали, че можело да кажат? Киа била толкова зле, че с никого не говорела, и прочие, и прочие.

Страйк имаше остра нужда от чай и обезболяващи, но това би предполагало да се изправи. Мина му през ума да помоли Робин, но си замълча. Сега, когато тя беше с лешникови очи, приликата ѝ с Мадлин бе още по-изявена. На Робин също ѝ хрумна да предложи чай на Страйк, но наистина ѝ се налагаше незабавно да тръгне, за да е сигурна, че ще пристигне в Норт Гроув навреме, а и в края на краищата, помисли си с лека суровост, нека той се обадеше на приятелката си, ако имаше нужда от обгрижване.

– Ще ти пиша, ако попадна на нещо интересно – каза тя и излезе.

Ранната вечер бе топла, кестенявата перука я стягаше и ѝ причиняваше сърбеж. На Робин ѝ отне половин час да стигне с метрото до станция Хайгейт и още петнайсет минути да открие голямата мръснорозова къща на ъгъла на улица, която също носеше името Норт Гроув. Сградата изглеждаше леко разнебитена, някои от многото ѝ прозорци бяха зазидани с тухли, други бяха отворени, за да пуснат топлия вечерен въздух. На един от зазиданите прозорци бе залепен плакат „Гласувайте за лейбъристите“.

Робин остана отвън няколко минути, за да провери Играта на Дрек, преди да влезе в къщата. Тя винаги засичаше малко, когато вървеше на 4G, а не на уайфай. В момента единствените двама присъстващи модератори бяха Хартиенобяла и Хартела. Робин прибра айпада обратно в торбата си с все още вървяща на него игра, после извървя късата пътека в двора и влезе в сградата, помещаваща артколектива.

Видът на просторното фоайе бе меко казано изненадващ. По средата на пространството имаше голяма дървена вита стълба, очевидно не част от оригиналния план, с перила от полирани възлести дървесни клони. Вляво от Робин имаше стъклена врата към нещо като малък магазин с отрупани с керамични чаши и фигурки рафтове. Тъй като във фоайето нямаше никой и липсваше табелка, която да я насочи, Робин врезе в магазина, където ниска и набита жена с буйна дълга прошарена коса броеше печалбата за деня. Носеше лилава блуза и над лакътя ѝ бе татуирано лилаво цвете с пет венчелистчета.

– За рисуването с модел ли? – вдигна поглед тя при влизането на Робин.

– Да – отговори ѝ Робин.

– Това е моят курс. Насам – прикани я жената с усмивка, взе със себе си заключената кутия с парите и поведе Робин около спираловидната стълба към студийно пространство в задната част на сградата, където петима други курсисти вече бяха заели местата си зад стативи.

В средата на помещението имаше подиум, застлан с мърляв чаршаф, върху който стоеше празен дървен стол. Дългите прозорци отзад гледаха към част от неподдържана градина. Макар слънцето да залязваше, Робин успя да различи котка с окраска на костенуркова черупка в сенките да се прокрадва помежду анемични нарциси.

Робин седна пред свободен статив. Към него вече бе прибоден бял лист хартия.

– Здравей – обади се възрастен мъж до нея с остра побеляла брада и раиран пуловер. – Аз съм Брендън.

– Джесика – представи се Робин и се усмихна, докато сваляше черното си велурено яке.

– Започваме след пет минути – обяви жената с металната кутия за пари в ръце. – Очакваме още един курсист.

Излезе от помещението, съпроводена от подрънкването на монети. Някъде от сградата до смълчаните курсисти долетя пронизителен детски глас, който пееше песен на нидерландски.

Het witte ras verliest,

Kom op voor onze mensen…[9]

– Престани веднага! – чуха да казва жената с кутията за пари. – Не е смешно!

Последва писклив смях и тропот на тежки стъпки по спираловидната стълба.

– Аз май ще посетя тоалетната, преди да сме започнали – прошепна Робин на Брендън с раирания пуловер. – Случайно да знаеш...

– Втората врата вдясно – посочи Брендън. – Идвам тук от дълго време.

– Благодаря – отвърна Робин, чието истинско намерение бе да огледа набързо за Престън Пиърс. Взе със себе си платнената чанта и мина покрай отворена стая с няколко компютъра вътре. Мъж гигант с дълга руса коса се взираше в един от екраните.

Тоалетната бе също тъй еклектична като фоайето. Всеки сантиметър от стените, тавана и гърба на вратата бе покрит с рисунки, вероятно направени от курсисти, някои с бои, други в графичен вид. Робин се огледа и разпозна две лица. Изкусна скица на Еди Ледуел се взираше в нея от горната част на вратата с лека усмивка на лицето. Рисунката бе направена с въглен и молив и бе подписана „ДжБ“. За втората, прикрепена към тавана, ѝ бе нужно повече време да се ориентира, но накрая осъзна, че това бе Гюс Ъпкот, нарисуван, както Робин предположи, от майка му, оказала се доста по-талантлива, отколкото би могла да очаква. До тоалетната чиния имаше дървено сандъче, пълно с опърпани книги, след които „Яхни тигъра“ на Юлиус Евола, „Самоубийство“ от Емил Дюркем и „Разбийте партийния картел: необходимостта от референдуми“ от Тиери Боде.

Робин седна на тоалетната и извади айпада си, но както и бе допуснала, 4G връзката бе толкова слаба, че играта бе замръзнала. Доколкото можа да види, Аномия все още отсъстваше.

След като проми тоалетната, Робин отвори вратата и за своя изненада едва не се блъсна в дребно момиче с дълга боядисана в черно коса, чието изпито мъртвешко лице без съмнение бе от снимката, която Страйк бе направил пред гробището Хайгейт. Тази вечер татуировките на момичето не се виждаха, защото то носеше черна блуза с дълги ръкави, която би била по мярка на осемгодишно дете.

– Простете – извини се Робин.

– Няма проблем – отговори момичето с подчертан йоркшърски изговор. – Да сте виждали едно...? О, по дяволите! – възкликна и се втурна към стълбата, където Робин зърна да пълзи русо детенце с памперс.

– Колко пъти казах да не шариш на своя глава нагоре-надолу?

Младата жена в черно понесе гърчещото се в ръцете ѝ и ревящо дете надолу по стълбите, отмина Робин и изчезна там, откъдето бе дошла.

Робин се върна в студиото и установи, че последният курсист е дошъл – оказа се въодушевено на вид момиче с къса синя коса и много пиърсинги. В отсъствието на Робин на стола върху подиума бе седнал млад къдрокос мъж с оръфан сив халат и с кръстосани голи крака. В момента бе загледан през прозореца, където снижаващото се слънце бавно потапяше градината в маса от сини сенки. Макар да бе обърнат в тил към Робин, тя мигом заподозря кой е.

Набитата сивокоса жена с лилавата блуза сега стоеше пред присъстващите и вече не държеше кутията за пари. Явно бе чакала появата на Робин.

– Простете – забързано избъбри Робин и седна отново до Брендън, който ѝ намигна.

– И така... – каза сивокосата жена и огледа с усмивка седемте курсисти. – Казвам се Мариам Торосян и ще водя вашия курс. В момента работя като илюстратор и се занимавам със стъклопис, но съм учила изящни изкуства и преподавам вече близо трийсет години. – Събра заедно яките си на вид длани. – Повечето хора, когато чуят за рисуване от натура, приемат, че ще работят с голо тяло, а аз обичам да оправдавам очакванията, така че тази вечер действително ще работим с голо тяло.

В помещението се разнесе вълна от притеснен смях и младият човек обърна глава към тях вече ухилен. Както Робин бе допуснала, това бе Престън Пиърс. Имаше жълтеникав тен и тъмни сенки под големите кафяви очи.

– Това е Престън Пиърс или Пез, както го наричаме – каза Мариам. – В действителност той също е художник, живее тук, в колектива, но служи като модел при нужда...

– При нужда от кинти – подхвърли Престън с ливърпулски акцент и класът отново се разсмя.

– Предлагам да се представите един по един, преди да започнем. Може би ще ми кажете защо решихте да се запишете в курса и какъв предишен опит имате. Брендън, желаеш ли ти да си пръв? – попита Мариам. – Брендън е стар приятел – добави тя с топло чувство. – Изкарал е... колко курса станаха вече, Брендън?

– Този ми е петият – отвърна весело Брендън. – Опитвам се да установя в какво точно ме бива!

Последваха нови откъслечни смехове, към които Мариам се присъедини.

– Много е самокритичен – поясни тя. – Чудесно се справя с гравюрите и е съвсем приличен в грънчарството. Ами ти, мила? – обърна се тя към Робин.

– Аз съм Джесика – представи се Робин с леко ускорен пулс. Аз... имам диплом за А ниво по живопис от гимназията, но оттогава нищо. Работя като маркетингов експерт и... Ами тук съм, предполагам, защото в живота има нещо повече от маркетинг.

Това предизвика нов смях на симпатия и разбиране сред присъстващите. Очите на Престън Пиърс се задържаха върху Робин и на устните му заигра снизходителна усмивка.

Останалите от курса поред отговориха на въпроса на Мариам. Едрата жена в цикламена тениска заяви, че открай време обичала да рисува, младежът с неугледната брада имал идея за комикс, който искал да илюстрира, а чернокожото момиче в къса жълта рокля възнамерявало да изследва границите на креативността си. Възрастната жена с тънка русолява коса също се оказа стара посетителка на Норт Гроув и решила да посещава курса за рисуване от натура, защото Мариам ѝ казала, че ще е добре за артистичното ѝ развитие.

– Ами ти, миличка? – попита Мариам синьокосото момиче.

– О, аз съм голям фен на Мастиленочерно сърце – отвърна момичето. – Просто исках да се потопя в магията. Да видя дали ще прихвана нещо от нея.

Тя огледа групата с грейнало лице. Ако бе очаквала усещане за мигновена връзка с останалите курсисти или с Мариам, не го получи. На Робин ѝ се стори, че сърдечността на Мариам помръкна с една идея, когато се извърна от момичето и заговори отново на целия клас.

– Очевидно сте с различно ниво на опит, което всъщност е много добре. Искам всички да се забавлявате тук. Ще получавате конструктивна обратна връзка от мен, но тази вечер по-скоро ще ви оставя да се гмурнете в преживяването и да се учите сами в движение. Хайде, Престън...

Пиърс стана от стола и свали оръфания сив халат, под който бе съвсем гол. Небрежно настани жилестото си мускулесто тяло обратно на дървената седалка.

– Трябва да ми е удобно – заяви и нагласи крайниците си. Преметна ръце върху облегалката, извърна лице от момичето със синята коса и го завъртя към Брендън и Робин. Робин временно се ангажира да не поглежда към пениса на Престън, който бе доста по-голям от този на бившия ѝ съпруг и внезапно се бе натрапил като единствения обект в помещението.

– Дала съм ви всичко необходимо – каза Мариам. – Имате по два хубави молива 2В и нова гума...

– Може ли да използвам моите собствени моливи НВ, Мариам? – прекъсна я възрастната жена.

– Използвай каквото те устройва, мила – отвърна Мариам и жената зарови в голямата си чанта от жакардова тъкан.

Скоро всички курсисти се заловиха за работа малко плахо и стеснително с изключение на брадатия веселяк Брендън, който вече нанасяше със замах щрихи върху листа.

През следващите трийсет минути единственият звук бе от драскането на графит по хартия, както и подхвърляните полугласни насърчения и съвети на Мариам. Най-после, като се престори, че вдига гумата си от пода, Робин успя да провери айпада в чантата си. В студиото връзката бе по-добра, отколкото в тоалетната: играта отново се бе раздвижила, макар и на подскоци. Аномия още го нямаше, а също и Червей28 (за голямо облекчение на Робин), но Хартиенобяла бе отворила частен канал за Бъфилапи двайсет минути по-рано. Робин бързо си изчете съобщенията:

<Отворен е нов частен канал>

<23 април 2015 г. 20: 14 ч.>

>

<Хартиенобяла МОД кани Бъфилапи>

>

Хартиенобяла: Здрасти

>

>

>

Хартиенобяла: Ехо?

Робин хвърли притеснен поглед из стаята и бързо написа отговор:

>

Бъфилапи: Прощавай, пропуснала съм съобщението.

>

>

>

>

Хартиенобяла: Ето те! Да не закъса някъде в играта?

Мога ли да помогна?

Бъфилапи: Не, благодаря.

Мариам тръгна през помещението към Робин.

>

Бъфилапи: Прощавай, ей сега се връщам.

Тя тикна айпада надълбоко в чантата и отново се изправи.

– Виж ти, това никак не е зле – насърчително изрече Мариам, когато стигна до Робин. – Без съмнение можеш да рисуваш. Но трябва да поработиш върху виждането. Искам да видиш Престън, истински да го видиш, защото това... – Мариам посочи към нарисуваното рамо, за което Робин от самото начало усети, че е под грешен ъгъл, но не си направи труда да го оправи – не е каквото виждаш. Хайде сега се постарай и постави рамото където трябва да бъде.

Робин изпълни каквото ѝ бе поръчано. Докато се взираше в рамото на Престън, осъзнаваше, че скръбните му очи са приковани или в нея, или в Брендън, но тя държеше своя зор упорито вперен в ключицата му.

След още петнайсет минути Мариам обяви почивка и покани курсистите да я последват в кухнята за чаша чай или вино. Робин изчака другите да излязат от залата, та да се върне обратно към Хартиенобяла.

Бъфилапи: Ето ме пак. Извинявай много.

>

>

Хартиенобяла: Току-що забелязах, че не си помръдвала

от цяла вечност. Аномия ще побеснее.

Бъфилапи: Защо?

Хартиенобяла: Никак не обича участници, които влизат, а не играят.

Бъфилапи: Тъкмо се включих и сестра ми позвъни

по телефона.

Хартиенобяла: А, добре.

Хартиенобяла: Аномия иска да проверяваме всички, че са дошли да играят, не да шпионират останалите участници.

Мамка му.

Бъфилапи: Че за какво ми е да шпионирам останалите участници?!

Хартиенобяла: Допускаме, че в момента полицията може да наблюдава феновете. Поради случилото се с Е** Л*****

– Отговаряш на маркетинговите си имейли ли? – прозвуча гласът на Престън Пиърс.

Робин вдигна стреснато глава. Художникът модел, който, за щастие, бе облякъл отново халата си, се бе приближил, докато тя пишеше, и сега я наблюдаваше със същата присмехулна усмивка като по-рано.

– Как позна? – попита с лековат тон.

– Имаш вид, сякаш бачкаш усилено.

Робин се усмихна. Той беше само малко по-висок от нея. Изречението, татуирано в основата на шията му, бе скрито в двата края от реверите на халата. Робин успя да прочете само „...трудно е да си някой, но...“.

– Не искаш ли да пийнеш нещо? – попита Престън.

– Напротив, искам – отговори Робин и прибра айпада обратно в торбата си. – Накъде?

– Ела с мен – поръча Престън и я поведе навън от помещението. Робин отговаряше наслуки на въпросите му за кариерата си в маркетинга, заета с мисълта дали не бе по-разумно да напусне играта, отколкото да остава пасивна в нея до края на курса.

В дъното на къщата имаше огромна комунална кухня, боядисана в същото захарнорозово като фоайето. Точно срещу Робин имаше голям и красив прозорец със стъклопис и тя предположи, че е дело на Мариам. Беше умело осветен с крушки извън сградата, така че дори във вечерния сумрак хвърляше разноцветни петна по дървения плот на масата и многото големи тенджери и тигани, окачени на стената. На пръв поглед на Робин ѝ се стори, че на прозореца е изрисувана сцена от Рая, но многото изобразени хора нямаха нито криле, нито ореоли. Работеха дружно по различни задачи: садяха дървета, беряха плодове, стъкваха огън и готвеха на него, строяха къща и украсяваха фасадата ѝ с гирлянди.

Мариам стоеше до стара оловна печка и бъбреше с останалите курсисти. Някои пиеха чай, други – вино от малки чаши. Робин предположи, че тъкмо тази приятна почивка би могла да обяснява привързаността на някои към провежданите тук курсове. Русият гигант, когото бе забелязала по-рано, сега седеше до масата, пиеше вино от много по-голяма чаша от онези, раздадени на курсистите, и от време на време вметваше по някоя реплика в разговора им. В далечния край, облегната на шкаф и неразговаряща с никого, а загледана във включен пред нея бебешки монитор, беше дребната млада жена с дълга черна коса. Току-що бе извадила телефона си. Малчуганчето с памперса не се виждаше никъде.

Като стигна до решение по повод играта, Робин се усмихна на Престън, явно решен да остане в близост до нея, и каза:

– Прощавай, налага се да пратя имейл.

– Посветена на службата – коментира той и се отправи към групата около Мариам.

Робин извади айпада си и видя със свито сърце, че Червей28 току-що се бе логнала и то се знае, веднага отвори частен канал за Бъфилапи.

>

Червей28: Как беше денят ти?

>

Бъфилапи: Не беше зле.

Бъфилапи: Хартиенобяла току-що ми каза, че трябва да се включа в играта, иначе Аномия ще ме помисли за шпионин.

Червей28: Да, Аномия поръча на всички модератори да следят дали всеки е за когото се представя, а не е от полицията.

Бъфилапи: Ами ще взема да изляза тогава. Говоря по телефона със сестра ми, не искам да ми забранят достъпа.

Червей28: Я чакай, ти не ми ли каза, че си единствено дете?

Мамка му, мамка му, мамка му.

Бъфилапи: Тя ми е доведена сестра, никога не сме

живели заедно.

Червей28: А, ясно.

Бъфилапи: Трябва да бягам. Ще се чуем ли утре?

Червей28: Да, добре.

Робин затвори частния канал, излезе от играта и пъхна айпада обратно в чантата си. Когато отново вдигна глава, видя момичето в черно да въздиша дълбоко и да прибира телефона в джоба си. Сякаш усетила погледа на Робин, тя се обърна да я изгледа с обрамчените си с плътна очна линия очи. На Робин ѝ хрумна внезапна откачена идея, но запази изражението си неутрално и се присъедини към групата около Мириам. Тя разправяше на курсистите за лилавото цвете, татуирано на пълната ръка над лакътя ѝ, което си била сложила съвсем неотдавна.

– ...за стотната годишнина утре – казваше.

– От арменския геноцид – поясни гласът на Престън Пиърс с ливърпулския му акцент в ухото на Робин. – Бабите и дядовците ѝ загинали в него. Искаш ли вино? – добави и ѝ предложи едната от чашите, които държеше.

– Чудесно, благодаря – отвърна Робин, която нямаше намерение да сръбне повече от веднъж.

– Джесика беше, нали?

– Да... Този прозорец е изумителен – отбеляза тя.

– Така е. Мариам го изрисува преди пет или шест години – каза Престън. – Всички изобразени са нейни приятели. Аз помагам за покрива на къщата.

– О, вярно – възкликна Робин, като се вгледа в къдрокосата фигура на прозореца. – Значи толкова отдавна си тук...?

– Ледуел и Блей има ли ги там? – раздаде се настойчив глас зад гърба им.

И двамата се обърнаха назад. Момичето със синята коса и пиърсингите се взираше в прозореца. Беше се представила пред класа като Лиа. Робин я прецени като най-много осемнайсетгодишна.

– Не – отсече Престън. Робин остана с впечатлението, че той лъже.

Лиа не се отдалечи или недоловила остротата в тона му, или нехаеща за нея.

– Кои са Ледуел и...? – подхвана Робин.

– Еди Ледуел и Джош Блей – самодоволно поясни Лиа с чувството на посветен във вътрешна информация. – Те са създателите на Мастиленочерно сърце. Анимацията.

– Да, май че съм я чувала... – избъбри Робин.

– Живели са тук – продължи Лиа. – Тук са започнали целия проект. – Не си ли чела по вестниците как Еди Ледуел я...?

– Еди беше приятелка на мен и Мариам – изръмжа предупредително Престън Пиърс. – Убийството ѝ не е забавна клюка за нас. Защо не спреш да се преструваш, че искаш да учиш рисуване, и не идеш да душиш на гробището? По тревата може още да има от кръвта на Еди. Ще я изрежеш, ще я сложиш в рамка и ще я продадеш в Ибей.

Момичето се изчерви силно и очите му се напълниха със сълзи. Побърза да се отдалечи от Престън. На Робин ѝ дожаля за нея.

– Шибани търсачи на сензации – промърмори Престън на Робин. – Ей я там още една такава – посочи той с брадичка чернокосото момиче. – Ако я беше видяла как рева, като умря Еди, би си помислила, че са близначки. А изобщо не я беше срещала.

– Много съжалявам, че приятелката ти е била убита – изобрази престорен шок Робин. – Аз... наистина не знам какво да кажа.

– То и няма какво да се каже, нали? – изрече рязко Престън.

Преди Робин да е успяла да отговори, в кухнята нахълта много едро русо момче с джинси и фланелка. Приличаше силно на грамадния рус мъж: и двете лица наподобяваха стилизирани гръцки маски за комедия и Робин заключи, че това е Брам де Йонг. Той отново запя с пълно гърло:

Het witte ras verliest,

Kom op voor onze mensen…

– Ей! – подвикна Престън на Брам. – Какво си говорихме? Престани да пееш това!

Неколцина от групата около Мириам се обърнаха заинтригувани.

Брам се изхили гръмко. Баща му изглеждаше леко развеселен.

– Какво означава това? – поинтересува се Робин.

– Хайде, кажи ѝ – подкани Престън момчето.

Брам се ухили широко и нагло на Робин.

– На нидерландски е – заяви с пискливия си детски глас.

– Да де, но какво означава на английски? – подсказа Престън.

– Означава: „Бялата раса губи, отстоявайте нашите хора...“

– А, не! – високо изрече Мариам. Стига вече. Това не е шега, Брам. Никак не е смешно. Е, хайде всички на работа – призова тя курсистите.

Всички тръгнаха към масата да оставят празните си чаши. Като мина покрай седналия Нилс, Робин чу Мариам да му казва сърдито:

– Той ще престане само ако ти му наредиш.

Но Нилс, който на шега се боричкаше със сина си, или не чу Мариам, или предпочете да я пренебрегне.

Докато чакаше да остави чашата си с вино, от което едва бе отпила, Робин отново погледна към изрисувания прозорец, като се опитваше да различи Еди или Джош. Подозираше, че са двамата, които беряха плодове: бяха с дълги коси, а женската фигура хвърляше надолу ябълки към мъжа. И тогава забеляза с леко смайване рубиненочервените букви в горния край на картината в текст, подобен на библейски цитат:

40

В края на урока Мариам произнесе кратка присъда относно всяка от рисунките. Престън Пиърс, отново навлякъл сивия си халат, седеше и пушеше ръчно свита цигара и се ухилваше всеки път, когато бе излагана на показ поредната трактовка на голото му тяло. Особен интерес прояви към творбата на Робин, която получи експертна похвала от Мариам. След като с оценяването на рисунките бе приключено, Мариам пожела на курсистите приятна седмица и им каза, че ще очаква с нетърпение да ги види отново на следващия урок. Информира ги, че в седмицата след него няма да имат занимания, защото се падаха в деня на общите избори, а Мариам щеше да оглавява комисията в местната изборна секция.

Беше десет часът и прозорците на студиото представляваха тъмни овали, през които градината навън бе напълно невидима. Всички се изправиха и облякоха връхните си дрехи. Момичето със синята коса и пиърсингите си тръгна първо и изглеждаше също толкова нетърпелива да се махне, колкото нетърпелива бе била да се присъедини към курса. Робин беше сигурна, че няма да се появи повече.

На излизане Робин видя дребната млада жена с дълга коса да говори с двойка във фоайето. Робин се престори, че търси нещо в чантата си като извинение да се забави край тях.

– ...спи дълбоко – казваше дългокосата. – Завих я с току-що изпраното одеялце.

– О, благодаря, Зо – отвърна по-възрастната жена с късо подстригана коса, вече отправила се към стълбите ръка за ръка с партньора си в тюрбан. – Довиждане до понеделник.

Двойката се заизкачва по спираловидното стълбище с извитите му перила. Дребното, облечено в черно момиче придърпа около тялото си тънкото си яке и излезе от сградата.

Робин тъкмо бе тръгнала подире ѝ с намерение да подхване разговор с нея, когато зад гърба ѝ прозвуча гласът с ливърпулски акцент:

– Хей, Джесика.

Робин се обърна. Престън Пиърс бе излязъл от студиото и бе тръгнал след нея. Още носеше разръфания си халат.

– Право у дома ли си отиваш?

За част от секундата Робин се поколеба. Престън Пиърс бе сериозен заподозрян за Аномия, но нещо в облеченото в черно момиче силно я притегляше, а и би изглеждало много странно пос­тоянно да поглежда айпада си в присъствието на Пиърс.

– Да – отвърна Робин и се насили да изглежда разочарована. – Трябва да ставам в пет часа утре. Ще пътувам за Ман­честър.

– Моите съболезнования – подхвърли той ухилен. – Хареса ми как си ме нарисувала.

– Благодаря – усмихна му се Робин, като се стараеше да не мисли за пениса му.

– Е, хубаво... Ще се видим следващата седмица – каза той.

– Да – ведро отговори Робин. – Нямам търпение.

Той се зарадва на реакцията ѝ, явно приел ентусиазма ѝ като насърчение, отдаде шеговито чест и потътри босите си крака в посока към кухнята.

Робин преметна платнената си торба през рамо, излезе от къщата и се заоглежда в тъмното за своя обект. Зърна момичето в далечина под светлината на улична лампа – беше обгърнала тялото си с ръце и подтичваше.

Робин забърза да я настигне, като преценяваше възможностите пред себе си. Стигна до решение, извади портмонето от дъното на торбата си, затича напред и като подсили леко естествения си йоркшърски изговор, подвикна:

– Извинете!

Момичето се обърна стреснато и изчака Робин да дотича до нея.

– Това ваше портмоне ли е?

На Робин ѝ се стори, че зърва по лицето на младата жена колебание дали да не отвърне утвърдително, така че попита бързо:

– Как ви е името?

След това отвори портмонето и извади кредитна карта, за да прочете кой е собственикът.

– Зоуи Хейг – отвърна момичето. – Не, не е мое.

– По дяволите – въздъхна Робин и се огледа. – Някой го е изпуснал, ще трябва да го предам. Случайно да знаете къде е най-близкият полицейски участък?

– Може би в Кентиш Таун – предположи момичето, после попита с любопитство. – Да не сте от Йоркшър?

– Да – кимна Робин. – От Машам.

– Тъй ли? Аз съм от Неърсборо.

– Аха, пещерата Мама Шиптън – мигом отвърна Робин и тръгна в крак със Зоуи. – Ходихме там на екскурзия в началното училище. Адски страшна ми се стори.

Зоуи се позасмя леко. Лицето ѝ бе странно – едновременно младо и състарено: изпито и бяло, гладко и все пак някак съсухрено. Плътната очна линия му придаваше още по-мъртвешки вид.

– Да, такава си е – потвърди тя. – Водиха ни там, като бях малка. Мислех, че е обитавана от вещица. Бях вкаменена от страх. Ха-ха – добави.

Главната атракция в пещерата Мама Шиптън беше кладенец, който вкаменяваше околните обекти посредством процес на калцификация. Робин схвана непреднамерената шега и се засмя тъкмо намясто. Зоуи изглеждаше доволна, че се е показала духовита.

– Какво правиш в Лондон, като си от Неърсборо? – попита Робин.

– Преместих се, за да съм при приятеля си – отговори Зоуи.

Идеята, хрумнала на Робин в кухнята на Норт Гроув, вече не изглеждаше толкова безумна. Зоуи Зозо. @мастиленосърце28. Червей28.

– И аз така – каза тя. По една случайност беше истина. Матю не бе още неин съпруг, дори не и годеник, когато тя се премести в Лондон, за да е с него. – Само че се разделихме.

– По дяволите – въздъхна Зоуи. Тази информация явно я потисна.

– Работиш в Норт Гроув, нали? – попита Робин, като дискретно пъхна портмонето в чантата си.

– Да, на почасова работа – отвърна Зоуи.

Повървяха в мълчание близо минута, после Зоуи добави:

– Мариам иска да се пренеса там. Стаята е по-евтина от тази, в която съм сега.

Робин нямаше как да не стигне до заключението, че готовността на Зоуи да споделя с непозната произтича от самота. Във всеки случай бе обгърната от аура на дълбоко нещастие.

– Същата Мариам, която води моя курс, така ли?

– Да – потвърди Зоуи.

– Изглежда добра жена.

– Такава е.

– Ами защо не се преместиш там тогава? Къщата ми се вижда приятна.

– Приятелят ми не иска.

– Защо? Хората ли не му харесват?

И така като Зоуи не отговори, Робин попита:

– Кой още живее там? Нещо като комуна е, нали?

– Да. Нилс е собственикът. Онзи едрият мъж, който беше в кухнята. – Зоуи повървя смълчана няколко крачки, после допълни: – Той е много богат.

– Така ли?

– Да, баща му е бил едър бизнесмен. Нилс е наследил... знам ли... милиони. Та затова могат да си позволят тази голяма къща и всичко покрай нея.

– Като го гледа човек, не би се сетил, че е милионер – посочи Робин.

– Не, наистина – съгласи се Зоуи. – И аз много се изненадах, като научих. Защото той прилича на одъртяло хипи, нали? Каза ми, че винаги иска да живее така. Да бъде художник, да притежава къща, в която много художници да живеят заедно.

Ала в тона на Зоуи не личеше кой знае какъв ентусиазъм.

– Той и Мариам заедно ли са?

– Да. Само че Брам... едрото русо хлапе... не е нейно, само на Нилс.

– Сериозно?

– Да. Майка му била приятелка на Нилс в Нидерландия, само че умряла, тъй че Брам дошъл да живее в Норт Гроув.

– Тъжно – отбеляза Робин.

– Да – отново каза Зоуи.

Продължиха, без да говорят, докато стигнаха до автобусна спирка, за която Робин предположи, че е дестинацията на Зоуи, само че тя продължи напред.

– Как ще се прибереш у дома? – попита Робин.

– Пеша – отвърна Зоуи.

Денят бе бил слънчев, а нощното небе сега – безоблачно, само че температурата рязко бе паднала. Зоуи вървеше, обвила с ръце тялото си, и Робин предположи, че трепери от студ.

– Къде живееш? – попита я Робин.

– На Джънкшън Роуд – отговори Зоуи.

– Ами това е в същата посока като полицейския участък, нали? – Робин се надяваше да отговаря на истината.

– Да – потвърди Зоуи.

– Сигурно имаш художествени наклонности, след като работиш в Норт Гроув.

– Нещо такова – кимна Зоуи. – Искам да съм дизайнер на татуировки.

– Сериозно ли? Звучи супер.

– Да – каза Зоуи. Погледна Робин, после вдигна ръкава на якето си и този на тънката блуза под него, за да разкрие ръката си, татуирана с герои от Мастиленочерно сърце. – Аз съм ги правила.

– Какво? – ахна Робин искрено смаяна. – Ти си ги правила?

– Да – кимна Зоуи със срамежлива гордост.

– Невероятни са. Но... как?

Зоуи се засмя и Робин зърна за кратко младостта в мъртвешкото лице.

– Правят се шаблони и ти трябват мастило и пистолет за татуси. Имам един втора ръка, купих си го по интернет.

– Но да го правиш върху себе си...

– Използвах огледала. Отне ми дълго време. Повече от година за всичките.

– Все са от Мастиленочерно сърце, нали?

– Да – отговори Зоуи.

– Обожавам тази анимация – възкликна Робин с пълното съзнание, че раздвоява образа на Джесика: едната беше от Лондон и само бегло бе дочувала за Мастиленочерно сърце, а другата бе родом от Йоркшър и се възхищаваше на творбата. Само че сега нямаше време да се тревожи за това.

– О, наистина ли? – Зоуи отново погледна Робин, докато смъкваше ръкавите си. Като че след чутото я харесваше повече.

– Ама разбира се. Много е забавна, нали? – Страшно харесвам героите и онова, което говорят за... знам ли... – Колебанието също бе искрено и Робин се опря на обобщения. – За живота и смъртта, за игрите, които всички играем. – (Играта на Дрек внушаваше нещо от този род, нали?) – Възхитена съм от Харти – заключи Робин. Да харесваш Харти беше безопасно. Почти всички фенове, из чиито постове се бе ровила седмици наред, обичаха Харти.

Зоуи отново обви ръце около тялото си и внезапно изля поток от думи.

– Тази анимация ми спаси живота – заговори тя, като се взираше право пред себе си. – Чувствах се много зле, като бях на тринайсет. Бях в приемно семейство като Еди Ледуел. Толкова общи неща имахме с нея. Тя е правила опит за самоубийство, аз също, като бях на четиринайсет. Прерязах си китките... направих татуировки върху белезите.

– Господи, толкова съжалявам...

– Открих Мастиленочерно сърце в Ютюб и ми се видя адски странна анимация, но не можех да спра да я гледам. Харесаха ми стилът на рисуване и всичките герои до един. Те са много сбъркани, но все пак готини, нали? Чувствах се страшно гадно, като бях на четиринайсет, но всички неща, които казваше Харти, например как никога не е твърде късно, как дори ако са те карали да вършиш лоши неща, не е задължително това да трае завинаги... Обичах да ги гледам, а и сюжетът е толкова забавен. Канех се да го направя отново... да си прережа китките де. Всичко си бях приготвила, измислих как ще кажа, че ще преспя у приятелка, а щях да ида в гората и да го направя там, та никой да не ме открие. Но анимацията бе първото, което ме разсмя от цяла година. Казах си: след като още мога да се смея... А после видях Еди Ледуел онлайн да съобщава, че ще направи продължение, а аз исках да го видя, така че не се самоубих. Точно това ме спря. Налудничаво е, нали? – промълви Зоуи, като все така се взираше в мрака. – Но е истина.

– Никак не ми звучи налудничаво – тихо промълви Робин.

– И така, гледах втория епизод, в който отново всички бяха толкова забавни. В него Свраката за пръв път проговори. Онзи Престън, с когото си бъбреше, този, дето позираше за курса ви...

– Да – кимна Робин.

– Той беше гласът на Свраката във втория и третия епизод.

– Не може да бъде! – възкликна Робин.

– Да, само че му се наложи да си иде в Ливърпул за няколко месеца и трябваше да намерят друг с ливърпулски акцент да го замести. Той мрази хората да приказват за Мастиленочерно сърце. Като видя татуировките ми, се държа като истинско гадно копеле, беше...

Но Зоуи остави тази мисъл недовършена. Известно време вървяха в мълчание, като Робин се чудеше дали е добра, или лоша идея да отвори дума за играта.

– Еди Ледуел веднъж говори с мен – наруши мълчанието Зоуи. – По Туитър.

Тя го изрече с приглушен глас, в който звучеше почти религиозно преклонение.

– Еха, вярно ли?

– Да, беше в деня, когато мама почина.

– О, толкова съжалявам – отрони Робин.

– Аз не живеех с нея – тихо каза Зоуи. – Тя беше... Имаше си много проблеми. На два пъти я затваряха принудително в клиника. Вземаше наркотици. Най-вече заради това ме пратиха в приемно семейство. Приемната ми майка ми съобщи, че е умряла, и ми позволи да не ходя на училище този ден. Влязох в Туитър и написах, че майка ми е починала. И Еди Ледуел ми отговори. Тя...

Робин сведе поглед към спътничката си. Лицето ѝ беше сгърчено. Би могла да е деветдесетгодишна старица или пък бебе с това покрусено изражение. Сълзите ѝ нямаха ефект върху плътната очна линия и Робин си спомни как се бе размазала очната линия на Еди Ледуел, когато се бе разплакала в офиса на агенцията.

– Тя беше много мила – с хлипане избъбри Зоуи. – Казах ѝ как приемната ми майка току-що ми е съобщила за смъртта на мама, а тя ми разказа как също е израснала в приемно семейство. Прати ми емоджи с прегръдка, а аз споделих как тя е моята героиня и колко я обичам. Казах ѝ, че... да, казах ѝ го...

– Вземи салфетка – предложи Робин пакетчето, което измъкна от чантата си.

– Прощавай... – избъбри Зоуи. – Просто хората бяха ужасни към нея онлайн, намираха куп нередни неща в анимацията, а аз... не знам... никога не бях виждала нещо обидно, но когато хората говореха, някак си звучеше логично... само че ми се ще да не бях... приятелят ми твърди, че нищо лошо не е сторил, но...

Мобилният телефон на Робин иззвъня. Като наруга наум обаждащия се, Робин го извади от торбата. Беше Страйк.

– Здрасти – заговори той. – Как мина в Норт Гроув?

– Казах всичко, което имах да кажа, миналия уикенд – отвърна студено Робин. – Сега съм заета, ясно?

– Да бе, ясно – развеселен отвърна Страйк. – Звънни ми, когато не си заета.

– Ясно ти е друг път – отсече Робин и затвори.

– Бившият ти ли беше? – попита Зоуи с изтънял глас. Бършеше лицето си със салфетката, дадена ѝ от Робин.

– Той, да – отвърна Робин и пусна телефона си обратно в чантата. – Та продължавай, какво казваше?

– О, нищо – унило промърмори Зоуи.

Продължиха напред и единственият звук беше подсмърчането на Зоуи от време на време. Хайгейт Хил беше дълга и добре осветена улица, по която още имаше оживено движение. Група младежи заподсвиркваха на двете жени, когато пресякоха на отсрещния тротоар.

– Я чупката – измърмори под нос Робин, а Зоуи немощно се усмихна.

– Виждала съм Джош Блей – обади се Зоуи.

– Сериозно ли? – изрече Робин надлежно впечатлена.

– Да. – Той дойде да живее в Норт Гроув за месец, преди двамата с Еди да бъдат...ъъ... нападнати.

– Говорила ли си с него? – попита Робин, уверена, че вече знае отговора.

– Не, прекалено уплашена бях. Влязох в кухнята и той просто стоеше там.

А ти си се разтреперила.

– А аз се разтреперих – сълзливо се засмя Зоуи. – Мариам ме представи, а аз не успях да продумам. Никога не можах да събера кураж да му проговоря.

Но за Робин бе ясно, че Зоуи е рядкост сред базата фенове на Мастиленочерно сърце: човек, оценявал Еди Ледуел по-високо от Джош Блей.

– Какво представлява той? – поинтересува се.

– Беше надрусан – с тъжна усмивка съобщи Зоуи. – Не обичаше да се вижда с хора. През повечето време си седеше в стаята и постоянно пускаше „Това ли е то“ на Строукс. А после подпали пожар.

– Какво е направил? – отново се престори на изненадана Робин.

– Ами според Мариам е бил Джош, но аз не мисля, че е той.

– А кой тогава?

– Не бива да казвам... Искам да си запазя работата.

Робин се зачуди дали да не я притисне по въпроса, но след като вече бе спечелила доверието ѝ, се боеше да не го изгуби.

– А ти какво всъщност вършиш в Норт Гроув?

– Какво ли не – отвърна Зоуи. – Като пристигнах в Лондон, отидох там просто да видя къде се е случило всичко. Влязох в магазина и се заприказвахме с Мариам. Много беше мила по повод татуировките ми и аз ѝ признах как съм голям фен и прочие, как тъкмо съм напуснала приемното си семейство. Тя ме попита имам ли работа, отговорих, че не, и тя ми предложи такава. Помагам с курса, който Мариам води във вторник за деца със специални нужди. Преди го е водила Еди, когато е живеела в Норт Гроув – съобщи Зоуи и в тона ѝ се върна предишното преклонение. – Мия четките за рисуване, готвя по малко, гледам деца. Стар, детето на Фрея, е сладко, но Брам... ами че той е по-голям от мен. За нищо не ме слуша.

Най-сетне завиха по Джънкшън Роуд.

– Хей – рече Робин, сякаш мисълта току-що ѝ бе хрумнала, – а не си ли участвала някога в играта? Онази, която фенове са създали по Мастиленочерно сърце? Питам само защото аз влизах в нея по едно време. Преди няколко години. Много ми хареса анимацията ѝ. Играта беше доста добра, предвид че е създадена от аматьори.

– Да – отвърна предпазливо Зоуи. – Играла съм няколко пъти. Какво ти беше потребителското име? Може да сме се засичали някога там.

– Беше... о, да му се не види, сега не мога да си го спомня – зас­мя се леко Робин. – МастиленоСърчице или нещо такова.

– Такива с лопата да ги ринеш – сви рамене Зоуи и точно това бе причината Робин да назове името.

Минаха покрай магазин за играчки и отражението на изпитата фигура на Зоуи пробяга върху редиците от пластмасови фигурки.

– Живея ей там, горе – посочи тя към тясната ъглова сграда, която Робин бе видяла на снимката, направена от Страйк.

– Така ли? Имаш ли съквартиранти?

– Всъщност не. Там има някакви други хора, но те са наели само стая за складиране – отвърна Зоуи. – Има вътрешна мивка – добави почти като оправдание.

– Лондон, туй то – извъртя очи в гримаса Робин.

– Да – кимна Зоуи. – Приятно ми беше да си поговоря с теб. Хубаво е да срещнеш човек от Йоркшър.

– Самата истина – отговори сърдечно Робин. – Надявам се да се видим другата седмица. Отивам в полицейския участък да предам онова портмоне.

– Далеч отук ли живееш?

– Не. Ще стигна бързо пеша. Довиждане.

Зоуи се усмихна и се скри зад ъгъла. Робин продължи напред. След като прекоси улицата, обърна се назад и видя Зоуи да влиза в ъгловата сграда през странична врата. После извади телефона си и в движение позвъни на Страйк.

– Добър вечер – поздрави той. – Как мина?

– Доста добре – отвърна Робин и започна да се оглежда за такси. – Срещнах Престън Пиърс и твоето момиче с многото татуировки.

– Наистина ли?

– Да. Тя работи в Норт Гроув и... Чакай малко, ето едно такси – каза Робин и помаха на шофьора.

След като му даде адреса си и влезе вътре, Робин отново долепи телефона до ухото си, а с другата ръка изрови от торбата бележника и химикалката си. Искаше да запише всичко, чуто от Зоуи, преди да е забравила нещо.

– Истинското ѝ име е Зоуи Хейг – каза Робин. – Но в играта е модератор Червей28.

– Ти сериозно ли?

– Да – отвърна Робин и свали със зъби капачката на химикалката. – Дошла е в Лондон, за да е с приятеля си, и е очевидно, че нещата помежду им не вървят. Червей28 ми написа в играта „Ще ми се да можех да ти кажа къде работя“. Зоуи работи в Норт Гроув. Червей28 ми каза, че е срещала Джош Грей, но не могла да му заговори, само треперела. Зоуи сподели точно същото.

– Да му се не види! Не ти ли казах, че ни се полага пробив?

– Имаше и разни други неща – продължи Робин, като в същото време нахвърляше бележки в тефтера си. – Например как приятелят ѝ казал, че не е направил нещо лошо. Но тя, изглежда, се чувства виновна, макар може би само защото е критикувала онлайн Мастиленочерно сърце. Много ѝ харесвала анимацията, но се оставила да бъде убедена от разни аргументи, че е реакционна, незачитаща различните и прочие стандартни обвинения.

– Приятелят ѝ трябва да е някой от тримата, които се срещнаха с Нилс в „Червеният лъв и слънцето“ – предположи Страйк. – Аз залагам на Уоли Кардю.

– Мислиш ли?

– Виждаш ли я да се вмести в живота на Монтгомъри? Той живее с приятелката си, има добра работа, за какво му е Зоуи?

– Може да е започнало като онлайн флирт, който тя е приела по-сериозно от него. Нищо чудно той да не си е дал сметка, че тя е решена на дълга връзка и че ще се премести, за да е близо до него.

– Не виждам как това би се случило на Монтгомъри. Откъде-накъде би оставил онлайн флирт да прерасне в ситуация, която може да изложи на риск приятния му живот? Доколкото ни е известно дотук, Кардю няма приятелка и е безразсъден неудачник. Мога да си го представя да спи с млади фенки и да остане шокиран, когато някоя от тях се премества в Лондон, за да е близо до него.

