Мастиленочерно сърце

58

Чат в играта между двама модератори в Играта на Дрек

<Отворен е нов частен канал>

<25 май 2015 г. 23: 18 ч.>

<Морхаус кани Хартиенобяла>

>

Морхаус: Хартиенобяла, трябва да говорим.

>

<Хартиенобяла се присъединява към канала>

>

Хартиенобяла: Е, какво е извинението? Автомобилна катастрофа? Отвличане от извънземни? На майка ти са ѝ направили спешна операция?

Хартиенобяла: Не, това последното не би го поднесъл. Би било крайно нетактично, при положение че моята майка е болна.

Морхаус: Съжалявам.

Морхаус: Наистина много съжалявам.

Морхаус: Изгубих кураж.

Хартиенобяла: Изгуби кураж?

Морхаус: Знаеш ли колко часове прекарвам на проклетия си диван?

Хартиенобяла: И какво още искаш от мен?

>

Хартиенобяла: Получи снимки, съчувствие, безкрайни разговори и си провалям отношенията в реалния живот само и само да прекарвам часове в играта с теб.

Морхаус: Заслужавам всички упреци, които имаш към мен.

Морхаус: Но моля те, изслушай ме, защото съм страшно разтревожен за теб и за всички нас.

Хартиенобяла: За какво говориш?

Морхаус: Видя ли човека, блъснат пред влака след Комик Кон?

Хартиенобяла: Не, взех автобуса, както ти казах.

Хартиенобяла: Защо?

Морхаус: Бил е Вайлпекора.

Хартиенобяла: Какво?

Морхаус: Вайлпекора е бил този, който е блъснат пред влака.

>

Хартиенобяла: Чакай, какво?

Хартиенобяла: Мъртъв ли е?

Морхаус: Може би вече да. По новините съобщиха, че има сериозна травма на главата.

Морхаус: Това е имал предвид Аномия, като казваше, че е подготвил план да ги накара да напуснат в уикенда на Комик Кон.

Хартиенобяла: Наистина не разбирам какво ми говориш.

Морхаус: Знаел е, че ще убие Вайлпекора.

Хартиенобяла: Ама ти сериозно ме плашиш. Какво става?

Морхаус: Преди седмици Вайлпекора каза приблизително следното по модераторския канал: „Аномия знае всичко за Биткойн, според нас така е купил електрошоковата палка“.

Морхаус: Мисля, че се е случило следното. Вайлпекора познава Биткойн и той е казал на Аномия как да го използва. Ето как Аномия се е сдобил с нелегална противошокова палка и огромен нож, без да бъдат възможни за проследяване. Вайлпекора му е дал идеята.

>

Морхаус: Той не е искал да ядосва Вайлпекора, като му спира достъпа, защото Вайл би могъл да свидетелства, че е казал на Аномия как да си купи оръжия от черната мрежа с криптовалута.

Морхаус: Увери ме, че Вайл и ЛордДрек няма да ги има в деня на Комик Кон.

Морхаус: Имал е предвид че Вайлпекора ще е мъртъв, а на ЛордДрек ще му е спрян достъпът.

>

Хартиенобяла: Ти си побъркан.

Хартиенобяла: Как би знаел Аномия кого да блъсне пред влака?

Морхаус: Знаехме истинското име на Вайлпекора и как изглежда.

Хартиенобяла: Откъде?

Морхаус: Заинтригувахме се от името „Вайлпекора“.

Морхаус: Това е анаграма.

Морхаус: Поработихме над него, потърсихме в Гугъл името, което получихме.

Морхаус: Открихме местоработата му и всичко останало. Голям глупак изглеждаше позиращ пред колата си. Но на Аномия му хареса. Хареса му, че такъв човек е в играта ни.

Морхаус: А на мен винаги ми е изглеждало сбъркано такъв като него да е сред нас.

>

Хартиенобяла: Откъде знаеш, че този, който сте издирили в Гугъл, наистина е Вайлпекора? Ами ако има повече от един човек с това име?

Морхаус: Аз не знаех със сигурност, докато не видях материала с човека, който е паднал пред влака.

Хартиенобяла: В момента го търся в Гугъл да го видя и аз.

>

>

>

Хартиенобяла: Образът е много зърнест, сигурен ли си, че е той?

Морхаус: Ще знаем, когато съобщят името му.

Хартиенобяла: А какво е истинското му име?

Морхаус: Колкото по-малко знаеш, по-добре. И същото важи да не знаеш кой е Аномия, преди да си попитала.

Морхаус: Тази вечер ще напусна играта. Искам да се махна, ти също трябва да го направиш. А после ще помисля кое е най-доброто. От полицията може да ме сметнат за луд, но вярвам, че трябва да говоря с тях.

Хартиенобяла: Не можеш да напуснеш.

Хартиенобяла: Ако всичко това е вярно,

Хартиенобяла: и Аномия реши, че си си тръгнал, защото имаш подозрения, ти ще си следващият. Той знае всичко за теб. Знае къде живееш.

Морхаус: Не ме е грижа.

Хартиенобяла: А за мен грижа ли те е поне малко?

Морхаус: Разбира се, че да, защо говориш така?

Хартиенобяла: Защото Аномия знае и аз коя съм.

Морхаус: Какво? Как така?

Хартиенобяла: Направих глупост.

Морхаус: Имаш предвид, като си му изпратила снимката?

Хартиенобяла: Това беше втората глупост.

Хартиенобяла: Първата глупост беше, че истинското ми име беше в имейла за регистрирането.

Морхаус: Знаех си, по дяволите.

Морхаус: Знаех си, че му е известно коя си.

Морхаус: Гадост.

>

Хартиенобяла: Добре, нека го обмислим разумно.

Хартиенобяла: Помисли си за момент какво казваш.

Хартиенобяла: Искрено ли мислиш, че този човек, когото познаваш от цяла вечност, който обича „Мастиленочерно сърце“,

Хартиенобяла: би могъл да прободе с нож Ледуел и Блей?

Хартиенобяла: Наистина ли вярваш, че е способен да блъсне човек пред влака?

>

Морхаус: Точно такъв разговор водя вътре в главата си.

Морхаус: И досега си отговарям главно с „не“, но става все по-трудно и когато гледах новините, а после видях, че е отказан достъп на Вайлпекора и ЛордДрек, казах си: „По дяволите, той е. Той е извършил всичко това“.

>

Хартиенобяла: Не бива да напуснеш играта по начин, който да го накара да мисли, че може да отидеш в полицията.

Морхаус: Да, права си. Ако напусна, той точно това ще заподозре.

Хартиенобяла: Трябва да се правиш на щастлив, че се е отървал от Вайлпекора и ЛордДрек, и да го държиш спокоен, докато измислим какво да правим.

Морхаус: Ами когато оповестят истинското име на Вайлпекора и той вече знае, че съм наясно кой е?

Хартиенобяла: Престори се, че според теб е нещастен случай, че инцидентно са го блъснали от перона.

Хартиенобяла: Или че например е ядосал някого друг.

>

Хартиенобяла: Виж, знам, че съм страхливка.

Хартиенобяла: Ти искаше да кажеш на полицията за онова досие, което ЛордДрек и Вайлпекора ни пробутаха, а аз казах да не го правиш.

Хартиенобяла: Бях уплашена до смърт.

Хартиенобяла: Но това сега е далеч по-лошо.

Хартиенобяла: Оставихме всичко това да се случи и не отидохме в полицията.

>

Морхаус: Ето къде е иронията.

Морхаус: Бих се обадил по телефона анонимно да съобщя в полицията, но поради дефекта в говора ми те ще ме помислят за пиян или за някой шегаджия.

Хартиенобяла: Не говори така, не е смешно.

Морхаус: Предполагам, че мога да напиша писмо.

Морхаус: Но доколко сериозно ще го приемат?

>

>

Хартиенобяла: Аз мога да се обадя анонимно. Ако ми кажеш истинското му име.

Морхаус: Боя се да го направя. Ако Аномия научи, че жена го е издала, ще се досети, че си ти. А след като знае коя си, лесно ще научи къде живееш.

>

Морхаус: Всичко това е по моя вина.

Хартиенобяла: Откъде накъде?

Морхаус: Та нали аз му помогнах да изгради проклетата си империя!

Хартиенобяла: Викас, моля те, моля те, не ме оставяй тук сама.

Хартиенобяла: Да изчакаме и да видим дали наистина е бил Вайлпекора.

Морхаус: И ако е той?

Хартиенобяла: Тогава ще съставим план.

Хартиенобяла: Само че недей пак да губиш кураж за среща лице в лице с мен, ако се наложи.

Морхаус: Добре.

Хартиенобяла: Обещаваш ли?

>

Морхаус: Обещавам.

59

Страйк, един от дузината хора, дали показания за случилото се на станция Къстъм Хаус, позакъсня поради тази причина за вечерята си с Мадлин в събота вечер. Тя бе направила резервация в турски ресторант на име „Казан“, избор, който Страйк одобри, предвид че бе готов за сериозно ядене след липсата на обяд, а и защото обичаше турската кухня. Храненето обаче остана на заден план, засенчено от събитията през деня.

Като знаеше, че инцидентът ще бъде отразен по телевизията, и подозираше, че в някакъв момент ще изникне името на Робин, той се почувства длъжен да разкаже на Мадлин за станалото, без обаче да ѝ дава никаква информация за случая. Тя бе едновременно заинтригувана и разтревожена от факта, че той се е намирал на крачки от опит за убийство, какъвто явно вярваше, че е случаят, и непрестанно се връщаше към темата по време на ордьовъра и на основното ястие. Това само засили дискомфорта му не само по повод видяното, а и заради евентуалните последствия, когато присъствието на Робин на мястото на произшествието станеше известно на телевизионната аудитория.

Щом Мадлин най-сетне стана, за да отиде до тоалетната, той извади телефона си, разгледа символа, татуиран под сърцето на младия мъж със скъпите маратонки, и видя със засилващо се предчувствие, че представляваше руната Алгиз. Отвори Туитър, за да погледне акаунта на @Гизард_Aл само за да установи, че той вече не съществува. Провери новините на Би Би Си, които вече бяха оповестили опита за убийство на Червени подметки, макар и без да съобщават имена. В отсъствието на всякаква вест за обратното Страйк трябваше да приеме, че Червени подметки още е жив, но кървенето от ухото го бе поразило като лош знак за евентуални мозъчни поражения.

– Робин ли проверяваш? – изрече ведро Мадлин, като се върна и седна насреща му.

– Не – отвърна Страйк. – Опитвам се да разбера какво е състоянието на човека, който падна.

– Проявила е невероятна смелост – коментира Мадлин. Тази вечер пиеше само газирана вода и изглеждаше решена да е великодушна към партньора си.

– Това е едно от определенията – промърмори мрачно Страйк и върна телефона в джоба си.

Когато стигнаха до къщата на Мадлин, по новините вече показваха три снимки на индивида, блъснал с рамо Алгиз, и униформен шеф от полицията отправяше апел за информация. Предвид че снимките на нападателя бяха взети от черно-бели кадри от охранителните камери, Страйк не бе очаквал да са особено ясни, но все пак при показването на всяка от тях той поставяше на пауза телевизора на Мадлин, за да я разглежда внимателно.

На първата личеше моментът на сблъсък, Червени подметки залиташе напред с ръце в джобовете, маската на Батман, покриваща цялата глава, бе напълно видима, а тялото бе скрито от тълпата. Втората снимка показваше човек с маска на Батман да се качва във влака. Отново бе невъзможно да се разгледа фигурата му заради многото заобикалящи го хора. Страйк бе наясно, че повечето от тях не са видели опита за убийство на Червени подметки, тъй като видимостта им е била блокирана от навалицата.

На третата снимка се виждаше в гръб плешив мускулест мъж, тичащ по стълбите далеч от местопрестъплението. Нападателят, както обясни полицейският началник, явно се бе качил на влака, където бе изчезнал от полезрение сред другите правостоящи пътници, после бе смъкнал маската на Батман, под която пък бе носил латексова маска, обхващаща цялата глава и врата. Бе слязъл от влака и бе затичал по стълбите, водещи навън от метростанцията, като се бе смесил с хора, потърсили друг начин да се доберат до дома. Това беше единствената снимка на нападателя в пълен ръст и яката мускулатура по всяка вероятност се дължеше на подплатен костюм. Какво се бе случило с маскирания нападател след напускане на метростанцията или бе неизвестно, или се премълчаваше пред обществеността.

– Господи – промълви Мадлин, – горкият човек. Главата му е поела целия удар, нали? Цяло чудо, че не си е счупил врата.

Страйк много пъти превъртя кадрите от охранителните камери как Червени подметки пада върху релсите и как Робин и Мо (така се казваше мъжът в костюм на Супермен, станал известен като спасителя на Червени подметки, с когото Страйк и Робин бяха разговаряли, докато чакаха да дадат пълни показания) скачат след него, но това никак не облекчи мрачното му предчувствие. Ако наистина татуировката руна на Червени подметки носеше смисъла, придаван ѝ от Страйк, почти нямаше начин от Разполовяване да не свържат Робин Елакот с мъжа, фраснал един от членовете им в „Кораб и лопата“.

– Робин определено заслужава награда. Искам да кажа, и двамата я заслужават – заяви Мадлин.

Легнаха си и правиха, поне от страна на Мадлин, особено ентусиазиран секс. Страйк отново си припомни Шарлот, чието либидо общо взето бе стимулирано от драма и конфликти, макар той да подозираше, че добавената демонстративност на Мадлин се дължи повече на желанието ѝ да заличи скандала в деня на промоционалното ѝ събитие. Тъй като не беше пила, не заспа веднага след това, а продължи да обсъжда случката на метростанцията очевидно под впечатлението, че Страйк ще остане доволен, задето проявява интерес към работния му ден. Накрая той ѝ каза, че е грохнал от умора, и заспаха.

Тя го събуди на следващата сутрин с чаша горещо кафе, после се пъхна под завивките при него и отново инициира секс. Страйк нямаше как да се преструва, че не изпитва удоволствие от гола жена до себе си, плъзгаща се надолу по тялото му, за да поеме пениса му в устата си, но чак пред самия оргазъм успя да се освободи от налегналото го мрачно чувство, което минути по-късно се върна с двойна сила. Бъбреше полугласно стандартни фрази на задоволство и нежност, но вече си мислеше кога ще е възможно да си тръгне.

Беше неделя: Мадлин явно очакваше той да прекара целия ден с нея, но не му се вярваше, че това ще му е по силите. Чудесно знаеше, че нищо не може да стори, за да отклони потенциалната опасност от Разполовяване, но да полага нови усилия, за да внушава неизречено опрощение, щеше да повиши неоправдано нивото му на стрес в почивния ден. Сам себе си убеждаваше, че жадува за тишината и спокойствието на мансардата си, но в действителност имаше силно желание да се свърже с Робин, макар и без основателна причина за това. Днес тя се местеше в новото жилище с помощта на родителите си И тъй като Страйк не бе привлякъл вниманието ѝ към татуировката на гърдите на падналия мъж, имаше шанс Робин все още да не осъзнава в каква рискова ситуация са поставени.

Час по-късно Страйк излезе изпод душа в банята на Мадлин и завари пропуснато повикване от Дев Шах. Тъй като предпочиташе всичко друго пред това да обсъждат с Мадлин как да прекарат прекрасната пролетна утрин, разигра неискрено съжаление, че се налага да върне обаждането на Дев, и се оттегли в спалнята, за да го направи.

– Здравей – каза Дев. – Има развитие с Джаго Рос.

– Казвай – подкани го Страйк.

– Мотаех се на пътя пред къщата им в провинцията и се преструвах, че лепя гума на колелото си. Рос излизаше през портата с колата с трите по-големи момичета и внезапно спря. Средното по възраст момиче слезе, беше забравила нещо. Той се разкрещя след нея „тъпа дрисла“ и обиди от този род. Въобще не се притесняваше, че може да го чувам.

– Направи ли запис?

– Веднага започнах да записвам, но звукът е доста неясен. Той ѝ каза да се върне пеша, за да си вземе забравеното. А разстоянието по тази алея е половин километър. И детето беше с насинено око.

– Май знам нещо по този въпрос – каза му Страйк. – По-голямата ѝ сестра беше описала уикенда в социалните медии.

– И така, докато чакаха връщането на средната сестра, той се разкрещя на голямата. Доколкото успях да чуя, застъпвала се за по-малкото момиче. Май я шамароса, но на записа не се вижда ясно заради блясъка в стъклата на колата. Накрая средното хлапе се появи, потътрило чанта. Престорих се, че подкарвам колелото, за да застана на по-удобна позиция. Той се разкрещя на момичето, че се е забавила толкова. Отвори багажника и метна чантата вътре. А после, за да я накара по-бързо да се качи в колата, я ритна в гръб под кръста. Това вече личи съвсем ясно на записа.

– Отлично – каза Страйк. – Тоест естествено...

– Не, разбрах те – увери го Дев, който звучеше замислен. – Абсолютен негодник. Ако това се случваше на нормална улица...

– Най-голямата сестра си го казва в социалните медии. „На хора като нас не прикрепят социални работници“. Къде си сега?

– Карам по посока на Лондон, следвам ги. Той обикновено оставя двете по-малки при майката, а голямата я откарва в „Бенендън“.

– Къде са близнаците?

– Още са в къщата с бавачката.

– Добре, отлична работа, Дев. То се знае, адвокатът му ще се позове на моментно отслабена преценка и ще го прати на курс за справяне с гнева, за да изпревари думата на съдията. Но при още един или два такива инцидента можем да докажем модел на поведение...

– Да – съгласи се Шах. – Е, ще ти се обадя, ако още нещо се случи тук.

– Благодаря. До скоро.

Страйк беше провел разговора по фланелка и боксерки и сега си обу панталоните. Не преставаше да мисли за Робин и за Разполовяване. Когато накрая стигна до решение, изобрази на лицето си подходящата смесица от съжаление и раздразнение и отиде в дневната при Мадлин.

