Мастиленочерно сърце

85

Докато полицейските експерти още бяха заети на местопрестъплението, а линейката чакаше да откара трупа на Викас Бхардваж, Страйк и Робин бяха отделени от приятелите на Викас от полицията и отведени в малка като кутийка стая с един висок прозорец. Изглеж­даше странна кръстоска между офис и килер с рафтовете с папки покрай едната стена, два стола и кофа с моп в ъгъла. Тук дадоха показания на униформен местен полицай с яркочервена коса, който не се и опитваше да скрие изпитваното подозрение към двама им и чиито въпроси относно връзката с шперцове на Страйк бяха агресивни.

Страйк даде ясно описание на участието на Викас в онлайн играта и умишлено спомена факта, че Разполовяване се бяха инфилтрирали в нея с надеждата това да ускори пристигането на хора, компетентни да се занимаят със случая, но тези подробности явно само подразниха още повече червенокосия полицай. В стаята влезе втори полицай с мобилен телефон в ръка. Червенокосият констабъл излезе от стаята, за да проведе разговор по него, а след десет минути се върна, за да каже на Страйк и Робин да останат по местата си.

Те седяха в стаичката още близо час, необезпокоени от никого освен от съкрушения портиер, който им донесе хладко кафе в пластмасови чаши.

– Доктор Бхардваж беше прекрасен човек – каза портиерът. – От най-добрите, които...

Гласът му пресекна. След като остави кафето на масата, си тръгна с ръка, притисната към очите.

– Горкият – тихо каза Страйк, когато вратата се затвори. – Той няма вина.

Робин, която си мислеше как никога няма да забрави образа на Викас Бхардваж със зейналата на шията му рана и видимите прерязани сухожилия и артерии, попита:

– Според теб за какво ни държат още тук?

– За да изчакаме пристигането на висшестоящите – отговори Страйк. – Надявам се да видим познати лица. Тъкмо затова споменах Разполовяване на тоя рижав фукльо.

През високия прозорец се виждаше късче черно небе, осеяно със звезди, преди вратата отново да се отвори и Страйк да зърне с облекчение дребната и гъвкава фигура на Анджела Даруиш.

– Отново се срещаме – отбеляза тя. Страйк понечи да стане, за да предложи на Даруиш един от общо двата стола, но тя поклати глава.

– Не, благодаря. Току-що прочетох показанията ви. И така, Бхардваж е участвал във вашата онлайн игра? Онази, инфилтрирана от Разполовяване?

– Не просто е участвал, бил е един от създателите ѝ – уведоми я Страйк.

– Знаят ли откога е мъртъв? – обърна се Робин към Даруиш.

– Приблизително от двайсет и четири часа – отговори Даруиш.

Робин си помисли, че тогава бездруго би било твърде късно, когато тя и Страйк бяха спрели за кафе на бензиностанцията край Кеймбридж.

– Тук има много охранителни камери – посочи Страйк, който ги бе забелязал на влизане. – Бих казал, че мястото е извънредно сигурно, само че идиотът, който ни пусна, очевидно има навика да отваря на непознати.

– Идиотът, който ви е пуснал, е доктор по теоретична физика – информира го Анджела Даруиш. – В момента го разпитват. Там е проблемът с комуналните сгради. Надеждни са само колкото най-малко съвестния по отношение на сигурността обитател. При все това не мисля, че ще се затрудним много с идентифицирането на убиеца. Както отбелязахте, навсякъде има камери. Някой трябва да е бил много отчаян да се отърве от горкия човек, та да рискува лицето му да се заснеме толкова много пъти.

– Имам чувството, че на камерата ще видите само маска от латекс – каза ѝ Страйк.

Липсата на реакция на Даруиш при тази му реплика го заинтригува.

– Ще се опитаме имената ви да не се появяват в медиите – каза тя. – Не ви трябва повече излагане на показ след онази бомба.

– Ще сме ви благодарни – отговори Страйк.

– Къде ще отседнете?

– Нямаме представа – каза Страйк.

– Когато имате, уведомете ни – поръча Анджела Даруиш. – Сигурно пак ще имаме нужда да поговорим с вас. Ще ви изпратя – добави тя. – Не се тревожете, гарантирах за вас пред полицията.

– Благодаря. – Страйк се изправи. Дясното му коляно отново пулсираше. – Рижавият господин май не ни хареса много.

– Шперцовете имат такъв ефект върху някои хора – отбеляза Даруиш с лека усмивка.

Когато се отправиха към улицата през тъмната градина, Робин видя паркирани полицейски коли. Групички студенти се бяха скупчили пред сградата, без съмнение ужасени от случилото се с човек от техните среди.

– Е, лек път и ни уведомете къде можем да ви открием – каза Даруиш, когато стигнаха до беемвето. Вдигна ръка за довиждане и после се отдалечи.

– Добре ли си? – попита Страйк, когато с Робин седнаха в колата.

– Нищо ми няма – отвърна тя, което не беше съвсем вярно. – А сега какво?

– Можем да отседнем у Ник и Илза – предложи Страйк не много убеден.

– Не можем. Тя е бременна. Не им трябват гости, дето да им докарат Разполовяване след себе си.

– Ако ти се шофира до Лондон, може да намерим хотел в близост до офиса, така че да имаме достъп до нещата ни, щом ни позволят да влезем. Но ако предпочиташ да нощуваме тук...

– Не – отсече Робин. Беше се наситила на Кеймбридж за дълго време напред. – Предпочитам да се приберем.

86

Бруталното убийство на Викас Бхардваж, постъпил в Университета на Кеймбридж на шестнайсетгодишна възраст, чийто гений го бе направил доктор по астрофизика едва на двайсет и три и вече му бе спечелил международна награда за проучванията, вдиг­на оправдан шум в медиите. Робин изчете всички новинарски репортажи и се усещаше изпълнена с необяснима скръб за младия човек, когото изобщо не бе познавала. Нима бе нередно, питаше се, да намира убийството му особено ужасяващо, защото бе толкова умен и успял в своята област?

– Не – отсече Страйк на този ѝ въпрос по време на обяд два дни по-късно в кафето на хотел на Поланд Стрийт, където сега двамата бяха отседнали. Очакваха останалите от екипа да пристигнат за отдавна отлаганата работна среща лице в лице. Страйк реши, че си струва да се пожертват няколко часа наблюдение, за да се повдигне духът на хората.

– На драго сърце бих оставил Оливър Пек да го прегази влакът, ако това можеше да върне Бхардваж. Каква полза от Пек за когото и да било?

– Не мислиш ли, че това малко бие на евгеника? – подхвърли Робин.

– Само ако аз лично бутам простаци под влака – увери я Страйк. – Но тъй като не обикалям наоколо да убивам хора, които не харесвам, не мисля, че е грешно да призная как някои допринасят далеч повече от други за благото на света.

– Значи не си привърженик на принципа „смъртта на всеки човек ми отнема по нещо“? – попита го Робин.

– Нищичко не биха ми отнели кончините на някои мръсници, които съм срещал – отвърна Страйк. – Видя ли тази сутрин какво са казали близките на Бхардваж пред „Таймс“?

– Да – кимна Робин, без да споменава, че прочетеното я бе разплакало.

Освен че молеше за помощ при разкриване на убиеца му, семейството на Викас бе изразило огромната си и трайна гордост от гения, който не бе допуснал инвалидността да го спре по пътя му и за когото астрофизиката бе била целият му живот.

– Това ми попълни много празнини – каза Страйк.

– В какъв смисъл?

– За доктор по астрофизика е много необичайно да прекарва толкова време в онлайн игра. Но пък после научаваме, че е попаднал в Кеймбридж едва шестнайсетгодишен при все тежкия му недъг. Обзалагам се, че е бил адски самотен. Тази игра е била неговият социален живот. Вътре в играта не е било нужно да се изправя пред речевите и двигателните си проблеми. Вероятно е било облекчение за него да престане да бъде вундеркинд, а да е просто поредният фен, срещащ се с други фенове.

– И да е пръв приятел на Аномия.

– Да – кимна Страйк. – Това е интересен пункт, нали? С кого от останалите ни заподозрени би могъл най-вероятно да се сдружи Викас Бхардваж?

– И аз самата се питах това – каза Робин.

– Киа е хубава – посочи Страйк. – Мога да си представя как самотен младеж би искал да ѝ бъде най-добър приятел.

– Вярно – съгласи се Робин. – Но пък и Тим Ашкрофт би могъл да бъде приет за приятен млад мъж, ако човек не подозира за педофилските му наклонности.

– А от твоя запис установих, че Пиърс може да бъде много очарователен, когато поиска. Плюс, че той е познавал Ледуел и Блей. Живеел е с тях. Това би било примамливо за един фен.

Седяха мълчаливо известно време, после Страйк подхвърли:

– Слава богу поне, че на медиите още не им е просветнало за нашето присъствие там. Всичко добре ли мина в апартамента ти вчера?

– Да, нямаше проблем – отговори Робин.

След като бе се посъветвала с полицията дали е безопасно, тя се бе върнала за кратко у дома си да си вземе сак с чисти дрехи за хотела. През часа, прекаран в апартамента, поля леко клюмналия филодендрон и за един ирационален миг обмисляше да го вземе със себе си в хотела.

Робин подозираше, че състоянието ѝ при първото влизане в хотела – уморена след стотиците километри шофиране и съвсем неотдавна зърнала трупа на Викас Бхардваж, – може да ѝ бе създало предубеждение към него, но възприемаше стаята си със сив интериор като тясна, неуютна и бездушна. За разлика от Страйк, прекарваше почти цялото си време вътре, тъй като трябваше да учи за теста, на който Аномия щеше да я подложи след по-малко от седмица.

Съдружникът ѝ, от друга страна, посрещаше ситуацията абсолютно невъзмутимо. Покрай годините в армията бе привикнал често да сменя мястото на обитаване; предпочиташе пространство, което е чисто, свободно от много вещи и практично организирано. Да е тясно понякога му идваше добре, когато не носеше протезата си. Също така хотелът бе идеално разположен по отношение на това, че Страйк можеше да наблюдава ремонтните работи в офиса, а и защото знаеше отлично кое къде е в района.

Мидж и Баркли бяха първите сътрудници, които пристигнаха за срещата на екипа. Мидж беше с джинси и блуза без ръкави, която накара Робин остро да осъзнае доколко лишени от тен бяха собствените ѝ ръце.

– Тази сутрин всичко мина по план – бяха първите думи на Мидж към Страйк.

– Какво се е случило тази сутрин? – попита Робин, която още от седем часа бе гледала епизоди на Мастиленочерно сърце и се бе опитвала да запомни сюжетни линии и важни реплики.

– Посетих първата съпруга на Джаго Рос – осведоми я Мидж. – Показах ѝ заснетия материал, на който пердаши децата и заставя малкото момиче да прескача препятствието с понито си.

– И? – погледна я въпросително Страйк.

– Ще подаде молба в съда да бъде определена за единствен попечител – отвърна Мидж. – Но обеща да не се обажда на Рос и на адвоката си преди довечера.

– Това е добре – кимна Страйк.

– Нима ще... – подхвана Робин, но в същия момент заговори Баркли.

– Намери ли заместник на мухльото Нътли?

– Работя по въпроса – отговори му Страйк, макар в действителност да не бе имал време да се занимае с попълване на екипа, откакто се беше върнал от Кеймбридж. Повечето от днешната сутрин бе посветил на среща с хазаина на офиса, който изпитваше разбираема нервност във връзка с подновяване на срока на договора след избухналата бомба, и се бе наложило дълго да го увещава.

– С Мидж имаме новини за Шавливи пръсти – обяви Баркли.

– Отлично – зарадва се Страйк. – Ще ни ги кажете, като дойдат Дев и Пат, само на минута разстояние оттук са.

Робин бе доволна да види, че Пат изглеждаше съвсем както обичайно, когато пристигна с Дев. Енергичната ѝ походка подсказваше, че експлозията на бомбата, запратила вратата към нея, не бе причинила трайно увреждане. Маниерът ѝ на поведение също не бе променен. Когато погледна неодобрително триъгълната табуретка, на която трябваше да седне, Страйк веднага се изправи да ѝ предложи място на канапето, но тя му се тросна:

– Не ми пречи да седна на табуретка, не съм грохнала от старост още – и яростно засмука електронната си цигара.

След като поръчаха ядене и напитки за всички, Страйк каза:

– Реших, че ни е нужна среща лице в лице. Знам, че отсъствието ни с Робин за няколко дни затрудни всички ви. Просто исках да знаете колко високо оценяваме свършената от вас работа, докато ни нямаше, и това, че останахте верни на агенцията след случилото се.

– Има ли изгледи полицията да залови скоро изпращача на бомбата? – попита Дев.

– Все още нямаме сведения от тях, но надали ще отнеме дълго, при положение че със случая са се ангажирали и MI5 – отвърна Страйк с надеждата да не звучи като прекален оптимист. – Е, какви са последните новини за Шавливи пръсти?

– Икономката напусна – съобщи Баркли.

– Интересно – отбеляза Страйк.

– Да. Снощи стоях до нея на автобусна спирка, докато тя казваше на Шавливи пръсти, че твърдо не желае повече да се връща на работа, защото е уплашена.

– Уплашена ли? Уплашена от какво? – попита Страйк.

– От КГБ – отвърна Баркли.

– Вече няма КГБ – уточни Робин. – А и откъде накъде?

– От това, което успях да дочуя – каза Баркли, – Шавливи пръс­ти ѝ е разправял как пастрокът му е наблюдаван от руското правителство и така я е убедил да измъква всичките скрити камери и да му ги предава. Майка му не бивало да бъде тревожена, защото е болна. Но Мидж знае повече по въпроса.

– Да бе, болна друг път – подхвърли Мидж. – Майката пристигна в Лондон преди два дни. Вчера проследих нея и Шавливи пръсти и по луд късмет успях да седна до тях в бара за шампанско и хайвер в „Хародс“.

– Ще го имам предвид, когато отчитам месечните ти разходи – увери я Страйк.

– Ако е утеха за теб, беше ужасно. Не бях вкусвала черен хайвер преди.

– Нямаше ли по-евтин вариант?

– Не се занасяй, Страйк. Та аз седях в бар за хайвер. Трябваше да ги накарам да ми донесат свинско шкембе ли?

Робин се разсмя.

– И така – продължи Мидж, – успях да чуя целия им разговор. Тя обмисля развод. Ако питате мен, Шавливи пръсти се опитва да отмъкне колкото може от онази къща, преди да бъдат сменени ключалките.

– Или – вметна Страйк – тя го кара да задига вещи, които иска да запази за себе си, та да не ѝ се налага да се бори за тях в съда, вероятно с презумпцията, че ще бъде обвинена икономката.

– Не бих се изненадала – кимна Мидж. – Шавливи пръсти и майка му са си много близки, както изглежда.

– Ами добре, отлична работа и от двама ви. Оставаме с Шавливи пръсти и майка му, докато тя е тук. На каква възраст е?

– Знам ли...на някъде между четиресет и пет и петдесет – отвърна Мидж. – На тъмно би могла и по-млада да изглежда. Лицето ѝ е пълно с ботокс. На ярка светлина има вид, сякаш е получила анафилактичен шок.

– Просто се чудя дали, след като има на ума си развод... Активен ли е социалният ѝ живот, откакто е в Лондон?

– Храни се навън – отговори Мидж. – По-миналата вечер отиде на бар в Найтсбридж с две жени, които досущ приличаха на нея.

Страйк замислено погледна Дев.

– Какво? – попита сътрудникът.

– Полезно би било някой добре изглеждащ търговец на произведения на изкуството да я разприказва. Току-виж го помолила да оцени или препродаде откраднатото от Шавливи пръсти.

– Нищичко не знам за изкуство – възрази Дев.

– Ще специализираш само в предмети, за които ни е известно, че са изчезнали от къщата – успокои го Страйк.

– А защо аз не бях избран за тази задача? – с абсолютно безизразно лице запита Баркли.

– Да не би да знаеш много за изкуство? – обърна се към него Страйк.

– В техникума освен заварки учихме и за Фаберже.

Дори Пат се засмя.

Сандвичите им пристигнаха и Страйк заговори:

– И така: Аномия.

По изопнатите лица на сътрудниците личеше, че новата тема не ги въодушевява особено.

– Останаха ни трима силни кандидати – продължи Страйк. – Доста обикаляне предстои, преди да изключим още някого.

– При тази скорост може да отнеме години – коментира Мидж.

– Робин е близо да попадне в модераторския канал на играта – съобщи Страйк. – Мисля, че това ще е ключов пробив за разрешаването на случая.

Страйк не можеше да вини сътрудниците си, че изглеждаха скептични. Агенцията имаше петима разследващи и в момента едната не можеше да поема задачи, защото се опитваше да премине теста на Аномия, а от тях се очакваше да следят шестима души.

– Вижте, знам, че сме претоварени, но довечера Рос би трябвало да отпадне от графика ни.

– Ще се видиш с него ли? – попита Робин.

– Да – отговори Страйк, без да дава пояснения. И тъй като не желаеше обсъждане пред целия екип за Рос, дългите му и заплетени отношения с Шарлот и чувството му за вина, че поначало е обременил агенцията с това допълнително натоварване, той върна разговора обратно към Аномия и разпредели на всеки подизпълнител заподозрян, чието наблюдение да възобновят този следобед.

87

В осем и половина вечерта, по което време Джаго Рос обикновено се връщаше от работа, Страйк пристигна в Кенсингтън и се отправи към огромната и солидна сграда от червени тухли с фасада от бял камък, където Джаго притежаваше апартамент. И разбира се, прозорците му на втория етаж светеха, тъй че Страйк натисна звънеца до външната врата, която отчасти бе стъклена и се виждаше луксозното фоайе зад нея. Появи се портиер в черна ливрея, но не пусна Страйк вътре.

– Идвам при Джаго Рос – съобщи Страйк. – Името ми е Корморан Страйк.

– Ще позвъня горе, господине – отговори портиерът с приглушен като на погребален агент глас и учтиво затвори вратата пред лицето на Страйк. Детективът бе убеден, че Рос ще го приеме, та макар и само за да има шанс да го обижда и заплашва лице в лице, тъй че зачака без излишно притеснение и то се знае, портиерът се върна след две минути, отвори вратата и го пусна да влезе.

– Втория етаж, апартамент 2В – упъти го с все същия приглушен и почтителен тон на някой, изказващ съболезнования на важна личност. – Асансьорът е право насреща.

Тъй като Страйк сам го виждаше пред очите си, не сметна, че тази информация заслужава бакшиш, и директно се отправи нап­ред през фоайето, застлано с тъмносин килим, натисна месинговия бутон до вратите на асансьора и те се отвориха към махагонов интериор с кристално огледало в позлатена рамка. При повторното отваряне на вратите Страйк се озова на площадката на втория етаж, също застлана с тъмносин килим, със свежи лилиуми във ваза върху масичка и три махагонови врати, разделящи апартаментите. Името „Рос“ бе гравирано на малка метална табелка върху средната врата. Страйк натисна поредния месингов звънец и зачака.

На Рос му отне близо цяла минута да отвори. Беше висок колкото Страйк, но много по-слаб и изглеждаше, както бе изглеждал винаги – като полярна лисица с бялата му коса, тясно лице и яркосини очи. Още беше с деловия си костюм, само бе поразхлабил вратовръзката си и държеше кристална чаша май с уиски в нея. Отмести се с безизразно лице, за да пропусне Страйк в коридора, после затвори входната врата и мина покрай госта си към помещение, което приличаше на салон за гости. Страйк го последва.

Детективът бе наясно, че апартаментът е собственост на родителите на Рос и обзавеждането бе почти пародийна версия на „стари пари“ от леко избелелите, но скъпи брокатени завеси до античния полилей и ръчнотъкания килим от Обюсон. Тъмни маслени картини с кучета, коне и вероятно предци висяха по стените. В сребърна рамка на масичка зад канапето се набиваше на очи снимка на Рос на млади години, на която той носеше черен фрак и бяла вратовръзка – официалната униформа на Итън.

Рос изглеждаше решен да принуди Страйк да заговори пръв, към което последният нямаше възражения – всъщност нямаше търпение да приключи с това възможно най-бързо, – но преди да е отворил уста, чу стъпки.

От съседна стая се появи Шарлот с високи черни обувки и прилепнала черна рокля. Имаше вид, сякаш бе плакала, но изражението ѝ при вида на Страйк бе искрено смаяно.

– Корм – промълви тя. – Какво...?

– „Оскар“ за най-добра женска роля се присъжда на... – изрецитира Джаго от едно от канапетата, върху чиято облегалка бе протегнал ръка, за да демонстрира лежерност.

– Изобщо не знаех, че ще идва! – троснато заяви Шарлот на съпруга си.

– Естествено, че не си знаела – провлечено подхвърли Джаго.

Но Шарлот гледаше Страйк, който с дълбоки опасения установи, че тя е поруменяла от удоволствие и надежда.

– Да не би да се натъквам на семейно помирение? – попита той с двойната цел да попари очакванията на Шарлот и да ги настрои на темата възможно най-бързо.

– Не – отвърна Шарлот и се засмя въпреки зачервените си очи. – Джаго ме повика тук с намерение да купи децата ми от мен. Ако съм искала да избегна обрисуването ми в съда като развратна психопатка, можело да си тръгна оттук със сто и петдесет хиляди, освободени от данъци. Предполагам, мисли, че това ще му излезе по-евтино, отколкото да подхваща съдебно дело. Сто четиресет и пет хиляди за Джеймс и пет за Мери, както допускам. Или тя и толкова не струва? – отправи рязка реплика към Рос.

– Не и ако се е метнала на майка си – заяви Джаго, вперил поглед в нея.

– Виждаш ли как се отнася с мен? – обърна се Шарлот към Страйк и потърси по лицето му следа от съчувствие.

– Това е финалната ми оферта – каза Джаго на жена си – и го правя само за да не се налага на децата ми да научат истината за майка си, когато пораснат достатъчно, че да четат вестници. Иначе на драго сърце бих отишъл на дело в съда. „Децата бяха присъдени на баща им, защото майка им бе една истинска Шарлот Рос“ – добави Джаго и лениво се извърна към Страйк. – Знам колко те боли да чуеш това.

– Изобщо не ме е грижа кой от вас ще получи опеката – заяви Страйк. – Тук съм да се уверя, че аз и агенцията ми няма да бъдем замесени в калните ви скандали.

– Уви, това няма да е възможно, колкото и тъжно да е – съобщи Джаго, макар да не изглеждаше ни най-малко натъжен. – Голи снимки. „Винаги ще те обичам, Корм“. Спасил си ѝ живота, когато би ми спестило много време, неприятности и пари, ако тя бе умряла в онази лудница...

Шарлот грабна полирана малахитова сфера с големината на грейпфрут от най-близката маса и я запрати, като се целеше към огледалото на камината. Както Страйк би могъл да предскаже, тя не го улучи и падна с глухо тупване върху купчина книги на близка масичка, а после кротко се изтъркаля на килима. Джаго се изсмя. Както Страйк също би могъл да предскаже, тогава Шарлот докопа следващия най-близък предмет, инкрустирана кутия от костенуркова черупка, и я запокити към Джаго, но той я отклони с едно движение на ръката и тя се разби в решетката на камината.

– Това беше антика от осемнайсети век – процеди той вече без усмивка – и ще платиш за нея, дяволите да те вземат.

– О, аз ли? Аз? – кресна Шарлот.

– Да, ти, побъркана кучко – заяви Джаго. – От офертата ми вече отпаднаха десет бона. Сто и четиресет хиляди и ще можеш да виждаш близнаците под надзор шест пъти в годината.

Той отново се обърна към Страйк.

– Все пак се надявам да не си въобразяваш, че си единственият, с когото е кръшкала, защото...

– Проклет лъжлив мръсник! – писна Шарлот. – Нищо не съм имала с Ландън и ти го знаеш, само се опитваш да всяваш раздор между мен и Корм!

– Няма такова нещо като „мен и Корм“, Шарлот – намеси се Страйк. – И не е имало от пет години насам. Ако вие двамата успеете да се контролирате за няколко минути, мисля, че е от ваш интерес да чуете какво имам да кажа, тъй като е с пряко отношение към този разговор.

И двамата изглеждаха малко изненадани от думите му и преди някой да е успял да го прекъсне, Страйк заговори на Джаго:

– Една от сътрудничките ми е посетила днес бившата ти съпруга. Показала ѝ е заснети доказателства как риташ и шамаросваш дъщерите си пред къщата ти в Кент. Бившата ти съпруга също така е видяла как принуждаваш една от тях да прескача препятствие с понито си, при което сериозно е пострадала. Сътрудничката ми каза, че бившата ти жена сега възнамерява да подаде молба да стане единствен попечител въз основа на събраните от агенцията ми доказателства.

Невъзможно бе да се разбере дали Рос пребледня, защото той винаги изглеждаше, сякаш във вените му тече антифриз, а не кръв, но със сигурност застина в неестествена неподвижност.

– Днес следобед пратих копия от въпросния филм и до твоята къща – уведоми Шарлот, която за разлика от Рос бе порозовяла повече отвсякога и изглеждаше възторжена. – Излишно е да споменавам, че запазих копия и за себе си. Ако името ми бъде споменато в съда по време на бракоразводното ви дело – продължи Страйк, като гледаше Рос право в очите, – ще изпратя материала в таблоидите, пък да видим от чия история ще се заинтересуват повече: от безпочвено обвинение, че съм имал авантюра с омъжена жена, или от аристократ милионер с връзка с кралското семейство, който рита жестоко малки момичета и причинява злополуки, при които те си чупят краката, защото се смята за недосегаем.

Страйк се отправи към вратата, но спря за кратко.

– О, и между другото, една от многото ви бавачки е напът да напусне. Естествено, агенцията ми не би записала тайно личен разговор, но един от детективите ми е изготвил подробни бележки какво е бъбрила в пъба. По нейно мнение и двамата сте негодни да бъдете в близост до деца. Без съмнение сте подписали с нея договор с клауза за конфиденциалност, но съм уверен, че вестниците ще покрият правните ѝ разноски в замяна на всички потресаващи подробности. И така, не забравяйте: разполагам с името и адреса на бавачката, както и с бележки за разговора. Разполагам още и с видеозаписа. Едно обаждане до коя да е медия и ще видим чие име ще бъде влачено в калта. Така че и двамата си помислете дълго и усилено дали отново някога да ме замесвате в гадните си бъркотии.

Докато прекосяваше коридора, не го последва никакъв звук. Семейство Рос май бяха онемели от шока. Той хлопна силно вратата на апартамента зад себе си.

Портиерът във фоайето се изненада да види отново Страйк толкова скоро и стана да му отвори вратата. Тъй като Страйк спокойно би могъл и сам да си я отвори, не смяташе, че и това заслужава бакшиш, така че си тръгна само с едно „приятна вечер“ и се отправи в мрака към Кенсингтън Хай Стрийт, където се надяваше да хване такси.

Но когато след минути приближи улицата, чу зад себе си чаткане на високи токове по каменната настилка и отлично знаеше чий глас ще чуе.

– Корм... Корм!

Обърна се. Шарлот извървя последните няколко крачки на високите си обувки задъхана, красива и поруменяла.

– Благодаря ти – каза тя и посегна да докосне рамото му.

– Не го направих заради теб – заяви Страйк.

– Не продавай на краставичар краставици, Блуи.

Вече не се усмихваше, а оглеждаше лицето му за потвърждение.

– Това е истината. Направих го за себе си и за по-големите деца.

Отново се обърна, извади цигарите си в движение, но тя го догони и го сграбчи за ръката.

– Корм...

– Не – отсече той и освободи ръката си. – Това няма нищо общо с нас.

– Проклет лъжец – възкликна тя със смях.

– Аз не лъжа – излъга той.

– Корм, върви по-бавно, с високи токове съм.

– Шарлот – заговори той, като се обърна с лице към нея, – набий си го в главата. Агенцията ми бе застрашена. Всичко, за което съм работил през последните пет години, щеше да иде по дяволите, ако бях намесен в бракоразводното ви дело. Не искам да попадам в клюкарските рубрики.

– Да, чух, че сте се разделили с Мадлин – каза тя с лека усмивка и на него му стана ясно, че нищо, което бе казал, не бе оставило отпечатък у нея. – Корм, да идем на питие да го отпразнуваме. Агенцията ти е в безопасност, а аз съм свободна от Джаго...

– Не – повтори Страйк и се обърна отново да продължи по пътя си, но този път тя го сграбчи с такава сила, че да я отблъсне, би означавало да я повали на паважа, както бе така нестабилна на нейните токове.

– Моля те – промълви тя и той я виждаше как още вярва в някогашната си власт над него, упражнявана тъй дълго време, как бе убедена, че зад гнева и раздразнението му има любов, издържала на толкова много грозни сцени. – Моля те. Едно питие. Корм, казах ти го, когато умирах, в предсмъртните си мигове, и това можеше да са последните ми думи. Обичам те!

При това търпението му напълно се изчерпа. Откопча пръстите ѝ от ръката си и каза:

– За теб любовта е един дълъг химически експеримент. Участваш в него заради опасността и взривовете, а дори и да не бях приключил вече с теб – добави брутално, – нищо на света не би ме накарало да искам да отглеждам децата на Джаго Рос.

– Ами... очаквам да ни присъдят съвместно попечителство. Те няма да бъдат с мен през цялото време.

При тези думи оживената нощ сякаш забави ход около Корморан Страйк и непрестанното ръмжене на трафика внезапно заглъх­на. Този път не се взираше надолу към лицето на Робин, замаяно от алкола и от желание: у него се бе случила сеизмична промяна, защото той усети нещо да се счупва и знаеше, че няма начин да бъде отново залепено.

Не че прозря истината за Шарлот в този конкретен миг, защото бе се научил да вярва, че няма единствена и статична истина за което и да било човешко същество, но разбра веднъж завинаги, че нещо, което бе приемал за истинско, не беше.

Винаги бе вярвал – принуден бе да вярва, защото, ако не го вярваше, какво иначе правеше, като отново и отново се връщаше към връзката?, – че колкото повредена и деструктивна да беше тя, колкото и склонна да създава безредици и да причинява болка, двамата споделяха една и съща съкровена същност, където живееха непоклатими принципи. Въпреки всички свидетелства за противното – нейната злоба и стремеж да руши, копнежът ѝ за хаос и конфликт – той романтично се бе вкопчвал в идеята, че също толкова увреденото ѝ, хаотично и на моменти плашещо детство, колкото неговото собствено, я е оставило с желанието да префасонира своето кътче в света в по-здравословно, безопасно и добро място.

А сега виждаше, че изцяло е грешил. Представял си бе, че уязвимостта ѝ означава инстинктивна връзка с други уязвими хора. Дори ако човек не искаше деца, както той не искаше, защото не бе готов да направи нужните жертви, необходими, за да ги отгледа, със сигурност би сторил всичко по силите си, та да не са длъжни да прекарват половината от времето си с Джаго Рос, нали така? Може всичко да си бе мислил за Шарлот, но никога не се бе съмнявал, че в този момент ще вземе същото решение като бившата съпруга на Джаго Рос: да се бори, за да опази децата си от баща им.

– Защо ме гледаш така? – попита Шарлот, обзета от нетърпение.

Всъщност Страйк едва сега регистрира факта, докато оглеждаше впитата черна рокля, която бе му била последна грижа в апартамента на Джаго Рос, че Шарлот е отишла при съпруга си, с когото бяха разделени, облечена да прелъстява. Вероятно планът бе отново да омагьоса Рос, макар че може би непознатият Ландън чакаше с надежда в някой бар в Мейфеър, докато Шарлот се опит­ваше да запали наново пламъка на връзката с мъжа, от когото никога не се бе отказала напълно.

– Лека вечер, Шарлот – каза Страйк, като се извърна и отдалечи, но тя пак изтича след него и хвана ръката му.

– Не можеш да си тръгнеш така. Стига де, Корм – отново се засмя тя, – едно питие!

Но към тях приближаваше свободно такси. Страйк вдигна ръка, таксито намали скорост и минута по-късно се отдели с него от тротоара, а той остави една от най-красивите жени в Лондон да се взира безизразно след него.

88

Колкото и да не бе желал да сподели питие с Шарлот, сега Страйк копнееше да пийне, тъй че спря в магазинче на път за хотел „Зет“, реши да забрави за диетата си и купи уиски и бира.

Пластмасовият плик потракваше в протезата му, докато минаваше по хотелския коридор покрай стаята на Робин през пет врати от неговата. Тъкмо бе извадил картата си, за да отключи, когато чу зад гърба му да се отваря врата, обърна се и видя главата на Робин да се подава от стаята ѝ.

– Защо не отговаряш на съобщенията си? – попита го тя.

От изражението ѝ Страйк веднага разбра, че нещо не е наред.

– Прощавай, не съм чул сигнала... Какво има? – попита той и се върна към нея.

– Би ли влязъл вътре?

Едва когато я приближи, той видя, че е по пижама, състояща се от сиви шорти и тениска. Вероятно в същия момент самата Робин осъзна, че е без сутиен, защото когато той стигна до вратата, тя се втурна вътре, грабна халат за баня от леглото си и го наметна. В топлата стая миришеше на шампоан и личеше, че Робин е използвала сешоар.

– Имам добри новини – каза тя, като се обърна към него, а той затвори вратата. – И лоши.

– Първо лошите – подкани Страйк.

– Провалих се – каза тя, като взе айпада си и му го подаде. – Последната снимка едва успях да я щракна. Страйк, много, много съжалявам.

Страйк остави на земята плика с алкохол, седна на леглото, тъй като нямаше стол, и разгледа снимките на случилото се в играта през последния час.

<Отворен е нов частен канал>

<9 юни 2015 г. 21: 45 ч.>

<Аномия кани Бъфилапи>

>

Аномия: Какво правиш тук? Трябва да преговаряш за теста си за модератори.

>

>

>Бъфилапи: Преговарях цели часове.

>

>

Бъфилапи: Нужно ми беше да поразпусна малко!

Аномия: Да си виждала Духче1?

Бъфилапи: Не, съжалявам.

>

>

Аномия: Е, ако ще ставаш модератор, редно е да знаеш, че ще има някои промени.

Аномия: Морхаус напусна.

Бъфилапи: О, боже, наистина ли?

Аномия: Не е голяма загуба.

>

<Отворен е нов частен канал>

<9 юни 2015 г. 21: 47 ч.>

<Хартела кани Бъфилапи и Духче28>

Хартела: Здрасти.

<Червей28 се присъединява към канала>

<Бъфилапи се присъединява към канала>

>

>

Бъфилапи: Здрасти, какво ново?

>

>

>

Червей28: Хартела, Морхаус наистина ли е напуснал????

Бъфилапи: Какво? Морхаус е напуснал?!

Хартела: Аномия казва, че не си изпълнявал задълженията.

Червей28: Не мога да повярвам.

Червей28: Мислех ги за първи приятели.

Аномия: ПотрошенДрек ще ми помага, ако играта има нужда от ъпдейт.

Аномия: Продължаваме напред без частни канали. Затварям ги.

Аномия: Модераторският канал и основната игра, това ще е.

Аномия: Край на приказките зад гърба ми.

>

>

>

Аномия: Да не говориш по друг частен канал в момента?

>

>

>

Бъфилапи: Да.

Бъфилапи: Говоря с Хартела и Червей28.

Аномия: Добре, поне не излъга.

Аномия: Това е похвално.

Аномия: Трябва да знам, че мога да се доверявам на модераторите си.

Аномия: Питат те дали знаеш къде изчезна Духче1 ли?

Бъфилапи: Да.

Бъфилапи: Само че аз не знам.

>

>

>

Червей28: Не може ли да вземем повече модератори, та Морхаус да върши по-малко работа?

Хартела: Аномия е по-доволен без него.

Хартела: Да сте виждали Духче1?

Бъфилапи: Не.

Червей28: Не. Защо?

Хартела: Изчезнал е.

Хартела: Вече пропусна две модераторски сесии.

Хартела: Аномия е бесен.

Хартела: Пращал му е имейли и какво ли не.

Бъфилапи: Леле, колко странно.

Червей28: Може да е болен.

Хартела: Няма как да е болен, всички сме длъжни да предупреждаваме Аномия, ако не можем да се включим като модератори.

Червей28: Ами ако е претърпял катастрофа или нещо такова?

Хартела: Невъзможно.

Хартела: Мисля, че Аномия би знаел. Почти сигурна съм, че той знае кои са всички модератори в реалния живот.

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Червей28: Но Духче1 не би напуснал играта.

Червей28: Щеше да ми каже.

Червей28: Няма начин да си тръгне просто така.

Хартела: Имаш ли данните му за контакт?

Червей28: Не, разбира се. Правило 14.

Червей28: Чули ли сте дали от полицията вече са повдигнали обвинение на Ф****О*****?

Аномия: Говориш ли в момента с някого друг по частен канал?

>

>

>

>

Бъфилапи: Прощавай, трябваше да ида до тоалетната.

Аномия: Отговори на въпроса.

>

>

Бъфилапи: Не.

Бъфилапи: Говоря само с Червей28 и с Хартела.

Аномия: Сигурна ли си?

Аномия: Краткото ти отскачане до банята съвпадна с влизането на Хартиенобяла.

Хартела: Не са и няма да го направят.

Хартела: Не е бил той.

Хартела: Хората трябва да спрат да тръбят за неща, които не знаят.

Червей28: Аз кога съм тръбила?

Хартела: Не говоря за теб, а за разните фенове на „Мастиленочерно сърце“ в Туитър, дето настояват, че той го е направил.

>

Хартела: Твърдо не е той.

Червей28: Откъде знаеш?

Хартела: Просто знам.