– Ами Тим Ашкрофт?

– Той е от типа възпитаници на частни училища. Не знам, не е изключено да е той, но си представям, че би си паднал по някоя по-различна...

– От типа „кашмирен пуловер“? – подхвърли Робин.

– Да, ако щеш.

– Той е актьор. Нищо чудно да е привличан от жени бохемски тип. И не забравяй потребителското ѝ име в играта. Ашкрофт е озвучавал Червея.

– Да, вярно – потвърди Страйк, но не звучеше убеден.

– Зоуи каза и друго – продължи Робин, като все така нахвърляше записки на страница, оцветена ту в сиво, ту в оранжево, докато таксито минаваше под уличните лампи. – Според нея не Блей е подпалил собствената си стая, но тя не пожела да каже кой е бил. Искала да си запази работата.

– Интересно – отбеляза Страйк.

– Да, само че имам и лоши новини – съобщи Робин. – Наложи се да изляза от играта. Аномия е разпоредил на модераторите да следят за хора, които влизат в играта, но не играят. Смята, че е възможно от полицията да шпионират феновете, което би обяснило факта защо той не присъства много напоследък.

– Това е неудобство, но не е непоправимо – отвърна Страйк. – Просто трябва да играеш достатъчно активно през следващите дни, за да приспиш подозренията. Кажи сега за Пиърс.

– Почти беше напът да ме покани на по питие.

– Бърз напредък – коментира Страйк, но не звучеше особено доволен.

– Отказах му, защото предпочетох да изпратя Зоуи до вкъщи. Мисля, че взех правилното решение. Нямаше как да го разпитвам и да държа играта под око. Но следващата седмица пак съм там. Има и още нещо, което би могло да е огромно съвпадение, но... Прозорецът в комуналната кухня е голям и изрисуван със стъклопис. Мариам го е правила, жената, която води курса ми. Според Пиърс е там от пет-шест години. Отгоре са написани думи, може да е цитат, не знам, но се говори за аномията. Изобразена е един вид идеализирана комуна и всички хора на нея са били в колектива или са приятели на Мариам. А отгоре е въпросният цитат за условията, при които е невъзможно да съществува аномия. Нещо за органи, които са солидарни едни с други.

Робин почти успяваше да чуе усиленото мислене на Страйк в последвалата пауза. Накрая той каза:

– Е, случайности се срещат, но пък тази наистина вади очите.

– Мислиш, че оттам Аномия е заел името си?

– Бих казал, че има голяма възможност да е така.

– Всички те са били в Норт Гроув в някакъв момент. Целият актьорски състав.

– Дяволски добра работа си свършила за една вечер, Робин.

На Робин ѝ се стори, че чува женски глас в близост до Страйк. От телевизията или беше Мадлин Кърсън-Майлс?

– Трябва да затварям – каза бързо тя. – Ще се чуем утре.

Затвори, преди Страйк да е успял да отговори.

41

Състоянието на крака на Страйк при мястото на ампутацията се влошаваше. Въпреки че два пъти на ден се мажеше със специалния мехлем, кожата оставаше раздразнена и възпалена. Боеше се, че това са ранни признаци на типичния при ампутация синдром, при който кожата се покриваше с язви и се разкъсваше. Въпреки това не си назначи час за преглед. Какъв смисъл би имало? Не можеше да си позволи да спре да работи. Допълнителното натоварване със следенето на Джаго Рос още повече бе обременило графика. Единственото решение бе да се намерят нови подизпълнители, които да бъдат привлечени, за да помогнат.

След като бе изчерпал всичките си контакти в полицията и армията, Страйк се зае да преглежда наеманите преди за временна работа, които не бе проявил склонност да ангажира за постоянно. Накрая в отчаянието си нае на седмичен договор, който можеше да бъде прекратен от всяка страна без предизвестие, бивш военен полицай на име Стюарт Нътли, който три години по-рано бе блъснал мотопеда си в такси, което се очакваше да следи. Страйк се бе разкрещял на Нътли за провинението и го уволни на мига, така че сега му позвъни с минимум ентусиазъм и разигра пълно смирение. Нътли беше мъж с редки зъби и рядка коса, женен, малко над трийсетте и обичайното изражение на лицето му излъчваше неприятно самодоволство. Тъй като не бе успял да се задържи на работа като цивилен детектив след раздялата им със Страйк, Нътли много държеше да се докаже като стойностен служител пред агенция, значително повишила престижа си след неговото напускане. И макар никой от екипа да не бе особено очарован от новото попълнение, всички бяха благодарни за нов чифт крака и очи.

Междувременно новата колекция на Мадлин щеше да има официалното си откриване само след седмица, което означаваше, че на нея изобщо не ѝ оставаше свободно време да се вижда със Страйк. И макар пред Мадлин да разиграваше разочарование, той нямаше как да не признае пред себе си, че е облекчен от подобна ситуация. Състоянието ѝ на силно напрежение получаваше израз в дълги монолози по телефона.

– Не биваше да правя колекцията толкова голяма. Никога повече. Слушай, ще дойдеш ли да ме видиш, след като мине официалното откриване? Ще имам нужда от разпускане, никога не е било толкова зле. Искам да съм с човек, на когото изобщо не му пука за бижута. Искам да съм с теб. Искам питие и хубаво чукане.

Страйк нямаше възражения срещу повечето пунктове в тази програма и все пак подозрение, породено от поканата за литературната сбирка, го накара да уточни.

– Значи, след като мине официалното откриване, а? Не ме каниш на него, така ли? Защото ще има представители на медиите, нали?

– Да – отвърна тя, – но... Добре, недей да идваш, не и ако нямаш желание.

– Чудесно, после ще се видим тогава. В колко часа ще приключи?

– В девет – отвърна тя, после добави: – Моля те, ела ако можеш. Много ми липсваш и ако знам, че ще дойдеш да ме отведеш оттам, ще мога да изглеждам щастлива на снимките.

– Така или иначе, трябва да бъдеш щастлива – каза той. – Нещата, които ми показа, бяха невероятни.

– О, Корм, толкова си мил – сълзливо изрече тя. – В момента до едно ми изглеждат абсолютни боклуци, но винаги се чувствам така преди пускане на колекция... или си мисля, че така се чувствам, но винаги ми е такава мъгла, че няма как да съм сигурна.

Страйк (все още настроен в духа да даде шанс на една прилична връзка) бе обещал на Мадлин да се види с нея след церемонията, макар да не пропусна да забележи, че тя искаше той да я вземе оттам, докато неговото желание бе да се срещнат възможно най-далеч от мястото, където Шарлот със сигурност щеше да присъства. Да формулира гласно тази си загриженост би означавало да отвори врата към друг нежелан разговор, така че планът остана неуточнен, като и той, и вероятно Мадлин бяха твърдо решени нещата да се случат според личните им предпочитания.

Междувременно две добре дошли отсъствия временно облекчиха напрежението над агенцията: Покваряващия замина за десет дни в Мароко, а Шавливи пръсти отлетя за Ню Йорк да посети любящата си майка и пастрока си, който го подозираше, че е крадец.

– И така, това е нашият шанс – заяви Страйк на екипа в конферентен разговор (нямаше време за действителни сбирки) – да изключим някои от заподозрените, че са Аномия.

В първия понеделник на май, който беше официален почивен ден, малко преди съмване Страйк куцаше към жилищния комплекс Лисмор Съркъс, за да наблюдава мезонета с три спални, където Уоли Кардю живееше с баба си и сестра си. До осем часа бе забелязал само два пъти признаци на живот в апартамента: някой бе дръпнал завесите и снежнобяла котка скочи от перваза на прозореца да огледа квартала с високомерието, присъщо на биологичния ѝ вид.

Според общинския архив активистът в Ютюб и сестра му бяха живели все в същия малък мезонет заедно с баба си през последните двайсет години. Сестрата на Уоли, която работеше в местна аптека, имаше също като брат си скандинавска външност, макар тя да бе с пищни форми, докато той бе просто нисък и набит, имаше големи кръгли сини очи и пълни устни. Шах и Баркли независимо един от друг бяха информирали Страйк, като внимаваха да не бъдат чути от Робин, Мидж и Пат, че на драго сърце биха държали под наблюдение Клоуи Кардю колкото дълго го изисква случаят и дори когато вече няма такава необходимост.

Докато Страйк наблюдаваше апартамента на Госпъл Оук, Робин седеше до прозореца на кафене в Кройдън с име „Сосна наденичка“, разположено точно срещу къщата на Ясмин Уедърхед и родителите ѝ. Облекчена бе да е извън офиса, където през последните часове бе отделила много часове да участва в играта, та да приспи съмненията на Аномия, че може да е там с цел да шпионира други участници. От това произтекоха още няколко частни чата с Червей28, която безхитростно сподели с нея как срещнала много приятна жена „от района, където живеех преди“, само че не изтърва нищо повече нито за гаджето си, нито за самоличността на Аномия. Страйк прояви съчувствие към желанието на Робин да върши нещо друго, освен да се взира по цял ден в айпада си, и се съгласи тя да наблюдава Ясмин, която бе от второстепенен интерес, сравнена с вероятните заподозрени за Аномия.

Улицата на Ясмин беше със спокойна и достопочтена атмосфера. От едната страна имаше редица квартални магазини, а от другата средни по размер къщи с малки предни дворове. Робин редуваше наблюдаването на предната фасада на дома на родителите на Ясмин с поглеждане към играта и Туитър, където Аномия вече бе проявил активност тази сутрин.

Аномия @АномияГейммастер

Наедрялата Лакома Ледуел твърди, че търси да наеме няколко детегледачки за хлапетата, които продължава да ръси, веднъж щом започнат да прииждат печалби от @МастиленоЧерно.

9: 06 ч. 4 май 2015 г.

Всички заподозрени за Аномия, които бяха под наблюдение, се намираха в съответните си къщи и извън поглед, когато Аномия бе пуснал този пост. Киа Нивън оставаше ненаблюдавана поради недостиг на персонал, но Страйк бе решил да остави ново, внимателно съставено съобщение на телефонния секретар на семейство Нивън, чиято цел бе да събуди страховете на Киа какво ще си помисли Блей за нея, ако отказва да сътрудничи на разследването.

В десет и десет Робин, която бе вече на третата си чаша кафе, за да оправдае дългото си седене в „Сосна наденичка“, и която все още не бе зърнала Ясмин Уедърхед, получи обаждане от Страйк.

– Уоли и приятелят му Ем Джей току-що излязоха от апартамента му. Следя ги. Какъв е статусът на Аномия в играта?

– Отсъства – въздъхна Робин и придвижи Бъфилапи покрай вампир, реещ се по една от пътеките на играта.

– Мисля, че отиват към станцията на метрото – каза Страйк на Робин и потрепна от болка, когато ускори крачка, за да не изостава от двамата младежи. – Ем Джей носи видеокамера. Това би било идеалната възможност Аномия да цъфне в играта. Кардю не използва телефона си.

– Започвам да си мисля, че Аномия знае точно кога би ни помогнал с включване в играта и нарочно го избягва – огорчено заяви Робин.

– Ясмин да се е мяркала?

– Не. Никой не е излизал от къщата от сутринта. Е, все пак е почивен ден.

– Я стой така – промърмори Страйк.

Робин зачака.

– Някой друг също ги следи – със снижен глас съобщи Страйк.

– От полицията ли? – попита Робин тъй рязко, че сервитьорката се извърна да я погледне.

– Не ми се вярва – отвърна Страйк. – Ще ти се обадя след малко.

Той затвори.

Мъжът, забелязан от Страйк, трудно можеше да бъде пропуснат. Беше поне метър и деветдесет висок, толкова късо подстриган, че главата му изглеждаше почти бръсната, макар да бе отгледал буйна брада и мустаци. Беше се облегнал на една стена и очевидно пишеше съобщение, когато Уоли и Ем Джей го приближиха, но в мига, щом отминаха, той прибра телефона и тръгна подир тях, бръкнал в джобовете на джинсите си. На гърба на вехтото му кожено яке имаше череп и кръстосани кости със стоманен шлем над тях. Имаше много видими татуировки и докато английският флаг отстрани на врата му и готическият кръст на опакото на лявата му длан може и да бяха фалшиви, големият череп на тила му, видим през милиметрите коса, нямаше как да е такъв, което изключваше възможността мъжът да е преоблечен полицай.

Непознатият се качи в същия вагон на метрото като Уоли и Ем Джей и Страйк го последва. Активистите в Ютюб бяха дълбоко потънали в разговор и явно не забелязваха никого от следящите ги мъже. Страйк направи крадешком две снимки на непознатия с телефона си и забеляза друга татуировка на адамовата му ябълка. Макар детективът да не беше експерт по скандинавски руни, веднага разпозна тази.

След двайсетминутно пътуване пристигнаха на метростанция Уестминстър, където Уоли и Ем Джей слязоха, последвани най-напред от татуирания, а после и от Страйк.

Четиримата мъже, двама от които още нямаха представа за факта, че са следени, се отправиха в Уайтхол Гардънс, където Уоли извади ръчен микрофон от раницата си, а Ем Джей включи камерата.

Целта на идването в Уайтхил Гардънс в официален почивен ден стана ясна, когато Уоли и Ем Джей започнаха да спират туристи и да ги молят, доколкото Страйк можа да схване, да бъдат интервюирани пред камера. Първи бяха две японски момичета, после семейство, на което по тениската на момчето им личеше, че са от Бразилия. Страйк бе твърде далеч, за да чуе какви въпроси задава Уоли, но виждаше как с напредването на интервюто израженията на хората се променяха от любезни или развеселени в смутени, разстроени, а в случая с бащата бразилец – сърдито. Страйк заключи, че целта на днешното видеопредаване бе да бъдат ядосани чужденци. Татуираният мъж с коженото яке седна на пейка на стотина метра разстояние, като открито наблюдаваше снимането. Детективът предпочете да не сяда, та да не би брадатият съгледвач да забележи, че копира неговите действия, и зае позиция зад статуя на Хенри Бартъл Фриър, колониален администратор, и издири на телефона си викингски руни, където намери същия символ, който брадатият гордо носеше на адамовата си ябълка. Напомняше ъгловата буква Р и названието ѝ беше Турисаз, което според интернет означаваше опасност, хаос и брутална сила. Страйк тъкмо се канеше да върне телефона в джоба си, при което той иззвъня.

– Корморан Страйк.

– Ало? – чу се женски глас малко по-силен от шепот.

– Здравейте – каза Страйк. – Кой се обажда?

– Ъъ... Киа Нивън.

– О, чудесно – отвърна Страйк. Очевидно гласовото му съобщение, предназначено да събуди чувство за вина, бе свършило работа. – Благодаря, че ми връщате обаждането, Киа. Предполагам, че знаете за какво става дума.

– Да... за Аномия – прошепна тя. – Да, но аз... аз не знам нищо.

Звучеше много по-млада от двайсет и пет. Ако не знаеше, той би я взел за тринайсетгодишна.

– Възможно ли е да се срещнем и да поговорим лице в лице?

– Аз... не съм добре. Не мисля, че е осъществимо.

– На драго сърце ще дойда у вас, ако ще помогне – предложи Страйк.

– Не, аз... няма как да стане... но много искам да помогна – прошепна тя. – Наистина го искам. Затова реших да ви се обадя и... да ви кажа... че не знам нищо.

– Ясно – отговори Страйк. – Е, вероятно справедливостта изисква да ви осведомя, Киа, как има теория, според която вие сте Аномия.

Нямаше нужда да уточнява, че теорията принадлежи на съдружничката му.

– Аз... какво?!

– Че вие сте Аномия – повтори Страйк.

– Кой...? О, боже мой... и Джош ли... и Джош ли мисли така?

– Той иска от мен да открия кой е Аномия – избегна Страйк директен отговор. – Но ако сте толкова болна, че не можете да говорите с мен...

– Аз... о боже...

Последва серия от сухи хлипания. Може и да бяха искрени или пък не, но не беше грижа на Страйк да предлага утеха. Наблюдаваше как гълъбите кръжат в облачното небе, докато най-сетне Киа заговори:

– Защо да не ви го кажа сега?... Аз не знам нищо... Не съм Аномия! Аз никога... никога не бих...

– Вижте, просто исках да ви дам възможност да се защитите – каза Страйк. – И също така се канех да ви покажа някои неща.

– Какви неща?

– Снимки – отвърна Страйк, което не беше съвсем лъжа. Заснетите от него нейни постове в Туитър си бяха един вид снимки. – И документи – добави, за да намеси малко интрига. Споменаването на документи винаги звучеше плашещо.

– Защо не ми ги пратите в имейл?

– Защото са поверителни – отговори Страйк.

Настана нова дълга пауза.

– Аз... Добре...

– Ще позволите да дойда и да разговарям с вас?

– Ами... май че да.

– В кой ден ви е удобно? – попита Страйк.

– Не тази седмица – побърза да каже тя. – Твърде болна съм. Може би... следващия четвъртък?

Това бе денят на официалното пускане в продажба на колекцията на Мадлин. На Страйк никак не му бе по сърце да направи пет- или шестчасово пътуване до Кингс Лин и обратно преди него, но тъй като приоритетът му бе да отпише възможно най-много заподозрени за ролята на Аномия, отговори:

– Чудесно. Е, ще пристигна от Лондон, тъй че ще съм при вас около единайсет, ако ви устройва?

– Да – прошепна Киа. – Добре тогава.

– И моля ви, запазете това между нас – допълни Страйк.

– Че на кого бих могла да кажа?

– Просто обяснявам, че обсъждането на разследването ни би го спънало, а както си представяте, Джош много държи да успеем с него.

След като затвори, Страйк написа съобщение на Робин да я уведоми, че е успял да уреди интервю, и получи еднословен отговор: „Чудесно“. Страйк тъкмо бе прибрал телефона обратно в джоба си, когато се обади Нътли, натоварен със задачата да държи под наблюдение Гюс Ъпкот.

– Какво става? – попита го Страйк.

– Задачата ми е да наглеждам младока, нали?

– Какво имаш предвид? – попита Страйк, като се стараеше да не звучи прекалено раздразнен.

– Възрастният току-що излезе от къщата.

– С инвалидната количка ли?

– Не, подпира се на бастун. И говори по мобилния си телефон.

– Остани си на мястото, освен ако синът не излезе – нареди Страйк. – Ами другите от семейството?

– Жената изведе момичето с колата преди около половин час.

– Добре, ти следи Гюс.

– Разбрано.

Нътли затвори.

Уоли и Ем Джей бяха успели да убедят група китайски студенти да говорят с тях. Татуираният, или Турисаз, както Страйк го бе кръстил наум, бе изчезнал от пейката. Страйк остана замислен за Иниго Ъпкот, движещ се с бастуна си на немощните си крака сега, когато жена му бе напуснала къщата, за да проведе телефонен разговор там, където единственият останал у дома член на семейството не можеше да го обезпокои.

Той позвъни на Нътли.

– Последвай възрастния мъж.

– Какво?

– Последвай го. Виждаш ли го още?

– Да, не се движи бързо.

– Тръгни след него. В идеалния случай гледай да го чуеш какво говори.

След като затвори отново, Страйк се запита на какво си играе и не откри задоволителен отговор. Не си падаше по интуиция и предчувствия, които по негово мнение бяха общо взето предубеждение или опипване насляпо. И все пак знаеше, че ако той наблюдаваше къщата на семейство Ъпкот, би тръгнал след Иниго.

Междувременно в „Сосна наденичка“ Робин, която вече беше на четвъртото си кафе, бе успяла за пръв път да влезе в директен контакт с модератор на име Духче1, с когото никога преди не бе говорила по частен канал и когото бе привлякла там, като изрази объркване при една от по-мъчните задачи в играта.

Бъфилапи: Опитах всичко. ВСИЧКО, МАМИЦАТА МУ!

Духче1: Хаха.

Духче1: Не си единствената. Постоянно имаме

задръствания при гроба на Уомбуел.

Бъфилапи: Помогни ми.

Духче1: Трябва да пробваш с Дрекизми.

Бъфилапи: Пробвах ги всичките.

Духче1: Този е по-завоалиран. Помисли какво би казал Дрек,

ако каменен лъв не го пуска да мине.

Бъфилапи: ?

Бъфилапи: Трябва да работя, а единственото, за което

мога да мисля сега, е как да се промъкна покрай каменен лъв.

Духче1: Подсказка: серия 2, епизод 3.

Бъфилапи: Добре, това ще ми помогне, но ако ме уволнят, задето гледам „Мастиленочерно сърце“, да знаеш, че ти

ще си виновен.

Духче1: Че защо си на работа? Официален почивен ден е.

Бъфилапи: Малък бизнес е, не се съобразява с почивните дни.

Бъфилапи: А ти в почивка ли си?

Духче1: Да, но всъщност не.

Бъфилапи: ?

Духче1: Имам почивен ден, но Драгия Вожд ме иска да

модерирам до 18 часа.

Духче1: Наказание, задето отидох на мач в събота.

Робин записа в бележника си „Духче1 е футболен фен“ и попита наслуки:

Бъфилапи: М********Ю******?

Духче1: Ха, не. Но ми хареса как Уест Бромич Албион ги натрепаха.

Духче1: Да не си фен на М********Ю******?

Робин не проявяваше съвършено никакъв интерес към футбол, но реши, че Гугъл ще ѝ бъде приятел, ако реши да се прави на запалена, тъй че написа:

Бъфилапи: Да.

Духче1: Е, съжалявам тогава.

Бъфилапи: Ами ти?

Духче1: У****

Робин извади телефона си и снима този разговор.

Бъфилапи: Защо Аномия не обича да ходиш на футбол?

Духче1: Забравих, че трябва да модераторствам,

и на Хартела ѝ се наложило да работи сама цял ден.

Това ѝ припомни, че трябва да наблюдава дома на Уедърхед, и тя отново насочи поглед през прозореца на кафето.

Млада жена вървеше по градинската пътека, като стъпваше бавно и тежко. Имаше дълга и гъста тъмноруса коса и носеше черна жилетка, дълга до коленете, която не успяваше да прикрие свръхтеглото на фигурата ѝ. Робин не виждаше лицето ѝ, защото тя гледаше надолу и се занимаваше с телефона си.

Робин погледна към екрана на айпада си. Духче1 продължаваше да ѝ пише съобщения.

Духче1: Бях заплашен с лишаване от статута ми

на модератор.

Духче1: Нали знаеш мотото му?

– Може ли да платя, моля? – попита Робин келнерката и бръкна в портмонето си да извади пари.

Отсреща през улицата Ясмин вдигна глава. Имаше бледо и плоско кръгло лице и сега гледаше към наближаващите коли. Докато келнерката отиде да вземе сметката ѝ, Робин забързано отговори на Духче1:

Бъфилапи: Какво мото?

Духче1: Oderint dum metuant.[10]

Духче1: Сигурно си го виждала да го казва.

Духче1: Повтаря го непрекъснато.

Робин бързо снима и тези реплики.

Бъфилапи: По дяволите, ето го шефа ми.

Духче1: Добре, доскоро.

>

<Частният канал е затворен>

Робин прибра айпада в чантата си, плати си сметката и излезе от „Сосна наденичка“ с телефон в ръка.

Тъмночервен форд фиеста намали скорост. Беше шофиран от бял мъж, когото Робин не разпозна. Вдигна телефона си и засне сияещата Ясмин, която махаше на шофьора. Колата спря пред нея, Ясмин се качи и потеглиха. Робин забеляза, че последните букви на регистрационния номер са CBS, което по една случайност бяха инициалите на Страйк.

42

След трийсетминутно отсъствие татуираният отново се появи в Уайтхол Гардънс, като сега говореше по телефона си и се разхождаше между цветните лехи и пейките. Страйк, който си бе позволил разкоша да поседне, пак се оттегли зад статуята на Хенри Бартъл Фриър. Кракът му пулсираше от болка и той се надяваше двамата ютюбъри да са събрали достатъчно материал от чужденци, та да направят прекъсване за обяд.

И то се знае, към един часа Уоли и Ем Джей спряха снимките. Страйк, сега с тъмни очила и разиграващ разговор по телефона, наблюдаваше как Уоли прибра микрофона в раницата си, извади мобилния си телефон и започна да набира текст по него. И ето че най-сетне брадатият и татуиран мъж се отправи целенасочено към Уоли и го поздрави.

Детективът беше твърде далеч, за да чуе какво се казва, но можеше да се закълне, че видя как устните на Турисаз оформят фразата „голям фен“. Турисаз и Уоли се здрависаха, поговориха десетина минути, като и двамата се смееха все по-често с напредването на разговора, а изражението на Ем Джей ставаше все по-унило.

Накрая Страйк видя, че бе направено предложение. Уоли изглеждаше въодушевен да го приеме. Обърна се към Ем Джей, който поклати глава. След още две-три минути обсъждане Ем Джей се отправи в противоположна посока на другите двама, понесъл видеокамерата си, а Уоли и Турисаз излязоха от парка и поеха към Вилиърс Стрийт.

Страйк ги бе следвал по-малко от минута, стараейки се да пренебрегва увеличаващата се болка в крака, когато телефонът му иззвъня отново: Робин.

– Аномия влезе в играта преди около десет минути, но не е активен. Присъства, но не разговаря, просто се рее там. Може да разговаря с някого по частен канал, но ето кое е важното: Баркли току-що ми прати съобщение, че Тим Ашкрофт седял в кафе и пишел на лаптопа си. Започнал да го прави преди десет минути.

– Плащам залога на Баркли и го вдигам с един подозрителен поборник за хегемония на бялата раса – отвърна запъхтян Страйк, като се мъчеше да не куца твърде видимо. – Преди около десет минути Кардю започна да пише на телефона си, но бе прекъснат от едър татуиран тип, който го следеше цялата сутрин. Готов съм да се обзаложа на един бон, че е платен член на Братството Ултима Туле.

– Сериозно?

– Да – изпъшка Страйк, като се мъчеше да поддържа същата скорост като двамата мъже пред него. – Има татуирана руна на адамовата си ябълка. Мисля, че ставам свидетел на операция по вербуване. Ем Джей го разкараха, а Кардю и онзи с руната вървят към втора дестинация. Някакви новини от другите?

– Не. Престън Пиърс излязъл да си купи хляб и се прибрал у дома. Монтгомъри не е напускал апартамента си през целия ден. Нътли не се е обаждал, така че допускам как Гюс също си е у дома.

– Нътли вече не следи Гюс.

– Да не си го уволнил пак? – попита тревожно Робин.

– Не, изпълнява нареждания. Ще ти обясня по-късно.

– Добре – отвърна Робин. – Каня се да ти изпратя видеоматериал. Не е нещо спешно.

– Ще го погледна, когато се спра на едно място. Дръж ме в течение за Аномия.

Страйк затвори.

Двамата му обекти завиха по тясна улица на име „Крейвън Пасидж“ и вървяха към пъб, наречен „Кораб и лопата“. В действителност пъбът се състоеше от две сгради, разположени една срещу друга. И двете бяха с червени врати и червени рамки на прозорците, с идентични табели, изобразяващи моряк от седемнайсети век с перука. Уоли и Турисаз влязоха в бара вдясно.

Облекчен, че ще престане да върви, Страйк изчака цели пет минути и изпуши цигара отпред, преди и той да влезе в пъба.

От едната страна на малкия бар с тълпа от клиенти около него имаше дървени сепарета. В едно от тях, най-близкото до вратата, седяха Уоли, Турисаз и трети човек, от когото Страйк виждаше само ръкава на кадифеното му сако поради това, че трима германски туристи се бяха изпречили пред него.

Страйк си взе бира „Баджър“ и си намери място да застане прав възможно най-близо до сепарето, така че да не е директно в полезрението на някого от обектите си. Силната глъчка в бара заглушаваше повече от разговора им, но дългата практика на детектива му позволи да улови част от фразите на тримата индивиди, представляващи интерес за него.

Гласът на Турисаз беше изненадващо мек. Мъжът с кадифеното рипсено сако звучеше като принадлежащ към висшата средна класа и в момента хвалеше Уоли за материалите му, публикувани в Ютюб, като изтъкваше дълбоките познания, заложени в тях, от което Кардю нямаше как да не се ласкае. В един момент Уоли възприе фалцета на Дрек.

– Ама ти хич не си мукфлук, бе!

При тази реплика двамата му сътрапезници надлежно се засмяха.

След малко на масата на Уоли бяха сервирани чинии с храна. Пъбът ставаше все по-оживен. Страйк вече едва чуваше разговора, тъй че извади телефона си и погледна видеозаписа, изпратен му от Робин.

Видя как бледото момиче със свръхтегло в дълга черна жилетка засия и помаха на шофьора на тъмночервен форд „Фиеста“, който спря, после отново потегли с Ясмин на предната седалка. Страйк се смръщи леко, върна на начало и отново го изгледа, после го направи за трети път. Спря видеото на момента, когато профилът на шофьора бе най-ясно видим, после увеличи картината, взира се в нея близо минута и след това прати съобщение на Робин.

Шофьорът на записа ти е Филип Ормънд.

Отговорът ѝ пристигна след по-малко от минута.

Боже мой!

Знаех си, че има нещо в реакцията му, когато я споменах. Ще трябва да проследим тази сюжетна линия. Е, какви ги върши Аномия?

В играта е, но все още нито мърда, нито говори. Баркли казва, че Ашкрофт все още пишел. Къде е Кардю?

В пъба, флиртува с крайнодесните.

Червей28 току-що ми каза, че любимото мото на Аномия било „Oderint dum metuant“.

„Нека мразят, важното е да се боят“.

Има логика. В частен чат с Духче1 говорихме за футбол. Кой отбор е У****?

Уайтс= Лийдс Юнайтед. Известни също като П********.

Кои?

Ще те оставя да го разгадаеш.

Страйк се усмихна леко и пъхна телефона си обратно в джоба, като отпусна почти цялата си тежест върху здравия си крак и се опитваше да не мисли за болката в другия на мястото, където опираше в протезата.

Новопристигнали клиенти се стълпиха в близост до Страйк. Говореха на език, за който той предположи, че е финландски. Като се възползва от необходимостта да им отвори място, той почти се долепи до сепарето и вече успяваше да долови откъслечни фрази от мъжа с рипсеното кадифено сако.

– ...питам къде е мястото на хумора тук? Знаеш го по-добре от всеки... казвам го аз като реалист на тема раси. Чел ли си Джаред Тейлър? Трябва да го прочетеш... лишаване от права, маргинализиране, подмяна... слушай, ти си майстор в... приеман си радушно от широки кръгове... отместване фокуса на културата... приемлив диалог...

Страйк предпазливо прехвърли част от тежестта си върху протезата. Имаше нужда да се изпикае. На връщане от тоалетната щеше да се опита да щракне снимка на Уоли и събеседниците му, като използваше удобно разположено огледало.

Детективът направи крачка по посока на стълбите, водещи към сутерена, но не стигна по-далеч. Спъна се с протезата си в чанта на пода, която една от финландките бе оставила там. Страйк напразно се опита да запази равновесие, ръката му се изплъзна от дървената рамка на сепарето на Уоли и той се блъсна в един от финландците, който викна смаяно, когато бе блъснат странично, после тежко се стовари на пода. По чудо празната халба в ръката на Страйк не се счупи, но се изтърколи.

Целият пъб се извърна и се втренчи в него. Като се погрижи лицето му да бъде извърнато от групата в сепарето, унизеният Страйк махна да отпъди многото протегнати за помощ ръце. От съчувствените въпроси на финландците, които до един говореха безупречен английски, се сети, че металната му протеза се е показала при падането. Бесен от гняв се помъчи да се изправи на крака и закуцука към стръмните стълби, по които тресящата му се сега протеза едва го крепеше.

Щом веднъж се озова в тоалетната, влезе в кабинката, заключи вратата, захлопна седалката на чинията и се тръшна върху нея, като дишаше тежко, а пръстите опипваха коляното на ампутирания му крак под панталона. То вече осезаемо се подуваше. Продължи да опипва и остана с убеждението, че коленните му връзки отново бяха скъсани. Болката прииждаше на вълни, придружена от гадене. Упрекна се, че не беше видял чантата. Ако се бе спънал със здравия си крак, нищо нямаше да му се случи, причината за злополуката бе пълната му липса на чувствителност.

Чу вратата на тоалетната да се отваря отвън и се помоли който и да бе влязъл да не идваше по голяма нужда. После чу с облекчение струята урина в писоара. Надигна се с мъка до изправено положение, вдигна отново седалката на чинията и самият той се изпика, като с една ръка се подпираше на стената на кабината.

Оттук до офиса не беше далеч пеша, но той се съмняваше, че би могъл да стигне, без да си причини още повече увреждане, така че се налагаше да вземе такси. Отвори вратата на кабинката.

Насреща му – като очевидно го очакваше – беше брадатият с татуировка руна, когото бе следил от квартала на Уоли дотук. Висок и широкоплещест, излъчващ агресия, Турисаз се взираше, без да мига, в очите на детектива, после направи крачка напред, при което пръстите на краката им се допряха.

Минаха три секунди – по-дълго, отколкото бе траяла експлозията на джипа, в който бе пътувал сержант Страйк от Кралската военна полиция и половината му крак бе откъснат; достатъчно дълго, та Страйк да заключи, бе брадатият го бе засякъл в някакъв момент по време на часовете сподиряне на едни и същи обекти; предостатъчно, та бившият боксьор да усети накъде вървят нещата. Други биха промърморили „Извинете“ или „Проблем ли има?“, дори биха вдигнали плахо ръце в знак на капитулация и биха предложили да го обсъдят, но амигдалата на Страйк бе поела контрол и го изпълваше с адреналин, който временно заличи ужасната болка.

Замахна с лявата си ръка към главата на Турисаз. Последният се отмести и на свой ред отправи кроше към Страйк, но твърде късно: Страйк вече го бе ударил в слънчевия сплит с дясната си ръка. Усети как юмрукът му потъва дълбоко в мекото шкембе на мъжа, чу как въздухът напуска дробовете му с остро свистене, видя как той се прегъна одве и изпита злорадство, когато брадатият се подхлъзна върху собствената си пикня. Турисаз остана задъхан и коленичил, а Страйк бързо закуцука към вратата.

Лицето му бе вече изкривено в агония, тъй като при извъртането за удара възпаленият му крак силно се бе отъркал в протезата. Но Страйк стремително изкачи стълбите, за да стигне до улицата, преди Турисаз да е успял да си поеме дъх. Уоли и Рипсеното сако бяха изчезнали; очевидно биячът бе пратен да се погрижи за следящия ги, а те бяха хукнали надалеч.

Което и да бе божеството, раздаващо дребни милости след случили се гадории, днес то бе благосклонно към Корморан Страйк. Тъкмо когато детективът се показа от входа, по Крейвън Пасидж се зададе черно такси и той вдигна ръка към него.

– Денмарк Стрийт – изграчи задъхано, отвори си вратата и се тръшна на седалката.

Когато таксито се отдели от бордюра, Страйк погледна през задното стъкло тъкмо навреме да види как Турисаз се появи на улицата тичешком, като се оглеждаше отчаяно в двете посоки. Устните му ясно оформиха „мамка му“. Страйк отново се извърна напред. Съзнаваше, че кракът му е вече толкова пострадал, че трудно би могъл да ходи. Перспективата да изкачи три етажа по металните стълби до мансардния си апартамент го ужасяваше; май щеше да се наложи да се придвижи нагоре седнал и заднешком като малко дете.

Телефонът му отново зазвъня. Като очакваше да е Робин, той го извади от джоба си, но видя изписан номера на Нътли.

– Здравей – каза Страйк, като се мъчеше да не издава колко страда. – Какво ново?

– Понаучих нещо за възрастния човек с бастуна – отвърна Нътли и звучеше много доволен от себе си. – Господин Ъпкот.

– Казвай – подкани го Страйк и усещаше как по тялото му текат струйки пот.

– Тоя върти любов – заяви Нътли. – Беше на телефона с нея повече от петдесет минути. Накрая се озовахме в кафене. Седях гръб в гръб с него. Почти всичко чух.

– Откъде знаеш, че насреща е била жена?

– Ами то просто си личи – отсече Нътли. – По тона на гласа, по обръщенията. „Мило мое дете“, „сладурче“. Тя май се притесняваше, че са ги разкрили. Повече тя говореше. Той я успокояваше. Нахвърлях бележки – похвали се Нътли, сякаш това би хрумнало само на човек, надарен с изключителна инициативност. – „Няма защо да се тревожиш“, „Аз ще имам грижата“, „Държа нещата под контрол отсам“. Но тя май беше силно уплашена от нещо. Вероятно от съпруга си. „Няма за какво да се упрекваш.“

– Как мислиш, той дали те е забелязал?

– Погледна ме на излизане от кафенето, но иначе...

– Изчезвай оттам.

– Не мисля, че той...

– Бързо се махай – повтори Страйк по-агресивно. Не му трябваше двама от екипа на агенцията да бъдат разпознати от обектите; една гигантска грешка беше повече от достатъчна. – Вече няма да можеш да следиш семейство Ъпкот.

– Ако не бях вървял след него до кафенето, нямаше да чуя...

– Знам – прекъсна го Страйк. Изкушаващо бе да насочи гнева срещу себе си към Нътли, но идиотът му бе нужен. – Можеш да следиш някого от другите заподозрени. Браво, че си успял да подслушаш разговора – добави през стиснати зъби.

Нътли затвори омилостивен. Страйк се облегна в таксито, болката в десния му крак пронизваше цялото тяло и той бе изкушен да предложи на шофьора петдесет лири да го повози наоколо, та да отложи още малко отпускането на тежестта върху протезата.

43

Предвид натовареността на агенцията и предстоящото връщане в страната на Покваряващия и Шавливи пръсти Страйк трудно би могъл да избере по-лош момент да се извади от действие, но други евентуални усложнения от проваленото му следене на Кардю го тревожеха още повече от допълнителната работа, която щеше да изсипе върху колегите си. Не беше изключено Турисаз, предполагаем член на Братството Ултима Туле и може би също на Разполовяване, да беше разпознал Страйк като небезизвестния частен детектив. Този страх го подтикна на следващата сутрин да позвъни на детектив инспектор Райън Мърфи и да го осведоми за случилото се.

– Имам снимки на мъжа с татуираната руна на врата и мога да ги изпратя – заключи Страйк в опит да смекчи впечатлението за некадърност от разказа си, при който бе изпитал същото неудобство като и при самата случка. – Както казах, възнамерявах да заснема и мозъка на групировката, но се проснах на пода, преди да съм успял да го сторя.

– Да, ще се радвам да получа тези снимки, благодаря – каза Мърфи. – Много е показателно, че не е отишъл в полицията, след като сте му нанесли удар.

– Аз... ъъ... наясно съм, че сам се докладвам за извършено провинение – отвърна Страйк, който бе претеглил плюсовете и минусите на този си ход, преди да осъществи обаждането.

– Не съм ви чул – отсече Мърфи.

– Признателен съм.

– Какво си спомняте за третия човек?

– Видях само сакото му от рипсено кадифе. Така и не успях да зърна ясно лицето му. Говорът му беше културен, на човек от висшата средна класа.

Страйк отново чу чаткане на клавиши. Накрая Мърфи проговори:

– Добре, дайте ми секунда.

Страйк чу стъпки и предположи, че Мърфи се е отдалечил с мобилния си телефон, та колегите му да не го слушат, после прозвуча затваряне на врата.

– Добре – изрече най-сетне Мърфи в ухото на Страйк. – Агенцията ви беше много отзивчива към нас, така че и аз ще споделя нещо. Вярвам, че няма да иде по-далеч.

– Разбрано – отговори Страйк.

– Разполовяване промениха начина си на комуникация, та от MI5 снощи са успели да запишат разговор как според тях полицай под прикритие е проследил един от техните до пъб, където са се опитвали да вербуват така наричаното „публично лице“. Мислехме, че са изгубили интерес към Кардю, но очевидно не е така. Онзи, с когото сте имали конфронтация в мъжката тоалетна, е трябвало само да ви задържи, та да даде на Кардю и другия човек възможност да се махнат от там. Доста са го посмъмрили, задето се е оставил да го обезвредят. Така или иначе, засега не знаят кой сте. Вярвам, че ви се е разминало, но все пак бих ви посъветвал да засилите мерките за сигурност. Ако пристигнат неочаквани пратки, обадете ни се.

И така, Страйк бе принуден да предупреди Пат и подизпълнителите, че има слаба възможност агенцията да бъде взета под прицел от крайнодясна терористична групировка. Не беше очаквал новината да повдигне духа на персонала и доста ясно си представяше какво са могли да коментират подчинените му, щом се оттегли в мансардата си, където намаза със специалните кремове възпаления край на ампутирания си крак, натърка го с антисептичен гел, слагаше през интервали от време пликове с лед и се молеше инфекцията скоро да отшуми.

Въпреки факта, че Робин бе съдружник във фирмата, подизпълнителите все така възприемаха Страйк като шефа – все пак неговото име бе гравирано на стъклената входна врата – и дали по тази причина, или защото имаха задръжки да дадат израз на недоволството си към еднокрак човек, сега прикован в мансардата си, Робин пое повечето от тяхното роптаене.

– Виж, надявам се той да е добре – сухо изрече Дев, когато ѝ телефонира от Хампстед, където семейство Ъпкот оставаха скрити зад стените на къщата си. – Само че тази ситуация никак не ни е от помощ.

– Разчитам той да намери нов човек – сърдито измърмори Мидж по телефона от Ланкашър. Тим Ашкрофт беше на едноседмична обиколка на училища в северните райони с трупата „Скитащи училищни актьори“ и Мидж бе пратена подире му, снабдена с няколко перуки. – Защото така не можем да продължаваме повече.

– Проклетникът трябваше да ни каже, че кракът му е зле – изръмжа ядосано Баркли, когато се срещнаха с Робин край чайника в офиса.

– Не е паднал нарочно – тросна се Пат от бюрото си зад тях, преди Робин да е успяла да отговори.

Робин и Баркли се обърнаха да погледнат секретарката. За пръв път някой от тях я чуваше да се изказва в защита на Страйк.

– Какво? – предизвикателно вирна тя електронната цигара, захапана между устните ѝ. – На вас би ли ви харесало да сте блокирани горе и да подскачате на един крак?

– Точно сега бих си дал десния крак за малко почивка – кисело отвърна Баркли, заряза чашата, в която беше започнал да си прави чай, и изфуча навън.

– Неблагодарник – промърмори Пат, когато стъпките на Баркли заглъхнаха по стълбите. – Че нали той му даде работа?

– Всички са под стрес, това е то – въздъхна Робин, която също се чувстваше изтощена. Опитите да участва в Играта на Дрек, докато следеше обектите си, я бяха докарали до ръба на силите ѝ. – Жената на Сам недоволства заради прекалено дългото му работно време.

– Между другото, онзи Хю Джакс пак звъня да те търси – съобщи Пат. – Май си мислеше, че не съм ти предала последното му съобщение.

– О, да му се не види! – раздразнено избухна Робин. – Прощавай. Ще трябва да му се обадя и да му кажа ясно как стоят нещата.

Отнесе чая си във вътрешния офис и затвори вратата, силно ядосана, че Хю Джакс е добавил още една задача към вече невъзможно дългия списък. Погледна Играта на Дрек, отбеляза, че единственият присъстващ модератор беше Хартиенобяла, изпълни няколко стъпки, за да се погрижи Бъфилапи да не бъде предупреждавана за пасивност, после се върна към акаунта в Инстаграм, който бе започнала да следи по своя собствена инициатива. Той беше на Кристабел Рос, четиринайсетгодишната дъщеря на Джаго Рос от първия му брак.

Също като Страйк, и Робин подозираше, че Рос взема всички предпазни мерки да не бъде сниман в компрометиращи го обстоятелства. Идеята да проследи по-големите му деца в социалните мрежи ѝ дойде, докато бродеше из тях по случая с Аномия. Чувстваше се леко сконфузена, че го прави, но тъй като Рос бе още по-голяма заплаха за функционирането на агенцията от Разполовяване, бе преодоляла скрупулите си.