– Проблем ли? – попита тя, като видя изражението му.

– Да – отвърна Страйк. – Жената на един от подизпълнителите паднала от стълба, да му се не види. Счупила си китката.

Лъжата му хрумна лесно, защото това наистина се бе случило веднъж с жената на Анди.

– О. Означава ли, че...

Мобилният телефон на Страйк отново зазвъня. Той погледна и видя, че е изписан номерът на Катя Ъпкот.

– Извинявай, и това обаждане трябва да го приема. Опитвам се да изясня нещата.

Той отговори в мига, когато се озова отново в спалнята.

– Страйк.

– О, здравейте – с леко задъхания си глас изрече Катя. – Надявам се да не възразявате, че звъня в неделя.

– Ни най-малко – отвърна Страйк.

– Вчера отидох да посетя Джош. Според лекарите му ще е достатъчно добре, да се срещне с вас след около седмица, ако все още искате да разговаряте с него. Ограничават посетителите му. През седмицата баща му и сестра му ходят да го виждат, но вие бихте могли да отидете идната събота.

– Събота ме устройва чудесно – каза Страйк. – Чакайте да взема писалка.

Намери една на нощното шкафче на Мадлин.

– Ако желаете, можем да се срещнем в болницата в два часа. Той е в Лондонския център по гръбначномозъчни увреждания. Ще дойда и аз, защото... ами защото трябва да съм там. Той все още е в ужасно състояние.

След като си записа в бележника данните за отделението на Блей и часовете за посещения, Страйк разсеяно пъхна писалката в джоба си, сбогува се с Катя и се отправи обратно при Мадлин.

– Много съжалявам, налага се да уредя това. Изглежда, ще трябва аз да поема следенето на негодника.

– По дяволите – възкликна разочаровано Мадлин, но Страйк знаеше, че няма да му направи фасон при пресния спомен от разправията на Бонд Стрийт. – Горкият ти. И тя, горката.

– Коя тя горката? – попита Страйк, чиито мисли още бяха насочени към Робин.

– Жената, дето паднала от стълбата.

– О, да. Но все пак ми съсипа неделята.

Той доста добре се справи с театралното огорчение, докато си вземаше палтото и раницата. Мадлин обви ръце около врата му и го дари с бавна целувка за сбогуване, след което най-сетне бе свободен да си тръгне.

Чак когато зави зад ъгъла на нейната улица, запали цигара. Обаждането на Катя Ъпкот му бе дало претекст да се обади на Робин, така че натисна номера ѝ и тя отговори почти моментално.

– Здравей... само една секунда – каза и той веднага отгатна от сълзите в гласа ѝ, че нещо не е наред и надали би могло да бъде отдадено на стреса от пренасянето в нов дом, колкото и той да не бе малък. Разни вероятности се стрелнаха в ума му – как е осъзнала, че Червени подметки почти със сигурност е член на крайнодясна терористична групировка, или най-лошото, че е последвало действие за възмездие, все още неизвестно за Страйк. Зачака връщането ѝ с усилваща се тревога, особено като чу на фона гневен мъжки глас.

– Ето ме – със същия напрегнат глас се обади тя. – Какво става?

– Нищо. При теб какво става?

– Не те разбирам.

– Звучиш, сякаш плачеш.

– Аз... ами...

– Какво се случи? – попита Страйк по-остро, отколкото бе възнамерявал.

– Татко... Нали знаеш, че трябваше да дойдат снощи? Само че припаднал на алеята точно преди да се качат в колата. Мама го откарала в болницата и казали, че е получил сърдечен пристъп, каквото и да означава това. Отначало не звучеше много сериозно, но преди пет минути тя се обади да ми каже, че... – Той усети как тя с мъка потиска ридание – ...че го отвеждат за операция.... прощавай... Сигурна съм, че всичко ще е наред... По дяволите, Страйк, трябва да затварям... налага се да отместя ландроувъра.

Тя затвори.

60

Бащата на Робин бе преценил, че не е нужно да се наемат външни хора за пренасянето. Повечето от общите притежания в съвместния съпружески дом бяха продадени, или както в случая с масивното махагоново легло, в което Матю ѝ бе изневерил със сегашната си жена Сара, бяха присвоени от него. Робин не бе имала място в стаята си под наем за запазените мебели и вещи, тъй че те бяха на склад. Беше купила от предишния собственик на новия си апартамент канапе, кресла и двойно легло, за което поръча нов матрак. Така че ѝ бе нужно да транспортира само няколко мебели, разглобени и опаковани в плоски пакети. Майкъл Елакот бе уверил дъщеря си, че е повече от способен да ги натовари от складовата клетка в ландроувъра и после да ги отнесе горе. Беше учен, но израснал във ферма, и все още жадуваше за удовлетворението от физически труд, тъй че Робин, гузна, задето бе пропуснала семейната Коледа, реши да му угоди.

Това означаваше, че сега се налагаше с двете си ръце да пренесе всичко от складовата клетка в багажника на ландроувъра. През първите два часа бе твърде заета да плаче и да бърше лицето си, но това се промени, когато агресивният наемател на съседната клетка ѝ се разкрещя с обидни думи да премести ландроувъра си, та той да може да приближи собствения си ван. Съвпадна с гласа на Страйк по телефона, което накара Робин окончателно да рухне. След като приключи разговора със Страйк и премести ландроувъра, за да отвори място на големия син ван на сърдития мъж, тя се оттегли в складовата си клетка да поплаче тихо, седнала на кашон, пълен с книги. Половината от съзнанието ѝ я тласкаше да изостави преместването, да се качи в ландроувъра и да се отправи на север към Йоркшър, за да види баща си. Линда бе уверила Робин, че процедурата, на която ще бъде подложен, е рутинна, но Робин долавяше страха в гласа на майка си.

Накрая Робин отново се взе в ръце и цялата напрегната и потна продължи да освобождава багажната клетка, докато запълни почти всеки квадратен сантиметър от багажника на ландроувъра. Вече бе готова да потегли за Уолтъмстоу цели три часа след предвиденото.

Линда най-сетне позвъни на Робин в четири и половина, по което време тя чакаше на червен светофар. Тъй като античният ландроувър нямаше блутут, Робин грабна мобилния си телефон и го притисна към ухото си.

– Той е добре – долетя гласът на Линда. – Стентът е поставен. Казват, че ако всичко върви нормално, утре ще си е у дома.

– О, слава богу – промълви Робин.

Светофарът се промени. За пръв път, откакто притежаваше колата, Робин успя да я задави, с което си спечели много сърдити натискания на клаксона от шофьора зад нея.

– Мамо, извинявай, трябва да затварям, в колата съм. Ще ти звънна след малко.

Макар и с разума си вече да съзнаваше, че баща ѝ е вън от опасност, емоциите ѝ не бяха влезли в крак и тя още едва се въздържаше да не се разплаче, когато най-сетне зави по Блакхорс Роуд.

Едва когато влезе в паркинга край блока, в който се намираше новият ѝ апартамент, зърна Страйк, застанал до главния вход с цвете в саксия в едната ръка и торба на „Теско“, пълна с продукти, в другата. Гледката бе тъй абсурдна и все пак тъй стопляща душата, че Робин издаде радостен смях, който мигом премина в хлипане.

– Какво стана? – попита Страйк, като тръгна към нея. – Как е баща ти?

– Ще се оправи – отвърна Робин, като се мъчеше да сдържи сълзите си. – Мама току-що се обади. Поставили са му стент.

Прииска ѝ се да прегърне Страйк, но си припомни за Мадлин, за решението си да пребори всякакви по-силни от приятелство чувства към съдружника си, а и си даде сметка, че цялата е пропита с пот. Вместо това се облегна на ландроувъра и изтри очи с ръкава си.

– Е, това е добра новина, нали? – рече Страйк.

– Не ще и дума... но беше отвратителна сутрин...

– Искаш ли да хапнем, преди да разтоварим ландроувъра? Защото аз искам, не съм обядвал. Надали чайникът ти е подръка.

– Напротив, подръка ми е – вече се засмя Робин. – На пода пред пътническата седалка е заедно с няколко чаши. Страйк, наистина не е нужно да го правиш.

– Вземи това.

Той ѝ подаде саксията и торбата с продукти, отвори вратата на ландроувъра и извади кашона с чайника.

– Как изобщо научи адреса?

– Ти ми го показа още преди седмици.

Това свидетелство, че Страйк не бе толкова небрежен и незаинтересован, колкото изглеждаше на моменти, отново заплаши да разплаче Робин, но тя успя да се стегне и като се опита да подсмръкне тихо, го поведе през главния вход в облицованото с тухли фоайе. От съображения за крака на Страйк се качиха с асансьора до втория етаж.

– Много е приятно – отсъди Страйк, когато Робин отвори вратата към слънчевия и просторен апартамент, който бе само малко по-голям от мансардата на Страйк, но в много по-добро състояние. – Този диван от предишния собственик ли го купи?

– Да – отвърна Робин. – Разтегателен е, реших, че ще ми е полезен.

Тя отнесе растението, което имаше зелени сърцевидни листа, в кухнята.

– Много ми харесва – каза на Страйк, който я следваше с кашона, съдържащ чайника, чаши, торбички чай, мляко и тоалетна хартия. – Благодаря ти.

– Притеснявах се да не се брои за букет – стрелна я изкосо той.

Веднъж се бяха скарали по повод навика му да подарява на Робин цветя, за да не му се налага да си напряга фантазията. Робин се засмя и очите ѝ отново плувнаха в сълзи.

– Не, цветето в саксия не е букет.

Страйк напълни чайника и когато се обърна, видя, че Робин вади айпада от чантата си.

– Да не би да влизаш в проклетата игра? – попита я и включи чайника в контакта. – Вземи си почивен ден, за бога.

– Не, само ще погледна дали са хванали Батман... Я почакай – промълви тя, докато гледаше сайта на новините на Би Би Си. – Оповестили са името на блъснатия върху релсите.

– И? – Страйк замръзна с пакетчетата чай в ръка.

– Казва се Оливър Пек. Той е... охо! Син е на Иън Пек, нали се сещаш, онзи чудак, дето се кандидатира за кмет на Лондон, милионера?

– Онзи с технологичната компания, да – кимна Страйк. – Пише ли какво е състоянието на сина му?

– Не, само че е в болница... Баща му е предложил награда от сто хиляди лири за информация относно нападателя.

– Името ти изскочи ли вече? – осведоми се Страйк, като се постара да звучи неутрално.

– Не – отвърна Робин. Погледна го. – Чуй, наистина съжалявам. Знам, че беше...

– Смела, адски смела постъпка – прекъсна я Страйк. Сега не бе моментът да споменава тревогите, измъчвали го през последните двайсет и четири часа. – Хайде да хапнем по сандвич и да изпием по чаша чай и после да разтоварим колата.

– Сигурен ли си, че си в състояние да...

– Не се притеснявай, тежките неща ще ги оставя на теб.

Ядоха сандвичи от супермаркета прави в кухнята, после, докато Страйк слезе пред входа с чашата си чай да изпуши цигара, Робин се обади на майка си, за да научи още подробности относно процедурата на баща си.

– Ами какво ще стане с преместването ти? – попита тревожно Линда, след като бяха обсъдили щателно състоянието на Майкъл Елакот и Робин бе удовлетворена, че майка ѝ не омаловажава умишлено ситуацията, за да я успокои. – Успя ли да го отложиш?

– В момента го правя – отговори Робин. – Страйк ми помага.

– О – отрони Линда и успя да насити единствения звук с внушителна доза изненада, любопитство и неодобрение. Недоверието ѝ към Страйк имаше заплетени корени, но най-дълбоко отиваха те във връзка с нараняванията, претърпени от Робин, докато работеше за агенцията, плюс факта, че бе избягала от първия си сватбен танц и бе хукнала подир съдружника си. Робин реши да си премълчи, че за малко не бе блъсната от влак предишния ден, тъй като без съмнение вината отново щеше да бъде стоварена на гърба на Страйк. Силно се надяваше тревогата на майка ѝ за здравето на баща ѝ да я държи още известно време настрани от телевизионните новини.

След като приключи разговора, Робин слезе долу и се зае да качва вещите си в апартамента с помощта на Страйк, чиято решимост да е от полза заглуши опасенията какво може да причини това на претоварените мускули на крака му.

– Кълна се, нещата не изглеждаха толкова много, когато ги вадех от складовата клетка – изпъшка Робин, докато се разминаваше със Страйк на площадката с кашон книги в ръце.

Страйк също бе задъхан и изпотен и само изсумтя.

Накрая към близо осем вечерта ландроувърът бе празен и повечето от мебелите сглобени.

– Какво ще кажеш за пържени картофки? – попита Страйк, като се отпусна тежко на дивана. Робин се досещаше, че кракът го боли. – Не можеш да наречеш някое място дом, ако не знаеш къде най-близо продават картофки.

– Аз ще отида – каза мигом Робин, като се изправи и остави недовършена малка етажерка за книги. – Най-малко това мога да направя. Страйк, нямам думи да ти благодаря за...

– Квит сме. Ти работи денонощно, докато аз лежах по гръб.

Той извади банкнота от десет лири от джоба си.

– Като ще ходиш, вземи купи и бира.

– Разбира се, но аз ще платя – отвърна Робин и отказа парите.

Тя отиде в рибния бар „Бонърс“, където, след като поръча две порции треска и пържени картофи, разсеяно се включи в Играта на Дрек на телефона си. Аномия го нямаше. След като размени поздрави с няколко от редовните играчи, тя се върна в новия апартамент, като пътьом се спря да купи бутилка вино и шест кенчета бира. Когато се прибра, Страйк бе приключил със сглобяването на етажерката.

– Не беше нужно да го правиш – каза му тя и подпря телефона си на настолна лампа, та да може да наблюдава играта. – Сериозно, почини си, заслужи си отдиха... Какво има? – попита го, защото Страйк изглеждаше угрижен за нещо.

Той се поколеба, преди да отговори, после каза:

– Съобщиха името ти преди малко.

– О, по дяволите – изпъшка Робин.

Даде му бирата и отиде в кухнята за тирбушон. Върна се с чаша вино и промълви:

– Виж, много съжалявам. Знам, че забърках каша.

– Опита се да спасиш човешки живот – отбеляза Страйк, като вече хапваше от картофките с дървената виличка, вървяща с порцията, а до него имаше отворен кен „Тенънт“. – Не може да се нарече престъпление. Пак си в играта ли? – посочи към екрана на мобилния ѝ телефон.

– Да – кимна Робин, седна на кресло и се опита да запази тона си нормален, макар вече да беше силно разтревожена. – Не е зле да следя за Аномия. Мидж наблюдава Кардю, а Нътли дебне Пиърс. Хубаво би било да изключим още някого. Ти впрочем за какво ми се обади сутринта?

– А, да... Катя Ъпкот каза, че Блей бил достатъчно добре за разговор с нас в болницата. Казах, че ще отидем в събота.

– Чудесно, аз ще... Почакай – каза Робин, когато стрелна с очи играта. – Аномия е тук.

Тя остави храната си и взе телефона.

Аномия: Добър вечер, деца.

Бъфилапи: Здрасти, Аномия!

– Подмазвам му се – подхвърли Робин на Страйк. – Като съм дружелюбна, Аномия не се занимава много с мен и не праща да ме мъмрят, ако не съм активна.

Тя написа съобщение за Мидж и Нътли: Аномия е в играта, виждате ли обектите си? После отново насочи внимание към екрана на телефона, където Аномия продължаваше да говори.

Аномия: Морхаус не се ли е появявал?

ПотрошенДрек: Не.

ПотрошенДрек: Разкарай го този мързеливец.

Аномия: Ха-ха.

ПотрошенДрек: Аз съм програмист,

мога да го заменя.

Аномия: Първо трябва да минеш теста за модератори.

Аномия: Всъщност точно сега наемам нови.

Аномия: На мястото на ЛордДрек и Вайлпекора.

– Какво става, по дяволите?! – възкликна Робин на глас. Преди да е успяла да зададе въпроса, други играчи я изпревариха.

Сврака7: Какво, няма ли ги вече?

ХитраДжема: Каквооооо?

ХартиХартХарт: Боже мой, какво се случи?

Аномия: Бяха уволнени.

– Страйк, погледни това – каза Робин и седна до него на дивана. – Аномия е разкарал ЛордДрек и Вайлпекора.

МастиленНавеки: Олеле, ама защо ги уволни?

Хартиенокаква: Какво толкова направиха?

ПотрошенДрек: Що ги уволни бе?

Аномия: Бяха двама мукфлуци, затова.

Аномия: Нека е обица на ухото за всички ви.

Две съобщения се появиха едновременно върху играта на екрана.

Кардю е в пъб, пише на телефона си.

Не виждам Пиърс, у дома си е.

Робин изчисти съобщенията, за да гледат как Аномия говори с другите участници в играта.

ДрекБой: Ама пък бяха забавни.

Аномия: Въобразяваха си, че могат да надиграят Гейммастера.

Аномия: Само че Гейммастера знае всичко.

СамотноМомиче: Ха, че как така знаеш всичко?

Аномия: Подслушвам ви до един.

– Подслушвам ви до един – повтори Страйк. – Кой спомена неотдавна за подслушване?

– Ти – отвърна Робин. – Каза, че ако Гюс Ъпкот е Аномия, сигурно подслушва горния етаж на къщата.

– Не – поклати глава Страйк, спомнил си внезапно. – Беше един в Туитър. Лепинс Дисайпъл.

– А, този ли – промърмори мрачно Робин. – Той е зъл. Все изниква изневиделица. Има и един друг, Аз съм Евола, който е също толкова гаден, ако не и по-лош... Ще оставя играта да върви. Ако дойде Червей28, мога да я попитам какво е станало с ЛордДрек и Вайлпекора.