Хартела: Пфу, вижте. Хартиенобяла е тук.

<Отворен е нов частен канал>

<9 юни 2015 г. 21: 56 ч.>

<Хартиенобяла кани Бъфилапи>

>

Хартиенобяла: Аномия говори ли с теб?

>

>

>

<Бъфилапи се присъединява към канала>

Бъфилапи: Здравей.

Хартиенобяла: Само ми кажи дали Аномия говори с теб.

>

Бъфилапи: В момента не, но имаме отворен частен канал.

Хартиенобяла: Какво казва?

Бъфилапи: Почти не познавам Хартиенобяла.

>

>

>

>

>

Аномия: И не говориш с нея в момента?

Бъфилапи: Нали ти казах, не.

>

>

>

>

>

Аномия: Хубавото при ПотрошенДрек е, че е достатъчно умен да не се прави на прекалено умен.

Бъфилапи: Не разбирам за какво говориш.

Бъфилапи: Не се правя на умна.

>

>

>

>

Аномия: Ти си просто дружелюбна, а?

Бъфилапи: Говорила съм с нея, но не тази вечер.

Бъфилапи: Тъкмо затова обичам играта, защото си приказвам с други фенове.

Хартела: Мислех си, че ще напусне, след като Морхаус го направи.

Хартела: Истинска коварна кучка е.

Червей28: Защо да е такава?

Хартела: Праща голи снимки на всички мъже.

Хартела: Очаквай и на теб да ти прати, Бъфи.

Хартела: Държи да поддържа висок броя на феновете си.

Хартела: Духче1 беше прав за нея.

>

>

>

>

Бъфилапи: Наистина ли праща голи снимки?

Хартела: Да, на всички мъже.

Червей28: Не може да го знаеш.

Хартела: Знам със сигурност, че е пратила на Аномия и на Морхаус.

Хартела: Видях една. Вайл ми я показа.

Червей28: Сериозно ли?

Хартела: Да, веднъж помолих Вайл да си разменим модераторските смени.

>

>

Бъфилапи: Пита ме дали знам къде е Духче1.

Бъфилапи: Каза също, че Морхаус е напуснал.

>

>

>

Хартиенобяла: Не казвай на Аномия, че говоря с теб.

Хартиенобяла: Умолявам те.

Хартиенобяла: Моля те, недей.

Бъфилапи: Добре, няма.

Хартиенобяла: Благодаря хх

>

>

>

>

>

Бъфилапи: Не мога да повярвам, че Морхаус е напуснал играта.

Хартиенобяла: Нямаше избор.

Хартиенобяла: Аз също напускам.

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Аномия: Hinc cum hostibus clandestina colloquia nasci.

Бъфилапи: Какво означава?

>

>

Аномия: Ето това.

>

>

>

>

>

<Бъфилапи е с отнет достъп>

Хартела: Отговори ми: „Навит съм, ако ми докажеш, че гола си по-хубава от тази“.

Хартела: Попитах го: „Кое е това момиче?“

Хартела: И той каза, че е Хартиенобяла.

Хартела: Пратила я на Аномия „по погрешка“, тогава Аномия я показал на Вайл, а той май я е пуснал на всички мъже, така че

>

<Бъфилапи е с отнет достъп>

Бъфилапи: Защо???

Хартиенобяла:

Защото Морхаус беше единствената причина да съм тук.

>

>

>

>

Хартиенобяла: Ти си добра, тъй че приеми това сериозно.

Бъфилапи: Кое да приема сериозно?

>

>

Хартиенобяла: Внимавай никога да не ядосаш Аномия.

>

Бъфилапи: Това звучи много злокобно.

Хартиенобяла: НИКОГА

>

>

Бъфилапи: Хартиенобяла?

>

<Хартиенобяла напуска канала>

>

>

<Бъфилапи е с отнет достъп>

– Аномия е знаел – каза Робин, когато Страйк свърши да чете и вдигна поглед. Сега тя седеше до него на леглото. – Знаел е, че говоря с Хартиенобяла. Не биваше да го лъжа, но се тревожех за нея и...

– Може да не го е знаел със сигурност – предположи Страйк, – но нищо чудно да е открил начин да наблюдава частните канали.

– По дяволите! – Робин скри ръце в дланите си. – Толкова работа отиде на вятъра.

– Не е така – продума Страйк замислено, защото тя изглеждаше съкрушена. Извади бутилката уиски от плика и се мъчеше да измис­ли да каже нещо различно от „но само това ни липсваше сега“.

– Хартиенобяла е онази, която е имала връзка с Морхаус, нали? – попита той и се огледа за чаша, та макар и такава за кафе или чай.

– Да, твърдеше, че знае истинската му самоличност.

– Значи е наясно, че е убит. Нищо чудно, че се маха оттам – коментира Страйк. – Въпросът е дали напускането на играта няма да я постави в още по-голяма опасност, защото, ако Морхаус ѝ е казал кой е Аномия, а Аномия знае коя е тя, защото най-малкото е виждал снимката ѝ, късмет ще има, ако не свърши с нож в гърба.

– И какво да правим?

– Утре ще кажа на Мърфи какво се е случило – каза Страйк, – макар той и Даруиш да изглеждат убедени, че зад всичко стои Разполовяване, та не съм сигурен доколко ще се заинтересува. Поне имам претекст да го попитам какво са научили от охранителните камери в Кеймбридж.

– Какво означаваше онзи латински цитат? – попита Робин. – Фразата, която Аномия написа, преди да ми забрани достъп.

Страйк погледна към айпада.

– Ти му казваш „Обичам играта и да разговарям с други фенове“, а отговорът в свободен превод гласи „от което се раждат тайни срещи с врагове“. Така че да, сега той смята Хартиенобяла за враг... Жалко, че Вайлпекора не е показал на теб онази снимка на Хартиенобяла.

– Ясмин я е видяла. Тя не харесва Хартиенобяла. Може да е запазила снимката като доказателство за нарушаване на правило 14.

– Това е идея – отвърна Страйк, извади бележника и писалката от джоба си и си записа подсещане. – Може да посетя Ясмин. Както се казва, отчаяните времена изискват отчаяни мерки. Искаш ли малко уиски, докато ми разправяш добрата новина?

– О... – Робин почти беше забравила, че има добра новина. – Киа Нивън със сигурност не е Аномия.

– Какво? – стъписа се Страйк. Напоследък Киа се беше придвижила до върха на списъка с личните му заподозрени.

– Мидж се обади преди около половин час. Сара Нивън има рожден ден и с Киа и приятели излезли на вечеря в миден бар. Киа въобще не е писала на телефона си, а, както видя, Аномия беше много активен на частните канали тази вечер.

– По дяволите – изруга Страйк, докато вадеше тапата на уискито. – Не, нямах предвид това... Хубаво е, че тя отпада, но това ни оставя само с...

– Тим Ашкрофт и Пез Пиърс – довърши Робин. – Знам. Цял следобед отбивам обаждания от Пез. Иска среща. Може би трябва да приема.

Страйк само изсумтя в отговор на това.

– Имаш ли чаша?

– Само една. В банята е, четката ми за зъби е в нея.

– Добре, ще взема моята и се връщам.

Едва когато Страйк излезе от стаята, Робин си спомни, че той се връщаше от срещата, на която се очакваше да се конфронтира с Джаго Рос. Отчаянието, че е изхвърлена от играта, бе прогонило всичко друго от ума ѝ. Тя отиде да вземе чашата си от банята и когато Страйк се появи със своята чаша за четката за зъби в ръка, понечи да попита:

– Как мина...?

Само че Страйк заговори и я прекъсна.

– Отново се случи, по дяволите Точно когато си вземах чашата. Едно от онези обаждания с променен глас като на Дарт Вейдър.

– Шегуваш се! – ахна Робин.

– „Ако изровите Еди, ще разберете кой е Аномия. Всичко е в писмото.“ Попитах го: „Кой си ти?“. Чу се някакво странно ръмжене и разговорът прекъсна.

Вгледаха се един в друг.

– Това, че споменава Аномия, е нещо ново, нали? – каза Робин.

– Така е, да – потвърди Страйк. – Преди беше само „ако искате да знаете истината“ и „ако искате да знаете кой я уби“.

Той взе бутилката и наля двойна доза в чашата на Робин, която тя държеше в ръка. Тя седна на леглото, придърпа халата около себе си и каза:

– Нали ти споменах, че Брам има такова устройство за променяне на гласа? Приложи ми го в Норт Гроув.

– С него звучеше ли като Дарт Вейдър?

– Малко, да.

Страйк, който и на себе си бе налял щедро количество, отпи голяма глътка, седна до Робин на леглото, извади електронната си цигара и попита:

– Мислиш ли, че обажданията идват от Брам?

– Опитът за ексхумиране на Еди ми звучи много в стил на Брам.

– Той би ли знаел, че в ковчега е имало писма?

– Вероятно – отвърна Робин след леко колебание. – И Мариам, и Пез са били в контакт с Джош, нали така?

– Брам би ли се заинтересувал от писмата?

– Не знам... Той е много странно хлапе. Много по-умен, отколкото човек би го помислил, като го слуша да крещи ключови фрази на Дрек. Чу какво каза Пез: има коефициент на интелигентност на гений.

Страйк всмукна дълбоко от електронната си цигара, после каза:

– Според Грант Ледуел онзи, който прави тези обаждания, се опитва да хвърли подозрение върху Ормънд и е трудно да се спори с логиката му. Никой, който е наред с главата, няма да си помисли, че Джош е убил Еди и едва не е отрязал собствената си глава, а после е продиктувал признание на Катя, за да го сложи в ковчега. Но Ормънд е арестуван, защо продължава този натиск за писмата?

– Брам може да не е обмислил нещата толкова напред. Както каза Джош, вероятно се опитва да разбере какво ще се случи в следващия момент.

– Човек би си казал, че дете с такъв висок коефициент на интелигентност би било наясно как нищо няма да се случи. Не се пристъпва към ексхумация на базата на анонимни обаждания от някой, звучащ като Дарт Вейдър. Бих предположил по-скоро, че самият Брам ще проникне в гробището през нощта и сам ще се опита да я изрови.

– Не говори така – каза Робин и неволно потръпна.

– Налице е и друг факт: никой в Норт Гроув не би трябвало да знае, че ние разследваме Аномия. А този, който ми се обажда, очевидно го знае и това го прави един от много малка група хора... Ако допуснем, естествено, че не сме разкрити. Снимките ни често се появяват по вестниците напоследък, а Тим Ашкрофт, Пез Пиърс и Ясмин Уедърхед биха могли да са те свързали с Джесика Робинс или Вениша Хол.

– Но анонимните обаждания започнаха преди това – припомни Робин.

– Вярно – съгласи се Страйк.

И двамата отпиха от уискито, после се втренчиха безмълвно в празното пространство, разсъждавайки над този нов проблем, докато пàрата от електронната цигара на Страйк се носеше помежду им.

– Ако обаждащият се наистина иска ексхумирането на Еди – проговори накрая Робин, – защо не каже директно каквото знае или мисли, че знае по повод писмата?

– Очевидният отговор ще е защото се бои да не бъде идентифициран – отвърна Страйк. – Мога да попитам Мърфи дали в полицията не са имали подобни обаждания. – Страйк взе писалката и си записа ново подсещане в бележника.

– Трябва да има нещо, което не виждаме – все още взряна нап­ред продума Робин. – Или някого, когото не виждаме... Имаше ли някакъв успех с приятели на Гюс Ъпкот?

– Не открих никаква следа от него онлайн освен стар клип в Ютюб, на който свири на чело. Може да възстановим наблюдението над него, за да видим с кого се среща – каза Страйк, но не звучеше особено ентусиазиран. – Ти сама го каза още в началото: Аномия няма как да е приятел на приятел на приятел на Джош или Еди. Скоростта на оповестяване на вътрешна информация не предполага дълга верига на комуникация.

– Дали ще има полза да издирим бившата любовница на Иниго Ъпкот?

– Можем да се пробваме, но не виждам някоя жена на средна възраст като Аномия.

Ами тогава се връщаме обратно към Пез и Ашкрофт, нали? – каза Робин. – Само тях двамата не сме изключили. Обзалагам се, че Ашкрофт знае латински. Имал е този тип обучение.

– Вярно, но какво повече би получил от играта, което да не може да получи в ролята си на Перо на правдата? Играта не е удобен начин да придърпваш малки момичета заради правило 14. Ако не можеш да съобщаваш лични данни, как ще установи той дали са от подходящата възрастова група?

– Това правило е толкова странно... Какво са искали да постигнат с него Аномия и Морхаус?

– Един господ знае, но забелязах, че според Хартела на Аномия му е известна идентичността на всички модератори. Правилото е едно за Аномия и друго за всички останали. Аномия държи цялата власт.

Отново настана мълчание, през което Страйк, вече изпил уискито си, си наля ново.

– Мислите ми все ме връщат към Норт Гроув – обади се Робин. – Все си мисля, че в Норт Гроув е коренът на всичко или поне там е бил. Цитатът на прозореца. Откраднатата картина на Джош...

– Всеки може да я е задигнал.

– Но вампирът е в играта – обърна се Робин към Страйк. – Не е в анимацията, а в играта. Аномия и Морхаус са смятали, че печелят преднина пред Джош и Еди, като са вкарали вампира, но той така и не е сложил край на анимацията.

На Страйк това не му бе хрумвало и той промълви:

– Отлично логическо разсъждение. И ни води право към Пез Пиърс, нали?

– Теоретично той изглежда съвсем подходящ, разбирам го – каза Робин. – Определено има нужните умения, таи неприязън към Еди... само че Аномия изобщо не звучи като него. Латинският, тази обсебеност... всичката му отрова... Не твърдя, че Пез не е имал сложни чувства към Еди, определено ги е имал, но... Обля­къл се е в жълто на погребението ѝ, защото това е бил любимият ѝ цвят... Ако играе, то по-добра актьорска игра не съм виждала... Ще възразиш ли? – погледна тя към уискито.

– Сипи си колкото желаеш – подаде ѝ бутилката Страйк.

Мирисът на шампоана ѝ отново го облъхна, когато косата ѝ се разлюля и като се опитваше да държи очи далеч от лицето ѝ, те попаднаха върху гърдите ѝ, движещи се пред него под тънката материя на пижамата.

Настана нова пауза, през която Робин щедро си наля уиски, остави бутилката на пода, а после продума:

– Евола... Аз съм Евола... Не мислиш ли, че и това е едно странно съвпадение?

– Какво? – попита Страйк, зает с усилието да не мисли за гърдите на Робин.

– Има трол, който се навърта около феновете на Мастиленочерно сърце, а в същото време е един от любимите на Нилс...

Робин внезапно ахна.

– Той е в банята в Норт Гроув?

– Кой? – попита объркан Страйк.

– Евола! Сигурна съм, че видях една от книгите му на етажерката! Нилс ми каза, че това е като библиотека, от която всеки може да си взема каквото пожелае... Беше с жълта корица... почакай...

Тя отново грабна айпада си и в продължение на минута остана мълчалива. После каза:

– Яхни тигъра от Юлиус Евола. Това беше книгата в банята на Норт Гроув.

– Нима допускаш, че Аз съм Евола и Аномия са един и същ човек?

– Аз... не... – колебливо продума Робин. – Просто е странно...

– Защото аз наистина смятам, че точно това може и да е съвпадение. Знаем, че Мастиленочерно сърце привлича много неонацис­ти и крайнодесни. Евола е техен тип писател.

– Вярно е – въздъхна Робин. – Господи, така ми се ще всички тези женомразци и фашисти да се разчистят от пътя.

– И на мен, но не го виждам да се случи в близко време. Твърде много се забавляват.

– Е, какво стана при Джаго Рос?

– О... – Страйк беше забравил, че още не ѝ е разказал. – Ами беше кратка и мила среща...

Той разказа историята за случилото се в Кенсингтън, докато пийваше от третото си голямо уиски.

– ...И така, първата му съпруга ще подаде молба в съда за пълно попечителство.

– Радвам се – изрече разпалено Робин. – О, много се радвам. Мислех, че ще запазиш заснетото, за да го държиш като заплаха срещу него... Тези нещастни деца... Но майка им няма как да не е знаела. Момичетата непременно са ѝ казвали какво се случва.

– Сигурно си харесва издръжката – цинично подхвърли Страйк. – По-лесно е да не се разклаща лодката, нали? Може да е убедила себе си, че момичетата преувеличават. Но пък детето ѝ да се върне у дома със счупен крак трябва да е било шок, а после да види заснето с камера как се е случило... В обобщение си представям, че ще се стигне до кротко и тихо споразумение, тъй като Рос няма да иска видеоматериалът да бъде показан в съда. Не че изобщо го е грижа за дъщерите му. Изглежда фиксиран единствено върху своя син и наследник.

– Но ти си изпратил материала и на Шарлот...

Страйк пресуши третата си чаша уиски.

– Тя май не желае да е единствен попечител. Ще ѝ пречи на социалния живот.

Робин никога преди не го беше чувала да говори с този тон за Шарлот.

– Най-добре да те оставя да си лягаш – неочаквано каза Страйк. Изправи се и взе уискито и плика с бира. – Лека нощ.

Робин остана втренчена във вратата да се чуди на това внезапно тръгване на Страйк. Нима спомените му за Шарлот го бяха развълнували? Шестнайсет години мъки, така беше казал в Кеймбридж, но трябва да бе имало и удоволствия, че да се връща отново и отново при нея.

Е, това е проблем на Мадлин, не твой, каза си Робин. Допи уискито си и влезе в банята да си измие зъбите.

А причината Страйк да си тръгне така рязко всъщност бе, че след като изпи почти половин бутилка „Макалън“ на празен стомах, реши как е най-добре да не е в близост до Робин. С измито от грим лице, ухаеща приятно и толкова чиста в пижамата си и халата отгоре, говореше тъй интелигентно за случая, изразяваше съчувствие към деца, които въобще не познаваше – по-пълна противоположност на Шарлот не би могла да съществува. Страйк се уплаши да не изгуби контрол – не че щеше да устрои някаква непохватна физическа авантюра, макар че след още малко „Макалън“ и това си беше риск, но можеше да се поддаде на изкушението да заговори твърде интимно, да каже прекалено много, при положение че двамата седяха на едно легло в приканващо анонимна хотелска стая.

Стигаше му, че офисът им е в развалини, а случаят с Аномия бе практически непробиваем. Не му трябваше и да съсипе единствената връзка, която в момента крепеше здравия му разум.

89

Страйк пое ангажимента да се обади на всички сътрудници на следващата сутрин и да им съобщи, че агенцията е изгубила достъп до Играта на Дрек. Както и бе очаквал, всеки от тях отговори с еднословно възклицание и той бе доволен, че Робин не ги бе чула. След това Страйк възложи на Баркли и Дев да наблюдават съответно Пиърс и Ашкрофт.

– И какъв е смисълът, мамка му? – поинтересува се Баркли.

– Аномия може да се включи в Туитър – припомни му Страйк. – Само с това разполагаме сега.

После детективът позвъни на Райън Мърфи, но научи, че той е в среща, тъй че трябва да бъде потърсен по-късно. И така, Страйк отиде пеша до Денмарк Стрийт за пръв път след избухването на бомбата, за да провери как напредват строителните работи и да види какво може да бъде спасено от разрухата.

Робин отново беше на Слоун Скуеър и наблюдаваше прозорците на Шавливи пръсти, когато Страйк ѝ се обади час по-късно. Съгласил се бе тя отново да започне дневното следене в светлината на сегашния им недостиг от хора, но никак не беше доволен.

– Как изглежда офисът? – попита тя.

– По-добре, отколкото очаквах. Стените и таванът са измазани наново, поставили са нова врата на вътрешния офис. Ще ни трябват нови мебели, компютър и бюро за Пат. На външната врата още няма стъкла, закована е с шперплат. Апартаментът ми сега е добре, след като са оправили тавана на офиса. Само че аз не ти се обаждам за това. Току-що говорих с Мърфи. Освобождават Ормънд без обвинение.

– Добре – отвърна Робин. – Ти каза ли му за Хартиенобяла?

– Да. Не че се развълнува прекалено, но все пак иска да види двама ни в Скотланд Ярд възможно най-скоро.

– Какво? – изненада се Робин. – Защо?

– Беше твърде загадъчен. Каза, че можело ние да им помогнем за нещо и те на нас за друго. Обадих се на Мидж, тя ще те смени.

– Страйк, тя от седмици не е имала почивен ден.

– Обещах ѝ дълъг уикенд. Да се срещнем пред сградата – отсече Страйк и затвори.

И така, след като отстъпи наблюдението на Мидж, Робин взе такси до Ню Скотланд Ярд, огромна бледосива сграда, обърната към Темза. Намери Страйк да пуши недалеч от главния вход.

– Всичко това е малко странно, не мислиш ли? – попита го, щом се доближи до него.

– Така е – съгласи се Страйк и стъпка угарката с фалшивото си ходило. – Мърфи никак не звучеше като човек, изгубил главния си заподозрян. По-скоро звучеше като много доволен от нещо. Казах, че ще му се обадя, щом пристигнем.

Мърфи дойде да ги посрещне лично и след кратко возене в асансьор се озоваха в малка стая с кръгла маса и няколко стола с метални крака. Там вече беше Анджела Даруиш, която се ръкува със Страйк и Робин при влизането им. На масата имаше гладка черна кутия, която Страйк разпозна като записващо подслушвателно устройство.

Единственият прозорец в стаята гледаше към реката, която днес бе ослепителна маса от бели искри, и пропускаше толкова силна нефилтрирана слънчева светлина, че пластмасовите седалки на столовете около масата бяха почти неприятно горещи. След като затвори вратата и се присъедини към тях до масата, Мърфи седна усмихнат.

– Тук сте заради котка.

– Котка? – повтори Робин.

– Да. Ще ви пусна нещо, което записахме преди седмица благодарение на подслушвателни устройства в дома на възрастна дама.

– Да не сте поели функциите на общината за борба с вредители? – обърна се Страйк към Анджела Даруиш.

Анджела се усмихна, но не отговори. Мърфи натисна бутон върху черната кутия.

Чуха меко трополене, което прозвуча на Страйк като стъпки върху килим, сякаш някой крачеше. После прозвуча глас и след няколко думи Страйк го разпозна като този на Уоли Кардю.

– Уруз?

Кратка пауза, после:

– Да, влязох, но не се получи... Отне ми пет опита да си спомня паролата си... Да... Но всичко е променено, не видях никого от хората, с които си приказвах някога... Е, аз не бях там толкова дълго, защото влязох чак след като бях уволнен, та да се опитам да си спечеля някаква подкрепа... Ха-ха, да... Не, бездруго нищо не струва... да, имат нов модератор, така че му зададох няколко въпроса, но нищо. После взе, че се появи Аномия и ме попита какво търся пак там. Доста подозрително беше настроен, започна да ми задава куп въпроси, а аз не можех да си спомня какво съм му казвал за себе си тогава, защото, естествено се преструвах на случаен помияр, не исках някой да знае, че съм в играта и се опитвам да набера сила... Ха-ха, да, точно така... Само че в един от отговорите сбърках и гадняря ми забрани достъп... Да... Не, човече, знам това... Искам да помогна, ще направя всичко... Да, добре... Кажи му, че все пак искам да помогна... Предай му, че по всяко време съм готов на среща с неговия старец... Да, знам... Непременно... Добре, до скоро.

Мърфи натисна на пауза.

– Кардю се е опитвал да узнае кой е Аномия вътре в Играта на Дрек – каза Страйк.

– Улучи съвсем точно – отвърна Мърфи. – Ще забележиш, че използват кодови имена един към друг в телефонните разговори, но преди време идентифицирахме Уруз. Беше в къщата на Турисаз, когато го арестувахме.

– Турисаз е Джейми Кетъл – поясни Даруиш на Страйк, – човекът, когото...

– Фраснах – довърши Страйк. – Да, спомням си. Не го правя често, та ги помня кои бяха.

Даруиш изненадващо се разсмя.

– По това време нямахме нищо срещу Уруз – продължи Мърфи, – но татуировките ясно показваха каква е политиката му.

– Човек би помислил, че онези, които се опитват да действат в сянка, биха се въздържали целите да се татуират със свастики – коментира Страйк.

– Според нас Уруз и Турисаз са подбрани по телосложение, не според мозъка им – вметна Даруиш.

– Така или иначе, бързо идентифицирахме Уруз – продължи Мърфи. – Той е човекът, следил жилището ти – съобщи на Робин. – И става небрежен, след като е обърнал една халба... или седем. Наш цивилен агент го следеше, докато съобщавал на приятелите си, че скоро предстои да стартира крайнодесен уебканал. Малкият Уруз бил много горд, че разполага с тази вътрешна информация. Казал, че зад проекта стои мултимилионер и ще участва знаменитост, която не може да говори свободно в Ютюб...

– Мултимилионерът да не е случайно Иън Пек?

– Не бих могъл да коментирам – отвърна Мърфи с едва доловимо намигване. – И така, ето втори запис, с който се сдобихме вчера следобед.

Той отново натисна бутона. Този път възбуденият глас на Уоли леко отекваше, сякаш се бе затворил в баня.

– Уруз? Имам голяма новина... Да. Открих кой е Аномия... Да! Мислех си да ида при Хеймдал да му го съобщя лично... О, ясно... Не, разбирам... По дяволите, наистина ли?

Мърфи натисна на пауза.

– Хеймдал, който е мозъкът на операцията, е достатъчно умен да знае, че има хора, които следят него и баща му – каза Мърфи. – Очевидно по тази причина използва дребни риби да търчат по поръчки.

Отново пусна записа и Уоли каза:

– Ами моето жилище е безопасно...

Мърфи прихна, за кратко развеселен.

– Да, определено... Не, по което и да е време довечера...

На фона на записа прозвуча неразбираем въпрос, изречен от възрастна жена.

– Един момент, бабо – подвикна Уоли и после заговори с по-тих глас: – Не, тя ще излезе по-късно... Да, добре... Да... Е, до скоро.

Страйк предположи, че Уоли е затворил, преди да запее тихичко:

Има път, водещ към Валхала,

на който само избраници са допускани...

Мърфи отново натисна на пауза.

– Музика и текст Отвертката – каза полицаят. – Чувам, че била много популярна на излетите в духа на Один... И така, следващият запис е направен снощи. Следете за котката.

Мърфи за трети път натисна бутона за прослушване.

Очевидно нито едно от подслушвателните устройства не бе инсталирано в коридора на госпожа Кардю, тъй като шумът от отварянето на вратата прозвуча много отдалеч, както и първите разменени реплики между двамата мъже.

– Дагаз, мой човек.

– Нима Уоли вече има име на руна? – промълви тихо Робин, а Мърфи кимна.

Шумът от смях бе последван от затворила се врата. Още приглушени стъпки, сякаш по килим, последвани от ясния и силен глас на възрастна жена.

– Някой да желае чаша чай?

– Не, благодаря.

– Не, благодаря, бабо. Имам си бира. Остави ни насаме за половин час, става ли?...Не, той е тук, не го мисли... Просто си гледа през прозореца...

– Сигурно котаракът гледа през прозореца? – предположи Страйк.

– Именно.

Затвори се друга врата.

– Мислех, че тя ще излиза – извинително пробъбри Уоли. – Радвам се да те видя, братко. Как е Алгиз?

– Още не е добре, горкият. Има спазми. Тежки главоболия...

Слабо проскърцване, шумолене като при сядане върху тапицерия.

– Може и завинаги да остане с увреден мозък, та ако знаеш кой е мръсникът...

– Виж сега, имам около деветдесет процента сигурност. Заповядай.

Последва непогрешимият звук от отваряне на кенчета с бира.

– И така – заговори Уоли, – има един в Туитър, наричащ се Лепинс Дисайпъл...

Робин стрелна Страйк с поглед.

– Винаги харесва публикациите ми и понякога пуска... пускаше де, коментари за шоуто ни с Ем Джей. Снощи ме тагна в спор, който водеше с някакъв тъпанар, наричащ се Перо на правдата, и той каза, че познава Аномия.

– Кой го познава, Перото ли?

– Не, Лепинс Дисайпъл. Така че го проследих обратно и му пратих директно съобщение. Попитах го: „Познаваш Аномия ли?“. А той отвърна: „Да, приятел ми е“. Взе да дрънка куп глупости как Аномия бил гений. Попитах го: „Какво е имал против Ледуел?“, а той ми каза как тя много сериозно го прецакала, прозвуча ми като да са спяли заедно, а после уличницата избягала с всички пари да скочи в кревата на Джош Блей.

– Той даде ли ти име?

– Не беше нужно. Знам го точно кой е. Човек на име Пе...

Чу се шумно изтракване и гласовете внезапно станаха отдалечени.

– ...ърс... проклет котарак... и живее в ...ипи...

Още едно изтракване.

– ...да записва. Както казах деветдесет и девет про...

Още изтраквания. Робин си представи как Уоли вдига предмета, в който е скрито записващото устройство и който е съборен от котката. Гласовете отново станаха ясни.

– ...падаше си по нея, защото си спомням как казах на Джош: „Тоя гадняр не те харесва, пази си гърба. Прицелил се е в твоята кучка“. Мислеше се за по-добър художник от Джош и се занимава с анимация. Деветдесет и девет процента съм сигурен, че е той. Един от прякорите му в комуната беше Коня, защото е адски надарен.

Уруз се разсмя. Мърфи спря записа.

– Надяваме се – каза той, – че ще сте в състояние да ни кажете...

– Пез Пиърс – съобщи Робин. – Цялото му име е Престън Пиърс. От Ливърпул е и живее в арткомуната Норт Гроув в Хайгейт.

– Отлично – енергично изрече Даруиш и двамата с Мърфи мигом се изправиха. Последният се обърна към Страйк и Робин.

– Бихте ли ме изчакали тук?

– Няма проблем – отговори Страйк.

– Беше ми приятно – каза Даруиш и поред протегна хладната си ръка на Страйк и Робин. – Надявам се офисът ви да не е пострадал прекалено много.

– Можеше да е далеч по-зле – отвърна Страйк.

Даруиш излезе. Страйк и Робин се спогледаха.

– Лепинс Дисайпъл е приятел на Аномия в реалния живот?

– Не бих се обзаложил, че е вярно.

– Той постоянно поддържа Аномия.

– Същото правят цял куп крайнодесни тролове.

– Но тази история приляга на Пез все пак.

– Да... предполагам – промърмори Страйк, но не изглеждаше убеден.

– Ти си този, който винаги е смятал, че Пиърс е водещ кандидат за Аномия.

– Не мислиш ли, че това как Ледуел била уличница, която изневерила на Аномия, е точно онзи тип история, с която би излязъл мразещ жените девственик?

– Предполагам, че да – отвърна Робин, – но...

Мърфи се върна с плътен плик, който постави на масата без коментар.

– Предвид че в офиса ви избухна бомба и че ни дадохте значима информация по този случай, мисля, че заслужавате да чуете как точно се препънаха. Това е от по-късен момент на записа, който чухте току-що.

Той превъртя с бърз ход напред, после натисна за прослушване.

– ...само ще те одраска...

Пак превъртя напред.

– ...посмях се на Киа Нивън в Инстаграм...

– Това продължава известно време – поясни Мърфи, като прекъсна смеха на Уруз и отново превъртя напред. – За някаква бивша приятелка с ляв уклон, която Кардю не успял да върне обратно в леглото си.

Отново натисна бутона за прослушване.

Сега гласът на Уруз звучеше отдалечен, като че двамата мъже пак разговаряха в коридора.

– Ето сега – каза Мърфи и засили звука и се чу гласът на Уруз.

– Не, Ейхуаз... нова ключалка... шибани ченгета... не, не Бен...

Последва още неразбираем разговор, смях и след това Уруз каза:

– ...става все по-добър в... ха-ха... не му го казвай... Е, Чарли много ще се зарадва.

– Радвам се да помогна. Поздрави от мен Оли.

– Непременно.

– Бинго – каза Мърфи и натисна Стоп. – Истински имена. Тъпаците са изпили доста бира. Хеймдал, шеф на цялата група: Чарли Пек. Разследвахме го преди два-три месеца, но излезе чист. Много умен и светнат, никога не прави грешки.

– Жалко, че за брат му не може да се каже същото – подхвърли Страйк.

– Да, нагъл глупчо е... или беше. Това с мозъчното увреждане няма да се оправи скоро. А третият, когото споменават, Бен – вече знаехме, че Ейхуаз е направил бомбата и това, че го наричат „Бен“, е потвърждение, че тъкмо главният ни заподозрян е човекът. Има диплом по инженерство, благонадежден на вид, с прилична служба. При първа среща човек никога не би го взел за неофашист.

– Университетското образование дава това предимство – отбеляза Страйк. – Учи те да си татуираш нацистката руна на задника, а не на челото.

Мърфи се засмя.

– Умен е, но и той не е безгрешен. Има предупреждение, задето е преследвал бивша приятелка и условна присъда като тийн­ейджър заради опит за тежка телесна повреда. Колкото по-дълго говори човек с него, все по-сбъркан изглежда. И така, в шест часа тази сутрин осъществихме серия едновременни арести. Вярваме, че сме изловили цялата върхушка на Разполовяване...

– Поздравления – изрекоха едновременно Страйк и Робин.

– ...така че за вас двамата е безопасно да се приберете у дома си.

– Фантастично – продума Робин с облекчение, но Страйк попита:

– Ами Аномия?

– Ами както чухте – заговори Мърфи, – Чарли е убеден, че Аномия се е опитал да бутне брат му под влака. Току-що изпратих двама души до онази къща Норт Гроув да предупредят Пиърс, че може да е мишена за атентат. Възможно е Чарли Пек да е дал заповед той да бъде премахнат, а не можем да гарантираме, че сме прибрали всички дребни риби. Настоятелно ви съветвам да не припарвате до Пиърс, докато не чуете от нас, че е безопасно. Не ви трябва отново да излизате на пътя на Разполовяване, не и докато не сме сигурни, че сме докопали всичките. Но дори да пропуснем двама-трима, уверен съм, че ще нажълтят гащите от страх, като видят новините.

– Вие не вярвате, че Аномия е бутнал Оливър Пек под влака, нали? – попита Страйк, като внимателно наблюдаваше Мърфи.

– Не, не вярваме – отговори Мърфи.

– Кой го е направил тогава?

Мърфи се облегна на стола си.

– Бен, онзи, който е направил бомбата, е получил условната си присъда за това, че е бутнал дете пред кола. Детето е оцеляло, но на косъм. Преди три месеца Бен и Оливър Пек имаха тежък скандал, последван с разрив онлайн, преди да осъзнаят, че ги наблюдаваме. По онова време имахме само подозрения за тяхната самоличност. Чарли по-скоро би повярвал, че вашият Аномия е бутнал брат му от перона, отколкото, че го е сторил човек, привлечен от него в Разполовяване. Такава е човешката природа, нали? Но според мен ще се окаже бомбаджията Бен.

– Използването на латексови маски типично ли е за Разполовяване?

Мърфи взе плика и отвърна:

– След като го споменаваш, да, така е.

– Наистина ли? – учуди се Робин, която не бе очаквала такъв отговор.

Мърфи извади серия снимки от плика и плъзна две от тях по масата. И двете бяха направени на улицата в нощен час и показваха мъжка фигура в суитшърт с качулка с отпуснато и безизразно лице. Изучаваше пощенската кутия на малък офис, гледащ към улицата.

– Правени са преди година и половина. Човекът носи латексова маска, която покрива цялата му глава и шията. Има един много съмнителен тип в Германия, който ги изработва по най-различни спесификации и от Разполовяване са купили няколко бройки. Тези маски взеха да стават твърде реалистични, за наше голямо неудоволствие. Неотдавна имаше голям банков обир в Мюнхен, при който цялата банда била с такива.

Мърфи посочи към снимките, които Страйк и Робин разглеждаха.

– Това е офисът на депутата Ейми Уитсток. Два дни след като Маската е дошъл да души през нощта и да оглежда пощенската кутия, със сутрешната поща е пристигнала тръбна бомба. А тези – той бутна още две снимки по масата – са правени във вечерта, когато Виках Бхардваж беше убит в Кеймбридж.

На снимката се виждаше тъмнокож мъж в инвалидна количка, движещ се към входа на сградата „Стивън Хокинг“.

– Това Викас ли е? – попита Робин.

– Погледни отново – подкани я Мърфи. – Тази количка не е моторизирана. Тя е от по-леките, които са сгъваеми.

– Я почакай... – промълви Робин. – Това е...

– Убиецът – кимна Мърфи. – Носел е латексова маска с кафява кожа, било е вечер и същият идиот, който е пуснал вас, е пуснал и този, като го е помислил за Викас.

И то се знае, на втората снимка бе познатият им дългокос мъж, услужливо задържащ вратата пред човека в инвалидната количка и в същото време разсеяно гледащ към телефона си. На третата снимка тъмнокожият мъж в инвалидната количка напускаше сградата със сведена под качулката глава. Страйк върна снимките на Мърфи.

– Какво е станало, след като убиецът е напуснал мястото?

– Инвалидната количка бе открита сгъната в храстите край една алея... но не и харддрайвът.

– Какъв харддрайв?

– О... не ви казах. Харддрайвът на компютърът на Бхардваж липсваше, което можеше да се очаква. Ако е разговарял с някого онлайн за подозренията си, убиецът не би искал да го остави. Явно е хванал напряко през градините, защото не е заснет от никоя камера повече. Скоро ще успеем да го идентифицираме, но вече съм деветдесет процента сигурен, че той е сред арестуваните от нас. Според нас Викас е имал подозрения и се е разровил да види кои са братята Пек, така че се е наложило да бъде отстранен.