Откри съвсем лесно Кристабел в Инстаграм чрез сверяване на снимки на семейство Рос, налични в пресата. Стара снимка от четиресетия рожден ден на Джаго се оказа особено полезна: намерила я беше в Татлър.ком. На нея бяха Джаго, Шарлот в нап­реднала бременност и възхитителна както винаги, а също и трите дъщери от първия му брак, всичките наследили бялорусата му коса, тясно лице и високи скули. Най-голямата не си бе дала труда да се усмихне за пред камерата и при внимателен оглед Робин забеляза, че кокалчетата на Джаго бяха побелели от усилието, с което я стискаше през слабите рамене, стига да не бе трик на светлината.

Страницата в Инстаграм на @кристи_рос беше отрупана със селфита, снимки на барабаниста Аштън Ъруин, към когото явно изпитваше страст с гигантски размери, и на приятели от училище, направили смешни физиономии. Имаше също и препечатани постове от други акаунти на Инстаграм, всичките на много подобни теми.

Изкупителната жертва е детето, осмелило се

на несъгласие с нарцистичен родител.

ОТСЪСТВАЩИЯТ РОДИТЕЛ Е ПО-ДОБЪР ОТ ТОКСИЧНИЯ

Някои хора присъстват в живота ти

единствено за да ти покажат какво не е обичта.

Преди Робин да е стигнала по-напред с проучването на онлайн активността на Кристабел, телефонът ѝ иззвъня.

– Прощавай – каза Страйк. В момента чувстваше такава вина, че бе развил тенденция да започва всичките си вербални комуникации с извинение. – Питах се дали имаш време за бърза обмяна на мнения между съдружници.

Тъй че Робин отнесе горе чашата си с чай и айпада си и почука с лакът на вратата на Страйк.

Страйк ѝ отвори, подпрян на патерици, с навит и прибоден с безопасна игла десен крачол. Кожата му бе сивкава и това се подсилваше от факта, че не се беше бръснал.

– Прощавай – повтори пак.

– Няма проблем – отвърна Робин.

Мансардният апартамент на Страйк, който включваше кухня, спалня и много малка баня с тоалетна чиния и душ, както винаги беше безукорно чист и подреден. Имаше само два предмета, служещи за украса и със сантиментална стойност. Единият бе училищна снимка на тримата му племенници, изпратена от сестра му Луси. Страйк изпитваше силна неприязън към Люк, най-големия, и беше кажи-речи равнодушен към Адам, най-малкия, но пък имаше слабост към дванайсетгодишния Джак, тъй че бе поставил снимката върху скрина си в спалнята все още в картонената ѝ рамка. Единственият друг нефункционален предмет беше фотокопие от написаната на ръка и придружена с рисунки презентация на Джак за Битката при Ньов Шапел, прибодена към кухненския шкаф. Това домашно бе донесло отлична оценка по история на племенника, както и ентусиазираните поздравления на Страйк, поради което Луси му бе изпратила цветно копие.

– Това на Джак ли е? – попита Робин, като се спря да го погледне. Беше седяла до болничното легло на Джак заедно със Страйк, когато момчето се бореше с инфекция, пратила го в интензивно отделение, а впоследствие бе запазила интереса си към него.

– Да – отвърна Страйк с нещо средно между усмивка и гримаса, докато сядаше на един от столовете до малката кухненска маса. – Бива го, нали?

– Чудесно е – отвърна Робин и се настани срещу него. Лаптопът на Страйк беше отворен на масата и тя подпря своя айпад зад него с още вървяща Играта на Дрек.

– Мъчих се да намеря нов подизпълнител, но без резултат. Ще се наложи да изоставим случая.

– Не и Аномия – бързо каза Робин, която си мислеше същото.

Страйк се поколеба.

– Виж, аз също искам да задържим Аномия, макар че тъкмо този случай ангажира най-много човешка сила.

Добавянето на съпруга на Шарлот беше това, което ни разби, помисли си Робин, но се въздържа да го изрече гласно.

– Добре, след като не искаш да изоставим Аномия, ще се наложи да прекратим с Покваряващия – каза Страйк. – И бездруго клиентката се е изнервила до крайност. Вчера говорих с нея по телефона. Едва не предложи ние да провокираме Покваряващия, че да го натопим. Той е мръсник, това го доказахме, но нямам намерение да му подхвърляме наркотици. А Шавливи пръсти не искам да изгубим, заплащането е прекалено добро.

– Добре – кимна Робин. – Звучи логично. Ти ли ще се обадиш на майката на Дългокраката, или...?

– Да, аз ще свърша това. Някакви новини от Мидж?

– Нищо особено. Ашкрофт много трака по клавиатурата из разни кафенета – отвърна Робин, – което на два пъти съвпадна с присъствие на Аномия в играта, така че, уви, все още не можем да го изключим... Впрочем как напредва уебсайтът на Спанър?

Страйк обърна лаптопа си към нея.

Изкуство и драма в училищата

Водещ източник в Обединеното кралство за използване

на кръжоци по рисуване и драма като инструмент

в различни учебни дисциплини. ИДУ предоставя учебни

материали и семинари на всички нива на обучение

от началното училище до университетите

Спанър се бе представил много убедително. Робин прегледа началната страница на уебсайта, в която изобилстваха снимки от театрални представления и цитати от актьори, твърдящи, че са работили с ИДУ.

– Това са все снимки от архив – поясни Страйк. – Интервютата с актьори са копирани и залепени от други публикации. Ако щракнеш на „Кои сме ние“...

Робин го направи и откри кратък списък от хора, които уж управляваха ИДУ. Имаше празно място за снимка над надпис „Вениша Хол“.

– На Спанър му трябва твоя снимка с перука – осведоми я Страйк.

– Добре, ще имам грижата – кимна Робин и си го записа в бележника.

– Създал е също профил в Туитър на Вениша и ѝ е купил пет хиляди последователи.

– Какво е направил?

– Купил ти е пет хиляди последователи – повтори Страйк. – Аз лично не се бях сетил за това, но така ще придобиеш автентичност и авторитет, ако Ашкрофт прояви подозрителност и реши да провери Вениша извън уебсайта.

– Добре. А какво ще правим с Киа Нивън? Искаш ли аз да отида в Кингс Лин?

– Не, дотогава ще се оправя, чак след седмица е – отговори Страйк. – Скоро да си била в страницата ѝ тъмблр?

– Не – поклати глава Робин. – Защо?

Страйк отново обърна лаптопа към себе си, написа няколко думи, после го извъртя към Робин и тя прочете:

И така, миналата седмица бях помолена да направя нещо, за което знам, че ще ми донесе стрес и ще се отрази негативно на физическото и душевното ми състояние. Свързано е със сериозна травма, която преживях неотдавна и която мисля, че не съм осмислила и преодоляла напълно. В действителност убедена съм, че демонстрирам признаци на посттравматичен синдром.

От опит знам, че като се излагам на подобно изпитание, ще предизвикам катастрофални последици за здравето си. И все пак приех да направя онова, за което не се съмнявам, че ще ми навреди.

И преди съм обяснявала в блогове как се опитвам да съществувам по не тъй самопожертвователен начин, да открия здравословни механизми за утвърждаване на безопасните за мен граници. Обществото ни вменява, че за да сме „добри“ хора, трябва да се фокусираме върху потребностите на другите хора, не върху собствените си. Като всички хронично болни непрестанно се самобичувам, задето не съм в състояние да се справя със задачи, изпълняването на които здравите приемат за даденост.

Един от моите (много на брой) проблеми е, че имам тахикардиален синдром, придружен с една унищожителна малка добавка, наречена дисфория на база отблъскване. Последното страдание се възбужда от критики, каквито психично здравите хора преодоляват по съвсем естествен път. Така че, когато ми се каже (с намеци), че съм егоистична/безсърдечна, задето не искам да направя нещо, за което предварително знам, че ще ми навреди, оставям се лесно да ме убедят, та макар да ми е ясно, че съм манипулирана.

Очевидно не е достатъчно, че съм с постоянни болки/желание за самоубийство. Благодаря ти, живот! Някой от събратята лъжичковци има ли съвет за мен?

Отдолу имаше два отговора:

лъжичко-сара-дж

Киа, колкото и да е трудно, трябва да се фокусираш върху СЕБЕ СИ!

джулс-евола

Убий се.

– Какво значи „лъжичковци“? – попита Страйк, когато Робин свърши да чете.

– И аз трябваше да го издиря – отвърна Робин. – Така наричат хронично болните. Дошло е от нечий блог, в който наличната енергия се измерва с поемане на известен брой лъжички.

– Лъжички? – повтори Страйк.

Въпреки умората си Робин се усмихна при озадаченото му изражение.

– Авторът на блога обяснява колко се уморява, като награбва лъжички, представляващи единици енергия. Е, значи Киа все пак не е отменила срещата. Това е добре.

– Засега не я е отменила – отвърна Страйк и извади цигара. Запали я, метна клечката в пепелника и попита: – Отвори ли ти се време да прочетеш записките на Нътли за Иниго Ъпкот?

– Да – кимна Робин. – Очевидно може да е любовна връзка, но също така може той да е в ролята на съветник или ментор.

Бележките на Нътли не помагаха особено да се реконструира разговорът по тях, защото бяха много рехави. Той ги бе прочел почти дословно на Страйк по телефона.

– „Скъпо дете“ е доста интимно обръщение като за ментор – отбеляза Страйк. – Макар да се съмнявам, че сексуалният живот на Иниго ще е възлов за решаване на този случай...

Ако Страйк не изглеждаше тъй изтощен и депресиран, Робин би го попитала защо поначало е пратил Нътли да следи Иниго. Може би изражението ѝ подсказа какво мислеше, защото Страйк продължи.

– Не знам защо поръчах на Нътли да го последва. Просто ми се стори интересно поведение от негова страна да излезе за телефонен разговор, където никой няма да го чуе.

Мобилният телефон на Страйк зазвъня. Робин прочете наопаки името „Мадлин“, изписано на екрана, и мигом се изправи.

– Ще те оставя да говориш на спокойствие. И без това трябва да вървя.

Страйк би предпочел да остави разговора да се прехвърли на гласова поща, ако Робин не беше станала. Не го блазнеше перспективата да изслуша поредния четиресет и пет минутен монолог как откриването на колекцията неизбежно ще е катастрофа, но тъй като не можа да измисли причина да задържи Робин, изчака вратата да се затвори зад нея и тогава прие обаждането.

То започна като всички други обаждания на Мадлин през последните няколко дни: с искрена загриженост за крака на Страйк и искрено съжаление и угризение, че тя не е в състояние да му помогне и не е реалистично да го прибере при себе си при настоящите си задължения. Страйк ни най-малко не беше огорчен от това, напротив, изпитваше тайно облекчение. Неведнъж ѝ беше казвал, че най-добре се чувства в мансардата си, уредена от него по най-удобния начин за еднокрак човек, където спокойно можеше да се обслужва сам.

– Още ли си имаш храна? – попита тревожно Мадлин.

– Пат ми пазарува – отвърна Страйк, което беше истина. Сек­ретарката безропотно тътреше пликове с продукти за него по стълбите.

– Кога мислиш, че отново ще си в състояние да ходиш?

– Да се надяваме, че до два-три дни.

– Значи все пак ще може да се видим след официалното откриване идната седмица?

– Стига да съм изправен на два крака дотогава...

– Току-що каза, че ще си добре до два-три дни.

– Да, сигурно така ще бъде – отвърна Страйк, като с всички сили се мъчеше да не покаже раздразнение.

И тогава, както се очакваше, Мадлин се впусна в монолога си за мъките, които търпи във връзка с новата си колекция бижута. Страйк седеше мълчаливо, пушеше и се опитваше да не мисли за Робин.

44

Четвъртък беше денят на общите избори. Като публикува блог за пръв път от смъртта на Еди Ледуел насам, Перо на правдата информира читателите си, че дори само мисъл да се гласува за друга партия освен лейбъристката би означавало пълна липса на елементарна човечност. Уоли Кардю сподели видеоматериал, в който лидерът на Партията за независимост на Обединеното кралство твърдеше как мигранти идват във Великобритания за лечение от СПИН, струващо по 25 000 лири. Към мнозината, които го обсипаха с обиди и го обвиниха в расизъм, Уоли беше войнствен и жлъчен. Написа в отговор: „Британците чакат неоправдано дълго за лечение заради разните, дето ги пререждат“. Сред онези, обявили се в защита на Уоли, бе потребител на Туитър, назовал се

@джейкет_БНУТ, който прати на Кардю съобщение: „Продължавай да говориш ИСТИНАТА. Поддържай Англия БЯЛА“.

Тази вечер в Норт Гроув нямаше занимания за рисуване от натура поради изборите. Вторият вечерен клас на Робин далеч не бе толкова плодотворен колкото първия: Престън Пиърс не се виждаше никъде и вместо гол мъж от групата се искаше да рисува колекция от кратуни и стъклени бутилки. Зоуи беше казала, че тази вечер ще остане да нощува в сградата на колектива, защото ще е детегледачка, тъй че нямаше как да повторят нощната си разходка до дома, което лишаваше Робин от шанса да чуе споделена информация. Извън бъбренето си със Зоуи тя се въздържаше от разговори с надежда хората да забравят акцента от Долината на Темза, който бе имитирала при първата сбирка.

Робин планираше да прекара сутринта от деня на изборите у дома, като участва в Играта на Дрек, а после да гласува, преди да поеме следенето на Уоли Кардю следобед и вечерта. Само че абсолютно непредвиден спешен случай от лично естество внесе пълен хаос в графика ѝ. Макс, съквартирантът ѝ, имаше час при зъболекар и я остави да пази старичкия му дакел Уолфганг, който не бе хапнал нищо от двайсет и четири часа и се беше изпуснал в леглото на Макс през нощта – нещо, което не бе правил от бебешката си възраст. Уолфганг също така отказа да се разходи сутринта, просто остана да трепери на тротоара, когато Макс го пусна долу.

Двайсет минути след излизането на Макс дишането на Уолфганг стана затруднено и неравномерно. Тъй като не можа да се свърже с Макс, който вероятно вече беше на зъболекарския стол, разтревожената Робин реши да откара Уолфганг във ветеринарната клиника.

Робин бе отраснала в провинцията и беше подготвена за присъдата на ветеринаря, но това не я направи по-лека за приемане; тя се бе привързала силно към кученцето през време на престоя си в къщата на Макс.

– Аз не съм му собственичка – обясни тя, като се бореше с буцата в гърлото си. – Собственикът е на зъболекар, моля ви, нека му се обадя.

Два часа по-късно Макс и Робин гледаха със стичащи се по лицата им сълзи как Уолфганг беше приспан. Докато разстроеният Макс уговаряше с лекаря кремацията на Уолфганг, Робин излезе в зоната на рецепцията и като се преструваше, че разглежда котешки играчки, изтри очите си с ръкав.

Телефонът ѝ зазвъня. Все още подсмърчаща и със зачервени очи Робин отговори, като продължаваше да се взира в играчките за котки.

– Здравей – каза Илза.

– Здравей – отвърна Робин, като се помъчи да се овладее. – Как си?

– Нормално – отвърна Илза. – Но ти добре ли си? Гласът ти е странен.

– Аз... Ами приспаха Уолфганг, кучето на Макс.

– О, много съжалявам – изрече съчувствено Илза.

– Не, няма нищо – промърмори Робин и бръкна в джоба си за хартиена кърпичка. – Как са нещата при теб?

– И двамата с Ник имахме почивен ден, така че му казах за бебето.

– О, слава богу – отговори Робин. При всеки от неотдавнашните им телефонни разговори бе настоявала Илза да го направи. Тя вече беше бременна в шестнайсетата седмица. Робин се боеше Ник да не бъде държан в неведение, докато не започнеха родилните болки на Илза. – Той как го прие?

– Едновременно побесня и не беше на себе си от радост. Обвини ме, че съм си мълчала, за да го накажа, дето каза как се преуморявам в службата и е редно да го давам по-кротко, след като изгубихме последното. Обясних му, че не по тази причина не съм му казала, просто исках да му спестя нова доза скръб, ако отново нещо се обърка. И ето че той мигом се нахвърли срещу мен, задето съм работела по онзи стресиращ случай с терориста, когато съм знаела, че отново съм бременна.

– О, по дяволите. – Робин бе едновременно развеселена и подразнена. – Ама той чува ли се?

– Така че си спретнахме грандиозен скандал – весело заключи Илза. – Но после се помирихме, той поплака мъничко и сега пием шампанско с обяда. А, да ти кажа, че е момче.

– Моля те, Илза, кажи ми, че си осведомила Ник за това. Боя се да не взема да се изтърва случайно.

– Да, осведомих го. Ами то от самата снимка от видеозона си личи, че е момче. Тъкмо това го накара да ревне, като му я показах.

– Гледката на пениса на сина ви?

– Знаеш ги какви са мъжете на тема пенис – подхвърли Илза. – Тресе ги безумна гордост.

Въпреки мъката си по Уолфганг Робин се разсмя.

Покрай смъртта на Уолфганг новината на Илза и необходимостта да наблюдава мезонета на Уоли Кардю Робин съвсем забрави за гласуването. Когато всички светлини в дома на Кардю изгаснаха, изборната секция, то се знае, вече беше затворена.

Макс и гаджето му Ричард седяха прегърнати на канапето, когато Робин се прибра у дома, а Ричард вече говореше как ще си вземат ново кученце, когато се нанесеше да живее там. Робин не искаше да им се натрапва, приготви си набързо сандвич със сирене, взе и една ябълка и ги отнесе долу в стаята си.

Като отвори лаптопа си, видя, че екзитполът вече е обявен: ако беше правилен, изборите, за които се смяташе, че ще са извънредно оспорвани, се оказваха убедително спечелени от консерваторите. Робин чу шокираните възгласи на Макс и Ричард горе и се досети, че и те трябваше да са видели същите резултати като нея.

С чувство на потиснатост тя взе айпада си, за да погледне отново какво става в играта. Малко след полунощ Аномия се появи сред обичайния приветствен хор от участниците. Изглеждаше в приповдигнато и общително настроение, като отвръщаше с шеговито оскърбителни реплики на поздравите. Получилите обиди явно се смятаха за привилегировани и приемаха поведението на Аномия като белег, че са оценявани и харесвани.

Робин си записа часа, в който Аномия беше влязъл в играта, пос­ле прати съобщения на Мидж, Нътли и Шах, които наблюдаваха Себ Монтгомъри, Тим Ашкрофт и Престън Пиърс. Всички обекти в момента бяха у дома и извън видимост.

Робин въздъхна и се върна към лаптопа си. Аномия говореше в основната игра.

Аномия: Някои от вас вече знаят за това.

Аномия: Имаме налични тематични фланелки в момента

на www.keepdreksgame.org.

Аномия: Така че посетете сайта, за да купите вашата.

После на екрана пред нея се отвори нов канал.

< Отворен е нов частен канал >

< 8 май 2015 г. 00: 23 ч. >

< Аномия кани Бъфилапи >

Робин се взираше разтревожено в екрана. Аномия никога досега не бе искал да води частен чат с нея.

Бъфилапи: Здрасти.

Може би си струваше да превърне нервността си в добродетел.

Бъфилапи: Да не сгафих нещо?

Докато чакаше отговора на Аномия, тя провери основната игра, в която току-що бе влязъл Морхаус. Мантията на Аномия бе застинала неподвижно във въздуха. Тя заподозря, че Аномия говореше и с някой друг – или нищо чудно с няколко души – по частни канали.

Най-сетне Аномия се появи в нейния.

Аномия: Охо!

Аномия: Гузна съвест ли те мъчи?

Бъфилапи: Чувствам се виновна, да.

Бъфилапи: Не гласувах.

Аномия: Що за тъп повод да се чувстваш виновна?

Аномия: Аз убих някого миналата седмица, а не чувствам вина.

Аномия: А бих могъл.

Аномия: Но – нищо.

Аномия: Седя си тук и кроя убийството на следващия. Хаха.

Робин взе телефона си и снима тази част от диалога, остави телефона и направи пауза, като разсъждаваше трескаво.

Бъфилапи: Хаха. И кой ще е следващият?

Аномия: Ще разбереш, като го покажат по новините.

Бъфилапи: Няма да съм аз, нали?

>

>

>

Този път паузата продължи две минути. Робин вече бе убедена, че Аномия води други частни чатове, и зачака напрегнато връщането му.

Аномия: Не и ако адски много не ме ядосаш.

Аномия: Ти си в Манчестър, нали?

Бъфилапи: Да.

Робин забеляза, че Аномия не си правеше труда със звездички на мястото на собствените имена, което затвърди подозрението ѝ, че Последствия за правило 14 съществуваха само в съзнанието на наивниците. Заинтригува я фактът, че Аномия знаеше, че Бет е от Манчестър. Навик ли му беше да се опитва да установи истинската самоличност на играчите?

Аномия: Нужно ни е голямо присъствие на играчи в Комик кон на 23-ти. Лесно се стига от Манчестър.

Аномия: Да накараме Грънт и „Маверик“ да се посерат

от страх.

Аномия: Затова искам да дойдат възможно

най-много наши хора.

Робин се почуди дали е възможно Аномия да е пиян или дрогиран. Никога не бе забелязвала толкова много буквени грешки в текстовете му. Може би, помисли си, е поддръжник на консерваторите и е празнувал неочакваната им категорична победа. След като си отбеляза в бележника за Комик Кон, продължи да пише.

Бъфилапи: Ами правило 14?

Аномия: Ако искаш да бъдеш допусната обратно

в играта, ще го спазваш. Маски и никаква обмяна

на лично инго.

Аномия: Инфо

Бъфилапи: Добре, непременно ще се постарая

да дойда.

Аномия: Носи тематична фланелка.

Бъфилапи: То се знае.

Очакваше той да напусне канала, но не стана така. Мигащият курсор отбелязваше изминаващите секунди, придвижваше се все по-надолу на екрана и остави дълга колона от безопашати стрелки.

И после внезапно бързо се появиха думи.

Аномия: Да бе, ядосва се... И на кого му пука?

Аномия: Набий си го в главата: не искам каквото

вие искате.

Аномия: Тъй наречените постижения и всички

тези тъпотии – това вече не е за мен.

Аномия: Знаеш ситуацията ми.

>

>

Аномия: Намирам се в проклета клетка.

Аномия: Ще имам грижата за ЛордД и В.

Аномия: До края на месеца няма да ги има.

Аномия: Няма да ги има, чу ли?

>

>

Аномия: хахаха

Аномия: Току-що осъзнах, че плагиатствам.

Аномия: Не искам каквото вие искате.

Аномия: Не чувствам каквото вие чувствате.

Аномия: Сърцето ми е в клетка.

Аномия: Възнамерявам да се държа.

Робин забързано снима за втори път екрана с телефона си и го стори тъкмо навреме. Десет секунди, след като написа последната фраза, частният канал се затвори и тя остана взряна в празната мантия на Аномия, трептяща, но иначе неподвижна в основната игра.

Няколко минути изучава последния диалог на екрана на телефона си, мозъкът ѝ работеше трескаво, после провери часа. Беше един без двайсет и естествено, твърде късно, за да позвъни на Страйк. Въпреки това му написа съобщение.

Сигурно вече спиш, но ако още гледаш новините за изборите, може би имам

нещо за Аномия.

В мига, щом прати съобщението, ѝ хрумна, че Страйк като нищо може да е в леглото с Мадлин. Представи си как телефонът му жужи, докато той хърка (Робин знаеше, че Страйк хърка; веднъж бе заспал в ландроувъра при дълго пътуване и хърка няколко часа подред), а Мадлин се събужда, пресяга се през Страйк да го вземе и се нервира, че съдружничката на Страйк е намерила за редно да му праща съобщение в малките часове на нощта. Позициите на Робин и Страйк сега бяха разменени: някога тя бе лежала в леглото с партньор, който се дразнеше от това, че често бе търсена по работа, а сега вероятно Страйк я ругаеше, събуден от шумното негодувание на Мадлин...

Телефонът на Робин зазвъня.

– Какво научи? – попита Страйк напълно буден.

– Значи не спеше, така ли?

– Не, лежа тук и гледам провала на лейбъристите. Прогнозите явно са били съвсем сбъркани, а?

– Съвсем – потвърди Робин. – Как е кракът ти?

– Не е чак толкова зле – отвърна той, което Робин си преведе като „не е добре“.

– Ами хубаво, тъкмо се каня да ти пратя снимки от разговор в частен канал, който току-що проведох с Аномия.

Тя го направи. Докато чакаше отговора му, се отпусна на леглото и се загледа през прозореца в тъмното небе.

– „Аз убих някого миналата седмица, а не чувствам вина“ – прочете на глас Страйк. – „А бих могъл. Но нищо. Седя си тук и кроя убийството на следващия...“

– Може просто да се перчи. Или това е идеята му за хумор.

– Ами... да се надяваме, че е така – изрече бавно Страйк.

– Прочете ли следващата извадка?

– Да.

– Аномия не е възнамерявал да прати това на мен. Беше пиян и е станал небрежен. Сигурна съм, че беше отворил повече от един частен канал и случайно е пратил това на мен вместо на... Ако трябва да гадая, бих казала, че е предназначено за Морхаус. Целият тон...

– Да – съгласи се Страйк. – Оставаш с усещането, че Аномия говори с равен на него, нали? Обещава да разкара ЛордД и В, за които предполагам, че са...

– Лорд Дрек и Вайлпекора.

– „Не искам каквото вие искате... Намирам се в проклета клетка...“

– Страйк, това все повече ми звучи като Киа. Текстът, който Аномия цитира, е от „Сърце в клетка“ на Строукс. На видеозаписа си Киа носеше фланелка с обложка на един от албумите им отпред.

– Браво, че си забелязала – похвали я Страйк. – Да, и предполагам как това, че е в клетка, е принудата поради болестта си да се върне в дома на майка си. Не е и по постиженията, да речеш. Лично го заявява в тъмблр страницата си. Очевидно чувството за вина поради това, че нямаш постижения, е резултат от попит в душата капитализъм.

– Ти сериозно ли?

– О, да. Никога ли не си била в комунистическа страна? Всички по цял ден се валят по диваните и обучени пудели им носят кейк.

– Ха-ха. Има го също „това вече не е за мен“. Тя е била в художествено училище...

– Приляга и за Гюс Ъпкот – отбеляза Страйк. – Много подобна история. Лошо здраве, принуден да прекъсне музикалното си образование...

– Но той възнамерява да се върне. Няма вид да се е отказал от постиженията предвид нивото му на свирене.

– Доколко амбициозен ти се видя Престън Пиърс при срещата ви?

– Трудно е да се каже – отвърна Робин и за пореден път се помъчи да не вижда в съзнанието си Пиърс гол. – Не виждам защо той би описал ситуацията си като да се намира в клетка. Но знае ли човек?

– Тим Ашкрофт също би могъл да пасне – продължи Страйк. – Актьор е и си е мислел, че може да се прочуе с Мастиленочерно сърце. А вместо това играе в училищни физкултурни салони в Салфорд.

– Нищо лошо няма в това да играеш пред ученици – изтъкна Робин.

– Не съм казал, че има, но той може да си мисли така. Това „вече не ме вълнуват постижения“ е фраза, изричана, когато някой е огорчен, че не е постигнал очакваното... Чу ли новината на Ник и Илза?

– Да – отвърна Робин. – Фантастично е, нали?

– Да, много се радвам за тях – каза Страйк. – Знаеш ли, че ще поканят нас двамата за кръстници?

– Аз... не, не го знаех – промълви Робин едновременно изненадана и трогната.

– По дяволите. Ами направи се на смаяна, когато Илза те покани... Какво всъщност е това Комик Кон, на което Аномия иска да отидеш? – попита Страйк.

– Точно каквото звучи е – отговори Робин. – Голяма конференция за фенове на филми и комикси. Знаеш ги такива.

– Аномия ще ходи ли?

– Нямам представа.

– Е, ние трябва да сме там за всеки случай.

– С маски ли? – осведоми се Робин.

– Да. Не бива да изпъкваме. Половината хора там ще бъдат като герои от „Междузвездни войни“. Виждам те като Йода.

– А ти ще си чудесен Дарт Вейдър – заяви Робин.

На тази нота двамата си пожелаха лека нощ.

Робин улови отражението си в огледалото на тоалетката и видя, че се усмихва. Съзнателно потисна приповдигнатото си настроение по обичайния начин – като си припомни съществуването на Мадлин Кърсън-Майлс и развода на Шарлот Камбъл.

45

Един час, след като в мрежата се появи фалшивият уебсайт за Изкуство и драма в училищата, Вениша Хол се свърза с Тим Ашкрофт посредством акаунта му в Туитър, поиска интервю и остави номера на телефон за краткотрайна употреба, който бе купила за целта. За шок на Робин Тим Ашкрофт ѝ отговори с ентусиазирано съгласие само двайсет минути по-късно и след кратка размяна на имейли срещата бе определена за след три дни. Това даваше на Робин по-малко време, отколкото се бе надявала, за да се осведоми за актьорската кариера на Ашкрофт, да създаде професионална биография на жената, за която се представяше, и да подготви указания за Страйк, който щеше да поеме ролята на Бъфилапи, докато Робин беше с Ашкрофт.

– Господи – изпъшка Страйк, като гледаше дългия документ, който тя му занесе в мансардата вечерта преди интервюто. Ампутираният му дополовина крак все още бе положен върху стол до него, на коляното бе поставена торбичка с лед, а мястото на отрязването бе намазано с мехлем. – И предполагаш, че ще ми трябва всичко това?

– Трябва да умееш да се справяш със задачите в играта – припомни му Робин. – Иначе веднага ще заподозрат нещо гнило, защото аз съм там постоянно и бих могла да преодолявам виртуалните препятствия насън. Останалото са просто неща, които сме си казвали със Зоуи за живота ни, тъй че да не изтървеш нещо погрешно, ако те заговори, но ако имаш късмет, изобщо няма да ти потрябва. Ще се бавя с Ашкрофт не повече от два часа.

– Къде ви е срещата?

– В бар на име „Кюб“ в Колчестър – отвърна Робин. – Предложих аз да ида при него и той прие. Как е кракът ти?

– По-добре – отговори Страйк. – Искаш ли чай?

– Не мога. Трябва да се приготвя за утре. Ще ти пратя съобщение, щом пристигна в Колчестър.

Деловият дух на срещата и бързото оттегляне на Робин оставиха Страйк разочарован. Щеше му се да побъбрят, та макар и просто за активността в социалните мрежи на Киа Нивън, с която той се занимаваше сега, за да се подготви за срещата им.

Страйк изобщо не подозираше колко ядосана му бе неговата съдружничка в момента. Ясно ѝ беше, че той се тревожи за прекомерната им натовареност, че изпитва постоянни болки, но все пак хубаво би било да си припомни, че тя се местеше в ново жилище. Може би си въобразяваше, че някак е съумяла да извърши този подвиг, без да взема отпуск от работа, но все пак би оценила някакъв интерес от учтивост.

В действителност продавачът на новия апартамент на Робин бе помолил чрез адвоката си за отлагане на датата на нанасяне, тъй като покупката му на нова къща се бе провалила. Макар нейният адвокат да я уведоми, че не е длъжна да се съгласи, Робин беше приела отлагането. Бездруго, докато Страйк буквално не се изправеше на крака, свръхзаетата агенция се нуждаеше от един напълно функциониращ съдружник, така че тя не можеше да си позволи отпуск. И все пак обаждането до родителите ѝ, които бяха искали да дойдат в Лондон, за да помогнат с преместването, както и зле прикритото разочарование на Макс и Ричард, че няма да се изнесе на обещаната дата, никак не бяха допринесли за повдигането на духа ѝ и за снижаване на нивата ѝ на стрес.

На следващата сутрин Робин направи двучасовото шофиране до Колчестър със стария си ландроувър. Днешната Вениша Хол, псевдоним, използван от нея преди, беше с пепеляворуса и на вълни перука, за която Робин знаеше, че не ѝ отива, но съчетана с очила с квадратни рамки и бледосиви контактни лещи, неузнаваемо променяше облика ѝ. На лявата ѝ ръка имаше венчален и годежен пръстен – не собствените ѝ, които тя свали, когато си тръгна от бившия си съпруг, а фалшиви от калаена сплав и цирконий. Въображаемият съпруг на Вениша, чийто образ тя бе изградила също тъй грижливо като собствения си, имаше предназначението да ѝ помогне да спечели доверието на Тим.

След като паркира, Робин прати съобщение на Страйк.

Ще бъда в бара след 5 минути.

Едва бе заключила ландроувъра, когато получи отговора му.

Тая игра е адски скучна.

Барът, където Тим бе пожелал да се срещнат, беше с минималистичен черен екстериор. Често местата, избирани за среща от интервюираните, бяха предварителна насока към характера им и Робин имаше време да се почуди защо Тим бе избрал това заведение, което вътре се оказа слабо осветено и по нейно мнение излъчваше преднамерена изисканост, преди да чуе псевдонима си, изречен от приятен тенор с изговор от северните райони.

– Вениша?

Тя се обърна усмихната и видя високия оплешивяващ и сияещ Тим с протегната към нея ръка.

– Тим, здравейте! – изрече Робин с най-добрия си лондонски акцент на средната класа и разтърси ръката му.

– Надявам се, че заведението ви устройва – осведоми се Тим, който носеше разкопчана на врата синя риза и джинси. – Избрах го, защото тук няма да ни прекъсват приятели на родителите ми. Разбирате, това е родният ми град.

– Разбирам – засмя се Робин.

Той вече бе избрал маса за двама с кресла с високи облегалки до нея и учтиво остана прав, докато Робин не се настани.

– Идеално – заяви Робин, усмихна се, извади малък касетофон от чантата си и го постави на масата близо до Тим. – Много мило от ваша страна, че приехте да разговаряме.

– О, моля, няма нищо – отвърна Тим.

Ранната му плешивост бе в несъответствие с гладкото му и без бръчки лице, което бе момчешко и с привлекателни очи, напръскани със зелени петънца.

– Тук поръчваме ли, или... – поколеба се Робин?

– Да, обслужването се прави по масите – поясни Тим.

– Прелестен град – коментира Робин, докато разглеждаше къща с открити греди насреща. – Никога не бях идвала тук. Мъжът ми все ми разправя колко е хубав. Той е израснал в Челмсфорд.

– О, така ли? – каза Тим.

Разговаряха за Колчестър и Челмсфорд, който бе на трийсет минути път с кола – точно толкова време, колкото отне на келнерката да дойде и да вземе поръчката им за кафе. През този интервал Робин успя да спомене, че съпругът ѝ Бен е телевизионен продуцент. Веждите на Тим подскочиха на челото му и усмивката му стана още по-сърдечна.

Щом кафето им дойде, Робин включи касетофона, провери го, че работи и го понамести, за да е достатъчно близо до Тим.

– Ще поговорите ли малко, та да съм сигурна, че записва добре? Изпълнете част от някой монолог например.

Тим мигом се впусна в монолога на Яго:

– А моята кесия са глупците,

защото бих посрамил своя трезв,

обогатен от дълъг опит разум,

ако си губех времето с такъв

папуняк, без от туй да имам полза

или забава. Мавъра аз мразя...[11]

– Прекрасно! – възкликна Робин, върна на начало и пусна записа. – Добре, техниката работи идеално... Всъщност няма да пренавивам, това беше чудно хубаво и ще го запазя.

И така, фалшивото интервю започна, като Робин задаваше серия от въпроси, подготвени предварително от нея, за прилагането на драматичните техники в образованието. Тим заговори с ентусиазъм за удоволствието да бъде отведен театърът до младите хора, често в непривилегировани райони, а Робин задаваше много изясняващи въпроси и си водеше бележки.

– ...Осъзнах каква наслада ми доставя това, когато моя приятелка... всъщност беше Еди... ъъ... Ледуел, създателката на Мастиленочерно сърце...

– О, ужасно е това, което се случи с нея – съчувствено избъб­ри Робин. – Моите съболезнования.

– Благодаря... Да, та Еди ми помогна да проумея каква радост е да се работи с малките. Тя водеше курсове за деца със специални нужди в артколектива. Аз нямах ангажименти по това време, така че тя ме взе да ѝ помагам и много ми хареса. Има такава свежест в погледа на децата към света.

– Вие рисувате, нали? – попита Робин с усмивка.

– Малко – отговори Тим. – Не съм много добър.

– Сигурно е предизвикателство да заинтересуваш младите от театър. Днес те прекарват всичкото си време онлайн, нали така?

– О, ние изследваме прилагането на интернет в нашите драматични семинари – онлайн тормоз, тролове и прочие.

– Вие самият имате ли деца?

– Още не – усмихна се Тим. – Първо трябва да намеря някой, дето иска да ги има с мен.

Робин също се усмихна, съгласи се, че това би било от помощ, и продължи да задава въпросите си. Все още не искаше да използва споменаването на Еди Ледуел, нито да обсъжда Мастиленочерно сърце, преди Тим да бъдеше напълно убеден, че той и кариерата му са действителната причина тя да го потърси. Ето защо Робин изтъкна неотдавнашната му главна роля в местния му театър, което явно му стана приятно.

– Наложи се да нося перука за ролята, тъй като героят ми се представя и в юношеските си години, и на средна възраст, а пък... – Той се усмихна тъжно и посочи главата си. – Странното е как местният критик реши, че плешивата глава е изкуствено докараната.

Робин се засмя и отбеляза:

– Дал ви е много добри отзиви.

– Да, доволен бях... Всъщност изградих ролята по едно хлапе, което се навърташе в Норт Гроув.

– Къде, извинете? – попита Робин, която още внимателно демонстрираше невежество относно повечето неща, свързани с Норт Гроув.

– О, това е артколективът, където помагах с курсовете за деца. Нали сте забелязвали какви са тийнейджърите, докато още не са свикнали с израсналото си тяло – прегърбват се, излъчват послание „Не ме гледай“... – Докато говореше, Тим несъзнателно зае позата, която описваше, и каквото и да бе говорил Алан Йеоман за ограничените му способности като дубльор на комичния герой Червея, Робин беше впечатлена от лекотата, с която той изобрази срамежливост и неловкост с много пестеливи промени в стойката си. – Това дете имаше тежко акне и сякаш все гледаше да се смали. Моят герой Лайънъл е истински зъл, но в пиесата, като се върнеш назад и видиш как е бил тормозен и унижаван, започваш да проявяваш разбиране към него. Ето заради това драмата е толкова полезна в училищата, разглеждат се житейски проблеми като търпене на обиди или тормоз...

– Фантастично – заяви Робин няколко минути по-късно. – Боже, нямам търпение Бен да чуе това... за мъжа си говоря. В момента той подготвя предложение за Канал 4. Иска да заведе актьори в едно от лондонските училища в неравностойно положение, за да работят интензивно с децата. Постоянна борба е да издействаш финансиране за изкуствата особено при властта на торите, тъй че би се сдобил със силен аргумент срещу съкращенията на субсидиите.

– Ами това звучи чудесно – каза Тим и вдигна вече изстиналото кафе до устните си, като отпи малко в опит да прикрие (или така поне заподозря Робин) заинтригуваното си изражение.

– Да. Проектът още е в много ранен етап, но няма да лъжа – добави Робин с усмивка. – Това е една от причините да съм тук. Бен смята, че при вашия опит с работа в училища, плюс факта, че сте участвали в Мастиленочерно сърце, ще сте сериозен актив за продуцентската компания. Става дума за мигновена връзка с деца, които практически живеят в Ютюб и никога не са стъпвали в театър, нали така?

– Ами да, предполагам – отвърна Тим, – макар че, разбира се – той се позасмя смутено, – някои от тях може да ме презират за участието ми там.

– Как да ви разбирам? – грижливо разигра изненада Робин.

Тим погледна към касетофона, тъй че Робин мигом го изключи. Нямаше нужда той да знае, че друго записващо устройство все още работеше в отворената ѝ чанта.

– Ами... Всъщност се чувствам нелоялен да го изрека – продума колебливо Тим.

Робин продължи да изобразява любезна съпричастност.

– Аз... Ами аз обичах Еди, наистина я обичах. Тя беше фантастична. Но за да съм честен, не бих поел ролята, ако не ми беше приятелка. Разбирате ли, тази анимация е много проблематична.

– Трябва да призная, че не знам много за нея. Известно ми е само, че е постигнала голям успех. Всъщност Деймиън, един от хората в продуцентската компания на Бен, се кани да направи предаване за нея, та ако не беше Деймиън, нямаше и да съм чувала за Мастиленочерно сърце. Малко съм възрастна, за да съм в целевата група.

– Такъв бях и аз – каза Тим и Робин отново се засмя. – С времето все повече изпитвах съпротива срещу някои аспекти на героите и на сюжетните линии. Не знам дали сте чували за Уоли Кардю. Той озвучаваше герой на име Дрек, който е... Господи, чувствам се ужасно, че го казвам, но очевидно е еврейска карикатура.

– Наистина ли? – учуди се Робин.

– Ами да: с голям нос, живее в най-огромната гробница и един вид манипулира останалите герои. Опитах се да повдигна въпроса пред Еди. Феновете говореха за това. Спретнахме си скандал всъщност. Тя твърдеше, че Дрек няма нищо общо с евреите, че е един вид хаотичен демон и е получила вдъхновението за него от маската на лекар по време на чума, само че всички трябва да си признаем своите подсъзнателни предубеждения, нали така?

– Категорично – кимна Робин.

– А после Уоли, който озвучаваше Дрек, пусна в Ютюб предаване за Холокоста, така че работата е ясна.

– Олеле – поклати глава Робин.

– Да. Джош и Еди го уволниха, но бедата бе сторена – въздъхна Тим. – И не беше само Дрек. Чувството за хумор на Джош и Еди отиваше твърде далеч. Веднъж ѝ казах, че не искам да произнасям повече реплики на Червея как бил объркан дали е момче или момиче, защото получавахме оплаквания от небинарни хлапета. Това предизвика нов скандал. „Все пак червеят наистина е хермафродит.“ – Тим поклати тъжно глава. – Еди бе имала много трудно детство. Човек не можеше да я вини, че е... не невежа, но...

Тим бе неспособен да измисли алтернативна дума и просто сви рамене.

– Точно такъв тип разговор би трябвало да проведем в риалити шоуто, ако бъде направено – изрече със сериозно изражение Робин. – Ще бъде много впечатляващо зрителите да ви слушат как сривате предразсъдъци. Всъщност това е малко встрани от темата, но Деймиън се опитва да открие хора, които са познавали Еди Ледуел. Иска да създаде добронамерено и балансирано предаване. Дали не бихте проявили интерес да разговаряте с него?

– Ами... не знам – неуверено продума Тим. – Все пак предвид че тя толкова неотдавна беше... а и с всичките тези остри спорове около анимацията... Не съм сигурен, че бих искал...

– Напълно ви разбирам – вдигна миролюбиво ръка Робин. – Ще кажа на Деймиън, че няма как да стане. А не се ли сещате за някой, склонен да говори? Някой, който ѝ е бил близък?

– Еди си беше самотница, да ви кажа право. Нямаше много приятели. Но общуваше със сестра от приемното си семейство. Може би тя ще е в състояние да помогне. А и Еди имаше нова връзка преди смъртта си. С мъж на име Филип Ормънд.

– Да, мисля, че Деймиън знае за него.

– Аз не харесвах много Ормънд – промърмори Тим. – Той... Ами по-добре да не говоря излишни приказки.

– Разбирам ви – кимна Робин с все така насърчително изражение.

– Тя... Нека кажем само, че не беше много здравословна връзка. Казах ѝ да се спасява от нея. Иска ми се да го беше направила.

– Нали не намеквате, че...?