Тя се върна на креслото си, отново подпря телефона на лампата и взе недоядените си риба и картофи. В същия момент отгоре зазвуча бас китара.

– Сигурно и при теб е шумно?

– Да – отвърна Страйк и отвори нов кен „Тенънт“, – но аз съм свикнал. Можеш да използваш тапи за уши.

Робин не отговори. Никога не запушваше ушите си нощем, било със слушалки, или с тапи, защото се боеше, че няма да чуе, ако някой се движеше в тъмното.

– Напоследък Аномия като че не получава много вътрешна информация относно Мастиленочерно сърце, забеляза ли?

– Ами може би няма много какво да се знае – посочи Робин. – Съмнявам се, че „Мавърик“ предприемат някакви действия във връзка с филма в момента, а може би не са готови да им дадат гласност. Не и докато Джош още е в болница.

– Това е една вероятност – съгласи се Страйк. – А друга е със смъртта на Еди някакъв негов източник на информация да е секнал.

– Аномия продължава да сипе гадости относно Грант и Хедър Ледуел – припомни.

– Да, „Грух и Грамадата“ – кимна Страйк. – Но всичко, което знае за тях, би могло да идва от страницата на Хедър във Фейсбук. Проверих, единствената подробност, която няма как да е взел от там, е, че бившата съпруга на Грант страда от лупус...

– Ето я Червей28 – прекъсна го Робин с очи отново приковани в играта. – Почакай, ще я питам какво се е случило...

Докато Робин пишеше, Страйк протегна крак и се помъчи да скрие болката.

– Според нея Аномия ги е разкарал, за да угоди на Морхаус – съобщи Робин, след като прочете отговора на Червей28.

– Дали според теб Морхаус е подозирал, че принадлежат към крайнодесните? – попита Страйк, който жадуваше за цигара отвън, но пък не му се щеше пак да се тътри по стълбите.

– Може би... Не възразявам да пушиш тук – добави Робин. Видяла бе Страйк несъзнателно да посяга към джоба си. – Само отвори прозореца, моля те.

– Благодаря – зарадва се Страйк.

Отиде и застана до отворения прозорец, като държеше празен кен от бира вместо пепелник. Докато оглеждаше Блакхорс Роуд, установи, че е оживена и добре осветена улица, но входовете на сгради с апартаменти винаги криеха опасност. От друга страна, Робин се бе преместила тук едва днес и който би възнамерявал да отмъщава на агенцията заради подозрения за следене, щеше да се затрудни да я открие бързо.

– Имаш ли аларма срещу крадци? – попита той, след като запали цигара.

– Да – отвърна тя все още с поглед към играта.

– И външната ти врата е с двойна ключалка, нали?

– Да – разсеяно избъбри тя, като още четеше от телефона си. – Червей28 казва, че според Морхаус ЛордДрек и Вайлпекора били „беля“. Опитва се да научи подробности...

– Вайлпекора – повтори Страйк. – Странно име. Пекора не беше ли географско название? Или май се произнася Печора?

– Нямам представа – отвърна Робин.

– Да – каза, Страйк, току-що проверил го в Гугъл на телефона си. – Има град и река в Русия с това име. А Печора 2М е противовъздушна установка земя-въздух със среден обсег.

Изпитваше познато усещане: отново подсъзнанието се опитваше да му каже нещо.

– Вайлпекора – повтори.

Пъхна цигарата в устата си, извади от джоба си писалката, взета от дома на Мадлин и написа „Вайлпекора“ на опакото на лявата си длан. След като близо минута се взира в написаната дума, внезапно процеди:

– Мамка му.

– Какво? – вдигна поглед Робин.

– Вайлпекора е анаграма на Оливър Пек.

Робин ахна беззвучно. Страйк вече издирваше в Гугъл семейство Пек. Бащата, спечелил милиони от технологичната си компания, се бе прочул покрай неуспешната си кандидатура за кмет на Лондон. Беше впечатляващ на вид индивид с коса, тръгваща ниско от челото му, и слабост към костюми на широко райе.

– Мамка му! – възкликна отново Страйк. – Те са братя!

– Кои са братя?

Робин отиде при Страйк до прозореца. От двете страни на Иън Пек бяха застанали двамата му големи синове Оливър и Чарли, и двамата тъмнокоси и с ниското чело на баща си. По-младият очевидно бе мъжът с маратонките с червени подметки, който бе паднал пред влака. По-големият беше със сако от рипсено кадифе, същото, което Страйк бе зърнал в „Кораб и лопата“, носено от мъжа, опитващ се да вербува Уоли Кардю.

61

Чатове в играта между четирима от осемте модератори

в Играта на Дрек

<Отворен е нов частен канал>

<26 май 2015 г. 22: 02 ч.>

<Хартела кани Аномия>

>

Хартела: Аномия

>

<Аномия се присъединява към канала>

>

Аномия: Какво има?

Хартела: Гледа ли новините?

Аномия: Да не би от „Мавърик“ да са казали нещо за филма?

Хартела: Не.

Хартела: Имах предвид жената, която скочила на релсите пред влака, за да спаси падналия там човек.

Хартела: Точно до Комик Кон.

Хартела: Показаха го по телевизията, трябва да си го видял.

Аномия: Не съм гледал новини, бях зает.

<Отворен е нов частен канал>

<26 май 2015 г. 22: 07 ч.>

<Хартиенобяла кани Морхаус>

>

>

Хартиенобяла: Маус?

>

>

<Морхаус се присъединява към канала>

Морхаус: Здравей.

Хартиенобяла: Гледа ли новините днес?

Морхаус: Не, бях в лабораторията.

Морхаус: Защо, какво се е случило?

>

Хартела: Съобщиха името ѝ. Казва се Робин Елакот

Хартела: и е частен детектив

>

Хартела: Моля те, не ми се ядосвай. Не съм казала нищо, което да разкрие кой си.

Хартела: Абсолютно нищо, разбираш ли?

Аномия: Това не ми изглеждат думи на невинен човек, Хартела.

Хартела: Кълна ти се.

>

>

Аномия: Ами тогава защо ме помоли да не ти се ядосвам?

Хартела: Отидох на Комик Кон, защото с мен се свърза жена, която се представи за журналистка, желаеща да напише материал за „Мастиленочерно сърце“ и книгата ми.

Хартела: Носеше перука, като говорех с нея, но я разпознах в новините. Беше Робин Елакот.

Хартела: Страшно много съжалявам, Аномия, всичко изглеждаше убедително, тя имаше уебсайт, писала беше статии.

Хартела: Но за теб нищо не съм ѝ казала.

Хартела: То нямаше и как, защото не знам нищо, нали така?

>

Аномия: Това е лъжа.

Хартела: Не е лъжа!

>

Хартиенобяла: Нали знаеш за жената, която скочила на релсите да спаси Вайлпекора?

Морхаус: Да.

Хартиенобяла: Името ѝ е Робин Елакот и е частен детектив.

Морхаус: Сериозно?

>

>

Хартиенобяла: Да.

Морхаус: Еха!

>

>

Морхаус: Странна работа.

Хартиенобяла: Мислиш ли, че е следила някого?

Морхаус: Със сигурност не и Вайлпекора.

Морхаус: Бих казал, че полицията ще следи Разполовяване, не частен детектив.

Хартиенобяла: Маус, може да ти прозвучи налудничаво, но дали от „Мавърик“ не се опитват да узнаят кой е Аномия, за да му попречат да оплюва филма?

Хартиенобяла: Възможно ли е тя да е следила Аномия?

Морхаус: Да му се не види, бива си я тази мисъл.

Хартиенобяла: Това може да се окаже нашият шанс!

>

Хартиенобяла: Можем да отидем в агенцията да разговаряме с нея.

Морхаус: Къде е тази агенция?

Хартела: Да можеше да ме чуеш само, като ѝ говорех за теб. Казах ѝ, че си гений.

Хартела: Уверих я, че си много талантлив и културен човек.

Хартела: Нищо лично не съм споменавала, по което да бъдеш идентифициран, кълна се! Дори не знам бих ли могла да кажа нещо такова!

Хартела: Просто си помислих, че ще е добре за книгата ни да получим известна реклама!

Хартела: А ако книгата се продава добре, много хора ще искат да се включат в играта, нали така?

Хартела: Не го направих само за себе си!

>

Хартела: Аномия, там ли си още?

>

>

>

Аномия: Значи ти си ми една шибана благодетелка, така ли?

Аномия: И как да го разбирам това, че съм бил „културен“?

Хартела: Ами умен си, знаеш латински и прочие...

>

>

>

>

Аномия: Ти си мислиш, че знаеш кой съм.

Хартела: Не, не си мисля, откъде бих могла да знам?

>

Хартиенобяла: На Денмарк Стрийт в Лондон, издирих я.

Хартиенобяла: Не е нужно да казваме, че според нас той е убил някого.

Хартиенобяла: Просто ще обясним, че сме разтревожени от твърде многото негативност, която се разпространява сред феновете.

Хартиенобяла: Ако тя се опитва да открие кой е Аномия, сигурно ще се зарадва да се види с нас. Четох за агенцията им. Работят в сътрудничество с полицията, разрешили са случаи на убийство.

Хартиенобяла: Ще бъде също толкова полезно като отиване в полицията без допълнителните усложнения.

Хартиенобяла: Не мислиш ли?

Морхаус: Гарантирам ти, че накрая ще се окажем разпитвани от полицията.

Морхаус: Без съмнение в момента ще ги заинтересува всеки фен, който се държи странно.

Хартиенобяла: Само че ние няма да го обвиняваме в нечие убийство.

Хартиенобяла: Ще бъдем двама хора, загрижени заради онова, което той върши онлайн.

>

Морхаус: Знаеш ли какво?

Морхаус: Това е направо гениална идея.

>

Аномия: Да, мислиш си го. „Културен“. Въобразяваш си, че си наясно.

Аномия: Е, нека ти кажа нещо.

Аномия: Здравата си го загазила.

Аномия: Може и да си заблудила ченгетата, че нямаш контакт с терористи, но аз знам, че имаш. Известно ми е на кого си дала досието, а също и че от месеци мокриш гащичките от желания към един от тях. Стига да искам, и трима ви мога да пратя зад решетките.

Аномия: Държах си устата затворена само защото не исках играта да бъде прекратена. Но ако си ми нарушила прикритието, да знаеш, че ще те пратя в затвора за тероризъм.

Хартела: Аномия, за бога, по никакъв начин не съм разкривала кой си, заклевам ти се.

Аномия: Сега се налага да оправиш нещата.

Хартела: Много искам, но как?

Аномия: Ще ти кажа как.

Аномия: И когато те известя какво искам да направиш, ще го направиш, дявол го взел, освен ако не искаш да лежиш до живот.

>

>

>

<Аномия напуска канала>

<Хартела напуска канала>

<Частният канал е затворен>

>

Морхаус: Единственият недостатък е, че ако тя не е чувала за Аномия, ще сме просто двама чудаци, доприпкали от улицата... или дотъркаляли се в моя случай, които се горещят по повод някаква си онлайн игра.

>

>

>

>

Морхаус: Макар че, като се замисля, дори тя да не знае за какво ѝ говорим, пак ще сме поставили маркер, че се тревожим по повод на него.

Морхаус: И предвид че вече има три нападения, свързани с „Мастиленочерно сърце“, тя може би все пак ще подаде името му в полицията, така че ще сме си свършили работата.

Морхаус: Никол, ти наистина си гений.

>

>

>

>

>

>

Хартиенобяла: Само че идваш с мен, ясно? Да не ти изневери пак куражът?

Морхаус: Няма.

Морхаус: Бездруго ще ми е нужна твоята помощ, за да стигна там.

Морхаус: По дяволите...

<Отворен е нов частен канал>

<26 май 2015 г. 22: 20 ч.>

<Аномия кани Морхаус>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Аномия: Имаш ли минутка бе?

>

>

<Морхаус се присъединява към канала>

>

>

Морхаус: Здравей, какво става?

>

>

Аномия: Трябва да поговорим за нови модератори, след като ЛордДрек и Вайлпекора ги няма вече.

Морхаус: Да.

Аномия: Някакви идеи?

>

>

Морхаус: ПотрошенДрек става.

Аномия: Да, мислех си за него.

Морхаус: ХартиХартХарт също присъства доста напоследък.

Морхаус: Кога ще го направим?

Морхаус: Работя върху проект.

Морхаус: Здраво ще загазя, ако не спазя срока.

Хартиенобяла: Аз пък имам изпити, но може да го направим веднага след това.

Хартиенобяла: Все пак, ако сме прави, той се е отървал вече от всички, които са му пречели.

Хартиенобяла: Имам предвид от всички хора, които е виждал като заплаха за себе си или за играта.

Хартиенобяла: Кого друг би искал да разчисти от пътя си?

Морхаус: Мен вероятно.

Морхаус: Доста го тормозех по повод ЛордДрек и Вайл...

>

>

Морхаус: По дяволите, това е той, иска да говорим по частния канал.

Хартиенобяла: Ох, ужас.

Хартиенобяла: Казвай ми какво ти говори.

>

>

>

>

>

Морхаус: Казва, че му трябвали модератори.

Хартиенобяла: Прави се на весел!

>

Морхаус: Ха-ха

>

>

Аномия: Тая ме дразни донемай къде.

Аномия: Все едно да се сдобием с още един Червей28.

Морхаус: Е, да, разбирам те.

Аномия: Какво ще кажеш за Бъфилапи?

Морхаус: Никога не съм говорил с нея.

Морхаус: Аз ли да се разбера с тях, или ти ще го направиш?

Морхаус: Ако предложението дойде от теб, ще бъдат далеч по-впечатлени.

Аномия: Ти защо изведнъж взе да ми хвърляш прах в очите, а?

Морхаус: Стига бе, просто се радвам, че ЛордДрек и Вайлпекора се махнаха.

Морхаус: Каза ли им защо ги отстраняваш, или просто ги подхлъзна, когато най-малко очакваха?

Аномия: Ха-ха, беше по малко и от двете.

Морхаус: Отлично.

Аномия: Радвам се, че си доволен. Честно. Исках нещата да се върнат каквито бяха.

Морхаус: С теб съм 100%.

>

Аномия: Добре, ще ги преслушам онези двама.

Аномия: Доскоро.

Морхаус: Доскоро бе!

<Аномия напуска канала>

<Морхаус напуска канала>

<Частният канал е затворен>

>

>

>

>

>

>

>

>

Хартиенобяла: Споменава ли Вайлпекора и влака?

Морхаус: Не, държи се, сякаш не знае нищо за това.

>

Морхаус: Като е такъв, започвам да си мисля, че всичко съм си въобразил.

>

>

>

Хартиенобяла: Аз цяла вечност се мъчех да вярвам, че грешиш.

>

>

>

>

>

>

>

>

Хартиенобяла: Но не мисля, че грешиш.

62

Когато Страйк се обади на Райън Мърфи, за да идентифицира Оливър Пек като участник в Играта на Дрек, а Чарли Пек като кандидат за човека, опитал се да вербува Уоли Кардю, получи едно гръмко „мамка му!“ като награда за труда си.

– Да не са ти приятели?

– Разпитвахме ги и двамата преди три месеца – отвърна Мърфи. Страйк чу затръшването на врата и заключи, че Мърфи се мести, за да проведе разговора без хора наоколо му. – И двамата са в Братството на Ултима Туле, сигурно знаеш за него.

– Излети в духа на Один и репатриране на евреи?

– Именно, само че не открихме доказателства да са свързани с поставени бомби или с онлайн тормоз. Значи са били в проклетата игра?

– Оливър със сигурност – отвърна Страйк. – За Чарли не мога да съм категоричен, но най-вероятно и той, при положение че двама модератори напуснаха веднага след падането на Оливър върху релсите. А от онова, което Робин е установила, въпросните двама модератори са били много близки.

– От седмици имаме наш човек в играта, но дотук нищо не е научил. Това правило за анонимност е адски удобно.

– Като нищо е създадено да улеснява терористи – съгласи се Страйк.

Два дни по-късно Мърфи върна любезността на Страйк и му позвъни, за да го запознае с развитието на ситуацията. Чарли, по-големият от братята Пек, бе разпитан със строго условие за дискретност.

– Отрича всичко – каза Мърфи. – Предаде лаптопа и телефона си и на тях няма нищо. Явно разполага с други, по-добре скрити. Каквото и друго да е този тип, не е глупав.

– Някой разпитвал ли е Оливър. Останах с впечатление, че той е слабото звено. Да използва анаграма на името си е било адски тъпо.

– Той още е в болницата и лекарите не искат да говорим с него. Наложила се е спешна операция, за да спрат кървенето от мозъка. Баща им се е задействал. Говори се за приятели на високи постове и съдебно преследване.

– Не се и съмнявам – подхвърли Страйк.

– Много чудат негодник е този баща. Жена му изглежда като мумифицирана. Така или иначе, ще държа връзка с теб. Дължа да кажа, че ни оказа неоценима помощ по случая. А тя добре ли е впрочем? – поинтересува се Мърфи. – Отървала се е на косъм.

– Робин ли? Да, добре е. Крие се у дома си по мои инструкции.

– Сигурно така е най-разумно – съгласи се Мърфи. – Е, поздрави я от мен.

– Непременно – обеща Страйк, но забрави молбата още в мига, щом затвори телефона.

След като името на Робин бе оповестено в медиите, телефонът в офиса постоянно звънеше и идеха молби тя да бъде интервюирана по повод действията си на станция Къстъм Хаус. По нареждане на Страйк Пат отговаряше на всички едно и също: „Госпожа Елакот се радва, че е успяла да помогне за спасяването на господин Пек, но няма да прави повече коментари“. Дрезгавият глас на Пат бе подвел някои журналисти да допуснат, че говорят със Страйк, и те настояваха да чуят как реагира на евентуално предложение Робин и Мохамед „Мо“ Назар да получат граждански награди за храброст. Страйк бе недоволен, макар и не изненадан, че тъкмо снимката на хубава млада бяла жена бе довела до такъв интерес от страна на повечето таблоиди. Можеше само да се надява, че разпитът на Чарли Пек ще постави временен мораториум върху дейността на терористичната група, и се опитваше да забрави или поне да изтика на заден план опасенията си за евентуално отмъщение. Това бе донякъде улеснено от факта, че в сряда агенцията, чакала твърде дълго време за някакъв пробив в настоящите си случаи, внезапно получи два.