– Много подобен похват на нападенията в гробището Хайгейт – посочи Страйк. – Убива, шмугва се в храсти или в парк все още с маскировката.

– Да. Извършителят на тези атаки явно е със здрави нерви и внимателно е планирал всичко. Чарли Пек добре е обучил хората си, та макар един от тях да е кривнал от пътя и да се е опитал да убие брат му.

– Значи Ормънд се откачи от въдицата – подхвърли Страйк.

– Да – кимна Мърфи. – Никак не улесни нещата за себе си, тъй като не ни призна истината веднага, но накрая му я измъкнахме... Поверително казано, той призна, че е поставил проследяващо устройство на телефона на Еди, за да следи движенията ѝ. Докато пазел наказана ученичка, видял телефонът да се придвижва към гробището Хайгейт, когато тя трябвало да си бъде у дома в апартамента във Финчли. Ведната се досетил, че отива да се срещне с Блей, така че освободил наказаната и хукнал разгневен след Еди.

– Значи тя не му е казала, че ще се среща с Джош? – пожела да уточни Робин.

– Не – отговори Мърфи. – Неговата версия е, че когато се качил в колата си, телефонът вече напускал гробището Хайгейт и се движел към Хампстед Хийт. Подкарал натам, като следвал сигнала и открил телефона да лежи в тревата. Взел го и твърди, че докато стоял там, „странна фигура“ излязла измежду дърветата и се затичала към него.

– Странна в какъв смисъл? – попита Страйк.

– Каза, че приличал на трол. Тумбесто тяло, грозна плешива глава с големи уши. Латексова маска очевидно – заключи Мърфи. – Човекът хвърлил един поглед на Ормънд, както стоял там с телефона, а той е с жълт калъф, така че е лесно забележим, после побегнал между дърветата и изчезнал.

– И така, според Ормънд маскираният е изпуснал телефона, осъзнал, че вече не е у него, и се е върнал да го вземе, така ли? – попита Робин.

– Да – отговори Мърфи. – А щом чул, че тя е убита, Ормънд изпаднал в паника, защото осъзнал, че е бил на минута разстояние. „Знаех как ще си помислите, че аз съм го извършил, всички се втренчват в партньора, тъй че се уплаших. А аз не бих допуснал и косъм от главата ѝ да падне...“

– Косъм може би не, но това на шията е друг въпрос – про­мърмори Робин.

– Според мен няма съмнение, че е бил агресивен, но буквално разпердушинихме апартамента му. Нямаше и следа от телефона на Блей или от оръдието на убийството, нито от досието, което убиецът е взел. Нямахме основания да го задържаме повече, но лично аз съм убеден, че не е извършил убийството.

– И смяташ, че маскираният е бил от Разполовяване – каза Страйк.

– Да – отвърна Мърфи, като направи жест към снимките на маскирани индивиди. – Така смятам. Сега, като са в ареста, можем да претърсим свърталищата им и вярвам, че има голям шанс да открием телефона на Блей и оръдието на убийството.

– Може ли да задам още един въпрос?

– Питай. Не обещавам, че ще отговоря.

– В управлението получавали ли са анонимни телефонни обаждания с призив да бъде ексхумирано тялото на Еди Ледуел?

Мърфи изглеждаше смаян.

– Не. Защо... вие получавали ли сте?

– Да – потвърди Страйк.

– Тролове – подхвърли Мърфи.

– Може би – отвърна Страйк.

Мърфи ги придружи додолу.

– Доста зает съм с този случай, откакто се върнах от Испания – каза Мърфи на Робин с понижен глас, докато Страйк в неведение вървеше пред тях и проверяваше Туитър на телефона си. – Но сега нещата се поуспокоиха...

– Чудесно – притеснено изрече Робин.

– Ще ти се обадя – обеща Мърфи.

Когато се сбогуваше с тях, той повтори:

– Стойте далеч от Пез Пиърс. Както казах, не съм сигурен, че сме ги прибрали всичките.

90

– Хайде да пийнем и да хапнем нещо – предложи Страйк, – само че далеч от тук. Не искам някой заблуден полицай да чуе каквото имам да кажа.

Отдалечиха се от Темза към вътрешността на Уестминстър и накрая влязоха в „Таверна Сейнт Стивънс“, малък и тъмен викториански пъб директно срещу Биг Бен и парламента. Робин откри ъглова маса в дъното на пъба и пет минути по-късно Страйк донесе халба „Баджър“ и чаша вино, промъкна се с мъка край малката маса с железни крака и седна на зелена кожена пейка под огледални панели.

– Кракът ти добре ли е? – попита го Робин, защото Страйк отново направи гримаса.

– И по-добре е бил – призна той. След като отпи така желана глътка бира, заговори: – И така, според Лепинс Дисайпъл Еди евентуално е спяла с Аномия, а после го е прецакала.

– Но ти си скептичен.

– Вярвам, че Лепинс Дисайпъл тъкмо това е казал на Уоли – каза Страйк и отвори менюто. Напразно подири нещо, което би искал да яде, без да саботира отслабването си. – Просто не съм сигурен, че вярвам на Лепинс Дисайпъл. Говори на човек, изявил се в Ютюб, на когото очевидно се възхищава. Няма да е първият простак в интернет, дето си измисля история, за да си вдигне акциите. Да твърди, че е приятел на Аномия и е наясно за всичките му тайни няма да му струва нищо... Колко калории има според теб в чийзбургер с картофки?

– Много – отвърна Робин и също се зае да преглежда менюто. – Но имат вегетариански бургер. Може да си вземеш него без картофите.

– Добре – съгласи се мрачно Страйк.

– Аз ще поръчам – каза Робин и стана, за да спести още ходене на Страйк.

Когато се върна, попита:

– Какво беше това, дето не искаш някой полицай да го чуе?

– Ами виж... – Страйк понижи глас, защото на съседната маса се настани четиричленно семейство. – Разбирам защо в управлението смятат, че всички атаки са дело на Разполовяване. Всеки път са носени характерни за тях маски, Еди е в списъка им „Директно действие“, Викас може да е открил нещо за братята Пек в играта и да се е превърнал в опасност за тях. Ако единственото бяха убийствата на Еди и Викас, щях да съм склонен да се съглася с Мърфи, че вероятните извършители са от Разполовяване, но все така не мога да повярвам, че Джош е бил нападнат от терорист и намирам за неприемливо бомбаджията Бен да е избрал тъй рискован метод на толкова оживено място. За мен атаката е много по-обяснима, ако Аномия е нападателят. Това беше отчаян ход, когато извършителят знае, че има само един шанс и не може да си позволи да го изпусне. Поел е огромен риск и колкото и сбъркан да е Бен бомбаджията, щом е достатъчно умен да прави бомби, ще се сети, че е обречен, ако Чарли реши, че той се е опитал да убие Оливър. От всичко, което знаем за него, Чарли е умен. Веднъж вече се е измъквал от лапите на полицията. Не е човек, който ще си прави неоснователни изводи. Защо тогава е толкова сигурен, че Аномия е нападнал брат му? Знаел е, че Аномия си е уредил среща с Оливър на Комик Кон ли? Или е подозирал, че Аномия го е примамил там?

– Възможно е – каза Робин.

– Сигурен съм, че Оливър е отишъл на Комик Кон, за да се опи­та да идентифицира Аномия. Приближаваше се до всеки с маска на Дрек и го заговаряше. Наясно съм, че това не е доказателство – добави, когато Робин отвори уста да каже нещо, – но наблюдавах този тип цял час. Определено се опитваше да открие някого. И така, или е намерил Аномия, който вече е знаел точно кого да нападне, или Аномия вече е знаел как изглежда Оливър, защото е направил, каквото направих и аз, тоест издирил е идиота в Гугъл. И така, докато Оливър се е опитвал да открие Аномия, Аномия го е наблюдавал и е изчаквал за своята възможност.

– Но защо въобще да напада Оливър?

Страйк пийна още бира, после каза:

– Изхождам от предпоставката, че за разлика от брат си Оливър е проклет идиот. Анаграмата на истинското му име в играта, прозвището-руна на акаунта му в Туитър, придружено от идентифициращи го снимки, после се издокарва с най-хубавите си дизайнерски дрешки да посети Комик Кон, където се е предполагало да е дискретен, поне така допускам. Би ли се съгласила, че това е човек с голяма уста, голямо его и опасно чувство за недосегаемост?

– Бих, да – отвърна Робин.

– Добре тогава. Мисля, че има силен шанс Оливър да е издал в частен канал знанието си за Биткойн, черната мрежа, криминално свързана с изработващите маски, за да впечатли Аномия. Братята Пек трябва доста да са се подмазвали на Аномия, за да ги направи модератори.

– Какво... Ти мислиш, че Аномия е научил за някои от триковете на Разполовяване директно от Оливър?

– Да, така мисля... и ако се е случило това, той вече е бил опасен за Аномия. Оливър би могъл да свидетелства, че Аномия е разполагал с тази информация, защото именно той му я е снесъл.

Робин отново отвори уста да каже нещо и Страйк за пореден път отгатна мислите ѝ.

– Слушай, знам, че това е гадаене, но едно нещо знаем със сигурност: веднъж щом Аномия и членовете на Разполовяване са влезли в директен контакт, възниква внезапна промяна в начина, по който хората са атакувани. Маниерът на Разполовяване е бил вече установен, преди те да проникнат в играта: маски при наблюдение, бомби за лицата от списъка за Директно действие и онлайн тормоз за индиректния списък – така се е предполагало да умре Еди. Трябвало е да бъде изтормозена до състояние, при което сама да отнеме живота си. Разполовяване не са организация, която използва личен контакт. Всичките им убийства са дистанционни: пращане на бомби по пощата, настървяване на тълпи онлайн. И тогава като гръм от ясно небе идват две убийства и два опита за убийство: три намушквания с нож, блъсване от гаров перон, все извършени от някого с маска, явно изработена от съмнителен тип в Германия, свързан с Разполовяване, ако съдя по убедеността на полицейското управление, че всички те са плод на тероризъм. И ето че ЛордДрек е със забранен достъп веднага след като Оливър е блъснат на релсите. Защо се е случило тъй бързо след опита за убийство? Според мен, за да не си отвори Чарли устата в Играта на Дрек относно опита за убийство от страна на Аномия.

– Вписва се в картината – изрече предпазливо Робин, – но...

– Все се връщам на въпроса защо от Разполовяване биха нападнали Блей – каза Страйк. – Блей не е бил в нито един от списъците им, а знаем, че не е бил просто съпътстваща жертва: не е убит, защото е защитавал Еди от нападателя, той е закъснял и така и не е стигнал до нея. Какво биха означавали думите на убиеца „Оттук нататък поемам аз“, ако не са свързани с анимацията?

– Не знам – призна Робин.

– Защо от Разполовяване биха взели телефоните на Джош и Еди? За тях по-добре би било да ги оставят където са си. По този начин нищо не би ги инкриминирало. А като ги вземат, само биха се обременили с предмети, които да ги свържат с местопрестъплението. Да вземат досието би имало смисъл, защото то лесно се гори, но телефоните защо?

– Не знам – каза отново Робин. – Ала вземането на досието със сигурност е по-логично, ако са били нападнати от Разполовяване.

– Не непременно – възрази Страйк. – Аномия може да не е знаел какво съдържа то и да е мислел, че задига папка със снимки или нови сюжетни линии. Или пък Аномия някак е научил за съдържанието и не е искал никой да знае, че в играта са се инфилтрирали терористи. А и защо от Разполовяване биха искали харддрайва от компютъра на Бхардваж? Отново само биха се обременили с инкриминираща улика. Би било твърде късно да се поправи щетата, ако са мислели, че той разпраща имейли, в които ги идентифицира като терористи. Но ако убиецът е бил Аномия, изчезването на харддрайва е обяснимо. Опитвал се е да гарантира, че никой няма да свърже Морхаус с Бхардваж. Най-малкото, този харддрайв би доказал, че Бхардваж е програмистът на играта. Да не забравяме, полицията няма нито трошичка доказателство, че Викас е установил истинските самоличности на братята Пек, докато ние сме наясно, че е знаел кой е Аномия.

– Но...

– Да кажем в името на спора, че Викас се е убедил как Аномия стои зад нападенията над Еди, Джош и Оливър Пек. Ами ако Аномия е подозирал, че Викас се кани да уведоми властите?

– Но ние също нямаме доказателство, че се е случило това.

– Можеш ли да обясниш студенината, с която Аномия ти съобщи снощи, че Морхаус е напуснал? Аномия знае, че Викас е убит, съобщиха го по новините на всички канали. Къде са шокът и скръбта? Предполага се, че са били приятели. Мислиш ли, че начинът, по който говореше за Морхаус, е естествен, ако няма нищо общо с убийството му?

– Не – поклати глава Робин. – Не мисля така.

И двамата пиха замислени. До тях двамата тийнейджъри в семейството пишеха на телефоните си и напълно игнорираха родителите си. Накрая Робин попита:

– Според теб струва ли си да бъде проучен Лепинс Дисайпъл?

– Преди известно време разгледах акаунта му. Съмнявам се, че ще ни даде много. Той е просто анонимен малък гадняр, който не харесва жените.

– Но добре е да бъдем щателни...

– Да – изрече с въздишка Страйк. – Ако искаш да погледнеш, давай. Лично аз смятам, че е по-вероятно да узнаем каквото ни е нужно от Хартиенобяла, отколкото от Лепинс Дисайпъл. Има шанс Морхаус да ѝ е казал кой е Аномия. Довечера ще се занимая с Ясмин. Ще я посетя изненадващо у дома ѝ. Ако още пази снимката на Хартиенобяла, това ще ни даде отправна точка за издирването ѝ.

Барман им донесе два вегетариански бургера.

– Ти защо не си взе картофки? – попита Страйк, като погледна чинията на Робин.

– От солидарност – усмихна се тя.

– Но аз можех да си открадна от твоите – изпъшка Страйк и хвана ножа и вилицата си.

91

Кракът на Страйк му създаваше много повече ядове, отколкото той искаше да признае пред Робин. Тази сутрин го бе разбудила нова серия от спазми и при всяко стъпване на протезата го пронизваше остра болка в бедрото, което му припомняше, че би искало да носи по-малко тегло, а в идеалния случай – никакво.

Ако имаше избор, би останал в хотела за още една нощувка, та да си почине, но Мърфи бе съобщил, че е безопасно да се приберат по домовете си и предвид киселото отношение на счетоводителя към бизнес разходите Страйк се върна с Робин до хотел „Зет“ само за да си събере багажа и да го отнесе обратно в мансардния си апартамент на Денмарк Стрийт.

Изкачването на трите стълбищни рамена добави значително към болките в крака му. Нямаше как да се отпусне в следобедна дрямка, преди да посети Ясмин Уедърхед в Кройдън, тъй като от строителните работи долу се разнасяха силни шумове. Така че Страйк седна край малката кухненска маса с крак, повдигнат върху втори стол, и поръча онлайн ново бюро, кантонерка за папките, компютър, работен стол и канапе, които щяха да бъдат доставени до няколко дни.

Арестите в Разполовяване стигнаха до новините около два часа след прибирането му у дома. Страйк прекара остатъка от следобеда с кафе и електронна цигара в уста да преглежда различните новинарски сайтове. Никак не бе изненадващо, че повечето репортажи започваха с известието как двамата синове на Иън Пек, мултимилионера в сферата на технологиите, са изведени с белезници от къщата му на Бишъпс Авеню с гръцките ѝ колони и паркираното на алеята чисто ново мазерати. Снимки на Уруз с татуировката му 88 и пригладена руса коса; на Турисаз с бръснатата му глава и биеща на очи руна върху адамовата ябълка; на бомбаджията Бен с налудничаво втренчените му очи; на Уоли Кардю, описан под снимката си като „известен в Ютюб“, оставаха на заден план в репортажите. Бяха арестувани деветнайсет млади мъже, повечето от Лондон, макар да бяха направени арести още в Манчестър, Нюкасъл и Дънди. Страйк напълно разбираше задоволството, изпитвано със сигурност от Райън Мърфи и Анджела Даруиш; той самият го бе преживявал при приключване на случаи и им завиждаше за чувството, че са довели задачата си до успешен край.

В пет часа пое към Кройдън и след малко повече от час вече куцукаше по Лоуър Адиском Роуд, сънливо притихналата улица в жилищен квартал, където Робин бе седяла в „Сосна наденичка“ да наблюдава къщата на семейство Уедърхед.

Страйк реши да огледа дома за известно време, преди да почука на вратата. И макар на болния крак никак да не му стана драго от обикалянето покрай редицата затворени магазини насреща в продължение на четиресет минути, решението му да го стори се отплати, когато русата Ясмин най-сетне се зададе по улицата, пишейки нещо на телефона си. През рамото ѝ бе преметната голяма чанта на дълга каишка, облечена бе със същата дълга черна жилетка като на снимките, пратени му от Робин преди седмици. Почти без да отмества поглед от телефона си, тя автоматично свърна към входната врата на семейната къща и изчезна вътре.

Страйк изчака пет минути, после прекоси улицата и натисна звънеца. След кратко чакане вратата се отвори и на прага застана Ясмин още с телефона в ръце и леко изненадана да види насреща си непознат.

– Добър вечер – поздрави Страйк. – Ясмин Уедърхед?

– Да – отвърна озадачена тя.

– Казвам се Корморан Страйк. Частен детектив съм. Надявах се да ви задам няколко въпроса.

Объркването по кръглото плоско лице на Ясмин бързо бе заменено със страх.

– Няма да отнеме дълго – обеща Страйк. – Само няколко въп­роса. Филип Ормънд ме познава и може да гарантира, че съм този, за когото се представям.

В коридора зад Ясмин се показа по-възрастна жена. Имаше гъста и тъмна прошарена коса и същото плоско лице като на дъщеря си.

– Кой е този човек?

– Той просто... иска да ме пита нещо – отговори Ясмин.

– За какво? – поинтересува се госпожа Уедърхед и примигна към Страйк с овчи очи.

– За книгата ми – излъга Ясмин. – Аз... Ами добре, влезте – добави към Страйк. – Няма да отнеме дълго – увери майка си.

Страйк подозираше, че като при Иниго Ъпкот и при Ясмин нуждата да узнае за какво иска той да говори с нея надделява над очевидния страх. Поведе го в стая, гледаща към улицата, и решително затвори вратата пред майка си.

Помещението имаше вид на неотдавна преобзаведено: от безукорно чистия бледосин килим лъхаше мирис на ново, а кремавите кожени кресла и канапе имаха вид, сякаш никога не е сядано на тях. Стаята се изпълваше от голям телевизор с плосък екран. На малка масичка бяха подредени снимки главно на две тъмнокоси момиченца. Предвид липсата на всякаква прилика с Ясмин Страйк предположи, че са племенничките ѝ.

– Моля, седнете – каза Ясмин и Страйк се отпусна на канапето, а тя се настани на кресло и остави телефона си на подръчника му. – Кога говорихте с Филип? – поинтересува се тя.

– Преди няколко седмици – отвърна Страйк. – Агенцията ми е наета да открие кой е Аномия. Мислех, че той го е споделил с вас.

Ясмин примигна бързо няколко пъти, после каза:

– Съдружничката ви беше тази, която дойде да говори с мен на Комик Кон, нали?

– Да.

– Е, аз казах на полицията всичко, което знам, а то си е нищо – добави тя и Страйк забеляза типичната ѝ възходяща интонация, за която Робин му бе споменала.

– На съдружничката ми сте казали друго. Че сте съчетали разни знаци, за да откриете самоличността на Аномия.

Дясната ръка на Ясмин опипваше идеалния маникюр на ноктите на лявата. След като се бе прибрала вкъщи, бе сменила обувките си с високи меки пантофи, които оставяха големи плоски следи върху новия килим.

– Вие, разбира се, сте Хартела в Играта на Дрек.

Сега цветът се отцеди от устните на Ясмин. Ако ѝ бе хрумнало да отговори учудено с „Какво съм била?“, очевидно изглеждаше неспособна да изрече думите убедително, така че само безмълвно се взираше в него.

– Не знам дали сте гледали следобедните новини – подхвана Страйк. – Деветнайсет членове на крайнодясна терористична групировка...

Ясмин избухна в плач. Тежката ѝ тъмноруса коса скри лицето, докато тя ридаеше в шепи, а плътните ѝ крака, обути в чудатите пантофи, затрепериха. Инстинктите на Страйк му подсказаха, че ще научи повече от Ясмин, ако приложи делови маниер, отколкото чрез съчувствие, и той мълчаливо я зачака да се овладее.

След близо цяла минута Ясмин отново вдигна глава. Лицето и шията ѝ бяха на петна и тя избърса спиралата си за мигли, която остави бледосиви следи под подутите ѝ очи.

– Не знам нищо – изрече с умолителен глас. – Наистина не знам!

Тъй като нямаше салфетка у себе си, Ясмин изтри очите и носа си с ръкава на черната си жилетка.

– И двамата знаем, че това не е истина – без усмивка заяви Страйк. – Откъде взехте досието с предполагаемите доказателства, че Еди Ледуел е Аномия?

– Сама го създадох – отвърна тя почти шепнешком.

– Не сте – спокойно възрази Страйк. – Някой друг е сглобил това досие и ви го е предал чрез Играта на Дрек.

Като виждаше подпухналите очи на Ясмин, той предположи, че тя не за пръв път плаче този ден. Може би, след като бе видяла новините за арестите в Разполовяване в службата си, бе хукнала към банята, където бе плакала от ужас какво предстои, а после отново бе положила внимателно грима си.

– Знаем, че двама членове на Разполовяване са се инфилтрирали в модераторския канал – каза той. – От полицията скоро ще открият устройствата, използвани от ЛордДрек и Вайлпекора...

Тя ахна при тези имена, сякаш я бе залял с ледена вода.

– ...за да участват в Играта на Дрек. MI5 също работят по случая. Не след дълго ще стигнат до вас и...

Ясмин отново се разплака, затули устата си с длан и се залюля назад-напред на креслото си.

– ...ще питат защо не сте ги уведомили...

– Не знаех! – продума тя през пръстите си. – Не знаех! Не знаех!

– ...откъде е дошло досието.

На вратата на дневната леко се почука и тя бе открехната.

– Желаете ли чаша... – подхвана госпожа Уедърхед.

– Не! – отвърна Ясмин със задавен глас.

Госпожа Уедърхед се провря по-напред през вратата явно разтревожена. И тя като дъщеря си носеше пантофи във формата на ботушки.

– Какво става...?

– Ще ти кажа после, мамо – прошепна тя. – Просто излез сега!

Майката на Ясмин се оттегли силно притеснена. След като вратата се затвори, Ясмин отново скри лице в шепи и захлипа. От нея се откъсваха приглушени неразчленими думи, докато Страйк не различи „толкова...унизително“.

– Кое е унизително?

Ясмин вдигна глава с мокри очи и нос.

– Мислех... мислех ЛордДрек за... един актьор. Той го потвърди, беше много убедителен... Отидох на представлението му и казах на сценичната работничка зад кулисите, че Хартела е тук, че ми е обещал автограф... в гримьорната си. Тя ме гледаше с празен поглед, докато я убеждавах „Това съм аз! Аз съм!“.

Последваха бурни ридания.

– Ако продължавате да се преструвате, че те никога не са били в играта, ще изглеждате като една от тях – заяви Страйк без капка съчувствие. – Хората ще сметнат, че съзнателно сте им помагали.

– Невъзможно! – Ясмин вдигна глава и заговори с отчаяна дързост: – Всички, които ме познават, са наясно че съм със суперлеви убеждения. Профилите ми в социалните медии го доказват.

– Хората постоянно лъжат за себе си в социалните медии. Прокурорът би изтъкнал, че сте се престрували на лява, за да прик­ривате истинските си убеждения.

Тя се взира в него в продължение на секунда или две с плувнали в сълзи очи, а после не изненада особено детектива, като мина в атака.

– Мислех, че задачата ви е да откриете кой е Аномия. Работа на полицията е да разследва Разполовяване, не ваша! Или просто се опитвате да се направите по-прочут?

– Ако предпочитате да говорим за Аномия, да го направим – отвърна Страйк. – Някога питали ли сте се дали той е убил Ледуел?

– Не, разбира се! – отсече Ясмин, но гласът ѝ потреперваше.

– Макар той да се е перчил лично в играта, че я е убил?

– Но това беше... той просто се шегуваше – пробва се да звучи учудено Ясмин.

– И никога не ви е хрумвало, че не е шега? Че Аномия действително го е извършил?

– Не, разбира се! – повтори тя.

– Как върви книгата ви? Аномия все така ли ще получи част от постъпленията?

– Не е... спрях я за момента. Защото...

– Защото един от съавторите ви беше арестуван за убийство, а другият може би е действителният извършител?

– Защото... чувствам, че сега не е подходящият момент – промълви тя, останала без дъх.

– Нали си давате сметка, че цялата подробна информация, която Ормънд ви е дал за новите герои на Еди и за сюжета на филма, е дош­ла от телефона ѝ, който той е прибрал и укрил след убийс­твото ѝ?

Страйк знаеше че в главата на Ясмин зад ужасения ѝ поглед и подути очи мечтите ѝ за медийни интервюта и ласкателно обработени снимки, за пораснал престиж сред базата фенове и статут като публикуван автор се разбиваха на пух и прах.

– Ако се окаже, че Аномия е убил Еди Ледуел и е причинил парализирането на Джош Блей...

– Джош не е парализиран – изрече Ясмин с отчаяна увереност. – Знам, че хората говорят така, но не е. Чух, че вече е много по-добре?

– Откъде го чухте? От някого в Туитър, който има познат, чиято сестра работи в болницата? Джош е с напълно парализирана една страна на тялото си, а в другата е изгубил усещания и знам това, защото разговарях с него в болницата.

Ясмин пребледня още повече, треперещите ѝ пръсти заопипваха маншета ѝ.

– Ако Аномия е бил нападателят... – продължи настоятелно Страйк.

– Ако Аномия е който аз мисля, че е, няма как да го е направил – прошепна Ясмин. – Физически не е способен да го стори.

– А кого мислите вие за Аномия? – попита Страйк.

Ясмин се поколеба, после каза:

– Иниго Ъпкот.

Страйк не беше очаквал това.

– И защо според вас е Ъпкот?

– Просто защото... Аномия звучи като него. Аномия знае латински, а Иниго често използва латински фрази. Също и от казаното от Аномия: твърди, че има труден живот, а Иниго очевидно е в инвалидна количка. Освен това Аномия страшно се ядоса, когато Еди се отказа от Катя като агент, и знам, че Иниго много се нервираше, задето Катя никога не е получавала заплащане за всичката работа, която вършеше за Джош и Еди, защото го чух да недоволства от това на няколко пъти, като бях у дома им. А веднъж, като се бях отбила, видях Иниго да участва в играта.

– Наистина ли? – попита Страйк.

Ясмин кимна и попи върха на капещия си нос с ръкава на жилетката.

– Имаше някаква засечка в компютъра. Отидох да му помогна и видях какво е правил, когато е замръзнал. Беше в играта. Тогава помислих, че просто е искал да я погледне от любопитство. Защото Джош и Еди ходеха у Катя, говореха за играта и за Аномия. Но после, по-късно, просто събрах две и две...

И получи двайсет и две.

– ...и логиката беше налице, защото той е прикован у дома си, вечно е пред компютъра. Освен това е художник и през цялото време ни чуваше да приказваме за Мастиленочерно сърце. Вероятно е създал играта за развлечение, като проект...

– Според вас Аномия говори ли като шейсет и няколко годишен човек?

– Ами... да. – Предизвикателният тон на Ясмин се беше върнал. – Иниго е... той е избухлив. Много ругае и не харесва Джош. Еди май я харесваше в началото, така че, като се изказа негативно за играта, вероятно го е ядосала силно. След всичките усилия и време, които е вложил в нея.

– Харесвахте ли Иниго?

– Аз... да. Мъчно ми беше за него, че е толкова болен. При първото ми посещение там беше приятен, но той... има склонност да напада и тормози, а и... Аномия също я има, така мисля. Но – побърза да добави тя – това е само теория, нищо повече...

Страйк се почуди дали Ясмин не бе живяла прекалено дълго във виртуален свят, населен с анонимни хора, и това да бе прогонило представата за вероятно и възможно от мисловните ѝ процеси. Всяка теория би я устроила, стига да удовлетворяваше потребността ѝ да е вътрешен човек за играта. Тези ѝ особености я бяха направили много ценна за Разполовяване, но далеч не тъй полезна като свидетел.

– Една година и вие, и Иниго сте присъствали на новогодишно парти в Норт Гроув, нали?

– Да – отвърна Ясмин, като явно не разбираше какво общо с всичко има този въпрос.

– Той ми каза, че ви е видял там в прегръдка с Нилс де Джонг.

Ясмин изглеждаше шокирана, но на Страйк му се стори, че зърна леко самодоволство.

– Той... помоли ме за традиционната целувка под имела, това е всичко.

– Ще се учудите ли от твърдението на Иниго, че ви е чул как признавате на Нилс, че вие сте Аномия?

Тя ахна стъписано.

– Това е абсолютна лъжа! Направо е нелепо!

– Спомняте ли си за какво говорехте с Нилс, преди той да ви целуне?

– Аз... бяхме пили твърде много. Той ми каза, че съм изглеждала нещастна и искал да ме ободри. Направо ме завлече под клончетата имел.

Страйк силно подозираше, че никой мъж преди това не е правил подобно нещо с Ясмин.

– Нилс случайно да е говорил за аномията в абстрактен смисъл?

– Какво имате предвид?

– Значението на аномия като състояние на аморалност.

И така като Ясмин изглежда недоумяваше, Страйк попита:

– Никога ли не сте забелязвали, че думата „аномия“ я има в надпис на кухненския прозорец в Норт Гроув?

– Така ли? – с искрена изненада изрече тя.

– Някога говорили ли сте с Аномия, имам предвид с човека, по телефона?

– Не. Само чрез имейли.

– Какъв е имейл адресът му? – попита Страйк и извади бележника от джоба си.

– Няма да ви го дам. – Зачервените ѝ очи отново се напълниха със сълзи, беше уплашена. – Аномия ще ме убие.

– Може и да не сте съвсем на грешен път – кимна Страйк. – Давате ли си сметка, че Морхаус е бил убит?

– Какво? Не, той... Какво?!

Страйк видя как мудните ѝ мисловни процеси се мъчеха да схванат и обработят чутото.

– Не ви вярвам – прошепна тя най-накрая.

– Ами проверете – предложи Страйк. – Викас Бхардваж. От Университета на Кеймбридж. Гърлото му е било прерязано.

Ясмин сега изглеждаше, сякаш бе напът да повърне.

– Откъде знаете, че той е Морхаус? – попита немощно.

– Ако проверите репортажите – игнорира въпроса ѝ Страйк, – ще установите, че убийството е станало във вечерта, когато Морхаус изчезва от играта.

– Не ви вярвам – отново каза тя, но трепереше. – Само се опит­вате да ме сплашите.

През дантелените завеси на прозореца Страйк видя едър мъж с прошарена коса и куфарче в ръка да се приближава по предната пътека. Малко след това пред дневната се чу приглушен разговор и той предположи как разтревожената майка на Ясмин съобщава на баща ѝ, че някакъв непознат притеснява дъщеря им.

Вратата се отвори и влезе бащата на Ясмин още с куфарчето в ръка.

– Какво става? Кой е този човек, Ясмин?

– Нищо не е... Ще ви кажа после...

– Кой е той? – Бащата изглеждаше обяснимо тревожен при вида на мокрите и подути очи на дъщеря си.

– Корморан Страйк – представи се детективът и се изправи с мъка на крака, тъй като мускулите на бедрото му крещяха за милост. Протегна ръка. – Частен детектив съм и дъщеря ви ми помага по един случай.

– Частен... Какво е това? – развика се господин Уедърхед, като пренебрегна протегнатата ръка, а през това време майката на Ясмин се промуши странично в стаята. – Пак ли за проклетата анимация?

– Татко, недей, моля те – прошепна Ясмин. – Моля те. Скоро ще дойда и ще... ще ви обясня.

– Аз...

– Моля те, татко, нека си довърша разговора с него! – малко истерично настоя Ясмин.

Родителите ѝ неохотно се оттеглиха. Вратата отново се затвори. Страйк си седна на мястото.

– Разбирате ли, че когато всичко излезе наяве – заговори Страйк, преди Ясмин да е успяла да каже нещо, – а това ще стане, защото, както казах, централното управление на полицията и тайните служби в този момент конфискуват компютрите и телефоните на членовете на Разполовяване, обществеността, медиите и съдебните заседатели ще чуят, че вие по свое желание сте взели досие с изфабрикувани улики срещу Еди Ледуел, подготвено от терористична организация, която е искала смъртта ѝ, и сте го отнесли на Джош Блей, за да го настроите срещу нея? Как мислите, че ще изглеждате, Ясмин, когато светът научи, че сте продължавали весело да си играете играта, след като сте знаели, че е инфилтрирана от терористи, нещо повече, продължили сте да бъдете модератор и сте планирали книга въз основа на информация, открадната от мъртва жена? Предупреждавам ви сега: шефът на Разполовяване ще твърди, че Аномия е нападнал с нож Ледуел и Блей, че Аномия се е опитал да убие един от членовете им, като го е бутнал пред влак. Но независимо дали са го извършили Разполовяване, или Аномия, вие сте затънали в калта до гуша.

Ясмин се приведе с лице в дланите си и отново се разплака.

– Единствената ви надежда – повиши глас Страйк, за да е сигурен, че тя го чува през хлипането си, – е да направите каквото е редно сега и доброволно. Напуснете играта, кажете на полицията всичко, което знаете, и ми помогнете да открия Аномия.

– Не съм в състояние да ви помогна, как бих могла? Ако не е Иниго...

– Първо, може да ми дадете имейл адреса на Аномия – заяви Страйк. – Второ, можете да ми помогнете да намеря модератор, който се нарича Хартиенобяла.

– Тя пък защо ви трябва?

– Защото подозирам, че е в опасност.

– Каква?

– Морхаус може да ѝ е казал кой е Аномия.

– О...

Ясмин изтри лице с ръкава си, като още повече размаза грима си и каза:

– Не знам нищо за нея.

– Били сте заедно в Играта на Дрек месеци наред, все нещо трябва да знаете. Наясно сме, че Вайлпекора ви е показал снимката ѝ.

– Но как разбрахте?

– Няма значение как съм разбрал. Запазихте ли снимката?

– Не... тя беше...

– Гола?

– Не... не съвсем.

– Опишете я.

– Тя е... хубава. Слаба. Червенокоса.

– На каква възраст?

– Не знам. Малко над двайсет. Може би и по-млада.

– Някога намеквала ли е къде живее?

– Тя... веднъж каза, че била на километри далеч от Лондон, когато...

– Когато...? – подсказа Страйк.

Ясмин задърпа нервно мокрия ръкав на жилетката си, после каза:

– Когато споделих с другите модератори, че Джош и Еди ще се срещнат... за да обсъдят досието.

– Казахте ли им къде ще е срещата? – попита остро Страйк?

– Не. Хартиенобяла ме попита, но отговорих, че няма да ѝ кажа, защото Джош би ме убил, ако се появи някой ловец на автографи. Тя се нервира и заяви, че и да би искала, нямало как да се появи там, защото била на километри далеч от Лондон. После добави как било съвсем ясно къде ще се срещнат, изфуча и напусна канала.

– Според вас дали повечето фенове на Мастиленочерно сърце биха отгатнали, че срещата на Джош и Еди ще е в гробището?

– Може би – отвърна Ясмин. – Все пак това си беше тяхното място, нали така? Именно там... всичко се случи.

– Сещате ли се за нещо друго, което Хартиенобяла да е казала за себе си или за местоживеенето си?

– Не. Знам само, че всички мъже си падаха по нея. Но тя харесва... харесваше най-много Морхаус.

– Колко души според вас са виждали тази снимка, на която е частично гола?

– Сигурно всички мъже. Вайлпекора ми каза, че тя искала да я прати на Морхаус, но по погрешка я пратила на Аномия. Вайлпекора най-вероятно я е показал на всички други мъже.

– Добре – каза Страйк и записа бележка. – А сега ми дайте имейл адреса на Аномия.

След миг колебание тя взе телефона, който бе оставила на под­ръчника на креслото, отвори указателя си за имейли и започна да диктува:

– Адресът е cagedheart14@aol.com. Все с малки букви, числото е изписано с цифри.

– Благодаря – отвърна Страйк. – Четиринайсет... като правило 14?

Ясмин, която беше заета да бърше лицето си с ръкав, само кимна.

– Питам просто от интерес, какви са останалите тринайсет правила?

– Няма такива – със задавен глас отвърна Ясмин. – Съществува само това правило.

– А защо е четиринайсет?

– Любимото число на Аномия е.

– Защо?

Тя вдигна рамене.

– Добре. – Страйк затвори бележника и извади портфейла си. – Много ми помогнахте, Ясмин. Ако послушате съвета ми, ще се свържете с този човек – той отвори портфейла си, извади от него визитката на Райън Мърфи и ѝ я подаде. – Разкажете му всичко, което казахте на мен. Всичко. А после ви препоръчвам да напуснете играта. Завинаги.

– Не мога – избъбри Ясмин с пребелели устни.

– Защо?

– Защото Аномия каза... че ако го направя...

Тя внезапно издаде невесел, леко истеричен смях.

– ...заплаши ме, че ще съобщи на полицията как съм помагала на терористи. Но предполагам... ако сама го кажа на полицията... поне няма да има нужда да продължавам...

Тя млъкна.

– Какво няма да има нужда да продължавате?

Ясмин отново изтри очи и продума умолително.