– О, боже мой, не! – възкликна Тим с известна паника. – Не, не мисля, че той... Господи, не. Сигурен съм, че е извършено от онази крайнодясна групировка. Оттам идваха всички беди на базата фенове, заради Дрек. Всички тези крайнодесни типове го обожаваха. Започнаха да цитират негови характерни фрази, а после, след като Уоли беше отстранен, те обезумяха и започнаха да атакуват Еди. На нейно място аз бих махнал героя от анимацията. Това би изразило позиция. След като крайнодесните намират шегите ти забавни, дали е редно изобщо да ги правиш? Естествено, не твърдя, че вината е нейна, защото очевидно случилото се беше адски ужасно. Но изкуството трябва да е морално, нали така? – каза Тим.

– О, няма спор – съгласи се Робин.

– Ето нà – окуражи се Тим. – Всеки проект проучвам добросъвестно от тази гледна точка. Питам се: „Какво ни казва това?“, а също „Как може да бъде интерпретирано?“ „Има ли групи, на които тази пиеса би навредила?“, или продукция, или каквото щете. „Служи ли си със стереотипи и вредни модели?“. Надали Еди някога беше премисляла така нещата и... ами...

– Как се запознахте с нея? – поинтересува се Робин.

– Покрай работа в един и същ бар в Уест Енд, недалеч от Шафтсбъри Авеню – отвърна Тим с печална усмивка. – Аз бях в пауза помежду актьорски ангажименти, а тя посещаваше курсове по живопис и обитаваше някаква дупка. Това беше, преди да се премести в Норт Гроув и да срещне Джош Блей.

– Той беше нейният съавтор, нали? Да, Деймиън е помолил да разговаря с него, но той очевидно не е добре още.

– Не е... Чух, че бил в доста лошо състояние.

Настана кратка пауза, после Ашкрофт изля порой от думи.

– Отрази се адски тежко на всички нас. И как иначе? Наша приятелка беше убита. Бяхме разпитвани от полицията – всички ние, които имахме отношение към анимацията. Наложи ми се да представям алиби, ако щете вярвайте – засмя се Тим с изумление. – Да ви призная, напоследък взех да се притеснявам, че завинаги ще остана белязан заради Мастиленочерно сърце. И когато ми се обадихте с молба да говорим за Скитащи училищни актьори... ще ви се стори глупаво, но истински се зарадвах, че имам шанс да бъда оценен... не точно оценен, знаете какво имам предвид... за другата ми работа. Просто искам да продължа напред и да оставя положителен отпечатък в света, ако е възможно.

– Това е съвсем естествено – изрече сърдечно Робин. – Мога да си представя колко стресиращо и разстройващо е било за всички вас. А и да трябва да представяте алиби...!

– Е, аз имах желязно, то се знае – заяви Тим, като гледаше напрегнато Робин. – Бях с някого през целия следобед и вечерта и въпросният човек го потвърди. От полицията бяха удовлетворени и се сложи точка. Но социалните медии могат да бъдат плашещо място. Хората дрънкат там каквото си щат за теб. Изопачават, измислят си...

– Самата истина – въздъхна Робин.

– Цялата тази ситуация ми донесе реални житейски последствия. Трябваше да замина... не че точно трябваше, но живеех в Лондон, делях апартамент с приятел, а той кажи-речи ме помоли да се изнеса, защото идваха от полицията и човекът сигурно се уплаши, че ще бъде набелязан като обект от крайнодесните. А се познавахме от години. Преди шест месеца си счупи крака и аз бях този, който го разкарваше къде ли не... Прощавайте, не знам защо ви го разказвам... Не искам да притеснявам родителите си с всичко това. Господи, идвате тук да говорим за образование, а аз се разплямпах за... Съжалявам.

– Моля ви, не се извинявайте – каза му Робин. – Няма как да не сте разтърсен от случилото се. Че кой не би бил?

– Та така – донякъде ободрен заговори Тим, – ако наистина смятате, че съм подходящ за програмата ви относно въвеждането на театъра в училищата, предпочитам да чуете истината от мен, вместо да ме проучвате в Туитър или другаде и да откриете, че от полицията са ме разпитвали. Но както казах, не бях единственият. Знам, че са ходили при Уоли Кардю и онзи Пез, дето озвучаваше само един герой, и то за два епизода. Но вие не сте дошли тук да говорим за това, тъй че наистина прощавайте. Беше труден момент.

– Не се притеснявайте – пак го успокои Робин. – Напълно разбирам.

– Благодаря. Никак не исках да ви товаря с всичко това.

Робин отпи от кафето си и подхвърли:

– Деймиън ми каза, че феновете са съвсем пощурели.

– Някои от тях са малко вманиачени, да – позасмя се Тим.

– Спомена ми за трол, който упражнявал сериозен тормоз онлайн.

– Аномия ли?

– Да, така мисля. – Робин се престори на силно изненадана, че Тим мигом можа да назове името.

– О, всички свързани с Мастиленочерно сърце знаят кой е Аномия – поясни Тим. – В смисъл не кой е в действителност, но им е известен. Макар да смятам, че аз знам кой е – добави Тим.

– Сериозно ли? – имитира Робин бегъл интерес.

– Да. Ако съм прав, тя е много млада и малко нещо ненаред. Според мен повечето от тези тролове имат потребност да се почувстват важни. Установих, че най-мъчните неща в нашите уъркшопове...

След пет минути и няколко анекдота за благотворния ефект на театъра върху проблемни тийнейджъри Тим спря да си поеме дъх.

– Всичко това е страхотно – отбеляза Робин, която бе имала присъствие на духа да включи отново записващото устройство. – Жалко, че не можете да заведете онази особа... Ане-мония на някой от курсовете си.

– Да, мисля, че това би ѝ помогнало, наистина го вярвам – със сериозно изражение заяви Тим.

– Не можете ли да ми споделите поверително коя мислите, че е? – попита Робин с подкупваща усмивка. – Неофициално. Деймиън ще е възхитен да я интервюира. Така ще представи по-цялостна картина на базата фенове.

– Не, аз... не мога да го направя – отвърна Тим. – Възможно е да греша, нали? А и ако наистина е тя, това може напълно да я извади от контрол.

– О! – Робин придоби загрижен вид. – След като става дума за психично заболяване...

– Не съм сигурен, че действително е душевноболна, но знам, че вече си е имала неприятности с полицията и... Не, не е редно да хвърлям обвинения ей така.

С огромно вътрешно притеснение Робин хвърли поглед на бележките си и каза:

– Е, мисля, че имам тук всичко нужно. Беше ми много приятно. Знам, че Бен ще е очарован от всичко, което сте... О... – възкликна Робин, като се престори, че е забелязала въпрос, останал без отговор. – Кой е Пез впрочем? На Деймиън дали ще му е полезно да разговаря с него? Това истинското му име ли е?

– Не – отвърна Тим.

Мълчанието му продължи по-дълго, отколкото Робин беше очаквала. Беше попитала за Пез само в опит да върне за последно разговора към Мастиленочерно сърце и Аномия. Като вдигна пог­лед, видя, че ченето на Ашкрофт бе увиснало, сякаш бе застинал на пауза на екран. Миг по-късно той се изтръгна от замръзналата поза и се усмихна.

– Истинското му име направо ми се е изтрило от главата – отрони той. – Господи, вярно, че много слабо се познавахме, но все пак би трябвало да си спомня... Пез... Пез. Как ли се казваше, по дяволите?... Не, съжалявам, изхвърчало ми е от ума. Но честно казано той не познаваше много добре Еди.

– Не се тревожете – вдигна рамене Робин и се усмихна. – Деймиън винаги може да вземе името му от надписите в анимацията, ако му потрябва.

– Да... но, както казах, Пез не беше... той всъщност е... как е думата? Не казвам точно, че е фантазьор, но аз лично не бих се отнесъл с голямо доверие към приказките му. Той е от хората, дето казват разни неща с намерение да шокират. Известен ви е този тип.

– О, да – отвърна Робин все така усмихната, но силно заинтригувана от това изказване.

– Само че аз не бих искал хората да останат с погрешно впечатление за Еди. Пез не е... Как ли беше проклетото му име? – И Тим предложи неубедителен смях.

Сбогуваха се отвън пред бара, като и двамата се усмихваха, докато стискаха ръцете си. Когато Робин се обърна назад трийсет секунди по-късно, видя, че Тим не е помръднал от мястото си и пише бързо нещо в телефона си.

46

– Как мина? – попита Страйк, като вдигна на втория сигнал от позвъняването на Робин.

– Той мисли, че знае кой е Аномия.

– Сериозно ли?

– Да, само че не пожела да ми каже. Притиснах го дотолкова силно, че да не си проваля прикритието, но издаде единствено, че била млада жена или вероятно момиче тийнейджър, която имала психични проблеми и вече била известна на полицията. Киа Нивън не е залавяна в някакво криминално деяние, нали?

– Не съм установил такова нещо досега – отвърна Страйк, който в момента имаше отворени на лаптопа постовете на Киа в Туитър, нейната тъмблр страница и акаунта ѝ в Инстаграм. Те обаче не бяха преглеждани през последния час и половина, тъй като Страйк участваше на телефона си в Играта на Дрек.

– Доколкото схващам, Аномия не се е появявал, така ли? – попита Робин.

– Не – потвърди Страк, – но вече напълно оценявам тегобата ти да прекарваш часове наред с това тук.

– Част от работата е – отговори Робин, докато седеше в паркирания ландроувър, вече свалила очилата, но още с пепеляворусата перука, в случай че Тим Ашкрофт се появи отново. – Измъкнах някои интересни неща от Ашкрофт. Първо, от полицията са го разпитвали, след като си го видял в онзи пъб в Хайгейт. Трябвало да представи алиби за следобеда на нападението. Някой гарантирал, че е бил с него през целия следобед и вечерта.

– Сподели ли кой му е представил това удобно алиби?

– Не – отвърна Робин, – но би изглеждало подозрително да го притискам на тази тема.

– Да, това е проблемът, когато действаш под прикритие.

– Другото странно нещо беше, че Ашкрофт никак не иска някой да разговаря с Престън Пиърс. Твърди, че Престън почти не е познавал Еди, а знаем, че това е лъжа. Останах с впечатлението, че Пиърс знае нещо инкриминиращо за самия Тим.

– Интересно. Можеш ли да си представиш Ашкрофт като Аномия сега, след като пообщува с него?

– Неособено – призна Робин. – Но пък го намирам добър кандидат за Перо на правдата.

– Наистина ли?

– Да, току-що отново погледнах блога на Перото. Първият пост, написан от него, е как Дрек е еврейска карикатура, а това бе почти дума по дума изречено от Тим пред мен, включително нещо за подсъзнателни предразсъдъци.

– Колко скоро след отстраняването на Ашкрофт от ролята му на Червея започва блогът на Перо на правдата?

Робин провери.

– Всъщност започнал е преди отстраняването на Тим – каза тя. – Първата поява е през януари 2012 година. Тим е спрял с озвучаването на Червея през март 2013 година.

– Значи, ако той е Перото, наричал е анонимно Ледуел и Блей расисти и какви ли не, докато още е работел с тях?

– И защо му е било да го прави? – заразсъждава на глас Робин. – Ако е излезело наяве, че той е Перото, дори хората, съгласни с критиките му срещу анимацията, биха го взели за истински лицемер. Не, сигурно греша... Е, по добре да поемам на път. Ще продължиш ли с играта, докато я поема от теб?

– Да, добре – промърмори Страйк. – Макар да започвам да си мисля, че трябва да ти плащам допълнително за каквото и да е обратното на опасен труд, задето влагаш толкова време в тази тъпотия.

Малко след като Робин затвори, Страйк получи съобщение от племенника си Джак, който бе чул от майка си, че за момента Страйк е прикован у дома си.

Как ти е кракът, по-добре ли?

Не е израснал наново, но да, няма страшно,

отговори Страйк и получи насреща три смеещи се емоджита.

В действителност кракът на Страйк много бавно се връщаше към състояние да може да поеме тежестта му. Добре му беше ясно, че трябва да свали шест-седем килограма, да прави упражненията, препоръчани от физиотерапевта, и да откаже цигарите, защото, ако заболееше от атеросклероза, щеше да се стигне до етап кожата при отрязаното място изобщо да не може да заздравява повече. И тъй като нямаше особено желание да предприеме тези разумни мерки, предпочете да насочи яда срещу себе си към Турисаз, който го бе принудил – или така го виждаше детективът – да нанася ударите, докарали крака му до това състояние.

Систематичният преглед на Страйк на онлайн дейността на Киа Нивън приключи на следващия ден. Той прати на Робин в сбита форма всичко научено, после помоли Пат да принтира някои материали, за да може да ги покаже на Киа при срещата им в четвъртък. Открил бе някои интригуващи пунктове сред писанията в различните ѝ медийни акаунти и нямаше търпение да я подкани да ги изясни.

И понеже не беше в състояние да направи кой знае какво друго, Страйк реши да преброди безбройните акаунти в Туитър на привърженици на крайнодесните, движещи се около темата Мастиленочерно сърце, с вероятно нереалистичната надежда да идентифицира изпречилия се насреща му в „Кораб и лопата“.

Както Робин вече бе забелязала, членовете на Братството на Ултима Туле обикновено включваха инициалите БНУТ или вариации на Ултима Туле в потребителските си имена. Никога не прикрепяха свои снимки към акаунтите си, нито посочваха пълните си имена, което Страйк прие като правило, наложено от Братството. Повечето използваха снимки на исландски вегвизир – сложен символ за викингски компас, за който, както установи Страйк при проверка в сайта на Братството, някога се е вярвало, че има магически сили и помага на притежателя му да се придвижи при лошо време. Млада исландка бе пуснала пост до член на Братството с молба да не обсебват символ, който няма съвършено нищо общо с върховенството на бялата раса. В отговор той я бе нарекъл уличница, падаща си по негри.

Макар че Братството уж изискваше от членовете си да не разкриват онлайн истинската си самоличност, явно приемаше на драго сърце те да бъдат колкото си щат агресивни и да сипят оскърбления. Двама членове на Братството бяха отговорили в характерен стил на възторга на Еди по повод гей браковете.

Еди Ледуел @ЕдЛедРисунки

Бракът между еднополови е легализиран в Обединеното кралство!

♥

16: 30 ч. 17 юли 2013 г.

Алджърнън Гизард@Гизард_Aл

Отговор на @ЕдЛедРисунки

Чупката, лесбийке!

Лепинс Дисайпъл@ЛепинсДисайпъл

Отговор на @ЕдЛедРисунки

Оттук ти подушвам мухлясалата шунда

Уил А @уил_от_БНУТ

Отговор на @Гизард_Aл и @ЕдЛедРисунки

Да духаш на торба с чепове

Истински британец @джейкет_БНУТ

Отговор на @ЕдЛедРисунки

Сега ръкопляскаш с рибешките си ръце за това, но никоя от вас, кучки, не си отвори плювалника за Лий Ригби[12].

Страйк си отбеляза потребителските имена @уил_от_БНУТ и @джейкет_БНУТ и продължи да преглежда надолу.

След час време и един изяден сандвич с шунка вече беше с цяла година назад в постовете на Еди.

Еди Ледуел @ЕдЛедРисунки

Какво, за бога, става с тази страна, че ЮКИП дават

такива високи резултати?

Харв @ХН_Ултима_Туле

Отговор на @ЕдЛедРисунки

Става това, че хората виждат как сме подложени на инвазия,

тъпа кучко.

Страйк си отбеляза новото потребителско име от Братството, погледна акаунта на човека, не откри идентифициращи го данни и продължи да преглежда хронологията на Еди.

Вече знаеше, разбира се, че катализаторът крайнодесните да се озлобят срещу Еди Ледуел е било отстраняването от анимацията на Уоли Кардю, но сега Страйк научи, че от гледна точка на Братството тя е сътворила още по-голямо оскърбление: актьорът, заместил Уоли, беше чернокож.

Аномия @АномияГейммастер

И така, Лакомата Ледуел е избрала нов Дрек.

Ако си затворите очите и се заслушате, той е...пълна скръб.

Чудя се защо ли се е спряла на него.

#натрапчив символизъм #угодничество

19: 27 ч. 21 април 2012 г.

Точно под този пост се появяваше познато име.

Ясмин Уедърхед @Язи Уедърс

Отговор на @АномияГейммастер

Не е честно, трябва да дадем шанс на @МайкълДейвидАктьор.

Страйк обърна внимание, че акаунтът на Ясмин не беше придружен със снимка, а с много ласкаеща я рисунка с молив.

Той прегледа други отговори надолу.

Лепинс Дисайпъл @ЛепинсДисайпъл

Отговор на @Язи Уедърс @МайкълДейвидАктьор @АномияГейммастер

И ти ли харесваш чернилки колкото Лакомата Ледуел?

Джулс @аз_съм_евола

Отговор на @ЛепинсДисайпъл @Язи Уедърс @МайкълДейвидАктьор

@АномияГейммастер

Ледуел ги харесва всякакви.

Чух, че духала на хазяина си нидерландец, вместо да плаща наем.

Алджърнън Гизард @Гизард_Aл

Отговор на @аз_съм_евола @ЛепинсДисайпъл @Язи Уедърс

@МайкълДейвидАктьор @АномияГейммастер

Каква е тайната на успеха ти, мис Ледуел?

Здрави челюстни мускули и нула рефлекс за гадене?

Перо на правдата @пероправда

Отговор на @МайкълДейвидАктьор @АномияГейммастер

Не се съгласявам, че МД е слаб актьор, но се съгласявам,

че кастингът му е тромав начин да се смекчи предишен

расизъм в МЧС. Ето пример как се прави нещо редно

по нередни причини.

СК @#БНУТ_Куинс

Отговор на @пероправда @МайкълДейвидАктьор

Простачке, Дрек не е негър!

Страйк си записа потребителското име @#БНУТ_Куинс и продължи да чете разговора за кастинга на Майкъл Дейвид, към който Еди – може би неразумно – се бе присъединила.

Еди Ледуел @ЕдЛедРисунки

Отговор на @пероправда

Ти беше ли в стаята, когато се спряхме на него?

Той беше най-добрият за ролята, няма нищо общо с това,

че е чернокож.

Перо на правдата @пероправда

Отговор на @МайкълДейвидАктьор

@АномияГейммастер

Не се съгласявам, че МД е слаб актьор,

но се съгласявам, че кастингът му е тромав

начин да се смекчи предишен расизъм в МЧС.

Ето пример как се прави нещо редно

по нередни причини.

Аномия @АномияГейммастер

Отговор на @ЕдЛедРисунки @пероправда

След като си толкова дебелокожа и гневна, че нападаш фенове

в Туитър, може би трябва да се ометеш и да оставиш

@ДжошБлей да ръководи.

Еди Ледуел @ЕдЛедРисунки

Отговор на @АномияГейммастер @пероправда

Повярвай, има дни, в които това ми звучи като чудесна идея.

Руби Нуби @рубинуби*_*

Отговор на @ЕдЛедРисунки @АномияГейммастер

Не говори така, ние те обичаме!

Зозо @мастиленосърце28

Отговор на @ЕдЛедРисунки @АномияГейммастер

Нее, не си отивай!

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @ЕдЛедРисунки @АномияГейммастер

Всички тук дрънкат глупости, ти имаш куп фенове,

ние не искаме ти да си идеш.

Аномия @АномияГейммастер

Отговор на @рейчълдбадли @рубинуби*_* @мастиленосърце28

@ЕдЛедРисунки

#Тролско съчувствие отметнато

Някой почука на вратата на мансардата.

– Нося ти принтирания текст – прозвуча дрезгавият глас на Пат от площадката. – А също и торта.

– Вратата е отворена – викна Страйк и придърпа халата си да покрие боксерките. – Торта ли каза?

– Да – отвърна Пат, като влезе заднешком, стиснала между устните си както обичайно електронната цигара, с картонена папка в едната ръка и чиния с голямо парче плодова торта в другата. – Снощи я правих. Реших, че може да ти се прииска да хапнеш.

– Много ти благодаря – каза Страйк. – Нима ти я направи?

– Не за теб – отговори Пат с лишен от сантименти глас и дръпна силно от електронната цигара, преди да я извади от устата си и да добави: – Е, не само за теб. Екипът има нужда да му се повдигне духът. Хубавото на плодовата торта е, че издържа дълго. Имаш ли си всичко нужно?

– Да, наред съм – кимна Страйк.

Тя се отправи към вратата.

Страйк подвикна след нея.

– Имаше мърморене, нали?

– Нищо сериозно – вдигна рамене Пат и прекрачи прага. – Робин се справи.

Тя си тръгна. Страйк изяде тортата, която беше много хубава. Изпита смесица от подновено чувство за вина, раздразнение, срещу човека, позволил си да недоволства, и напълно неочаквано ново за него възхищение от Пат, която по време на принудителното му седене в апартамента му бе осигурявала дискретна помощ с ненатрапчив маниер, който той намираше успокояващ. Идеята да направи торта за екипа никога не би хрумнала на Страйк, макар че в това му състояние надали би могъл да се задържи достатъчно дълго в равновесие, че да я приготви.

След парчето торта запали нова цигара и отново се върна към Туитър.

Започваше да се чувства като прасе, дирещо трюфели, опитващо се да си върши работата в стая, пълна с миризми на тамян, умряла риба и престояло сирене. След поредица от мъчителни часове се усети, че се разсейва по случайни спорове и нишки, които изобщо не водеха към Братството на Ултима Туле. Така например разви интерес към двама от най-плодовитите автори на постове в отговор на Еди и Аномия: Лепинс Дисайпъл и Алджърнън Гизард. Те и двамата явно бяха извличали нездраво удоволствие да упражняват тормоз върху Еди Ледуел през последните години.

Накрая, с цел да се отърве от досадния сърбеж, се зае да разгледа както трябва акаунта на Лепинс Дисайпъл.

Аватарът представляваше размазана черно-бяла снимка на млад мъж с буйна коса и брада. Докато гледаше старата снимка, Страйк забеляза нещо познато и се обърна към Гугъл за проверка. И то се знае, снимката на акаунта беше на Марк Лепин, канадския масов убиец, който през 1989 година беше застрелял четиринайсет жени, преди да гръмне себе си, като бе оставил посмъртно писмо, в което обвиняваше феминистите, че са съсипали живота му.

Доколкото Страйк схващаше, акаунтът на @ЛепинсДисайпъл съществуваше главно за да тормози и заплашва млади жени. Еди бе редовна негова мишена, но и Киа Нивън бе понесла своя дял тормоз, задето „използвала“ Аномия да подсили претенциите си за плагиатство, докато Аномия не разкрил истинската ѝ същност. А иначе Лепинс Дисайпъл се бе съсредоточил върху поредици, за които смяташе, че са били съсипани от актриси и сценаристки, включително „Междузвездни войни“, „Доктор Ху“ и голямо многообразие от видеоигри. Жени без никаква връзка се превръщаха в негови жертви, защото били твърде грозни, твърде нахакани и (това бе негова специална мания) твърде дебели. Лепинс Дисайпъл често се присъединяваше към каузи, застъпвани в акаунти на хора с крайнодесни убеждения, включително на Братството на Ултима Туле, и често подкрепяше Аномия, чиито атаки срещу Ледуел явно го докарваха до възторг.

Акаунтът изобилстваше от мемове и готови фрази, които Страйк вече бе срещал сред различните Дрекове и членове на Братството на Ултима Туле: карикатури на жени тип Стейси и мъже тип Чад, глуповатите нарцистични герои на мейнстрийм анимацията, които вечно правеха секс и очите им се отваряха за „факта“, че мъжете са тъпканите, а жените са потисниците. Лепинс Дисайпъл проявяваше склонност да предлага на други млади мъже неприятни и понякога включващи насилие решения на проблемите им. Един американски тийнейджър, оплакващ се от строго налагания от мащехата му вечерен час, бе посъветван да постави тайни камери и микрофони в спалнята ѝ, после да пусне на високоговорител от прозореца звуците на правения от нея секс. Лепинс Дисайпъл поучаваше мъж, изоставен от приятелката си учителка, да пъхне детско порно в чантата ѝ и после да се обади на полицията. Сред всички злостни дрънканици за „бета мъжка“ революция имаше откровени и гневни признания на собственика на акаунта, че още е девствен.

Кумулативният ефект от писанията на Лепинс Дисайпъл не беше просто неприятен за Страйк, но и породи у него загриженост. Кариерата му на разследващ го бе научила, че опасните хора много рядко прибягват до насилие отведнъж или, както се изрази сам пред себе си, от прав старт. Ала тъй като Лепинс Дисайпъл беше анонимен и локацията му скрита, не можеше да стори много по повод на него. Малката утеха бе, че имаше само седемдесет и двама последователи, повечето от които, доколкото Страйк можеше да прецени, бяха фалшиви.

След това детективът насочи вниманието си към акаунта на Алджърнън Гизард, който имаше малко над три хиляди последователи. Основната снимка изобразяваше празнуването на „Челси“ на неодавнашната им победа в Първа дивизия: Дрогба, Рамирес и Реми лежаха на тревата до трофея, а останалите бяха зад тях и въодушевено размахваха юмруци нагоре. Предвид че Страйк бе привърженик на „Арсенал“, този образ никак не го стопли към @Гизард_Ал.

Аватарът бе тилът на глава с късо остригана тъмна коса и сложени наопаки тъмни авиаторски очила. Страйк уголеми снимката и разгледа по-подробно очилата: съединяващата стъклата пластинка бе от кожа, а върху едното имаше надпис с дребни сребристи букви, който бе размазан, но на Страйк му се стори, че разчита „Картие“.

Съдържанието на акаунта нямаше как да представлява по-голям контраст с този на Лепинс Дисайпъл. Тук нямаше следа от самоомраза; тъкмо обратното, цареше тон на напереност, на весела консуматорска страст, който проникваше във всеки пост. Гизард често постваше снимки на червения мерцедес Е-класа, който твърдеше, че притежава, макар регистрационният номер винаги да бе удобно изрязан от кадър. Снимка от мач на „Челси“ срещу „Манчестър Сити“ бе изтеглена от частна кутия и на преден план имаше бутилка шампанско в лед. Имаше снимана в гръб дългокоса блондинка с минипола, вървяща по Бонд Стрийт, с надпис „Усетих се възбуден, тъй че се обадих на онкита, дето го зарязах преди месец“. Гизард редовно наричаше жените „онкит“ или „женоид“ и на четиресетгодишния Страйк му се наложи да ги издири, за да научи, че първото било акроним от „онази кифла там“, а второто – съкращение от „женски хуманоид“.

Имаше две селфита, нито едното от които не показваше кой знае колко от лицето на Гизард. На едното се виждаше плътна вежда на фона на дълъг бял плаж, дето изглеждаше, сякаш е някъде на Сейшелите. Половин кафяво око също бе уловено на снимка, направена през рамото на Гизард, на която се виждаха няколко модела и известна актриса, доста подпийнала, и Страйк разпозна мястото като ВИП сектора в нощен клуб, където веднъж бе следил неверен съпруг. Гизард бе кръстил снимката „Набор от онкити“. Този пост му бе спечелил над пет хиляди лайка.

Колкото повече Страйк гледаше акаунта на Гизард, толкова повече подсъзнателният му глас правеше напразни опити да му каже нещо. Какво беше? Той върна нагоре до началото на страницата и погледна представянето.

Алджърнън Гизард @Гизард_Aл

„Вече не изпитвам съчувствие към утайката на обществото.

Все едно ми е дали ще живеят, или ще умрат.“ – Уийв[13]

И внезапно, макар да нямаше кой да го чуе, Страйк изрече на глас:

– Алгиз. Проклетото Алгиз.

Написа думата в Гугъл. И то се знае, също като Турисаз, Алгиз беше руна на старейшината Футарк. Значенията, приписвани на Алгиз, бяха различни – закрила, отбрана, по-висша същност.

– Няма как да е съвпадение – промърмори Страйк и отново прегледа постовете на Гизард още по-съсредоточено, като връщаше назад през годините и обръщаше специално внимание на онези, с които Алгиз бе общувал. Най-сетне в 2013 година намери връзка с акаунт от Братството на Ултима Туле.

Райдър Т @Ултима_T_14

Тази вечер ме чака яко чукане.

Алджърнън Гизард @Гизард_Aл

Отговор на @Ултима_T_14

Auf die alten Gotte![14]

Страйк предполагаше, че този старогермански тост е бил широко използван при сбирките в духа на Один. Все пак продължи да преглежда и накрая попадна на нещо от юли 2011 година, оправдаващо двата часа, отделени на @Гизард_Aл, който бе изказал одобрение, след като крайнодесен терорист беше убил седемдесет и седем младежи в лагер на Партията на труда в Норвегия.

Алджърнън Гизард @Гизард_Aл

Четох манифеста на стрелеца.

Джейми Кетъл ЧерноХапче28

Отговор на @Гизард_Aл

Абсолютен герой

– Спипах те, мръснико! – изрече гласно Страйк.

От снимката, прикрепена към акаунта на Джейми Кетъл с посочена локация в Лондон, се хилеше Турисаз. Единствената разлика между вида му през 2011 година и в днешно време беше, че четири години по-рано той още не си бе татуирал руната на адамовата ябълка. Знаковата му снимка обаче бе черепът, който Страйк бе видял татуиран на тила на Турисаз.

Акаунтът носеше стигмата на член на крайнодясна групировка, която Страйк бе опознал добре: силна загриженост за обилното размножаване на мигрантите, за маргинализирането на белите, за нарцисизма, алчността и лекомислието на жените. Акаунтът му обаче бе претърпял силна промяна през 2012 година, след което почти цялото политическо съдържание бе изчезнало и вече се появяваха само редки постове, свързани с двете главни хобита на Кетъл: дърводелството със снимки на негови изпълнения и моторът му Нортън Командо модел 1968 година.

Страйк отмести настрана листовете по кухненската си маса, за да намери списъка с акаунти на хора от Ултима Туле, който съставяше, и бързо откри @джейкет_БНУТ, известен още като Истински британец, чийто акаунт водеше началото си от април 2012 година, точно момента, когато акаунтът на Джейми Кетъл се бе изпразнил от политическо съдържание.

– Спипан си, защото много искаше да се изфукаш – отрони с мрачна усмивка Страйк, след което взе телефона си, за да се обади на детектив инспектор Мърфи.

47

Чатове в играта между пет от осемте модератори

на Играта на Дрек

<Модераторски канал>

<13 май 2015 г. 23: 47 ч.>

<Вайлпекора, Хартела, Червей28, Хартиенобяла>

Хартела: Адски съм психирана по повод Комик Кон.

Червей28: И аз съм така.

Вайлпекора: Всички приготвихте ли си маските?

Червей28: Боже, естествено.

Хартела: Значи ти ще ходиш, така ли, Вайл?

Вайлпекора: Не ми викай Вайл.

Хартела: Олеле.

Червей28: Олеле.

Вайлпекора: Ще ида, ако и Хартиенобяла дойде.

Хартиенобяла: Защо?

Вайлпекора: Обичам червенокоси. Нали съм си с викингска кръв.

Хартела: Откъде знаеш как изглежда тя?

Вайлпекора: Нямам право да казвам.

>

Хартела: Някой знае ли дали ЛордДрек ще бъде на Комик Кон?

Червей28: Не знам, не се е появявал тук от цяла вечност.

Червей28: Според мен Аномия трябва да назначи нов модератор.

Хартела: Не, не трябва.

Червей28: Но той изобщо не се мярка вече.

Червей28: Вайл, ЛордДрек да не е напуснал?

Хартела: Сигурна съм, че не е.

Хартела: Просто е много зает.

>

>

>

>

>

<ЛордДрек влиза в канала>

>

Хартела: О, боже мой, тъкмо за теб говорехме!

ЛордДрек: Само хубави неща, надявам се?

Хартела: Да, разбира се!

Хартела: Как си?

ЛордДрек: Съвсем добре.

ЛордДрек: Морхаус няма ли го наоколо?

Хартела: Не.

ЛордДрек: Хубаво, защото да те наричат нацист на всеки 10 минути взе да се изтърква.

<Отворен е нов частен канал>

<13 май 2015 г. 23: 50 ч.>

<Хартиенобяла кани Вайлпекора>

>

Хартиенобяла: Откъде знаеш, че съм червенокоса?

>

< Вайлпекора се присъединява към канала>

>

Вайлпекора: За мен е чест. Мислех, че само Морхаус се радва на частен канал с теб.

Вайлпекора: Да не сте имали любовна свада? Забелязах, че напоследък не влиза често.

Вайлпекора: А ти си тук по всяко време.

Хартиенобяла: Отговори на въпроса, по дяволите.

Вайлпекора: Трябваше да кажа естествено червенокоса ли? Със съвпадащ цвят по всички местенца?

Хартиенобяла: Откъде знаеш?

Вайлпекора: Ха-ха.

Вайлпекора: Ще ти кажа, ако ми отговориш на един въпрос.

Вайлпекора: Колко искаш, за да ми кажеш кой е Аномия?

Хартиенобяла: Нямам представа кой е той.

Вайлпекора: Я стига, знам, че няма как Морхаус да не ти е казал.

Хартиенобяла: Не ми е казал.

Вайлпекора: Но Морхаус знае кой е, нали?

Хартела: Ужасно съжалявам.

ЛордДрек: Ти нямаш вина х

Хартела: Морхаус нямаше никакво право да се държи така.

ЛордДрек: Аномия няма ли го?

Хартела: Не, тръгна си преди половин час, имаше някаква работа.

ЛордДрек: Той да не е вампир? Вече минава полунощ.

Хартела: Ха-ха.

ЛордДрек: Може би сега, като вкуси убийство, е тръгнал на лов?

Хартела: Боже, не говори така.

ЛордДрек: Това са негови думи, не мои.

ЛордДрек: Дрънка го непрекъснато, в играта също.

ЛордДрек: В някой от близките дни някой ще го приеме сериозно.

ЛордДрек: Знам как си мисли, че успява да държи полицията надалеч от играта, но е само въпрос на време той да изгърми.

ЛордДрек: Здрасти, Вайлпекора.

>

Вайлпекора: Зает съм, дай ми 5 минути.

>

Хартела: Никак няма да е честно, ако наистина шпионират феновете.

Хартела: Никой фен не би сторил такова нещо.

Хартела: Във всеки случай не и на Джош.

Червей28: Защо каза така?

Червей28: „Не и на Джош“.

Хартела: Знаеш какво имам предвид.

Хартиенобяла: Да, Морхаус знае, но за нищо на света няма да ти каже.

Вайлпекора: Знам, тъкмо затова питам теб.

Хартиенобяла: Защо е този внезапен интерес?

Вайлпекора: Не е внезапен.

Вайлпекора: Всички фенове искат да знаят кой е Аномия.

Вайлпекора: Плюс, че той е убил Ледуел.

Хартиенобяла: Гръмни се.

Вайлпекора: А кой го е направил тогава?

Хартиенобяла: Може би ти.

Вайлпекора: Имам желязно алиби, красавице.

Хартиенобяла: Този боклук.

Хартиенобяла: Този абсолютен негодник.

Хартиенобяла: Как е посмял?

Хартиенобяла: Тръби за правило 14, а после върши това!

Вайлпекора: Не се бой, изтрих я.

Хартиенобяла: Да бе, как ли не.

>

>

Вайлпекора: Изтрих я. Приятелката ми е от ревнивите.

Вайлпекора: Бас държа, че сега и ти искаш да узная кой е Аномия, нали?

>

Хартиенобяла: Ще ходиш ли на Комик Кон?

Вайлпекора: Не знам, защо?

Хартиенобяла: Аномия ще е там облечен като Дрек.

Червей28: Не, не знам. Обясни.

Хартела: Ами тя съсипа всичко заради пари, не е ли така?

Червей28: Откъде-накъде?

Хартела: Стига, Червей, всички знаят, че нея я ръководеха парите.

Червей28: А ти откъде знаеш? Не си била там на всички срещи.

Червей28: Откъде знаеш, че Д*** не е искал повече пари?

Червей28: Е** беше тази, на която ѝ хрумнаха всички свежи идеи, тя създаде най-добрите герои.

Червей28: Писна ми всички да я оплюват.

Червей28: Тя беше добър човек, знам го.

Червей28: Така че, майната ти, Хартела.

>

<Червей28 напуска канала>

>

Хартела: Какво беше това, по дяволите?

ЛордДрек: Олеле.

ЛордДрек: Червейчето се озъби.

Хартела: Не може да се каже, че аз „познавах“ Л*****

Хартела: Джош би пуснал анимацията да върви безплатно в Ютюб до безкрай. Тя беше тази, дето искаше заплащане.

ЛордДрек: Да, звучеше като истинска продажна кучка.

Хартела: Такава си и беше.

>

Хартела: Ще ходиш ли на Комик Кон?

Вайлпекора: Ти сериозно ли?

Хартиенобяла: Морхаус ми го каза преди цяла вечност.

Хартиенобяла: Аномия винаги ходел като Дрек.

Вайлпекора: Същото важи за куп други хора.

Хартиенобяла: Ами той тъкмо затова го прави, глупако.

Хартиенобяла: Да не мислиш, че ще се появи със стрелка към главата му с надпис „Аз съм Аномия“?

Вайлпекора: Стига де, добре.

Хартиенобяла: Сега вече се надявам да разбереш кой е мръсникът.

Хартиенобяла: Може и аз самата да се огледам за него.

Вайлпекора: Чудесно, хайде да действаме в екип.

Хартиенобяла: Не влизам в екип с теб.

Вайлпекора: Защото Морхаус ще ревнува ли?

Хартиенобяла: Вайлпекора, ако снимката ми се появи онлайн или другаде...

Вайлпекора: Няма да се появи.

Вайлпекора: Можех да се опитам да те изнудвам с нея.

Вайлпекора: Не го направих обаче, защото съм свестен.

Хартиенобяла: Да бе.

Вайлпекора: Какво искаш да кажеш с това?

>

Хартиенобяла: Ами Разполовяване?

ЛордДрек: Иска ми се да можех, но няма как. 

ЛордДрек: А ти?

Хартела: Да. А след три седмици ще ходя да гледам пиеса.

ЛордДрек: Така ли? Коя пиеса?

Хартела: На Чехов.

ЛордДрек: О. Дано ти хареса.

Хартела: Надявам се звездата да ми даде автограф след това.

ЛордДрек: Е, знае ли човек?

Хартела: Мислиш ли, че може да се случи?

ЛордДрек: Бих казал, че има голям шанс за това.

Хартела: Охо.

Хартела: Какво да направя според теб? Да се навъртам около служебния вход?

>

ЛордДрек: Изчакай, миличка, някой звъни на външната врата.

Хартела: Няма проблем х

>

>

Хартиенобяла: Морхаус появявал ли се е?

Хартела: Не.

Хартела: Да не сте се скарали?

Хартиенобяла: Не, просто исках да говоря с него.

>

Хартиенобяла: Ще предадеш ли на Морхаус, че искам да говоря с него, ако се появи?

Хартела: Да, добре.

Хартиенобяла: Благодаря.

Вайлпекора: Стига де, прекарахме сума време да разследваме. Сериозно вярвахме, че Ледуел е Аномия.

>

Хартиенобяла: Добре, щом казваш.

Вайлпекора: Кълна се в Один и старите богове, че няма да използвам снимката.

Хартиенобяла: Каза, че си я изтрил.

Вайлпекора: Изтрих я. Затова няма да я използвам.

Хартиенобяла: Хубаво, дано да е истина.

>

<Хартиенобяла напуска канала>

<Вайлпекора напуска канала>

<Частният канал е затворен>

<Отворен е нов частен канал>

<14 май 2015 г. 00: 04 ч.>

<Вайлпекора кани ЛордДрек>

>

>

Вайлпекора: Новини.

>

>

<ЛордДрек се присъединява към канала>

>

ЛордДрек: Стигна ли донякъде?

Вайлпекора: Тя твърди, че не знае кой е той.

Вайлпекора: Но каза, че щял да бъде на Комик Кон облечен като Дрек.

<Хартиенобяла напуска канала>

>

Хартела: Още ли си тук, ЛордДрек?

ЛордДрек: Изчакай за момент, скъпа.

Хартела: Прощавай, не исках да те притеснявам.

ЛордДрек: Извинявай, съседът се беше заключил отвън.

Хартела: Нима държиш негов резервен ключ?

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

ЛордДрек: Да.

Хартела: Боже, не беше ми минавало през ума, че хора като теб може да са толкова отзивчиви към съседите си.

>

>

ЛордДрек: „Хора като мен“?

Хартела: Знаеш какво имам предвид.

Хартела: Хора, дето са з***********

ЛордДрек: Голяма полза, няма що. Там ще има стотици Дрековци.

Вайлпекора: И аз това казах, но тя твърди, че той тъкмо заради това го прави.

Вайлпекора: Хартиенобяла има интерес да разбере кой е той, като знае вече, че той разхожда голата ѝ снимка из играта.

Вайлпекора: Бих могъл да се обединя с нея, за да се опитам да го открия.

ЛордДрек: Я стига, не намесваме в нашите дела Бойци за социална справедливост.

ЛордДрек: Знам, че си падаш по Хартиенобяла, но забрави за това. Искам да мислиш само за шибаната задача.

ЛордДрек: Защото аз също имам новини и не са добри.

ЛордДрек: За нас сега е по-безопасно да говорим тук, защото мисля, че ченгетата още ни следят на другото място.

ЛордДрек: Турисаз са го привикали на разпит преди час.

Вайлпекора: По дяволите.

ЛордДрек: Сигурно в онази мъжка тоалетна е имало камера.

ЛордДрек: Глупакът си запазил стария акаунт в Туитър със снимката и истинското му име на него. Така са го идентифицирали.

Вайлпекора: Ти как разбра?

ЛордДрек: Уруз бил у Турисаз, когато ченгетата цъфнали.

ЛордДрек: И все пак сме хора.

Хартела: Е, да, очевидно.

Хартела: Просто ми беше трудно да си го представя.

>

>

>

>

>

>

>

ЛордДрек: Да не говорим повече за такива неща. Правило 14.

Хартела: О, да, извинявай.

Хартела: Понякога ставам малко непредпазлива, когато Аномия го няма.

Хартела: Предполагам, че след представление актьорите си отиват у дома, за да си легнат рано.

ЛордДрек: Да, така правят.

Хартела: Жалко.

ЛордДрек: Мисля, че режисьорите строго държат да се спазва това.

Хартела: Така и очаквах.

Хартела: Но се надявам да позволяват посещение в гримьорната преди представлението?

>

>

>

>

ЛордДрек: Прощавай, скъпа, пак е съседът. Ключът се счупил в ключалката.

ЛордДрек: Питали Турисаз дали старият акаунт е негов.

ЛордДрек: Не е имало как да го отрече. Моторът е бил на алеята отпред.

Вайлпекора: Мамка му.

ЛордДрек: Така че искам да идеш и да изтриеш шибания акаунт на Алгиз НЕЗАБАВНО.

Вайлпекора: Добре, добре, веднага ще го направя.

>

Вайлпекора: Готово, изтрит е.

Вайлпекора: Но така или иначе никога не съм си слагал истинското име на него, нито пък снимки.

ЛордДрек: Не, само колата си, футболния си тим и любимия си нощен клуб.

Вайлпекора: Виж сега, някой непременно трябва да иде на Комик Кон и да разпознае Аномия.

Вайлпекора: Все повтаря, че той е този, който ги е нападнал. Ако разберем кой е в действителност, можем да подадем сигнал в полицията. Така ще ни оставят на мира, като приберат него за намушкванията с нож.

ЛордДрек: И какво ще направиш, ще смъкваш наред маските на хората ли?

Вайлпекора: Струва си да се опита.

Вайлпекора: Той ще бъде с маска на Дрек и фланелка с надпис „Стой в играта“. Просто ще го разприказвам.

Хартела: О, не.

>

>

>

>>

>

>

ЛордДрек: Ще трябва да напусна. Той ще изчака у дома ключаря.

Хартела: Е, добре.

Хартела: Лека нощ ххх

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

ЛордДрек: Лека нощ ххх

>

<ЛордДрек напуска канала>

>

>

>

>

>

>

>

Хартела: Буден ли си още, Вайл?