Първо, икономката в къщата на Саут Одли Стрийт проведе още едно щателно издирване на проследяващо оборудване и този път отстрани черната камера с обектива ѝ тип рибешко око. След като не бе намерила механизма, който я изключваше, тя я бе прибрала в ръчната си чанта и я отнесе със себе си в ресторант, където я чакаше Шавливи пръсти, тайно следен от Нътли. И сякаш да изведеш чистачката на обяд не беше достатъчно натрапчиво, предвид че Шавливи пръсти общуваше единствено с такива като него – деца на свръхбогати родители, – ами и взе чантата ѝ, и докато бъркаше в нея, успя да прикрие от камерата лицето си.

– Така че тя несъмнено е замесена – каза Нътли, когато се обади на Страйк да му предаде случилото си. Както винаги звучеше много самодоволен. Страйк се опита да не се дразни от това изтъкване на очевидното, а то си бе предизвикателство, подсилено от факта, че следващите думи на Нътли бяха: – Трябва и по нея да пратим някого.

– Добра идея – отвърна Страйк, като се постара да потисне саркзма. – Е, отлична работа, Нътли, време беше да има какво да кажем на клиента.

Час по-късно позвъни Баркли от Хампстед.

– Младият Ъпкот може да бъде отписан.

– Как разбра?

– Следих го до аптеката и обратно. Нямаше телефон, нито айпад, ръцете му бяха в джобовете по целия път дотам и обратно, а Робин съобщи, че Аномия е бил активен в играта през целия изминал час.

– В много удобен момент идва – каза Страйк и преразказа резултата от тазсутрешното следене на Шавливи пръсти.

– Ще взема от клиента домашния адрес на икономката и можеш да се прехвърлиш към нея.

Това развитие доведе до по-оптимистична настройка у Страйк и той по-лесно понесе срещата с Мадлин в четвъртък вечер. Не му убегна, че вече мислеше как да избута часовете с нея, когато само преди няколко седмици срещите им бяха за него приятни паузи в запълнения му с работа живот. Все още приемаше на драго сърце секса, но иначе му бе трудно да ѝ отдели повече от частица от вниманието си, защото то бе посветено на грижи, които той не можеше или не искаше да сподели с нея. Ако тя усещаше това леко отдръпване, не даваше никакъв знак. Все така се въздържаше от алкохол в негово присъствие.

В събота, след като не се бяха виждали цяла седмица, Робин и Страйк имаха среща в гаража, където той държеше беемвето си, за да отидат до Лондонския център по гръбначномозъчни увреждания и да разговарят с Джош Блей. Докато Страйк вървеше под пролетното слънце към мястото на срещата, телефонът му иззвъня от номер, прехвърлен от телефона в офиса.

– Страйк.

– Здравейте – изрече звучен глас и за момент Страйк очакваше отново да чуе анонимен съвет за ексхумиране на Еди Ледуел. – Обажда се Грант Ледуел.

– А – леко изненадан възкликна Страйк. – С какво мога да ви услужа?

– Питах се дали е възможно да ме запознаете с постигнатото дотук.

Говореше почти сърдито, сякаш Страйк му бе обещал да го държи в течение и не го бе изпълнил. Тъй като не Грант плащаше за услугите на агенцията, Страйк прие неучтивия тон и факта, че обаждането идваше в почивен ден, за неоправдана от положението му претенциозност.

– Мислех си, че Алан Йеоман и Ричард Елгар ще ви държат осведомен – отвърна Страйк.

– Рядко го правят – заяви Грант. – И доколкото чух, напредъкът е много слаб.

– Не бих казал – отговори Страйк по-учтиво, отколкото според него тонът на Грант заслужаваше.

– Чудех се не можем ли да говорим лице в лице. Тук се случиха някои неща, които бих искал да обсъдим. А и като най-близък роднина на Еди имам право да знам как върви разследването.

Да напомни на Грант, че не той е клиентът, би удовлетворило непосредственото желание на Страйк да сложи човека на мястото му, но той бе заинтригуван от споменаването на онези „някои неща“. Ето защо прие да се види с Грант в сряда вечер в ресторант „Гън“ в Докландс, който бе близо до местоработата на нефтения шеф.

– Доста нахално от негова страна – коментира Робин, когато Страйк, приел с благодарност предложението ѝ тя да кара, тъй като болката в крака все така го мъчеше, ѝ предаде разговора си с Грант. – Обзалагам се, че е ядосан от поста на Аномия в Туитър снощи. Тъкмо затова ти се обажда днес.

– Възможно е и това да е – съгласи се Страйк.

След период на относителна пасивност Аномия бе съобщил пред феновете в Туитър, че „Мавърик“ възнамеряват да внесат много значителна промяна в Харти, героя на предстоящия филм.

Аномия @АномияГейммастер

Лоша новина, фенове на МЧС. „Мавърик“ искат да променят

Харти от сърце в човек, а Грух и Грамадата ще им го позволят.

#вземипаритеибягай @гледуел101

20: 40 ч. 29 май 2015 г.

Публикуваното бе предизвикало предсказуем взрив от обиди от страна на Мастиленисърца, които обвиняваха семейство Ледуел в алчност и предателство, после ги засипаха със заплахи за бойкот и физическо насилие. Оповестена бе местоработата на Грант, страницата на Хедър във Фейсбук бе копирана и осмивана, Лепинс Дисайпъл изрази надежда бебето им да е мъртвородено. Робин, която наблюдаваше тази експлозия на омраза в реално време, тази сутрин вече бе погледнала акаунтите на Грант и Хедър в Туитър. И двата бяха минали на частен режим.

– Според теб вярно ли е, че от „Мавърик“ възнамеряват да превърнат Харти в човек? – зададе въпрос Робин на Страйк.

– Аномия общо взето е надежден в сведенията си за Мастиленочерно сърце – отвърна Страйк. – Това във всеки случай сочи, че източникът му на вътрешна информация не е изгубен.

Известно време пътуваха в мълчание, после Страйк попита:

– Прочете ли доклада на Дев за Рос и дъщерите му?

– Да – кимна Робин. – Горките деца.

– Да. Очевидно от хуманна гледна точка не бих искал Рос да го направи отново, но ако се случи, държа да го имам заснето. Няколко подобни инцидента ще са ми от сериозна помощ.

Робин се почуди, макар и да не попита как точно Страйк възнамеряваше да използва подобен материал, ако успееше да се сдобие с него. Направо на Рос ли щеше да го занесе, или щеше да го предаде на Шарлот, та да ѝ помогне в делото ѝ за попечителство?

Едночасовото пътуване завърши с дълга отсечка по улица, оградена от двете страни с дървета. Накрая Робин влезе в паркинга на болницата и видя точно пред входа ѝ група от четирима души, които явно бяха в някакво пререкание. И наистина, когато Робин паркира и изключи двигателя, дори през затворените прозорци на колата се чуха повишени остри гласове.

– Това Катя и Флавия ли са? – попита Робин, като се вгледа през предното стъкло в жената с мишосива коса и торбесто сиво палто.

– Да – отговори Страйк. – А другите две са Сара и Киа Нивън.

– Шегуваш ли се?

– Ни най-малко. Изглежда, се разправят за правото да посетят Блей.

– Но защо Катя е довела Флавия? – почуди се Робин. Дванайсетгодишното момиче имаше крайно нещастен вид.

– Може Иниго да си мисли, че пак е заразна.

Слязоха от колата и гласовете на трите жени зазвучаха по-силно, но тъй като си викаха една на друга, бе трудно да се различи казаното.

– Да идем ли при тях? – попита Страйк и без да дочака отговор, закрачи към заетата с караница група, нетърпелив да чуе какво се случва.

Когато доближиха още, чуха Катя да изкрещява със зачервено слабо лице:

– Той не желае да я вижда!

– Кой го казва? – писна Киа, облегната на бастуна си. – Нито си му майка, нито жена, дявол го взел! Иди и попитай Джош какво иска той!

– Пристигаме с кола чак от Норфък – намеси се Сара, която днес носеше яркочервена рокля, също тъй безформена като палтото на Катя. – Казаха ни, че е готов за посетители....

– Ами първо трябваше да се обадите на мен! – озъби се бясната Катя. – Вече има уговорени посетители за днес, хора, които действително иска да види... а ето ги и тях! – викна тя тържествуващо, като се обърна при звука на стъпките на Страйк и Робин.

Робин, която никога не бе виждала Киа наяве, я заразглежда с интерес. Момичето беше облечено в светлосив пуловер и джинси. Черната ѝ коса искреше на пролетното слънце, а по порцелановобялата ѝ кожа и алените ѝ устни имаше съвсем малко грим. В ръката, с която не стискаше бастуна си, Киа държеше плик.

– Добро утро – поздрави Страйк, като премести поглед между Киа и Сара.

– О, господи... боже мой... – разплака се Киа. – Това не е за вярване...

Катя и Сара отново се развикаха една срещу друга, а от сградата се появи намръщен мъж с прошарена коса и синя болнична престилка.

– Дами може ли да ви помоля да бъдете по-тихи?

Катя и Сара мигом се смириха и млъкнаха. След като изгледа строго всяка от двете жени, а после стрелна остро Страйк, сякаш бе очаквал единственият мъж сред групата да поддържа някакъв ред в нея, той отново се прибра вътре.

– Джош очаква господин Страйк – сърдито изшептя Катя. – Така че най-добре да си тръгвате.

Все още хлипаща, Киа протегна плика.

– Тогава не може ли поне да му дадеш това...

– Нямам намерение да му го давам – отсече Катя и отскочи назад, сякаш ѝ тикаха в ръката оръжие.

– За бога, не можеш да откажеш да му занесеш писмо! – разпалено възкликна Сара.

– Моля те! – изплака Киа и пристъпи към Катя, подпирайки се на бастуна. – Моля те, предай му писмото ми.

– Добре – троснато рече Катя и дръпна плика от ръката на Киа. – Да влизаме, а? – обърна се тя към Страйк и Робин.

Когато последваха Катя и Флавия през стъклените врати, Робин се обърна да хвърли поглед назад. Сара и Киа вървяха бавно към колата си. Сара преметна ръка през раменете на дъщеря си, но Киа рязко се отърси от нея.

– Да им се не начудиш на нахалството – произнесе ядно Катя, докато крачеше по коридора към стаята на Джош. – Слава богу, че се случих тук...

– Ти да не би пак да се разболя от настинка? – попита Робин тихичко Флавия, защото момичето току-що бе издухало носа си.

– Не – измънка Флавия. – Аз...

– Тя направи нещо много глупаво – обади се Катя, преди Флавия да е успяла да отговори. – А изрично ѝ бе казано да не го прави.

– Не беше...

– Флавия, беше ти поръчано да не вкарваш онова кученце в къщата – просъска Катя. – И да не чувам вече нито дума за татко, за Гюс, за кучета и как не било честно, разбра ли ме?

– Ти винаги заставаш на страната на...

– Флавия! – извърна се рязко Катя и стрелна остро дъщеря си, после обясни на Страйк. – Наложи се да я взема с мен. Иниго е бесен.

Докато Катя продължи да води, явно запозната с всеки завой и разклонение по пътя към стаята на Джош, Флавия промърмори сърдито, но тихо:

– Вечно съм тътрена по болници.

– Наистина ли? – попита Робин, към която бе отправена забележката. Двете с момичето поизостанаха от другите двама.

– Да, веднъж, когато кожата на Гюс беше много зле, трябваше да идем в болница, после на другия ден татко се разболя, та приеха и него. Само че в различна болница. Татко ходи в по-хубава болница от Гюс, частна. Гюс го лекуват по здравна каса.

И после Флавия добави тихо:

– Така искам и двамата да ги няма.

Робин не можа да измисли подходящ отговор и си замълча.

– Щях да гледам каквото си искам по телевизията. По новините видях мъж в Америка, който масово изпозастрелял хора, защото не можел да накара нито едно момиче да прави секс с него.

– ...сякаш не стига, че го бомбардира с писма, дето го разстройват до дън душа – казваше Катя на Страйк, – ами трябваше да цъфне и лично...

– Исках да подготвя училищния си проект върху този мъж, който стрелял по момичета, но мама не позволи. Татко каза, че било отвратително, дето мама допуснала да науча за него, но... – Флавия присви очи към гърба на майка си – тя цяла вечер прекара на телефона с Джош, та не я беше грижа какво гледам.

Робин остана с впечатление, че Флавия е много наясно с картината на домашния живот, която рисуваше пред нея, и запази дипломатично мълчание. Отпред Катя казваше:

– ...притеснявам се, че в някой следобед няма да съм тук и тя ще се намъкне...

– Мама и татко се караха тази сутрин – много тихо съобщи Флавия, като предпазливо наблюдаваше гърба на майка си. – Защото татко каза как било пределно ясно кой е Аномия, а мама отвърна, че няма как да било така и той го говорел само за да изтърси нещо ужасно.

– Наистина ли? – с преднамерено безразличен тон изрече Робин. – И кой...?

Но ѝ се наложи да млъкне. Катя се закова на място до голям контейнер, поставен в ниша в коридора. С яростно изражение разкъса писмото на Киа на две и го хвърли в боклука.

– Ха така – процеди и продължи напред със Страйк до нея, а Робин и Флавия оформиха ариергарда.

– Мислех, че е незаконно да се поврежда поща – отбеляза Флавия.

– Ами... май важи само за пратките, минали през пощенска станция – промърмори Робин, чийто ум работеше на бързи обороти. След няколко крачки тя самата спря на място. – О, по дяволите – извика подир Страйк и Катя, – прощавайте, забравих си бележника в колата.

– Ами тогава се върни да си го вземеш – каза Страйк, като се обърна да я погледне.

– Да. Кой номер е стаята на Джош? – попита тя Катя.

– Петдесет и едно – отвърна Катя, придобила напрегнат вид. – Но всъщност пускат при него само по двама души наведнъж. Не очаквах, че и двамата ще искате да влезете. За Флавия знам, че няма да направят въпрос да ме придружи, защото е малка.

– Мога да поседя отвън с Флавия, ако вие предпочитате да влезете с Корморан – предложи Робин с искрена надежда Катя да се съгласи, тъй като бе силно заинтригувана от версията на Иниго за Аномия. Катя май също одобряваше идеята, но като премести няколко пъти поглед между дъщеря си и Робин и явно оценяваше вероятните последствия от това да изгуби контрол над малката, отсече:

– Не, не мога да искам такова нещо от вас. Не, аз ще остана с Флавия, ще вляза само отначало за малко с Корморан, та Джош да знае, че съм наблизо, ако има нужда от нещо.

– Добре тогава – каза Робин, – само да си взема бележника от колата и ще ви настигна.

– Може ли да дойда с теб? – с надежда изрече Флавия, но Катя я сряза:

– Не, ти ще стоиш с мен.

Тъй че Робин хукна обратно съм контейнера, където Катя бе метнала писмото на Киа. Той имаше процеп като на пощенска кутия, достатъчно голям, та да провре ръка през него, само че за беда коридорът никак не беше пуст, напротив, нагоре-надолу вървяха медицински персонал и посетители. Робин се повъртя, докато се увери, че никой не я гледа, после извади телефона от джоба си и го пусна в контейнера.

– О, по дяволите! – изрече на висок глас и се престори на нервирана.

– Добре ли сте? – попита минаваща медицинска сестра, която буташе мъж в инвалидна количка.

– Взех, че без да искам пуснах вътре телефона си заедно с боклука – отвърна Робин, засмя се и провря ръка през процепа.

– Зет ми направи същото веднъж, но в пощенска кутия – каза сестрата.

– Не мога... да го напипам... – излъга Робин, като ровеше из контейнера. – О, ето го...

Тя изчака сестрата да отмине, после издърпа телефона си заедно с двете половини от писмото на Киа, още вътре в разкъсания плик. Робин се върна назад, докато стигна до дамска тоалетна и влезе вътре. След като се заключи в кабинката, събра двете скъсани части и прочете писмото.

Джошлингс,

Много се надявам да те видя днес и да ти дам това лично, защото не знам дали ще имам сила да ти го кажа в очите. Ако го изрека, вероятно ще рухна. Съзнавам колко жалко звучи.

Не знам дали си получил другите ми писма. Имам чувството, че би ме известил някак, ако ги беше прочел. Може би Катя ги къса и ти дори не знаеш, че се опитвам да вляза във връзка с теб. Наясно съм как тя ме мисли за Антихриста. Или това е просто гласът на себеомразата?

Откакто се случи това, почти не съм в състояние нито да се храня, нито да спя. Бих се убила на минутата, ако това би подобрило състоянието ти. Понякога си мисля, че така или иначе трябва да го направя. Не го казвам, за да те накарам да се почувстваш зле. Просто не знам колко дълго мога да продължавам да живея с тази болка.

Разпитва ме частен детектив. Твърдеше, че ти си искал да разговарям с него, така че го направих. Беше толкова агресивен, че след това отидох у дома и повръщах, но все пак говорих с него, защото такова бе желанието ти.

Искрено мисля, че ако можехме да се върнем назад във времето и ти би разбрал по-добре миналото ми, нищо от това не би се случило. Всичко се съсипа, когато ти се премести да живееш в Норт Гроув. Аномия няма как да не е някой от там при онзи цитат на прозореца, откраднатата рисунка и всичко останало. Но ти никога не пожела да ми повярваш, и то заради нея, че това място е лошо.