– Аномия... един вид ме изнудва.

– За да вършите какво?

– Кара ме да съм той в играта.

– Как така? – попита Страйк, смразен от ужасно подозрение.

– Кара ме да се преструвам на него. В някои моменти в играта. Даде ми данните си за влизане и ми нареждаше кога да го правя, иначе заплашваше да каже на полицията за досието.

– Откога вършите това? – попита Страйк и умът му запрепуска към заподозрените, които бяха елиминирали въз основа на това, че не бяха ангажирани с електронни устройства, докато Аномия присъстваше в играта.

– Не знам – пак изхлипа Ясмин. – Откакто... Беше, след като казах на Аномия, че съм се срещнала със съдружничката ви. На Комик Кон.

– Боже милостиви – процеди Страйк. Като се мъчеше да не издава обзелата го сега ярост, попита: – Това не ви ли се стори странно искане?

– Да, донякъде... Попитах го защо му е нужно, а той просто ми отвърна, че трябва да го правя.

– Може ли да си спомните кога точно „сте били“ Аномия? Водехте ли бележки?

– Не – с нещастен вид отговори Ясмин. – Много пъти се е случвало, не мога да си ги припомня всичките. Защо?

– Защото – заговори Страйк, вече лишен от скрупули, че може да уплаши тази така опасно заинатена жена – вие сте помагали на Аномия да си създава алибита. На ваше място много щях да се напъна да си спомня дали сте замествали Аномия вечерта, когато е било прерязано гърлото на Викас Бхардваж. Според мен полицията силно ще се заинтересува от тази информация.

Той стана от мястото си толкова ядосан, че си тръгна, без да каже нито дума повече.

В мига, щом Страйк отвори външната врата, родителите на Ясмин се втурнаха към дневната и преди да я затръшне зад себе си, той ги чу как засипаха дъщеря си с тревожни въпроси, а също и отчаяното виене на Ясмин.

92

Отначало Робин се зарадва, че си е у дома на Блакхорс Роуд. Беше ѝ малко странно внезапно да е сама – нямаше го Страйк, с когото да обсъждат работата си или да си мълчат дружелюбно в колата, – но можеше да пренебрегне лекото чувство на дезориентация, докато се зае със задачи да зареди пералнята с мръсни дрехи, да постави тоалетните си принадлежности по местата им, да полее филодендрона, да отскочи до супермаркета, та да зареди хладилника си.

Ала когато денят започна да преваля, стана ѝ все по-трудно да се преструва, че нервите ѝ не са опънати и че се чувства в пълна сигурност. Беше преследвана от образи, които не можеше да забрави – прерязаното гърло на Викас Бхардваж, гротексните латексови маски, използвани от бомбаджията, младия мъж с татуировка 88, снимащ апартамента ѝ, – и те я накараха рано да дръпне завесите и два пъти да провери дали е включила алармата срещу крадци.

Тъкмо бе седнала да хапне бъркани яйца върху препечена филийка, когато непознатият рингтон на временния телефон в чантата ѝ я накара да подскочи. Когато го извади, видя съобщение от Пез Пиърс.

Няма да повярваш какъв ден имах.

Робин обмисли отговора си за няколко секунди, преди да го напише.

Защо, какво се случи?

Отговорът от Пез дойде почти веднага.

Посетиха ме гадни полицаи. Някакъв тъпак им казал, че аз съм бил този, дето тормозел Еди онлайн. Сега пък ме съветват да се скрия някъде. Въпросният трол бил преследван от крайнодесни откачалки. Същите онези, дето ги дават по всички новини.

Божичко – написа Робин, – ти сериозно ли?

Имаше силното подозрение, че ще бъде помолена да приюти Пез на дивана си и то се знае, следващото му съобщение гласеше:

Дали не може да дойда да преспя у вас?

Страшно съжалявам, имам двама души на гости – отговори му Робин.

Да бе, много мои приятели имат хора на гости сега,

като са ме погнали терористи.

Съжалявам, истина е – написа Робин. – Извести ме къде си отседнал. Мога да дойда да те ободря.

Нямаше ни най-малко намерение да отива да се вижда с Пез, но не виждаше друг начин да го убеди да сподели местонахождението си, та да могат да го следят. Ала вероятно подразнен, задето тя не му беше предложила убежище, той не отговори. В едно отношение Робин бе облекчена: не беше сигурна, че нервите ѝ биха издържали вечер на флиртуване чрез съобщения с Пез Пиърс, който все още би могъл да се окаже човекът, прерязал гърлото на младия гений в Кеймбридж и оставил го да се задуши от собствената си кръв.

Съседът ѝ отгоре отново беше пуснал високо музика и за пръв път бумтящите баси подразниха Робин – тя искаше да е в състояние да чува необичайни шумове. След като приключи с вечерята си и изми съдовете, опита се да прегледа акаунта на Лепинс Дисайпъл в Туитър, но ѝ беше трудно да се концентрира. При позвъняването на Страйк сграбчи телефона с облекчение.

– Здравей – каза тя. – Как мина с...?

– Направо няма да повярваш – прекъсна я Страйк.

– Какво се случи?

– Още от Комик Кон насам Ясмин се е представяла като Аномия за часове наред, но не си е водила бележки кога точно го е правила. Сетила се е, че жената, която я е интервюирала, си ти, след като видяла снимката ти във вестника, казала на Аномия, че я е разпитвала жена частен детектив, и Аномия я изнудил да влиза от негово име в играта.

– Какво?!

– Така че всички заподозрени, които сме елиминирали след Комик Кон, се връщат обратно.

– Но това са...

– Почти всички, които набелязахме поначало с изключение на Себ Монтгомъри. Ще трябва да седна и да го обмисля, но господи, само това ни липсваше. Мислех, че сме ги свели до двама души. А що се отнася до Хартиенобяла...

– Е, и това е нещо – каза Робин с желание за оптимистична нотка, след като Страйк ѝ разказа наученото от Ясмин за Хартиено­бяла. – Червенокоса, хубава, млада, живее на километри далеч от Лондон...

– Да, стеснява се кръгът само до няколкостотин хиляди жени. Ако ти дойде идея как да познаем коя от тях е Хартиенобяла, звънни ми – каза Страйк.

Казаха си довиждане и Робин седя неподвижно известно време шокирана и разстроена от това ново развитие, докато трясък във външния коридор не я стресна. Тя се обърна на креслото си и се втренчи към площадката. Външната ѝ врата беше надеждна, алармата беше включена, така че беше абсурдно – нали така? – да се тревожи, че някой се опитва да влезе. След няколко минути, през които почувства сърцето ѝ да бие далеч по-бързо от нормалното при здрава жена в покой, тя бавно се изправи на крака, отиде до вратата и притисна ухо към нея, като си пожела да имаше шпионка. Нищо не чуваше. Без съмнение някой, качващ се нагоре, беше изпуснал нещо, и все пак образът на Викас Бхардваж, убит в инвалидната му количка, със зейнало гърло и угаснали очи нахлу в съзнанието ѝ.

За пръв път след откриване на трупа на Викас мислите на Робин се отправиха към Рейчъл Ледуел. Момичето вече трябва да бе научило за смъртта му.

Внезапно я порази мисъл, която я прониза като удар от електрически ток. Забързано отиде до лаптопа си, излезе от акаунта на Лепинс Дисайпъл, включи на директни съобщения, отвори на последния си разговор с Рейчъл и започна да пише.

Рейчъл, аз съм, Робин. Предполагам, че си видяла ужасната новина за Викас. Безкрайно много съжалявам.

Сега се опитвам да се уверя, че никой друг няма да пострада. Ако можеш, моля те, прати ми съобщение. Има нещо, за което си в състояние да ми помогнеш.

Спри Аномия

Робин чудесно знаеше, че момичето може да не е в Туитър в момента, че напълно разбираемо може да е получила отвращение от онлайн света, че можеха да минат часове или дори дни, преди да види съобщението ѝ. И все пак се взираше в екрана, сякаш бе в състояние да призове Рейчъл със силата на мисълта си, и тогава видя трите точки да се появяват под собственото ѝ съобщение. Рейчъл ѝ пишеше.

Викас беше ли вече мъртъв, като стигнахте там?

Пени Пийкок

Да. Ужасно беше. Много съжалявам, Рейчъл. Представям си какво ти е.

Спри Аномия

Знаеш ли кой го е извършил?

Полицията знае ли?

Пени Пийкок

Още не.

Спри Аномия

Последва пауза в продължение на минута. Робин се канеше да пише отново, когато видя трите точки и след още минута се появи много по-дълго съобщение от Рейчъл.

Много съм уплашена. Не спирам да плача. Мама мисли, че съм депресирана, иска да ме заведе на лекар, но не мога да ѝ кажа какво се случва в действителност. Мислиш ли, че е бил някой от Разполовяване? Викас искаше да изрита ЛордДрек и Вайлпекора от играта, защото беше убеден, че са от Разполовяване. Може те да са го убили за отмъщение. Може да е открил кои са в действителност, той би успял да го постигне, беше толкова умен, и да се е обадил на полицията. Днес видях в новините арестите, които са извършили на хора от Разполовяване, четох новинарските сайтове и мненията на хората в Туитър. Очаквах от полицията да съобщят, че Разполовяване са убили Викас, но не го направиха.

Пени Пийкок

В момента и аз не знам повече от теб, но искам да предотвратя някой друг да пострада.

Спри Аномия

Но все пак всички от Разполовяване са арестувани.

Пени Пийкок

Робин започна да пише, но в същия момент се появиха трите точки, тъй че тя спря да изчака новото съобщение на Рейчъл.

Ти мислиш, че Аномия го е направил.

Пени Пийкок

Робин се поколеба как бе най-добре да действа.

Не непременно, макар че последния път, като беше в играта, Аномия се държеше твърде странно за човек, чийто приятел е бил убит.

Спри Аномия

В какъв смисъл странно?

Пени Пийкок

Много хладно и небрежно.

Не ми изглеждаше естествено.

Спри Аномия

Последва най-дългата до момента пауза, но ето че трите точки отново се появиха и малко след това дойде друго дълго съобщение от Рейчъл.

Това е същински кошмар. Все си припомням нещо много чудато, което Вайлпекора каза преди цяла вечност. Беше, когато Морхаус влезе в модераторския канал да каже на Вайл и ЛордДрек да напуснат играта. Те отрекоха да са от Разполовяване и тогава Вайл каза на шега, че Аномия е убил Еди и е използвал Биткойн, за да си купи оръжие и електрошокова палка. Вайл твърдеше, че Аномия бил наясно за този много съмнителен уебсайт. Никога не съм виждала Аномия да приказва за криптовалута, но сега, като се замисля, може би с Вайлпекора са го обсъждали в частен канал. Много се ядосах, задето обсъждат убийството на леля ми като нещо забавно, и напуснах канала. Ала откакто видях какво се случи с Викас, все ми се върти в главата как Аномия се шегуваше, че тя е намушкала с нож Джош и Еди. Напълно възможно е да бъде извършено от момиче, защото Джош и Еди първо са били обездвижени от електрошокова палка, за да не могат да се съпротивляват, а Викас не би могъл да се отбранява от неговата инвалидна количка, нали?

Пени Пийкок

– Бинго – прошепна на себе си Робин. Написа в отговор:

Напълно разбирам защо е толкова разстройващо за теб, Рейчъл.

Спри Аномия

Не разбираш. Няма как.

Пени Пийкок

Достатъчно зле ми беше да си мисля, че Еди и Викас са убити от Разполовяване, но ако е бил Аномия, значи съм имала за приятел убиец. Помагала съм за модераторство в игра на убиец.

Пени Пийкок

Дори Аномия да е виновен, няма как да си знаела, че е способен на убийство. Ако всеки, който се шегува, че иска да убие някого, действително го прави, никой от нас няма да е в безопасност на улицата.

Моят пръв приоритет в момента е да се опитам да се свържа с Хартиенобяла. Има вероятност тя да знае кой е Аномия. Също така може да хвърли светлина върху въпроса дали Викас е възнамерявал да сподели с полицията си своите подозрения за Аномия или Разполовяване.

Спри Аномия

Не знам коя е Хартиенобяла,

никога не съм знаела.

Пени Пийкок

Знаем, че из модераторския канал циркулира нейна снимка.

Аномия я е споделил с Вайлпекора, а той я е показал на Хартела, та се чудех дали някой някога не я е показвал и на теб.

Знам, че всички те мислеха за мъж.

Спри Аномия

Последва пауза. Сърцето на Робин биеше също тъй бързо, както когато според нея бе изтракала пощенската кутия.

Вайлпекора ми я показа.

Пени Пийкок

Той и ЛордДрек ме мислеха за гей мъж.

Пени Пийкок

Каза: „Ако не получиш ерекция от това, ще знаем със сигурност, че си педал“.

Пени Пийкок

Робин знаеше, че трябва много внимателно да подбере думите за следващото си съобщение, защото не бе забравила как тормозилите Рейчъл я бяха наричали лесбийка.

Рейчъл, би ли проверила дали си я изтрила? Защото, ако си забравила да го направиш, тази снимка може да ни помогне да я открием.

Спри Аномия

Робин зачака със затаен дъх. Паузата се точеше ли, точеше и това ѝ даваше надежда, защото ако Рейчъл беше изтрила снимката, би ѝ го съобщила веднага. После трите точки се появиха и Рейчъл отговори:

Ще проверя. Не възнамерявах да я запазя, но ще проверя дали съм го направила.

Пени Пийкок

Има я, помисли си Робин. Не знаеше, нито я бе грижа дали Рейчъл е запазила снимката от злоба, или за да се опита да открие самоличността на момичето, откраднало най-добрия ѝ приятел онлайн. Важно беше единствено, че я има.

Изминаха три минути, които на Робин ѝ се сториха като трийсет. И после Рейчъл написа.

Имам я.

Пени Пийкок

Прати ми я сега.

Спри Аномия

Снимката се появи, преди Робин да е имала време да напише благодарностите си. Момичето на нея не беше просто хубаво, беше красавица. Беше най-много двайсетгодишна, слаба, с дълга червена коса, сметановобяла кожа, напръскана с лунички, високи скули и големи лешниковокафяви очи. Носеше само разкопчана светлорозова риза и позираше, притиснала гърдите си една към друга с горната част на ръцете си, а ризата едва прикриваше зърната. На снимката се виждаше част от плоския ѝ корем и бе отрязана точно под пъпа ѝ.

Рейчъл, МНОГО ти благодаря.

Ще е от огромна помощ за нас.

Спри Аномия

Моля те, ще ме известиш ли какво става? Не мога да търпя да съм в неизвестност.

Всичко ще е по-добре от това.

Пени Пийкок

Разбира се. Ще поддържам контакт. И моля те да не се упрекваш, пощади се. Ти ни помогна много и нищо от случилото се не е по твоя вина. Нищо х

Спри Аномия

Х

Пени Пийкок

Робин запази снимката на Хартиенобяла на лаптопа си, отвори Гугъл, за да осъществи издирване по образ, и лепна снимката.

Откритите „подобни образи“, както би предположила, бяха от вулгарно естество или меко порно. Пред нея се появиха множество жени, разголили гърди с разкопчани ризи, но нито една не приличаше на Хартиенобяла. Това обаче ѝ подсказа нещо полезно, а именно, че Хартиенобяла никога не бе публикувала снимката онлайн, а това предполагаше, че наистина е предназначена за гадже или някого, когото е смятала за гадже.

Робин разгледа внимателно фона на снимката. Беше слабоосветена спалня, вероятно студентска стая, тъй като в дъното се виждаше бюро. Когато увеличи картината, видя на бюрото плитка кутия с надпис „Меки пастели Фабер-Кастел“.

На Робин ѝ беше ясно, че това са художнически пособия, а не бонбони.

Тя оряза снимката така, че да се вижда само лицето на момичето и лепна нея в приложението.

Появи се галерия от много по-обещаващи образи. Робин бавно и внимателно огледа всичките и някъде на шестнайсетата спря.

Беше точно това момиче: същите очи, същите скули, същата дълга и пищна червена коса. Без прекалени очаквания тя кликна на снимката. Беше от Инстаграм. Робин отиде на страницата и гръмко възкликна „Да!“.

Името на момичето беше Никол Кристъл. Робин установи, че е студентка в Школата по живопис в Глазгоу. На страницата имаше много примери от работата ѝ, които дори за неопитното око на Робин издаваха голям талант. Тук-там имаше селфита и едно от тях накара Робин да застине леко обезпокоена. Хубав рус млад мъж с отрязана черна тениска прегръщаше Никол, застанал зад нея, и устните му бяха допрени до бузата ѝ. Докато Робин се придвижваше надолу, видя още няколко снимки на същия младеж, една от които имаше сърце, нарисувано около нея.

Знаеше ли този човек, че приятелката му прекарва часове в играта да си говори с Викас Бхардваж? Че му праща провокативни снимки?

Робин щракна върху последователите на Никол, огледа ги за името на Викас, но не го откри.

После отвори Туитър и потърси Никол Кристъл. Появиха се няколко акаунта, но тя нацели точния без затруднение. Никол беше използвала собствената си снимка и пълното си име, като локация бе вписала Глазгоу, но явно използваше Туитър далеч по-рядко от Инстаграм. Последният ѝ пост бе препубликуване от акаунт, наречен Жени художници, и беше отпреди десет дни, преди да бъде открито тялото на Викас.

И тук Робин щракна върху последователите и след няколко минути откри каквото търсеше. Викас Бхардваж имаше акаунт със собственото си име и бе последовател на Никол.

Робин бе толкова погълната от откритията си, че звъненето на телефона ѝ я накара да подскочи. Беше пренасочено обаждане от номера в офиса, който се отклоняваше към телефоните на Страйк или Робин, ако не бъдеше отговорено. Като предположи, че Страйк е стигнал до Денмарк Стрийт доста по-бързо от очакваното, тя веднага отговори.

В ухото ѝ прозвуча шепот, като всяка дума бе грижливо разчленена.

– Аз... ще... те... убия.

Линията прекъсна.

93

Страйк вече толкова силно го болеше кракът, че спря да почива за цели петдесет минути на пейка на гара Виктория. Като си каза, че вече е много по-добре и че реденето на опашка за такси няма да е по-малко мъчително, отколкото да продължи с метрото, слезе в метростанцията, но там му се наложи да пропусне два влака, за да отмори отново крака си, преди да иска от него да понесе теглото му. Когато тръгна да излиза от станция Тотнъм Корт Роуд, вече се спускаше нощта и той едва се въздържа от груба ругатня при поредните стълби. Сега имаше чувството, че стъкла се забиват в отрязаната част на крака му и не можеше да различи дали са мускулни крампи или измъчена става. Съжаляваше горчиво, че се бе отказал да вземе бастуна, тътреше се напред облян в пот и стигна дотам, че започна да предлага сделки на Бог, в когото не бе сигурен, че вярва. Ще сваля килограми. И цигарите ще откажа. Само ме отведи до дома. Кълна се, че ще се грижа по-добре за себе си. Само не ме оставяй да рухна на улицата, мамка му.

Боеше се, че кракът му отново ще поддаде под него и ще изживее унижението да се срине на земята пред хора. Веднъж вече се бе случило и той отлично знаеше какво следва, защото не беше някоя крехка бабичка, на която непознати инстинктивно предлагаха помощ: едри и яки четиресетгодишни мъже с близо два метра ръст не извикваха автоматично доверие у околните, за тях се приемаше, че са пияни или опасни, и дори таксиметровите шофьори се правеха на слепи за здравеняци, махащи отчаяно от канавката.

За свое облекчение успя да излезе изправен от метростанция Тотнъм Корт Роуд. Облегна се на стена и вдиша дълбоко нощния въздух, като отпусна цялата си тежест на здравия ляв крак, докато сърдечният му ритъм се нормализира, през което време гадните щастливци с по два здрави крака го отминаваха с енергична походка. Изкушен бе да се добере с подскачане до пъб „Тотнъм“, но там щеше да получи само временно облекчение. Нужно му бе да стигне до Денмарк Стрийт и ако успееше да се справи с трите рамена стълби, в хладилника го очакваха пликчета с лед, а в шкафа – обезболяващи, щеше да може да свали протезата си, да заеме удобна поза и да ругае на воля с пълно гърло.

Воден от желанието да оправдае още малко оставането си на място и решен да не пуши, той извади от джоба си телефона, погледна го и леко се изненада, като видя съобщение от Робин.

Имам добри новини. Обади се, когато можеш.

Не би могъл да обясни защо, но имаше чувството, че ходенето му ще е по-леко, ако в същото време говореше с Робин, тъй че натисна върху номера ѝ, отдели се от гостоприемната стена и закуцука по Чаринг Крос Роуд с притиснат към ухото телефон.

– Здравей – чу гласа ѝ след второто позвъняване.

– Каква е добрата новина? – попита той, като се мъчеше да не скърца със зъби.

– Идентифицирах Хартиенобяла.

– Какво?! – ахна Страйк и в продължение на няколко крачки болката в крака му май наистина поотслабна. – Как?

Робин заразказва, а Страйк се застави да се съсредоточи и когато тя свърши да говори, той изрече с колкото ентусиазъм успя да събере при измъчващите го крампи:

– Направо си гениална, Елакот.

– Благодаря – отвърна тя и той не забеляза колко глух бе гласът ѝ, защото бе фокусиран върху задачата да не диша твърде тежко в телефона.

– Може да пратим Баркли да говори с нея, Глазгоу е негова територия – посочи Страйк.

– Да, и аз си го помислих – отвърна Робин, която също като съдружника си с мъка се опитваше да звучи естествено. – Ъъ... случи се и нещо друго.

– Моля, какво? – попита Страйк, защото в момента двуетажен автобус преминаваше с грохот покрай него.

– Току-що се случи и нещо друго – повтори по-силно Робин. – Получих обаждане, пренасочено от офиса. От човек, който каза, че ще ме убие.

– Какво?!

Страйк с мъка се добра до вътрешната страна на тротоара, далеч от трафика и минувачите и застана неподвижно вслушан, запушил с пръст другото си ухо.

– Шепнеше. Мисля, че беше мъж, но не мога да съм сто процента сигурна. Каза „Ще те убия“ и затвори.

– Ясно – изрече Страйк с тон, който колегите му в армията разпознаваха като нетърпящ възражения. – Стягай си багажа веднага. Трябва да се върнеш в хотел „Зет“.

– Не – отвърна Робин, която сега крачеше из малката си дневна, за да изразходва адреналина. – Тук съм по-добре. Алармата е включена, вратата е двойна...

– От Разполовяване знаят къде живееш, по дяволите! – гневно възкликна Страйк. Ама защо тя просто не изпълняваше каквото ѝ се казва?

– И ако сега са отвън – каза Робин, едва устояваща на желанието да надникне през завесите, – най-глупавото ще е да изляза сама.

– Не и ако долу те чака такси – възрази Страйк. – Кажи им, че искаш шофьор мъж. Помоли го да се качи горе да ти помогне с багажа, обещай му бакшиш за това усилие и вземи портативната си аларма, в случай е някой ти налети.

– Който и да беше, просто се опитва да ме сплаши...

– Това са шибани терористи, всичко, което вършат, е с цел да уплашат хората до смърт.

– Знаеш ли какво? – викна му Робин. – Никак не ми трябва точно сега да ми крещиш, ясно?

Той вече успяваше да чуе паниката ѝ и с усилие като онова, което го бе придвижило нагоре по последния повреден ескалатор, потисна дълбоко вкоренения инстинкт да крещи команди пред лицето на опасността.

– Прощавай. Ами добре. Щом ти не искаш да дойдеш в центъра, аз идвам при теб.

Да изкачи стълбите до мансардата си, за да приготви пътна чанта, после да се смъкне додолу и да пътува до Уолтъмстоу бе на последно място сред желанията му, но звукът от експлозията във външния офис още бе свеж в паметта му.

– Искаш да ми вмениш чувство на вина...

– Нищо не искам да ти вменявам – остро отвърна Страйк и отново закрачи, като куцаше по-силно отвсякога. – Приемам сериозно възможността някой от тези мръсници да е на свобода и да иска да очисти още една самонадеяна жена, преди цялата им организация да изчезне с гръм и трясък.

– Страйк...

– Не ми излизай... Мамка му! – изпъшка той, защото треперещият му крак поддаде. Олюля се, успя да се задържи прав и продължи да куцука.

– Какво стана?

– Нищо.

– Кракът ти – заключи Робин, тъй като чуваше накъсаното му дишане.

– Добре е – измърмори Страйк с лице и тяло, облени от студена пот. Мъчеше се да пребори вълните на гадене, които започнаха да го нападат.

– Страйк...

– Ще се видим след около...

– Никакви такива – изрече тя с тон на поражение. – Добре, ще се върна в хотела. Сега ще позвъня за такси.

– Ще го направиш ли?

Прозвуча по-агресивно, отколкото бе възнамерявал, но кракът му вече се тресеше силно всеки път, когато го натовареше, и той знаеше, че ще е късметлия, ако стигне изправен до вратата на офиса.

– Да, ще се обадя за такси, ще поискам помощ за багажа... всичко.

– Добре тогава – отговори Страйк и зави по Денмарк Стрийт, която бе пуста с изключение на женски силует в далечния ѝ край. – Щом си в таксито, обади ми се.

– Непременно. Скоро ще се чуем.

Тя затвори. Страйк се поддаде на импулса си да ругае полугласно при всяко стъпване с десния си крак и продължи с неугледна походка към вратата на сградата си.

Едва когато вече бе на десет метра от жената, разпозна Мадлин.

94

– Пиян ли си? – подвикна тя, когато той се подпря на най-близката стена за равновесие.

– Не – отвърна ѝ.

Тя го приближи с несигурна стъпка и той видя, че за нея не можеше да се каже същото. Изглеждаше отслабнала след последното им виждане. Високите ѝ сребристи токове и къса рокля от метални халки подсказваха, че идва направо от парти или от празненство по повод издаване на книга, на музикален албум, пускане в продажба на козметичен продукт или изобщо от място, където хората отиваха, за да бъдат видени, снимани и убеждавани, че са значими.

– Искам да говоря с теб – изрече тя със завален глас. – Просто да говоря с теб, по дяволите.

Страйк изпитваше силна болка, душата му бе стегната от непоносима тревога и гняв след разговора с Робин и единственото му желание бе тази сцена да приключи възможно най-бързо.

– Слушам те – изпъшка.

– Ти, проклет негоднико!

Тя леко се олюля. Малката чанта, висяща от рамото ѝ на верижка, зееше отворена.

– Хубаво – отвърна Страйк. – Това ли беше?

– Мамка ти! Дяволите да те вземат! Исках да ти напиша писмо, но после си казах: не, ще го чуе лице в лице. Дир... директно! Ти, проклет, мръсен лъжец!

Въпреки всичките си тържествени решения по време на придвижването си Страйк извади цигарите от джоба си. След като Бог му погаждаше такъв гаден номер, всички сделки отпадаха.

– Доброто момче, а? – процеди подигравателно тя. – Големият герой.

Той запали, всмукна дълбоко от цигарата и издиша дима.

– Не помня да съм претендирал, че съм което и да било от двете.

– Ама го направи! Да, направи го, мамка му! Използваше ме през сичкото... през всичкото време. Получи каквото искаше, нали! – кресна тя и акцентът ѝ от Ист Енд бе силно изявен.

– Искам единствено – заговори Страйк, докато пушеше и гледаше надолу към нея – да си легна в леглото и да бъда оставен на...

– Проклет негодник!

Тя го удари с всичка сила в гърдите. Той отстъпи назад. Тя почти изгуби равновесие, олюляна на високите си токове. От чантата ѝ падна червило и се изтъркаля нанякъде.

Страйк направи опит да я заобиколи, но тя го сграбчи с две ръце за ръкава и избъбри:

– Използваше ме и знам точно защо...

С чувство за дежавю Страйк се опита да изтръгне ръката си от хватката ѝ и запалената му цигара падна на земята.

– Гаден използвач, проклет паразит...

– Защо не идеш да поизтрезнееш? – продължи той да се мъчи да се освободи, без да ѝ счупи пръстите. – Вземи по-добре ми изпрати онова писмо.

Лявата ѝ ръка още стискаше ръкава му, а с дясната тя го заудря по гърба. Той се извърна и улови и нея.

Отново видя на лицето ѝ озъбената усмивка като във вечерта на рекламното ѝ събитие на Бонд Стрийт.

– „Не говори за баща ми!“... Ама си същият като него, само дето не си толкова успял... Уж не искаш публика... публичност... ама чукаш само прочути... и си мислиш, че вече си я спечелил, нали?

– Престани да се излагаш – каза Страйк, като все още се опитваше да се освободи, без да я нарани.

– Аз ли се излагам? Всички знаят как тя се влачи с Ландън Дормър! А ти тичаш да я спасяваш! Да не мислиш, че иска теб?

– Иска ме, да – отсече Страйк, на когото се бе притекъл на помощ инстинктът за жестокост, събуждащ се у всеки разгневен любовник. – Точи лиги по мен! Но аз не искам нито едната от двете ви, така че защо не се помъчиш да откриеш капка достойнство и не...

– Мръсник! Проклет мръсник! Влизаш в живота ми... в живота на Хенри...

– На Хенри изобщо не му пука за мен, нито пък на мен за него...

– Всичко е било заради нея, нали? Да я накараш да ревнува...

– Добре, вярвай на Шарлот... пий още едно питие...

– Имам интервю с „Мейл“ следващата седмица... Ще им кажа...

– О, това е висока класа, да ме заплашваш с проклети...

Тя се извъртя в ръцете му и го ритна с всичка сила. Страйк усети как токът ѝ се заби в бедрото му, отстъпи назад, а здравият му крак се подхлъзна на изтъркалялата се гилза с червило и с болезнен вик той се стовари по гръб, тазът му се удари в бетона, а след него и тилът му дрънна в него.

За няколко секунди му се струваше, че ще повърне. Претърколи се и се опря на колене и длани в опит да се надигне, без да го е грижа дали тя ще продължи да го рита. Бе повлечен във водовъртеж от болка, отрязаният му крак подскачаше в спазми, ставата му крещеше за милост.

Някъде над него тя редеше умолителни думи. Той не ги различаваше, искаше тя да изчезне, да се махне завинаги. С крайчеца на окото си я видя да коленичи до него, вече разплакана.

– Корм...

– Изчезвай – изграчи дрезгаво той, а протезата му, прикрепена към подскачащия на тласъци крак, стържеше по земята. – Махай се. Да те няма.

– Аз не исках...

– Върви си.

Тя с мъка се надигна.

– Корм, моля те... нека ти...

– Махай се!!!

Тя все така плачеше, но след малко – с еднаква сила можеше да са изтекли секунди или минути – чу несигурните ѝ стъпки да се отдалечават към Чаринг Крос Роуд. Когато съвсем заглъхнаха, той се опита да се изправи, но десният крак категорично отказваше да поеме тежестта.

Докато пълзеше към вратата на сградата, попадна на още горящата цигара, взе я и я пъхна в устата си. Като влачеше зад себе си крака с протеза, стигна до прага, успя да се докара до седнала позиция върху него, дръпна от цигарата и се облегна на черната врата.

Усещаше нощния въздух студен върху мокрото си лице, звездите над Лондон бяха замъглени както винаги над големия град и той изживя един от онези моменти на съчетана обърканост и прозрение, които сполитат пияните и отчаяните. Плоското лице на Ясмин Уедърхед се преля с изкривената усмивка на Мадлин и той си помисли за досието с убедителни лъжи, довело до убийство и парализа, за ненаписаното писмо с обвинения, което можеше да изгори, без да е прочел.

И тогава, на стъпалото пред офиса си, докато се питаше дали нямаше да му се наложи да спи тук, където седеше, нещо изплува от подсъзнанието му и премина в активната му мисъл. Всяка жена, която се бе надявала да си създаде съвместен живот с него, се бе оплаквала все от същото: че нещо твърдо и непроницаемо в мозъка му оставаше навеки в царството на решаване на загадки без значение какво се случваше наоколо му. В действителност една-единствена жена не бе мрънкала срещу това...

Телефонът зазвъня в джоба му и той го извади.

– В таксито съм – съобщи Робин.

– Чудесно – отговори Страйк, като още пушеше.

– Май нямаше никой отвън. Явно ме гони параноя.

– Пратиха ни бомба. Не те гони параноя.

– Как е кракът ти, Корморан?

– Прецакан – отвърна Страйк. Нямаше смисъл да лъже повече. Съмняваше се, че скоро ще е в състояние да ходи нормално. – Но пък има и нещо добро, току-що ми хрумна, че май имаме следа.

95

Чат в играта между създател и модератор

на Играта на Дрек

<Модераторски канал>

<11 юни 2015 г. 00: 15 ч.>

<Присъства: Червей28>

>

<Аномия се присъединява към канала>

>

Червей28: О, боже мой, най-после!

Червей28: Чудех се къде са всички.

Червей28: Тази вечер Хартела трябваше да е модератор заедно с мен.

Аномия: Тя напусна. Няма да се върне.

Аномия: Току-що ме уведоми.

Червей28: Какво?!

Червей28: Защо би напуснала???

Аномия: Защото е шибана предателка.

Аномия: Ще ти пратя две снимки и искам да ги разгледаш внимателно.

>

<Аномия иска да ти изпрати файл>

<Натисни alt+y, за да приемеш файла>

>

>

>

Червей28: Кои са тези хора?

Аномия: По дяволите, чак толкова ли си глупава? Прочети надписите.

Аномия: Срещала ли си някого от тях?

>

>

Червей28: Не.

Аномия: Сигурна ли си?

Червей28: Да.

Аномия: Може да са били под прикритие. Да са носили перуки или нещо друго?

Червей28: Не, никога не съм ги срещала.

Аномия: Лъжеш ли ме?

Червей28: Не.

Червей28: Защо питаш дали съм ги срещала?

Аномия: Наети са да открият кой съм.

Аномия: Защото „Мавърик“ искат да закрият играта.

>

Аномия: Защо не казваш нищо?

Червей28: Просто съм шокирана.

Аномия: Криеш ли нещо?

Червей28: Не, разбира се.

Аномия: Дано е така.

Аномия: На хората, които крият от мен, им се случват лоши неща.

Червей28: Знам, че се шегуваш, но не говори така.

Аномия: Да не би да ме учиш какво да правя?

Червей28: Просто не харесвам такъв тип шеги.

Аномия: Ще разбереш, че не се шегувам, като видиш какво ще се случи с тези двама детективи.

Аномия: Вече предупредих кучката какво я чака.

Аномия: Кажи ми истината. Духче1 видя ли се с тях? Затова ли тя напусна?

Червей28: Как така тя?

Аномия: Духче1 беше момиче, тъпачке.

Аномия: Тези детективи някак са разбрали кои са някои от модераторите.

Аномия: Тази вечер мъжът е бил в дома на родителите на Хартела.

Аномия: Така че, кажи ми, Духче1 виждала ли се е с тях?

Червей28: Не.

Червей28: Исках да кажа, не знам.

Червей28: Духче1 просто изчезна.

Червей28: Така и не ми каза защо.

Червей28: Всички изчезват.

Червей28: Останаха ни четирима модератори.

Аномия: Трима. Не можеш ли да броиш?

Червей28: Ти, аз, ПотрошенДрек, Хартиенобяла.

Аномия: Хартиенобяла скоро ще изчезне, но чак когато бъде удобно.

>

Червей28: Плашиш ме.

Аномия: Хубаво.

Аномия: Ако тези детективи те доближат, веднага да ми съобщиш.

Червей28: Добре.

Аномия: Но може да им приложа повторение на Ледуел и Блей, преди да стигнат до теб.

Червей28: Аномия, недей.

Червей28: Не си прави такива шеги, мразя това.

Аномия: Мислиш, че няма да го направя ли?

Аномия: Мечтай си, ако така си въобразяваш.

Аномия: За теб няма страшно, обаче.

Аномия: Стига да останеш лоялна.

>

<Аномия напуска канала>

>

>

<Червей28 напуска канала>

<Модераторският канал е затворен>

96

Ако всяка добра идея можеше да бъде реализирана чисто и без отлагане, детективската работа нямаше да бъде тъй продължителна и мъчна, каквато я познаваше Корморан Страйк. Ето защо успя да постигне стоицизъм, когато на следващата сутрин в девет набра номера на Грант Ледуел и чу в отговор международен рингтон, след което обаждането му бе прехвърлено на гласова поща. Остави съобщение, че ще е приз­нателен, ако Грант му се обади, след което позвъни на Райън Мърфи.

Полицейският детектив прие с всичката сериозност, каквато Страйк би могъл да пожелае, новината, че Робин е получила смъртна заплаха по телефона предишната вечер, и одобри решението на Робин да се премести, вместо да остане в апартамента си. Каза, че е поставил човек на Блакхорс Роуд да наблюдава жилището ѝ, и обеща да съобщи, ако има още арести в средите на Разполовяване.

– Всъщност каня се да разпитам един от вашите геймъри. Твърди, че има информация за нас.

– Значи ви се е обадила все пак? – каза Страйк. – Това е добре.

– Откъде знаеш, че е жена?

– Разговарях с нея снощи и я посъветвах да ви каже всичко.

– Започвам да си мисля, че трябва да те назначим на хонорар при нас – подхвърли Мърфи.

Третото обаждане на Страйк беше до Мидж, защото трябваше да ѝ каже, че от дванайсет часа насам повечето отхвърлени заподозрени за ролята на Аномия отново са актуални.

– Мамка му – изпъшка Мидж. – И какво става сега? Та това са половин дузина хора, които да наблюдаваме. И единственият начин да ги изключим е да дебнем кога Аномия е в Туитър, а те не са?