>

>

<Вайлпекора напуска канала>

>

ЛордДрек: Добре, иди на Комик Кон, но за бога, не прави там някоя тъпотия.

ЛордДрек: Не се издънвай като Турисаз. Ако не беше се захванал с онова ченге, сега нямаше да е в ареста.

Вайлпекора: Турисаз няма да проговори.

ЛордДрек: Не е в това въпросът.

Вайлпекора: Все още ли ще запазиш срещата в събота?

ЛордДрек: Да, точно сега трябва да се поддържа строга дисциплина.

ЛордДрек: Трябва да побъбря още малко с оная дебела крава Хартела, та да не я нападнат подозрения.

>

ЛордДрек: Ще дойде да гледа пиесата ми. Иска автограф пред служебния вход.

Вайлпекора: Олеле, загазил си я. И какво ще ѝ кажеш, когато Майкъл Дейвид я игнорира? Ще се оправдаеш, че не си я видял ли?

Вайлпекора: Да знаеш, че няма да ти повярва, голяма е колкото тухлена къща.

ЛордДрек: Знам, трябваше да се престоря на Стиви Уъндър.

Вайлпекора: Ха-ха.

<ЛордДрек напуска канала>

<Вайлпекора напуска канала>

<Частният канал е затворен>

48

Алармата на Страйк го разбуди рано следващата сутрин, защото трябваше да шофира до Кингс Лин за интервюто с Киа Нивън. Макар да бе леко притеснен как болният му крак щеше да понесе двойното изпитание от допир до протезата и работа с педала на газта, настроението му се повиши при съобщението, дошло през нощта от Райън Мърфи. Турисаз, известен като Джейми Кетъл, бе намерен в дома си в Хемъл Хемпстед и бе прибран за разпит. В момента полицията преглеждаше компютъра му за активност в тъмната мрежа и претърсваше къщата за оборудване, нужно за направата на бомби. Би било преувеличено да се каже, че спъването на Страйк в чантата на финландката бе късмет особено предвид напрежението, на което бе изложило собствения му бизнес, но поне бе удовлетворен, че дългите часове, прекарани в Туитър, бяха дали плод, така че той закуси с по-приповдигнат дух, отколкото от много дни насам.

Когато излезе изпод душа обаче, установи, че е пропуснал обаждане по телефона. Със силно подозрение какво ще чуе, прослуша гласовата си поща.

– Ъъ... здравейте, господин Страйк. Обажда се Сара Нивън. Боя се, че Киа се чувства много зле днес и ще трябва да отмени интервюто... съжалявам.

Страйк балансираше на един крак и стисна със свободната си ръка облегалката на кухненски стол със запасана около кръста му хавлиена кърпа. Накрая реши, че единственото, което можеше да стори, бе да продължи по план, сякаш изобщо не е чул съобщението. Обаждането бе прехвърлено от стационарния телефон в офиса: щеше да заяви, че е имало някаква техническа засечка.

За негово облекчение краят на отрязания му крак прие покорно нахлузения чорап, подложката с гел и притискането от собствената му тежест върху протезата. Колянната връзка още се обаждаше, но тъй като алтернативата на това да е с протеза бе да се движи на патерици и да пътува с влак и такси, плюс да посрещне Мадлин вечерта с един защипан с безопасна и наполовина празен крачол, на колянната връзка щеше да ѝ се наложи да изтърпи дискомфорта. Реши обаче да вземе сгъваемия бастун, купен му от Робин, преди внимателно да поеме по стълбите надолу. Беше облечен в костюм, тъй като не искаше да се връща до Денмарк Стрийт и да се преоблича за срещата с Мадлин.

Страйк бе на шосе А14 и тъкмо заобикаляше Кеймбридж, когато му се обади Робин.

– Добра новина. Себ Монтгомъри твърдо не е Аномия.

– Слава богу – ентусиазирано възкликна Страйк. – Време беше да отпишем някого. Как разбра?

– Аномия влезе в играта преди пет минути и настояваше повече участници да отидат на Комик Кон. В този момент Себ беше излязъл от офиса да вземе кафе за колегите си. Виждах го много добре: нямаше телефон, нито айпад, нито нещо друго, на което да пише.

– Отлична работа, Елакот – похвали я Страйк. – Другата новина е, че майката на Киа Нивън твърди как тя била прекалено зле да проведе интервю днес.

– О, по дяволите – изруга Робин. – И сега какво...?

– Така или иначе съм тръгнал натам – отговори Страйк. – Не ми пука, ще кажа, че не съм чул съобщението.

Настъпи кратка пауза, през която Страйк задмина тътрещ се Воксхол Мока.

– Според теб дали това е... – подхвана Робин.

– Тя е твоят фаворит за Аномия – отбеляза Страйк.

Предвид събитията от предишната седмица той се усещаше донякъде чувствителен за намеци, че може да проявява безразсъдство.

– Не, предполагам, че си прав – съгласи се Робин. – Тя като нищо може да ни мотае до безкрай.

– Прочете ли имейла ми за Джейми Кетъл? – попита Страйк. Бе съобщил на Робин, че е идентифицирал Турисаз веднага след обаждането до Мърфи.

– Да – отвърна Робин. – Фантастично. Сигурно ти е отнело цяла вечност.

– Двайсет и три часа лутане из Туитър – уточни Страйк. – Но Мърфи остана доволен. Ти къде си?

– Вървя към Харли Стрийт. Според Мидж Гюс Ъпкот пътува с метрото в тази посока. Ще поема наблюдението над Гюс, а тя ще иде да смени Баркли и да следи Престън Пиърс. Мисля, че трябва...

– Да се поразмесите малко, да – подхвърли Страйк, като се надяваше Робин да не го критикува прикрито за решението му да остане след Уоли Кардю толкова много часове, тъй че да стане разпознаваем за Турисаз. – Е, ще ти пратя съобщение веднага щом зърна Киа.

Новината за Монтгомъри бе толкова ободряваща, че Страйк не възрази вътрешно срещу появата на първата вятърна мелница и промяната в пейзажа към по-широки и плоски папрати и мочурища. Той никога не отиваше доброволно в Норфък, изпитваше предубеждение към целия окръг, защото най-лошото от многото места, където авантюристичната и неустановена майка на Страйк бе затътряла сина си и дъщеря си, беше комуна в Норфък, за която Страйк искрено се надяваше да не съществува вече.

Влезе в Кингс Лин малко след единайсет часа. Сателитният му навигатор го поведе през поредица от безлични странични улици, докато не излезе на бетонен кей покрай Грейт Оуз, калната на вид река, която течеше покрай къщата на семейство Нивън. Страйк паркира, прати съобщение на Робин, че се кани да почука на входната врата на Киа, и излезе от колата, понесъл папката си със снимки от екрана. Тъкмо се канеше да затръшне вратата на колата, когато се пресегна да вземе бастуна си, макар в момента да не усещаше нужда от него, пое по Саут Кей към къщата на Нивън и натисна звънеца.

Писклив женски глас извика нещо отвътре, но думите бяха неразличими. След пауза от около минута вратата се отвори.

Пред него застана жена на средна възраст с малко бохемски вид, с рошава побеляла коса и Страйк реши, че е майката на Киа. Като видя детектива, по лицето ѝ се изписа смайване.

– О... да не би да сте...?

– Корморан Страйк – представи се той. – Тук съм да се срещна с Киа.

Когато каза името си, пискливият глас, който бе чул по-рано, буквално се надигна до крясък някъде извън полезрението му.

– Не! Каза ми, че си го спряла!

– Киа – провикна се майка ѝ и се обърна, но последваха шумове от тичащи крака и блъсването на врата. – О, не – промълви Сара Нивън, обърна се към Страйк и заяви сърдито: – Казах ви да не идвате! Звънях ви тази сутрин и оставих съобщение!

– Така ли? – отвърна Страйк, облегна се тежко на бастуна си и се престори на учуден и объркан. – Сигурна ли сте, че сте се обадили на точния номер? Телефонната ни станция в офиса обикновено е надеждна.

– Сигурна съм, че...

Затръшна се втора, по-тежка врата. Страйк заключи, че Киа е избягала през задния вход. Дразнещ металически глас в къщата закрещя Моля те, Киа! Моля те, Киа! Моля те...

– Шофирах чак от Лондон дотук – намръщи се Страйк, отпуснат върху бастуна си. – Може ли поне да използвам тоалетната ви?

– Аз... ами...

Тя се поколеба, после изрече неохотно:

– Е, добре.

Сара се дръпна да пусне Страйк, посочи затворена врата наблизо по коридора и изчезна зад ъгъл вероятно по посока на задния вход, като завика „Киа? Киа!“. Страйк спря на прага и се огледа. През отворена врата вдясно се виждаше дневната с различни видове възглавнички с десен на цветчета. Двойка папагалчета мигаха насреща му от голям кафез. Видя отворен лаптоп на провисналия диван.

Страйк бързо влезе в дневната и докосна тъчпада на лаптопа. Беше топъл. Киа беше разглеждала рокли на уебсайта prettylittlething.com. Страйк кликна върху интернет историята ѝ, бързо направи снимка с телефона си на списъка от уебсайтове, неотдавна посещавани от нея, и по най-бързия начин излезе гърбом от стаята и отвори посочената от Сара врата.

В малкото помещение имаше само мивка и тоалетна чиния. Нито една от двете не беше особено чиста. Купчина броеве от „Ню Стейтсман“ и от местен вестник лежаха до тоалетната чиния. По стените безразборно и небрежно бяха окачени покрити с петна репродукции на екзотични птици. Странният металически глас продължаваше да звучи напевно Моля те, Киа! Моля те, Киа! Моля те... някъде от вътрешността на къщата.

Когато Страйк излезе от банята, Сара викна:

– Престани!

Металическият глас промени посланието си.

Престани! Престани! Престани!

Страйк се отправи по посока на гласовете. Сара Нивън стоеше в кухнята едновременно разтревожена и ядосана с гръб към мивка, пълна с мръсни съдове. Торбестата рокля, която носеше, беше с десен на цветя на мътнозелен фон в тон с възглавничките в дневната. Дебелият ѝ черен чорапогащник имаше дупка на едното стъпало, през която надничаше палецът ѝ.

Престани!

На пръчка в ъгъла на кухнята бе кацнало голямо бяло какаду, което сега се втренчи в Страйк с притеснително интелигентни очи. След като изрече последната дума, се залови да кълве собственото си краче.

– Не го доближавайте – предупреди Сара. – Не обича мъже.

Страйк послушно спря на място. През прозореца зад мивката се виждаше двор, превърнат в птичарник. В клетките седяха или пърхаха наоколо най-различни пъстри птици. В кухнята се усещаше застояла миризма на зеленчуци.

– Киа я няма – уведоми го Сара. – Излязла е през задната портичка.

– Аха – рече Страйк и се опря на бастуна си. – Много жалко... Предполагам, че знаете за какво става дума, госпожо Нивън.

– Да, нали казахте по телефона. За оная особа Аномалия или както му викат там – отговори Сара. – Според Киа Джош мислел, че това била тя. Пълна нелепост.

– Киа явно не ме е разбрала – поклати глава Страйк. – Споделих с нея как има теория, че тя е Аномия, но не съм споменавал, че Джош вярва в това. Джош иска да разговарям с Киа единствено защото знае, че тя е имала лична комуникация с Аномия.

– Вижте – разпалено подзе Сара, – Киа вече говори пред полицията. Някой се свързал с тях и съобщил... пълен абсурд, разбира се... как Киа преследвала онова момиче Еди Лед... каква беше там... в продължение на години, тъй че те я разпитаха. Заради неща, които е споменавала в социалните мрежи, за бога! Как може да е преследване оплакването, че са те окрали, а? А между другото, Джош се отнасяше отвратително с Киа, това имаше пагубен ефект върху душевното ѝ здраве и накрая тя напусна колежа...

– Да, знам, че Киа е била недобре – вметна Страйк. – Простете, но ще възразите ли много силно, ако поседна за малко?

Той повдигна десния си крачол, за да разкрие металната шина на протезата си. Както се бе и надявал, гледката шокира и засрами Сара.

– О, прощавайте, аз... не знаех...

Страйк, чиято единствена цел бе да затрудни Сара да го изгони от къщата си, се настани на дървен кухненски стол. Масата бе пок­рита с трохи от хляб. Сара механично се отпусна на стол срещу него и разсеяно бръсна част от тях на пода. Претенциозният на тема чистота Страйк никак не харесваше подобен начин на живот.

– Киа беше много по-добре, преди да се случи онова – заяви Сара и Страйк предположи, че под „онова“ тя имаше предвид нападението с нож. – Но после очевидно стресът я пребори. Подадох оплакване заради действията на полицията. Редно беше да има някой с нея на това интервю. Аз трябваше да присъствам. Та тя е хронично болна, за бога. Не е нейна вината, че той ѝ се е обадил! А и на какво я подложиха само... да следят движенията ѝ...

– Простете, кой се е обадил на Киа? – прекъсна я Страйк.

– Джош – отвърна Сара и погледна Страйк невярващо и в същото време притеснено. – Мислех, че знаете. Обади ѝ се вечерта, преди да го намушкат.

– Аха, ясно.

– Но не ѝ е казвал, че ще ходи на гробището на другия ден. Тя изобщо не го знаеше това. И защо ще ѝ посочва точното място, та той почти не споменаваше онази Еди Лед... как беше?... пред Киа. Но от полицията държаха тя да опише всичките си движения и тогава състоянието ѝ рязко се влоши.

– Да, Киа спомена по телефона, че е прикована на легло – каза Страйк.

Последва нова кратка пауза, през която неизреченият факт, че Киа беше напуснала къщата на бегом, вибрираше като ехо в стаята.

– Тя си има добри и лоши дни, такова е естеството на заболяването ѝ – изрече Сара с оправдателен тон. – От Здравната каса няма грам полза. „Кръвните ѝ изследвания са в нормата.“ „Препоръчваме психотерапия.“ Хайде бе, вярно ли? – гневно изрече Сара. – И как точно може да е психиатричен проблем, когато Киа буквално не може да се надигне от леглото заради болки и смазваща умора. На човек му се налага сам да си прави проучването в интернет, да им върши работата като медицински специалисти. Плащах на частно за какви ли не изследвания. Стресът покрай всичко това беше унищожителен, тя беше в окаяно състояние...

Какадуто внезапно излетя от пръчката във вихър от бяла перушина, накара Страйк да подскочи и се устреми в коридора.

– Нима го оставяте да лети из къщата?

– Само на долния етаж – уточни Сара. – Има врата, която спира достъпа по стълбите.

Вече изгубилото се от поглед какаду поднови виковете си Моля те, Киа! Моля те, Киа!, а двете папагалчета в клетката подеха в отговор пронизителни звуци.

– Джош Блей е парализиран – подхвана пак Страйк. – Ножът е минал през врата му. Едва неотдавна си възвърна способността да говори.

Сара като че се сгърчи в безформената си рокля.

– Той иска единствено този трол в интернет да спре да подклажда неприятности и да престане да напада семейството на Еди. След нейната смърт Аномия атакува чичо ѝ и...

– Киа никога не би...

– Джош не мисли, че Киа е Аномия – прекъсна я Страйк. – Само иска тя да поговори с мен, защото, както казах, знае, че е била в директен контакт с Аномия. Дори най-малката подробност, която може да ѝ е известна за него, ще ни помогне да установим кой стои зад акаунта и да донесем душевен покой на Джош.

Моля те, Киа! Моля те, Киа!, завряска отново какадуто в далечна стая.

– О, господи – промълви Сара Нивън с насълзени очи и на Страйк тя му напомни друга майка на средна възраст, която се бе разплакала при споменаването на Джош Блей, макар че, сигурен бе в това, по много различни причини. Сара се изправи, пристъпи замаяно встрани и взе ролка кухненска хартия и инхалатор, лежащ до чайника.

– Астматичка съм – осведоми тя дрезгаво Страйк, преди да го използва. После издуха носа си и отново седна.

– Онази теория, че Киа стояла зад акаунта на Аномия... Кой го твърди?

– Онлайн слуховете заживяват свой живот – отвърна Страйк и беше в голяма степен искрен. – Невинаги е лесно да се определи откъде са тръгнали.

– Тя никога, за нищо на света не би... – подхвана отново Сара, но невидимото какаду, което бе спряло да крещи Моля те, Киа! Моля те, Киа!, сега започна да имитира рингтон на телефон, при това тъй убедително, че ръката на Страйк се стрелна към джоба му.

– О... – промърмори той, като осъзна откъде идеше звукът. – Простете, какво казвахте?

– Вижте, вие не разбирате – заговори задъхано Сара. – Киа преживя какво ли не. Баща ѝ почина, когато тя беше на осемнайсет, а тя си бе в пълния смисъл на думата татковото момиче, буквално го обожаваше. Той получи инсулт в работата си, просто се сринал в закусвалнята на офиса. Шест месеца по-късно Киа постъпи в художествен колеж и там се запозна с Джош. После той ѝ кръшна и я заряза. А после излезе проклетата анимация и тогава Киа осъзна, че Джош е споделил с оная Лед... еди-коя си всичките нейни идеи... Джош Блей съсипа живота на дъщеря ми, това е истината, а сега праща вас да искате услуги от нея...

– Добре, госпожо Нивън... – подзе Страйк и много театрално се помъчи отново да се изправи на крака. – Вие изяснихте позицията си, но трябва да разберете, че се опитваме да помогнем на Киа да изчисти името си. Обвиненията в интернет, колкото и неоснователни да са, си имат начин да преминат в реалния живот и да повлияят на съдбите на хората понякога за години напред. Но ако тя изпитва неудобство да съдейства на разследването, няма какво повече да се каже, тъй че аз ще си тръгна. Благодаря, че ми позволихте да използвам тоалетната ви.

Страйк бе почти при вратата на кухнята, когато Сара го повика:

– Не... почакайте!

Той се обърна назад. Сара изглеждаше раздвоена между сълзите и гнева.

– Добре, аз... ще ѝ се обадя. Ще проверя дали няма да се върне. Моля ви, не отваряйте никакви врати и прозорци, докато съм навън.

Страйк предположи, че тази необичайна молба е свързана с неприбраното в клетка какаду. Сара грабна мобилния си телефон от кухненския плот и излезе навън в двора, като затвори вратата зад гърба си.

Страйк гледаше с крайчеца на окото си как Сара набира номера на дъщеря си. След няколко секунди заговори. Може би си въобразяваше, че гласът ѝ няма да стигне до къщата, но дограмата на прозореца беше сцепена и Страйк успя да чуе всяка дума.

– Миличка? – подхвана предпазливо тя. – Не, той още е тук... Ами нямаше как, налагаше му се да използва тоалетната...

Последва дълга пауза, през която Киа явно сипеше думи като поток в ухото на майка си. Сара закрачи напред и назад между птичите клетки с уплашено изражение на лицето.

– Знам това... Да, знам го, разбира се...

Страйк забеляза, че на пода пред хладилника имаше птичи курешки.

– Не, но... Не, той казва, че Джош не... Ами защото искат да знаят какво ти си... Не, но... Моля те, Киа, просто ме чуй за...

На Сара ѝ се наложи да изслуша още една дълга реч. Накрая каза:

– Естествено, знам това, мила, но не мислиш ли, че ако откажеш, ще изглежда, сякаш... Не е честно, Киа... Да, но не е ли по-добре да се приключи с това?... Да... Той е донесъл папка... Не знам... Моля те, Киа, недей... Киа, как може да говориш така? Разбира се, че съм на твоя страна... Но ако този слух се носи наоколо...

Страйк чу плясък от крила. Голямото бяло какаду бе кацнало върху вратата на кухнята, откъдето се взираше злобно, както му се стори на Страйк, с лъскавите си като копчета очи.

– Добре... Да, ще му кажа. Да... Не, ще се погрижа той да е наясно. Добре, мила... Моля те, Киа, недей... Да... Добре... Довиждане, миличка...

Но последното увисна и стана очевидно, че Киа вече е прекъснала връзката.

Сара отвори задната врата колкото да се вмъкне вътре и бързо я затвори, като в същото време погледна към какадуто. В дишането ѝ се долавяше свирене.

– Ще се срещне с вас в „Мейдс Хед“. Няма да може да остане повече от двайсет минути, не се чувства добре.

Сара отново вдиша дълбоко от инхалатора.

– Мога ли да отида пеша до „Мейдс Хед“? – осведоми се Страйк.

– По-добре идете с кола, ще стигнете за минути. Намира се на Тюзди Маркет Плейс, няма как да го пропуснете.

– Чудесно. Е, много ви благодаря, госпожо Нивън.

Страйк тъкмо бе взел папката си със снимки и се обърна към коридора, когато какадуто внезапно нададе силен крясък и се устреми към него. Той видя размахани бели пера и се опита да се защити с папката, но закъсня: острата като бръснач човка поряза слепоочието му.

– Не го удряйте! – викна Сара, когато Страйк се опита да отпъди птицата от себе си, докато ноктите ѝ затеглиха гъстата му коса. Със затворени очи, уплашен, че следващата атака ще е към тях, детективът насляпо тръгна в посоката на външната врата.

– Не я отваряйте! – писна Сара, но Страйк нямаше желание да продължи да е мишена за упражненията на какадуто и вече бе сграбчил топката на бравата. Дали непрестанните му опити да го отпъди с папката бяха подействали, или писъците на Сара го бяха убедили да се оттегли, но най-сетне вихрушката от пера, човка и нокти изчезна. С кръв, стичаща се отстрани по лицето му, Страйк отвори вратата и излезе навън.

49

– Мамка му – изруга Страйк на висок глас, когато вратата се затръшна зад него. Раната, отворена от човката на птицата, беше дълбока и май поне два-три сантиметра дълга. Той бръкна в джоба си за нещо, с което да се избърше, но не откри такова.

– По-безопасно е било да влезеш при тигър, отколкото да се озовеш при онази птица – изрече глас на възрастен мъж.

Страйк се извърна и видя съседа на Сара, крехък на вид белокос старец, който стоеше на прага си и го гледаше, докато той попипваше с потрепване поражението по главата си.

– Имам кърпичка. Ето, вземи – предложи старецът.

Той се потътри към него, извади от джоба си чиста и грижливо сгъната бяла носна кърпичка и му я подаде.

– Много сте любезен, но...

– Задръж я, момче – настоя човекът, когато Страйк се поколеба. – Доста дълго ще ти тече кръв, ако добре познавам проклетата птица – добави с нескрито неодобрение.

Страйк му благодари, прие кърпата и старецът се прибра в къщата си.

Когато детективът мина на път към колата си покрай предния прозорец на Сара Нивън, видя я да се взира сърдито към него, а какадуто сега бе кацнало върху клетката на папагалчетата зад нея.

– Добре ли сте? – изрече с устни тя през стъклото, макар да изглеждаше повече ядосана, отколкото загрижена.

– Добре съм – неискрено отвърна той.

След като седна в колата си, Страйк се обади на Робин, като с една ръка още притискаше кърпичката към главата си.

– Здравей – каза тя. – Аномия не е в играта. Какво стана с Киа?

– Още нищо – отвърна Страйк. – Избяга през задната врата, когато аз се появих на предната. Благоволи да ми отдели двайсет минути в пъба. Научих нещо интересно от майка ѝ обаче: Джош Блей се е обадил на Киа вечерта, преди да се срещне с Еди на гробището.

– Шегуваш се.

– Не. И трябва да кажа, че теорията ти как той е бил във връзка с нея след така нареченото им скъсване ми звучи все по-правдоподобна. Другата новина е, че току-що бях атакуван от проклето какаду.

– От какво?

– От птица с клюн като бръснач – поясни Страйк.

– По дяволите – изрече Робин и той оцени факта, че тя не се разсмя. – Добре ли си?

– Ще оживея – отвърна раздразнено Страйк, като метна пропитата с кръв кърпичка върху седалката на пътника. – Къде е Гюс Ъпкот?

– Вътре при дерматолога си. Носи чанта, достатъчно голяма да побере лаптоп вътре. Аз се спотайвам отвън пред... Я чакай, Аномия току-що пусна пост в Туитър – каза Робин. – Прощавай, ще проверя дали някой не е използвал телефон в този момент.

Тя затвори, а Страйк отвори Туитър, за да провери какво е написал Аномия.

Аномия @АномияГейммастер

Облечете се в подкрепа на Играта на Дрек.

Фланелки се продават онлайн на https: //bit.ly/2l3tYGg

#ПоддържайИгратаНаДрек #КомикКон2015

Страйк изсумтя, затвори Туитър, после изкара на екрана снимката, която бе направил на интернет историята на Киа.

Розови обувки на висок ток

https: //www. prettylittlething.com

Клин от изкуствена кожа

https: //www. prettylittlething.com

Обици обръчи

https: //www. prettylittlething.com

Джош Блей възстановяване – Гугъл търсене

Джош Блей – Гугъл търсене

Туитър ДжошБлей@истинскиятДжошБлей

Фейола Джонсън говори

за психичното здраве

https: //www.buzzfeed.com/scifiwriterFayolaJo...

10 признака, че не сте (напълно)

цисджендър

https: //www.thebuzz.com/10tell-talesignsyou...

Инфекцияпокракатаилъжички

https: //www.bumblefootandspoons.tumblr.com

Играта на Дрек

https: //www.dreksgame/login

Фланелки Подкрепи

Играта на Дрек

https: //www.spreadshirt.co.uk/KeepDreksGam...

Корморан Страйк Джони Рокъби – Гугъл търсене

Корморан Страйк крак – Гугъл търсене

Корморан Страйк – Гугъл търсене

Свят на Азеркини

https: //www.otherkinworld/ghostkin/fantic...

Tribulationem et Dolorum

https: //www.tribulationemetdolorum/forums...

Комик Кон 2015

https: //www.animecons.com/events/info/15951/mcm.

Туитър Уоли Кардю @р3&л_Уоли

Туитър Аномия@АномияГейммастер

С повдигнати вежди Страйк остави телефона си до окървавената кърпичка и пое към Тюзди Маркет Плейс, като раната над лявото око продължаваше да го смъди.

Големият площад, в който навлезе след няколко минути, бе окръжен от всички страни с хубави сгради, включително банки и хотели. Днес нямаше пазар и централното пространство бе запълнено с паркирани коли. Пъб „Мейдс Хед“ представляваше ниска сграда от тъмни тухли и бе в съседство с по-големия и представителен „Дюкс Хед“.

Страйк паркира, после използва кърпичката на стареца и собствената си слюнка да отстрани от лицето си следите от кръв, която никак не беше малко. След като се почисти, взе папката и излезе от колата, като този път остави вътре бастуна си.

В бара нямаше много хора и бързият му оглед показа на Страйк, че Киа я няма там.

Дано си в проклетата тоалетна.

– Леле, зле сте пострадали – възкликна сервитьорката, загледана в челото на Страйк, когато дойде да вземе поръчката му. – Какво се случи?

– Злополука – намусено отвърна Страйк.

Взе си безалкохолна бира. Тъкмо когато се озърташе за свободна маса, Киа влезе в бара, като се движеше бавно и се опираше на точно същия сгъваем бастун, какъвто Страйк бе оставил в колата. Беше със суитшърт в бебешкорозово, също такова долнище от анцуг и бели маратонки. Косата ѝ бе вързана на конска опашка. Дори без грим и помощта на филтри бе много красива млада жена. Когато при приближаването си забеляза Страйк, придоби напрегнат вид. Погледът ѝ се стрелна към папката в ръцете му.

– Киа?

– Да – отвърна тя със същия шепнещ глас, с който му бе говорила по телефона.

– Много хубаво от твоя страна, че се срещаш с мен тук. Оценявам го и знам, че и Джош ще ти е признателен – каза Страйк. – Може ли да ти поръчам нещо?

– Не – отвърна немощно Киа. – В момента нищо не мога да задържа в стомаха си.

Страйк прецени, че е най-разумно да отмине този коментар.

– Да седнем ли някъде?

Той се отдръпна да ѝ даде път, но тя изрече пак така полугласно:

– По-добре вие вървете пръв, аз съм много бавна.

Тъй че Страйк взе папката и халбата си и ги занесе до най-близката маса за двама, а Киа го последва бавно, като тежко се опираше на бастуна си. Ако преувеличаваше симптомите си, то и Страйк бе правил същото преди малко в дома на майка ѝ, така че си придаде неутрално изражение, докато Киа бавно и предпазливо се наместваше на стола насреща му.

От акаунта на Киа, чието течение през последните седем години бе проследил, знаеше, че тя е на двайсет и пет, че връзката ѝ с Джош Блей бе траяла осемнайсет месеца, оцеляла бе след изключването на Джош от „Сейнт Мартинс“, но бе приключила, когато Джош бе тръгнал с Еди. Малко след това Киа бе прекъснала следването си за една година поради влошено здраве. Прекарала бе повечето от тази година в къщата на майка си, но ако се съдеше от Инстаграм страницата ѝ, често бе отскачала до Лондон, като понякога бе нощувала на канапетата на състудентки по цяла седмица. След една година се бе върнала в „Сейнт Мартинс“, но след две Коледи бе напуснала окончателно, като отново се бе позовала на здравословни проблеми.

На Страйк тя му изглеждаше невероятно млада с нейната съвършена кожа, като впечатлението навярно бе подсилено от бебешкорозовия ѝ суитшърт, който приличаше на горнище на пижама. И все пак нещо у Киа напомняше на Страйк за Шарлот. В поведението ѝ имаше загатната дързост. Стори му се, че би знаел дори да не бе чел постовете ѝ в Туитър, че зад привидната ѝ мекота се крие стоманена твърдост.

– Благодаря, че се срещна с мен, Киа – каза Страйк. – Оценявам го.

– О, не – възкликна тя, спряла поглед на слепоочието му. – Ози ли го направи?

– Ако Ози е големият бял звяр, то да – отвърна Страйк.

– Много съжалявам – изрече Киа с тъжна усмивка. – Майка ми е съвсем оглупяла покрай тази птица. Никакви граници не ѝ поставя. Виждате ли?

Тя протегна меката си бяла ръка, където в основата на палеца личеше изпъкнал розов белег.

– Това ми е от Ози. Имам и един тук. – Обърна на показ дланта си, където имаше подобен белег. – И друг тук – посочи зад лявото си ухо.

– О. Аз пък си мислех, че вината е моя, задето съм мъж.

– А, не, той си е злонравна гадинка. Белите какадута, особено мъжките от този вид, имат непредсказуемо поведение. Трябва да знаеш как да се справяш с тях...

Гласът ѝ замря.

– Какво има там вътре? – попита тя тревожно, загледана към папката, която лежеше на масата помежду им. – Това ли са нещата, които искахте да погледна?

– Точно така – потвърди Страйк и отпи от бирата си. – Нали не възразявате да си водя бележки?

– Ами... предполагам, че не.

Когато Страйк извади бележника си, тя попита предпазливо:

– Видяхте ли Джош?

– Още не – отговори Страйк. – Не се е възстановил достатъчно.

В красивите кафяви очи на Киа, които имаха цвят на старо бренди, мигом заблестяха сълзи.

– Не е истина, нали? Че е парализиран. Така твърдят онлайн. Но не е вярно, нали?

– Боя се, че е така – каза Страйк.

– О – промълви Киа.

Дъхът ѝ секна и тя захлипа безмълвно зад дланите си. С крайчеца на окото си Страйк забеляза, че хората в бара ги поглеждат. Вероятно го смятаха за злия пастрок. Киа явно не се интересуваше много кой я вижда, че плаче. Шарлот също не се бе вълнувала от свидетели. Сълзи, писъци, заплахи да скочи от висока сграда: бе понасял всичко това пред приятели, а понякога и пред случайни минувачи.

– Простете – прошепна Киа и избърса очи с опакото на дланта си.

– Няма нищо – отвърна Страйк. – И така...

Той отвори папката.

– ...както знаете, нает съм да открия кой е Аномия. Какво мис­лите за Аномия?

– Кого го интересуват моите мисли? – отрони безнадеждно Киа.

– Мен – отвърна Страйк, но не остро. – Тъкмо затова и попитах.

Тя отново избърса двете си очи с опакото на дланта си и промърмори:

– Джош не би искал да кажа.

– Уверявам ви, че би искал.

– Хората ще ме обвинят, че действам, водена от свои интереси.

– Защо мислите така?

– Всички вечно ме обвиняват, че изхождам от интересите си.

– Ако гадаенето за самоличността на Аномия е в услуга на нечии интереси, то всички фенове...

– Не съм част от базата фенове – възрази Киа с гняв, промушил се отнякъде като змия. – В действителност съм един от създателите.

Филип Ормънд бе гледал немигащо през масата, когато бе изказал подобна претенция, но Ормънд беше съзнавал, че лъже. Докато за Киа Страйк не бе сигурен.

– Тя открадна идеите ми – върна се младата жена към накъсания си шепот. – Фактът, че е мъртва, не променя това. Взе идеите ми и ги представи като свои. Джош кажи-речи ми го призна.

– Така ли? Кога беше това? – попита Страйк.

Киа примигна към него със сълзи, трепкащи по дългите ѝ мигли.

– Не знам дали той би искал да ви кажа.

– Той иска да ми кажете всичко – заяви твърдо Страйк.

– Добре, а той... сподели ли с вас, че отново започнахме да се срещаме?

– Да не би да е било през ноември 2013 година? – поинтересува се Страйк с неутрално изражение, докато умът му работеше трескаво. Отвори папката. Забелязал бе шестмесечен период между ноември 2013 година и май 2014 година, през който постовете на Киа онлайн бяха станали необичайно весели като за нея, а после тя бе изпаднала в още по-бясна ярост и отчаяние.

– Значи ви е казал? – Страйк забеляза у Киа да просветва лъч на надежда.

– Не – отговори той и извади доказателството от папката, сглобена от Робин, – но точно тогава сте деактивирали канала си Ютюб, нали? И сте пуснали пост в Туитър колко щастлива се чувствате. Да... – каза, докато гледаше две страници от постовете, които бе оцветил с маркер, и ги обърна към Киа, та тя да ги прочете.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Събудих се с много странно чувство. И после осъзнах, че съм... щастлива?

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Обичам всички вас, които се измъчвате в момента. Аз бях готова да сложа край на живота си. Боже мой, толкова много щях да пропусна.

На втората страница имаше серия постове от шест месеца по-късно, по което време предишният тон на огорчение и пасивна агресивност се бе просмукал отново в писанията ѝ като мазно петно.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Като знаете, че някой е крехък, и въпреки това го изоставите,

вината ще е изцяло ваша, ако той се пречупи.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Ако един ден се събудиш и видиш, че аз не съм се събудила, всичко е наред. И двамата ще сме където ни е писано да бъдем.

– Очертават ли тези постове рамките на периода, когато с Джош отново сте се срещали? – попита Страйк.

Киа кимна с очи пълни със сълзи и побутна листовете обратно към Страйк.

– И как това ще ви помогне да откриете кой е Аномия?

– Просто се интересуваме от факта, че далеч по-малко сте критикували Еди през този период от време, докато Аномия е продължавал тормоза си над нея.

– Ами това е така, защото аз не съм Аномия – прошепна Киа. – Не съм. Не разбирам от програмиране, не бих знаела откъде да започна при създаването на тази игра.

– Но сте я играли, нали? – попита Страйк.

– Не, защо да го правя? Какво мислите, че ми е на мен, като гледам как всички тези хора пощуряват по моите идеи? Видяхте ли сърцето над прозореца там? – Тя посочи към площада навън. – На номер шестнайсет?

– Не – поклати глава Страйк.

– Е, там са изгорили вещица през шестнайсети век...

Киа разказа на Страйк как сърцето на Маргарет Рийд изскочило навън от горящите ѝ гърди и той неискрено се съгласи, че това наистина звучи като вдъхновение за Харти.

– Нали? – настоя Киа. – Харти дори е черен, сякаш е обгорял!

– И така, да се върнем към онези шест месеца, през които с Джош отново сте се събрали. Тогава сте спрели да твърдите публично, че Еди е плагиатствала от вас, защото Джош ви помоли ли?

– Да – измънка Киа. – Той не искаше тя да разбира, че пак сме заедно, защото знаеше, че ще побеснее, а той все още трябваше да работи заедно с нея по анимацията. Тя беше силно нестабилна и склонна към упражняване на тормоз. Беше много по-възрастна от него. Според мен Джош се боеше от нея. Така че двамата се виждахме скришом, та никой да не узнае. Дори на мама не казах, защото знаех, че ще се ядоса. Мама обвинява Джош за болестта ми, но причината не е изцяло у него. Вече бях имала симптоми, преди да се запознаем. Вярно, че стресът не помогна – допълни тя шепнешком.

Киа внезапно се пресегна и стисна ръба на масата.

– Прощавайте – продума задъхано. – Получавам ужасен световъртеж. Всичко ми се люлее.

Тя затвори очи и дългите мигли допряха бузите ѝ. Страйк отпи от бирата си. Киа отново отвори очи.

– Прощавайте – прошепна отново.

– В състояние ли сте да продължим? – попита я Страйк.

– Ъъ... да. Това няма да отнеме още дълго, нали?

– Не – излъга Страйк. – И така, през този втори период на срещи между вас Джош ви е признал, че е споделил идеите ви с Еди, така ли?

– Да – отвърна Киа. – Не отрече, че може би ѝ е разказал историята на Маргарет Рийд онзи ден в гробището, за който тя твърди, че тогава внезапно я сполетяло вдъхновение. Призна, че Свраката има връзка с разказваното му от мен за говорещи птици и че фигурата на Дрек с големия му нос е взета директно от една от моите рисунки.

– Която той ѝ е показал, така ли?

– Ъъ... не, мисля, че сигурно просто я е описал – отговори Киа, – но той се съгласи, че моята рисунка и начинът, по който тя е нарисувала Дрек, са почти идентични. Само че по това време те вече печелеха големи пари от анимацията и той не искаше да я нервира. Тя беше с пет години по-възрастна от него – наблегна Киа – и свръхконтролираща. В един момент той почти обеща с половин уста, че ще ме вмъкне в надписите. А после тя разигра така наречения „опит за самоубийство“ – продължи жлъчно Киа, като продължаваше да се държи за масата, сякаш иначе можеше просто да се свлече на пода – и Джош ми каза, че трябва да престанем да се виждаме за известно време, тъй като бил уплашен какво още може да направи тя, ако научела за нас. Тя беше невероятна манипулаторка, представа си нямате. Цялата тази история със самоубийството беше фалш. Куп хора бяха наясно, че нещо не е наред там.

– А вие защо не разказахте на всички, че той отново се е срещал с вас, след като скъсахте втория път? – попита Страйк. Бе озадачен по този въпрос, защото подобно съобщение би послужило на Киа едновременно да накаже Еди Ледуел и да повиши собствения си авторитет.

– Защото Джош каза... каза, че не е окончателно скъсване, че просто иска да направим пауза, защото имал нужда да я държи доволна покрай работата му по анимацията, така че аз... ами да, мълчах си на тази тема.

– Той не ви ли помоли да престанете да я критикувате?

– Не. Обещах, че няма да кажа за повторното ни събиране, но не се канех да се преструвам, че тя не ми е откраднала идеите, защото точно това направи – ядно изрече Киа. Все така стискаше здраво ръба на масата, а сега започна да масажира гърдите си със свободната си ръка. – О, боже – промълви с притихнал глас. – Извинете ме. Тахикардия. Може би ще трябва да продължим разговора друг път... олеле!

Тя отново затвори очи. Страйк пийна още бира. Киа пое на няколко пъти въздух бавно и продължително, продължи да разтрива гърдите си, а накрая най-сетне отвори очи.

– Всичко наред ли е? – попита Страйк.

– Ами... не съм сигурна... така мисля – прошепна тя с все още притисната към гърдите си длан.

– И така, да обобщим: никога не сте били в играта, така ли?

Тя поклати глава.

– Пробвали ли сте се да влезете някой път?

– Не – отговори тя.

– Но имате теория кой е Аномия? Защото, ако е така, знам, че Джош би искал да ми кажете.

Киа пое дълбоко дъх още няколко пъти, преди да отговори:

– Добре. Е, аз мисля, че Аномия е човек на име Престън Пиърс.

– И кое ви кара да мислите така?

– Ами... той мрази Джош. Когато в началото Джош отиде да живее в Норт Гроув, аз го посещавах там и Пез... така го наричат всички... все гледаше да жегне Джош, да принизи изкуството и мненията му. Не спираше да го върти на шиш. Мисля, че на Пез не му харесваше в къщата да има и друг хубавец, защото той гледаше да изчука възможно най-много курсистки и според мен виждаше Джош като конкуренция. Но Джош... той харесва всички – заяви Киа. – Харесваше и Пез, все го оправдаваше, че се шегува, защото Джош никъде не вижда злото.

– Зло е силна дума – отбеляза Страйк, без да сваля очи от нея.

– Не мога да обясня – отвърна Киа, която бе престанала да масажира сърцето си, но все още не пускаше масата. – Ако бяхте присъствали, щяхте да разберете. Имаше нещо странно в този артколектив, в обитателите му. Не че ме интересува как живеят хората и като какви се идентифицират, не съм от тези, дето смятат за задължителни брак, деца, постижения, върхове в кариерата и прочие, но това място... там усещах нещо ненаред. Притежавам емпатия, много съм чувствителна към атмосферата. И между другото не съм единствената на това мнение, говорих и с друг човек, който е съгласен, че това място е странно. Не исках Джош да остава там, мъчеха ме лоши предчувствия. Но на Джош му трябваше евтина стая, защото го бяха изхвърлили от „Сейнт Мартинс“, а тя просто е умеела да се възползва от ситуацията и ето как се случи.

– Кой друг човек е смятал Норт Гроув за странно място?

– Не си спомням името – отвърна Киа след леко колебание.

– За живеещ там ли става дума, или за курсист?

– Нямам представа кой беше той. Веднъж стоеше отпред и се заприказвахме.

– Има ли друга причина да смятате, че Престън Пиърс е Аномия?

– Ами той е дигитален художник, нали? Разбира от програмиране, така че спокойно може да е създал играта. Освен това изпитваше голяма завист към анимацията, особено когато започна да привлича внимание. Но всъщност разбрах истински, когато Аномия ми прати директно съобщение в Туитър.

Киа помълча в очакване да бъде подканена.

– Продължете, слушам – обади се Страйк.

– Аномия започна с нещо в духа „Това не е някакъв прикрит опит за свалка“, но всъщност искаше да каже, че Джош се е отнесъл много зле с мен и че той вярва на твърденията ми. Отвърнах му „Благодаря“ или нещо подобно и тогава той каза: „Доста агресивно подхождаш по този въпрос, но бих казал, че е разбираемо“.

– Аномия ви е критикувал, че сте твърде агресивна?

– Да, разбирам ви – кимна Киа. – Той я мразеше не по-малко от... Така де, ясно му беше колко е фалшива и как баламосва хората. Отвърнах: „Аз просто си браня правата“ или нещо такова. Той не каза нищо в продължение на няколко часа, а като се върна, извини се и обясни, че трябвало да закара приятел или приятелка до ветеринарната клиника, защото котката му била болна.

Страйк си записа това.

– Нещо друго?

– Да, после стана доста сбъркано.

– В какъв смисъл?

– Ами аз казах, че се надявам котката да е добре, но му приз­нах, че всъщност не обичам котки заради онова, което причиняват на птичата популация. Тогава той отвърна: „На кого му пука за птиците?“. Аз казах: „На мен, мама ги развъжда и съм отраснала с тях“. Той написа: „Да, всъщност и аз ги харесвам. Имам папагал“. Помислих си: да бе, занасяш ме. И тогава стана настойчив, заяви, че ако му пратя голи снимки, ще популяризира още повече моята история. Отговорът ми беше: „Няма да ти пратя снимки, не те знам кой си“, а той взе, че написа: „Всъщност ние сме се срещали“.

– „Ние сме се срещали“? – повтори Страйк.