Носят се безброй слухове за състоянието ти. Детективът общо взето се мъчеше да ме държи ужасена през цялото интервю, та може би лъжеше, че си парализиран, с цел да ме накара да говоря. Надявам се е да е било така, макар да бе потресаващо да го чуя и дотолкова да ме поболя от тревога, че отново започнах със самонараняването.

Не знам какво друго да кажа, освен че отдавна не си виждал мен, истинската, тъй като бях толкова наранена и гневна. Ако достатъчно дълго ръчкаш животно в клетка, накрая то ще атакува и вината просто няма да е на животното.

Не мислех истински нищо от онова, което казах онази вечер по телефона. Просто толкова се зарадвах, като видях номера ти на екрана, а после, като каза, че ще се срещнеш с нея на другия ден, имах усещането, че сърцето ми е разкъсано, честна дума. Видя ми се толкова жестока постъпка да ми позвъниш, за да съобщиш, че ще се видиш с нея там. Всеки на мое място би се почувствал така, но аз никога не съм искала нейната или твоята смърт, просто болката ми изригна.

Много, много се надявам да си добре. Каквото и да се случи, независимо дали ще съм жива, или мъртва, когато излезеш от болницата, помни колко много те обичах и се опитай да съхраниш в ума си истинската мен.

Кики

Робин прочете писмото два пъти, върна го в джоба си и излезе в коридора.

Флавия бе облегната на стената срещу стаята на Блей и играеше на телефона си, когато Робин се появи.

– Отиде да извадиш писмото на Киа от контейнера ли? – попита тя.

– Не – излъга Робин и се усмихна. – Отидох да си взема бележника.

– Трябва да чакаш, докато мама излезе, защото пускат само по двама посетители наведнъж – каза Флавия.

– Ясно – кимна Робин. – Та, кажи ми, кой мисли баща ти, че е...?

Вратата се отвори и се появи Катя.

– Може да влезете – с приглушен глас каза тя. – Ще заведа Флавия в кафето за половин час, но ако Джош има нужда от мен, ще ми се обадите, нали?

– Да, разбира се – обеща Робин.

Докато отваряше вратата към стаята на Джош, чу гласа на Флавия.

– Защо не можеше да остана с Робин?

– Млъквай, Флавия...

63

Малката стая с южно изложение беше прекалено топла, както е винаги в болниците. Няколко картички „Бързо оздравяване“ стояха върху нощното шкафче редом със златист хелиев балон, леко спихнал вече.

През няколкото минути, които бе прекарал в стаята на Джош, Страйк се почувства, сякаш бе пренесен обратно в „Сели Оук“, военната болница, където го лекуваха, след като половината му крак бе отнесен от взрив в Афганистан. Джош Блей седеше в инвалидна количка, облечен в пижама и с нови на вид тъмносини чехли на краката, отпуснал безжизнено ръце върху подръчниците. Някой бе поставил пред него телефона му върху поднос, прикрепен към количката. Затвореното и безизразно лице на Блей припомняше на Страйк за много такива, които бе виждал – на мъже, чието внимание бе насочено към тях самите и към усилието да се справят със странните нови реалности на живота си. Може би самият Страйк бе носил подобно изражение, докато бе лежал, измъчван от фантомна болка във вече изчезналата завинаги долна част на крака си, и бе разсъждавал за края на военната си кариера.

Лицето на Джош с високи скули, квадратна челюст, големи сини очи, прави тъмни вежди и изящно очертани нос и уста бе още по-впечатляващо сега, когато дългата му някога коса бе много късо подстригана. Непрощаващата светлина на слънцето се изсипваше в стаята, едва смекчавана от спуснатите кремави текстилни щори на прозорците, и показваше неотдавна заздравелия белег от трахеотомия в основата на врата на Блей. Под очите му имаше лилаво-сиви сенки, каквито Страйк асоциираше с повишена температура.

– Това е съдружничката ми Робин – представи я Страйк, когато тя се настани на втория пластмасов стол срещу Джош.

– Здравейте – каза Робин.

– Да, добре – избъбри Джош.

– Прибра ли благополучно бележника? – обърна се Страйк към Робин, отлично наясно за целта на връщането ѝ.

– Да, но надали ще ни е нужен – отвърна Робин.

– Ами хубаво – кимна Страйк и наново насочи вниманието си към Джош. – Та простете, какво казвахте?

– Да... че имам усещания в страната, която е парализирана – изрече бавно Джош, сякаш думите бяха тежки и ги извличаше от голяма дълбочина. – Но страната, която мога да движа, е изтръпнала, нищо не чувствам там. Лекарите казват, че ще има известно подобрение, но няма да се върне към нормалното...

– Нервните увреждания се развиват по странен начин – каза Страйк. – Отнема дълго време отокът да спадне. Минаха две години, преди кракът ми да се стабилизира. Вероятно няма скоро да сте наясно с каква точно функция ще разполагате.

Джош не отговори нищо.

– И така – каза Страйк и извади бележника си, – да поговорим за Аномия.

– Той е този, който ни намушка.

Джош го изрече с равен и категоричен тон.

– Защо мислите така?

– Заради онова, което пошепна, след като го направи.

– „Не се тревожи, оттук нататък поемам аз“ – цитира Страйк.

– Да. Плюс че... Джош пое дълбоко дъх – той ме предупреди, че ще предприеме нещо, а аз го игнорирах.

– Как така ви е предупредил?

– Всичко е там. – Джош погледна към телефона върху подноса. – Паролата е шест-шест-седем-седем-пет-две. Ако идете на „снимки“, има папка, озаглавена „Аномия“.

Робин взе мобилния телефон, отвори го и потърси папката.

– Той от години ми праща директни съобщения в Туитър – продължи Джош. – Ед ми казваше да го блокирам, същото ми говореше и Йеоман, но аз не обичах да ми се нарежда какво да правя, така че не ги послушах.

Блесналите му от температурата сини очи се впериха в тези на Страйк.

– Ето какъв глупав инат съм.

– Не го виждам като някакво престъпление – посочи Страйк.

– Отгоре на това повярвах на всички щуротии в папката, която Ясмин ми даде – каза Джош, като продължаваше да гледа втренчено детектива, сякаш го призоваваше да го заклейми. – На глупостите как Ед била Аномия.

– Куп интелигентни хора вярват в далеч по-странни неща всеки ден – увери го Страйк. – Сглобилите това досие са с богат опит. Бива ги в онова, което вършат.

– Намерих я – съобщи Робин и отвори папката, пълна със снимки на екрани.

Страйк приближи стола си до този на Робин, при което краката му с гумени тампони остъргаха плочките на пода. И двамата се заеха да четат съобщенията, които Аномия бе пращал частно на Джош в Туитър.

Идея: Харти трябва пак да започне да убива.

15 август 2012 г.

Трябва да намушква с нож туристи в гробището.

Забавен и непредсказуем обрат.

15 август 2012 г.

Идея: нека Хартиенобяла се окаже блокирана в ковчега си,

ако не се съгласи на среща с Харти.

12 септември 2012 г.

Дрек може да я подлъже да легне вътре. Героят ще се покаже в аспекта си на бога-шегаджия. Хартиенобяла прибира само наградата за високомерие.

12 септември 2012 г.

Скелетите стават много еднообразни. Лорд Скелет трябва завинаги да погребе лейди Скелет. Да я зазида в мавзолей и да потърси свежи кости, на които да рипне (<– добра и смешна реплика).

4 януари 2013 г.

Идея: нов герой. Мозъкът на собственика на Харти се отървава от гроба. Макиавелевски образ, добър контраст с Харти.

Непрестанната битка между рационалната и емоционалната страна на убиеца.

26 август 2013 г.

Губите всичко, което направи анимацията добра. Спрете да се продавате. Нуждата от нови сюжетни линии и нови герои става все по-очевидна. Виж предишните съобщения.

20 януари 2014 г.

Имаш нужда от мен. Знам какво искат феновете.

18 март 2014 г.

Имаш нужда от мен, за да спечелиш отново феновете, Джош.

22 май 2014 г.

Идея: стар скитник умира от инфаркт в гробището и става дух гадняр, който се състезава с Харти за Хартиенобяла.

Харти вече ѝ изглежда далеч по-добре, но той я отблъсква.

29 юли 2014 г.

Мислех, че не си толкова тъп като Ледуел, но започвам да си мисля, че си.

19 септември 2014 г.

Става все по-ясно, че ти всъщност не схващаш „Мастиленочерно сърце“, Джош. Предлагам ти помощ да го коригираш и подобриш и не е разумно да я пренебрегваш.

1 октомври 2014 г.

Идея: обявяваш оттеглянето на Ледуел в епизод от анимацията. Нека Аномия се появи в последните секунди на епизода. Феновете ще полудеят от възторг.

29 октомври 2014 г.

Аномия: създание, от което дори Дрек се бои. Външен вид: виж как изглеждам аз в играта. Общо взето безплътно същество, в което изчезват всички незадоволителни герои.

29 октомври 2014 г.

Преструвките ти, че си създател на герои, вече напълно рухнаха. Готов бях да ти зачета заслугите за зачатъците на нещо, което можеше да доведе до интересни идеи в подходящите ръце. Ти предаде феновете и съзнавам, че допуснах грешка, като се предложих за сътрудник. Може да има само един ‘Aρχηγέτης.

Разбери следното: сделка за филм ще е краят. Предупреден си.

10 февруари 2015 г.

– Какво означава тази гръцка дума? – обърна се Робин към Страйк.

– Мисля, че е свързана с героите на древните гърци, които са основавали селища и колонии – отвърна Страйк, който продължаваше да преглежда съобщенията

– Тонът е интересен – отбеляза Робин.

– Имаш предвид нарцисизма ли? – попита Страйк, докато трескавите очи на Джош се стрелкаха помежду двамата детективи. – Предлага се за герой в играта...

– Това го има, да, но езикът е по-интелектуален и зрял, нали? Няма ругатни, хлапашка дързост, използва тази гръцка дума...

– Да, тези съобщения съответстват малко повече на коментара на Ясмин за „културен“ човек. – Страйк погледна към Джош. – Това ли е всичко, което Аномия ви е изпратил?

– Не – отговори Джош. – Имаше и още, но не си направих труда да ги снимам. Но бяха все в същия дух: скапани идеи за анимацията.

– Показахте ли тези съобщения на полицията?

– Да – кимна Джош.

– И? – попита Страйк.

– Мисля, че не ги приеха сериозно. Фиксирани са върху онази крайнодясна групировка.

– Съгласен ли сте да им направим копия? – попита Страйк.

Джош кимна и Робин прати папката със съобщения на Аномия в собствения си телефон.

– Катя каза, че се опитвате да анализирате кой би могъл да е запознат с всичката тази вътрешна информация – изрече Джош с кух глас. – Няма да съм ви от голяма помощ. Не си припомням кой какво и кога е казал. Прекарах повечето от последните пет години пиян или надрусан... И двамата много се дрогирахме. Ед също забравяше какво е говорила... Беше си втълпила, че Себ е Аномия, защото на него казала, че прототип на Хартиенобяла е нейна бивша съквартирантка. Но това ми го беше казала и на мен, когато създавахме образа, и сигурно го е споменала пред още други хора... И на нея ѝ се губеха от паметта разни неща – изрече отчаяно Джош и Робин усети почти болезнена жалост към него.

– Катя каза, че вие дълго сте смятали Брам де Джонг за Аномия – посочи Страйк.

– Сигурно ме мислите за тъпак, след като прочетохте съобщенията – продума вяло Джош, – но Брам има коефициент на интелигентност 140. Тествали са го в училище. Понякога се държи като тригодишен, но в други случаи, ако не е гласът му, ще го вземете за четиресетгодишен. Чухте ли за майка му?

– Знаем, че е умряла – каза Робин.

– Била е убита – заяви Джош. – В Амстердам.

– По дяволите – едновременно изрекоха Робин и Страйк.

– Да, била е наркоманка, продавала се е за секс, за да си купува дрога. Брам е бил на около шест години, когато тя е умряла... Зак­лючвала го в стаята му, когато я посещавали мъже. Един клиент я удушил и напуснал апартамента. Брам седял заключен в стаята си цели два дни... Леля му се отбила, защото майката не си вдигала телефона, и заварила трупа и още заключения Брам.

– Господи – промълви Робин. – Колко ужасно.

– Да – изрече мрачно Джош. – Нищо чудно, че не е наред. В началото, когато се преместих в Норт Гроув, го мислех за забавен, но след известно време...Според мен той подпали стаята ми, докато спях, в деня, преди... преди да се случи всичко това. Мариам обвини мен. Реши, че съм си изпуснал джойнта. Събудих се от това, че хора крещяха наоколо ми и плискаха вода. Завесите горяха... Мариам пищеше... Бях пил много бира и взех дрога, тъй че всичко ми беше като в мъгла. Оставих Мариам да ме изрита, но щом се озовах навън в тъмното, събрах две и две и си помислих: Брам. Подобни неща са типични за него.

– Опитите да убива хора ли? – попита Страйк, като внимателно наблюдаваше Джош.

– Не знам дали той наистина иска да убие някого – с равен и безчувствен глас отговори Джош. – Просто му е интересно да види докъде може да стигне. Нилс вероятно би могъл да го овладее, ако се опита, но не си прави този труд. Надали е желал да поема отговорност за Брам... Катя каза ли ви как Брам със седмици шпионираше мен и Ед през дупка, пробита в стената?

– Каза ни, да – отвърна Страйк.

– Ето как ми влезе в главата, че той е Аномия. Виждал е какво ли не, докато е живеел с майка си. Неща, дето не са за малко дете. Сбъркан е, плюс това има коефициент на интелигентност на гений, тъй че... Да, много дълго мислех, че е Брам... но вероятно само защото това бе лесният отговор.

Робин чуваше колко пресъхнала бе устата на Джош. Искаше да му предложи нещо за пиене, но се притесняваше, че той няма да е в състояние да държи чашата, а не знаеше дали нямаше да е натрапчиво, ако тръгнеше да му помага.

– Защо казахте, че е било „лесният отговор“?

– Ами сигурно защото, ако беше просто хлапе, неразбиращо каква вреда причинява, значи не беше никой от приятелите ни. Само че не Брам беше този, който ни намушка. Онези думи как оттук нататък той има грижата, не бяха нещо, което Брам би казал.

– Защо не? – притисна го Страйк.

Джош отново се втренчи в детектива с разфокусирани очи, явно разсъждаваше. Накрая каза:

– Ако Брам би забил нож в някого, то би било, за да види какво ще стане след това. Как изглежда жертвата или как се чувстваш, след като си убил някого.... Ето затова би го извършил, а не за да поеме нещата занапред. Брам не е креативен. Нилс много се ядосва на тази тема. Все кара Брам да седне да изработи нещо или да порисува... За Нилс изкуството е всичко.

– И все пак в продължение на години сте вярвали, че е възможно Брам да тормози Еди онлайн?

– Да, но това... то би било... като експеримент. Като да откъснеш крилцата на муха само за да видиш колко ще пострада от това... Докато човекът, който ни намушка... Когато искаш да поемеш нещата в ръцете си, искаш... да създаваш, нали? Брам има желание единствено да чупи и руши.

– И така, докато това продължаваше, вие сте били убеден, че целта е била само Еди да страда?

Настана нова пауза и тогава, внезапно изваден от ступора си на депресия, Джош откликна:

– Не е нужно да ми казвате, че съм боклук. Знам, че трябваше да я защитя...

– Аз не....

– Наясно съм, че трябваше да пратя Аномия да се пръждосва по дяволите и да го блокирам. Да не мислите, че сега денонощно не си блъскам главата с това?

Преди Страйк да е успял да отговори, вратата се отвори и Катя провря глава вътре с плаха усмивка.

– Всичко наред ли е? – прошепна тя.

– Да – изрече с усилие Джош.

– Да ти донеса ли нещо, Джоши?

– Не, няма нужда, благодаря.

– Май ти е горещо – настоя тя. – Искаш ли да отворя...?

– Не, няма нужда – повтори Джош.

– Ами тогава ще ти донеса само вода с лед – каза Катя и затвори.

Джош, който действително бе по-зачервен, отколкото при идването на Страйк и Робин, отново погледна към Страйк, който каза:

– Уверявам ви, че не ви обвинявам за...

– Знам какво беше редно да направя – промълви Джош със затруднено дишане. – Сега го знам.

Катя отново се появи с чаша вода с лед, от която стърчаха две сламки.

– Искаш ли аз... – Тя се наведе да я държи пред Джош, докато пие, но той поклати глава.

– Ще пийна след минута. Благодаря – добави. Катя пак излезе.

– Катя е чудесна – каза Джош след кратка пауза и донякъде с нотка на оправдаване, сякаш за да отклони всякакво обсъждане на отношенията им.

– Страйк направи жест към водата и попита:

– Искате ли аз...?

– Не.

Последва напрегнато мълчание, което бе нарушено от Робин.

– Били сте у Катя през нощта преди нападението, нали?

– Да – отговори Джош. – Отидох там, защото нямах никакви пари у себе си, когато Мариам ме изхвърли... Събудих Иниго, докато се качвах горе... Видяхте ли се с Иниго?

– Да – кимна Страйк.

– Сигурно не се е сдържал да каже как само хабя пространство, нали? – подхвърли Джош. – Иниго би могъл да е всякакъв според самия него: художник, музикант, писател... каквото щете, при това би бил от световна класа, стига да не се е разболял... Тъй че сега на сина му се налага да постигне онова, в което той не е успял. Нищо чудно, че горкият младеж има хронична екзема. И...

Той замълча.

– И? – подкани го Страйк.

– Няма значение... Твърде много говоря. Ед все казваше, че на всеки всичко бих казал. Според нея тъкмо така Аномия научавал всичко, защото не съм знаел кога да замълча. И най-вероятно беше права. Но аз бях разочарован, когато всичко стана толкова... професионално. В началото беше такава веселба, а после се налагаше да действаме различно.

– Различно в какъв смисъл? – попита Страйк.