– Не са чак половин дузина – уточни Страйк, но съзнаваше, че това е слаба утеха. – От полицията казаха да не припарваме до Пез Пиърс, така че можеш да си избереш: Киа Нивън в Кингс Лин или Тим Ашкрофт в Колчестър.

– Ами Уоли Кардю?

– Той със сигурност е елиминиран – отвърна Страйк. – Опитва се да помогне на Разполовяване да идентифицират Аномия. Няма как да е той.

– Ами ако ги баламосва?

– Не мисля, че случаят е такъв – каза Страйк, който си беше представял, че предстоящият му разговор с Робин ще е най-стресиращият за деня и никак не му бяха приятни тези възражения. Беше спал зле отчасти заради болката в крака, но и заради издутината на тила си от падането на улицата след ритника на Мадлин.

– Ами хлапето Ъпкот? – попита Мидж.

– Не мога да си припомня кога го елиминирахме – отвърна Страйк, който още не бе прегледал файла по случая.

– Беше след Комик Кон, защото, когато Баркли ми се обади да не си правя труда да поемам смяната по следенето му, тъкмо четях за скачането на Робин пред влака.

– По дяволите – изруга Страйк. – Добре, ако искаш, иди в Хампстед. На мен ми е все едно. Просто искам да знам, че един заподозрян е покрит днес.

– Ами Филип Ормънд? Него така и не го отхвърлихме като Аномия. Дори никога не сме го наблюдавали.

– Той не отговаря на профила ни.

– Отговаря повече, отколкото младият Ъпкот. Учител по компютърни науки е.

– Аномия е бил активен, преди Ормънд да се запознае с Еди. Откъде би могъл Ормънд да научи всичката лична информация за нея?

– Имах случай в Манчестър, при който съпруг бе създал три фалшиви профила във Фейсбук и започна да подмамва съпругата си, да я тормози, за да се опита да провери дали тя не му кръшка...

Страйк реши да остави Мидж да си разкаже историята, но почти не я слушаше. Когато най-сетне тя завърши, той каза:

– Слушай, имаме проблем с бройката хора. Сега ме е грижа да продължаваме да наблюдаваме един заподозрян, тъй че избирай: Тим Ашкрофт, Киа Нивън или Гюс Ъпкот.

Мидж избра Гюс, решение, за което Страйк бе сигурен, че е взела, за да не шофира до Кингс Лин или Колчестър. Разговорът им приключи.

Страйк допи силно подсладения си махагонов на цвят чай, пос­ле се обади на Баркли и го помоли да вземе полет до Шотландия, за да открие Никол Кристъл и да я разпита.

– Още преди обед ще ти пратя снимка. Тя е в Школата по живопис в Глазгоу, но семестърът приключи, затова предполагам, че ще е в дома на родителите си в Биърсдън, който е...

– Да, знам го – прекъсна го Баркли. – От скъпите квартали на Глазгоу е. И какво, да я питам дали знае кой е Аномия ли?

– Да, но действай предпазливо. Онлайн приятелят ѝ е бил убит, почти е сигурно, че тя е наясно с това и вероятно е силно уплашена. Кажи ѝ как знаем, че е Хартиенобяла в Играта на Дрек, увери я, че не е направила нищо нередно, и после узнай колкото можеш повече.

За негово облекчение Баркли прие задачата без оплаквания и затвори.

Страйк събра сили и позвъни на Робин.

– Здравей – студено изрече тя, след като вдигна веднага. – Прочетох имейла ти.

Беше ѝ пратил въпросния имейл в един часа през нощта, след като се бе довлякъл по стълбите до мансардния си апартамент. Когато се озова там, свали обувките, панталоните и протезата си, за да разгледа отрязания си дополовина крак, който отново бе обхванат от спазми веднага щом го вдигна нагоре. Имаше зачервена хлътнатина там, където го бе уцелил токът на Мадлин. Изпитваше остра болка в мускулите, коляното му бе подуто, а кожата при отрязаното място беше възпалена и всичко това го доведе до няколко неприятни извода.

Първо, бе дошло време да потърси медицинска помощ, макар да се боеше, че това ще го извади от действие. Второ, тъй като нямаше да може да придружава Робин никъде поне през следващите два-три дни, а всички други сътрудници бяха заети – Дев още следеше майката на Шавливи пръсти помежду ресторанти и барове с надеждата да подхване разговор за Фаберже или старогръцки антики, – Страйк искаше Робин да бъде избавена от всякакъв риск.

– Разбрахме се значи, нали? – каза Страйк, а мускулите на десния му крак отново конвулсираха, макар той да бе вдигнат. – Продължаваш да проучваш Лепинс Дисайпъл.

– Което ти смяташ за безцелно – припомни Робин.

– Не, съгласих се да го проверим, за да сме щателни.

– Знам какво правиш, Страйк – каза Робин. – Не съм глупава. Предполага се да покрием няколко на брой заподозрени, но ти искаш да се затворя в хотелска стая и да зяпам в Туитър.

– Получи заплаха за убийство – изтъкна Страйк, който бързо достигаше до границата на търпението си. – Знаят адреса ти и как изглеждаш. Името ти бе върху бомбата редом с моето.

– Защо тогава ти не се криеш в някой проклет...

– Защото трябва да ида в болница – изръмжа той.

– Какво? – запита с остър тон Робин. – Защо? Какво се е случило?

– Кракът ми сдаде багажа – отговори Страйк.

– О, по дяволите, много ли е зле? Ами тогава нека аз...

– Не, няма да идваш с мен – отсече той. Беше толкова напрегнат, че едва не ѝ се развика. – Много те моля да не се показваш навън, та поне една тревога да ми бъде спестена, става ли?

– Добре – троснато отвърна Робин, но след кратка пауза добави: – Ще ми се обадиш ли все пак, когато ти е възможно, за да ми кажеш как си?

Страйк се съгласи да го направи, затвори и после, като използва за равновесие облегалките на столовете, дръжката на вратата и скрина, за да пази равновесие, стигна с подскачане до спалнята си, за да се облече.

Тъй като не си правеше илюзии, че ще успее да си уреди час за прием при неговия специалист с такова кратко предизвестие, той реши да отиде в спешното отделение на клиниката към Лондонския университет и да си чака реда. Възнамеряваше да каже как е паднал предишната вечер и сега изпитва силни болки, което си беше самата истина, макар да се пропускаше фактът, че бе страдал още преди падането и месеците нехайство бяха довели до това му състояние. Не се съмняваше, че един лекар веднага би прозрял как стоят нещата, но не го бе грижа. Искаше само рецепта за голяма опаковка със силни болкоуспокояващи, та да може да продължи да работи.

Петдесет минути по-късно, докато пътуваше в такси с подпрени до себе си патерици и закопчан с безопасна игла десен крачол, телефонът му иззвъня.

– Страйк.

– Здравейте – прозвуча грубоват мъжки глас насреща. – Обажда се Грант Ледуел.

– А, Грант – каза Страйк, – благодаря, че се свърза с мен. Питах се дали може да се видим лично. Просто за да те осведомя за новото развитие – добави неискрено.

– Да, би било чудесно – реагира ентусиазирано Грант. – В момента съм в Оман, но в понеделник се връщам. Пак ще трябва да е вечерта. Девет часът твърде късно ли е? Може ли да дойдете у нас?

Страйк, който много искаше да разговаря с двамата Ледуел в дома им, отвърна, че и часът, и мястото го устройват напълно.

– Чудесно, защото Хедър няма да иска да изляза толкова скоро след връщането си от Оман, но пък ще има желание да чуе новини за Аномия. Никак не ѝ беше приятно, че заминах и я оставих сама в къщата.

Грант му даде адреса на Батълдийн Роуд, Страйк му благодари и затвори.

Спешното отделение в болницата „Сейнт Мери“ беше според очакванията му препълнено с пациенти. Деца седяха в скутовете на майките си; старци чакаха реда си нещастно смълчани; представители на всяка етническа група в Лондон четяха списания или гледаха в телефоните си; млада жена беше превита одве и притискаше корема си; доста неспретнат бял младеж с коса на расти подвикваше от време на време към далечния край на чакалнята. Никак не бе изненадващо, че единствените свободни места за сядане бяха в близост до него.

Страйк се придвижи на патериците си до рецепцията, съобщи данните си на изтощена жена и отиде да седне до подвикващия младеж, за когото подозираше, че е душевноболен, дрогиран или и двете.

– Да бе, точно това направи! – викна мъжът, втренчен в празното пространство, когато Страйк се отпусна на един стол през него и до обонянието му стигна воня на застояла урина и пот. След като подпря патериците си на мястото до себе си, извади телефона си просто за да има в какво да гледа и да избегне натрапчивия поглед на съседа си, и отвори Туитър.

Аномия бе публикувал цитат минути по-рано.

Аномия @АномияГейммастер

Научих се да мразя всички изменници и няма болест,

която да презирам повече от предателството – Есхил

13: 18 ч. 11 юни 2015 г.

Отговорите на тази публикация прииждаха бързо, докато Страйк обновяваше страницата.

Анди Реди @идеридна

Отговор на @АномияГейммастер

Грънт Ледуел се продаде на „Мавърик“, нали?

#МастиленочерноСърцеПечалби #ХартиЕСърцеНеЧовек

Луси Ашли @джусилуси

Отговор на @АномияГейммастер

Боже мой, Джош съгласен ли е Харти да се промени?

#ХартиЕСърцеНеЧовек

Мечтателни лъжички @ ме4тателнилъжи4ки

Отговор на @АномияГейммастер

Ама сериозно, ако Джош се е навил на това...

#ХартиЕСърцеНеЧовек

Страйк бе наясно, че може и да проявява също толкова предубеденост като гневните фенове, прибързващи с изводите, като се почуди дали приказките на Аномия за предателство не бяха свързани по някакъв начин с Ясмин, която, ако бе послушала съвета на Страйк, се бе оттеглила завинаги от играта. Но ако измяната на Ясмин бе предизвикала тирадата на Аномия, тя трябва да се бе върнала в играта, за да съобщи на Аномия, че напуска: идиотска постъпка, но пък Страйк така или иначе смяташе Ясмин за изключително глупава жена. Като нищо дори можеше да е споменала посещението му в дома ѝ.

– Я се разкарай! – кресна съседът на Страйк, който явно водеше спор с невидим антагонист.

А ако Ясмин се бе върнала в играта да обяви оттеглянето си, мислеше си Страйк, и беше съобщила, че детектинът я е подплашил да пристъпи към това, то тогава обаждането до Робин, пренасочено от телефона в офиса, може да нямаше абсолютно нищо общо с Разполовяване. Най-вероятно бе направено от човека, за когото Страйк вярваше, че бе пронизал Еди Ледуел в сърцето, прерязал бе гърлото на Викас Бхардваж и беше оставил Джош Блей с частична парализа, а Оливър Пек със сериозно мозъчно увреждане.

И докато тези мисли препускаха през съзнанието на Страйк, Аномия пусна нова публикация.

Аномия @АномияГейммастер

Вярно е, човек трябва да прощава на враговете си... но не и преди да бъдат обесени. Хайнрих Хайне

Сега наяве изскочиха различен тип фенове на Аномия и обкръжиха като акули отговорилите преди млади фенки.

Разрушител @С4упен729

Отговор на @АномияГейммастер

Джулиъс @ аз_съм_евола

Отговор на @АномияГейммастер

Провеси кучките над леглото за украса

Гледай ги как гният, докато заспиваш.

Арлийн @куинарлийн

Отговор на @ аз_съм_евола @АномияГейммастър

Хора като теб и Уоли Кардю създават лошо име на феновете,

Аномия не го казва буквално.

Лепинс Дисайпъл @ЛепинсДисайпъл

Отговор на @куинарлийн @ аз_съм_евола @АномияГейммастър

Та какво казва грозната кучка, от която става чудесна висяща украса?

– Господин Томпсън – извика далечен глас. Страйк вдигна глава: двама санитари дойдоха да придружат неугледния му съсед за преглед, без съмнение, за да се уверят, че няма да създаде неприятности по пътя. Младежът се изправи без възражения и макар да се олюляваше на краката си, не направи нищо повече, освен да извика:

– Всички сте шибани лунатици!

Лек смях се разнесе из чакалнята, когато санитарите в сини престилки го поведоха. Облекчен, че се е отървал от вонята му, Страйк отново насочи вниманието си към Туитър и видя, че Аномия бе пуснал трета и четвърта публикация.

Аномия @АномияГейммастер

Типът герой, обичан от тълпата, винаги ще носи сходство с Цезар.

Аномия @АномияГейммастер

Отговор на @АномияГейммастер

Отличителните му знаци я привличат, авторитетът му я респектира, мечът му ѝ всява страх.

Заинтригуван от този внезапен изблик на цитати и декламация от страна на Аномия, Страйк не бе учуден, че тези последни пос­тове бяха причинили известно объркване сред последователите на Аномия.

Г-жаХарти @карлиуистлър_*

Отговор на @АномияГейммастер

Още за Харти ли говориш? Какво означава това?

Баз Тайлър @БзТайл95

Отговор на @АномияГейммастер

Добре ли си, мой човек?

Разрушител @С4упен729

Отговор на @АномияГейммастер

Да не са те хакнали?

Лепинс Дисайпъл @ЛепинсДисайпъл

Отговор на @С4упен729 @АномияГейммастър

Не, не са го хакнали, очевидно е какво има предвид, тъпако.

Лепинс Дисайпъл @ЛепинсДисайпъл

Отговор на @С4упен729 @АномияГейммастър

Защо всички сте толкова прости?

Телефонът в джоба на Страйк зазвъня. Видя домашния номер на Пат и отговори.

– Здравей, какво става?

Тя се бе обадила да обсъдят доставката на мебелите и някои въпроси относно графика. Страйк се постара да отговори на всичките ѝ питания, като надаваше едно ухо за повикване от лекаря.

– ...и обещах на Мидж дълъг уикенд – заключи той, – така че си отбележи и това.

– Ясно – отвърна Пат с дълбокия си и дрезгав глас. Получих две безсловесни обаждания тази сутрин от един и същ номер. Пренасочени от офиса.

– Наистина ли? – Страйк взе да рови в джоба си за писалка. – Дай ми номера.

Тя му го продиктува. Страйк записа цифрите на гърба на дланта си и видя, че е непознат за него номер на мобилен телефон.

– И двата пъти ли затвориха, след като се обади?

– Втория път подиша малко – отвърна Пат.

– Би ли могла да отгатнеш дали е бил мъж, или жена?

– Не, просто дишане.

– Ами добре, съобщи ми, ако се случи отново – поръча Страйк. – И имай грижата да си държиш вратата заключена.

Тъкмо бе прибрал телефона в джоба си, когато го повикаха.

– Камерън Страйк?

– Аз съм – викна в отговор Страйк на далечната жена с къса побеляла коса, която беше облечена в болнична униформа и държеше клипборд.

Десет минути по-късно седеше на болнична кушетка, преградена от останалата част на отделението със заобикаляща я завеса, панталоните и патериците му бяха на стол до него, а белокосата жена внимателно прегледа първо ампутирания му дополовина крак, после и здравия. Страйк беше забравил колко щателни са медиците. Той всъщност искаше само обезболяващи.

– И сте паднали назад, така ли? – попита лекарката, докато разглеждаше възпаленото място на ампутацията.

– Да – потвърди Страйк.

– Бихте ли го повдигнали?

Той го направи с приглушен стон от болка, после отново го отпусна. Веднага щом половината му крак се допря до леглото, започна да се тресе.

– Това случвало ли се е преди?– попита тя, като наблюдаваше неволевите движения.

– По малко – отвърна Страйк и отново започна да се поти.

– Колко често?

– Ту се появява, ту изчезва през последните две седмици. Непосредствено след ампутацията получавах спазми в него, но след няколко месеца изчезнаха.

– Кога беше ампутацията ви?

– Преди шест, не, преди седем години.

– За миоклонуса е твърде необичайно да се появи отново след седем години – коментира лекарката и заобиколи леглото.

– Какъв е този белег на крака ви? – попита и посочи червената вдлъбнатина, оставена от стоманения връх на тока на Мадлин. – Това при падането ли се случи?

– Вероятно тогава? – излъга Страйк.

Кракът му още бе в спазми, но сега лекарката гледаше лицето на Страйк.

– Съзнавате ли, че лицето ви конвулсира?

– Какво?

– Лявата страна на лицето ви конвулсира.

– Ами сигурно просто съм потрепнал – отвърна Страйк.

Започваше да се опасява от куп нежелани изследвания или – още по-лошо – пренощуване в болницата.

– Добре, сега аз ще повдигна крака ви. Кажете ми, когато усетите болка.

– Боли – обади се Страйк, когато тя го бе повдигнала на няма и десет сантиметра нагоре.

– Мускулите ви са много напрегнати. Ще опипам основния бед­рен мускул. Кажете ми дали...

Тя леко прекара длан по задната страна на бедрото му.

– Да – изрече Страйк през стиснати зъби. – Това боли.

– Добре – каза тя и спусна внимателно крака му обратно на леглото, където той продължи да подскача. – Бих искала да направя преглед с ултразвук. Коляното ви е доста подуто и искам да знам какво става с този бедрен мускул.

– Вече се е случвало да пострада и преди – осведоми я Страйк. – Просто съм го разтегнал. Ако може да получа обезболяващи...

– Тревожат ме тези спазми – каза лекарката, като отново се вгледа напрегнато в лицето му. – Искам да ви направят кръвни изследвания и един колега да ви прегледа. Връщам се след малко.

– Защо кръвни изследвания? – попита Страйк.

– Просто за да изключим допълнителен проблем. Калциев дефицит например.

Тя излезе зад завесата, като отново я дръпна зад себе си. Страйк вдигна пръстите на ръката си пред себе си, за да види ще усети ли конвулсии, но нищо не почувства. Докато седеше там по боксерки с омраза към заобикалящото го, отвратен от чувството за уязвимост и натрапена зависимост, каквото болниците винаги пораждаха у него, чу телефона си да жужи. Спусна крака над ръба на леглото, придърпа сакото си от облегалката на стола и извади телефона. Видя дълго съобщение от Мадлин, което започваше така:

Корм, искрено съжалявам.

Бях пияна, току-що се бях натъкнала на Шарлот и...

Той изтри съобщението, без да го чете, после блокира номера ѝ. Докато го правеше, за пръв път усети мускул в десния ъгъл на устата му да потрепва леко, но все пак доловимо.

Едва отново бе опънал крака на леглото, когато дойде сестра на средна възраст да му вземе кръв.

– Не е зле да я свалите – посочи тя към ризата. – Няма как да се вдигне ръкавът достатъчно високо.

Като си помисли раздразнено колко неправа бе тя в твърдението си, че не било зле да си свали ризата, все пак изпълни каквото му бе казано. Сестрата постави турникет на ръката му над лакътя, забоде игла и изтегли в спринцовка кръв от него, а през това време телефонът му отново зажужа.

– Още не може да отговорите – ненужно отбеляза сестрата, когато Страйк погледна към него.

Когато тя си отиде, отнасяйки две епруветки с кръвта на Страйк, той си облече ризата, после взе телефона си и видя съобщение от Мидж, която бе прикрепила и видеоклип.

Единственото ми виждане на Гюс Ъпкот дотук.

Знаем ли коя е грамадната откачалка?

Страйк отвори на клипа и видя непогрешимата фигура на Нилс де Джонг да върви по улицата на Ъпкот с кашон под едната си огромна ръка и с телефон в другата. Носеше пак същите вехти шорти с външни джобове, вехта риза и сандали, русата му коса бе надвиснала над странното, подобно на гръцка маска лице. Изглеждаше погълнат от онова, което четеше на телефона си. Малко преди да стигне до къщата на Гюс, Нилс се спря, остави долу кашона, написа нещо, пак вдигна картонената кутия и се отправи към входната врата. Почука, отвориха му и Страйк зърна бегло Гюс, преди той да се прибере отново в къщата. Клипът свърши.

Нилс де Джонг – писа ѝ в отговор Страйк. – Собственикът на артколектива Норт Гроув. Вероятно е донесъл на Катя някои от вещите на Джош.

Тъкмо бе изпратил съобщението си, когато чернокож фелдшер дръпна завесата. Страйк изпита лошо предчувствие, като го видя, че е докарал количка.

– Ехограф – изрече мъжът със силен бразилски акцент.

Страйк разсеяно се запита какво ли би станало, ако му отговореше „Не благодаря, вече ми го направиха“.

– Мога да ходя.

– Не, съжалявам, лекарят иска да сте в количката – отвърна усмихнат човекът и потупа подръчника. – Може да си вземете одеялото.

И така Страйк, още с телефона си в ръка, беше извозен от отделението с тънко одеяло върху голите си крака и боксерки, просто поредното повредено човешко създание, транспортирано против волята му за оглед, какъвто предпочиташе да не му правят.

Сензорът бе леденостуден на допир до крака му и предизвика болка при натиск върху основния бедрен мускул. По лицето на лекаря, наблюдаващ монитора до леглото, не се четеше никаква емоция, докато телефонът на Страйк не изжужа и той му хвърли подразнен поглед, преди да го върне отново към екрана. След няколко минути белокосата лекарка се появи отново, за да разговаря тихо с колегата си. Страйк все едно не присъстваше.

– Всичко е много възпалено – заяви мъжът, като притисна сензора отстрани на колянната капачка.

– Има ли скъсани връзки?

– Може би слаби разкъсвания...

Той отново предизвика болка у Страйк, като прекара сензора по основния бедрен мускул.

– Това е втора степен... може би трета.

Той притисна още по-силно сензора по болезненото място и Страйк се опита да се разсее, като си представи как удря лекаря с всичка сила с юмрук в тила.

– Не виждам нищо тук, което би могло да обясни миоклонуса. Мускулите са много напрегнати...

Бразилският фелдшер откара Страйк обратно в отделението, помогна му да се прехвърли на леглото, каза му, че скоро ще дойде да го види лекар, и отново го остави в заграденото със завеса пространство.

Страйк прочете пристигналото съобщение, беше от Робин.

Какво става? Как е кракът ти?

Още чакам да ми кажат, отговори Страйк.

Аномия се държи много странно в Туитър.

Да, забелязах.

Завесата около леглото на Страйк се разтвори и се появи нова сестра: ниска, пълна, латино на вид.

– Докторът ще дойде след малко. Искате ли чаша чай?

– Всъщност най-много искам болкоуспокояващи – отвърна Страйк.

Надали лекар би могъл да си пожелае пациент, по-склонен от него да облекчи здравната система. Това предложение за чай му се стори злокобно, тъй като предполагаше, че няма да си тръгне скоро оттук. Но тъй като сестрата все още очакваше отговора му, каза:

– Чаша чай ще ми дойде добре, благодаря.

– Мляко, захар?

– Всичко, каквото имате.

Да щеш да му пуснеш хапче ко-кодамол.

Страйк се отпусна на възглавниците и унило се загледа към завесата. Покрай леглото му се чуваха стъпки. Някъде в далечина плачеше бебе. Телефонът му отново издаде сигнал за съобщение, пак от Робин.

Ако искаш демонстрация на крайно лицемерие, погледни публикацията в Туитър на Тим Ашкрофт.

Под истинското му име, не като Перо на словото.

И така, Страйк отвори на Туитър и отиде на акаунта на Тим.

Час по-рано Тим Ашкрофт бе постнал линк към репортаж в „Дейли Мейл“, над който бе написал следното:

Тим Ашкрофт @ЧервеятСеОбръща

Като близък приятел на Еди Ледуел и човек, който работи с ученици и приема присърце сигурността им, съм истински скандализиран.

www.ДейлиМейл/ВъзмутениРодители...

15: 10 ч. 11 юни 2015 г.

Страйк щракна на линка и се появи заглавие

Страйк хвърли око на репортажа, който, както очакваше, се отнасяше за Филип Ормънд. В момента той бе временно отстранен от работа и очакваше решението на училищния борд. В репортажа се намекваше, че Ормънд не е харесван в училището, но се спираше на ръба пред твърдение, че е намушкал приятелката си и бившето ѝ гадже. Повече внимание бе отделено на майката, чиято дъщеря бе инструктирана от Ормънд да лъже в негова полза, когато я бе пуснал по-рано от наказанието ѝ, за да проследи сигнала от телефона на Еди.

„Заплашил Софи да си мълчи. И тя бе твърде уплашена дни наред, та да каже истината. После дойде при мен разплакана, защото бе видяла, че приятелката му била убита същия следобед, и ми разказа цялата история. Веднага се обадих в полицията. Не е важно, че не му е повдигнато обвинение, не е там работата. Остава налице фактът, че е принудил четиринайсетгодишна да лъже заради него. Намирам, че такова провинение заслужава уволнение.“

Страйк се върна към Туитър. Както видя, Тим не се бе задоволил с началните си забележки, а бе последвал първия си пост с два нови.

Тим Ашкрофт @ЧервеятСеОбръща

(Извинения, задето дадох линк към този фашистки парцал, но все пак родителите са разговаряли директно с тях и така можем да научим историята.)

Тим Ашкрофт @ЧервеятСеОбръща

Въпросът е, че да караш 14-годишно момиче да лъже заради теб, е отвратително поведение. Този човек не е годен да работи с деца и тийнейджъри.

Анди Реди @идеридна

Отговор на @ЧервеятСеОбръща

Докато ти си от добрите, Тим.

Страйк написа съобщение в отговор:

Върховно изпълнение на Ашкрофт в ролята на добрия. Педо 101.

Сестрата се върна с чая му, който бе твърде много разреден с мляко. Той ѝ благодари и в този момент кракът му отново заподскача. Той се понадигна в леглото и го притисна с дясната си ръка, за да го принуди да се укроти, да не го издава, да не кара тези доб­ронамерени болнични служители да му правят още изследвания.

– Добре ли сте? – попита сестрата, като го видя да натиска крака си.

– Да, съвсем добре. – Вече усещаше тик и в дясната си буза.

Сестрата си тръгна. Телефонът на Страйк отново издаде сигнал: ново съобщение от Робин.

Снощи сме пропуснали скандал по повод Киа Нивън. Потърси #МайнатаТиКиаНивън

Страйк изпълни каквото му бе казано.

Очевидно малко преди полунощ в Туитър се бе разразила малка буря около Киа Нивън. Поводът бе арестът на Уоли Кардю, който явно бе живо дискутиран онлайн. Левите, които винаги го бяха презирали, сега потъркваха доволно ръце в очакване той да бъде пратен в затвора, докато дългогодишните му поддръжници бяха убедени, че става дума за грешка и че няма как той да е член на терористична клетка. Битката бе генерирала хаштагове #ОсвободетеУоли и #ВПандизаНямаБисквитки, а насред врявата някой бе изкопал стари публикации между Уоли и Киа, сочещи в най-добрия случай към някаква форма на познанство и в най-лошия към интимна връзка. Не бе отнело дълго време постът на Киа в тъмблр от 2010 година („Всички приятели ми казват, че секс за отмъщение с най-добрия му приятел не е отговорът, но аз бих казала, че зависи какъв е въпросът“) да бъде публикуван в Туитър, от който момент нататък феновете на Мастиленочерно сърце се бяха нахвърлили на Киа с яростта на гладен алигатор.

Мастилено сърце Лизи @мастиленатализи00

О, боже мой, вижте това, Киа Нивън и нацистът Уоли Кардю са се чукали!

Уоли К @уолКардю

Отговор на @неепапагалобаче

Чудесно изглеждаш

Немощната Киа @неепапагалобаче

Отговор на @уолКардю

Ти също ♥

22: 37 ч. 10 юни 2015 г.

Лорън @лºригил

Отговор на @мастиленатализи00

Олеле, винаги съм я подкрепяла, но ако това е истина...

Мечтателни лъжички @ ме4тателнилъжи4ки

Отговор на @духътнахартиенобяла @мастиленатализи00 @лºригил

Ако се чукаш с фашист, и ти си фашист. Точка. #МайнатаТиКиаНивън

Джони Б @джбалдуин

Отговор на @ ме4тателнилъжи4ки @духътнахартиенобяла @мастиленатализи00 @лºригил

Вие като нищо сте се чукали с кит. #ОсвободетеУоли

Чепа на Дрек @чепанадреккк

Отговор на @надървенмак @марниб89

В този момент се върна лекарката с късо подстриганата бяла коса.

Страйк слушаше с разделено внимание, докато тя му казваше онова, което вече му бе известно: че и основният му бедрен мускул, и коляното са увредени и само времето и покоят ще ги накарат да заздравеят.

– Трябва да си запишете час при вашия специалист, но като минимум ви съветвам да не товарите крака си поне четири седмици. Може би ще са нужни и шест.

– Четири седмици?! – промълви Страйк вече с изцяло фокусирано внимание. Очаквал бе да му поръчат да държи крака си вдигнат за седмица и той бе възнамерявал да съкрати срока на три дни.

– Варира според пациента, но вие сте висок мъж – посочи лекарката. – Искате от наполовина ампутиран крак да носи много тежест. Настоятелно ви съветвам да се свържете със специалис­та си за пълни изследвания. Междувременно не слагайте протезата си, дръжте крака повдигнат, почивайте, поставяйте лед на възпалените участъци и се грижете за мястото на ампутацията, защото не ви трябва кожата да се разрани още повече. Колкото до спазмите – продължи тя, – възпалението и напрегнатите мускули вероятно са причинили подновяване на нервните симптоми, но ще знаем повече, когато излязат резултатите от кръвните ви изследвания.

– И кога ще е това? – попита Страйк, който сега искаше най-много от всичко да се махне от болницата, преди да го дупчат с още игли.

– Няма да е дълго – отвърна тя. – Ще дойда пак, когато са готови.

Лекарката си тръгна и остави Страйк да се чуди дали наистина не страдаше от калциев дефицит. Ядеше много сирене, нали така? Не беше си чупил кости наскоро. Със сигурност, ако имаше калциев дефицит, все нещо щеше да си счупи при неотдавнашните си падания.

Но тези мисли му върнаха спомен как бе паднал по стълби преди няколко години, как бедреният му мускул бе колабирал при преследване на заподозрян и той бе останал да се гърчи на улицата. Мислеше си за нездравословната храна, която поглъщаше най-редовно, за пушаческата кашлица, нападаща го всяка сутрин, припомни си как бе пълзял през канавката снощи, като спря само колкото да вземе изпуснатата цигара. Искаше му се да повика лекарката и да ѝ каже: „Знам защо се случи това. Защото не се грижа за себе си. Напишете това в картона ми и ме пуснете да си ида у дома“.

Като търсеше нещо да го разсее от това самобичуване, той отново взе телефона си и продължи да прехвърля коментарите в Туитър за Киа Нивън.

Макс Р @мрегер#5

Отговор на @чепанадреккк @надървенмак @марниб89

Мърлите от бойците за социална справедливост се преструват, че искат пацифисти, но се възбуждат само от истински мъже #МайнатаТиКиаНивън

Макс Р @мрегер#5

Отговор на @чепанадреккк @надървенмак @марниб89

Тя се е чукала с Уоли, защото е знаела, че е убиец. Такива са уличниците.

Завесата се отвори. Лекарката се върна.

– Така, кръвните ви изследвания изглеждат нормални, което е добре. Възможно е – добави тя – тези спазми да са психогенни.

– И какво означава?

– Може да са причинени от психологически фактори. Под стрес ли сте в момента?

– Не повече от обикновено – отвърна Страйк. – Има ли шанс за обезболяващи?

– Какво сте вземали?

– Ибупрофен, но няма по-голям ефект от ментови бонбонки.

– Добре, ще ви предпиша нещо по-силно, колкото да изкарате следващата седмица, но това не е заместител на почивката и пликчетата с лед, ясно?

След като лекарката си тръгна и докато Страйк си обуваше панталоните, две противоречиви мисли се бореха за надмощие в главата му. Рационалната страна му казваше твърдо, че с разследването на Аномия е приключено, поне що се отнасяше до агенцията им. След като старшият съдружник щеше да е извън строя поне месец и имаше недостиг от подизпълнители, просто нямаше начин да се свърши нужната работа.

Но онова негово упорито желание да разчита на себе си, наричано от не една бивша приятелка арогантност, настояваше, че не се е свършило още. Баркли не се бе обадил с доклада си за Хартиенобяла, а имаше и шанс предстоящото посещение при Грант Ледуел при правилен подход най-сетне да ги отведе до Аномия.

97

Страйк се събуди на следващата сутрин в осем и бързо стигна до заключението, че изпитото предишната вечер уиски не се смесваше добре с медикамента трамадол. Сега се чувстваше зле и замаян и тези негови усещания не бяха съвсем изчезнали в единайсет часа, когато получи обаждане от Баркли.

– Новини – обяви шотландецът.

– Вече? – учуди се Страйк, който бе тръгнал да подскача нестабилно към банята в момента на позвъняването и сега се бе вкопчил в стол, за да пази равновесие.

– Да, но не са каквито очакваш.

– Никол не е в дома на родителите си?

– Напротив, тук е, сега съм при нея. Тя иска да говори с теб. По ФейсТайм за предпочитане.

– Чудесно – отвърна Страйк. – А може ли и Робин да се присъедини към разговора?

Той чу Баркли да предава въпроса му.

– Да, тя не възразява.

– Дай ми пет минути. Ще известя Робин.

Обаждането на Страйк завари Робин още по халат в клаустрофобичната ѝ стая в хотел „Зет“, та макар и да работеше вече от три часа. И какъв смисъл да се обличаш, като не си показваш носа навън?

– Тя иска да говори с нас? Фантастично! – възкликна, като скочи и се помъчи да съблече халата си с една ръка.

– Ще ти пратя данните за връзка до минути – каза Страйк, на когото неистово му се пикаеше.

Робин се разбърза да си облече тениска и да среши косата си, та да не би Страйк да си помисли, че спи по цели сутрини, после отиде на леглото – единственото място за сядане – и отвори лаптопа си. Междувременно Страйк, чиято коса изглеждаше все същата ресана или нересана, смени ризата си с друга не чак толкова смачкана на вид и седна пред малката си кухненска маса.

Когато комуникацията започна, Страйк и Робин бяха изненадани да видят пред себе си не само Никол Кристъл, истинска прерафаелитна красавица, но и още двама души, които можеха да са само родителите ѝ. Никой от двамата не беше червенокос, но майка ѝ имаше същите високи скули и сърцевидно лице, а баща ѝ с неговата квадратна челюст изглеждаше точно толкова ядосан, колкото Страйк можеше да си представи за човек, открил, че еротичната снимка на дъщеря му е довела до намесата на частни детективи.

– Добро утро – поздрави Страйк. – Много благодаря, задето приехте да говорите с нас.

– Няма проблем – отвърна весело Никол. Акцентът ѝ въобще не бе толкова подчертан като този на Баркли. Стаята зад Никол и семейството ѝ бе стилна и семпла и Страйк заподозря, че ефектът бе постигнат чрез услугите на много скъп специалист по интериор.

– Ъъ... Аз не съм онова Хартиеното... Бялата... Както ѝ казват там в тази игра.

Говореше без никакво стеснение, неудобство или срам. Дори изглеждаше заинтригувана от ситуацията, в която се беше озовала.

– Нямам представа как е попаднала снимката ми в тази игра, честна дума. Аз дори не харесвам Мастиленочерно сърце.

– Ясно – отвърна Страйк, който не забелязваше никакъв издайнически знак за лъжа по веселото ѝ лице. – Но сте чували за анимацията все пак, нали?

– О, да – потвърди ведро Никол. – Моя приятелка е много запалена по нея. Обожава я.

– Тази приятелка имала ли е някога достъп до снимката ви?

– Не, никога – отсече Никол.

– Възможно ли е да я е взела без ваше знание?

– Би трябвало да влезе в снимките ми в телефона. Но вижте, тя членува в Християнския съюз. Много е... нали разбирате? Няма начин да прави такива неща. Да праща голи снимки.

Ако се съдеше по лицето на бащата, Страйк предположи, че той много би искал същото да можеше да се каже за дъщеря му.

– Кога е правена снимката, спомняте ли си? – попита Робин.

– Преди около... две години и половина – отговори Никол.

– Пратихте ли я на някого? – поинтересува се Робин.

– Да, на бившия ми приятел – каза Никол. – Ходехме през пос­ледната година в училище, но той постъпи в Кралската академия за драматично изкуство в Лондон, а аз останах тук да уча живопис.

– Той актьор ли е?

– Иска да бъде такъв, да. Пращах му снимки, докато поддържах­ме връзката си дистанционно в продължение на един семестър.

На бузата на бащата на Никол заподскача мускул.

– Как се казва бившият ви приятел? – попита Страйк и взе писалка.

– Маркъс – отвърна Никол. – Маркъс Барет.

– Още ли поддържате контакт с него? Имате ли телефонния му номер? – поинтересува се Робин.

– Да, но нали няма да сте ужасни с него? Защото, честна дума, не мога да си представя, че Маркъс...

– Дай им проклетия номер – нареди кратко бащата.

– Татко, стига де – погледна го изкосо Никол. – Не бъди такъв.

Но господин Кристъл май се канеше да бъде „такъв“ много дълго време.

– Маркъс може да са го хакнали – предположи Никол, като се обърна отново към Страйк и Робин. – Случи се с моя приятелка, взеха ѝ снимки от облака, но пък нейната парола е много лесна за отгатване. Уверявам ви, не го виждам Маркъс преднамерено да пуска моя снимка онлайн, все още сме приятели. Той е много свестен човек.

– Кой от двама ви прекъсна връзката? – попита Страйк.

– Аз – отговори Никол, – но той го прие с разбиране. В различни градове сме, а още сме млади. Той ходи с друга сега.

– Маркъс има ли съквартиранти? – попита Робин в опит да се ориентира кой друг би могъл да има достъп до снимката.