– Да – кимна Киа. – Помислих, че си дрънка ей така, също като неговия папагал. Просто да каже нещо, с което да спечели интереса ми. Отговорих му в този смисъл, а той стана суперагресивен с мен, нарече ме фръцла, дето само подмамва мъжете, и накрая аз го блокирах.

– Може ли да видя този разговор? – попита Страйк, докато бързо записваше чутото. – Запазен ли е при вас?

– Не, защото го блокирах – поклати глава Киа. – Вече не може да се види. След като му казах да ме остави на мира, той написа: „Ами съди ме или млъкни, че вече досаждаш на всички“. Неговите услужливи фенове веднага го приеха като знак да започнат да ме нападат, че съм била грозна уличница и лъжкиня.

– Кога направихте връзката с Престън Пиърс?

– Точно след като блокирах Аномия. Просто ми щракна в главата. Всичко пасваше. Двойката собственици на артколектива имаха котка. Много е стара и има само едно око. Отидох до Норт Гроув да си прибера неща, които бях оставила там, и Пез ми каза, че Джош и Еди били заедно в стаята на Джош. Разстроих се, а той ме заведе в неговата стая и открито взе да ми се натиска. Блъснах го два пъти, ето защо беше толкова озлобен като Аномия.

Страйк си записа всичко това, после каза:

– Добре, това ми е от голяма полза. Познавахте ли някого от другите хора, ангажирани с проекта Мастиленочерно сърце?

– Ами... Себ Монтгомъри, но не поддържаме контакт. А също и двама стари съученици на Джош. Това са.

– Един от съучениците Уоли Кардю ли беше?

– Да... Приключваме ли вече?

– Малко остана – каза Страйк. – Сигурна ли сте, че не искате безалкохолно? Може да облекчи замайването.

– Ами добре, може би не е лоша идея – съгласи се Киа. – Може ли една кока-кола?

Веднъж Страйк бе отишъл да вземе нещо за хапване и пиене на заподозрян, а той беше духнал, но за Киа нямаше такива съмнения и наистина, като се върна, я завари все така здраво вкопчена в масата. Тя му благодари с треперлив глас за кока-колата и отпи от нея.

– Наистина ми помогнахте, Киа – каза Страйк. – Само едно-две неща още... Какво знаете за Перо на правдата?

– Ами... не много.

– Питах се, тъй като доста много сте контактували с него – поясни Страйк, извади още принтирани страници от папката и ѝ ги подаде.

Всъщност Киа бе препечатала всеки пост на Перо на правдата. Страйк наблюдаваше изражението ѝ, докато тя преглеждаше написаното от нея в отговор на критиките на Перо на правдата срещу анимацията.

Перо на правдата @пероправда

Да, монохромната естетика е изискана,

но когато черен = лош и бял = най-предпочитан, какво ни казва това?

Моето гледище относно проблематичната палитра

на Харти и Хартиенобяла

www.PenOfJustice/ThePoliticsOfColour...

9: 38 ч. 28 февруари 2012 г.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Отговор на @пероправда

Възмущавам се от дъното на душата си, че кучката изопачи

идеите ми в тази расистка бълвоч.

Киа прелисти страниците с каменно изражение.

Перо на правдата @пероправда

Дали са невинни шеги относно биологичния вид дъждовен червей,

или е подигравка към джендър флуидността?

Моето гледище относно трансфобските намеци при Червея.

www.PenOfJustice/WhyTheWorms...

11: 02 ч. 18 ноември 2012 г.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Отговор на @пероправда

Само искам да съм ясна: тя открадна всичко от мен, но НЕ и червея. Червеят си е изцяло неин & показва истинската ѝ долна природа.

Постът на Перо на правдата, който бе провокирал най-гневната реакция от Киа, се отнасяше до предполагаемо презрителното отношение в Мастиленочерно сърце към хората с увреждания. Страйк бе разпечатал всички отговори на Киа към онези, осмиващи идеята, че анимацията атакува хората с увреждания.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Отговор на @МотанияДан @пероправда

Гадостите, изобилстващи в #МастиленочерноСърце, засилват самоубийствените тенденции у хората с увреждания.

Зозо @мастиленосърце28

Отговор на @истинскатаХартиенобяла @МотанияДан @пероправда

Съгласна съм, че да се присмиваш на депресията не е гот, но Еди е говорила в миналото относно склонността към самоубийство.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Отговор на @мастиленосърце28 @МотанияДан @пероправда

Ако се самоубие сега, ще донесе радост на безброй хора с увреждания.

Киа върна листовете на Страйк.

– Какво искате? – изрече студено тя. – Да кажа, че съжалявам, защото сега тя е мъртва? Заставам зад всяка своя дума.

Страйк не каза нищо.

– Нормално е да не си тъжен, когато умират лоши хора – продължи Киа и гърдите ѝ започнаха да се издигат заради неподправена според Страйк емоция. – Нормално е да се радваш, когато умират ужасни хора. Няма да се преструвам, че ми е мъчно. Тя буквално съсипа целия ми живот. Приключих с чувството за вина или каквото щете там. И тя е тази, заради която Джош е намушкан!

– Как да го разбирам това?

– Няма начин този, който го е извършил, да е искал да нарани Джош. Някой е решил да я очисти, но тъй като той е присъствал там, наложило се е също да бъде нападнат.

– Защо мислите така?

– Защото... защото никой не мразеше Джош. Всички знаеха, че той носи проекта на гърба си и върши цялата черна работа.

– Коя по-точно черна работа?

– Ами... всичко това очевидно – отвърна Киа и посочи отговорите си на многото блог постове на Перо на правдата, смаяна от тъпотата на Страйк. – Тя наистина бе отвратително човешко същество.

– Смятате, че Еди е убита от човек, който не е харесвал анимацията?

– Не опира до самата анимация, а до смисъла, който носи – отвърна Киа.

– А кой решава какъв смисъл носи?

Киа се засмя задъхано.

– О, боже мой... ами... всички...

– Знаете ли кой пише блога Перо на правдата?

– Мислех, че се опитвате да узнаете кой е Аномия.

– Така е, но има вероятност и зад двата акаунта да стои един и същ човек.

– Не, не знам кой го пише.

– Перо на правдата някога свързвал ли се е частно с вас?

– Не. Откъде накъде?

– Добре – каза Страйк и върна последната купчинка листове обратно в папката, като извади от нея последните две страници. – За да сме наясно, през последната година сте били с убеждението, че с Джош сте поставили връзката си на пауза, а не сте скъсали, така ли е?

– Аз... може би, не знам – несигурно отрони Киа. – Трябва да си вървя. Наистина се налага.

– През това време срещахте ли се като приятели?

– Един-два пъти се натъкнахме един на друг...

– Колко често разговаряхте?

– Не знам... ъъ...от време на време. Какво общо има това с Аномия?

– Джош ви се е обадил вечерта, преди с Еди да се срещнат на гробището.

– Кой ви го каза? От полицията ли?

– Не, майка ви.

Киа се втренчи в Страйк.

– Е, браво – изрече пискливо тя. – Благодаря, майко. Чудесно, няма що.

– Не е кой знае какво, че ви се е обадил, не е ли така? – внимателно я изучаваше Страйк.

– Не е – отвърна тя ядосано, – но ако искате да знаете дали той ми е казал, че има среща с нея на гробището, знайте, че беше пиян и изобщо не чувах какво ми говори. Ясно ли е? И както съм сигурна, че проклетата ми майка ви е осведомила, намирах се в Лондон в деня, когато се случи, но бях в метрото по времето, когато са били намушкани, и това е потвърдено, заснето е на камера. Ясно?

– Ясно – кимна Страйк. – Имам само един последен...

– Стига ми толкова – отсече Киа и затърси с поглед бастуна си. – Трябва да си тръгвам.

– Налага се да обясните това последното, Киа – каза Страйк, – преди да отнеса въпроса до полицията.

При тези му думи тя замръзна. Страйк плъзна по масата към нея предпоследния лист.

Този пост е изтрит

Този пост е изтрит

Този пост е изтрит

Уоли Кардю @ Уоли_Кардю

Отговор на @истинскатаХартиенобяла

Изтрий това, по дяволите

12: 39 ч. 12 февруари 2015 г.

Този пост е изтрит

Уоли Кардю @ Уоли_Кардю

Отговор на @истинскатаХартиенобяла

Защото има по-добри начини.

12: 42 ч. 12 февруари 2015 г.

Джулиъс @аз_съм_евола

Отговор на @истинскатаХартиенобяла

Тази психясала кучка се кани да ги убие

12: 45 ч. 12 февруари 2015 г.

Киа бутна обратно листа към Страйк, сякаш щеше да я ухапе.

– Какво пишеше във всички тези изтрити постове?

– Не си спомням. Бях ядосана.

– Всички са изпратени в ранните часове на деня, в който Джош и Еди са били намушкани с нож, нали?

Киа не каза нищо. За пръв път по време на интервюто тя имаше вид, сякаш наистина щеше да припадне. Беше бледа и дишането ѝ бе станало плитко.

– Този Джулиъс очевидно интерпретира постовете ви като заплаха.

– Ха, той е един от онези, дето постоянно цъфват в мрежата, за да ме нарекат уличница и да ме подканват да се убия. Не ме е грижа какво мисли.

– Уоли Кардю тук ви дава съвет като към човек, когото познава.

– Хората постоянно си дават съвети едни на други в Туитър.

Страйк без думи подаде през масата на Киа последната страница.

През 2010 година акаунт, наречен Немощната Киа, чието потребителско име беше @неепапагалобаче, бе поствала черно-бяло селфи. На него по-младата на вид Киа се усмихваше към камерата от леглото си с увит чаршаф около очевидно голото си тяло. До нея по корем беше легнал мъж с лице, извърнато от камерата, и вероятно спеше, а дългата му руса коса бе разпиляна по възглавницата.

Непосредствено под този образ имаше реакция

Уоли К @уолКардю

Отговор на @неепапагалобаче

Чудесно изглеждаш

Немощната Киа @неепапагалобаче

Отговор на @уолКардю

Ти също ♥

Последното на страницата беше тъмблр пост на Киа, също датиращ от 2010 година.

Всички приятели ми казват, че секс за отмъщение с най-добрия му приятел не е отговорът, но аз бих казала, че зависи какъв е въпросът.

– Това са стари ваши и на Уоли Кардю акаунти в Туитър, предшестващи Мастиленочерно сърце, нали? – каза Страйк. – Надали ще отречете, че това е вашият тъмблр акаунт.

Вече силно пребеляла, Киа не каза нищо.

– Не знам дали с Кардю още поддържате сексуална връзка, или сте просто приятели – продължи Страйк, прибра последните два листа обратно в папката и я затвори. – Но ако възнамерявате да се свържете с него след това интервю, нека ви кажа, че има три сериозни причини да не го правите. Първо, този кратък чат по Туитър часове преди убийството на Еди ще изглежда още по-инкриминиращ, ако двамата покажете, че заговорничите.

– Не бих могла... има ме заснета в метрото. Никога...

– Второ, Джош Блей лежи парализиран в болницата. Ако поне малко държите на него...

Киа избухна в шумен плач. Още хора от съседните маси се загледаха в нея. Страйк ги игнорира.

– Ако, както казах, поне малко държите на Джош, ще се пог­рижите да довърша безпрепятствено това разследване, каквото е неговото желание. И трето, Уоли Кардю вече е лице, представляващо интерес за далеч по-плашещи хора от мен. Проявете здрав разум и прекратете тази връзка още сега.

Все още хлипаща, Киа с мъка се изправи на крака и излезе далеч по-бързо, отколкото бе влязла, макар все още да използваше бастуна си. Като съзнаваше, че сега е обект на обвинителни погледи и от персонала, и от посетителите, Страйк пресуши чашата си с бира, стана и се отправи към тоалетната. Смръщи се на особено втренчените зяпачи и се подсигури при излизането му никой да не се осмели на контакт с очи с него.

50

Робин, която в момента носеше черна перука и очила със стъкла без диоптри, бе чакала вече близо час на Харли Стрийт Гюс Ъпкот да излезе от кабинета на несъмнено много скъпо струващия преглед при дерматолог. Накрая в един часа младежът се появи и тръгна по улицата. Робин бе очаквала той да се отправи към станцията на метрото, но вместо това той скиташе безцелно наоколо и както Робин предположи, търсеше къде да обядва.

Гюс беше висок, със заоблени рамене и кльощав. Чанта, в която Робин си мислеше, че има лаптоп, бе преметната през дясното му рамо и поради тежестта ѝ то бе по-ниско спуснато от лявото. Аномия не беше влизал в играта през цялата сутрин. Духче1 и Вайлпекора бяха дежурните модератори.

Пет минути по-късно, след като отмина няколко заведения, които според Робин бяха атрактивни за млад човек, Гюс влезе във „Фишърс“, ресторант, който изглеждаше традиционен и скъп. Робин заподозря, че младежът, все още тормозен от обрива си, го бе избрал заради слабоосветения екстериор.

След като даде време на Гюс да се настани, Робин влезе и завари препълнена зала с потъмнели от никотин стени, огледала по ламперията и картини от 30-те години. Гюс бе седнал на кожена пейка в далечен ъгъл, където би било невъзможно да мине небрежно зад него и да хвърли поглед към екрана на лаптопа му, който той вече бе отворил. Докато го наблюдаваше, той си сложи слушалките и започна да пише по клавиатурата с погълнато изражение на лицето, неравната повърхност на което ясно се открояваше от аплика със стъклен абажур до него. Ако Себ Монгмомъри никога не се бе доближавал до популярния образ на интернет трол, то Гюс, за когото Робин не можеше да си попречи да ѝ е мъчно, се вместваше много по-добре в стереотипа с обезобразената си, дано временно, външност и комплексираното му излъчване.

Сервитьорът посочи на Робин маса в другия край на залата, но като нагласи внимателно ъгъла на стола си, тя можеше да наблюдава Гюс. Поръча си кафе, погледна в своя айпад и видя, че докато бе вървяла от Харли Стрийт, Духче1 и Вайлпекора се бяха изключили и бяха сменени от Хартела и Хартиенобяла.

Робин бе участвала в играта само около минута, когато ѝ позвъни Страйк.

– Можеш ли да говориш?

– Да. В ресторант съм, следя Гюс Ъпкот. Ти къде си?

– Седя в колата. Тъкмо се разделих с Киа. Някакъв знак от Аномия?

– Не. Как мина с Киа?

– Много интересно. Според нея Аномия е Пез Пиърс.

– Сериозно? Защо мисли така?

Страйк предаде мотивите на Киа.

– Е, предполагам, че звучат правдоподобно – отсъди Робин. – А какво каза за Уоли Кардю?

– Практически нищо. Запазил го бях за последно, защото се боях, че споменаването му ще я подгони да си тръгне. Така и стана.

Робин изхъмка без капка съчувствие, като местеше поглед между играта и Гюс, който все така пишеше със слушалки на ушите, блокиращи бъбренето и шума наоколо му.

– Ако не е искала хората да разберат, че е преспала с момчето реклама на крайнодесните, да си беше изтрила стария акаунт, нали така? Или може би има няколко акаунта и не може да ги следи всичките?

– Честа грешка – съгласи се Страйк. – Ето виж нашия приятел Турисаз. А Гюс какво прави?

– Пише на клавиатурата на лаптопа си – отвърна Робин, като пак погледна към обекта си. – Уви, седнал е в ъгъл. Не мога да видя какво има на екрана.

Докато наблюдаваше, Гюс протегна лявата си ръка с дълги пръсти по масата и сякаш разсеяно изсвири въображаем акорд, преди отново да отправи очи към екрана.

– Може би композира – предположи Робин, докато се взираше в Гюс през ясните и без диоптри стъкла на очилата си.

– Как е обривът му?

– Няма особено подобрение. Разкажи още за Киа. Тя показа ли ти предполагаемия си разговор с Аномия в директно съобщение?

– Не – отвърна Страйк. – Каза, че вече няма как да се види, защото го била блокирала.

Робин отново изхъмка.

– Мислиш ли, че ти казва истината?

– Не съм сигурен. Историята бе поднесена гладко и без запъване и нямаше очевидни признаци за лъжа, макар да бих казал, че нея си я бива като актриса. Твърди, че Джош признал по време на втория им период на връзка как идеите ѝ били откраднати, но аз не съм убеден. Твърди също, че никога не е участвала в Играта на Дрек, нито се е опитвала да влиза в нея, само че ме пращаше за зелен хайвер. Успях да снимам интернет историята ѝ, докато бях у тях.

– Как го направи това, по дяволите?

– Лаптопът беше отворен на канапето, където го беше оставила. Майка ѝ хукна след нея през задната врата и аз се възползвах от шанса.

– Страхотно изпълнение – изрече впечатлена Робин.

– Тази сутрин или е влизала в играта, или се е опитвала.

– Охо – възкликна Робин. – Сигурно няма как да е Хартиенобяла, модераторът, нали така? Но пък потребителското име на Киа в Туитър е истинскатаХартиенобяла.

– Ти ми кажи – отвърна Страйк. – Ти си разговаряла с Хартиенобяла.

– Никога не сме имали продължителен директен контакт – отвърна Робин, – но Червей28 ми каза нещо интересно миналата вечер. Очевидно Аномия може да налага вето над потребителските имена, когато в играта се записват участници. Никой не може да вземе непридружено с нещо друго име на герой. Например няма как да си само Харти или Лорд Скелет или някой от другите.

– Предполагам, че непридружените имена на герои в качеството на потребителско име биха били израз на статут – отбеляза Страйк, – а той е много ценена от Аномия стока.

– Именно. Но на Хартиенобяла ѝ е позволено да използва името без добавки.

И двамата замълчаха, всеки следващ собствената си посока на мисли, докато накрая Страйк не заговори.

– Ако Киа е Аномия, то тогава всичко, което ми разказа как Аномия флиртувал с нея, а после станал агресивен, е измишльотина. Но ако тя не е Аномия, научаваме нещо друго за него: не е тъй асексуален, колкото ти го мислеше.

– Ами да, май че не е – съгласи се Робин. – Но да кажем, че тя е Хартиенобяла. Мислиш ли, че Аномия знае коя е в действителност и по тази причина ѝ е позволил потребителското име? Трябва да дадеш имейл адреса си при регистрация, така че трябва да има начин Аномия, а може би и Морхаус да знаят истинската самоличност на хората.

Робин чу Страйк да се прозява.

– Прощавай, станах много рано тази сутрин. Май ще ида да хапна нещо, преди да поема обратно.

– Преди да прекъснеш – побърза да каже Робин, – налага се да помислим за костюмите все пак.

– Костюми ли?

– За Комик Кон. Ако ще ходим.

– О, да. Добре, ще се погрижа за това, като се върна в офиса.

След като Страйк затвори, Робин участва в играта в продължение на пет минути, като често поглеждаше към Гюс Ъпкот, който не вършеше нищо интересно, просто ядеше пържени картофи от чиния с една ръка, от време на време пишеше по клавиатурата и беше погълнат от екрана или от онова, което звучеше в слушалките му.

И тогава на екрана пред Робин се отвори частен канал.

<Хартиенобяла Мод кани Бъфилапи>

>

Хартиенобяла: Здравей.

>

<Бъфилапи се присъединява към канала>

>

Бъфилапи: Здравей, какво има?

Хартиенобяла: Аномия иска да знае дали ще идеш

на Комик Кон.

Бъфилапи: Той вече ме попита за това.

Бъфилапи: Хартела също ми зададе въпроса тази сутрин.

Бъфилапи: Да не сте се наговорили?

Хартиенобяла: Боже мой, не. Модераторите просто изпълняват каквото им нареди шефът... както обикновено.

Бъфилапи: Надявам се, че ще мога да отида.

Хартиенобяла: Чудесно.

Хартиенобяла: Имам предвид, чудесно е, че ще дойдеш.

Хартиенобяла: Ще носиш маска, нали?

Бъфилапи: Той сериозен ли е на тази тема.

Хартиенобяла: Адски сериозен.

Хартиенобяла: Мисля, че няма да допусне обратно в играта онези, които не са скрили лицата си.

Бъфилапи: Хаха. Ами добре.

>

В основната игра Робин забеляза обичайната възбудена суматоха, която винаги придружаваше появата на Аномия. Видя как пърхащата мантия се появи на входа на играта, после погледна към Гюс Ъпкот. Той както преди пишеше на клавиатурата с непроменено изражение. Робин прати съобщения на Нътли, Мидж и Шах да ги информира, че Аномия току-що е влязъл в играта, после се върна към частния канал, където Хартиенобяла отново ѝ беше писала.

>

Хартиенобяла: Може ли да те попитам нещо?

Бъфилапи: Да, разбира се.

Хартиенобяла: Ти говори ли с Аномия в нощта на изборите в частен канал?

Бъфилапи: Ами да, мисля, че говорих.

Хартиенобяла: Как ти се стори той?

Робин се поколеба, като бързо разсъждаваше.

Бъфилапи: Какво имаш предвид?

Хартиенобяла: Не се ли държа странно с теб?

На мен ми се видя пиян или нещо такова.

>

Робин спря, за да обмисли какво да отговори. Ако кажеше истината, можеше да предразположи Хартиенобяла към споделяне. От друга страна, Хартиенобяла можеше да проучва от името на Аномия дали Робин не е регистрирала поста, пратен ѝ от него по погрешка.

>

Бъфилапи: Не помня много добре. Покани ме да ида

на Комик Кон.

Бъфилапи: Може и да е бил попийнал, но ако е така,

не го показваше явно.

Хартиенобяла: И ти каза само това? За Комик Кон?

Бъфилапи: Да, просто поиска от мен да отида на Комик Кон.

Бъфилапи: Само че ми се наложи да свърша нещо по средата на разговора и когато се върнах, частният канал беше затворен.

Бъфилапи: Така че може и друго да е казал, но ако е така, пропуснала съм го.

Хартиенобяла: А, добре?

Бъфилапи: Защо? На теб нещо чудато ли ти наговори?

Хартиенобяла: Не точно чудато, просто ми се стори пиян, а никога не го бях познавала такъв.

Хартиенобяла: Абсолютен маниак е на тема контрол и не очаквах да пие.

Бъфилапи: Да бе, така е.

Бъфилапи: Предполагам, че и на гениите се позволява да поразпуснат понякога.

Хартиенобяла: Охо, ще му хареса да чуе, че го наричаш гений.

Хартиенобяла: Не си ли виждала Морхаус да се мярка напоследък?

Бъфилапи: Не, изобщо не съм го виждала.

>

В последвалата пауза Робин погледна към Гюс Ъпкот. Той все така пишеше на клавиатурата. Върна очи към айпада си. Аномия се бе отдалечил от точката на влизане в играта, но не говореше, поне не и в откритата игра.

Хартиенобяла: Ужасно сгафих.

Бъфилапи: За какво говориш.

Хартиенобяла: Направих нещо адски глупаво.

Бъфилапи: ?

Хартиенобяла: С Морхаус.

Бъфилапи: Какво се случи?

Хартиенобяла: Споменах нещо, което Духче1 намекна веднъж.

Хартиенобяла: Наистина не исках да го засегна.

Хартиенобяла: Просто се опитвах да му кажа, че за мен няма никакво значение.

Хартиенобяла: Само че той се изключи от играта, след като го написах, и оттогава не съм имала възможност да говоря с него.

Хартиенобяла: Все се надявам да се появи на Комик Кон, та да се сдобрим.

Бъфилапи: Нима знаеш кой е Морхаус в действителност?

Хартиенобяла: Да.

Хартиенобяла: Само не му го казвай, за бога.

Хартиенобяла: Той не знае, че аз знам.

Бъфилапи: Разбира се, че няма да му кажа.

Хартиенобяла: Той пръв ме издири шпионски в интернет.

Хартиенобяла: Така че не би трябвало да обвинява мен, само че е извънредно докачлив.

Хартиенобяла: Мога да разчитам на теб, нали?

Бъфилапи: Да, разбира се.

Хартиенобяла: Слушай, ако не съм тук, а той се появи, би ли му казала, моля те, че адски съжалявам. Че много, ама наистина много искам да говоря с него.

Бъфилапи: Ще го направя.

Хартиенобяла: Ха, защо ли ти разправям всичко това?

Бъфилапи: Защото бях тук, а ти имаше нужда да кажеш на някого.

Хартиенобяла: Боже мой, да.

Хартиенобяла: Мислиш ли, че може да се влюбиш в някого, когото никога не си срещала?

>

Робин се втренчи във въпроса. Можеше да си представи при онлайн среща да почувства привличане, свързаност или силно желание да опознае някого по-добре, но чак любов? Любов тук, в Играта на Дрек, където възможно беше единствено да си пишете съобщения един на друг без дори снимка за подхранване на фантазията?

>

Бъфилапи: Може би.

Хартиенобяла: Ти срещала ли си някого онлайн?

Бъфилапи: Да. Но не се получи. Разделихме се.

Хартиенобяла: Съжалявам.

Бъфилапи: Не, няма защо.

>

Робин отново вдигна поглед. Гюс Ъпкот даваше знак да му занесат сметката. Отново се върна към Хартиенобяла.

>

Бъфилапи: Ще трябва да изляза, съжалявам.

Бъфилапи: Но непременно ще кажа на Морхаус, стига да попадна на него.

Хартиенобяла: Благодаря ххх

>

<Хартиенобяла напуска канала>

<Бъфилапи напуска канала>

<Частният канал е затворен>

Аномия продължаваше да се рее из играта, като вероятно разговаряше на един или повече частни канали, но иначе не беше активен. Гюс беше свалил слушалките си, като ги остави да висят на врата му, и сега прибираше лаптопа си. Робин вдигна ръка да поиска сметката за своето кафе с едно око към играта, защото, ако Аномия кажеше нещо, докато лаптопът на Гюс беше в чантата му, имаше възможност да отхвърли поредния заподозрян. Аномия обаче остана мълчалив, докато Гюс, избягващ контакт с очи с хубавката млада келнерка, си плащаше сметката. Две минути по-късно напусна ресторанта и Робин го последва.

51

Перспективата да вземе Мадлин от официалната ѝ промоция на колекцията, да я заведе за няколко бързи питиета и после да си легне с нея не бе лишена от привлекателност, но кракът на Страйк го болеше след дългото шофиране до Кингс Лин и обратно и след като не можеше да се озове право в спалнята на Мадлин, би предпочел да се прибере сам у дома. И все пак твърде отдавна бе дал съгласието си, за да отмени уговорката сега, така че върна беемвето си в гаража, отиде да хапне кебап с пържени картофи и уби часовете до девет, като се опитваше да игнорира мрачно предчувствие, което не щеше да се оттегли.

Вече валеше, когато се озова на Бонд Стрийт и с леко накуцване се отправи към главния магазин на Мадлин. Докато вървеше покрай притъмнелите и обсипани с дъждовни капки витрини на магазините, а край него се движеше едрото му отражение, видя напред група хора, застанали пред силно осветена витрина. Фотографи щракаха снимки на две жени, застанали под голям чадър. Ако се съдеше по дължината на краката им, бяха модели и без съмнение носеха бижута на Мадлин, а тъмната улица им беше фон. Явно церемонията не само продължаваше, а и представителите на медиите не си бяха тръгнали.

Страйк свърна под навеса на двоен вход встрани, за да се скрие от дъжда, и написа съобщение до Мадлин.

Малко закъснявам. Да намеря ли бар,

където да те чакам, вместо да идвам?

Каквото и да отговореше Мадлин, Страйк възнамеряваше да остане под козирката на входа, докато от медиите не се разотидеха и не заглъхнеха далечните изблици на смехове от хора, още стоящи на улицата.

До ноздрите му достигна силен мирис на канабис. Обърна се и видя, че не е сам в тъмното си укритие: там стояха мълчаливо Хенри, синът на Мадлин, и приятел, с когото си поделяха джойнт.

Когато различи лицето на Страйк, Хенри пусна джойнта на земята и смотолеви „Мамка му“. Приятелят, който нямаше представа кой е Страйк, го погледна със замъглени очи, като се чудеше дали да се преструва, че не знае откъде идва миризмата, или да се наведе и да вдигне джойнта, тлеещ в краката му.

– Не се бой, няма да кажа – успокои Страйк Хенри.

Хенри се засмя притеснено.

На Страйк му минаваше през ума да поиска от Хенри ответна услуга – да не споменава пред майка си, че не само не е закъснявал, но се е и спотайвал във вход на сто метра от партито ѝ. В крайна сметка реши, че ще е несправедливо да обремени тийнейджъра, така че продължи да пуши и игнорира двете момчета.

– Искате ли да дръпнете? – попита приятелят на Хенри. Беше вдигнал джойнта и го подаваше на Страйк явно с чувството, че най-малко това може да стори.

– Не, благодаря – отвърна Страйк. – Опитвам се да ги откажа.

Приятелите се разсмяха и се изредиха да дръпнат продължително.

– Не се ли очаква да си там, вътре? – обърна се Хенри към Страйк и махна по посока на бижутерийния магазин, пред който моделите още се смееха и шегуваха с фотографа.

– Както виждам, майка ти все така е твърде заета – отвърна Страйк. – Ще я оставя да довърши, преди да ѝ се покажа.

– О – възкликна приятелят и окръгли очи към Хенри. – Я чакай... това да не е детективът?

С крайчеца на окото си Страйк видя Хенри да кимва.

– Мамка му – избъбри приятелят и звучеше разтревожен.

– Няма страшно – подхвърли Страйк. – Още преди години напуснах отдел „Борба с наркотици“. Пушете си.

Пред магазина на Мадлин спря кола с шофьор. Едно от смеещите се момичета, което бе снимано допреди малко, се втурна в магазина явно за да свали бижутата. Другото продължи да бъбри с фотографа под чадъра. Докато Страйк и двамата тийнейджъри ги гледаха, фотографът докосна ръката на момичето.

– Филмов похват – подхвърли приятелят на Хенри, който се бе навел напред да наблюдава какво се случва.

Хенри се засмя.

– Сериозно ти говоря – настоя приятелят. – Така се прави.

– Кой го казва? – попита Хенри.

– Кош.

– Глупости.

– Не, наука си е – отсече приятелят, дръпна яко от джойнта и го подаде на Хенри. – Типичен филмов похват, комплименти с обратен знак. След минута ще ѝ заяви, че има големи стъпала или нещо от сорта.

– Как ли пък няма – изсмя се Хенри.

– Ще го направи. Правилата на дневната игра.

– Ама е вечер.

– Обаче са на улицата, не да речеш в клуб или другаде.

– Главата ти е пълна с дивотии.

– Трябва да четеш Кош. Гледай сега...

Фотографът и моделът още си говореха. От двама им се разнесе нов взрив на смях по тъмната улица и тя шеговито перна фотографа по ръката. Гласът ѝ достигна до входа.

– Нахалник такъв!

– Комплимент с обратен знак – тържествуващо отбеляза приятелят на Хенри. – Казах ти.

Той смигна на Страйк.

– Не е ли така? – Говореше малко завалено. – Ако обидиш момиче... не точно я обидиш, но я изкритикуваш леко, тя ще се потруди да спечели отново одобрението ти.

– Не бих разчитал на това – рече Страйк. – Кой ти дава тези съвети?

– Кош.

– Твой приятел ли е?

– Инструктор по общуване. Американец – поясни Хенри.

Фотографът и моделката все така бъбреха и се смееха. Мъжът отново докосна ръката ѝ.

Мобилният телефон на Страйк иззвъня. Той беше сигурен, че е Мадлин, и го извади от джоба си, но го търсеха от скрит номер. Отговори.

– Страйк.

Настана кратка пауза. После плътен и дрезгав, машинно изкривен глас изрече:

– Виж писмото в ковчега ѝ.

За секунда или две Страйк не можа да отговори нищо от изненада.

– Кой се обажда?

Чуваше шумно дишане.

– Прочети писмото – повтори гласът.

Линията прекъсна.

– Видя ли? Ескалация като в киното – заяви приятелят на Хен­ри, все още вперил поглед в двамата пред витрината. – Градиш напрежение чрез докосване. И действа, погледни.

– Дрънкаш щуротии – промърмори Хенри и отново пое джойнта.

Страйк погледна към мобилния си телефон. Обаждането не беше пренасочено от офиса. Анонимният обаждащ се имаше директния му номер. Изпрати текстово съобщение на Робин.

Току-що получих второ обаждане от човека,

който каза да изровим Ледуел.

Този път подканва: „Виж писмото в ковчега ѝ“.

Върна телефона в джоба си.

– В момента пробвам дигиталната игра и действа – казваше приятелят на Хенри.

– И как правиш кинаджийски похвати... или каквото му викаш там... онлайн?

– Онлайн можеш да вършиш какво ли не.

От магазина на Мадлин излезе друга жена, държаща в ръка подаръчна торбичка. Спря се и огледа улицата в двете посоки. Когато тръгна към мястото, където беше Страйк, той я позна на светлината, струяща от витрината: Шарлот. Отдръпна се назад в сянката.

– ...казваш неща от сорта „ако това е истинската ти снимка, сигурно ти е писнало от мъже, които те свалят, така че аз се оттеглям“...

Чаткането на високи токове по тротоара се чуваше ясно дори през смеха на Хенри. Срещата лице в лице бе почти неизбежна. Страйк изпита усещането, че през всичкото време го е знаел.

– Знаех си, че си ти.

В гласа на Шарлот звучеше весела нотка. Тя застана пред него във впита черна рокля и остри обувки на висок ток, с разпусната тъмна коса и разкопчано сиво копринено манто.

– Тъкмо преди малко видях лицето на Мад, докато си проверяваше телефона, и си помислих: отменил е срещата. Ще е доволна, че само се криеш. Да не си се бил някъде?

Тя оглеждаше резката на челото на Страйк, оставена там от бялото какаду.

– Не – отвърна той и стъпка угарката от цигарата си.

Хенри и приятелят му сега зяпаха възхитени Шарлот. Страйк не можеше да ги вини.

– Може ли да си изпрося една? – попита Шарлот, като гледаше угарката в краката му.

– Съжалявам, свърших ги – излъга Страйк.

– Почти приключват – погледна Шарлот назад към магазина. – Беше голям успех. Приятелката ти е много талантлива. Купих си това – прекрасен е, нали?

Тя протегна изящната си ръка. Страйк видя нещо, дето изглеждаше като бучка нешлифован кварц върху средния ѝ пръст. Не каза нищо.

– Между другото, питах се къде ли изчезнахте вие, момчета – явно несмутена от мълчанието на Страйк подхвърли Шарлот през рамо към двамата тийнейджъри. – Вероятно е било много отегчително за вас вътре.

Приятелят на Хенри смотолеви нещо неразбрано. Все така усмихната, Шарлот се обърна отново към Страйк.

– Как е дъщерята на Пру?

– Коя?

– Дъщерята на Пру, миличък, твоята племенница.

Страйк чак сега осъзна, че ставаше дума за Прудънс, неговата полусестра.

– Нямам представа.

– Не знаеше ли? О, по дяволите. – Шарлот вече не се усмихваше. – Май не трябваше да говоря.

– Обаче започна вече – заяви Страйк, като си припомни, че Прудънс бе споменала за спешен случай в семейството, – така че по-добре довърши.

– Габи ми каза – обясни Шарлот. Габи беше друга от полусестрите на Страйк. Той почти не я познаваше, но двете с Шарлот от години се движеха в едни и същи ексклузивни кръгове. – Силви паднала от стена за катерене. Май ремъците ѝ не били закопчани добре или нещо такова.

– О, не знаех – продума Страйк.

– Мислех, че с Пру сте в контакт напоследък.

– Габи явно много приказва.

– Не се ядосвай – поклати глава Шарлот. Той долови бегъл дъх на „Шалимар“ дори през миризмата на канабис. – Не исках да те разстройвам.

– Не си ме разстроила.

Колата, чакаща пред магазина на Мадлин двете моделки, най-сетне се отдели от бордюра. Фотографът изчезна в тъмното. Пос­ледните посетители напускаха магазина, но се задържаха пред входа да приказват и да се смеят.

– Хенри? – чу се глас от средата на групата.

– По дяволите – изруга Хенри.

С приятеля му забързаха да се отзоват на повикването на майка му, като изоставиха на земята последните два сантиметра от джойнта.

– Как ми се ще да си дръпна – подхвърли Шарлот, загледана надолу към джойнта. – Но по-добре да се въздържа... Джаго сигурно е пратил да ме следят, както направих и аз за него...

Тя отново огледа улицата в двете посоки и придърпа по-плътно тънкото манто около себе си.

– Обърнах се към „Маккейб“ – осведоми тя Страйк и отново го погледна в очите. – Пратили са човек по него, но дотук нищо. Джаго е много предпазлив. Обзалагам се, че ти по-рано ще получиш резултати.

– „Маккейб“ са добри – каза Страйк.

– Дано – отвърна Шарлот.

Страйк искаше да се отдалечи, но от друга страна, нямаше желание да се смесва с групата, още бавеща се пред входа на магазина, като сега си правеха селфита с Мадлин.

– Исках да ида на терапия при Пру – изрече провлечено Шарлот.

– Какво? – реагира мигом Страйк, както тя без съмнение бе очаквала.

– Казват, че е извънредно добра. Много помогна на моя приятелка. Но мен отказва да ме вземе. Твърди, че щяло да бъде конфликт на интереси.

– От всички психотерапевти в Лондон тъкмо моята сестра ли избра?

– Тогава нямах представа, че поддържате връзка.

– И пак е била моя сестра, освен ако всичко това не се е случило в паралелна вселена.

– Просто чух, че е много добра – отвърна невъзмутимо Шарлот. – Щеше ми се да поговоря с човек, чието семейство е не по-малко сбъркано от моето. Дотегна ми от психотерапевти от средната класа и отегчителните им идеи за нормалното.

Мадлин качваше Хенри и приятеля му в черно такси. Групата гости най-сетне се разпръсваше. Сега Мадлин стоеше сама, загледана към Страйк и Шарлот, която ѝ махна и после се обърна усмихната към Страйк.

– Е, по-добре да оставя да поздравиш Мад.

Тя се отдалечи под дъжда с чаткащи по тротоара токове и развяна зад гърба ѝ тъмна коса.

52

Мадлин, облечена в лилава копринена рокля, с масивно аметистово колие и шеметно високи токове, стоеше неподвижна на тротоара със скръстени ръце и половината лице в сянка, а другата половина ярко осветено от лампите по витрината. Страйк напусна тъмния вход и тръгна към нея с усещането, че предстои знаменателно събитие във всяка връзка: първият разгорещен скандал.

– Здравей – каза той. – Изглеждаш прекрасно. Как мина?

Тя се обърна безмълвно, влезе обратно в магазина, като мина покрай охранител, едър колкото самия Страйк, застанал вътре до вратата.

Две хубавки млади жени, за които Страйк реши, че са продавачки, и двете в черни рокли, обличаха палтата си и погледнаха с любопитство Страйк при влизането му. Трима сервитьори в бели сака от кетъринг фирмата събираха празни чаши за шампанско от ниските масички и остъклени шкафчета. Магазинът, който Страйк никога не бе посещавал преди, наподобяваше плюшения интериор на кутийка за бижута със стените и тавана, облечени в тъмносин плюш и висящи от златисти шнурове пискюли, с персийски килим на пода.

– Тук изглежда... – подхвана той, но в този момент Мадлин се сбогуваше с продавачките, после пое след един от сервитьорите към задна стая и той я чу да му раздава инструкции да вземат чашите и да си тръгват, без да си правят труд да забърсват шкафчетата, нейните момичета щели да свършат това на сутринта.

На златисти стативи стояха четири огромни портрета на моделите, използвани в рекламната кампания. Дългокоса чернокожа жена носеше тъй дълги диамантени обици, че допираха голите ѝ рамене; червенокоса се взираше през преплетени пръсти, на всеки от които имаше сапфирен пръстен; блондинка държеше рубинена брошка пред едното си око; Шарлот се взираше към него с усмивка на Мона Лиза върху алените си устни с плътно златно колие, инкрустирано с нешлифовани изумруди.

Мадлин отново се появи след хората от кетъринга, всеки от които носеше голям кашон с използвани чаши.

– Можеш да си тръгваш, Ал – обърна се тя към охранителя. – Аз ще заключа и ще пусна алармата.

– Сигурна ли сте? – попита я той.

– Да, върви – отсечено нареди тя и удари с длан бутон върху масивно дървено бюро в ъгъла. Над прозорците автоматично се заспускаха стоманени щори.

Страйк виждаше, че Мадлин е пила много. Беше зачервена, а гласът ѝ звучеше леко задавено. Решително избягваше погледа на Страйк, докато сервитьорите, доставчиците и охранителят не си тръгнаха. Когато най-сетне вече бяха сами, Мадлин се обърна към него.

– Знаех, че ще направиш така.

– Как ще направя?

– Не можа да дойдеш дори за няколко минути в самия край.

– Отвън още стърчеше един фотограф.

– Чуй се само! – пронизително се изсмя Мадлин. – Та ти за кого се мислиш? За баща си ли?

– Това пък какво трябваше да значи?

– Ако Джони Рокъби се беше появил тук, то да, от медиите щяха да драпат с нокти и зъби да го снимат. По дяволите, ти изобщо не си чак толкова прочут. Вземи се стегни.

– Работата е там, че не искам снимката си по медиите – обясни спокойно Страйк. – Казвал съм ти го неведнъж. Не искам да бъда разпознаваем.

– А къде остава шибаната ти параноя от папараци, когато си бъбриш с Шарлот Камбъл по тъмни входове? Тя ми каза тази вечер как Джаго искал да те призове при бракоразводното дело...

– Много услужливо от нейна страна. – Страйк усети у него да пламва гняв въпреки решимостта му да запази самообладание.

– Хубаво щеше да е да го науча от теб, а не да го чуя пред над двайсет души на проклетото ми промоционално събитие!

– За бога, да не мислиш, че аз съм искал тя да го прави?

– Наложи се да се преструвам, че знам всичко по въпроса. Е, всъщност ти кога действително скъса с нея?

– Точно когато ти казах, че се е случило – отвърна той. – Преди близо пет години.

– А защо Джаго те е погнал?

– Защото ме мрази в червата.

– Шарлот каза, че намерил съобщения между двама ви.

– В тези съобщения тя се опитваше да съживи връзката ни. Не съм я молил за тях – отсече Страйк.

– Ама ти вярно се имаш за Джони Рокъби – изсмя се пак Мадлин. – Жените ти се хвърлят неканени на врата, а?

– Не, ти беше първата.

Мадлин грабна каквото ѝ беше подръка – празна дървена кутия за бижута – и я запрати по него. Прицелът ѝ дотолкова не го биваше, че тя щеше да мине покрай Страйк и да се удари в прозореца, ако той не се беше пресегнал да я улови. Мадлин пристъпи към него.

– Ти не искаш никой да знае, че съм с теб.

– Въобще не ме е грижа кой знае, че съм с теб.

– Шарлот друго говори!

– Кога ще си набиеш в главата, че не бива да вярваш и на една дума, излязла от устата на Шарлот Камбъл?

– Каза ли на скъпата си Робин, че сме заедно?

– Да – отвърна Страйк.

– Преди да го чуе от Шарлот или след това? Защото Шарлот ме осведоми как изглеждала твърде шокирана да го научи.

– Освести се, дявол го взел. Шарлот винаги говори това, което ще предизвика най-много...

– Шарлот каза, че ако действително дойдеш на събитието ми, това ще означава, че си сериозно решен да дадеш шанс на връзката ни...

– Тя само сее раздори, Мадлин, разбери го!

– ...защото си бил много потаен за всичките си приятелки след...

– Не съм бил потаен за теб!

– А защо се криеше през три сгради и се преструваше, че закъсняваш?

– Току-що ти казах...

– Надявал си се да засечеш Шарлот на излизане?

– Вземи и се определи най-сетне с коя от тях мислиш, че си имам вземане-даване, с Шарлот или с Робин...

– Може би и с двете, баща ти никога не се е ограничавал с една по турнетата...

– Още веднъж спомени баща ми и се махам оттук.