– Ами... вече не можехме да търсим предложения от феновете, както правехме в началото. Един баща на дванайсетгодишно хлапе ни поиска пари. Твърдеше, че сме използвали идеята на момичето, а не бяхме, дори не бяхме видели коментара ѝ. Нещата взеха че се усложниха твърде бързо.

– Вижте – заговори предпазливо Страйк, – ние се интересуваме от хора, близки до вас и Еди, които биха могли да знаят идеите ви и подробности от личния ви живот.

– Всички съм ги прехвърлял в главата си – отрони Джош, втренчен в подноса пред себе си. – Не мога да повярвам, че някой от тях би сторил това на Ед.

– Не се сещате за никого, който може да е изпитвал неприязън към нея?

– Ами...

Каквото и да се канеше да каже Джош, преглътна го. Страйк си помисли, че за Джош Блей това бе най-неподходящият момент да се учи на дискретност.

– Иниго харесваше ли я? – попита Страйк и Джош вдигна глава изненадан.

– Преди малко не се канех да кажа, „Иниго е Аномия“, а „Иниго е гаден с Флавия“ – почти с усмивка подхвърли той.

– Да, станахме свидетели на подобно поведение – кимна Страйк, доволен за момента просто да поддържа Джош ангажиран. – Как мислите, защо е такъв?

– Просто тя по никакъв начин не подхранва егото му, за разлика от Гюс.

– Бихте ли определили Иниго като верен съпруг? – зададе нов въпрос Страйк.

– Какво?

– Чухте ме. Ако Иниго има любовница, то тя ще е от интерес за разследването. Чрез него би могла да знае подробности за анимацията и Еди.

– По дяволите... Значи ви е известно за приятелката му? – възкликна Джош.

– Разправете ни какво знаете вие и ще видим дали вече ни е било известно.

– Опитвам се да обърна на нова страница – промърмори Джош. – Да си държа устата затворена. Не искам да предизвиквам повече беди.

– Няма да предизвикате беда, а ще ни помогнете да отхвърляме хора като заподозрени – обясни Страйк. – Как научихте за връзката?

Джош се поколеба, после заговори:

– Катя ми каза. В продължение на няколко месеца тя водеше курсове в Норт Гроув и внезапно Иниго настоял двете деца също да посещават курсовете. За да ги разкара от къщата. Запознал се с някаква жена онлайн и тя го посещавала у дома всеки четвъртък вечер.

– Горката Катя – продума тихо Робин.

– Да... Флавия била тази, която разкрила какво се случва. Като се прибрали вкъщи една вечер, Флавия забелязала червило на винена чаша върху дъската за сушене, а Катя никога не си слага грим. Още била мокра, след като Иниго я измил. Според мен тъкмо затова Иниго е такъв негодник към Флавия, защото тя го е натопила. Така и не ѝ е простил. Но тази връзка надали продължава още, нали? Това се случи... май преди три или четири години. Той уверил Катя, че е сложил край.

– Какво знаете за другата жена?

– Била омъжена и името ѝ е... Мери, струва ми се. Катя един вид си изля сърцето пред мен – добави Джош с известно неудобство. – А Иниго знае, че аз знам, тъй че това е една от причините да не ме харесва... Искрено казано, не знам защо Катя още е с него. Иниго има пари. Тя вероятно ще получи добро обезщетение при развода, но вероятно не ѝ е останала воля да се бори... Не ме издавайте пред Катя, че съм ви казал.

– Няма – обеща Страйк, – но може би ще се наложи да проведем дискретен разговор с Иниго. Не се тревожете. Не е нужно той да узнава откъде сме получили информацията.

– Коварен тип – поклати глава Джош. – А е син на епископ...

Но пробудилият се за кратко интерес си отиде също тъй бързо, както беше дошъл.

– Вероятно е лицемерно от моя страна да го наричам коварен. Аз самият не бях чужд на изневярата.

– С Киа Нивън? – подхвърли Страйк с привидна небрежност. – Сигурно сте чували как битува теория, че тя е Аномия – добави, като отново пропусна да спомене, че застъпникът на въпросната теория седи до него.

– Да, по едно време разни хора онлайн подозираха, че е тя – изрече Джош без вълнение. – Самият аз се запитах дали не е така, но няма как да е тя. Имаше дълъг период, докато с Еди бяхме заедно, през който Киа не би могла да знае нищо за Ед или анимацията, а на Аномия сякаш винаги всичко му беше известно.

– Киа е посещавала Норт Гроув, нали така? – попита Робин.

– Да, в началото, когато се преместих, защото още бяхме заедно. Тя не искаше да оставам там. Като че намираше обстановката заплашителна за себе си, а и не ѝ харесваше, че там живее Ед, момиче, по което всички си падаха.

– Кой по-точно си падаше по Еди? – поинтересува се Страйк с готова писалка.

– Ами... Пез – каза Джош. – По едно време си мислех, че и с Нилс е така. И аз, разбира се... Киа го усещаше и беше по-лесно за нея да оплюе мястото като цяло. Адски зле се издъних – добави Джош, втренчен в пода. – Ед винаги казваше, че гледам никого да не ядосам, но ако ще ядосваш някого, по-добре е да му кажеш нещата в очите, вместо да го лъжеш... Трябваше окончателно да напусна Киа, но оставих отношенията да се проточат за известно време, защото... ами защото съм страхливец, това е... Виждахте ли се с нея?

– Да – потвърди Страйк.

– Тя каза ли ви, че отново подхванахме връзката си за известно време? След като се разделих с Ед?

– Да, каза го – отвърна Страйк.

– Това беше адски глупаво – промълви Джош. – Адски глупаво... Не знам на какво си играех. Тя един вид ме... дебнеше след първото ни скъсване, така че знаех каква е. На какво си играех, като се събрах отново с нея? Една вечер влязох в бар в Камдън и знаех, че не е съвпадение тя също да се появи там, но бях пиян, вкиснат от раздялата с Ед и... тя е много секси.

– На всички ни се е случвало – промърмори Страйк, когато в ума му се мерна спомен за Анабел.

Никой от двамата мъже не забеляза как Робин леко повдигна вежди.

– Втория път тя беше още по-лоша. Ревнива до полуда и все ми повтаряше, че ако я оставя, ще се убие. Така че имаше едни пет или шест месеца, през които се опитвах да го държа скрито-покрито, защото не исках Ед да знае. Наясно бях, че тя ще го приеме като... върховно предателство. Да спя отново с Киа след всички щуротии, които бе изписала как Ед я била окрала.

– Според Киа вие сте потвърдили някои от тези обвинения, когато сте подновили връзката си.

– Не, никога. – Джош погледна Страйк право в очите. – Най-многото, което съм ѝ казвал, е как за пръв път от нея съм чул, че свраките можели да говорят. Всичко останало беше в духа „Закълни се в гроба на майка си, че никога не си споменавал пред Еди Ледуел за сърцето на Маргарет Рийд“. Отвръщах ѝ: „Не се заклевам в гроба на майка ми, но не съм го споменавал“. Имаше ужасната мания да ме кара да се кълна за разни неща в гроба на майка ми. Когато се запознахме, това беше нещо общо между нас, че и двамата бяхме изгубили родител... Пише ми писма след случилото се – каза Джош. – Съобщава ми, че се самонаранявала и разни такива. Какво очаква да направя за това сега? Когато Ед научи, че отново се виждам с Киа, всичко се скапа помежду ни. Не можехме вече да разговаряме, без да си казваме един на друг какъв шибан негодник е другият... После, докато се мъчех да измисля как да скъсам с Киа, без тя да се самоубие, Ед взе свръхдоза – каза Джош все така с разфокусирани очи, вперени в пода. – Обади ми се още докато е гълтала парацетамол и се е наливала с уиски. Каза, че заминавала за известно време и искаше да ми съобщи пина на телефона си, защото имала там записани идеи... Заваляше думите... Знаех, че трябва да е взела нещо.

– Искала е да ви каже, че в телефона ѝ има идеи, макар да е взела свръхдоза? – учуди се Страйк.

– О, да – отвърна Джош. Той като не намираше нищо странно в поведението ѝ. – Вие не познавахте Ед. За нея Мастиленочерно сърце беше всичко, поне по онова време. Мисля, че накрая вече ѝ бе дошло до гуша от него. Но тогава не би понесла мисълта анимацията да пострада някак поради нейната смърт. Вероятно си е мислела, че ако не ми съобщи къде да открия идеите ѝ, бих се обединил с Киа, за да продължа работата...

Той замълча, пак се загледа в пода, после пак заговори.

– Опитах се да я посетя в болницата, след като бе взела свръхдозата, само че Ормънд стоеше като часовой пред стаята ѝ. С него видяхте ли се?

– Да.

– Заяви ми, че Ед не желаела да ме вижда и се стигна до... физическа разправа. Един фелдшер ни разтърва и ми нареди да си отида. Същата вечер в главата ми влезе идеята, че Ормънд е Аномия. Бях дрогиран – натъртено произнесе Джош. – На момента ми изглеждаше логично. Помислих си, че може би Ормънд е преследвал Ед, за да я накара да почувства, че има нужда от някого като него, бивш полицай с форд „Фиеста“. Че веднъж щом я размекне, ще се появи в Норт Гроув да забие ноктите си в нея... Но на следващия ден, когато отново бях с трезва мисъл, знаех, че това са глупости... Та откъде Ормънд би си набавял информация през всички онези месеци, преди да ни е познавал? Викахме му Географа – продължи Джош, – защото все досаждаше с приказки колко важно било да се разчита карта, все едно бе някакво гигантско постижение на човешката мисъл. Научихме, че преподава компютърни науки едва когато ни покани да отидем да говорим пред учениците му. Така и не разбрах какво търсеше в Норт Гроув... Той е от онези сръчковци, влечеше го само да прави заварки...

– Кажете ми за апартамента ви в Милфийлд Лейн – обади се Страйк. – Киа някога имала ли е ключ от него?

– Не – отговори Джош. – Защо?

– От полицията не ви ли казаха, че телефонът на Еди е бил изнесен от гробището, след като и двамата сте били намушкани, и се е озовал в Хампстед Хийт много близо до жилището ви?

– Не – поклати глава Джош с лека изненада.

– Друг освен вас имаше ли ключ от апартамента?

– Единственият резервен ключ беше у строителите.

– Ключът у вас ли беше, когато бяхте нападнат?

– Не, както казах, тръгнах само с телефона у себе си. Ключът сигурно още е някъде в стаята ми в Норт Гроув.

– Добре, това е от полза да се знае – записа Страйк в бележника си. – Кажете, кога точно скъсахте с Киа втория път?

– След свръхдозата на Ед. Казах на Киа, че имам нужда от прекъсване, за да си прочистя главата. Умолявах я да не обявява онлайн, че отново сме се виждали... Знаех как феновете ще кажат, че връщането ми при нея доказва версията, която тя разпространява... Пълен идиот съм – продума огорчено Блей. – Не съм ли такъв? За какъв дявол го направих? Защо се хванах отново с Киа? Защо повярвах на глупостите, които Ясмин ми показа?

– Всички си блъскаме главите над разни свои постъпки – каза му Страйк. – Всички до един.

– Вашите постъпки не са убили някого – отсече Джош.

– И вашите не са – посочи Страйк.

– Напротив, точно така стана. – Слабото лице на Джош се зачерви. – Никога не блокирах Аномия, никога не се застъпих за Ед. Оставих това да се случи, защото съм слабохарактерен. Аз съм слаб човек. – Той изскърца със зъби. – Не исках феновете да ме критикуват, не слушах ничии съвети, давах ухо само на Катя, защото тя ми казваше каквото исках да чуя. Аз съм също като проклетия Брам, само дето не подпалвам хората и не мятам камъни по-тях. Причинявам далеч по-големи злини в старанието си да водя лесен живот... Не е редно да съм жив сега. Аз съм този, който заслужаваше да умре, но пък и аз носех яке, което го спря да забие ножа във врата ми дълбоко, колкото искаше. Също така аз съм този със състояние, наречено „ситус инверсус“. Всичките ми органи са огледално разположени. Сърцето ми е от дясната страна. Аномия помисли, че ме е намушкал в сърцето, но прониза белия ми дроб. Не бях знаел за този феномен у мен, тъй като никога преди не ми се бе налагало да си правя рентгенова снимка. „Ситус инверсус“, точно нещо толкова откачено много би се харесало на Ед...

Робин си каза, че би трябвало да го е очаквала. Джош се разплака неудържимо. От носа му се проточиха струйки, овеси глава, но не бе в състояние да скрие лицето си в длани или да се приведе: тялото му остана неподвижно като на восъчен манекен.

Страйк се изправи, отиде до нощното шкафче и взе от него кутия със салфетки. Върна се на мястото си и извади няколко.

– Не – изхриптя Джош.

– Ако желаеш, може да се удавиш в сополи – заяви му Страйк, – но в случай че си готов да ни помогнеш да пипнем мръсника...

– Искате ли аз? – не се сдържа Робин.

– Не – промълви задавено Джош. – Добре де... – изплака той и Страйк методично се зае да бърше лицето и носа му, сякаш почистваше предното стъкло на автомобил. Метна влажните кърпички в кошчето за боклук, седна отново и постави кутията със салфетки на подноса пред Джош.

– Ед е мъртва заради мен – изхлипа Джош. – Всичко е по моя вина.

– Вината е на чудовището, намушкало и двама ви – отсече Страйк. – Не си причинявай това. Не ти си направил така, че да се случи.

– Единственото, което искам сега, е да живея достатъчно дълго, че да видя проклетия Аномия заловен и пратен в затвора. След това... ще си ида.

– Не, няма – заяви спокойно Страйк.

– Не ми казвайте какво ще направя и какво няма – избухна Джош. – Вие все още можете да ходите!

– А ти все още можеш да мислиш и говориш. След шест месеца ще си възстановил още функции. Година по-късно може би ще са открили начин да излекуват гръбначния ти стълб. В това отношение постоянно се бележи напредък. Стволови клетки. Имплантирани чипове.

– А междувременно...

– Е, да, това е мъчната част, нали? Приемането на настоящето. За известно време трябва да спреш да мислиш в далечен план.

– Ако ще ми държите лекция за „осъзнатост и фокусиране върху мига“, недейте, защото се наслушах за това от психиатъра – тросна се Джош. – По дяволите животът в настоящето. Изобщо не искам да живея. И не заслужавам да живея.

– Не ти си причинил това нападение – натъртено заговори Страйк. – Друго човешко същество е купило електрошокова палка, мачете и както силно подозирам, маскировка с намерение да отнеме два живота. Ако сега ти е нужна причина да продължиш да живееш, вкопчи се във факта, че ще си централният свидетел в съдебния процес срещу онази гадина. Ако пък ти е нужна причина да живееш и по-нататък, помни, че тъкмо на теб се е обадила Еди пред лицето на смъртта, защото все още ти се е доверявала за онова, на което е държала най-много от всичко.

– Изобщо не ме е грижа за проклетата анимация – поклати глава Джош и отново заплака.

– А трябва – тихо каза Робин. – Неотдавна се срещнах с фен, чийто живот е бил спасен от Мастиленочерно сърце... в буквалния смисъл. Тя ми каза, че е решила да продължи да живее само за да гледа какво се случва в анимацията. Сътвореното от вас и Еди е изключително. Корморан е прав: сега останахте единствен вие, който може да осъществи желаното от Еди. Тя не би искала да се откажете. Би искала да действате за онова, което само вие можете да постигнете.

– Мръсникът е взел телефона ѝ – промълви Джош и сълзите му закапаха още по-бързо. – Там бяха всичките ѝ идеи.

– Остави на нас грижата за откриването на телефона – каза Страйк, извади още салфетки от кутията и отново избърса лицето на Блей. – Издухай си носа и пийни вода.

Джош позволи на Страйк да изтрие лицето му и на Робин да насочи сламката във водата към устата му. След като Джош пи, Страйк изхвърли новата порция мокри салфетки в кошчето и каза:

– Интересува ме кой знаеше, че ще се срещнете с Еди на гробището в онзи ден.

– Само Мариам – отвърна с дрезгав глас Джош. – Приказвах­ме си, докато тя готвеше, и точно тогава Еди позвъни. Според Мариам беше добра идея да се срещнем и да обсъдим нещата. Но няма начин Мариам...

– Възможно ли е някой да е подслушвал?

– Не знам... може би. До кухнята има голям килер. Но не чух да има някой там.

– Кой друг живееше в Норт Гроув по това време?

– Нилс и Брам.

– Възможно ли е Мариам да е казала на Нилс за срещата?

– Да.

– Разкажи ми за Нилс.

– Той е... малко откачен – заговори Джош. – Ексцентричен е. Никога не знаеш какво мнение ще заеме по някакъв въпрос. Има страшно много пари. Баща му е бил индустриалец мултимилионер и Нилс е наследил всичко. Винаги е искал да живее по този начин – да се занимава с изкуство, да живее в комуна, да върти любов с по няколко жени... Двамата с Мариам имат отворена връзка. Нилс понякога спи с Фрея, друга жена в Норт Гроув. Партньорът ѝ май не възразява...

– По-рано каза, че Нилс харесвал Еди.

– Да, така мисля, но не стигна доникъде с нея.

– А тя харесваше ли го?

– Накрая не много – отвърна Джош. – Той си пада малко нещо анархолиберал... гласува за оня сбъркан тип Иън Пек, когато се кандидатира за кмет на Лондон.

Страйк и Робин се сдържаха да се спогледат.

– Какви са компютърните умения на Нилс? – попита Страйк.

– Добри – каза Джош. – Странното е, че той би бил добър в техническата сфера, но иска единствено да се занимава с изкуство. Само че Нилс няма как да е Аномия. И защо, по дяволите би постъпил така с нас? С Еди?

– Говорим само за хора, които са знаели, че ще се срещнете на гробището – уточни Страйк. – И така: Мариам, Нилс и Брам. Кой друг беше наблизо?