– Живее в апартамента заедно със сестра си. Тя е четири години по-голяма и е прекрасна. Откъде накъде Дарси би искала да показва на всички циците ми? – разсмя се Никол.

– Ник, това не е смешно – изрече тихо майка ѝ.

– О, стига де, смешно е донякъде – каза Никол без грам притес­нение, че всички участващи в този разговор я бяха видели полугола.

Когато нито един от родителите ѝ не се усмихна, тя вдигна рамене.

– Вижте, аз съм художник. Не приемам голотата тесногръдо като вас.

– Тук не става въпрос за тесногръдие – заяви бащата. Не гледаше към Никол, а бе фиксирал поглед към екрана. – Когато раздаваш на мъже подобни снимки, на практика им връчваш средство да те изнудват или да те посрамят...

– Но аз не се срамувам – възрази Никол и Робин ѝ повярва. – Изглеждам много секси на тази снимка. Не е като да е от типа с разтворени крака...

– Никол – изрекоха едновременно родителите ѝ с еднакъв тон.

– И така, за да изясним – намеси се Страйк. – Доколкото ви е известно, единственият, който някога е виждал снимката, е Маркъс Барет, така ли е?

– Да – кимна Никол. – Освен ако не я е показал на приятел, но не мисля, че би го направил.

– Казахте, че сте му изпращали снимки, в множествено число – припомни Страйк.

– Да, така е – отговори Никол.

– Тази снимка или някоя от другите оказвала ли се е някъде, където не сте очаквали?

– Не.

– Имаше ли други снимки, подобни на тази?

– Ами да – вдигна рамене Никол. – Май имаше една чисто гола.

Майката на Никол отпусна за кратко лице в дланите си.

– Какво? – нетърпеливо възкликна Никол. – Той беше заобиколен от куп секси студентки по актьорско майсторство, трябваше да му дам нещо...за подсещане.

Тя отново избухна в смях.

– Прощавайте – изрече през кикот, – аз просто... малко съм в шок. Не очаквах да разговарям с частни детективи, защото някоя се е киприла със снимките ми.

– Киприла се е? – повтори баща ѝ.

– Е, разбираш, татко, правила се е на мен, та да се уреди.

– И така, нека уточним – каза Страйк. – Твърдите, че никога не сте влизали в Играта на Дрек?

– Не, никога.

– И не сте общували онлайн с мъж, наричал се Морхаус?

– Не, никога – повтори Никол.

– И не сте разговаряли, разменяли съобщения или контактували по друг начин с доктор Викас Бхардваж?

Никол отвори уста да отговори, после се поколеба.

– Всъщност... почакайте – каза тя и този път се намръщи. – Аз... изчакайте така.

Тя стана, изчезна от полезрение, а родителите ѝ погледнаха тревожно след нея. Сега Страйк и Робин видяха Баркли, седнал мълчаливо на далечно кресло.

– Има един човек, който ми е последовател в Туитър – каза тя и отново седна между родителите си. – Все пуска лайкове на публикациите ми, но аз не го познавам... Името му беше нещо като Викас... почакайте...

Близо минута тя преглеждаше последователите си в Туитър.

– Това ли е той? – попита тя, като обърна екрана на телефона си към камерата.

– Да – отвърна Страйк, щом погледна снимката на Викас. – Това е той. Някога писали ли сте му, влизали ли сте в директен контакт?

– Не – отвърна Никол. – Просто забелязах, че харесва всичките ми постове, и всъщност така и не разбрах защо ме следва. Той е учен, нали? – попита и обърна телефона към себе си, за да разгледа профила на Викас.

– Беше – уточни Страйк. – Мъртъв е.

– Какво? – ахнаха едновременно Никол и баща ѝ. Момичето никак не изглеждаше весело вече.

– Беше убит в Кеймбридж миналата...

– Да не е астрофизикът? – попита стъписан бащата на Никол. – Онзи в инвалидна количка?

– Точно той – потвърди Страйк.

Последва дълга пауза, през която и тримата от семейство Кристъл се взираха ужасени в камерата.

– О, боже мой – промълви Никол накрая.

– Много бихме искали да говорим с Маркъс – каза Страйк. – Ще ни дадете ли телефонния му номер?

– Аз... не мисля, че е редно да давам номера му, без първо да съм го попитала – каза тя, вече също тъй напрегната като родителите си.

– Никол... – подхвана баща ѝ.

– Не мога да му стоваря това без никакво предупреждение. Той ми е приятел, татко!

– Наистина ще е по-добре да не му се обаждате предварително – обади се Страйк, но Робин би могла отсега да му каже, че няма шанс да разубеди Никол.

– Не, съжалявам – отсече студентката по живопис, втренчена в камерата. – Няма начин Маркъс да има нещо общо с това. Не е такъв човек. Няма да ви дам номера му, без първо да му обясня за какво става дума. Той никога не би ми го причинил, аз също няма да го сторя – обърна се тя към баща си, който беше отворил уста да заговори. После каза на Страйк и Робин.

– Ще поръчам на Маркъс той да ви се обади. След като сме разговаряли двамата.

Нямаха друг избор, освен да приемат това. Страйк благодари на семейство Кристъл за отделеното време и им пожела приятна сутрин. Когато те изчезнаха от екрана, Страйк и Робин останаха вгледани един в друг.

– Мамка му... – промълви Робин.

– Точно така – съгласи се Страйк.

98

Тъй като не можеше да свърши кой знае какво, докато бе закотвен в мансардата си с неизменния плик с лед върху десния крак, Страйк си постави задачата да издири онлайн Маркъс Барет. Макар и още не съвсем във форма заради изпития трамадол, успя да идентифицира акаунта на Барет в Инстаграм, тъй като младежът бе използвал цялото си име и бе публикувал много снимки от репетиции, както и селфита, направени пред сградата на академията. Барет бе хубав млад човек, чернокос и с тъмни очи, с черти на лицето, които писател би нарекъл издялани.

Страйк изхождаше от позицията на цинично недоверие към твърдението на Никол, че бившият ѝ приятел никога не би показал преднамерено снимката ѝ на други хора. През годините разследване бе попадал на всякакви бъркотии след разпаднали се връзки, а имаше и пряк опит покрай многото токсични раздели с Шарлот, обогатен неотдавна от грозната сцена с Мадлин. Така че Страйк не хранеше особени илюзии колко ниско могат да паднат отхвърлени любовници в отчаяния си стремеж да наранят онези, които ги бяха напуснали.

Докато детективът прехвърляше надолу по страницата на Инстаграм, попадна на групова снимка с дата от предишния декември с надписи #Коледно парти #СтаратаУчилищнаБанда #Суперяки, на която бяха и Маркъс, и Никол. Страйк бе принуден да признае, че бившите гаджета изглеждаха в чудесни отношения, прехвърлили ръце през раменете един на друг и сияещи наред с другите си бивши съученици.

Нещо повече, Маркъс очевидно безпроблемно бе подхванал нова връзка, както им бе казала Никол. Имаше много снимки, на които Маркъс бе в компанията на слаба блондинка, също тъй хубава като Никол, и ако се съдеше по броя на заснетите прегръдки и целувки, помежду им бе налице искрено взаимно привличане. Сестрата на Барет също присъстваше на много от снимките – беше чернокоса като брат си и не по-малко красива. На една от снимките братът и сестрата изпълняваха заедно караоке и надписът гласеше #„Пази се!“ #Питбул@Кеша #УбийЛюбимитеСиПесни.[22]

Въпреки да бе съвсем наясно, че Инстаграм не представя непременно истината за живота на когото и да било, имаше ясни доказателства, че Маркъс Балет развива сериозна социална активност и освен ако не бе актьор от световна величина, явно чудесно се забавляваше в Лондон. Имаше снимки от събирания в пъбове, в ресторанти и в апартамента му, който по околните сгради Страйк различи като разположен в модния район Шордич. Семество Барет също като Кристъл очевидно бяха заможни: макар само двайсет и няколко годишни, братът и сестрата споделяха самостоятелен апартамент, който изглеждаше по-голям и по-добре обзаведен от този на Страйк.

Само един комплект снимки му даде повод да поспре за размисъл. През 2013 година, вероятно скоро след скъсването му с Никол, Маркъс бе посетил гробището Хайгейт с приятели и бе публикувал снимки, на които изглеждаше мрачен в дългото си черно палто сред урни, изпочупени колони и плачещи ангели.

– Разбира се, може да е било организирана обиколка – каза Страйк на Робин по телефона в неделя вечер. – Да не забравяме, че мястото е и туристическа атракция, не просто местопрестъпление.

– И той още не се е обадил, така ли? – попита Робин, отново по халат и все така в хотелската си стая, която вече ненавиждаше от сърце.

– Не – отвърна Страйк. – Надушвам, че е имало паникьосано обаждане от страна на Никол и също толова паникьосани разговори в семейство Барет.

– Мислиш ли, че се кани да си наеме адвокат?

– Ами сигурно – отвърна Страйк. – Надали много родители биха искали името на сина им да бъде замесено в случай на убийст­во. Но знам едно: няма как да е той този, който се представя за Никол в играта. Учебният му курс е целодневен и доколкото виждам, прекарва повечето от свободното си време по партита. Мислех, че Никол е наивна, но трябва да кажа, че вече клоня към нейната гледна точка. Очевидно са си останали приятели. Не го виждам като тип, който да прибягва към отмъщение чрез порно.

– И коя тогава, по дяволите, е Хартиенобяла?

– Мислих по този въпрос – каза Страйк, докато всмукваше от електронната си цигара. Не беше пушил истинска от посещението си в спешното отделение насам, макар още да имаше половин пакет „Бенсън & Хеджис“ в джоба на сакото. – Питам се кое е дошло първо: Никол или снимките ѝ.

– Искаш да кажеш, че някой се е докопал до снимките ѝ и после е проучил онлайн коя е?

– Именно, а знаем, че това е възможно, защото ти самата го постигна. Задигналият снимките ѝ е имал готова личност, в която да влезе, защото тя е изсипала куп информация за себе си онлайн. Така че всичко ще съвпадне, когато Викас тръгне да я издирва онлайн: ето я, студентка по живопис, Глазгоу, същите снимки...

– И все пак е било риск да се приеме самоличността ѝ – посочи Робин. – Ами ако Викас директно се бе свързал с истинската Никол? Ако ѝ беше телефонирал или я бе помолил да се свържат във ФейсТайм?

– И за това мислих. Не знам дали забеляза, но неговият компютър изглеждаше силно адаптиран. Ами ако е имал речеви проб­леми? Нищо чудно човекът зад Хартиенобяла да го е знаел и да е разчитал, че той ще предпочита да разговаря с нея онлайн, а не лично.

– О, боже, това е ужасно – промълви Робин и затвори очи.

– Да, така е, но е и гениално. Хартиенобяла спокойно е могла да притиска Викас за офлайн контакт със знанието, че той няма да се съгласи. Върховна форма на манипулация. А има и друго. Ако се съди по Инстаграм акаунта, през апартамента на онези младежи Барет е минал много народ, явно са големи купонджии. Ако Маркъс си е синхронизирал електронните устройства, снимките на Никол биха могли да присъстват в много от тях, а всяко от тези устройства би могло да бъде откраднато или отворено без негово знание. Тъкмо проучих как можеш да хакнеш нечий облак. Възможно е да се направи дори без парола.

– Нещо за сестрата на Маркъс?

– Не я откривам в някоя социална медия, тъй че не знам с какво си изкарва прехраната, но забелязах, че на снимките по партита не присъстват само младежи, има хора на по трийсет и няколко и на по четиресет и няколко години.

– И смяташ, че те са нейни колеги?

– Да, така мисля, което предполага, че и тя води натоварен социален живот.

Прозявка нападна Страйк. Покрай трамадола и многото часове, прекарани онлайн, вече се чувстваше повече от готов да си легне.

– А ти как напредваш?

– Разрових се надълбоко колкото можах за Лепинс Дисайпъл – отвърна Робин. Усещаше очите си сухи и раздразнени след дългото взиране в компютърния екран. – Вкарах всичко в документ за теб. Проверих обаче още три други акаунта. Нали помниш онзи Макс в Туитър, който е пуснал слуха, че Еди е проститутка? Опита се да ме разприказва, като използва реплика на Кош.

– Всички тролове ми се сливат в едно – призна Страйк.

– Е, в една публикация от сряда пише, че Уоли бил убиец.

– Аха, да, тази май я видях – промърмори Страйк.

– Заинтересувах се от него и като се върнах системно назад през публикациите му, установих, че неговият акаунт е един от четири, които винаги кръжат около Аномия, щом пусне пост в Туитър. Трудно беше за забелязване, докато не се концентрирах усърдно върху тях, но те се координират един с друг и с Аномия.

– Как така се координират? – попита Страйк и разтърка очи в усилие да остане съсредоточен.

– Ами например през 2011 година Лепинс Дисайпъл обвинява Еди, че лъже как е умряла майка ѝ. Цитира реплика от интервю на Еди, където тя казва, че помни как майка ѝ била „напълно дрогирана“. Лепинс Дисайпъл пише как Еди се опитва да изкара майка си наркоманка. Минута по-късно Макс публикува некролог за майката на Еди, където се казва, че тя е починала от рак.

– Имал е подръка некролога готов за публикуване?

– Именно. После Аномия репоства посочения от Лепинс Дисайпъл извън контекста цитат и некролога, пуснат от Макс, така че да ги видят неговите петдесет хиляди последователи, а мигом след това някой, нарекъл се Джони Б... впрочем той също се опитваше да ме сваля с реплика на Кош... та той пусна снимка на майката на Еди и се подиграваше как изглеждала, след което пък се присъедини Джулиъс „Аз съм Евола“ да съобщи как негов приятел чул Еди да обявява майка си за наркоманка, а Аномия репостна и тези публикации. Петимата са го планирали помежду си, за да я изкарат лъжкиня, няма друго възможно обяснение. Всичко това се случва в разстояние на няколко минути. Доста трябва да са се поровили, за да открият некролога и снимката, макар да проверих, има ги в интернет, само че в твърде затънтени кътчета. На няколко пъти са координирали подобни атаки, но има и друго: насърчават се един друг да използват реплики на Кош към момичета.

– Какво имаш предвид? – попита Страйк, като се мъчеше да остане фокусиран.

– Лепинс Дисайпъл или Джулиъс казват нещо гадно на момиче, после се включват Макс Р или Джони Б и твърдят, че са ги докладвали. Но всичко е нагласено, защото очевидно са приятели. Лепинс Дисайпъл и Джулиъс имат по няколко отстранявания за кратко заради тормоз на момичета, но винаги се връщат.

– Те потенциално жертват акаунтите си в Туитър, та приятелите им да прилагат Кош на момичета?

– Да. Държат се като... не знам... един вид екип.

– Някакви индикации кои са в действителност?

– Не. Местоположението им е скрито и никой от тях не казва много за живота си. Всичко това ме кара да се чудя относно Аномия – каза Робин, облегна се на възглавниците и се загледа в празния екран на телевизора на стената. – Представях си озлобен и самотен човек, но очевидно е способен да вдъхва съчувствие и възхищение, та макар и у група твърде отвратителни хора.

– Викас Бхардваж звучеше като съвсем почтен човек – посочи Страйк, – при това е знаел точно кой е Аномия, но му е останал лоялен дълго време.

И двамата помълчаха, като Робин се взираше в телевизора на стената, Страйк пушеше електронна цигара, седнал до кухненската си маса, и си мислеше най-вече колко е уморен.

– Новите мебели за офиса ще ги доставят утре, нали? – проговори най-сетне Робин.

– Да, следобед – отвърна Страйк. – А вечерта имам среща с Грант Ледуел. Щях да те попитам дали би ме закарала дотам?

– О, слава богу – ентусиазирано възкликна Робин. – Полудявам в тази стая. Защо да не дойда до офиса следобед, ще ти помогна и ще тръгнем оттам.

Когато Страйк се поколеба, тя каза:

– Слушай, ако от Разполовяване знаят къде съм, биха имали много възможности някой да дойде да почука на вратата ми и да се представи за електротехник или някакъв друг. Съмнявам се да ме намушкат с нож при това десетминутно разстояние пеша до офиса на оживена улица посред бял ден.

– Добре – въздъхна Страйк. – Ела в два часа.

С това разговорът им приключи. Страйк остана на мястото си още няколко минути, толкова сънлив и изтощен, че не можеше да се накани да се приготви за лягане. Бележникът му лежеше отворен до лаптопа на имейл адреса, който Ясмин му бе дала за Аномия, но той не бе сторил нищо с него още. За разлика от Ясмин, Аномия беше умен: със сигурност у него щяха да се събудят подозрения, ако непознат се свържеше с него точно сега.

Седеше сред облак никотинови пàри, през прозореца му се виждаше нощното небе с ръба на луната. Погледът на Страйк неволно попадна на презентацията на племенника му Джак за Битката при Ньов Шапел, останала забодена към кухненския шкаф.

Макар селото Ньов Шапел да бе успешно отвоювано от германците, това бе струвало много човешки жертви и не само заради липса на муниции и лоша комуникация, но защото хиляда мъже бяха умрели ненужно в опит да преминат през непрерязаните телени огради, заобикалящи укрепените германски окопи.

Унесен от действието на трамадола, Страйк се опита да си визуализира случая Аномия като военна обстановка. Все още недосегаемата цел беше заобиколена с непрерязана бодлива тел, пазена не само от защитата, създадена от Викас Бхардваж, превръ­щаща я в укрепена крепост, но и заради помощта на четиримата анонимни тролове.

Та каква поука можеше да се извлече от Ньов Шапел? Прережи телта, преди да пращаш пехотата в атака.

Страйк отново се прозя, твърде уморен да доразвие аналогията, и като се напрегна за предстоящото усилие, се надигна от стола си.

Междувременно в хотел „Зет“ Робин вече беше в леглото, но мозъкът ѝ оставаше упорито буден и продължаваше да подхвърля идеи и колебливи теории, сякаш размесваше колода карти, при което се мяркаха случайни картинки. След като двайсет минути се мъчи да заспи, отново светна нощната си лампа, надигна се до седнало положение и отвори бележника си на последната страница, върху която беше писала. Там бяха изредени потребителските имена на четирите акаунта, които действаха в услуга на Аномия и взаимно едни на други.

След известно време, без да е съвсем наясно защо го прави, Робин взе химикалката от нощното си шкафче и написа пето име: Золтан – първия онлайн приятел на Рейчъл, за когото Рейчъл смяташе, че след това е възприел друга онлайн самоличност, наречена... Как беше? По някаква причина в съзнанието на Робин се появи смътен образ на арлекин.

Тя се наведе да вдигне от пода зареждащия се лаптоп, отвори го и взе да издирва „арлекин“.

– Скарамуш! – изрече на глас, след като изчете статия за образите в италианската Комедия дел’Арте. Скарамуш беше клоун: коварен, нафукан и общо взето страхливец – странен избор на име, когато се опитваш да придумаш млади жени за секс. И отново без съзнателно да разбира защо го прави, Робин написа Скарамуш под Золтан, взира се за момент в шестте имена и после отново се върна към лаптопа.

99

– Ако няма да кажеш нещо – донесе се от външния офис плътният раздразнен глас на Пат, – спри да се обаждаш, дявол го взел!

Беше понеделник, малко след един по обед, и Страйк, седнал пред бюрото във вътрешния кабинет с подпрени до стената патерици, хапваше бисквити, докато се занимаваше с претоварената кутия на входящите имейли.

– От същия номер ли? – подвикна на Пат. – Все така само диша ли?

– Този път и дишане не чух – отвърна Пат и се приближи до отворената врата с електронна цигара в ръка. Зад нея външният офис беше почти празен с изключение на телефона, поставен на пода, и купчините папки, които Пат сортираше, за да бъдат подредени в новите шкафове. – Само тишина. Проклет идиот.

– Ще взема да позвъня на този номер, като свърша с това тук – каза Страйк и се върна към имейла от хазаина, според когото избухналата бомба оправдаваше повишаване на наема – гледна точка, която Страйк не споделяше. – А ти добре ли си?

– Че защо да не съм? – с подозрение попита Пат.

– Чудех се как се чувстваш да си отново тук след случилото се – обясни Страйк.

– Добре съм. Изловиха ги всичките, нали? Надявам се да хвърлят ключа, като ги пратят в затвора – добави Пат и се върна при папките си.

Страйк се залови отново с имейла. Няколко минути по-късно, след като прати учтив, но твърд отговор на хазаина, започна да пише доклад за свършеното дотук до Алан Йеоман. Все още се опитваше да формулира началния абзац по начин, който да предполага прогрес, без да се упоменава изрично такъв, когато чу Пат да казва:

– Днес не се очакваше да си тук.

Страйк вдигна глава, като предположи, че Робин е подранила, но на междинната врата се появи Дев Шах с широка усмивка на лицето.

– Заковах ги – съобщи той на Страйк. – Шавливи пръсти и милата дъртачка.

– Ти сериозно ли? – възкликна Страйк и на драго сърце изос­тави имейла.

– Да. Снощи я разприказвах в бара на „Конот“. Беше там със сестра си. Или с жена, която използва услугите на същия пластичен хирург.

Дев извади портфейла си, измъкна от него елегантно гравирана визитка и я подаде на Страйк, който видя името Азам Масуми, поседвано от „Търговец на антики и предмети на изкуството“.

– Господин Масуми урежда продажба на ценности за частни клиенти – поясни Дев – и взема далеч по-ниска комисиона от големите аукционни къщи.

– Колко мило от негова страна. Обзалагам се, че също така е дискретен.

– Господин Масуми се гордее със своята дискретност – с възможно най-сериозна физиономия заяви Дев. – Някои клиенти не желаят да се разчува, че продават ценни вещи. Господин Масуми проявява пълно разбиране към тях.

– И това уреди нещата?

– Не само по себе си – отвърна Дев. – Наложи се да почерпя нея и сестра ѝ с един тон питиета и да предположа, че тя е с петнайсет години по-млада, отколкото е. Когато затвориха бара, покани ме в апартамента на Шавливи пръсти да пийнем по още едно.

– Шавливи пръсти беше ли там?

– Не, и това си беше късмет, защото надали би харесал поведението на майка си.

– Палавница значи?

– Взе да го раздава в стил мисис Робинсън[23]. Щом взех да мрънкам, че ми е време да тръгвам, се опита да задържи интереса ми, като ми показа кутийка Фаберже и глава на Александър Велики и ги обяви за подаръци от съпруга си, с когото били разделени.

– Наистина ще бъдат разделени, когато той научи за всичко това. Направи ли снимки?

– Да – потвърди Дев, извади телефона от джоба си и показа на Страйк образите на двата предмета, които заедно струваха над един милион лири.

– И се измъкна оттам, без да станеш жертва на госпожа Робинсън, така ли?

– Едвам се спасих от покана за вечеря днес.

– Да знаеш – рече Страйк и с мъка се изправи на един крак, за да протегне ръка, – че току-що спечели звание „Служител на седмицата“.

– А сертификат ще получа ли?

– Ще накарам Пат да ти разпечата един веднага щом пристигне новият ѝ компютър.

– Пак ли си зле с крака? – попита Дев, като погледна надолу към празния крачол на Страйк.

– Ще мине – отвърна Страйк и се отпусна тежко на стола си.

– Къде са всички други?

– Баркли лети насам от Глазгоу, посети родителите си, Мидж има почивен ден, а Робин ще пристигне след малко, както и новите ни мебели.

– Искаш ли да остана да помогна?

– Не, спечели си почивка. Смятам да предложа сто лири на доставчиците, ако нещо има нужда от сглобяване.

Десет минути след като Дев си тръгна, дойде Робин. Беше също тъй възхитена като Страйк, че случаят с Шавливи пръсти е приключен, но бе шокирана да види Страйк в плът и кръв. Кожата му бе сивкава, очите кръвясали, беше с двудневна брада. Спести си коментар обаче и просто подаде флашката, която бе донесла със себе си.

– Когато пристигне принтерът, ще мога да ти покажа всичко, което научих за бандата тролове на Аномия. А ти с какво се занимаваш?

– Опитвам се да съставя имейл до Алан Йеоман, но си има граница колко пъти можеш да повториш „обещаващо развитие“, без всъщност да доклавдаш за такова.

– Дано поне Грант си признае довечера.

– Много се надявам – каза Страйк, – иначе ще трябва да облека в позитивна фраза „това разследване се закучи“.

Първата доставка на мебели дойде в три часа и следващите два часа бяха посветени на пълнене на новите шкафове и кантонерки, сглобяване на бюрото на Пат, включването на новия компютър и принтер, сваляне на полиетиленовото покритие от новото канапе, което бе тапицирано с червена тъкан.

– Значи не поиска отново изкуствена кожа? – отбеляза Робин, докато двете с Пат наместваха канапето на мястото му, а Страйк ги гледаше подпрян на патериците си и притеснен от неспособността си да помогне.

– Писна ми онова старото да пърди всеки път, когато се размърдвах на него – отвърна Страйк.

– На това ще му стават петна, ако някой разлее кафе отгоре – предсказа мрачно Пат, захапала електронната цигара. Заобиколи новото бюро и отпусна кокалестото си тяло на новия си работен стол.

– Все пак е по-хубаво от старото де – призна неохотно.

– Почти си заслужава да преживееш избухнала бомба, а? – подхвърли Страйк, като оглеждаше външния офис, който, прясно боядисан и новообзаведен, изглеждаше по-елегантен от всякога.

– Това стъкло кога ще го сменят? – посочи Пат вратата към стълбищната площадка, все още закована с шперплат. – Искам да мога да виждам силуета на който е отвън. Така човек е предупреден отрано.

– Стъкларят ще дойде в края на седмицата – отвърна Страйк. – Отивам да довърша онзи имейл до Йеоман.

Той се придвижи на патериците си във вътрешния офис. Робин тъкмо бе започнала да принтира резултатите от проучването си на Лепинс Дисайпъл и приятелите му, когато служебният телефон отново зазвъня.

– Детективска агенция Страйк – обяви Пат.

Остана заслушана няколко секунди, после каза:

– Какво искаш ти?! Ако смяташ, че е много забавно...

– Същият номер като преди ли? – попита Страйк, като се появи на прага на междинната врата. Пат кимна. – Дай ми го – поръча.

Но в този момент намръщеното изражение на Пат се промени и по лицето ѝ се изписа подозрителност. Закри слушалката и пошушна:

– Тя пита за Робин.

Робин натисна бутона за пауза на принтера и протегна ръка към слушалката, но Пат, която още гледаше Страйк, добави шепнешком:

– Звучи като откачена.

– Пат, дай слушалката – настойчиво изрече Робин.

С вид, сякаш бе убедена как от това няма да излезе нищо добро, Пат ѝ я подаде.

– Ало? – каза Робин. – Робин Елакот е на телефона.

В ухото ѝ се разнесе шепот.

– Ти ли беше Джесика?

Робин сключи поглед с този на Страйк.

– Кой се обажда? – попита Робин.

– Ти ли беше? – изрече слаб глас.

– С кого говоря? – настоя Робин.

Сега чуваше дишането на момичето. Бе плитко и подсказваше за неподправен ужас.

– Познавам ли ви? – попита Робин.

– Да – прошепна гласът. – Така мисля. Ако ти беше Джесика.

Робин закри мембраната с длан и каза тихо:

– Зоуи Хейг е. Иска да знае дали аз съм била Джесика.

Страйк се почуди дали признанието си струва риска, поколеба се, но после кимна. Робин откри мембраната.

– Зоуи?

– Да – прозвуча гласът. – Аз... аз...

– Добре ли си? Случило ли се е нещо?

– Много съм уплашена – прошепна момичето.

– Защо си уплашена? – попита Робин.

– Моля те... ще дойдеш ли при мен?

– Разбира се – отвърна Робин. – У дома ли си сега?

– Да – каза Зоуи.

– Добре, стой там, идвам по най-бързия начин.

– Добре – прошепна Зоуи. – Благодаря ти.

Линията остана глуха.

– Тя иска да ме види – каза Робин и погледна часовника си. – Може би е по-добре да вземеш такси до дома на Ледуел, а аз ще...

– Как ли не! Ами ако е капан, ами ако тя те подмамва, а там те причаква Аномия?

– Поне ще разберем кой е – отвърна Робин и отново включи принтера.

– Точно преди да ти пререже гърлото, а? – повиши глас Страйк през шумоленето на страниците.

Пат въртеше глава от единия към другия съдружник, като че наблюдаваше мач по тенис.

– До апартамента на Зоуи се стига по две рамена стълби – изтъкна Робин.

– А ти как мислиш, че стигнах дотук? Да не съм левитирал? – тросна се Страйк, като се въздържа да спомене, че повечето от качването бе осъществил по задник.

– Страйк, наистина не мисля, че Зоуи ме призовава да срещна края си.

– Ти не мислеше също, че ще заварим Викас Бхардваж с прерязана югуларна артерия.

– Много смешно – изрече хладно Робин и се обърна с лице към съдружника си. – Нямам спомен и ти да си го предсказал.

– Разликата е в това, че аз си научих урока – заяви нетърпеливо Страйк. – Идвам с теб. Ако сега идем на Джънкшън Роуд, имаме достатъчно време да стигнем у Ледуел в девет.

Страйк влезе във вътрешния офис да си вземе портфейла и телефона, а Пат изрече с ниско ръмжене, което при нея минаваше за шепот:

– Да знаеш, че той е прав.

– Не, не е, по дяволите – отвърна Робин, като прибра страниците от принтера и посегна към полицата зад Пат да вземе пластмасов джоб за тях. – Ако пак се опита да удари някого или ако падне по стълбите, ще е извън строя за...

Тя млъкна, тъй като Страйк се появи във външния офис все още намръщен като градоносен облак.

– Готова ли си?

По изражението на съдружника ѝ Робин се досети, че е дочул последните ѝ думи.

100

Никой от детективите не проговори през първите десет минути пътуване с колата до Джънкшън Роуд. Страйк кипеше от мълчаливо негодувание, задето сега Робин виждаше у него пречка, а не източник на подкрепа. Робин, която винаги долавяше настроенията на съдружника си, разтълкува правилно намусеното му мълчание, но ѝ трябваше известно време да призове кураж и да подбере правилните думи към него.

Накрая, докато чакаха смяна на светофар, тя заговори с очи, приковани към пътя напред:

– Веднъж ми каза, че трябва да сме честни един към друг, иначе зле ни се пише.

Страйк продължи да мълчи, докато не светна зелено и отново подкараха.

– Е, и?

– Каза ми, че повече се тревожиш за мен, когато съм сама навън, отколкото би се безпокоил за изпълнител мъж, защото съм в по-уязвима позиция, ако се озова срещу насилник...

– Именно – отвърна Страйк. – И тъкмо по тази причина...

– Може ли да довърша? – попита Робин със спокоен тон, макар пулсът ѝ да препускаше.

– Слушам – изрече студено Страйк.

– Каза ми, че имам нужда да се справя с паник атаките си, защото не искаш да ти тежи на съвестта, ако объркам нещо и отново бъда наранена.

Страйк вече бе усетил точно накъде водят тези приказки и стис­на челюсти в магарешки инат, както определяше пред себе си това му изражение Робин.

– Аз никога не съм те упреквала, че не се грижиш достатъчно за себе си – изтъкна Робин, без да отделя очи от платното. – Нито веднъж. Това си е твоят живот и твоето тяло. Но в деня, когато ми заяви, че трябва да се подложа на терапия, ми посочи, че не само аз ще съм пострадалата, ако се дам да ме убият.

– Е, и? – повтори Страйк.

Смесица от мазохизъм и садизъм го караха да я принуди да изрече всичко докрай. Вече не само притеснена, но и ядосана, Робин продължи:

– Знам, че изпитваш болки. Изглеждаш ужасно.

– О, благодаря, точно ободряващата инжекция, от която имах нужда.

– О, за бога... – възкликна Робин, едва удържаща гнева си. – Ти никога не би позволил на някого в твоето състояние да излезе на задача. Как точно си представяш да защитиш себе си или мен, ако...

– Значи съм бреме върху собствената си шибана агенция, а?

– Не изкривявай думите ми, много добре разбираш какво ти казвам.

– Да, че съм сакат нещастник на средна възраст, когото предпочиташ да оставиш в колата...

– Кой е споменал възрастта ти?!

– ...докато ти весело се завреш в...

– Весело?! Няма накъде да си по-пренебрежителен!

– ...в шибана засада...

– Отчела съм го като вероятност и...

– О, отчела си го значи? И това ще те спаси от нож в гърлото още с влизането ти...

– Да му се не види, Страйк! – кресна Робин и удари с две ръце по волана, като най-сетне пусна на воля цялото натрупано напрежение. – Не искам да се убиваш! Ясно ми е, че се чувстваш... непълноценен, като си с патерици...

– Не, никак не се чувствам така...

– Говориш за честност, но ето че ти не си честен. Нито със себе си, нито с мен. И знаеш ли защо ти казвам това? Защото не искам да те изгубя! Сега доволен ли си?

– Не, никак дори не съм доволен – механично избъбри Страйк, което беше едновременно вярно и невярно: в една заточена надалеч част на съзнанието си той бе регистрирал думите ѝ и те повдигнаха тежест, която почти не бе осъзнавал, че носи. – Мисля, че си имаме работа с проклет сериен убиец...

– И аз мисля същото! – заяви Робин, вбесена, задето не бе имало реакция на думите ѝ, които ѝ бе струвало много да изрече гласно. – Но аз познавам Зоуи, а ти не!

– Познаваш я? Веднъж си разговаряла с нея по път за двайсет минути...

– Понякога двайсет минути стигат! Тя беше ужасена по телефона преди малко и мисля, че не защото Аномия е държал нож, притиснат към шията ѝ, а защото се кани да предаде Аномия! Знам, че ме мислиш за въздухарка, която „весело“ влиза в опасни ситуации...

– Не мисля така – отсече Страйк. – Изобщо не.

В купето на беемвето настана мълчание. Страйк обработваше чутото преди малко. Не искам да те изгубя. Би ли изрекла жена това към човек, в какъвто в най-мрачните си моменти той се боеше, че се е превърнал? Инвалид, четиресетгодишен дебелак, еднокрак, закоравял пушач, в пълна заблуда относно своята привлекателност и компетентност, въобразяващ си, че още е онзи надарен боксьор аматьор с плосък корем, завъртял главата на най-красивата жена в Университета на Оксфорд.

Но Робин никак не се чувстваше успокоена; тъкмо обратното, усещаше се уязвима и разголена, защото бе изрекла гласно онова, което се бе мъчила да спотаява толкова дълго време, и се боеше, че Страйк е чул в думите ѝ нещо повече от опасение у нея, че той може да пострада фатално при изкачването на бетонното стълбище в сградата на Зоуи. Изпитваше страх, че той се досеща за болката ѝ при мисълта за Мадлин, отгатва желанието ѝ за интимност, докато сама се мъчеше да се убеди, че няма такова.

След няколко минути тя заговори отново, като се мъчеше гласът ѝ да звучи спокойно и разумно.

– Ти си агенцията. Аз бих била нищо без теб. Никога не съм ти казвала да спреш, за да си починеш, да престанеш да пушиш, да се храниш по-разумно. Не беше моя работа, но сега ти го превръщаш в моя работа. Нося алармено устройство в чантата си. Ако има някой у Зоуи, ще се погрижа да го осведомя, че не съм дошла сама. Изглеждаш достатъчно заплашителен дори седнал в колата. Който и да погледне през прозореца, доста ще се замисли, преди да реши да ми стори нещо, като знае, че ти си отвън. Но няма как да се качиш по онези стълби, без да се изложиш на голям риск, и ако някой ни нападне, ще съм повече разтревожена за теб, отколкото за себе си.

Страйк не отговори нищо, защото изпитваше онова толкова унизително чувство на осъзнаване на собственото лицемерие и заблуда. Ако се стигнеше до нападение с нож, щеше да бъде по-малко от безполезен.

– Наистина ли си носиш аларменото устройство?

– Да – отвърна Робин и зави по Джънкшън Роуд. – Защото не съм някоя наивна безумка...

– Никога не съм те мислил за такава... Добре, ще остана в колата. Но ми се обади веднага, щом си вече там. Ако не те чуя до пет минути, идвам горе.

– Добре – съгласи се Робин.

Отминаха магазин за детски играчки и подобната на клин ъглова сграда на Зоуи вече беше пред тях. Робин вкара беемвето в Бруксайд Лейн и паркира.

– Докато съм там, можеш да прегледаш материалите за Лепинс Дисайпъл – каза тя, взе пластмасовия джоб от задната седалка и му го подаде. – Снощи отделих доста време на това. Бих искала да знам, че някой го е прочел.

Докато тя откопчаваше колана си, Страйк поръча:

– Само бъди предпазлива, чу ли?

– Ще бъда – отсече твърдо Робин и излезе от колата.

101

Стълбището в сградата на Зоуи с миризмата му на нечистотия и застояла урина подейства на Робин също тъй потискащо и при повторното ѝ идване. Докато се качваше по стълбите, измъкна от чантата аларменото устройство, което носеше неизменно, и го стисна в ръка.

Когато стигна до най-горния етаж, почука леко по вратата на Зоуи.

Тя се отвори веднага. Кльощавото момиче срещу Робин имаше вид, сякаш се е изправило пред самата Смърт, но Робин се оказа права, а Страйк в грешка: нямаше никой друг в стаята, само Зоуи, изпита и ужасена, и оградените ѝ с тъмни кръгове очи оглеждаха изпитателно Робин сега, когато беше в истинския си вид.

– Може ли да вляза? – попита Робин.

– Да – отвърна Зоуи и отстъпи назад.