Гледаха се гневно на три метра разстояние един от друг, а голямата снимка на Шарлот ги наблюдаваше с полуусмивка на кораловите устни.

– Оставам с впечатлението, че повече те вълнува какво Шарлот мисли за нас, отколкото какво мисля аз – каза Страйк. – Затова ли трябваше да дойда да те взема оттук? За да докажеш на Шарлот, че ме въртиш на малкия си пръст?

– Никога не си ми казвал, че си спал с Киара Портър!

– Какво? – смаян заекна Страйк.

– Чу ме!

– И откъде накъде да ти казвам? Беше една нощ и толкова.

– Нито че си ходил с Елин Тофт!

– Боже господи, аз искал ли съм ти списък на всичките ти предишни...?

– И двете са мои познати!

Страйк усети телефонът да вибрира в джоба му и го извади.

– Не смей да отговаряш! – кресна Мадлин, като погледна екрана и видя съобщението на Робин.

Как звучеше гласът?

Страйк започна да пише отговор.

– Ти чу ли ме?

– Да, чух те – студено отвърна той и продължи да пише.

Също като миналия път. Като на Дарт Вейдър. Мисля, че е приложение за преправяне на гласа.

Той върна телефона в джоба си, вдигна очи и видя Мадлин дишаща тежко и с гневна усмивка на лицето си.

– Та какво казваше? – попита я Страйк.

– Казвах, че според мен Шарлот е била -аном... – тъй като бе пияна, се запъна на думата – ...малалия. Валънтайн каза, че си се запознал с нея в университета. Мислех, че не те вълнуват слава, пари и такива неща, а после откривам, че си минал през половината знаменитости от женски пол в Лондон!

– И сега с оплакването си, че не съм пожелал да се снимам с теб, ме обявяваш за сексуален хищник, преследващ знаменитости?

– Може би ти е по-лесно да прилъжеш поредната богаташка да си мисли, че я харесваш заради нея самата!

Страйк се обърна и се насочи към вратата.

– Корморан!

Но той вече бе отворил тежката врата и излезе под дъжда.

– Корморан! – кресна тя.

Телефонът отново завибрира в джоба му. Той го извади и прочете новото съобщение от Робин. Дъждовни капки изпъстриха екрана. Чу Мадлин да тича след него на високите си токове и шум като от дрънчене на ключове.

Възможно ли е това да е някой случаен трол?

Защото колко хора са знаели, че в ковчега има писма?

Страйк се залови да пише в движение:

Именно.

Секунди по-късно дойде ново съобщение от Робин.

Тъкмо чух нещо интересно в играта, ако ти е удобно да говорим в момента. Ако не, може да почака.

Той тъкмо бе написал Сега е добре, когато чу писък, тупване и тракане на метал зад гърба си. Обърна се: Мадлин се беше подхлъзнала и паднала, ключовете за магазина бяха изхвърчали от ръката ѝ и тя лежеше по очи на мокрия тротоар.

– Дявол го взел – измърмори той и закуцука обратно към нея. Мадлин се мъчеше да се надигне, но ѝ пречеше това, че единият ѝ ток се беше счупил. Хлипаща, тя стисна ръката му и го остави да я издърпа в изправено положение. Едното ѝ коляно беше разкървавено.

– Влез тук – каза Страйк, като ѝ помогна да стигне до друг вход с козирка, преди да иде да прибере ключовете. – Отключена ли остави външната врата?

Тя кимна, като все още плачеше с глас.

– Корм, съжалявам... съжалявам... нищо от това не го мис­лех...

– Ще ида да заключа проклетата врата, преди да си изгубила всичката си стока.

– Почакай...

Като се опираше на ръката му, тя изхлузи двете си обувки. Разплакана, боса и сега значително по-ниска, му се остави да я поведе обратно към магазина, като поспря само колкото да метне лилавите си високи обувки в контейнер за смет.

– Корм, съжалявам... просто стресът ми дойде в повече... но честна дума, не го мислех...

Вътре в полунощносиния интериор тя се отпусна на кресло, захлупи лице в дланите си и заплака още по-силно. Страйк въздъхна тежко и остави ключовете върху стъклен шкаф, пълен с лъскави медальони.

– Кога съм взел и пени от теб? – попита, като гледаше към нея от горе надолу. – Кога съм пропуснал да платя сметка?

– Никога... никога... Изобщо не знам защо го казах... Всичко това е заради дрънканиците на Шарлот... Джим го хванах, че ми изневерява чрез съобщения в телефона... купувал ѝ беше подаръци с моите пари и... съжалявам, страшно много съжалявам...

Тя вдигна очи към него. Изглеждаше хубава дори с вече къдрещата се коса и разтечената по бузите ѝ спирала.

– Ще трябва да си почистиш коляното – каза ѝ той.

Мадлин се надигна от креслото и обви ръце около него. След миг или два той отвърна на жеста и я целуна по върха на мократа глава.

– Съжалявам – промърмори тя, завряна в гърдите му.

– Аз не съм Джим.

– Знам – изплака тя. – Знам го. Не биваше да пия толкова шампанско.

– И най-вече не биваше да слушаш проклетата Шарлот Камбъл – изрече натъртено Страйк.

– Няма вече... Знам, че не биваше...

Той внимателно се освободи от прегръдката ѝ и я погледна.

– Иди си измий коляното. Трябва да проведа служебен разговор с Робин. И това не означава, че спя с нея.

– Аз... знам – повтори Мадлин с нещо средно между смях и ридание.

– Добре тогава. Ще стоя тук, до вратата, и ще гледам да приличам на твоя охранител.

Още подсмърчаща, Мадлин пое към банята в дъното на магазина. Страйк отиде до вратата, разположи се пред нея така, че да бъде видим за минувачите, после се обади на Робин.

– Здравей – отвърна мигом тя. – Не беше чак толкова спешно.

– Няма проблем. Казвай.

– Червей28, тоест Зоуи, сподели, че снощи в модераторския канал се скарала с Ясмин Уедърхед, иначе казано Хартела. Ясмин изтърсила нещо в духа, че няма как фен да е нападателят с ножа, защото никой фен не би наранил Джош. Зоуи се ядосала и попитала Ясмин как тъй според нея Еди е заслужила участта си. Та така, докато се възмущаваше пред мен от Ясмин, Зоуи се изпусна, че според нея Ясмин и Аномия въртели заедно някаква странична далавера, чрез която изкарвали пари.

– Я виж ти!

– Очевидно той е казал нещо на Ясмин сутринта в модераторския канал и по-точно искал да научи какъв ще е процентът. Ясмин не отговорила пред другите модератори, но Зоуи смята, че са продължили разговора си в частен канал.

Мадлин се появи от задното помещение с почистено лице. Отправи сълзлива усмивка към Страйк, после се залови да обикаля шкафовете и да проверява дали всички са заключени.

– Много интересно – каза Страйк. – Това предполага, че все пак Морхаус не е единственият, на когото е известно кой е Аномия.

– Точно така – потвърди Робин. – Питам се дали ще има резултат, ако подходим към Ясмин по същия начин като към Тим Ашкрофт.

– Да се явиш при нея като журналист?

– Именно. Да се представя, че пиша статия за Мастиленочерно сърце. „Вие сте ги познавали в ранните им дни“ и прочие.

– Определено е добра идея – съгласи се Страйк. – Сега трябва да затварям, но нека го обсъдим утре.

– Чудесно, до утре тогава – каза Робин и затвори.

Страйк се обърна към Мадлин, която вече обличаше палтото си.

– Ще ни трябва такси – каза ѝ, като погледна босите ѝ крака.

– Съжалявам – прошепна за кой ли път тя.

– Простено ти е – отвърна Страйк и се насили да ѝ се усмихне.

Докато Мадлин вадеше телефона си, за да поръча такси, Страйк излезе отвън да запали цигара. Тази вечер му бе донесла цял прилив спомени за живота с Шарлот – за крясъци, мятани предмети, изблици на ирационална ревност и обвинения във всеки порок, познат ѝ от нейното собствено семейство. Разликата беше, че въпреки всичко това той бе обичал Шарлот. Без любов подобно поведение можеше да бъде единствено отблъскващо за Страйк. Дъждът продължаваше да вали, кракът го болеше и той пушеше с желание да се намира на сто километра от Бонд Стрийт.

53

Чатове в играта между четирима от модераторите

на Играта на Дрек

<Отворен е нов частен канал>

<20 май 2015 г. 17: 38 ч.>

<Аномия кани Морхаус>

>

Аномия: Липсваше ни бе.

>

<Морхаус се присъединява в канала>

>

Морхаус: Наистина ли?

Аномия: Да.

Аномия: Хартиенобяла нонстоп е тук и разпитва всички дали са те срещали.

Морхаус: Върнах се да проверя дали ЛордДрек и Вайлпекора са се махнали, но не са, както виждам.

>

Аномия: Не.

<Отворен е нов частен канал>

<20 май 2015 г. 17: 40 ч.>

<Хартиенобяла кани Морхаус>

>

>

Хартиенобяла: Боже мой, ти си тук.

>

>

Хартиенобяла: Маус, моля те, говори с мен.

>

Хартиенобяла: Моля те.

>

Аномия: Но вече няма да ги има, щом приключи Комик Кон.

Морхаус: Отстрани ги сега, по дяволите.

Аномия: Имам план, ясно?

Морхаус: Като плана ти да ги проучиш?

Аномия: Кълна се, скоро ще се махнат. Работя по въпроса в момента.

Морхаус: Мисля, че просто преливаш от пусто в празно.

Морхаус: Защото били „добри модератори“ и всичко вършели „ей тъй, смях да става“.

Аномия: Не правя подобно нещо.

>

>

Аномия: Е, добре, ти беше прав.

Аномия: Те са шибани нацисти.

Морхаус: И как точно стигна до това прозрение?

>

>

>

>

<Морхаус се присъединява към канала>

>

>

Морхаус: Здравей.

>

>

Хартиенобяла: Маус, искам да ти се извиня. Сън не ме лови. Само за това мисля. Страшно много съжалявам. Не биваше да го казвам.

>

Морхаус: Всичко е наред.

>

Хартиенобяла: Не, не е.

Морхаус: Просто се ядосах на Духче1, задето си е отворила голямата уста.

>

Хартиенобяла: Я почакай, какво?

>

>

Аномия: Промених си мнението, това е всичко.

>

>

>

Хартиенобяла: Духче1 е момиче?

Морхаус: Да, обича онлайн да се прави на момче.

>

>

>

<Отворен е нов частен канал>

<20 май 2015 г. 17: 42 ч.>

<Духче1 кани Морхаус>

>

Духче1: Искам да говоря с теб

Морхаус: Обратен завой, който учудващо съвпадна с ултиматума ми да избираш между мен и тях.

Аномия: И какво, ако е така? Получаваш каквото искаш, нали?

>

Морхаус: Ти май все още не схващаш.

>

Морхаус: Изглеждаш абсолютно безразличен към факта, че те са фашисти.

Аномия: И ти се наричаш учен? Къде ти е доказателството?

>

>

>

Аномия: Нека отгатна. Говориш си с Хартиенобяла на друг канал.

Морхаус: И какво, ако е така? Какъв ти е проблемът относно мен и Хартиенобяла?

>

>

Аномия: Нямам проблем бе.

Морхаус: Мисля, че самият ти я харесваш.

>

>

>

Морхаус: Как е майка ти?

Хартиенобяла: Не е много добре.

Хартиенобяла: Започна да ѝ пада косата.

>

>

>

>

>

Морхаус: Гадост.

>

>

Хартиенобяла: Да.

Хартиенобяла: Но нищо, стига да подейства.

Морхаус: Да.

>

>

>

>

Хартиенобяла: Толкова е хубаво, че отново мога да говоря с теб.

Хартиенобяла: Страшно много ми липсваше.

Морхаус: И ти ми липсваше.

Хартиенобяла: Значи всичко е наред между нас?

>

>

>

>

<Морхаус се присъединява към частния канал>

>

Духче1: Не казах на Хартиенобяла, че си инвалид, чу ли?

Духче1: Ако го е научила от някого, било е от Аномия, не от мен.

Духче1: Така че друг път, преди да ми пращаш подобен имейл, изяснявай си фактите.

>

Морхаус: Добре, все едно.

Духче1: „Все едно“?

>

>

>

>

>

>

>

>

Морхаус: Сигурна ли си, че винаги помниш какво си казала на хората?

Духче1: Майната ти.

Духче1: Знам какво намекваш.

>

Аномия: Е, как така бе?

>

Морхаус: Знаеш коя е. От регистрацията.

Аномия: Да не мислиш, че се възбуждам от имейл адреси?

>

Морхаус: Може би в имейла е истинското ѝ име и си я издирил.

Аномия: Грешиш. Изобщо не ме е грижа коя е.

Аномия: Ако искаш да завъртиш нещо с нея, моля, свободен си.

>

>

>

>

>

>

>

>

Морхаус: Ами правило 14?

Аномия: Майната му, ти си съавтор, правиш каквото искаш.

>

Морхаус: Да, само че не мога да правя каквото искам.

>

Морхаус: Не и с нея във всеки случай.

>

>

Морхаус: Да, всичко е наред между нас.

>

Хартиенобяла: Я кажи, ще ходиш ли на Комик Кон?

>

Хартиенобяла: Ехо?

>

Морхаус: Не мога да отида на Комик Кон.

Морхаус: Но пък ти иди с гаджето си.

>

Хартиенобяла: Какво?

>

Морхаус: Онзи мускулестия блондин с рязаната тениска.

>

Хартиенобяла: Значи спря да се преструваш, че не знаеш коя съм.

>

>

>

>

Хартиенобяла: Това никога нямаше да започне, ако се беше съгласил да се срещнем или поне да ми пратиш снимка.

Хартиенобяла: Една вечер бях пийнала и той се случи там.

Морхаус: Просто знам каква ставаш, като погълнеш половин бутилка водка.

Духче1: Чупката.

>

Духче1: Дума не е излизала от мен пред нея, че си инвалид.

>

>

>

>

>

>

>

>

Морхаус: Може би не в буквалния смисъл.

Духче1: Добре де, какво съм казала тогава?

>

>

>

>

>

Морхаус: Вероятно си подхвърлила някоя от шегичките си за инвалидни колички.

Духче1: Това беше преди повече от година и милион пъти ти казах, че съжалявам.

>

>

>

>

Аномия: И защо не?

Аномия: Тя очевидно много си пада по теб.

Морхаус: Знаеш защо не.

Аномия: Хайде бе!

>

>

>

Морхаус: Какво?

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Аномия: Ако изритам ЛордДрек и Вайл, ще останеш, нали?

>

Морхаус: Да му се не види, ти въобще не ме слушаш. Притеснява ме това как не те тревожи кои са и какво може да са направили.

Хартиенобяла: Не е красиво да го кажа, но това е истината.

>

>

Морхаус: Изглеждаш много щастлива от връзката на Инстаграм профила си.

Хартиенобяла: Ами може би съм се надявала да я видиш и да ревнуваш.

Хартиенобяла: Всичко това между нас е напълно едностранно. Аз ти пращам снимки, а ти на мен не. Аз искам да се видим, ти не желаеш.

Хартиенобяла: Имам усещането, че между нас има нещо хубаво.

Хартиенобяла: Но как мога да съм сигурна, че не си завъртял главите на още сто момичета?

Морхаус: Не съм.

Морхаус: Слушай, много мислих, докато стоях извън играта.

Хартиенобяла: Маус, моля те, не казвай, че се оттегляш.

Хартиенобяла: Моля те.

Хартиенобяла: Е, добре, ако ще си тръгнеш, нямам какво да губя, нали?

>

Морхаус: Направи единственото, за което съм те молил да не правиш.

Морхаус: По дяволите, аз се опитвах да ти помогна.

Духче1: Не бъди толкова шибано снизходителен.

Морхаус: Няма такова нещо. Третирам те като възрастен човек по изключение.

Духче1: Какво значи „по изключение“?

Духче1: Виж, ти наистина беше добър с мен, като минавах през моите гадости, и нямах никакво намерение да те огорча или обидя.

Духче1: Знам, че те разстроих, и по всякакъв начин се опитах да се извиня, но когато някой игнорира всичките ти имейли и не ще да разговаря тук, сдобряването е трудно.

Духче1: Но от мен никога не е излязла дума пред някого, че си инвалид.

Духче1: И защо да го правя?

>

Аномия: Вече ти казах, не може да са убили Ледуел.

Морхаус: Как така си толкова сигурен?

Аномия: Очевидно, защото аз го направих.

>

>

Морхаус: Ама какво ти става, дявол го взел? Вече съм на косъм да ти повярвам. Постоянно го повтаряш в играта.

Морхаус: Я си представи, че някой те приеме сериозно и съобщи в полицията.

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Аномия: Стига де, шегувам се.

Аномия: Едно време се спуквахме от смях заедно.

Морхаус: Да, така беше.

>

>

>

>

>

>

Морхаус: ?

>

>

>

Хартиенобяла: Знам точно кой си, В****.

Хартиенобяла: И не смей да се възмущаваш, при положение че ти си проучил коя съм.

Хартиенобяла: Дори ме следваш в Туитър в качеството на самия себе си.

Хартиенобяла: И за сведение, сега, като знам кой си, те смятам за още по-невероятен отпреди.

Хартиенобяла: Днес казах на Бъфилапи, че съм влюбена в теб.

Хартиенобяла: Може да я питаш, ако не ми вярваш.

>

>

Морхаус: Ти сериозно ли?

>

Хартиенобяла: За коя част точно?

>

>

>

>

>

>

Морхаус: Може би за да размътиш водата между мен и Хартиенобяла?

Духче1: Това е абсолютна гадна лъжа.

Духче1: Никога не си ми бил цел за гадже, ако това намекваш.

Духче1: Мислех просто, че си ми приятел.

Морхаус: Аз бях твой приятел.

Морхаус: Но ти потъпка доверието ми.

>

Морхаус: Имах адски основателни причини да не искам никой да знае, че съм съавтор на тази игра.

Морхаус: Така че никак не ми беше драго пияна шестнайсетгодишна да ръси намеци наляво и надясно, като се има за забавна/умна.

>

>

>

>

Духче1: Казах, че съжалявам, какво повече мога да направя?

Морхаус: Само че онзи ден казах на Хартиенобяла, че сякаш не те познавам кой си вече. Сериозно.

Морхаус: Ледуел е мъртва, Блей още е в болницата, а на теб окото ти не мига.

Морхаус: За теб е шега.

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Аномия: Добре де, обичам черния хумор, убий ме.

Аномия: Искаш да кажа, че е трагедия. Разбира се, такова е.

>

Аномия: Но при положение че цял свят знае как мразех Ледуел, нямам намерение да лицемеря.

>

Морхаус: Просто покажи елементарна човечност, по дяволите.

>

>

>

Хартиенобяла: Да му се не види, никой мъж не ме е карал да плача толкова. Олигавих всичко тук.

>

>

>

>

>

Морхаус: И мислиш, че знаеш кой съм?

Хартиенобяла: В средата на снимката със зелената риза, очила, инвалидна количка, страхотна усмивка, перфектни зъби.

>

>

>

>

>

>

Морхаус: И си казала на Бъфилапи, че си влюбена в мен?

>

>

Хартиенобяла: Попитах я мисли ли, че човек може да се влюби в някого, с когото не се е срещал.

Хартиенобяла: Защото мисля, че точно това ми се случи.

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Морхаус: Нищо.

<Духче1 напуска канала>

<Морхаус напуска канала>

<Частният канал е затворен>

>

>

>

Аномия: Добре, ще покажа елементарна човечност, ще изхвърля ЛордДрек и Вайл, ти чукай на воля Хартиенобяла и играта продължава, нали така?

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Аномия: Морхаус?

>

>

Морхаус: Какво?

>

>

>

>

Аномия: Ако направя всичко това, ще останеш ли?

>

>

Морхаус: Ще си помисля по въпроса.

>

Хартиенобяла: Не се чувствай длъжен да ми отвърнеш със същото.

Морхаус: Господи.

Морхаус: Ами...

Морхаус: Отвръщам ти със същото.

Хартиенобяла: Наистина ли?

Морхаус: Да.

>

>

Хартиенобяла: <3 <3 <3 <3 <3 <3 <3 <3[16]

>

Хартиенобяла: Значи, ако пренесем този разговор в Туитър, мога да ти пратя телефонния си номер, нали?

Морхаус: Не, не искам да говоря по телефона. Не и при първия ни разговор.

>

>

Хартиенобяла: Да не би да имаш речеви проблеми?

Морхаус: Да.

Хартиенобяла: Не може да е толкова зле. Миналата седмица говори по телефона с Аномия.

>

>

Аномия: О, моля ти се, не е нужно да ми правиш услуги.

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Аномия: Тук ли си още?

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Морхаус: Кажи ми нещо.

Морхаус: Кога виждаш играта да приключи?

>

>

Аномия: За какво говориш?

>

>

>

>

Морхаус: Беше спешен случай.

>

Морхаус: А и той ме разбира, много говорихме по ФейсТайм, докато създавахме играта в началото.

Хартиенобяла: Ами хайде да се срещнем във ФейсТайм.

Морхаус: Виж, за мен е трудно.

>

>

>

Хартиенобяла: Разбирам.

Морхаус: Не разбираш. Не би могла, при положение че изглеждаш така.

Морхаус: Снимката, която си видяла, не разказва цялата история.

Хартиенобяла: Какво, той да не е твой двойник?

>

>

Морхаус: Ха-ха.

Морхаус: Не.

Морхаус: Но не показва как говоря и се движа.

Хартиенобяла: По дяволите, не ме интересува.

Морхаус: Не може да продължи вечно, нали?

>

Аномия: И защо не?

>

Морхаус: Защото хората порастват. Започват да се отегчават.

Аномия: Ами затова трябва да продължаваме да подобряваме играта.

>

Морхаус: Това не може да трае завинаги.

Аномия: Ще трае, докогато аз искам.

>

Аномия: Сега ние командваме и създаваме правилата.

Морхаус: Какви правила?

Аномия: Държим властта. Можем да се погрижим МЧС да остане каквото ние го искаме.

Морхаус: Даваш ли си сметка, че звучиш като мегаломан?

>

Аномия: Желанието за власт е това, което движи света.

Морхаус: А аз мислех, че е любовта.

Аномия: Любовта е за лигльовци.

>

>

Морхаус: Лесно е да се каже.

Хартиенобяла: И какво, никога ли няма да се срещнем и да говорим?

>

>

Морхаус: Ще ходиш ли на Комик Кон на 24-ти?

>

Хартиенобяла: Ще отида, ако и ти дойдеш.

>

>

>

>

>

Морхаус: Ще се опитам.

>

>

>

>

>

>

>

Хартиенобяла: <3 <3 <3 <3 <3 <3 <3 <3

Хартиенобяла: Обичам те.

>

Морхаус: И аз те обичам.

54

На сутринта след промоционалното събитие на Мадлин Страйк и Робин се срещнаха в офиса, където стигнаха до общото мнение, че след като си бяха направили труда да създадат уебсайт и акаунт в Туитър за журналистката Вениша Хол, ще пропилеят възможност да не я вкарат отново в действие при контакта с Ясмин Уедърхед. Ето защо Робин поразкраси биографията на Вениша в акаунта ѝ в Туитър, за да подсили журналистическите ѝ акредитиви, и прекара три часа да напише две статии на тема Мастиленочерно сърце от името на Вениша за Медиум.ком.

– Ужасни са – каза по-късно по телефона на Страйк. Той трябваше да тръгва за Слоун Скуеър, където да наблюдава Шавливи пръсти, докато отново обядва в „Ботаникът“. – Компилирах ги от куп други статии.

– Не може ли всеки да пише материали в Медиум?

– Да, но се очаква Вениша да е истинска журналистка.

– Е, с малко късмет литературните стандарти на Ясмин Уедърхед може да не са особено високи.

Дали случаят бе такъв, или не, Ясмин Уедърхед се показа също толкова ентусиазирана, колкото Тим Ашкрофт, да говори с Вениша Хол. Робин получи окуражителен отговор на имейла си само след двайсет и четири часа.

Здравейте, Вениша,

Бях изненадана да получа имейла ви! Да, аз съм същата онази Ясмин Уедърхед, която работеше с Джош и Еди. Все още съм в шок от случилото се, както можете да си представите. Мисля, че всички фенове са силно разтърсени. Беше ужасно. Всички се молим за пълното възстановяване на Джош.

Да, аз съм голям фен на „Мастиленочерно сърце“ и дори в момента пиша книга за анимацията и базата фенове! Не знам дали ви е известна Играта на Дрек, където много фенове се събират да обсъждат анимацията и целия франчайз. Книгата ми покрива също така играта и колко централна стана тя, за да поддържа жив ентусиазма към „Мастиленочерно сърце“.

Така че да, ще говоря на драго сърце с вас! За кога го мислите? Както очевидно знаете, в момента работя в „Лола Джун Козметикс“, но вечер и през уикендите съм свободна освен в идущия, защото ще щурея на Комик Кон!

С най-добри пожелания

Ясмин

– Защо ли не я поканя да се срещне с мен на Комик Кон? – попита Робин Страйк по телефона, след като му препрати имейла на Ясмин.

– С един куршум два заека – каза Страйк, който в момента следеше Престън Пиърс по Суейнс Лейн в Хайгейт. – Добра идея.

– Между другото, костюмът ти пристигна – осведоми го Робин. – Като казах, че от теб ще излезе чуден Дарт Вейдър, не очак­вах, че ти наистина...

– Не измислих нищо друго – отвърна Страйк. – Само се надявам да е достатъчно дълъг.

– Хареса ми, че си купил и светлинен меч, и то с правилния цвят – отбеляза Робин.

– Тъкмо Комик Кон е мястото, където ще мърморят, че съм съмнителен, ако светлинният ми меч е зелен – подхвърли Страйк и Робин се разсмя.

Тя написа имейл в отговор на Ясмин как се е зарадвала да чуе за книгата ѝ и колко очарована е от Играта на Дрек. Попита я дали би искала да се срещнат на Комик Кон, което би било чудесен фон за статията на Вениша относно Мастиленочерно сърце. Също така предостави номера на временния мобилен телефон, който бе използвала при контакта с Тим.

Минаха няколко часа без нито дума от Ясмин, но междувременно имаше интересно развитие при модераторите, докладвано на Бъфилапи от неизменно услужливата Червей28.

Червей28: Хартела току-що каза на Аномия, че в крайна сметка не можела да иде на Комик Кон.

Бъфилапи: О, боже мой, та нали тъкмо тя агитираше всички, че трябвало да присъстват.

Червей28: Ами да! Аномия ѝ е много ядосан.

Предположението на Робин беше, че Ясмин е дала заден от маскираната група „Поддържайте играта“, за да може немаскирана да се срещне с Вениша Хол и да промотира книгата си. И то се знае, половин час по-късно пристигна имейл от Ясмин.

Здравей, Вениша,

Да, това би било чудесно! Възнамерявах да отида там в събота, ако това те устройва.

Робин ѝ отговори, че я устройва отлично, и си уговориха среща вътре до главния вход на „Ексел“ в единайсет часа.

– Което би могло да означава, че тя и Аномия никога не са се срещали, тъй че не би била разпозната – каза Робин на Страйк по телефона същата вечер. – Или пък тя разчита да не попадне пред погледа му в онова обширно пространство.

– Или – добави Страйк – Ясмин знае, че Аномия няма да е там.

– Няма как да не иде, от седмици уговаря всички да присъстват на събитието.

– Изглежда деловото начинание, в което двамата са заедно, е тази книга, не мислиш ли?

– Това трябва да е – отвърна Робин. – Аномия вероятно я снабдява с подробности от кухнята срещу дял.

– Без съмнение ще е много интересно интервю.

– Преди да затвориш, нека ти кажа – побърза да го задържи Робин, защото тонът му ѝ подсказа, че е готов да приключи разговора. – Мисля си, че трябва да идем до Комик Кон с метрото, не с кола.

Последвалата пауза не беше изненада за Робин.

– Искаш да се кача в метрото облечен като Дарт Вейдър?

– Разбирам как се чувстваш, но както научих от Червей28, цялата група от Играта на Дрек ще пътува с обществен транспорт. Млади хора са, съмнявам се, че имат коли. Знам, че Духче1 ще вземе междуградски автобус. Ако аз и ти разполагаме с вариант да се преоблечем... всъщност на теб не ти трябва, просто ще си свалиш костюма... можем да сме гъвкави, ако трябва да проследим заподозрени за Аномия.

Тя чу Страйк да въздиша.

– Да, добре. Но ще трябва да ми помагаш на ескалаторите, защото току-що пробвах проклетата маска и не си виждам краката с нея.

И така, в сутринта на проявата Комик Кон Страйк и Робин се срещнаха рано в офиса. Тя се бе преобразила във Вениша Хол, като отново бе сложила пепеляворусата перука, бледосивите контактни лещи и очила с квадратни рамки, а Страйк навлече костюма си на Дарт Вейдър, който наистина му беше твърде къс.

– Трябваше да пришиеш допълнително парче плат – каза Робин, тъй като се подаваше около педя от панталоните му.

– Става и така – отвърна той, докато поставяше батерии в дръжката на светлинния си меч. – Не отивам на прослушване за роля, я.

Видът на Страйк предизвика развеселен интерес на улицата и макар да се потеше под маската си, той беше благодарен, че лицето му е скрито. Когато обаче се качиха на линията на метрото Докландс Лайт, във вагона им имаше много костюмирани, включително две тийнейджърки, облечени като Харли Куин, жена в костюма на Отровната Айви с партньора си Батман, гол до кръс­та младеж с наметало и спартански шлем. След като вече не бе най-ексцентричният във влака, Страйк си поотдъхна.

На следващата станция видяха първата тъмносива маска на Дрек с огромния му нос и плешива глава. Маската бе едновременно фантастична и злокобна, изработена от латекс с притеснително реалистична текстура на кожа с пори, петънца и всичкото му. Покриваше главата и врата на човека, чиито очи просветваха през отворите. Останалото от костюма бе черна мантия, заметната върху цялото тяло.

Робин седеше мълчалива срещу Страйк и гледаше нещо на телефона си. Страйк предположи, че отново е влязла в играта, след като сигналът се бе появил. Ала малко след идването на човека, костюмиран като Дрек, тя стана и се премести до него.

– Успяваш ли да ме чуваш? – попита тихо.

– Едва, но да.

– Не знам дали това ще ни отведе донякъде – заговори приглушено Робин, – но Мидж ми каза, че Джаго Рос все още не е направил нищо, което да го инкриминира.

– Правилно ти е казала – потвърди Страйк. Избягвал бе обсъждания на случая Рос с Робин и от чувство за вина, че го бе добавил към натоварената агенция, и отчасти защото не желаеше да обсъжда теми, свързани с неудовлетворителния му любовен живот.

– Досега задържах топката пред теб, защото не бях сигурна ще доведе ли донякъде, но нека ти покажа нещо.

Тя подаде на Страйк телефона си и на него му се наложи да го вдигне до нивото на отворите за очите. Робин бе извикала на екрана Редит и по-точно приложение в него, наречено „нарцистични родители“ със следния текст.

Публикувано от ю/КрисУосиУос преди 11 дни

Просто един приятен разговор с моя нарцистичен баща

Хей, татко, нали мога да отида у Мили с преспиване за уикенда? Има рожден ден. Мама каза, че ме пуска.

Ще дойдеш в Кент, както беше по план. Баба ти идва специално за да те види.

Нещо, което само разглезена и себична малка кучка би забравила.

Не съм забравила, но след като Ари и Тати ще са там, а също и близнаците, тя няма да възрази, ако мен ме няма.

Ще дойдеш в Кент и само да те видя дори леко нацупена, знаеш какво те чака. Отговорът е не.

Май пак трябва да си поговоря с майка ти.

Не, моля те, не обвинявай мама.

Да беше помислила за това, преди да ме безпокоиш на работа, за да ме занимаваш със социалния си живот.

Моля те, не се карай на мама, карай се на мен. Тя каза, че може да отида само ако ти се съгласиш.

Ще говоря по-късно с нея.

Страйк повдигна вежди, осъзна, че Робин не може да го види как го прави, тъй че каза:

– Приемам, че Крис е...?

– Кристабел, най-голямата дъщеря на Рос, да. На четиринайсет е и учи в „Бенендън“. Хвърлям око на социалните ѝ медии от две седмици насам, защото постоянно публикува коментари за нарцистичен родител, макар че без никакви подробности не беше от голяма полза. Но с много кръстосани проверки из медиите ѝ открих снощи публикациите ѝ в Редит.

– Браво на теб – похвали я Страйк и се ядоса на себе си, че сам не се беше сетил за това. – Да си родител в епохата на интернет, а? Децата могат да изнесат на показ всичко, дето става зад затворени врати.

– Именно – потвърди Робин, взе си телефона, извади на него нова страница и отново го подаде на Страйк. – Виж това сега. Публикувала го е, когато вече сме влезли в метрото.

Публикувано от ю/КрисУосиУос преди 20 минути

Имам нужда от съвет за проявяващ насилие баща

Не мога повече така, но и не виждам изход, затова се чувствам напълно безпомощна. Аз съм на четиринайсет, така че не ме съветвайте да се изключа от контакти, да се изнеса или да напусна района, защото ми е невъзможно да го направя все още.

Баща ми винаги е проявявал насилие срещу мен, сестрите и майка ми под формата на удряне и плесници, а веднъж блъсна толкова силно главата на сестра ми в пода, че тя получи признаци за мозъчно сътресение. Един път, като бях малка, го видях да стиска мама за шията и да я влачи надолу по стълбите. Двамата с мама се разведоха, слава богу, но още ни се налага да го виждаме. Мама никога на никого не е казвала, че той проявява насилие, мисля, че се бои да не стане публично достояние, а и вероятно се е договорила за по-добра издръжка при липса на възражения срещу него. Той плаща за обучението ми и макар да си харесвам училището, честна дума, готова съм да го напусна и да уча другаде, ако мога да не го виждам повече.

Този уикенд ще съм с него и баба, както и с всичките деца (той има още две от втората си жена, а единственият от нас, на когото държи, е брат ми, всички останали сме момичета). Вече ме изтормози, задето исках да отида на рожден ден на приятелка, вместо да идвам тук.

Избухна огромен скандал, защото сутринта по-малката ми сестра случайно оставила отворена една от вратите на обора и конят на баща ми излязъл. Като научи, че жребецът му се е запилял нанякъде, баща ми побесня. Удари сестра ми толкова силно, че окото ѝ се поду и се затвори, а когато му казах да престане, защото ще я нарани зле, той удари и мен и сега устната ми е подпухнала, но не ме е грижа за това.

Баба дойде в стаята ми, където бяхме със сестрите ми, и каза, че ако всички отидем да му се извиним (нямам представа за какво да му се извинявам, още по-малко най-малката ми сестра, която изобщо не бе присъствала на случилото се), била сигурна, че всичко ще се оправи.

Ако видехте къщата на баща ми, бихте си казали, че няма как някой да е нещастен в този огромен дом сред природата с разните животни в него, а това само доказва как хората нямат и представа за истината. Ненавиждам го повече от всяко друго място на земята.

Как такива като мен и сестрите ми някога се спасяват от подобна ситуация? Мразя го неистово. Нима съм длъжна да продължавам да го виждам? Но знам, че ако кажа на някого, например на учител, ще стане десет пъти по-зле, дори да ми повярва, а на хора с нашия статут не определят социални работници. Опитах се да позвъня на мама, но тя не ми вдига.

Моля ви, дайте ми някакъв съвет, какъвто и да е. Страх ме е какво ще се случи, като слезем долу.

Тук следваха четири отговора.

ю/евелинмей31 преди 15 минути

Поведението на баща ти се квалифицира като тормоз над деца. Смаяна съм, че баба ви не се изправя във ваша защита. Ами мащехата ти? Тя не може ли да се намеси?

ю/КрисУосиУос преди 11 минути

Мащехата ми не е тук, баща ми и с нея се раздели. И тя е също тъй лоша като него. Просто искам да знам какво можем да направим, за да престанем да се виждаме с него. Имам чувството, че от това по-зле няма накъде да стане. Знам, че той ще накаже мама по някакъв начин.

ю/евелинмей31 преди 9 минути

Не бива ти да се тревожиш как да защитиш майка си. Трябва тя да защитава теб.

ю/КрисУосиУос преди 7 минути

В нашето семейство така не се получава, но ви благодаря, че сте толкова мила.

Страйк седя вгледан в екрана толкова дълго, та Робин се наведе напред да провери дали още е буден, само че очите му си бяха съвсем отворени. Като осъзна, че тя го гледа, той ѝ върна телефона.

– Прощавай – каза. – Господи. Трябваше да се досетя... Ама разбира се, че той пердаши дъщерите си. Поне за една бивша приятелка знам, че я беше пребил. Шарлот ми го каза преди цяла вечност. Смееше се по този повод.

– Смяла се е?!

– О, да – отвърна Страйк. – Позицията на Шарлот по въпроса бе, че момичето се хванало с Рос само заради парите и титлата му, но получило повече от онова, за което се било пазарило. Натрапваше се подтекстът „така ѝ се пада“.

Робин не каза нищо.

– И когато тя се сгоди на свой ред за Рос, тъкмо това бе целта – продължи Страйк, приковал отново очи в човека с маска на Дрек.

– Не те разбирам.

– Мислеше, че ще се втурна в галоп към църквата на бял кон, за да я спася... Въпросът е – каза Страйк, като отмести поглед от Дрек и посочи с пръста си, облечен в ръкавица, към телефона на Робин – как да използваме наученото, че Рос бие децата си срещу него, без да влошим стократно положението на малките. Мога да си представя какво би направил, ако научи, че тя е откровеничила онлайн, та макар и под псевдоним.

– Все трябва да има начин – настоя Робин. – Не можем ли да сигнализираме до социалните служби?

– Вероятно да – кимна Страйк, – макар да не знам доколко сериозно биха го приели, при положение че тя не използва никакви имена. Това е нашата станция, нали?

Слязоха от влака сред тълпа от възбудени посетители на Комик Кон. Пред тях се издигаше „Ексел“ – гигантска сграда от стомана, бетон и стъкло, която смаляваше като мравки стичащите се към входа ѝ хора, облечени като герои от анимационни и игрални филми, комикси и игри.

– О, моля ви – изписка възбудена майка, тичаща да догони Страйк, докато с Робин вървяха към входа. – Може ли да се снимаме с вас?

Дребно момченце, облечено като Боба Фет, бе избутано напред, за да застане ухилено до Страйк, а Робин се отмести извън кадър, като се опита да потисне усмивка при мисълта каква ли гримаса се бе изписала по лицето на Страйк под маската. Когато благодарното семейство се отдалечи, за да погне човек, облечен като Чубака, Страйк каза:

– Добре, мисля, че тук е редно да се разделим. Ясмин трябва да мисли, че си дошла само за да се срещнешс нея, не защото си гледачка на пълен работен ден на откачалник, дошъл тук облечен като Дарт Вейдър.

– Дискриминация е да наричаш някого „откачалник“ – припомни му Робин с напълно сериозно лице.

– Не знаех, че си дошла тук в качеството си на Перо на прав­дата. Напиши ми съобщение, като приключиш с Ясмин. Аз отивам да издирвам Аномия.

Като остави Робин да чака до главния вход, Страйк тръгна към залата.

Никога не се бе озовавал на подобно място. Страйк би се определил като фен единствено по отношение на Том Уейтс и футболния клуб Арсенал, тъй че феноменът, който наблюдаваше, му бе напълно чужд. Чувството, че е влязъл в непознато ново измерение, се засилваше от факта, че не разпознаваше много от франчайзите, породили такъв масов ентусиазъм. Да, наясно беше кои са Батман и Спайдърмен, за Пепеляшка нямаше съмнения, тъй като бе израснал със сестра, запалена по принцесите на „Дисни“, но в главата му блуждаеше много смътна идея кое може да е дребното жълто създание във форма на капсула, което току-що се бе блъснало в коляното му, а колкото до младите жени с розови или лилави коси наоколо му, не би могъл да даде тълкувание на костюмите им повече, отколкото на този на мъжа пред него, представляващ екзоскелет в бяло и синьо, изработен от метал.

Вече не се набиваше на очи в ролята на Дарт Вейдър, необичайното беше, че е сам. Повечето хора бяха дошли на групи. Докато Страйк вървеше бавно по пътеките, застлани с оранжев мокет, започна да възприема пространството в пълния му мащаб. Тъкмо бе решил да потърси карта, когато покрай него минаха двама души, облечени като герои от Мастиленочерно сърце: Хартиенобяла с бяло лице и коса и с дълга бяла памучна нощница и партньорът ѝ, чието лице бе катраненочерно, а главата му стърчеше от гигантско и реалистично осеяно с вени черно човешко сърце с усмивката на Харти отпред, както заключи Страйк. Двойката се движеше целенасочено, тъй че Страйк ги последва със светлинния си меч в ръка.

Минаха покрай колата на Лудия Макс, мъж в морав костюм, който караше детски електрически карт, неколцина щурмоваци с шлемове, на чийто боен поздрав Страйк се почувства длъжен да отвърне, докато накрая, когато зави зад ъгъл, не се озова пред кът, посветен на Мастиленочерно сърце.

Страйк забави крачка и огледа малката тълпа, събрала се около щанда. Веднага разпозна Зоуи. Дребна и крехка, с разпусната черна коса, тя носеше евтина бяла картонена маска, изкусно изрисувана обаче – както Страйк предположи от нея самата, – за да се уподоби на Хартиенобяла. Близо до Зоуи стоеше по-високо и с далеч по-здрав вид момиче в джинси с прибрана в конска опашка кестенява коса. Също като Зоуи тя беше облечена във фланелка с надпис „Поддържай Играта на Дрек“ и носеше маска, тази купена готова, на Лейди Скелет. Двете млади жени раздаваха листовки, вероятно свързани с посланието върху тениските им.

Страйк смени позицията си, като продължаваше да наблюдава феновете на Мастиленочерно сърце през процепите за очите в маската си. Щандът, около който се бяха струпали, очевидно бе организиран от Нетфликс. Имаше картонени фигури на героите, край които хора позираха за снимки и селфита, както и купчини със сувенири, свързани с анимацията. Според Страйк компанията добре се бе справила с баланса между удовлетворяване интереса на феновете и респект към гибелта на един от съавторите. Когато отново се поизмести, от новия ъгъл на полезрение видя книга за съболезнования, зад която стоеше жена с официална фланелка Мастиленочерно сърце, а три тийнейджърки разглеждаха страниците просълзени.

Покрай детектива мина младеж, който също като него беше сам. Носеше черно яке, джинси и високи маркови маратонки, които бяха много чисти, с велурени части по тях и отличителни червени подметки. Страйк се загледа в младия човек, който приближи бавно феновете на Мастиленочерно сърце, и взе листовка от Зоуи. После се смеси с тълпата около щанда и за момент Страйк го изгуби от поглед, тъй като се скри зад Капитан Америка и Тор с голи гърди и дълга руса перука.

Страйк направи няколко крачки напред, за да може да разглежда по-добре постоянно разместващото се множество от фенове. Зърна поне половин дузина с латексовата маска на Дрек, но с различни облекла. Някои бяха избрали дългото черно наметало с качулка, носено от Дрек, други бяха с дизайнерски фланелки, а двама носеха тениски с надпис „Поддържай Играта на Дрек“.

Осъзнаването връхлетя Страйк внезапно, докато гледаше как един Дрек раздава листовки. Най-после разбра какво бе Дрек. Зловещият, извит като сърп нос, дългата черна пелерина с качулка, веселата настойчивост да се играят игри, завършващи катастофално: Дрек, разбира се, беше Смъртта.

55

– Вениша?

Ясмин Уедърхед бе точна до минутата. Очевидно бе положила много грижа за косата си, която бе най-хубавото у нея и сега падаше над едното око в стил Вероника Лейк, като наполовина закриваше бледото ѝ плоско лице. Широката ѝ усмивка разкриваше ситни бели зъби като на котка. Беше висока колкото Робин, но много по-пълна, и бе облечена изцяло в черно: черна фланелка, клин, обувки на ниска подметка и същата дълга вълнена жилетка, с която я бе видяла Робин, докато наблюдаваше къщата на семейство Уедърхед в Кройдън.