– Фрея, Ал и Стар ги нямаше, бяха на гости на приятели... Вероятно Пез е бил в къщата – каза Джош и изражението му се помрачи. – Той дойде да ме посети миналата седмица. Зарадвах се да го видя, винаги съм харесвал Пез. Но някак останах с впечатлението, че е дошъл тук да... Ами той направо си каза какво иска: да му осигуря работа във филма. Тъй че... да. – Джош преглътна. – Странно се държа. Говореше как бил способен да имитира стила ми на рисуване и разни ми ти такива...

– Възможно ли е Пез да е бил в килера, докато сте си говорили с Мариам? – попита Страйк. – Пред вратата на кухнята? Пред прозореца?

– Предполагам, че да – отговори Джош. – Но няма как Пез да е Аномия, невъзможно е...

– Все още говорим само за хора, които са можели да знаят за срещата на гробището – припомни Страйк. – Кой друг?

– Ами работата е там... – изрече бавно Джош – че в Норт Гроув непрекъснато влизат и излизат хора. Курсисти, посетители на магазина... О – сети се внезапно той, – има едно момиче, което помагаше там напоследък. Зоуи. Дребничка, с татуировки по цялата ръка. Тя като нищо би могла да застане незабелязана зад ъгъла...

Докато Страйк записваше името, сякаш бе ново за него, се обади Робин.

– Джош, във връзка с това как хора влизат и излизат от Норт Гроув, случайно да си чул нещо за открадната рисунка?

– За моята рисунка ли питате? Онази с вампира? Киа ли ви каза за нея?

– Да – отвърна Робин. Не беше съвсем лъжа: току-що бе прочела за кражбата в писмото на Киа.

– Да... това беше, след като от „Мавърик“ поискаха още герои за филма. Исках да вкарам вампира. През седемдесетте години се е говорело, че в истинското гробище има вампир. На Еди ѝ се виждаше малко долнопробно да присъства вампир, но аз го нарисувах, та тя да види какво имам предвид. Исках да го представя неумел, как се опитва да убива туристи, но така и не си осигурява достатъчно кръв да живее, тъй че е немощен и слаб...

– Нахвърляхте ли бележки към рисунката за това как виждате героя?

– Да, направих го – отговори Джош. Бяха на гърба на листа. Само че оставих скицата на долния етаж в едно от помещенията за рисуване и тя изчезна.

– Кога се случи това? – поинтересува се Робин.

– Не си спомням точно. Миналата година по някое време. Точно тогава с Киа се виждахме повторно. Казах ѝ, защото бях много ядосан, задето някой я е взел. Изчезна една вечер, когато имаше курсове, така че може да е бил всеки, тогава кой ли не влиза и не излиза. Трябваше да прибера рисунката горе.

– Добре, благодаря – каза Робин и си нанесе бележка. – Докато сме на темата за нови герои, Еди каза ли ви за двамата, които е била замислила за филма? Филип Ормънд сподели, че му е разказала в подробности за тях.

– Спомена, че има някои идеи, но не уточни какви. Не обичаше да говори, преди да е изяснила напълно нещата в главата си. Но може с Ормънд да е била различна... Логично би било той да ми каже, ако иска идеите ѝ да се прехвърлят на екрана, само че ме мрази и няма да го направи.

„Пък и няма как да ги осребри, ако ги предаде на теб“, помисли си Робин.

– Значи излезе от Норт Гроув по тъмно в нощта преди нападението – подхвана отново Страйк – без пари, но с телефона си и папката, донесена от Ясмин?

– Да.

– И когато се озова навън, се обади на...?

– На Киа – с нещастен вид отвърна Джош. – Да. Случайно стана. Бях ядосан и пиян, а името ѝ беше точно под това на Катя в телефона. Казах ѝ, че на другия ден ще се срещна с Еди на гробищата и ми трябва легло да преспя тази нощ, а после Киа се разкрещя в ухото ми и осъзнах, че говоря с нея, а не с Катя...

– Сигурен ли сте, че казахте на Киа къде ще е срещата? – попита Робин.

– Да, защото тя се развилня тъкмо по този повод – отвърна Джош, – че съм ѝ звънял да ѝ дам подробности за срещата си с Еди. Защото в началото на връзката ни с Киа участвахме в една от обиколките на старата част на гробището. Много я болеше, задето бях ходил после там с Еди и това стана публично достояние покрай интервюта...

– Възможно ли е някой да е дочул обаждането ти по погрешка до Киа? – попита Страйк. – Не си ли спомняш някой да е стоял на улицата, да е вървял след теб?

– Нямам такъв спомен – отвърна Блей. – Никого не забелязах... но аз и не бях много на себе си.

– Говори ли с друг по път към дома на Катя, било по телефона или лице в лице?

– Не – категоричен бе Джош.

– Спомена, че Иниго се събудил, когато си влязъл в къщата на Ъпкот. На него каза ли какво се каниш да правиш на другия ден?

– Не, той беше много ядосан, че съм там. Направо отидох да си легна в свободната стая.

– А на следващата сутрин?

– Обсъдих всичко с Катя. Показах ѝ листовете в папката.

– Иниго беше ли в позиция да чуе какво си говорите?

– Не. Той беше на горния етаж – каза Джош. – С Катя бяхме долу, в кухнята.

– Би ли могъл Гюс да чуе разговора ви?

– Не. Вратата му беше затворена. Чувахме го как се упражнява.

– Говори ли с друг, преди да излезеш от къщата на Ъпкот?

– Не – отвърна Джош, – с никого друг не говорих... – Лицето му пребеля силно, дори устните му изглеждаха обезцветени, а лилавите сенки по-тъмни. – Докато не се събудих в болницата с обръсната глава.

– В състояние ли си да ни разкажеш каквото помниш от нападението? – попита Страйк.

Джош отново преглътна.

– Бях закъснял. Бързах, защото се боях, че Еди може да си тръгне. Тя много ми се ядосваше, че вечно закъснявам.

Опита се да каже още нещо, но от устата му не излезе звук. След като прочисти гърло, продължи:

– Бях се отправил към мястото, където си бяхме определили да се видим. Същото онова, на което се дрогирахме в деня, когато ни хрумна идеята за анимацията.

– И къде точно е това?

– В участък от гробището, където не позволяват да се ходи. Встрани от алеята е и там някои от надгробните плочи са нестабилни. Край един гроб, който Еди винаги е харесвала. Има пеликан на него. Та зад пеликана. Нямаше как някой да ни види от никоя посока. Там теренът е леко хлътнал.

– Срещна ли някого по пътя?

– Едър мъж, приведен над гроб. Сигурно е работел там. Бях закъснял и бързах. Тогава чух тичащи стъпки зад мен.

– Що за стъпки точно?

– Бързи. Не много леки, но твърде леки, за да са на човека, когото току-що бях отминал, онзи, приведен над гроба. От полицията ме питаха за това. Мъжът, който бях видял, беше едър, масивен. И после усетих блъсване... сякаш кон ме бе ритнал отзад. Паднах напред по лице на земята. Тогава той заби ножа в гърба и врата ми. Изпитах истинска агония... не можех да помръдна... Той измъкна телефона от джоба ми, взе папката с... папката, която носех с мен, и тогава каза онова: „Аз имам грижата да поема оттук нататък“. След това избяга нанякъде. Не помня нищо повече. Следващото бе събуждането ми в болницата. Не си спомням нито човека, който ме е намерил, нито линейката, нито нещо друго. Събудих се с изцяло обръсната глава и... такъв.

Вратата се отвори и се показаха Катя, Флавия и дребна руса сестра.

– Съжалявам – каза сестрата, – но времето за посещения изтече.

– Добре – кимна Страйк. – Може ли само един последен въпрос и си тръгваме?

– Само един – отвърна жената и си тръгна, като отведе със себе си Катя и Флавия. Страйк изчака вратата да се затвори и пак се обърна към Блей.

– Онзи едрият, който беше приведен над гроба, докато си бързал към спящия ангел... Той плешив ли беше?

Джош отвори уста с разфокусирани очи, с мисъл отправена назад към последния път, когато бе можел да движи свободно младото си здраво тяло.

– Аз... мисля, че да. Да... да, плешив беше.

– Ти много ни помогна, Джош – каза Страйк, като затвори бележника и се изправи. – Ще те държим в течение за развитието по случая.

– Откъде знаехте, че е плешив? – попита Джош.

– Не знаех – отвърна Страйк. – Но според мен има голям шанс плешивата глава да е била латексова маска, а да ти се е сторил едър и масивен, защото е носел подплатен костюм. Това обяснява защо стъпките са ти се сторили твърде леки като за такова тяло.

– Бил е Аномия, така ли? – промълви Джош, втренчен в детектива.

– Да – отвърна Страйк, – мисля, че е бил той.

64

На Робин ѝ бе много трудно да забрави образа на парализирания Джош Блей, плачещ в прекалено затоплената си болнична стая пред чаша вода с лед, която не можеше да повдигне. През следващите няколко дни мислите ѝ постоянно се връщаха към младежа в инвалидна количка, чудеше се как е той, каква бе възможността да възвърне поне малко чувствителност и движение, кога и дали изобщо можеше да се очаква той да се примири с начин на живот, в който бе запратен така травматично.

Мислеше си и за Страйк, защото в болницата бе видяла непозната ѝ дотогава негова страна. Той често бе оставял на нея да проявява съчувствие към заподозрени и служители, когато възникнеше нужда от такова. Тенденцията му да пробутва на нея „лигавщините“, както го бе чувала да нарича подобно отношение, бе предизвикала най-бурния им скандал до този момент, в който покрай други неща бе повдигнат и въпросът за букетите, идващи със закъснение вместо подарък. Преди разговора с Блей тя би приела, че ако се наложи да бъде издухан нос или избърсано лице, Страйк ще очаква тя да го свърши. В действителност, когато накрая Джош се разплака, тя самата го прие като свое задължение, бидейки единствената жена в стаята и може би повлияна от гледката на основно женския сестрински персонал по коридорите на болницата. И все пак Страйк го бе свършил и то тъкмо с дискретната мъжка ефикасност, каквато Блей бе склонен да приеме.

Скоро Робин започна да се ядосва на себе си, задето отдели толкова мисли на тази неочаквана демонстрация на емпатия: това не бе начин да разлюбиш някого и тя отново призова надеждни контрадразнители, като си напомни за новата приятелка на Страйк и неговата неопределена роля в развода на бившата му годеница.

Спомените на Страйк за посещението в болницата също бяха примесени с мисли за Робин, макар и не в тъй сантиментален дух. Не за пръв път той имаше повод да се удиви на факта, че жената, дошла в агенцията като временна секретарка, в крайна сметка се оказа най-ценният ѝ актив. Бе взела писмото на Киа от контейнера за боклук, бързо го бе прочела в движение и бе установила единствения пункт в него, който изискваше изясняване с Джош, при това свърши всичко това без грам показност. Може и да не бе най-зрелищната проява на детективски умения от страна на Робин, но инцидентът впечатли Страйк като идеален пример за инициативността у партньорката му, на която той винаги можеше да разчита. Ако имаше нужда нещо да подсили високата му оценка на това рядко и завидно качество, то бе все по-дразнещото присъствие на Нътли, чието самодоволство бе в рязък контраст с ненатрапчивото усърдие на Робин.

Джош Блей далеч не бе първият пострадал от насилствен акт младеж, когото бившият военен полицай срещаше. Всъщност той подозираше, че ако бе видял за пръв път Блей здрав и невредим, вероятно никак не би го харесал. Страйк си знаеше, че е предубеден към известен тип душевна нагласа и начин на живот поради злощастните му преживявания в ранна възраст, дължащи се тъкмо на подобен разюздан и неконвенционален дух и бит, тъй ентусиазирано приеман в Норт Гроув. Навикът му за самодисциплина, привързаността към ред и чистота и непоносимостта към мръсотия и хаос бяха до голяма степен изковани като реакция срещу начина на живот на майка му. Страйк бе прекарал твърде много време през детството и юношеството си покрай пияни и дрогирани хора, за да намира каквото и да било удоволствие или вълнение в мъглата на алкохол, дрога и рокмузика, която бе естествен хабитат на Леда. Дрогираният пиян дългокос и красив Джош Блей щеше да е точно от типа младежи, които Леда намираше най-привлекателни – още една причина Страйк обикновено да изпитва антипатия към такива.

И все пак за своя изненада той бе открил нещо достойно за уважение у младия човек, когото бе срещнал в болницата. Самобичуването на Блей се коренеше в безпристрастна оценка на собственото му поведение в миналото и това впечатли детектива. Никой не би могъл да бъде винен за самосъжаление в ситуация като на Блей, но той изразяваше най-вече скръб заради гибелта на бившата си приятелка и сътрудничка и с това спечели Страйк. Детективът, който все още понякога бе спохождан насън от разкъсания торс на сержант Гари Топли, загинал от същия взрив, който отне половината крак на Страйк, разбираше вината на оцелелия, срама, който внушаваше най-черни мисли, задето още си жив, макар и с пострадало тяло. И тъй като дотук разследването го бе оставило с впечатлението, че Блей е бил втора цигулка в съдружието, родило Мастиленочерно сърце, Страйк бе най-изненадан от факта, че Блей се бе показал в коментарите си като човек, надарен с остър ум и проницателност. Детективът имаше усещането, че никое друго интервю досега не му бе дало такъв напредък в проумяване на психологията на Аномия и мислите на аниматора се бяха оказали не по-малко ценни в това отношение от снимките на частните съобщения.

С такава настройка и все още с миризма на болничен дезинфектант, метафорично изпълнила ноздрите му, Страйк се отправи в сряда за ранната си вечеря с Грант Ледуел, като предпочете да отиде до Докландс с обществен транспорт, вместо да шофира, предвид все още болезнения си крак.

„Гън“, ресторантът избран от Ледуел, беше на брега на Темза. На табелата отвън имаше фалшива дупка от куршум с големината на грейпфрут, а интериорът бе традиционен. Страйк, който се оказа първият клиент за вечерта, бе поведен покрай стена с накачени огнестрелни оръжия в иначе празна зала с дървена ламперия и седна на маса за двама с ясна гледка към Купола Милениум, заоблената бяла подобна на палатка конструкция на отсрещния бряг.

Също както се бе случило с Робин в Колчестър, Страйк имаше време да поразсъждава какво говори този избор на заведение за човека, с когото му предстоеше да се срещне. Като се оставеше настрани фактът, че Грант бе пожелал детективът да дойде до Докландс, където се намираше местоработата му, централата на Шел, вместо да направят срещата в централен Лондон, далеч по-удобен район за Страйк, елегантният гастропъб с менютата му в кожени подвързии и изложени пушки излъчваше идеализирана английска мъжественост.

С чувството, че строго погледнато не е на работа, Страйк си поръча халба бира и тя тъкмо пристигна, когато телефонът му иззвъня. Почти очакваше да е Грант със съобщение, че ще закъснее, за да консолидира тази силова игра, но видя, че обаждането е пренасочено от офиса, откъдето Пат вече трябваше да си е тръгнала.

– Страйк.

– О – чу се непознат и изненадан мъжки глас. – Не очаквах някой да вдигне. Просто исках да оставя съобщение за Робин.

– Мога да го приема – отвърна Страйк и бръкна във вътрешния си джоб за писалка.

– Ъъ... добре. Бихте ли я помолили да върне обаждането на Хю Джакс, би било чудесно. Не съм сигурен, че предишните ми съобщения са били предадени.

– Тя има ли телефонния ви номер? – попита Страйк.

– Ъъ, да, има го – отвърна Джакс. – Така че, да, помолете я моля ви, да ми позвъни. Е, благодаря тогава. Дочуване.

Мъжът затвори.

Страйк снижи телефона си и се намръщи леко. Предположил бе, че Хю Джакс Брадвата бе влязъл и излязъл от живота на Робин, без да остави отпечатък. Значи тя имаше номера му, но не отговаряше на неговите съобщения. Какво означаваше това? Дали тоя Джакс я притискаше за среща? Или пък Робин не му вдигаше от мобилния си, защото се бяха скарали, и го бе принудила да прибегне до оставяне на гласови съобщения на служебния ѝ телефон.

– Не съм закъснял, нали?

Страйк вдигна поглед. Грант Ледуел бе пристигнал, облечен в сив костюм и лилава вратовръзка. Изглеждаше като при последното им виждане – като булдог, стегнат с твърде тесен нашийник, с острата му късо подстригана коса, надвиснали вежди и изявена обратна захапка.

– Не, точно навреме идвате – отвърна Страйк и прибра телефона в джоба си.

Дали защото бе забравил колко едър е Страйк, или по някаква друга причина агресията, проявена от Грант в телефонния разговор, не бе тъй явна очи в очи. След като се ръкуваха и се настани на отсрещния стол, той изрече с грубоват глас:

– Благодаря, че се срещате с мен. Оценявам го.

– Няма проблем – каза Страйк.

– Аз... моля за извинение, ако съм бил... не съвсем учтив, като ви се обадих. Доста ни се струпа след срещата ни с вас.

– Съжалявам да го чуя – отвърна Страйк и с усилие прогони Хю Джакс от съзнанието си.

– Да, Хедър много се изнерви покрай всичкото това онлайн... Казвам ѝ да не гледа какво пишат негодниците, но тя не спира, а после изпада в истерия. Женен ли сте?

– Не – каза Страйк.

– А деца?

– Не – бе отново отговорът му.

– Ами бременните жени... – Грант се прокашля. – Втълпила си е, че някакви хора ще дойдат да нападнат нея и момичетата. Казах ѝ, че са просто шайка страхливци, дето се крият зад клавиатурите, но... – Грант забарабани нетърпеливо с пръсти по масата. – Добре ще ми дойде питие.