В стаята ѝ имаше единично легло, застлано с памучна покривка на бели звезди, върху която тя бе поставила стар лаптоп. На прозореца бе провиснала тънка розова завеса; върху хладилника, датиращ някъде от осемдесетте години, бе поставен котлон с две плочи, а до тях имаше малка паянтова на вид мивка. Шкафове нямаше, само лавици. На рафта над хладилника стояха една-единствена тенджера и няколко консерви нискокалорийна супа, а на този над леглото – евтини гримове, дезодорант, моливи, писалки и купче листове. Рехавият набор на Зоуи от все черни дрехи бе сгънат на купчинка в един ъгъл. Това оставяше около един квадратен метър свободна площ, покрита със захабен светлозелен килим.

Робин обаче забеляза съвсем малко от това при влизането си в стаята, защото цялото ѝ внимание бе насочено към стените и тавана, покрити до последния сантиметър със забодени към тях рисунки с молив и черен туш. Те бяха извънредно детайлни и орнаментирани, плод на невероятен и щедър изблик на неизлечим стремеж към творчество. Талантът, изложен по тези окаяни стени, бе едва ли не шокиращ за Робин.

– Еха... – промълви тихо тя с очи, обхождащи стените. – Зоуи... та те са удивителни...

Лека тръпка на удоволствие пробяга по уплашеното лице на момичето.

– Трябва да направя едно бързо обаждане – каза Робин. – Няма причина да се тревожиш – добави, като забеляза засилената уплаха на Зоуи. – После ще можем да поговорим.

Тя натисна номера на Страйк.

– Зоуи е тук – каза му.

– Сама ли?

– Да.

– Добре, успех – отвърна Страйк и Робин затвори, а после превключи на записване, без да уведоми Зоуи какво прави, и пъхна телефона в чантата си.

– Искаш ли да седнеш? – прошепна Зоуи.

– Чудесно, благодаря – каза Робин и двете седнаха на леглото.

– Защо искаше да ме видиш, Зоуи?

– Защото... – Зоуи пое дълбоко дъх. – Аномия... това е човекът, който създаде Играта на Дрек... Той заплаши, че ще убие теб и съдружника ти. Каза, че ще ви приложи повторение на Ледуел и Блей. Онзи ден ми прати ваши снимки от вестника, така разбрах, че ти си Джесика. Знам, че ядосах онзи мъж, който все дига телефона в офиса ви... Затварях, защото бях много уплашена, а приятелят ми каза, че не бива да се свързвам с вас, че си търся белята, но трябваше да го направя, защото мисля, че той е убил Еди.

– Мислиш, че приятелят ти...?

– Не! – изписка Зоуи. – Не... Аномия! Току-що говорих с онова момиче Хартиенобяла онлайн и...

– Тя в момента в Играта на Дрек ли е?

Зоуи изглеждаше стъписана, че Робин знаеше точно къде се подвизава Хартиенобяла.

– Зоуи, ще ми позволиш ли да говоря с нея, моля те? Не се тревожи. Не е нужно тя да знае, че това не си ти.

– Но ти не знаеш как...

– Знам всичко за играта – каза ѝ Робин. – Аз съм Бъфилапи. Или поне бях през последните два месеца.

– Ти си Бъфилапи?! – изумена продума Зоуи. – Онази, с която аз...

– Същата.

Зяпнала от изненада, Зоуи завъртя лаптопа към Робин, така че да вижда модераторския канал и частен канал, в който разговаряха Червей28 и Хартиенобяла. Робин прехвърли бързо назад, за да види какво е казано вече.

<Модераторски канал>

<15 юни 2015 г. 17: 47 ч.>

<Присъстват: ПотрошенДрек, Червей28, Аномия>

>

>

ПотрошенДрек: Но защо все пак?

Аномия: Защото искам занапред всички разговори да се водят в модераторския канал.

ПотрошенДрек: Морхаус не остави ли наръчник с инструкции или нещо от този род?

ПотрошенДрек: Не знам как да се отърва от тях.

Аномия: Каза ми, че умееш да програмираш, по дяволите.

ПотрошенДрек: Умея.

ПотрошенДрек: Но това е съвсем различно ниво.

ПотрошенДрек: Бездруго хората харесват частните канали.

<Частен канал>

<15 юни 2015 г. 17: 47 ч.>

<Присъстват: Хартиенобяла, Червей28>

Червей28: Ами ако го е направил?

Червей28: Ами ако не се шегува?

>

>

>

>

Хартиенобяла: Не бъди глупава, разбира се, че не е.

Червей28: Откъде знаеш? Той все повтаря, че го е направил.

>

>

Хартиенобяла: Аз знам кой е Аномия и няма начин да го е направил.

Червей28: Знаеш кой е Аномия?

>

>

>

>

Аномия: Хората злоупотребяват с частните канали, затова прави каквото ти се казва.

Хартиенобяла: Да.

Хартиенобяла: Нали не си разправяла на хората, че Аномия е убил Ледуел?

Червей28: Не съм.

Червей28: Разбира се, че не съм.

– Казвала ли си на Хартиенобяла, че според теб Аномия е убил Еди? – обърна се Робин към Зоуи и тя кимна.

Робин доближи пръсти до клавиатурата, напомни си да допуска типичните за Зоуи грешки в пунктуацията и в този момент Хартиенобяла заговори отново.

>

>

>

Аномия: Хората харесват куп гадости, дето не са за харесване. Просто направи каквото се иска от теб.

ПотрошенДрек: Аз трябва да бягам.

>

>

<ПотрошенДрек напуска канала>

>

Аномия: Червей?

>

Червей28: Здрасти.

>

>

>

Аномия: Говориш ли с някого по частен канал в момента?

Хартиенобяла: Хубаво, защото Аномия много ще ти се ядоса, ако си го направила.

Червей28: Пред никого не съм говорила.

Червей28: Морхаус ли ти каза кой е Аномия?

Хартиенобяла: Не, Аномия сам ми го каза.

Червей28: Сериозно?!

Хартиенобяла: Да. Станахме си приятели.

Червей28: Виж ти. А аз мислех, че ще си му ядосана, задето разкара Морхаус.

Хартиенобяла: Морхаус беше хлъзгав негодник.

Хартиенобяла: Хубаво, че се отървахме от него.

Червей28: Аз мислех, че сте добри приятели с него.

Робин не се канеше да повтори същата грешка.

Червей28: Да, говоря с Хартиенобяла.

Аномия: А би ли останала спокойна, ако аз мога да видя какво казваш?

Червей28: Да.

>

Аномия: Наистина ли?

Червей28: Да, бих.

Хартиенобяла: Не, като го опознах, разбрах, че е влечуго.

>

>

Хартиенобяла: Ха-ха, сега я загази.

>

>

Робин спря, вгледана в двата канала и сърцето ѝ запрепуска.

Червей28: Колко забавно.

Червей28: Ти и Хартиенобяла никога не говорите едновременно.

>

>

>

< Червей28 е с отнет достъп>

Хартиенобяла: Лъжкиня.

>

>

Червей28: Не е ли така, а?

>

>

< Червей28 е с отнет достъп>

>

>

Червей28: Не е ли така, а?

>

<Червей28 е с отнет достъп>

Робин бавно затвори лаптопа.

– Какво се случи? – тревожно попита Зоуи.

– Боя се, че отнеха достъпа на Червей28.

– О, не! – прошепна Зоуи, притисна ръце към лицето си и се вгледа над пръстите си в Робин със своите оградени с тъмни кръгове очи. – О, по дяволите... той ядосан ли е? Ти написа ли му онова, дето ти казах, че е убил...?

– Нямаше нужда. Ти през цялото време си говорила с Аномия. Аномия и Хартиенобяла са един и същ човек.

– Какво?! О, боже мой... о, не... сега той ще дойде за мен... ще дойде и тогава...

Зоуи се изправи и се огледа наоколо, сякаш се канеше да събере накуп мизерните си притежания и да хукне да бяга.

– Зоуи, седни – с твърд глас ѝ нареди Робин. – Седни. Мога да ти помогна, обещавам да го направя, но трябва да ми кажеш каквото знаеш.

Момичето отново се отпусна на леглото и се взря в Робин с големите си хлътнали очи. Накрая прошепна:

– Аномия е този, който ти мислиш, че е.

– Който аз мисля, че е? – повтори Робин.

– Да – отвърна Зоуи и от очите ѝ потекоха сълзи. – Затова си отишла при него с променена външност, нали? Ако бях знаела, никога не бих се доближила до него...

– Зоуи, да не ми говориш за Тим Аш...?

– Не! – писна Зоуи. – Не, разбира се.

Но после мигом стисна устни, сякаш уплашена какво можеше да излезе измежду тях.

– Чуй ме, знам, че с Тим сте... в интимна връзка – каза Робин. Колебанието ѝ се дължеше на факта, че никак не ѝ бе приятно да нарече експлоатацията на това съсипано и изолирано момиче от страна на Тим „интимна връзка“.

Лицето на Зоуи отново се сгърчи и Робин отново бе поразена от вида ѝ едновременно на много млада и на старица с тези нейни крехки кости и детинския начин да си бърше очите с татуираното опако на дланта си.

– Сега той ще сложи край – хлипаше тя. – Ще е ядосан, че ти знаеш. Ще си помисли, че аз съм ти казала.

Докато говореше, взе телефона си да погледне колко е часът.

– Очакваш го да дойде ли?

– Да – отвърна Зоуи а сълзите продължаваха да се стичат по хлътналите ѝ бузи. – Настоя да дойде, защото казах, че държа да се свържа с теб. А той не искаше да го правя. Винаги се притеснява от полиция и разни такива.

Да, не се и съмнявам, помисли си Робин, но каза:

– Бих помислила, че той иска смъртта на Еди да бъде разследвана. Бил е неин приятел, нали?

– Той наистина има желание убиецът да бъде заловен, просто... Бои се, че хората няма да разберат това с нас, затова мрази да разговарям с непознати. Много се ядоса, когато започнах да работя в Норт Гроув... Но не той започна отношенията ни, а аз – каза със сериозно изражение Зоуи. – Вината не беше негова. Аз го целунах първа.

– На колко години беше?

– На тринайсет и той не искаше да го правим заради възрастта ми. Аз започнах. Моя е вината, не на Тим.

– Насилила си го, така ли?

– Н-не – почти изплака Зоуи. – Той ми каза, че е влюбен в мен, но не можем да правим нищо заради годините ми, а аз му отговорих, че няма значение. Но той не се е натискал за физически контакт. Аз го накарах да се случи.

– Споделяла ли си с Тим как мислиш, че Аномия е убил Еди?

Зоуи кимна и лицето ѝ отново се обля със сълзи.

– Казвала ли си му кой според теб е Аномия?

– Да, но той твърди, че се държа глупаво.

– Зоуи, моля те, кажи ми кой...

– Но аз мислех, че знаеш, убедена бях, че затова дойде в Норт Гроув!

– Мислиш, че е Пез Пиърс ли?

– Не – прошепна Зоуи. – Нилс е.

102

Седящият в беемвето Страйк бе завършил да чете бележките на Робин за четирите акаунта в Туитър, оказали се толкова полезни за Аномия при разпространяване на фалшива информация за Еди Ледуел. Сега свали стъклото на прозореца, всмукна дълбоко от електронната си цигара и се върна към страниците, предизвикали у него особен интерес.

Във всичките четири акаунта Аномия бе описван като „велик ум“ и „гений“, също така във всички тях Еди бе наричана с варианти на „уличница“, „курва“, „златотърсачка“, намекваха, че е изоставила Аномия като приятел или че някога с Аномия са имали сексуална връзка.

Страйк обърна на друга страница. Под заглавие Отново Битълс Робин бе вмъкнала друга публикация.

Джулиъс @ аз_съм_евола

Отговор на @рейчълдбадли

Не и ако изглеждах като теб. Човекът ще има да се чуди защо Ринго Стар се е появил на прага му, облечен в пола.

21: 15 ч. 28 януари 2013 г.

След това Страйк препрочете раздела Дублиращи се фрази. Във всички четири акаунта се забелязваше пристрастие да се казва на жените: „Оттук подушвам вмирисаната ти шунда“; Джулиъс Аз съм Евола и Макс Р и двамата пишеха на момичетата, че ако бъдат изнасилвани при всяка изричана от тях глупост, „вечно ще сте натъпкани с чеп“, а те и Лепинс Дисайпъл също така изразяваха с почти идентична формулировка мнението, че всички жени „трябва да бъдат подложени на глад, за да достигнат оптималното за възпроизводство тегло“.

Страйк се върна на първата страница, където Робин бе прехвърлила първите постове на Лепинс Дисайпъл.

Лепинс Дисайпъл @ЛепинсДисайпъл

Марк Лепин беше Бог

Лепинс Дисайпъл @ЛепинсДисайпъл

14 фемоида мъртви хахахахаха

Лепинс Дисайпъл @ЛепинсДисайпъл

Строил ги и ги гръмнал.[24]

Накрая Страйк обърна на последната страница на Робин.

Във всички акаунти се нападат случайни момичета, но три жени са под непрестанен обстрел в продължение на години: Еди Ледуел, Киа Нивън и Рейчъл Ледуел.

Четиримата не се обръщат срещу Киа Нивън, докато Аномия не подхваща атака срещу нея, а именно след публикацията му „Ами съди ме или млъкни, че вече досаждаш на всички.“ И тогава тя става обект на прицел, при което е третирана също толкова зле като Еди.

Странното е, че Аномия никога не е нападал Рейчъл Ледуел и все пак тя понася почти толкова тормоз от четворката, колкото Киа. Това ме наведе на мисълта, че към Рейчъл е насочена омраза, несвързана с Мастиленочерно сърце.

Един възможен виновник е Золтан, старият приятел на Рейчъл от Клуб Пингвин. Рейчъл прекъсва контакт със Золтан, когато той започва да използва към нея реплики на Кош и според нея е възможно той да се е прекръстил на Скарамуш, защото Скарамуш прави същото със Зоуи Хейг. Акаунтите и на Золтан, и на Скарамуш са изчезнали от Туитър, но тонът на тормоза на четворката към Рейчъл би могъл да предполага неприязън към бивш приятел, който ги е изоставил.

Под това Робин бе вкарала примерни постове на четворката, пратени до шестнайсетгодишната Рейчъл.

Джони Б @джбалдуин

Отговор на @рейчълдбадли

Още ли прескачаш от чеп на чеп с надежда да си хванеш алфа-мъжкар? Мечтай си, грозотийо с увиснали цици.

Джулиъс @ аз_съм_евола

Отговор на @рейчълдбадли

Та какво рече вонящата кучка, дето се мисли твърде добра

за бета-мъже?

Макс Р @мрегер5

Отговор на @рейчълдбадли

Грозни лесбийки като теб трябва да бъдат затваряни в лагери и колективно изнасилвани.

Лепинс Дисайпъл @ЛепинсДисайпъл

Отговор на @рейчълдбадли

Поне като умре майка ти, ще имаш нещо общо с #ЛакоматаЛедуел.

Страйк намръщено вдигна поглед от страниците и зърна фигура в страничното огледало: висок оплешивяващ мъж, който вървеше с решителна крачка към разнебитената задна врата на сградата на Зоуи.

Страйк мигом метна листовете върху шофьорската седалка и свали стъклото на прозореца си.

– Ей!

Тим Ашкрофт се обърна стреснат и след като правилно се ориентира за източника на подвикването, се вгледа в човека с гъста и тъмна набола брада и изкривен нос на боксьор.

– Искам да разменим няколко думи – каза Страйк.

Очевидно нащрек, Ашкрофт се приближи до Страйк и спря на няколко крачки разстояние.

– Мога ли да ви услужа с нещо? – попита с любезния си отработен глас.

– Да, можеш. Казвам се Корморан Страйк и съм частен детектив.

Със задоволство видя как учтивата усмивка на Тим изчезна от лицето му.

– Отиваш да посетиш Зоуи Хейг, ако не се лъжа?

Тим се забави с няколко секунди в повече, преди да се престори на озадачен.

– Коя?

– Малолетното момиче, което чукаш през последните четири години – поясни Страйк.

– Аз... какво? – заекна Тим. – Това ли ви каза Зоуи?

– Мислех, че не знаеш коя е.

– Не ви чух добре – каза Тим. Страйк видя как по лишената му от окосмяване горна устна започна да избива пот. – Познавам Зоуи, да. Тя е твърде проблемно момиче...

– Но ти такива ги харесваш, нали? По-лесни са за манипулиране, ако са без самочувствие и без семейство, което да те завлече в съда.

– Аз наистина не разбирам...

– О, мисля, че много добре разбираш – отсече Страйк.

Той отвори вратата на колата. Тим отстъпи назад силно уплашен, но когато Страйк стъпи на единственото си стъпало, подпря се на покрива на колата за равновесие и после извади патериците си, Ашкрофт явно посъбра кураж.

– Боя се че сте стъпили на грешен път...

– Това да не е някаква злобна шега относно ампутацията ми? – подхвърли Страйк и пристъпи към Ашкрофт, който направи крачка назад. – Като нищо и аз мога да подхвана блог. „Моите изводи защо Перо на правдата е педофил и защо това трябва да ви тревожи, мамка му.“

Тип се оттегли с още крачка назад.

– Не знам какво е разправяла Зоуи на хората – със заекване избъбри той, – но тя не е наред с...

– О, трябвало е да осъзнае, че пенисът ти е бил в нея платонически, така ли? – Страйк настъпваше все по-близо до Тим, който продължаваше да се оттегля. – Знаеш ли какво ще се случи сега?

– Какво?

– Ще се опитам да я убедя да отиде в полицията. Ако тя не иска да сътрудничи, ще се заема с всички момиченца, които си следвал в Туитър. Съдружничката ми спретна солидно досие за теб и онлайн поведението ти. Има поне един-двама гневни бащи, които ще се зарадват да чуят информация от мен.

Тим вече изглеждаше готов да падне на колене или да избухне в плач.

– Ако отново доближиш до Зоуи Хейг, лично ще ти извърша ампутация и не на крака, ясно ли е? – заплаши Страйк.

– Да – прошепна Тим.

– Омитай се сега...

Черната врата се отвори и се появиха Робин и Зоуи.

– Тим! – извика Зоуи.

Ашкрофт я игнорира и започна бързо да се отдалечава. Зоуи остана загледана след него, а той хукна да тича и изчезна зад ъгъла. Страйк и Робин срещнаха погледи и тя веднага схвана същината на случилото се, та макар и без подробностите.

– Ще откараме Зоуи до метростанцията – каза Робин. – Тази вечер тя ще се настани в моята стая в хотел „Зет“.

– Не – поклати глава Зоуи и Страйк видя следите от сълзи, размазали грим по бузите ѝ. – Искам да видя Тим.

– Но той не иска да те види – посочи Страйк.

– Защо? – нададе вой Зоуи и нови сълзи потекоха по лицето ѝ.

– Може да поговорим за това в колата – каза Страйк и отвори задната врата. – Качвай се.

103

– Можеше да проявиш повече съчувствие – изрече укорно Робин половин час по-късно.

Бяха паркирали на странична улица близо до метростанцията Тъфнъл Парк и току-що бяха изпратили Зоуи да се качи на метрото. Сега Зоуи имаше в джоба си картата за отваряне на стаята на Робин и сто лири в брой, дадени ѝ от Страйк.

– Аз съчувствам – възрази Страйк. – Защо мислиш, че заплаших Ашкрофт да го оставя без пенис?

Бе им отнело трийсет минути да утешат Зоуи, скърбяща заради скоростното оттегляне на Ашкрофт, а после да ѝ обяснят правилата по хотелите, тъй като тя никога не бе отсядала в такъв. Но момичето бе тъй уплашено да не би Аномия да дойде да я намери, че накрая се остави да я убедят как никой няма да я изхвърли от хотела, задето не изглежда като Робин, и дори прие окуражителната прегръдка на Робин при стълбите към метростанцията.

– В мига, щом има сигнал на телефона, ще позвъни на Ашкрофт – предсказа Робин.

– Ако той си знае интереса, няма да вдигне – заяви Страйк. – Никога вече.

– Нали си даваш сметка, че ако той е Аномия...

– Не е – поклати глава Страйк. – Току-що го елиминирах. Е, деветдесет процента.

– Как така? – учуди се Робин.

– Ще ти обясня, след като ми кажеш какво се случи горе.

– Всичко е тук.

Робин извади телефона от чантата си, намери на него записа и го пусна.

Страйк изслуша с каменно лице как Зоуи избъбри, че Страйк ще приложи повторение на Ледуел и Блей на двамата детективи. Когато стигнаха до мълчание, прекъсвано само от тракането на клавиатурата, Робин поясни:

– Това съм аз, влизам в играта. Имаше два отворени канала и Хартиенобяла присъстваше, беше съвсем различна. Каза, че Морхаус бил хлъзгаво влечуго и че се радвала, задето се е отървала от него. И после, след малко, го забелязах: Аномия и Хартиенобяла не пишат по едно и също време, а щом го изтъкнах и в двата канала, незабавно ми бе забранен достъпът. Сигурна съм, че те...

– ...са един и същ човек – довърши Страйк. Наведе се напред и натисна на пауза. – По дяволите. Ама, разбира се, Хартиенобяла е създадена, за да държи под око Морхаус. Да узнава какво мисли той, дали не обмисля да напусне...

– ...и да се опита да го задържи там – добави Робин. – Защото Викас е израснал, след като е помогнал за създаването на играта, нали така? Печелел е все по-големи успехи в реалния свят, а Аномия е бил наясно, че едва ли има как той да бъде заменен. Току-що станах свидетел как беснее срещу новия модератор, ПотрошенДрек, който явно не се справя със задачата. Хартиенобяла се е появила в играта приблизително по времето, когато Викас и Рейчъл са развалили отношенията си. Надали е съвпадение. Рейчъл твърди, че Аномия имал собственическо чувство по отношение на Викас, че не останал доволен от сближаването му с Рейчъл. Хартиенобяла е била идеалният начин Викас да бъде завинаги отделен от Рейчъл.

– Чрез няколко откраднати голи снимки, които Аномия е показал и на други мъже – вметна Страйк и мисълта му течеше на бързи обороти. – Дали е възможно Оливър Пек да е бил примамен на Комик Кон със смътната уговорка, че красива червенокоска ще е там, за да му помогне да открие Аномия?

Той отново пусна записа.

На мястото, където Зоуи твърдеше, че тя е инициирала сексуалната връзка с Тим Ашкрофт, Страйк промърмори „боклук проклет“, ала щом Зоуи изрече думите „Нилс е“, възкликна на висок глас:

– О, по дяволите!

– Шшт, слушай – подкани го Робин и посочи към телефона, от който прозвуча нейният глас.

– Защо мислиш, че е Нилс?

– Заради куп неща. Първия път, като видях прозореца в Норт Гроув, бях шокирана. Там я има думата „аномия“. Същата вечер на модераторския канал казах: „Няма да повярвате, днес видях прозорец с написано на него „аномия“, не е ли забавно?“. Аномия мигом ме призова в частен канал и каза: „Не споменавай повече този прозорец или ще ти спра достъпа. Не говори за него пред никого“. Държа се много странно на тази тема.

– Аномия спомена ли Норт Гроув?

– Не, но имах чувството, че знае къде е прозорецът, и започнах да си мисля, че трябва да е бил там и може би така му е дошла идеята за името. После един ден Нилс ми заговори за аномията и обясни какво значи. Говореше ми как човек трябва да има цел в работата си и да се погрижи да запази връзка с други хора, как най-хубаво било да се живее в комуна, защото там няма как да страдаш от аномия. Как трябвало да се преместя да живея в Норт Гроув. Мариам го подкрепи. Мислех си, че просто са добри към мен. Но не отидох, защото Тим не искаше. Казваше, че тук имаме уединение. А после един ден чух Нилс и Пез да говорят за Еди и се заслушах, защото все се надявах тя да дойде в Норт Гроув някой ден и да се запозная с нея. Само че те и двамата приказваха гадости за Еди... Очаквах да са горди, задето я познават след всичко, което бе създала, но не бяха. Пез говореше за идеята си за комикс, над която работели с Еди, преди Джош да се нанесе в Норт Гроув. Пез каза, че Еди вероятно щяла да го съди, ако сега я довършел и я представел за своя, защото някои от идеите били нейни. Разправяло се за погребален агент, пътуващ във времето в ковчези. Стори ми се страхотна идея. Обзалагам се, че е било нейно хрумване, звучеше като неин тип история. Пез сигурно просто е нарисувал няколко картинки и толкова. И тогава Нилс започна да плюе по Еди, никога не го бях чувала да говори така преди. Беше истински ядосан. А Нилс обикновено не се ядосва. Каза, че тя никога не го е споменала в нито едно интервю, след като ѝ дал безплатен подслон и място, където да прави Мастиленочерно сърце, че само вземала, а нищо не давала в замяна. Изкара го така, че сякаш, ако не е бил той, тя никога не би постигнала успех. Разправяше също, че флиртувала с него, за да получи каквото иска. Каза, че Еди никога дори не споменала неговото изкуство и дори не се появила на последната му публична изява. Докато слушах Нилс, си казах, че точно така Аномия приказва за Еди, защото една вечер, скоро, след като се бях присъединила към играта, Аномия говореше, че Еди била истинска кучка, защото оплювала играта, докато ние сме поддържали интереса на феновете и всъщност сме ѝ били в услуга. После ми каза, че в реалния живот Еди отишла при него, но после, когато започнала да печели пари, го зарязала. Аномия беше пиян, когато ми надрънка това, той сам каза, че е пил. Имал лош ден.

– И защо?

– Не сподели. Той не говори много за истинския си живот.. На следващата сутрин, след като ми беше наприказвал всичко това за Еди, отново отвори частен канал с мен и каза: „Забрави какво казах снощи, ако искаш да останеш в играта“. Така че никога на никого не казах, защото тогава много обичах играта. Имах приятели там – Духче1 и Бъфилапи. Говоря за тази Бъфилапи преди теб, с нея много си приказвахме. Но след като чух Нилс да говори за Еди, вече престанах да го харесвам. Направи ми впечатление колко много време прекарва на компютъра. Твори някакво чудато изкуство, но няма много завършени неща.

– Виждала ли си го някога да участва в играта?

– Не, но някой в Норт Гроув е участвал в нея, научих го от историята на браузъра, след като вече бях започнала да си мисля, че е възможно Нилс да е Аномия. Смяташ ли, че съм постъпила нередно, като проверих?

– Не, Зоуи, постъпила си умно.

– После Джош дойде да живее в Норт Гроув през месеца, преди да бъдат нападнати, и Нилс му предлагаше идеи за анимацията. Чух го да го прави на два пъти, а и това също е в стила на Аномия, защото той все критикуваше анимацията. Това никога не го разбрах, защото ние бяхме луди по нея, а Аномия не спираше да приказва как той щял да се справи много по-добре от Еди. И така, у мен се събудиха силни подозрения към Нилс, а после... в деня, когато се случи... онова...

– Нападенията ли?

– Да... Нилс беше излязъл. Той почти никога не излиза.

– Каза ли ти къде е ходил?

– Не, но знам, че го нямаше, защото Брам не беше на училище, а Мариам се оплакваше, че трябвало да води курс и едновременно с това да наглежда Брам. Но най-лошото от всичко... Бях толкова уплашена, когато го намерих... Бях в ателието на Нилс. Той го държи заключено, но искаше да му донеса от там една книга... и аз намерих...

– Какво е намерила? – попита Страйк, след като мълчанието се проточи.

– Нож – отвърна Робин. – Изрече ми го само с устни.

– ... много голям – подхвана Зоуи отново, като сега шепнеше и звучеше почти разплакана. – Лежеше си там, на полицата. И на него имаше изписани някакви странни знаци. Нещо като магическо заклинание.

Робин натисна пауза.

– Виждала съм го този нож. Бил е на дядото на Нилс. Нарече го с някакво нидерландско име, което не си спомням. „Магическото заклинание“ беше дума, която на гръцки означава „наследство“ или „завет“.

– И просто се търкаля там, в ателието му?

– Да. Хората очевидно знаят, че е там, или поне Брам знаеше, защото попита Нилс дали може да го занесе в училище. Нилс му каза, че не – добави Робин.

– И слава богу – коментира Страйк. – Иначе току виж се бе стигнало до масова сеч в училище.

– Това е всичко, което Зоуи имаше да каже по повод подозренията си към Нилс – съобщи Робин. – През останалата част от разговора изпадна в паника, че Аномия ще дойде да я убие, а аз я убеждавах да иде в хотела. И така... какво мислиш за нейната теория?

– Честно ли? – попита Страйк. – Не ме впечатлява особено.

Той извади електронната си цигара и всмукна продължително от нея. След като издиша, коментира:

– Еди Ледуел със сигурност е ядосала много мъже, не мис­лиш ли?

– Така е – отвърна Робин. – Но не вярвам да е флиртувала с Нилс, за да получава облаги от него. Просто не мисля, че тя беше такъв тип човек, а и без друго...

– Мъжете са предразположени да си въобразяват, че флиртуват с тях, така ли? – отгатна правилно Страйк мисълта на Робин.

– С някои мъже е така – отговори тя и погледна часовника си. – И точно онези, които не харесваш, са най-склонни да си въоб­разяват, че си луда по тях.

Тя си мислеше за Хю Джакс, но мислите на Страйк го върнаха към сцената на тротоара пред „Риц“.

– Да идем ли да хапнем нещо? – предложи Страйк. – Още имаме предостатъчно време, преди да идем в дома на Ледуел.

Отидоха в най-близкия бар за сандвичи и Страйк взе със себе си записките на Робин за четиримата тролове. След като седнаха със сандвичите си на малка маса до прозореца, Страйк каза:

– Прочетох бележките ти.

– И? – попита Робин.

– И съм съгласен.

– С какво? – попита Робин, която не бе написала своя собствен извод, опасяваща се как Страйк ще помисли, че вижда неща, които ги няма.

– Че са един и същ човек. Очевидно говоря за Джулиъс, Джони, Макс и Лепин. За Золтан и Скарамуш е трудно да се прецени, защото нямаме материал от тях, който да сравним с този на останалите.

– Според мен е възможно Золтан и Скарамуш да са със забранен достъп – заговори Робин, облекчена, че Страйк не заклейми теорията ѝ като абсурдна, – защото не можах да открия следа от нито един от двамата в Туитър. Но ако Рейчъл е права и Золтан се е трансформирал в Скарамуш, който също е с отнет достъп, не би ли било възможно Золтан/Скарамуш да реши да.. знам ли... един вид да разпредели товара? Да създаде няколко акаунта, та да могат да бъдат пожертвани един или два, ако прехвърлят границите?

– Съвсем правдоподобно е – кимна Страйк, – макар да няма недостиг от мъже, желаещи да тормозят момичета онлайн. Не е задължително всички да са свързани помежду си.

– Знам – отвърна Робин, – но това не обяснява защо Рейчъл е засипвана с толкова омраза от тези четири акаунта. То нарушава модела: и Еди, и Киа са ядосали Аномия. Рейчъл никога не го е правила. А видя ли отправката към Ринго Стар?

– Да – потвърди Страйк, – а това ни води към неизбежния въп­рос, нали? Дали не се сблъскваме с още четири онлайн превъплъщения на Аномия? Силно съм склонен да вярвам, че е така, и в такъв случай Ашкрофт не може да е Аномия. Не знам дали си сверила датите, но Джулиъс и Джони са избълвали буря от публикации, докато ти си разговаряла лице в лице с Ашкрофт в Колчестър.

– О, значи така си го елиминирал – пророни Робин.

– Може и да греша, но едва ли.

– Ами тогава... кой е този човек? – изрече Робин с нотка на отчаяние. – Възможно ли е същият индивид, написал онези помпозни послания до Джош Блей с гръцки думи в тях и казал на Рейчъл „по същество аз и Еди сме един и същ човек“, също така да казва на млади жени онлайн, че трябва да бъдат изнасилени и поставени на глад за постигане на тегло за възпроизводство?

– А защо не? – реагира разпалено Страйк. – Да не мислиш, че добре образовани и с богата култура хора не са способни да бъдат абсолютни злобари и мръсници? Ами погледни проклетия Ашкрофт. Освен това никак не е трудно да издириш няколко латински и гръцки фрази, а после да ги копираш и лепнеш. Не е задължително да търсим човек с мозък като на Бхардваж.

– Ако те всички са един и същ човек – каза Робин, – Киа Нивън може да е казвала истината, че Аномия е използвал към нея реплики на Кош. Тя е добър улов: хубава, пряко свързана с Мастиленочерно сърце. Аномия може да е решил, че заслужава лично той да се занимае с нея, вместо да я възложи на някого от троловете.

– Има логика – кимна Страйк. – И ако Аномия е употребил фразите на Кош при общуването с Киа, това сочи към човек, неуспяващ с жените в реалния живот или поне неотбелязващ успех, какъвто би искал да постигне. Има много женени мъже, на които им харесва да се отдават самоцелно на лов. Количеството пред качеството, както се изразява Кош.

След кратка пауза той продължи:

– Знаеш ли, продължавам да се връщам към онзи първи въп­рос: какво има да губи Аномия, ако не е с маска? Разбирам защо Бхардваж е искал да остане анонимен. Бил е хлапе с желание да бъде приеман сериозно от астрофизиците в Кеймбридж. Съмнявам се, че е искал те да знаят колко голяма част от живота му заема играта или да бъде свързан с публичното преследване на Еди от страна на Аномия.

– Все още не разбирам защо Викас не е прекъснал по-рано връзките с Аномия.

– Но ти току-що откри защо – изтъкна Страйк. – Хартиено­бяла.

– Но Хартиенобяла не е била там от самото начало. Защо Викас е останал преди появата ѝ?

– Добър въпрос – отвърна Страйк.

– Помниш ли шегата, изречена от Викас към Рейчъл? „Аномия не ми е приятелка, тя ми е сестра.“ Какво би могло да означава това, по дяволите?

– Един бог знае – промърмори Страйк.

Нещо в подсъзнанието му го чоплеше, но не излизаше наяве.

След като сандвичите бяха изядени, а Робин бе посетила тоалетната, тя каза:

– До Батълдийн Роуд не е далеч, но все пак не е зле да тръгваме... Добре ли си?

– Какво? – избъбри Страйк, който се мъчеше да изтегли на повърхността подсъзнателната идея. – Добре съм. Просто разсъждавах.

Когато отново бяха в беемвето, Страйк извади телефона си с намерение да подири четирите псевдонима на Аномия. И макар да бе казал на Робин, че Золтан може да няма нищо общо със случая, издири в Гугъл първо неговото име.

Резултатите бяха меко казано наелектризиращи. Золтан, както научи той, беше унгарско име, а също название на жест с ръка, възникнало във филм отпреди петнайсет години със заглавие „Пич, къде ми е колата?“.

Страйк изсумтя и издири „Джон Болдуин“. Резултатите бяха многобройни и разнородни. Ала сега, когато се фокусира върху името, изпита странното чувство, че го е виждал другаде, извън Туитър, макар заинатилият му се мозък да отказваше да разкрие къде.

Имената Лепинс Дисайпъл – последовател на Лепин, – и Джулиъс Аз съм Евола – почитател на Юлиус Евола, – бяха ясно обясними, но докато разсъждаваше върху Скарамуш, в главата му изникна музикална фраза. Дойде му на ум, че надали при името Скарамуш само на него първо му хрумва „Бохемската рапсодия“, а не клоун от шестнайсети век.

Накрая той насочи вниманието си към последното име: Макс Р, известен също като @мрегер#5.

– Пристигнахме – съобщи Робин, когато зави по Батълдийн Роуд, но едва думата излезе от устата ѝ, когато Страйк възкликна на висок глас:

– По дяволите!

– Какво? – попита Робин.

– Дай ми минутка – каза Страйк и бързо отново въведе името Золтан в Гугъл.

Робин продължи по улицата, оградена от двете страни от солидно изградени семейни къщи, за които допусна, след като тъй неотдавна бе купила имот, че струват над един милион лири. За късмет, пред къщата на Грант и Хедър Ледуел имаше свободно място за паркиране. Тя намести беемвето там и се обърна към Страйк, който продължаваше да пише на телефона си и да оглежда резултатите с изражение на лицето, за което тя от дълъг опит знаеше, че се дължи на дълбока концентрация.

Оставаха им още няколко минути до девет. Робин седеше мълчаливо и чакаше Страйк да ѝ обясни какво прави. Накрая той вдигна поглед.

– Какво? – попита Робин, убедена от изписаното по лицето му, че има да ѝ съобщи нещо важно.

– Май прерязах бодливата тел.

– Какво?

Преди Страйк да успее да отговори, някой почука по стъклото до Робин и я накара да подскочи.

Грант Ледуел се усмихваше през прозореца с увита бутилка вино в ръка, очевидно нетърпелив да бъде запознат с важното за него развитие по случая.

104

– Щом приключим с това, ще ти обясня – полугласно изрече Страйк.

– Отскочих до безмитния магазин – каза Грант и посочи бутилката, когато Робин и Страйк слязоха от колата. По време на престоя си в Оман се бе сдобил с тен, подчертан още повече от бялата риза, която бе облякъл с джинсите. Без прикритието на сако се виждаше голямото му шкембе.

– Хедър и майка ѝ ми бяха изпили всичкото свястно червено вино. О – възкликна той, когато Страйк заобиколи колата и той можа да го види в цял ръст с патериците му и дополовина празния крачол. – Вие сте... ъъ...

– Изгубих половината си крак, да – подхвърли Страйк. – Току-виж се намерил.