– Ясмин! Колко е хубаво, че се срещаме! – възкликна Робин и двете се ръкуваха.

Ясмин явно се оглеждаше за втори човек, когото го нямаше там. За секунда Робин се почуди дали прикритието ѝ не е провалено, докато не осъзна грешката си.

– О, не успях да доведа фотограф – каза тя на Ясмин с извинителен тон, обръщайки се към единственото видимо око на жената. – Имаме твърде малък бюджет, боя се, но ако можете да ни предоставите снимка...

– О, разбира се – отвърна Ясмин и отново изложи на показ зъбките си.

– Хайде да намерим къде да седнем – предложи Робин. – Мис­ля, че в онази посока има кафенета...

Отне им повече от десет минути да си пробият път през множеството, което се бе разраснало дотолкова, че на всяка крачка трябваше да заобикалят чанти, пластмасови оръжия и подплатени костюми. Робин и Ясмин разменяха по някоя забележка с повишени гласове, като едва се чуваха една друга. Накрая стигнаха до „Кафе Коста“, разположено в центъра на залата, и успяха да се настанят на две току-що освободени места.

– Дано касетофонът ми успее да улови думите ви през всичкия този шум – изрече високо Робин. – Какво ще пиете?

– Едно лате ще ми дойде добре – отвърна Ясмин.

Докато чакаше на дългата опашка, Робин наблюдаваше Ясмин, която не преставаше да прекарва пръсти през тъмнорусата си коса и оглеждаше хората наоколо със, както се стори на Робин, самодоволна усмивка. Припомни си думите на Катя Ъпкот как при първата им среща Ясмин ѝ се видяла мила и искрена. Запита се чии ли първи впечатления бяха погрешни, или пък Ясмин бе придобила самонадеяност, откакто бе станала модератор в играта.

– Така, готови сме – обяви усмихната Робин, като сложи пред Ясмин чашата с лате и се настани насреща ѝ. – Е, да поставим началото.

Тя извади касетофона, който бе използвала с Тим Ашкрофт, включи го и го бутна по масата към Ясмин.

– Бихте ли казали нещо към него, та да проверя дали ви чувам?

– О... не знам какво да кажа – засмя се леко Ясмин. Отметна коса назад, приведе се малко и изрече: – Аз съм Ясмин Уедърхед. Автор на „Мастилени сърца: Пътешествие сред феновете на Мастиленочерно сърце“.

И двете изречения на Ясмин завършваха на възходяща нотка. Робин се почуди дали това бе обичайният ѝ начин на говорене, или бе продиктуван от нервност.

– Идеално – произнесе се Робин, след като прослуша записа. И наистина ведрият момичешки глас на Ясмин се чуваше съвсем ясно. – Ами добре тогава... натискам на записване и... започваме! О, нали не възразявате да си водя бележки?

– Не, моля – отвърна Ясмин.

Чантата, която Ясмин бе гушнала в скута си, беше от скъпа кожа и изглеждаше съвсем нова. Маникюрът ѝ бе безупречен. На Робин за миг ѝ се мярна споменът за скъпа чанта, съсипана с петна от мастило, държана от загрубели пръсти с размазана татуировка.

– И така, очаровани сме, че приехте да разговаряте с нас – каза Робин. – Каня се да пиша обширен материал за нашия уебсайт и се надявам съкратена негова версия да попадне в някой от официалните всекидневници. Може ли да попитам дали намерихте вече издателство?

– От много места проявяват интерес към нас – отвърна сияеща Ясмин. Робин се запита дали тя използва множествено число като имитация на Вениша, или имаше предвид други хора, ангажирани с книгата.

– Бихте ли ме запознали накратко за какво се разказва?

– Ами за феновете – изрече разгорещено Ясмин, сякаш не ѝ се вярваше, че ѝ е бил зададен такъв въпрос.

В този момент покрай тях мина момиче с яркочервена коса и тениска „Поддържай Играта на Дрек“.

– Ето ви го! – посочи я Ясмин усмихната. – Мастиленочерно сърце привлече огромен брой запалени фенове. И като човек, който е едновременно фен и вътре в нещата, вярвам, че притежавам уникална перспектива.

– Ясно – кимна Робин, после добави. – Разбира се, случилото се съвсем неотдавна с Джош и Еди...

– Ужасно е. – Усмивката на Ясмин мигом изчезна като изключена от контакт. – Ужасно и шокиращо. Наложи ми се да си взема два почивни дни от работата, толкова бях съсипана. Но пък знам, че трябва да говоря на темата, когато книгата бъде издадена, налага се да го приема и да се справя с това.

– Да – кимна Робин, която с всички сили се мъчеше да не се разсейва от неизменно въпросителната интонация на събеседничката си, която звучеше особено нелепо, като ставаше дума за убийство.

– Защото аз отидох при Джош да го предупредя. Само две-три седмици, преди да се случи.

– Да го предупредите?

– Не че ще се случи точно такова нещо! – побърза да каже Ясмин. – Не, да предупредя него и Еди, че сред феновете се носят грозни слухове. За Еди.

Робин обърна внимание на лекото преправяне на факта. В крайна сметка в досието на Ясмин бе фигурирал само един слух за Еди. И все пак си придаде вид, че приема едно към едно начина, по който Ясмин представяше себе си, защото подозираше, че и тя като Тим Ашкрофт държи да чуе от нейната уста версията защо е трябвало да разговаря с полицията, а не от други хора.

– И така, сглобих нещо като досие, тъй че пиарите на Джош и Еди да са наясно с нещата и да решат как да действат. Занесох го на Джош и той ми беше много признателен, защото не бе имал представа какво се говори. След като чух за случилото се, сама предложих на полицията да разговарям с тях. Сметнах, че така е редно. Споделих с един от полицаите колко ужасно се чувствам, та макар че единствено се опитвах да помогна на Джош и Еди, защото те всъщност се срещнаха на гробището да обсъдят слуховете, които показах на Джош. А полицаят се показа много човечен и ме увери, че вината изобщо не е моя и не бива да се упреквам. Добави, че хора като мен често неоснователно се натоварвали с чувство за вина.

Робин се запита дали такъв полицай действително съществуваше извън фантазията на Ясмин, но с най-искрения тон, който можа да докара, каза:

– Сигурно е било ужасно за вас.

– Ужасно беше – поклати предпазливо глава Ясмин, та да не разбърка косата си. – От полицията искаха да знаят дали съм казала на друг, че ще се срещнат на гробището. А аз не обелих и дума, не можех да излъжа доверието на Джош. Мислех, че съм единствената, на която е известно мястото на срещата. Но Еди трябва да го е споменала пред някого или този някой да го е предал на друг. Освен ако не е било просто случайно нападение. И такова е могло да бъде, очевидно.

Робин, която вече бе решила, че всички въпроси относно Разполовяване трябваше да изчакат до края на интервюто, попита:

– Не поискаха ли от вас да представите алиби поради това, че сте знаели къде ще се видят?

– Ами... да, поискаха – отвърна Ясмин с пръв признак за сдържаност. – Бях у сестра ми на рожден ден на племенницата ми, така че е повече от ясно...

– О, моля ви – побърза да каже Робин, – не бива да си мислите, че аз...

– Не, разбира се – позасмя се леко Ясмин. После понижи глас и добави: – От полицията ме предупредиха да бъда предпазлива. В смисъл да внимавам за собствената си сигурност. Аз все пак съм... ами... – Ясмин вдигна рамене с фалшива скромност. – Доста известна фигура съм сред феновете. Знаеше се, че съм приятелка на Джош, тъй че от полицията настояха да съм крайно внимателна. Просто за всеки случай, да не би да е вендета към всички с участие в проекта.

– Олеле – обади се Робин. – Страшничко.

– Да – кимна Ясмин и отметна коса зад рамото си. – Сериозно се замислих дали трябва да продължавам с книгата. В смисъл нужно ли е да придобивам все повече известност. Но пък е хубаво да превърнеш негативните си емоции в нещо позитивно. Знам, че и Фил изпитва същото... Говоря за годеника на Еди – поясни тя. – Той даде благословията си на проекта ми и дори мъничко ми сътрудничи по него. Ще получи трийсет процента от хонорара. Мислим да дадем част от парите за благотворителност. Може би за някоя кауза, свързана с престъпленията с хладно оръжие.

– Колко прекрасно – откликна Робин. – Горкият ѝ годеник, какво ли му е на него?

– О, Фил е съкрушен... Но иска да помогне за книгата един вид в памет на Еди.

– Много похвално – закима Робин.

– Той всъщност сподели каква е била нейната идея за прогреса на сюжета. Вярвам, че феновете ще се радват да научат творческите ѝ планове. Изумително е да го слушаш как говори на темата.

– Не се съмнявам – закима все така ентусиазирано Робин. – Олеле, с какъв ценен източник само разполагате!

– Да. Та той почти не отстъпва на Еди с всичките му познания. Не искам да издавам нещо, но тя всъщност е била замислила двама съвършено нови герои за филма и те са невероятни. Фил си спомня всичко с такива подробности. То се знае, нямам представа дали от „Мавърик“ ще ги използват, или не, но знам, че феновете ще искат да прочетат собствените думи на Еди как тя е виждала тези герои и каква е била идеята ѝ за по-нататъшното развитие на сюжета. Защото тя и това е нахвърляла предварително.

– Със собствения си почерк или...

– Не, реални бележки няма, но Фил има удивителна памет.

– Фантастично – повтори Робин, на която ѝ се изчерпваха суперлативите. – Е, запознайте ме със структурата на книгата ви. Как сте...?

– Естествено, покривам работата по анимацията от най-ранните дни, когато за пръв път се появи в Ютюб. Но в центъра на книгата сме ние, феновете. Онова, което самите ние внесохме в проекта, как го дооформихме и смея да кажа, го превърнахме в уникално явление.

Изрече го без видима ирония, докато запалени по сто други франчайза минаваха край бариерата, отделяща малката им маса от общото пространство.

– Кое бихте казали, че е особено привлекателното в Мастиленочерно сърце? – попита Робин. – Вас кое ви накара да се влюбите в него?

– Ами хуморът, естествено – усмихна се Ясмин. – Но също и този щур и романтичен, зашеметяващ свят. Изглежда толкова красив, а героите като истински войници преминават през всичко. Нали знаете емблематичната фраза в края на първия епизод?

Робин поклати глава. Така и не бе догледала докрай първия епизод.

Ясмин разтвори голямата си жилетка и разкри думите, изписани в бяло върху впита черна фланелка:

НИЕ СМЕ МЪРТВИ.

ОТТУК МОЖЕ ДА СТАВА

САМО ПО-ДОБРЕ.

Робин се засмя, както се очакваше от нея.

– Предполагам, че ако човек се е чувствал някога малко нещо аутсайдер или е допускал грешка, или е стигнал до отчаяние, ще намери нещо за себе си в тази анимация.

– А вие чувствали ли сте се така? – попита Робин и се усети почти като психотерапевт.

– Ами да, мъничко – кимна Ясмин. – Бях тормозена в училище.

– О, съжалявам – промълви Робин.

– Не, няма нищо, вече съм възрастен човек, всичко това е зад гърба ми. Но винаги съм се сравнявала с по-голямата ми сестра. Винаги тя е била хубавата, а знаете как в анимацията Хартиенобяла често говори за сестра си, която още е жива, ходи по купони и се забавлява.

– Да, разбира се – кимна Робин.

– Да не забравяме и Харти – пусна Ясмин най-широката си дотук усмивка. – Всички обичаме Харти, Джош изпълни прекрасно дублажа му. Всички се надяваме, като се възстанови, да се върне и отново да озвучава Харти.

Небрежно подхвърлената фраза подсказа на Робин колко малко знаеше Ясмин за действителните поражения, нанесени по врата на Джош Блей от мачетето. Въпреки многото ѝ приказки за ужас и страх, жената изглеждаше някак странно изолирана от случилото се на гробището.

– Така че да, в книгата разказвам за ранните дни, за реакциите на феновете към различните озвучаващи актьори, които познавах...

– Да, разбира се – каза Робин, – вие сте ги познавали до един. Ще ми разказжете ли как се запознахте с Джош и Еди?

– Ами аз бях запален фен от самото начало. Никога не бях ходила на гробището Хайгейт, затова отидох да разгледам и трябва да съм се заблудила по пътя, защото се озовах пред Норт Гроув. Тогава не знаех, че сградата е Норт Гроув, мястото, където живееха, просто ми изглеждаше интересна. И честно казано, направо не можах да повярвам, когато зърнах самия Джош, който обслужваше касата. Агентката му Катя също беше там и двамата си приказваха.

Робин, която отлично знаеше, че магазинът в предната част на сградата изобщо не бе видим отвън, кимна, усмихна се и си нанесе бележка.

– Буквално замръзнах на мястото си – засмя се Ясмин и отново прекара пръсти през косата си. – После изтърсих нещо от сорта „О, боже мой, аз ви обичам!“. Исках да кажа, че обичам анимацията. Толкова много се сконфузих! Но Джош беше много мил и разговорлив. После му се наложи да иде да свърши нещо и аз останах сама с Катя. Беше прекрасна, обожавам Катя. Разпитвах я как Джош и Еди приемат всичкото внимание към тях. Тя ми взе телефонния номер, защото предложих услугите си за каквато нужда им възникне, например да се преписва нещо или друго, без да търся заплащане. Та така се започна.

– Невероятно... Ами тази игра... – Робин се престори, че се консултира с бележките си за името ѝ – ...Играта на Дрек... Тя беше ли вече онлайн на този етап?

– Да – без сянка от смущение отвърна Ясмин. – Толкова беше хубаво за феновете да осъществяват връзка помежду си. Като голям чатрум. Всички си говорехме за героите и сюжетните линии, това поддържаше ентусиазма. Играта много допринесе за поредицата още от самото начало.

– И за Играта на Дрек ли ще пише в книгата ви?

– Да, имам позволение от главния ѝ създател да отделя един раздел на нея и той ми даде някои сведения. Според мен феновете ще бъдат възхитени да узнаят повече за играта.

– А този главен създател да не е прочутият Аномия? – попита Робин, при което Ясмин леко се изкиска.

– Не ме питайте кой е.

– Значи знаете?

– Не бива да казвам.

– Ще го приема като „да“ – усмихна се Робин. – След като имате разрешението му да разказвате за кухнята на играта в книгата ви, очевидно сте в пряк контакт, нали?

– Ами... – Ясмин пак се изкиска. – Това си е същински Уотъргейт.

– Но поне е „той“, нали?

– О, да, това всички го знаят – отвърна Ясмин.

– Аномия е упражнявал известен... как да кажа... ами думата е „тормоз“... към Еди онлайн, не е ли така?

– О, той... може да бъде твърде директен, но в случая беше... Не ми е приятно да го кажа сега, но феновете се чувстваха оскърбени. От Еди.

– В какъв смисъл? – поинтересува се Робин.

– Ами тя се отнасяше презрително към играта. А всички ние я обичахме. Един вид внушаваше на хората, че не схващат самата анимация, а това ги огорчаваше.

– Ясно – кимна Робин.

– На фона на това нейно отношение Аномия се превърна в нещо като знакова фигура за феновете. Той е извънредно умен... образован човек е. И според мен феновете смятаха, че Аномия заслужава признание от Еди за всичкия труд, който бе положил за нас. Евентуално и някакво парично възнаграждение за създаденото от него. Защото той е човек, който е преодолял много лични трудности.

За някого, вярвал тъй доскоро, че самата Ледуел е Аномия, помисли си Робин, сега Ясмин изглеждаше смайващо категорична в новата си теория.

– Явно е, че знаете, кой е Аномия – като запази на лицето си очаквателното изражение на пародиен инквизитор, с което предизвика нов кикот от Ясмин.

– Ами вижте, просто сглобих някои елементи и нещата станаха очевидни. И за мен е много вдъхновяващо, че го е постигнал с оглед на личните обстоятелства около него. Може би тъкмо това начинание би променило живота на Аномия и на семейството му, ако Еди бе подкрепяла повече играта. Ако бе позволила Аномия да сподели късмета ѝ. Защото тя не му е платила...

Ясмин млъкна едва ли не комично рязко. Робин се запита как ли би могло да завърши изречението. Заплата? Фактура? Наем?

– В известен смисъл тя е подвела и разочаровала Аномия, така ли? – попита Робин.

Ясмин се поколеба.

– Не искам да казвам нищо повече за Аномия, ако не възразявате.

– О, разбира се – съгласи се Робин, като си помисли, че като му дойде времето, пак ще се върне на въпроса как Еди не е изпълнила финансовите си задължения.

– Предполагам, че нещата са придобили по-корпоративен дух, когато анимацията е излязла от Ютюб, така ли?

– Да – разгорещено потвърди Ясмин. – Съвсем точно го казахте. Корпоративен. И всички онези хора, били там от самото начало, се почувстваха някак... Специално в моя случай беше един вид облекчение, когато Еди каза, че вече нямат нужда от мен. Бездруго вече бях много заета в „Лола Джун“, не оставаше време да ходя чак до Хайгейт да се занимавам с пощата им, а това, дето ми плащаха, едва покриваше билетите за метрото. Не беше виновен Джош, за него парите нищо не значеха – поясни Ясмин с разчувствана усмивка. – По-скоро... е, всичко това ще го разкажа в книгата. Защото човек трябва да е абсолютно откровен и честен, когато се заема с подобно нещо...

– О, няма съмнение – потвърди Робин.

– Еди се промени. Стана... истинска грандоманка и много високомерна. Сякаш си мислеше, че всеки иска да я използва. А аз наблюдавах отблизо тази промяна у нея. Вече не желаеше да работи с Катя. Започна да ѝ се тросва още преди аз да си бях тръгнала. А Катя е прекрасна. Много обичам Катя, при това тя също си има свои лични проблеми и човек би очаквал... Но Еди се промени, ето я истината.

– Нека да доизясним нещата – предложи Робин. – Вие колко дълго точно работихте при Джош и Еди?

– Малко повече от година – отвърна Ясмин. – От август 2011 до ноември 2012 година.

– Значи познавате целия оригинален актьорски състав?

– Да – отвърна Ясмин и отново засия. – Джош, Тим, Бонг, Луси, Катриона, Уоли и Пез. Макар че Пез, Престън Пиърс, вече не беше в анимацията, когато аз постъпих. Никога не е вярвал, че Мастиленочерно сърце ще има успех. Изказванията му бяха твърде саркастични...

Ясмин отново млъкна внезапно с притеснен вид.

– Моля ви, това не го пишете. Не искам Пез да ми се ядоса.

– Разбира се, няма да го напиша – увери я Робин. – Всъщност... – Тя изключи касетофона. – Хайде да минем на неофициален разговор.

Ясмин като че не знаеше дали да се развълнува приятно, или да се разтревожи.

– Знаете ли, че върви слух как Престън Пиърс бил Аномия? – попита Робин, като я наблюдаваше внимателно за реакцията ѝ.

– Пез?! – възкликна Ясмин и се засмя смаяно. – О, не, твърдо не е Пез.

– Аномия няма ли ливърпулски акцент по телефона? – подсмихна се Робин.

– Не, ни най-малко – измънка Ясмин. Робин се зачуди беше ли изобщо чувала тя гласа на Аномия. Тонът ѝ беше несигурен.

– Защо казвате, че не искате Пез да ви се ядоса? – попита.

– О, той просто е един от онези... Същият е като момчетата, дето ме тормозеха в училище.

Като си припомни колко агресивно се бе държал Пез към курсистката със синята коса, на Робин ѝ стана ясно за какво говори Ясмин.

– Може ли да продължим пак? – попита я с пръст над бутона на касетофона.

– Да, моля – отвърна Ясмин и отпи от латето си.

– Предполагам, че в книгата си ще разгледате някои от спорните моменти в Мастиленочерно сърце – каза Робин, когато записът отново тръгна.

– Да, разбира се – кимна Ясмин. – Важно е човек да остане критичен дори към нещата, които харесва.

– Така е – каза Робин.

– Така че да, ще пиша за фенове, които бяха разочаровани от Еди. За някои пунктове от сюжета, за някои от шегите.

– Четох блог, наречен Перо на правдата, за да се ориентирам в ситуацията – каза Робин, като отново наблюдаваше Ясмин, но тя не показа и следа от притеснение.

– Да, и аз съм го чела. Доста добър е, но не съм съгласна с абсолютно всичко. В една статия се критикуваше начинът, по който черното сърце преследва белия дух. Стори ми се малко прекалено – коментира Ясмин. – То се знае, аз съм изцяло против расизма, скандализирана бях да науча, че Еди е създала Хартиенобяла по прототип на чернокожа.

– Нима сте знаели за това? – остро попита Робин.

Съжали в мига, щом го изрече. Тонът не съответстваше на Вениша Хол, беше обвинителен. Ясмин изглеждаше постъписана.

– Мислех, че това е широкоизвестно – промърмори неуверено.

– Простете – усмихна се извинително Робин. – Останах с впечатление, че Аномия го бе оповестил пръв, та се зачудих той ли ви го е казал.

– Не – отвърна Ясмин. – Един ден бях в Норт Гроув. Ъпдейтвах им уебсайт. После Джош ме попита искам ли да ида за по питие в стаята им горе, защото тъкмо бяха приключили да записват епизод.

Тя поруменя, докато го казваше. Споменът явно беше от важните за нея.

– Малко веселба – подхвърли Робин в опит да възвърне предишния си лековат тон.

– Да – каза Ясмин. – Бяхме аз, Джош, Еди, Себ... той помагаше с анимацията... а още Пез и Уоли. Всички пушеха... ъъ... канабис – вметна тя с нервен смях. – Правеха го открито, не го превръщаха в някаква голяма тайна. Аз не съм го правила никога, не си падам...

На Робин внезапно ѝ изникна картина с Ясмин, чучнала на стол с твърда облегалка в тясна и опушена стая, в която авторите и актьорите са се проснали наоколо замаяни, а временната помощничка е развълнувана да е там, но и сконфузена, смее се с тях и надава ухо към всичко изречено.

– И тогава чух Еди да казва на Себ, че е взела за прототип на героинята своя бивша съквартирантка. Куп момчета тичали подире ѝ и тя си имала изработена техника да ги измъчва. Ако сте гледали анимацията, знаете, че Хартиенобяла винаги е малко гадна с Харти, който е силно влюбен в нея. Само че от време на време му подхвърля трохи надежда, та да е сигурна, че той пак ще се върне.

– Ясно – кимна Робин. – Това е интересно, феновете харесват подобни пикантни детайли.

– Само че чак по-късно, когато Аномия го съобщи в Туитър, разбрах, че момичето е било чернокожо. Усетих го, както каза Аномия, като удар под пояса. Защо му е на човек да изобрази приятелка по този начин?

– Ако трябва да сме справедливи, не Еди е оповестила публично тази информация, а Аномия – припомни Робин.

– Според мен на Аномия просто му писна от нейното лицемерие. Представяше се за много осъзната и политкоректна, а зад кулисите изобщо не беше такава.

– Да, разбирам какво имате предвид – каза Робин. – И след като споменахте политика, предполагам, че отразявате в книгата си цялата онази история с Уоли Кардю/Дрек.

– Да, отделила съм цяла глава за нея. – Изражението на Ясмин стана мрачно. – Това беше пълна лудост. Кой би помислил, че крайнодесните ще харесат нещо в Мастиленочерно сърце? Бяхме бесни, когато взеха да прииждат и да апроприират героя, защото всички харесваха Дрек, беше толкова забавен, а ето че после Дрек се превърна в нещо съвсем различно.

– Уоли сте го познавали очевидно?

– Да – отвърна Ясмин и изглеждаше измъчвана от конфликт. – То се знае, след като направи онзи материал „Бисквитки“, те нямаха избор, освен да го уволнят. Само че много фенове се разстроиха, задето си отиде. Да беше поднесъл извинение. По този въпрос имаше голямо брожение. Но пък Майкъл Дейвид, който го смени, беше невероятен.

Руменина, много очевидна при нейната бледност, плъзна по бузите на Ясмин, когато изрече името на Майкъл Дейвид.

– Да, но той също е напуснал, нали? – уточни Робин.

– Да, получи роля в сериал – отвърна Ясмин. – А следващия месец в Уест Енд излиза нова пиеса, в която участва.

Червенината се разпростря и по шията ѝ.

– Така или иначе, той винаги си остана свързан с феновете – продължи Ясмин. – Все още е част от общността на Мастилено сърце, което е много хубаво. Много се радваше на подкрепата, която получи от феновете. Защото, когато в началото бе избран да озвучава Дрек, рукнаха обиди срещу него, тъй като хората си искаха Уоли. А той бе толкова мил и признателен на онези, които настояваха да му бъде даден шанс.

– Това е прекрасно – изрече сърдечно Робин, но подобно твърдение пробуди интереса ѝ. През всички часове, прекарани над постовете на Аномия и други фенове на Мастиленочерно сърце в Туитър, не бе забелязала такава връзка между Майкъл Дейвид и феновете, нито индикация, че той все още се вижда свързан с анимацията, след като я бе напуснал.

– Да – закима Ясмин, все още изчервена. – Аз всъщност го поопознах малко. Защото той се свърза с мен да ми благодари за насърчението, когато напусна анимацията. Купила съм си билет за премиерата му и той ми обеща автограф после.

– Охо! – възкликна Робин.

– Всъщност... – Ясмин отново изглеждаше разтревожена. – Може ли да не включвате и това, моля ви? Приятелството ми с Майкъл е нещо съвсем лично.

– Разбира се, няма да го споменавам – обеща Робин. – А сега, тази история с Разполовяване.

Очаквала бе Ясмин да се притесни на темата и точно така стана.

– Говорите за онази неонацистка групировка или каквито са там?

– Именно – потвърди Робин. – В книгата си разглеждате ли вероятността те да манипулират феновете?

– Аз... ами всъщност не. Не мисля, че феновете биха се подвели, ако от Разполовяване се опитват да разпространяват фалшиви новини или нещо такова.

Само че петната по шията на Ясмин вече наподобяваха обрива на Гюс Ъпкот. Робин остана мълчалива, докато я гледаше без усмивка през очилата си и това още повече изнерви събеседничката ѝ.

– Да, аз го казах и на полицията. Например след излизането на статията във вестника някои от феновете пуснаха изказвания в духа: „Ако някога си казал нещо лошо за Еди Ледуел, значи си нацист, който я е подтиквал да се самоубие“, което си е направо нелепо.

– Но няма как да не сте забелязали засилените грозни слухове за Еди. На практика толкова сте се притеснили, че сте ги събрали в досие и сте ги отнесли на Джош, нали така?

– Аз... Онова, което отнесох на Джош, категорично не беше публикувано от Разполовяване – заяви Ясмин. – Знам го със сигурност, защото... хората, които твърдят тези неща, категорично не са от Разполовяване.

Настана кратка пауза. Ясмин нервно прокара ръка през косата си.

– Като нищо писаното от тях можеше и да е истина. Само че не беше. Просто бяха сбъркали. Така или иначе, един от онези, които го твърдяха, е чернокож, така че няма как да е от Разполовяване.

На Робин ѝ хрумна безумна идея, която тя сигурно веднага би отхвърлила, ако жената насреща ѝ не се бе зачервила още по-силно.

Възможно ли бе Ясмин да вярва, че Майкъл Дейвид участва анонимно в Играта на Дрек? Дотолкова ли бе в плен на заблуда, че да вярва как успял актьор би отделял часове от живота си да доказва идентичността на Еди Ледуел с Аномия, вместо да си гледа процъфтяващата кариера в телевизията и театъра? А ако Ясмин действително се бе уловила на такава невероятна лъжа, кой ли така умело я бе подвел да вярва, че води разговор с Майкъл Дейвид?

– Чернокож ли е? Със сигурност ли го знаете?

В последвалата пауза Робин бе сигурна, че Ясмин е прикована към стола си от вцепеняващ страх. Може би съмнението, което бе потискала толкова дълго, бе изпълзяло като скорпион от подсъзнанието ѝ. Може би също така бе започнала да подозира, че Вениша Хол, задавала тъй резки въпроси, също не е тази, за която Ясмин я бе мислила. Лицето на Ясмин пребледня до нездраво жълтеникав цвят, но червените петна още обезобразяваха шията ѝ. Колкото повече продължаваше мълчанието помежду им, толкова по-ужасена изглеждаше Ясмин.

– Да – продума тя накрая. – Знам го със сигурност.

– Е, разбира се, ако е някой, с когото сте се срещали лице в лице – подхвърли усмихната Робин. – Значи не мислите, че Разполовяване имат нещо общо със смъртта на Еди?

– Н-не – заекна Ясмин. – Не мисля.

– Или че е дело на Аномия?

Робин хвърли тези думи, защото не ѝ бе останало нищо да губи. Ясмин вече може и да се тревожеше, че Вениша Хол не е журналист, но с пепеляворусата перука, контактните лещи и очилата все така не можеше да бъде разпозната като Робин Елакот.

– За какво говорите?

– Бяхте много красноречива по темата колко оправдани оплаквания е имал Аномия срещу Еди Ледуел – каза Робин с усмивка.

– Аномия не може да го е извършил – отсече Ясмин. – Невъзможно.

– Е, мисля, че това беше всичко – заяви Робин и изключи касетофона. – Много ви благодаря, че се срещнахте с мен, беше интересно. И ви желая късмет с книгата!

Ясмин имаше вид на зашеметена. Дори забрави възходящата си интонация при последните няколко безсъдържателни любезности, които си размениха. Робин се загледа след нея, докато се отдалечаваше от кафето с наведена глава, и никак не се изненада да я види, че вади телефона си и започва да пише върху екрана. Междувременно самата Робин също извади своя и прати съобщение на Страйк.

56

– Е, справила си се далеч по-добре от мен – заключи двайсет минути по-късно Страйк, скрит зад маската на Дарт Вейдър.

През последния час той бе направил няколко обиколки в близост до щанда на Мастиленочерно сърце и бе оглеждал бдително множеството, но цялото упражнение се бе оказало общо взето безпредметно. Сега седеше облегнат в края на щанд, където се продаваха възглавнички с щамповани на тях анимационни животни, та да отнеме от тежестта на ампутирания си крак.

– Знаех си, че надали Аномия ще се разкрие по някакъв начин – продължи Страйк с поглед, отправен към тълпата около къта на Мастиленочерно сърце, – но поне се надявах да разпозная в гръб някого от известните ни заподозрени. Видях единствено Зоуи.

– Къде е тя? – попита Робин.

Преди да се срещне отново със Страйк, се бе отбила в дамската тоалетна, където свали перуката и очилата си и сложи нова фланелка. Макар да не ѝ се вярваше Ясмин да се задържи в „Ексел“ след интервюто, не искаше да рискува отново да се натъкне на нея. Също така се логна в играта, от която за пръв път отсъстваха всички модератори до един.

– Отиде да пие кафе с друго момиче, облечено в тениска „Поддържай Играта на Дрек“. И двете още са с маските си. Не я прос­ледих, защото наоколо се навърташе друг, който ме заинтересува в момента.

– Кой?

– Няма го вече – отвърна Страйк. – Вървеше сам и като че оглеждаше същата група като мен. Отиде при неколцина, маскирани като Дрек, и ги заговори... Я ми повтори пак какво каза Ясмин за Аномия.

– Твърди, че определено е мъж, и намекна, че Еди му дължала пари. Каза, че на семейството на човека би му се отразило добре той да спечели постъпления от играта. А още, че бил умен и образован.

– Образован – повтори Страйк. – Ти би ли определила Аномия като образован, като съдиш по чатовете му?

– Не – отвърна Робин. – Както казах, в играта се държи доста просташки. Може би в модераторския канал е различен.

– Но ти сподели, че според теб той разиграва роля в играта.

– Понякога ми прави впечатление, че се престарава да прилича на средния хулиган с неговата безцелна грубост.

– Не бих казал, че видях особени следи от култура в публикациите му в Туитър – промърмори Страйк.

– Е, поне един латински цитат знае – подхвърли Робин. – Онова „oderint dum“.

– Тази Ясмин толкова ли е лесно да я впечатлиш?

– Май да – отвърна Робин. – Стори ми се малко...

– Възтъпа?

– Определено наивно доверчива. Историята с Майкъл Дейвид...

– Да – кимна Страйк. – Но който и да е този, убедил я, че е Майкъл Дейвид, трябва да е твърде сръчен. Тя не е дете все пак. Задържала се е на служба. Просто не мога да повярвам как първата реакция на някого, като му кажат, че говори с телевизионна звезда в анонимна игра, ще е мигом да се улови на въдицата.

– Така е, прав си – съгласи се Робин. – Изкусно са я изработили.

– И твърди още, че Аномия не бил способен да убие човек. Според теб дали заради строги морални правила, физическа слабост или просто нерешителност?

– Нямам представа.

– Не мислиш ли, че е настоявала на „той“, за да те отклони от следата?

– Искрено казано, не. Останах с впечатление, че си има нова теория, от която е толкова доволна, че издаде пред мен колкото посмя. Но едва ли без причина се е насочила към тази нова фигура.

– Въпросната особа някак се е издала пред нея?

– Може би – отвърна Робин, – но като че на Ясмин много ѝ се иска обектът да е тъкмо този човек, който е с основание огорчен, няма късмет в живота, образован е и неспособен да убие някого. Тя инвестира във вярата, че Аномия е добър... О, не, ето че и аз взех да го правя! – възкликна нервирано Робин.

– Какво да правиш?

– Да завършвам с възходяща интонация. Тя не престана да говори така по време на интервюто.

– Ето го – внезапно каза Страйк. – Върна се.

Робин се обърна в посоката, където той се загледа.

Младият мъж с кожено яке, джинси и скъпи маратонки с червени подметки се бе появил отново. Тъмната му гъста коса растеше ниско над челото. Докато Робин и Страйк го гледаха, Червени подметки заобиколи младеж в инвалидна количка, който разговаряше с весело на вид момиче в минипола, след което приближи друг посетител с маската на Дрек и го заговори.

– Интересуват го само маскираните като Дрек – отбеляза Страйк.

– Странно – промълви Робин.

Сега Червени подметки се смееше на нещо, казано от Дрек.

– Извинете ме – обърна се раздразнено към Страйк човекът, обслужващ щанда. – Бихте ли се отместили? Пречите на хората да разглеждат.

Страйк и Робин се придвижиха към следващия щанд, където се продаваха комикси.

– Ти щеше да се местиш – внезапно изрече Страйк към Робин.

– Какво?

– Да се местиш. В нов апартамент. Какво стана с това?

– О, отложи се – отговори Робин. – Утре ще е. Тъкмо затова си взех почивен ден.

– По дяволите, трябваше да си спомня – наруга се Страйк. – Редно беше да те попитам. Прощавай.

– Няма нищо – отвърна Робин.

По-добре късно, отколкото никога.

– Има ли кой да ти помогне?

– Мама и татко пристигат тази вечер с кола.

Червени подметки и Дрек се бяха разделили. Червени подметки извади телефона си, явно прати съобщение и после се отдалечи от щанда на Мастиленочерно сърце.

– Би ли ми подържала меча?

Страйк свали маската си на Дарт Вейдър и се освободи от наметалото.

– Какво правиш?

– Ще последваме онзи. Има нещо съмнително у него.

Страйк сви костюма на топка, взе от Робин меча и остави всичко върху купчините комикси.

– Дайте го гратис на някого – предложи на стъписания мъж зад щанда и следван от Робин, забърза колкото му позволяваше болящият го крак, след Червени подметки. За щастие, тълпите бяха толкова плътни, че онзи не бе успял да се отдалечи много.

– Не прилича на стандартен фен на Мастиленочерно сърце – каза Страйк на Робин, докато с мъка си проправяха път през бавно движещото се множество. – Опитваше се да научи нещо, може би същото като нас.

На Червени подметки му отне двайсет минути да се добере до изхода. С явно чувство на облекчение, че се е измъкнал от навалицата, той извади телефона си и позвъни на някого, без да спира да върви. Нямаше шанс да се доближат достатъчно, че да го чуят какво казва, защото наоколо им все още имаше блъсканица от хора, влизащи и излизащи от „Ексел“.

Страйк усети телефона си да вибрира и го извади с надежда да научи новина от подизпълнител.

– Мидж ли? – попита Робин, докато хвърляше бърз поглед към играта, но Аномия не присъстваше.

– Не – отвърна Страйк, като върна телефона в джоба си. – Пру.

– Коя?

– Прудънс, сестра ми.

– О – промълви Робин. – Ти видя ли се вече с нея?

– Не – отвърна Страйк, който се мъчеше да пренебрегне болката в колянната си връзка. – Щяхме да се срещнем, но дъщеря ѝ паднала от стена за катерене.

– Боже, добре ли е?

– Да. Счупена фемурна кост... Не е дошъл с кола значи – вметна Страйк, тъй като Червени подметки очевидно се бе отправил към метростанцията, където все още бе много оживено от влизащи и излизащи.

Груб Батман избута с лакът Робин, за да мине пред нея. Разминаха се с бъбреща групичка хора, облечени в стила на викторианската научна фантастика. Червени подметки още говореше по телефона.

Когато излязоха на перона, видяха Червени подметки да чака влака най-отпред пред струпаните хора. Чу се недоволно мърморене, докато Страйк пусна в ход едрото си тяло, за да разбута околните. Искаше да се доберат достатъчно близо до Червени подметки, та да се озоват в един и същ вагон.

Страйк и Робин спряха на няколко крачки зад обекта си тъкмо когато той завърши разговора си и пъхна ръце в джобовете си, като се залюля на пети с видимо нетърпение.

Чуха шума от приближаващия влак.

Страйк усети как някой се блъсна в него отзад. Огледа се навреме да зърне фигура в черно, промъкваща се силом към предната част на перона. Удари Червени подметки.

Всичко премина в бавен каданс, както се случва, когато наб­людаваш почти неизбежното угасване на живот.

Червени подметки падна на перона, като леко се изви във въздуха и твърде късно извади ръце от джобовете си. Главата му странично се удари в релсата и разцепването на кост и плът в дърво се чу дори през бумтенето на приближаващия влак.

Робин с три широки крачки се озова до релсите и скочи.

Чу зад себе си писъци. Огромен чернокож мъж, облечен като Супермен, рипна върху релсите едновременно с нея. Двамата повдигнаха нагоре тялото на човека, изпаднал в безсъзнание, и хора от перона протегнаха ръце да им помогнат.

Две длани откриха Робин, едната я подхвана под мишницата, другата дръпна фланелката ѝ, а тя продължаваше да тегли инертното тяло заедно с още десетина души и ето че влакът вече бе срещу тях. Само с един резервен сантиметър Страйк бе изтеглил Робин в безопасност, но се чу ново гръмко разцепване и още крясъци, защото главата на човека в безсъзнание се бе отметнала назад и се бе ударила отстрани на влака.

– По дяволите! – изрева Страйк, но го чу единствено Робин, защото всички други крещяха и пищяха, повтаряше се думата „предумишлено“ и избухна спор кой точно в кого се беше блъснал. Мъж, който изглеждаше пиян, взе много навътре обвинението, че именно той е съборил жертвата от перона. Червени подметки лежеше там, където го оставиха, с кръв, стичаща се от вътрешното му ухо. Чиновник се опитваше да пробие през множеството до него. Влакът оставаше неподвижен.

– По дяволите! – пак викна Страйк към Робин. – Как изобщо си въобразяваше, че ще го вдигнеш?

– Не знаех, че е припаднал – отвърна тя, тресяща се от адреналина, който още бушуваше у нея. – Мислех, че ще мога...

– Беше блъснат! Някой го събори нарочно! – крещеше жена.

Хора се качваха на влака, сякаш нищо не се беше случило. Чиновникът говореше по радиостанцията си, дойде забързан негов колега и силом разчисти пространство около неподвижното тяло на земята. Страйк, грабнал раницата, която Робин бе пуснала, я издърпа назад от навалицата. Усещаше я как трепери. Тя осъзнаваше, че ѝ е студено не само от шока: Страйк бе разкъсал фланелката ѝ. Зейнала дупка под мишницата разкриваше сутиена ѝ. Тя взе раницата си от Страйк, извади блузата, която бе носила като Вениша, и я навлече върху съдраната тениска.

– Кой видя какво се случи?

Бяха се приближили двама полицаи.

– Аз – извиси глас Страйк над глъчката.

Жената полицай придърпа Страйк и Робин встрани, а колегата ѝ и чиновникът от метростанцията се опитваха да въдворят ред сред развълнуваното множество. Влакът не беше тръгнал. Хора се взираха от прозорците към пострадалия човек.

– Слушам ви – обърна се жената полицай към Страйк с приготвен бележник.

– Беше мъж с маска на Батман – каза Страйк. – Проби си път през тълпата, престори се, че е блъснат, за да създаде суматоха, и после с рамо изтласка човека върху релсите. Стори го напълно преднамерено.

– Къде е този мъж? Виждате ли го?

– Не – отвърна Страйк, докато оглеждаше навалицата по перона.

– Забелязахте ли накъде тръгна, след като човекът падна на релсите?

– Не – повтори Страйк, – бях зает да изтегля приятелката си в безопасност горе.

– Ясно, ще трябва да останете, за да ви вземем показания.

Чуха сирена. Беше пристигнала линейка. Полицайката се отдалечи.

– Добре – промълви Робин, когато Страйк отново отвори уста. – Беше инстинктивно. Знам, че не постъпих умно.

Усещаше мястото под мишницата си, което със сигурност щеше да посинее от стискането на Страйк, когато я бе издърпал от пътя на влака. Той извади цигари и запалка от джоба си, докато се взираше в неподвижното тяло на земята. Тениската му се бе вдигнала нагоре и се виждаше малка татуировка под сърцето. Напомняше У с вертикална черта през средата.

Влакът все още не бе помръднал от гарата. Сега хората се опитваха да излязат навън, но полицаите настояваха те да останат вътре, вероятно за разпит.

– Не можеш да пушиш тук – изтъкна Робин.

– Онова, което не разбирам, е ти защо не пушиш, по дяволите – промърмори Страйк, като издиша дима.

Робин, която се опитваше да не трепери прекалено очевидно, му отправи насилена усмивка.

57

Чат в играта между Аномия

и модератора ЛордДрек

<Отворен е нов частен канал>

<25 май 2015 г. 22: 57 ч.>

<ЛордДрек кани Аномия>

ЛордДрек: Идвай прди да съм те довлякл за връта гад недна.

>

<Аномия се присъединява към канала>

>

Аномия: Мога ли да ти услужа с нещо?

ЛордДрек: Опитасе да убиеш брат ми знм че си ти!

Аномия: Съвсем сигурен съм, че бих запомнил нещо такова.

ЛордДрек: Не ми врти игрички опита се да буднеш брат ми под шипания влк

Аномия: Пиши по-бавно, много грешки правиш.

ЛордДрек: Не знаш с кого си имш рабта ше ти видим смтката

Аномия: Отлично знам с кого си имам работа,

малки ми Чарли.

Аномия: Братчето ти не е предпазливо като теб.

Аномия: „Вайлпекора“ беше грешка.

ЛордДрек: Ште намря мрснико шми паднеш ти

Аномия: Не, няма.

Аномия: За разлика от вас, аз не оставям следи.

Аномия: Просто си седя тук и си връщам отново репортажа от новините.

Аномия: Адски смехотворно е как си шибна главата

във влака.

ЛордДрек: ште издря и ште убия мкати

Аномия: Предай целувки от мен на момците от Разполовяване.

Аномия: А най-голямата и лигава целувка – на брат ти зеленчука.

Аномия: Ако извадите късмет, другата Коледа вече ще може да си крепи сам бебешката чашка, че да пийва.

ЛордДрек: чкай само да вдиш квоше ти се случи

<Достъпът на ЛордДрек е забранен>