Грант се засмя с неудобство. Робин, все още със странната реплика на Страйк за бодливата тел в главата си, бе откъсната от мислите си от очевидната неловкост на Грант при вида на инвалидността на детектива. Това никак не настрои Робин по-дружелюбно към Ледуел, към когото бездруго вече беше предубедена заради това, че беше изоставил най-голямата си дъщеря и племенницата си.

– Семейството ни се увеличи след последното ни виждане – съобщи той, като държеше погледа си отклонен от Страйк, докато тримата вървяха към входната врата.

– О, значи Хедър роди? – прояви учтив интерес Робин. – Поздравления!

– Да, най-после имам син – похвали се Грант. – На третия път извадих късмет.

Очевидно Рейчъл вече не се броеше като едно от децата на Грант, помисли си Робин с растяща неприязън.

– Как го нарекохте? – попита тя.

– Итън – отвърна Грант. – Винаги е било любимото име на Хедър. Харесала си го е още от „Мисията невъзможна“.

Той отвори вратата към коридор в бежови и кремави тонове и през още една врата се озоваха в голямо пространство, съчетаващо дневна и трапезария, където седяха Хедър и майка ѝ. Беше ред на Страйк да извърне очи, защото Хедър кърмеше новородения си син и девет десети от наедрелите ѝ гърди бяха на показ; главата на бебето с рехава косица бе положена в дланта ѝ като голям картоф. На пода седяха две момиченца с еднакви розови пижами на точки и играеха с пластмасови понита и ездачи. Вдигнаха глави, когато баща им влезе с двама непознати, и зяпнаха, щом видяха празния крачол на Страйк, прибоден нагоре с безопасна. Баба им с яркобоядисана червеникавокестенява коса изглеждаше доста превъзбудена.

– О, здравейте – весело ги поздрави Хедър. – Извинете ме. Когато е гладен, няма отлагане.

– Прочетох всичко за вас – обяви тъщата на Грант, докато оглеждаше Страйк с ненаситно любопитство. – Разказах на момичетата и те искаха да останат до по-късно, та да видят прочутия гост на татко.

– Ще отидем в градината – каза Грант и спаси Страйк от необходимостта да каже нещо в отговор.

Страйк и Робин го последваха в голяма и много добре обзаведена кухня, пълна с плотове и уреди от неръждаема стомана. Френските врати вече бяха отворени и Робин видя, че градината в действителност беше малък павиран участък с дървена маса и столове, заобиколени от кашпи с растения.

– Някой от вас желае ли питие? – попита Грант и извади за себе си чаша за вино от стенен шкаф.

И двамата отказаха.

Когато се настаниха около масата в градината, а Грант си наля вино и отпи от него, Робин каза не докрай искрено:

– Прекрасна къща.

Всъщност я намираше твърде безлична.

– Благодаря – отвърна Грант. – Но няма да останем тук още дълго, заминаваме. Беше облекчение да вземем най-сетне решението. Връщаме се в Оман. Има отлични училища за децата, чудесна общност от заселили се там чужденци. Мога да се занимавам с делата по филма от разстояние, не е нужно заради това да оставам в Обединеното кралство. А и Хедър много иска да заминем. Още се притеснява заради Аномия и всичките окачалки около Мастиленочерно сърце.

Плюс, че Оман е истински рай по отношение на данъци, помисли си Страйк.

Грант пийна вино, после каза:

– Е, значи имате новости за мен?

– Да – отговори Страйк. – Деветдесет процента сме сигурни, че знаем кой е Аномия.

Нима?, помисли си Робин и хвърли поглед на съдружника си.

– Е, това е чудесна новина – изрече бодро Грант. – Кой...?

– Не можем да кажем, докато не бъде доказано – отвърна Страйк. – Има опасност да бъдем обвинени в оклеветяване. Всъщност липсва ни едно ключово сведение и се надявахме вие да ни помогнете.

– Аз? – изненада се Грант.

– Да – кимна Страйк. – Имам няколко въпроса, ако не възразявате.

– Давайте – подкани го Грант, но Робин долови леко напрежение по лицето му на булдог, което на късното вечерно слънце изглеждаше като от щавена кожа.

– Първо – подхвана Страйк, – онзи телефонен разговор с Еди, за който ми казахте. Когато тя е споделила, че Блей иска да я разкара от Мастиленочерно сърце.

Грант повдигна лявата си ръка и бръсна нещо невидимо от носа си.

– Да?

– Кога точно се проведе? – пожела да узнае Страйк.

– Ъъ... миналата година – отвърна Грант.

– Можете ли да си припомните по-конкретно кога?

– Трябва да е било... около юни.

– И тя имаше номера на мобилния ви телефон?

Последва нова кратка пауза.

– Да – отговори Грант.

– А преди това обаждане кога бяхте говорили за последно?

– Какво общо има това с Аномия?

– О, има много общо – увери го Страйк.

– Ние... не бяхме били в контакт преди това – каза Грант.

– Не беше ли последният случай по времето, когато е била бездомна и ви е помолила за помощ?

Обратната захапка на Грант сега изглеждаше по-изявена. Преди да направи опит да отговори, двете му малки дъщери излязоха от къщата с обичайното възбудено любопитство на деца към непознати, всяка понесла своето пони и ездач.

– Татко – каза по-едричката от двете, като се приближи до масата. – Виж какво ни даде бабчето.

Тя постави на масата понито и ездача. По-малката ѝ сестра поглеждаше крадешком празния крачол на Страйк.

– Прекрасно – каза Грант. – Бягайте вътре сега, татко е зает.

По-голямото момиченце се приближи до Грант, повдигна се на пръсти и изрече с шумен шепот в ухото му:

– Какво е станало с крака на този човек?

– Колата, с която пътувах, попадна на бомба, когато бях войник – осведоми Страйк малката повече от желание да се отърве от нея, отколкото за да спести на Грант неудобството да отговори.

– О – промълви тя.

По-малката ѝ сестра също се приближи и двете се втренчиха в Страйк.

– Прибирайте се вътре сега, хайде – повтори Грант.

Момичетата се оттеглиха, като си зашепнаха една на друга.

– Простете за това – изрече сковано Грант и отново отпи вино.

– Няма проблем – каза Страйк. – Следващият въпрос: питах се дали сте получавали още от онези обаждания, в които ви приканват да ексхумирате племенницата си.

– Не. Бяха само двете, за които ви казах.

Страйк извади бележника си за пръв път и се върна към бележките от предишния си разговор с Ледуел.

– Вие сте отговорили само втория път, нали? Първия път е вдигнала Хедър.

– Да – потвърди Грант. – Да разбирам ли, че Аномия ни е звънял?

– Не, не е бил Аномия – отвърна Страйк. – Който се е обадил е казал: „Изкопайте Еди и вижте писмото“, така ли беше?

– Да – каза Грант. У него вече личеше дискомфорт.

– Но не е уточнил точно кое писмо трябва да се види?

– Не – отвърна Грант.

– Защото в ковчега е имало две писма, нали? Едно от Ормънд и едно от Блей?

– Точно така – потвърди Грант, вече засенчил очи срещу залязващото слънце. – Извинете ме, трябва да си взема тъмни очила. Много ми свети.

Той се изправи и се скри в къщата.

– Уплашен е – тихо каза Робин.

– И с основание, дявол го взел. Телефонно обаждане от Еди, как ли не. Май трябва да разиграем схемата с доброто и лошото ченге.

– Колко лоша искаш да бъда? – подхвърли Робин.

– Ха-ха – рече Страйк и стъпките зад тях им подсказаха, че Грант Ледуел се връща. Сега беше с „Рейбан“ авиаторски тип.

– Прощавайте – каза, седна и веднага пи още вино.

– Няма проблем – отговори Страйк. – И така, да се върнем към двете писма в ковчега. Две са, нали? Съгласни ли сме по този въпрос?

– Корморан – обади се тихо Робин, преди Грант да е успял да отговори.

– Какво? – попита раздразнено Страйк.

– Мисля – подхвана Робин с извинителна усмивка към Ледуел, – че е редно да помним как говорим за племенницата на Грант.

– Благодаря – изрече Грант по-силно, отколкото беше необходимо. – Много благодаря... ъъ...

Но очевидно бе забравил името на Робин.

– Добре – каза Страйк и с една идея по-малко агресивен тон добави: – Две писма, така ли?

– Да – потвърди Грант.

– Защото, като се срещнахме в „Гън“, вие говорехте за едно писмо, не за две. „Погребалният агент знаеше, защото накарах него да го сложи вътре.“ Тогава не обърнах внимание. Приех, че говорите за писмо, което лично вие сте предали, и предположих, че Ормънд сам е дал своето на погребалния агент. Така ли се случи?

Лицето на Грант беше станало безизразно и Робин бе сигурна как си напомня в момента, че Ормънд вече е на свобода и би могъл да го изобличи, ако излъже.

– Не – каза Грант, – и двете писма бяха у мен. Аз контактувах с погребалния агент.

– Защо тогава ми казахте, че сте накарали погребалния агент да „го“ сложи вътре в ковчега?

– Не съм казал такова нещо – възрази Грант. – Или, ако съм го казал, е било грешка на езика.

– Значи сте дали две писма на погребалния агент и ако полицията отиде да го разпита, той ще им каже, че е поставил две писма в ковчега, така ли?

– Откъде накъде полицията ще разпитва погребалния агент? – избъбри Грант.

За втори път тази вечер Страйк бе накарал човек да се изпоти. Челото на Грант лъщеше на слънчевата светлина.

– Ами защото се разследва убийство – повиши глас Страйк – и всеки, който лъже по повод трупа на Еди и отношенията, които е имал с нея приживе...

– Корморан! – обади се остро Робин. – Изкарваш го, сякаш... Простете – отново се обърна тя към Грант. – Случаят е доста грозен наистина. Знам, че ви е било трудно на вас двамата.

– Да, адски трудно – насилено изрече Грант.

Пи още вино, после остави чашата, погледна Страйк и каза:

– Не виждам какво значение има колко писма са поставени в ковчега.

– Значи признавате, че сте сложили вътре само едно, така ли?

– Не – възрази Грант. – Питам какво значение има за случая.

– Да се върнем към телефонното обаждане, за което ми казах­те. Онова, в което Еди, след като по магически начин се е сдобила с номера ви, се обръща за съвет към вас, при положение че не сте я виждали, откакто сте ѝ подхвърлили няколкостотин лири и сте я оставили на улицата.

– А, не, почакайте...

– Корморан, не е честно – енергично се намеси Робин.

– Знам, че никога не е имало такова обаждане. Така или иначе, това подлежи на проверяване, след като полицията вече откри телефона на Еди.

От това как замръзна лицето на Грант, Страйк си направи извод, че не го е знаел.

– Не е престъпление да чувстваш угризения, че не си имал повече контакти с починал роднина – отбеляза Робин. – Напълно разбирам защо човек би споменал телефонен разговор, какъвто в действителност не е имало. Всички сме го правили. Човешко е.

– Съдружничката ви явно по-добре разбира хората от вас – тросна се Грант на Страйк през масата.

– Значи не е имало телефонно обаждане? – настоя Страйк. – Това ли ни казвате?

Копчетата на ризата на Грант едва удържаха шкембето му при учестеното му дишане.

– Не – продума той най-накрая. – Нямаше. Точно така е, както го каза съдружничката ви. Чувствах се... зле, задето не бях поддържал връзка с нея.

– Но всъщност на този несъществуващ разговор основавате твърдението си, че Блей е искал да отстрани Еди от Мастиленочерно сърце.

– Той наистина искаше тя да се махне – изръмжа Ледуел, но явно мигом съжали за казаното.

– Откъде знаете? – настоя Страйк. – Откъде получавате такава информация?

Когато Ледуел не каза нищо, Страйк продължи.

– Онази вечер в „Гън“ ми казахте, че Блей и Катя Ъпкот имат „етиката на улични котки“. Силни думи. Кое ви накара да ги изречете?

Ледуел не продума.

– Да ви кажа ли откъде според мен ви е дошла идеята, че Блей иска пълен контрол? – попита Страйк.

Ала преди да успее да го направи, двете момиченца по пижами отново се появиха, вече в компанията на баба си, която доближи сияеща групата около масата, явно без да долови напрежението.

– Момичетата искат да пожелаят лека нощ на татко.

Грант изтърпя всяка от дъщерите му да го целуне по бузата. Вместо да си тръгне веднага, майката на Хедър се обърна към Страйк и каза:

– Миа има желание да ви попита нещо. Уверих я, че няма да възразите.

– Да попита тогава – отвърна Страйк, като вътрешно ругаеше нея и децата.

– Болеше ли, като ви бомбардираха крака? – попита по-голямата от сестрите.

– Болеше, да – отговори Страйк.

– Ето, чу го, Миа – каза бабата все така с широка усмивка на лицето. Робин не би се учудила, ако бе попитала дали Страйк ще се отзове, ако Миа пожелае да го заведе в училище, за да разправя интересни преживелици. – Добре, момичета, кажете лека нощ на гостите.

– Лека нощ – издекламираха момичетата в един глас и се приб­раха вътре.

Слънцето вече бе слязло под покрива на къщата и малкият павиран двор на семейство Ледуел потъна в сянка, но Грант не свали тъмните си очила, които сега отразяваха рубиненото сияние в небето. Бе му даден полезен интервал за размисъл благодарение на тъща му и сега, преди някой от другите да заговори, той отсече:

– Общото ми впечатление беше, че Блей искаше тя да се махне.

– Но не можете да кажете откъде е дошло това впечатление, така ли? – попита Страйк.

– Ами те се бяха разделили, нали?

– Казахте, че двамата с Катя имали морала на улични...

– Все пак бяха помислили Еди за Аномия.

– Лесното убеждаване на Блей, че Еди е Аномия, се е дължало на типичната параноя у един вечно надрусан младеж с разпаднала се интимна връзка – заяви Страйк, – но вие сте единственият, който някога е твърдял, че той е искал да поеме изцяло контрола над Мастиленочерно сърце. Всичко, което чухме при разследването, сочи, че той едва е бил в състояние да държи цигара с канабис в ръка, какво остава сам да пише сценарий по анимацията и да си сътрудничи с филмови студии и с Нетфликс. Според мен вие имате много конкретна причина да мислите, че той е искал да продължи проекта сам, както и много конкретна причина да твърдите как Катя също е мошеничка. Смятам, че сте отворили и прочели писмата, които е трябвало да поставите в ковчега на Еди, и сте решили да сложите там само това на Ормънд.

Дали Грант щеше да признае, или не, остана неизяснено, тъй като точно тогава Хедър излезе във вътрешния двор с празна чаша за вино и отправи сияеща усмивка към всички им.

– Сипи малко и на мен, Грух – каза тя и се настани на четвъртия стол. – Тъкмо сложих Итън да спи, а мама чете приказка на момичетата.

Грант напълни чашата ѝ, като изражението му остана все така сковано, а Хедър ведро запита:

– Е, какво пропуснах? Знаем ли вече кой е Аномия?

– Ще знаем – отвърна Страйк, преди Грант да е успял да заговори, – щом прочетем писмото, което не е влязло в ковчега.

– О, значи си им казал – усмихна се Хедър към Грант. – Съветвах го...

– Млъкни – изръмжа ѝ Грант.

Хедър изпадна в шок, сякаш той я бе зашлевил. Неловкото мълчание бе нарушено от куче, което залая яростно в съседния двор.

– Съветвахте го да си признае, нали? – обърна се Страйк към Хедър. – Жалко, че не ви е послушал. Укриването на доказателства при разследване на убийство и лъжи за комуникации с покойна жена...

Хедър вече изглеждаше в паника.

– Корморан – за трети път се намеси Робин, – никой не е укривал доказателства. Аз лично – заговори тя на двамата Ледуел – мисля, че сте били в пълното си право да прочетете тези писма. Тя е била ваша племенница и всеки от мъжете, които са ги написали, би могъл да е виновник за смъртта ѝ, нали така?

– Ами точно това казах и аз! – окуражи се Хедър. Като улови изражението на мъжа си, добави: – Истина е, Грух, казах го...

– Не признавам, че сме чели писмата и не признавам, че не сме ги сложили и двете в ковчега – заяви Грант, при което вече свали тъмните си очила. Лицето му с квадратна челюст приличаше на примитивна скулптура на чезнещата светлина.

– Но жена ви току-що го призна – посочи Страйк.

– Не, тя...

– Напротив, направи го – настоя Страйк – и това дава основания за заповед за обиск. Разбира се, ако пожелаете да изгорите писмото преди идването на полицията, това си е ваш избор, но ние двамата тук ще свидетелстваме за казаното от Хедър. И като се замисля, вярвам, че от Министерството на вътрешните работи ще разрешат ексхумация.

И дразнещо предсказуемо в този момент от къщата се появи майката на Хедър и изрече весело:

– Намира ли се място за още един в компанията?

– Не – тросна ѝ се Грант. – Исках да кажа, остави ни за малко, Уенди.

Очевидно разочарована, тя се оттегли. Съседското куче продължаваше да лае.

– Ще посъветвам и двама ви да се замислите сериозно за пос­ледиците, ако продължавате да отричате, че имате това писмо – каза Страйк.

– Няма да има проблем – излъга Робин, като се обърна към уплашената Хедър, – ако си кажете всичко сега. Всеки ще ви разбере. То се знае, че сте се опасявали да не би Ормънд или Блей да имат нещо общо със смъртта на Еди. Не вярвам, че някой във вашата ситуация би устоял да не отвори писмата предвид как е умряла. Напълно разбираема постъпка е.

Хедър като че се поуспокои малко.

– Но пък, ако продължавате да се преструвате, че писмото не е у вас, това вече ще изглежда адски подозрително, когато историята се разчуе – заяви Страйк и срещна с ответно чувство враждебния поглед на Грант. – Вестниците си умират за такива истории. „Но защо не са казали?“ „По каква причина са крили?“

– Грух – прошепна вече силно изплашената Хедър и Робин беше сигурна как си представя разнасящата се клюка сред майките на детската площадка, ако вестниците наистина публикуваха подобна история. – Аз мисля...

– Не сме го укривали – сърдито изрече Ледуел. – Просто не го сложихме в ковчега. Написаното от него беше отвратително. Нямах намерение да я погреба с това.

– Може ли да го видим? – поиска Страйк.

Кучето в другия двор продължаваше с неистовия си лай, а Грант седеше и се взираше в Страйк. Детективът преценяваше Ледуел като неумен в много отношения човек, но не и като пълен глупак. Накрая Грант бавно се изправи и изчезна в къщата, като остави жена си да се гърчи от тревога.

– Често ли си патите така? – попита с приятен тон Робин и посочи към шумното куче.

– Вие... за кучето ли? О, да – отвърна Хедър. – Изобщо не млъква. Померанче е. Момичетата все ни се молят за кученце. Казахме им, че може и да се случи, когато се преместим в Оман. Там прислугата е толкова евтина, че все ще се справя с бебе и куче. Но твърдо няма да е померанче.

– Не ви виня – подхвърли Робин, а в същото време чувстваше как пулсът ѝ се ускорява при мисълта за уликата, която предстоеше да се появи.

Грант се показа от къщата с плик в ръка. Преди да е седнал, Страйк го попита:

– Намира ли ви се прозрачен полиетиленов плик.

– Какво? – все още сърдит изръмжа Грант.

– Прозрачен полиетиленов плик – повтори Страйк. – Там има ДНК следи. Не искам да ги замърсяваме още повече.

Без нито дума Грант се върна в кухнята и се върна с плика и торбичка за фризер.

– Сега, моля, разгънете писмото и го поставете заедно с плика в торбичката, преди да го прочетем – нареди Страйк.

Грант изпълни каквото му бе казано, после плъзна опакованото писмо по масата.

Сърцето на Робин вече препускаше с пълна сила. Тя се наклони към Страйк, за да прочете краткия абзац, изписан с най-яркия пример за онова, което Пат би нарекла „почерк на откачалка“. Буквите бяха дребни и неравномерни, някои вманиачено повтаряни отгоре с тъмно мастило и биха изглеждали като писани от дете, ако не бяха безупречният правопис и съдържанието.

Ти ми каза, че съм точно като теб. Накара ме да мисля, че ме обичаш, после ме захвърли като непотребен боклук. Ако бе останала жива, би използвала и измъчвала още мъже ей така, за забавление, само за да ги изоставиш, щом се отегчиш. Беше арогантна, лицемерна и отвратителна мръсница и аз искам тези думи да гният редом с тялото ти, да бъдат най-близкият до теб и най-истински епитаф. Гледай от Ада как ще поема контрола над „Мастиленочерно сърце“ – завинаги.

– Катя Ъпкот ли ви даде това? – вдигна поглед Страйк към Грант.

– Да.

– Отвратително е, нали? – разпалено заяви Хедър. – Повече от отвратително. А Катя е записала тази мръсотия и после я е предала на Грух, като е знаела какво пише вътре... И при всичко това Алан Йеоман и Ричард Елгар твърдяха в един глас каква мила жена била... Честна дума, призля ми, като ги слушах онзи ден в артклуба.

– Само дето не Катя Ъпкот го е написала – отбеляза Страйк. – Това не е нейният почерк. Ето го нейния почерк – посочи той плика, където отгоре бе изписано „За Еди“ със същите пригледни и закръглени букви като в списъка с имена, който Катя му беше дала преди седмици.

– Ами... кой тогава е писал това тук? – попита Грант и посочи писмото с късия си дебел пръст. Сега вече и двамата с Хедър изглеждаха силно уплашени.

– Аномия – отвърна Страйк.

Извади телефона си и снима писмото. После прибра телефона и бележника в джоба си и хвана патериците.

– Незабавно се обадете в полицията. Търсете Райън Мърфи от отдел „Криминални разследвания“. Той трябва да види писмото. Междувременно, не го вадете от торбичката.

Страйк успя да се подпре на патериците си с немалка трудност. След дълъг период на седене това винаги му струваше сериозно усилие.

– Лека нощ – каза тихо Робин на двамата Ледуел, тъй като ѝ бе трудно да изостави отведнъж образа на доброто ченге. Последва Страйк обратно в къщата, а лаенето на съседското куче накъсваше шокираното мълчание, което оставиха зад себе си.

105

– Така... Сега трябва да говорим с Катя – каза Страйк, докато вървяха по късата пътека пред къщата на Ледуел в сгъстяващия се сумрак. – Искам да се добера до Аномия, преди да са унищожени още харддискове.

Качиха се в беемвето, Страйк остави патериците си на задната седалка и веднага избра номера на Катя, но след няколко позвънявания обаждането беше прехвърлено на гласова поща.

– Не отговаря.

– Десет без петнайсет е – отбеляза Робин, като погледна часовника на таблото. – Може би в този час на деня спира звука на телефона си.

– Ами тогава ще отидем у тях – заяви Страйк.

– Иниго надали ще се зарадва на това късно посещение – предположи Робин и включи двигателя. – Ще стигнем най-рано след двайсет минути.

– Да се надяваме, че свадливият нещастник още е в Уистъбъл.

Робин излезе от мястото за паркиране, увеличи скоростта по Батълдийн Роуд и каза:

– Катя няма как да е знаела какво предава. Мислела си е, че продиктуваното от Джош още е в плика.

– Съгласен съм, а това означава, че в някакъв момент помежду запечатването му в болницата и предаването му на Грант Ледуел е изпуснала плика от очи. Трябва да проследим точно движението му.

– Остават следите от ДНК, стига двамата Ледуел да не са ги замърсили прекалено.

– Аномия не е глупав. Обзалагам се, че е бил с ръкавици и не е оставил следи, тъй че имаме налице само почерка и потенциален достъп до ръчната чанта на Катя.

– Имаме си работа с истински зло създание, не мислиш ли? Да пожелае да остави това в ковчега ѝ, моля ти се!

– Да – промълви Страйк дълбоко замислен и с очи, вперени в пътя напред. – Това е един силно повреден индивид.

– Който си е мислел, че Еди го обича.

– Или се е залъгвал, че е така.

– Сега би ли ми обяснил онзи коментар с бодливата тел?

– Какво? – попита Страйк, който следваше собствената си посока на мисли. – Аха, говорех, че трябва да се пререже бодливата тел, за да се стигне до окопите на врага.

– И бодливата тел в този случай е...?

– Онези сателитни акаунти, които Аномия е създал в Туитър. Арогантният мръсник си е мислел, че никой няма да се заинтересува от тези безлични профили, така че си е позволил повечко свобода с потребителските имена... Дай ми още минута и ще ти кажа накъде мисля, че сочат – каза Страйк и отново извади мобилния си телефон. – Знам, че съм срещал името Джон Болдуин извън Туитър...

Макар да изпитваше напрегнато и тревожно любопитство, Робин послушно замълча и зави по Холоуей Роуд, който водеше на северозапад към Хампстед и Хайгейт. До нея Страйк седеше приведен над телефона си, като ту написваше нещо, ту оставаше неподвижен и замислен.

– Спипах го! – викна тъй силно, че Робин подскочи. – В Редит е, на онази страница „Проследяване на престъпни кучки“ и... по дяволите!

– Какво? – попита Робин с блъскащо в гърдите ѝ сърце.

– Докладвал е сестрата на Маркъс Барет.

– Моля?!

– „Лъжливата кучка Дарси Оливия Барет е отправила невярно обвинение в сексуален тормоз срещу интимен приятел. Живее в Хокстет, на Ланкастър Драйв 4б...“ Изрежда всичките ѝ акаунти в социални медии. Ето защо не успях да открия никакви за нея. Явно е изтрила всичко след появата на това.

– Страйк, кажи ми най-после за потребителските имена – настоя Робин. – Какво издават?

– Ами като начало Марк Лепин е застрелял четиринайсет жени. Любимото число на Аномия е четиринайсет. Джулиъс Аз съм Евола ни сочи, че Аномия е или е бил в Норт Гроув.

– Нали каза, че Евола е този тип писател, когото крайнодесните...?

– Сбърках. Ако Аномия е Лепинс Дисайпъл, той е и Аз съм Евола. После имаме Макс Регер, германски композитор от деветнайсети век... това трябваше да го забележа по-рано, видях ноти с негова музика на шибания кийборд...

– Почакай...

– Джон Болдуин е британски композитор от шестнайсети век; Золтан Кодали е унгарски композитор от началото на двайсети век. Скарамуш идва право от „Бохемска рапсодия“ на Куин. Което сочи към някой, който слуша Куин и Битълс вероятно защото няма...

Телефонът на Страйк зазвъня през блутута на колата: Катя му връщаше обаждането. Той го прие, но бе изрекъл само една сричка от „Здравейте“, когато от високоговорителя се раздаде пронизителен писък.

– Помощ, помогнете ни, помощ...!

Обаждането бе прекъснато.

Страйк извика отново номера, но никой не отговори. Робин натисна педала на газта до пода.

– Това не беше Катя, беше Флавия... Страйк, обади се на...

Но той вече беше избрал 999.

– Полиция... от къщата на Лисбърн Роуд осемдесет и едно се носят писъци и вътре има човек с нож... Защото знам, затова, по дяволите... Корморан Страйк... Четиричленно семейство...

– О, да му се не види... – избъбри Робин, когато Страйк затвори. – Да му се не види, аз съм виновна, аз, защото го подплаших...

– Не си виновна ти, по дяволите – отсече Страйк и се вкопчи отстрани в седалката си, когато Робин взе завой с висока скорост.

– Виновна съм, трябваше да се досетя... Страйк, той рисува много, ама много хубаво.

– Откъде знаеш?

– В тоалетната в Норт Гроув има автопортрет. Реших, че е рисуван от Катя, но после видях нейно изпълнение в стаята на Джош и Еди и нищо не струваше... Страйк, знам защо се е шмугнал сред дърветата, след като е намушкал Еди. Райън Мърфи ми каза, че в парка през онзи следобед имало изпусната от стопанина елзаска овчарка...

– А той изпитва ужас от кучета.

106

– Няма полиция! – изрече Робин отчаяно, когато удари спирачки на улицата през няколко къщи от тази на Ъпкот.

Трескаво откопча колана си, наведе се през Страйк и преди той да е осъзнал какво прави, отвори жабката и извади връзката му с шперцове.

– Какво си намислила, по дяволите?! – викна Страйк и сграбчи края на сакото ѝ, когато тя отвори вратата откъм шофьорското място.

– Пусни ме...

– Няма да влизаш там, малоумнице, той държи в ръка шибано мачете...

– Вътре има дванайсетгодишно момиче! Пусни ме веднага!

Робин измъкна аларменото устройство от джоба на сакото си, освободи се от дрехата си и бе на косъм да падне на слизане от колата. Алармата се изплъзна от ръката ѝ и се изтъркаля, а Робин, вече изтръгнала се от хватката на Страйк, хукна след нея, грабна я и се завтече по улицата към къщата на Ъпкот.

– Робин! Робин!

С изобилие от ругатни Страйк се извърна да вземе патериците си от задната седалка.

– Робин!!!

На осветен прозорец на най-близката къща се появи силует на глава.

– Викайте полиция! Звънете на шибаната полиция! – кресна Страйк на съседа, затръшна вратата на беемвето и пое мъчитено бавно на патериците си след Робин.

Тя вече беше пред входната врата на Ъпкот и с треперещи ръце се мъчеше да нацели ключ, който да ѝ свърши работа. Първите три се оказаха неподходящи, а докато пробваше четвъртия, видя светлината в стаята на Гюс на партерния етаж да угасва.

При петия опит успя да завърти шперца в ключалката. Нехаеща за далечните крясъци „Робин!“, които надаваше Страйк, открехна външната врата.

Антрето бе потънало в непрогледна тъмнина. С една ръка още върху бравата, тя опипа стената до себе си, намери ключа за осветлението и го натисна. Нищо не се случи. Беше сигурна, че някой е изключил централния бушон, без съмнение, защото бе чул виковете, споменаването на полиция, тичащите стъпки и дрънченето на ключове при входа.

Като остави вратата отворена, за да влиза някаква светлина, и с пръст върху бутона на аларменото устройство Робин запристъпва предпазливо по стълбите нагоре.

Бе стигнала до средата им, когато чу потропването от патериците на Страйк и от единственото му стъпало. Обърна се и видя силуета му на фона на уличното осветление, а после нещо се размърда сред сенките зад вратата.

– Страйк!!!

Тъмната фигура затръшна вратата зад Страйк. Робин видя сини искри и чу бръмчене. Страйк падна напред с конвулсиращи крайници, патериците му изтракаха на пода и в сивата призрачна светлина, процеждаща се през стъклото над входната врата, Робин различи вдигнато мачете.

Тя скочи от четвъртото стъпало право на гърба на Гюс с ръце, обвити около шията му. Очаквала бе той да падне, но колкото и слаб да беше, само се олюля и се опита да се откопчи от ръцете ѝ. Ноздрите ѝ се изпълниха с вонята му на некъпано тяло и тогава той се препъна в протегнатия неподвижен крак на Страйк, двамата се изтърколиха напред и когато главата на Гюс се блъсна в насрещната стена, той нададе яростен вик:

– Ще те убия, мръсна кучко...

Някак си Робин успя да се изправи на крака, ала когато Гюс, все още на колене, размаха мачетето и то извистя във въздуха пред нея, нямаше избор, освен да хукне отново нагоре по стълбите. Едва тогава осъзна, че още стиска аларменото устройство, и го активира. Писъкът му прониза тъпанчетата ѝ.

– Флавия? Флавия?!

Не можа да долови отговор през писъка на алармата, но чу как Гюс тичаше зад нея, като вземаше по две стъпала наведнъж с дългите си крака.

– Флавия?!

Горе имаше повече светлина: завесите бяха дръпнати и през вратата към дневната Робин зърна сгушено тяло на пода до прозореца. С единствената мисъл да се изпречи между момичето и брат ѝ – къде беше полицията?! – Робин се втурна към тялото, което реши, че е на Флавия, но се изпързаля в тъмната локва кръв на полирания под и чак тогава видя преобърнатата инвалидна количка, която бе закрита от канапето, и изкривените очила върху лицето на мъртвеца.

– О, божичко...

Извърна се. Алармата в ръката ѝ още пищеше и тя я метна надалеч от себе си. Гюс бавно приближаваше към нея, задъхан, все така стиснал мачетето в ръка.

– Преди да те убия, ще те изнасиля.

– Полицията идва насам – промълви Робин.

– О, нищо – задъхано се изсмя Гюс. – Няма да ми отнеме дълго, за пръв път ми е все пак.

Високата две педи мраморна скулптура на жена стоеше върху масичка само на крачки от нея. Робин бавно започна да пристъпва натам.

– Подмокряш ли се, като знаеш, че ще те изнасиля?

Десният крак на Робин се хлъзна в още кръв, но тя не спря да се примъква към масичката.

– Знам, че жените си фантазират как ги изнасилват – каза Гюс, като приближаваше към нея.

Робин опипом откри мраморния бюст.

– Вониш ли на риба отдолу?

С едно бързо движение Робин грабна скулптурата от масичката: беше толкова тежка, че едва я удържаше, но със сила, родена от ужаса, я размаха към прозореца, който се пръсна, а после мраморната тежест се изплъзна от ръцете ѝ и изтропа гръмко на пътеката долу. Ако това не вдигнеше съседите под тревога, нищо друго не би успяло.

Гюс вече я бе докопал, извъртя я с една ръка, обхванала шията ѝ, и стиснал мачетето с другата. Робин с все сила го настъпи по босия крак, преди отново да се подхлъзне в друга локвичка от кръвта на Иниго. Гюс отслаби хватката си и в същия миг Робин здраво захапа ръката му над лакътя. Той пусна мачетето, за да я удари с юмрук отстрани по главата. Зави ѝ се свят, стаята се завъртя пред очите ѝ, но ужасът държеше челюстите ѝ сключени върху плътта му, усещаше кръвта му в устата си, подушваше животинската му воня и тогава Гюс стъпи върху падналото мачете, нададе вик на болка, отстъпи настрани и я пусна. Робин отново стовари подметката си върху раненото му стъпало и после някак си отново бе свободна и хукна към вратата, като се подхлъзваше на всяка крачка.

– Гадна кучка!

– Флавия! – викна с все сила Робин, като стигна до площадката.

– Тук съм, горе!

Робин хукна по второто стълбищно рамо, мина покрай изтърван телефон, но нямаше време да го вдигне, тъй като чуваше Гюс отново да тича след нея. На горната площадка вратата, която бе вече атакувана с мачетето, се отвори, Робин се хвърли вътре в помещение, за което осъзна, че е баня, и успя да щракне резето отвътре секунди преди Гюс да я блъсне с цялата си тежест. Вратата потрепери и на слабата светлина, влизаща през стъклото на тавана, Робин видя Катя отпусната на пода с окървавени ръце, които притискаше към корема си.

– Флавия, помогни на майка си, натискай раната! – викна Робин, грабна хавлиена кърпа от лирата и я метна към ужасеното момиче. Потърси опипом телефона си, после си припомни, че той бе останал в сакото, което Страйк дръпна от нея.

Гюс вече сечеше с мачетето вратата на банята. Един от панелите ѝ се разцепи и тя видя лицето му с изписала се по него безумна ярост.

– Първо ще те изчукам и тогава ще те убия... проклета курва... гадна кучка...

Робин се огледа: до мивката бе поставена тежка месингова саксия с кактус в нея. Тя я грабна, готова да я запрати в лицето му, щом влезеше, но внезапно той се обърна назад и с шок от внезапното облекчение Робин чу мъжки гласове.

– Кротко, Гюс... кротко, синко...

Робин погледна към пребелялата Флавия, допря показалец до устните си и тихо освободи резето на вратата. Гюс стоеше с гръб към нея, обърнат към двама мъже, по-едрият от които беше по пижама. Гюс размаха мачетето във въздуха насреща им.

Робин вдигна месинговата саксия и с все сила я стовари в тила на Гюс. Той се олюля, навсякъде се посипаха парчета кактус и пръст и тогава двамата мъже го сграбчиха. Единият хвана ръката, държаща мачетето и я прекърши с коляно, тъй че ножът падна на пода, а другият стисна врата на Гюс и го тръшна по лице на земята.

– Повикайте линейка – задъхано продума Робин. – Намушкал е майка си...

– Вече повикахме – отвърна мъжът с пижамата, който сега бе притиснал с колене борещия се Гюс. – Пронизал е човек долу до входната врата.

– Аз съм лекар – каза другият мъж и бързо влезе в банята.

Но Робин вече тичаше надолу по стълбите, като прескачаше стъпала и се блъскаше в стените. Аларменото устройство продължаваше да пищи откъм дневната, която тя отмина на бегом и се втурна към долното антре, където Страйк седеше подпрян на окър­вавената зад него стена, притиснал ръка към гърдите си.

– О, боже мой, Страйк...

Когато тя коленичи до него, той изрече с мъка:

– Май... ми прониза... белия дроб...

Робин скочи, отвори вратата към стаята на Гюс и се втурна вътре да потърси нещо, което да притисне към гърба на Страйк. Усети гадна воня: беше място, където не влизаше никой освен обитателят му, и където навред се валяха мръсни дрехи. Тя грабна един суитшърт, хукна обратно при Страйк и го дръпна напред, за да може да притисне тъканта силно към горната част на гърба му.

– Какво... се случи?

– Иниго е мъртъв, Катя е намушкана, Флавия е добре! – бързо изрече Робин. – Не говори... Ти ли пусна вътре онези двама мъже?

– Мислех... че не искаш... да говоря.

– Можеше да кимнеш! – скара му се тя. Усещаше топлата му кръв да се просмуква в суитшърта. – О, слава богу!

На улицата най-сетне се появиха святкащи сини светлини. Все повече съседи се струпваха около къщата, в която аларменото устройство на Робин продължаваше да пищи. Полицаи и парамедици дотичаха по пътеката покрай падналия сред куп строшени стъкла женски бюст.