Той повика келнер и си поръча чаша червено вино. Когато келнерът се отдалечи, Грант попита:

– Видяхте ли какво е публикувал Аномия в събота вечер? Как от „Мавърик“ искали да променят Харти в човек? Започвам да си мисля, че Елгар и Йеоман отново трябва да погледнат внимателно хората в офисите си.

– Значи е истина, така ли? – попита Страйк.

– Да, истина е – отвърна Грант. – Хайде де, кой ще гледа филм с подскачащо наоколо сърце, дето преследва дух?

– На хората им е харесало в анимацията – посочи Страйк.

– Там е съвсем различно – нетърпеливо отсече нефтеният шеф. – Сега говорим за големия екран, за по-конвенционална публика. Онова... как му викат... трактовката ми изглежда добре. Честно казано, не схващам какво са видели всички тези хора в... Забавно е наистина – усети се Грант и побърза да се поправи. – Много е... креативно. Но може ли в този му вид да се преобразува в игрален филм?

– Не бих могъл да...

– Е, от „Мавърик“ не мислят, че може, а те са професионалисти.

Виното на Грант дойде. Той отпи голяма глътка и като че се поуспокои.

– След като Аномия публикува това, настана истински ад. Половината нощ будувах покрай Хедър. Иска да си стегнем багажа и да заминем някъде, където няма да ни намерят. Някакъв умопобъркан заяви, че се надявал бебето ни да е мъртвородено, ако щете вярвайте. Бих ви поканил у дома, вместо да се срещаме тук, но тя е повикала майка си да ѝ прави компания – обясни Грант, пийна отново от виното и продължи: – Казах ѝ, че има куп хора, дето искат да ни имат проблемите. Уверих я, че ако всичко върви добре, с парите, които ще получим, можем да се преместим в затворено селище, стига да го желае. Поисках да видя цифрите от продадените рекламни материали веднага, щом поехме дела на Еди, и ще ви кажа... Работя в нефтената индустрия и не са ми непознати добрите финансови отчети, но бях смаян да видя какви приходи са дошли вече. То се знае, всичко това иска менажиране – побърза да добави Грант, та да не би Страйк да го помисли за голям щастливец. – Тия неща са далеч по-сложни, отколкото хората си представят. Аз го установявам в момента. Мисля си да направя одит на Нетфликс, та да се уверя, че си плащат всичко. Още не е имало такъв. Честно казано, не знам какво върши Алан Йеоман срещу неговите петнайсет процента... Само че се налага да открием кой е Аномия. Не може да търпим тези гадости всеки път, когато трябва да се вземе някакво решение за собствеността. Та затова ви се обадих. Да науча какво става.

– Отхвърлихме някои хора – каза Страйк – и успях да говоря с Джош Блей в събота...

– Него го интересува само как да влоши нещата за нас – изрече студено Грант. – Да поръчваме ли?

Той разтвори менюто и преди Страйк да е успял да попита как точно Джош Блей влошава нещата за семейство Ледуел, Грант заговори.

– Не исках да го казвам по телефона, но има и друго. И това е една от големите тревоги на Хедър, да ви кажа право. Получихме няколко странни телефонни обаждания. Анонимни.

Страйк извади бележника си.

– Слушам ви.

– Дойдоха на мобилния ми телефон. Първия път вдигна Хедър, защото аз бях в банята. Гласът насреща ѝ казал да изкопаем Еди.

– И това ли е всичко?

– Е, малко ли е? – разгорещено възкликна Грант. – Що за болен мозък...?

– Исках да знам само това ли е казал.

– А, разбрах... Ами не знам.

Келнерът се върна. Двамата мъже си поръчаха пържоли с пържени картофи. Когато келнерът се отдалечи достатъчно, Грант отново заговори:

– Може и още нещо да е казал, но Хедър запищя, като чула това, и ми изпусна телефона, да му се не види. Екранът беше напукан – раздразнено добави Грант. – Докато ида да видя кое толкова я е изплашило, онзи насреща беше затворил.

– Кога се случи това?

– Скоро след обяда, когато бяхте наети.

– По кое време на деня?

– Вечерта.

Страйк си го записа.

– А второто обаждане?

– То беше преди десет дни. Пак вечерта. Номерът беше скрит, но все пак отговорих.

Грант отново пи от виното си.

– Почти съм сигурен, че човекът използва едно от онези приложения, дето променят гласа, беше като на робот и... – Грант се огледа и изрече тихо: – Каза „Изкопай Еди и виж писмото“, а после затвори. Според Хедър е бил Аномия. Може и така да е, но един бог знае как е узнал номера ми.

– Колко трудно би било за някого да го получи чрез службата ви?

– Ами... възможно е, бих казал – отговори Грант. Също като в случая с жена си и страницата ѝ във Фейсбук явно не се бе сетил за най-прозаичното обяснение. – Само че секретарката ми не би дала номера ми на човек, който звучи по този начин – като някой пъхтящ киборг. Би трябвало да я баламоса с много добра история.

– Питахте ли секретарката си дали е давала телефона ви на някого?

– Не – сви устни Грант. – Не искам да обсъждам тези неща с хората в службата ми. Достатъчно шум се вдигна около... случилото се. Еди използваше фамилното име и хората неизбежно направиха връзката.

Той се намръщи леко и допи виното си, с което даде време на Страйк да си каже наум, че Ледуел бе фамилия, която принадлежеше колкото на Грант, толкова и на Еди.

– Не е тема, на която бих искал хората да клюкарстват. Не, докато не знам колко... Искам да кажа, нямам представа какво ми готви бъдещето по отношение на кариерата. Така че не желая да пренасям всичко това в службата.

Грант вдигна ръка към келнера и поръча втора чаша вино, а Страйк се почуди доколко дискомфортът му по повод Еди не се дължеше на страха му колегите да не узнаят, че тя бе прекарала живота си в бедност и бе отгледана в приемно семейство, докато чичо ѝ се бе радвал на щедро заплащане в Оман.

– Кой точно знаеше, че в ковчега е имало писма, известно ли ви е? – попита Страйк.

– Нямам представа. С Хедър не сме давали гласност. Адска досада беше... Искам да кажа, налагаше ни се да организираме погребението, да говорим с купищата репортери, дето звъняха у дома, така че не ми дойде наум да поръчам в погребалното бюро да забавят затварянето на ковчега заради желаещите да сложат писма вътре. Очевидно погребалният агент знае, защото накарах него да го постави вътре, но той е обвързан от конфиденциалност или поне би трябвало да бъде. Онази Ъпкот също знае, тъй като Блей ѝ е диктувал писмото си. Ормънд, естествено, знае. А виж той нищо чудно да го е казал на всички присъстващи на погребението. Пошегувах се пред Хедър, че трябваше да проверим джобовете му за глави лук при всички тези сълзи, дето проля. Така че неизвестен брой хора са могли да знаят, че има писмо, но мен ме интересува кой е толкова сбъркан, че да звъни на роднините на Еди и да ги съветва да я изровят, а също кой се опитва да намекне, че Ормънд я е убил. Защото, освен ако не го прави ей тъй, да се забавлява от това, че ни разстройва, това всъщност е идеята, която се опитва да внуши, нали така? Няма как да подсказва, че Блей я е убил, защото той не се е промушил сам във врата, не съм ли прав?

На Страйк му се стори, че долавя известно разочарование в тона на Грант, задето се налага да признае непричастност на Блей.

Пристигна втората чаша вино на Грант и той изпи една трета от него, след което съблече сакото си и го преметна на облегалката на стола.

– Преди малко казахте, че Блей влошава нещата за вас – припомни Страйк.

– Точно това прави, по дяволите. В понеделник се свързал с „Мавърик“ да им каже, че не иска Харти да бъде променян. Заявил им, че Еди не би го искала. Напълно очевидно е какво цели.

– Дали?

– Ама, разбира се. Това е тактика за пазарене. Иска повече пари, преди да се съгласи за някакви промени.

Страйк се почуди дали казаното от него и Робин пред Блей по време на посещението им не бе извадило аниматора от неговото безразличие към случващото се с Мастиленочерно сърце.

– Сигурно проклетата Катя Ъпкот го подстрекава. Отвратителна жена.

– Отвратителна? – повтори Страйк.

– Не са да се хване човек за бизнес с тях. Етиката им и на двамата е като на улични котки. Знаят, че студията не би искала да се разчуе как вървят против желанията на Блей, докато той е в болница, затова си мислят, че държат яко „Мавърик“, както и нас. Един пост в Туитър от господин Джош Блей, че „Мавърик“ му съсипват проклетия скъпоценен замисъл, и ще настане велика олелия, а аз и Хедър отново ще сме първи на прицел. Но ви гарантирам едно: той ще получи повече приходи от нас само през трупа ми. Ако знаехте каквото знам аз, щяхте да се съгласите колко е отвратително, че той използва Еди като инструмент за пазарене.

Грант отпи още вино.

– А какво точно знаете вие? – попита Страйк.

– Моля?

– Какво знаете – повтори Страйк, – та ви кара да мислите как е „отвратително“ Джош да твърди, че Еди не би искала тези промени?

– Ами... Него изобщо не го вълнува, че тя умря. Нещата се подредиха удобно за господин Блей.

– Да, казахте го при последната ни среща – отбеляза Страйк. Грант не беше негов клиент, не беше длъжен да приема с респект мненията му. – Но аз не виждам как нещата са се подредили „удобно“ за човек, парализиран от врата надолу.

– Е, в това отношение, естествено е имал голям малшанс, но чуйте... Блей е можел да отбие Аномия във всеки един момент. На мен ми изглежда, че всички са били доволни да бездействат и да оставят цирея да загнои, а ето че сега моето семейство страда. Ще забележите, че никой не напада Джош Блей. Никой не го заплашва, че ще видят сметката на него и децата му. Е, нека го кажа: ако се поклаща като патка и кряка като патка, значи е патка. Кога хората ще отворят очи и ще започнат да се питат защо Блей вечно се измъква сух от водата?

– Да не намеквате, че Блей е Аномия? – повдигна вежди Страйк.

– Е... не – неохотно призна Грант. – Разбирам, че Аномия е присъствал в играта след нараняването на Блей и че той не може да върши това в сегашното си състояние, нали така?

– Не, не може – процеди Страйк.

– Но трябва да признаете как е адски подозрително, че интересите на Аномия и на Блей съвпадат. Никой от тях не иска Харти да бъде променен в човек, и двамата са имали желание да разкарат Еди от анимацията...

Пристигнаха двете порции пържоли с пържени картофи. Макар да не бе допил втората си чаша вино, Грант поръча трета, преди да разкопчее най-горното копче на ризата си и да разхлаби вратовръзката.

– Кое ви кара да мислите, че Блей е искал да разкара Еди? – попита Страйк.

Грант си отряза късче пържола и го изяде, преди да отговори.

– Ами щом искате да знаете, Еди ми го каза.

– Наистина ли?

– Да. Обади ми се по телефона миналата година. Каза, че Блей иска да я прогони. Търсеше съвет. Роднини сме все пак, нали? Вероятно е решила, че може да ми се довери.

Той допи виното в чашата си, без да прекъсва контакта с очи, после каза:

– Блей може и не по този начин да е желаел да завземе проекта, но... Внимавай какво си пожелаваш, нали така? Благодаря – обърна се към келнера, който му сервира третата чаша.

Телефонът на Страйк завибрира в джоба му и той го извади. Имаше получено съобщение от Робин.

Уоли Кардю не е Аномия. В момента – в линейка.

Ще ти се обадя, когато мога.

Страйк остави приборите си.

– Извинете, трябва да се обадя по телефона – каза на Грант, стана от масата и се придвижи възможно най-бързо към входа на пъба, като едновременно с това избра номера на Робин.

– Здравей – отговори тя след второто позвъняване. – Можеше да почака.

– Защо си в линейка, дявол го взел? – задъхано попита Страйк, като едва не събори жена при излизането си на улицата.

– Какво? О, прощавай. Не аз съм в линейка, а Кардю.

– Боже мили, Робин – избъбри Страйк, у когото облекчението и гневът бяха влезли в сблъсък. – Помислих си... какво стана?

– Всъщност се случиха много неща – отговори Робин.

Страйк я чуваше как крачи по улица. Запали цигара, докато я слушаше.

– Дойдох в четири да сменя Дев. Той ми каза, че към средата на следобеда от апартамента на Уоли се чули викове. Отвътре излязъл Ем Джей силно ядосан и Дев каза, че изглеждал като понапердашен. Носът му бил разкървавен. Тогава от къщата изскочила сестрата на Уоли, изтичала след Ем Джей и двамата заедно се отдалечили. Дев видял бабата и Уоли близо до прозореца да си крещят един на друг. След като пристигнах, всичко беше тихо и кротко за два часа, но забелязах събрана група от пет-шест мъже на близкия ъгъл. Двама изглеждаха съвсем юноши още. Не бих се учудила, ако са били все роднини на Ем Джей. Наблюдаваха входната врата на Уоли. Тогава Аномия влезе в играта, а около пет минути по-късно Уоли излезе от апартамента, като говореше по мобилния си телефон. Не внимаваше и...

– Те са му скочили.

– Да. Той нямаше никакъв шанс. Повалиха го на земята, ритаха го в лицето, в топките... изобщо където свареха. Хората надзъртаха през прозорците и някой трябва да е повикал полицията, защото дойде бързо. Нападателите избягаха, щом чуха сирената, и вероятно полицаите са се обадили за линейка. Уоли изглеждаше зле пострадал. Махнах се оттам – изпревари Робин въпроса на Страйк. – Не им бях нужна, имаха куп свидетели. Но това, което засяга нас, е, че Аномия говореше в играта, докато Уоли лежеше на земята, заобиколен от полицаи, надвесени над него.

– Е, значи приключихме с Уоли Кардю – каза Страйк и се отмести встрани, за да пропусне хора да влязат в „Гън“. – Никога не съм мислил, че е той. След като не му е стигнал умът да духне през прозореца от отмъстителните роднини, значи не е достатъчно хитър да е Аномия.

– Как върви с Грант?

– Умерено интересно. И той е получил същите анонимни обаждания като мен. „Изрови я и прочети писмата.“

– Сериозно ли?

– Да. По-добре да се връщам при него... О, – сети се Страйк, докато се канеше да загаси цигарата си. – Хю Джакс звъня в офиса. Иска да му върнеш обаждането.

– О, да му се не види. – Робин прозвуча раздразнена. Страйк изчака за някакво пояснение, но такова не дойде. – Добре, оставям те да се връщаш при Грант. Ще говорим утре.

Тя затвори, а Страйк дръпна за последно от своята „Бенсън и Хеджис“ и влезе обратно при Грант Ледуел.

– Някакви новини? – попита Грант, когато детективът седна.

– Изключихме още един заподозрян – отвърна Страйк и отново взе приборите си. – И така, освен анонимните обаждания и онлайн тормоза да ви е разтревожило друго? Случи ли се нещо извън обичайното?

– Само на проклетото погребение – избъбри Грант, докато дъвчеше парче пържола. Както Страйк бе забелязал още на обяда в артклуба, този човек дъвчеше много шумно. Големият шеф преглътна, после заяви кратко.

– Панаир на откачалки.

– Наистина ли?

– О, да. Пред църквата се бе струпала тълпа от ненормалници, дето плачеха и виеха. Носеха тениски с черни сърца на тях и държаха черни свещи. Целите бяха татуирани. Един идиот беше дошъл облечен като призрак. Когато ковчегът пристигна, всички се опитваха да мятат черни цветя в него. От плат, вярно, но го правеха най-безцеремонно, някакъв кретен уцели в окото един от хората, носещи ковчега. А после в църквата някакво дете, едно грамадно момче... после ми казаха, че живеел в артколектива... просто не си затваряше устата. Коментираше на висок глас, разпитваше какво точно прави свещеникът. В един момент малкият негодник се изправи и най-нахално отиде напред при ковчега. Майка му... предположих, че му е майка... хукна след него и го затътри обратно на пейката. А после, когато станах да държа надгробното слово, някакъв простак издюдюка по мен. Не го видях кой е.

Страйк слушаше мълчаливо и макар да го досмеша, запази неутрално изражение.

– Когато поехме към гробището, тълпата отхвърлени от цирка сбърканяци ни последва. Исках тя да бъде кремирана, но и Ормънд, и Блей настояха да бъде погребана в гробището Хайгейт, което ми струваше луди пари, но по-важното е, че ми изглеждаше пълна липса на вкус, предвид че тъкмо там тя беше... но отстъпих­ме, защото... Ами отстъпихме. И така, стояхме около гроба, а стотината души с вид на статисти за филма „Хелоуин“ гледаха от разстояние и ревяха, сякаш я бяха познавали лично. Но поне бяха облечени в черно де. Защото някои от така наречените опечалени се бяха издокарали в жълто, защото бил любимият ѝ цвят. Боже милостиви. Бях доволен, че не заведохме децата, макар че Рейчъл настояваше да присъства. Тя е най-голямата ми. Никога не е виждала Еди, но си търсеше извинение да отсъства от училище.

Грант отново нападна пържолата си и каза:

– И така, на помена... трябва да ви кажа, че тези художници яко пият и ядат... двама за малко не се сбили. Това Рейчъл ми го разказа, защото с Хедър се бяхме оттеглили в друга стая, бременна е все пак, а бяхме стояли дълго на крака. По това време вече си казах: ако някой иска да ни поднесе съболезнования, да дойде да ни намери.

Страйк подозираше, че дюдюкането в църквата вероятно бе допринесло към нежеланието му да общува с присъстващите.

– Рейчъл беше в салона и си приказваше с децата на Ъпкот. Момче и момиче. Момчето има някакво ужасно кожно страдание – изрече Грант по начин, сякаш Гюс го бе придобил умишлено, – но поне Катя ги бе накарала да се облекат в траур. И Рейчъл ми каза, че някакъв висок и плешив тип на име... не си спомням... май Джим...

– Тим? Тим Ашкрофт?

– Дублирал ли е някого от героите?

– Да, Червея.

– Ами значи е той – каза Грант и пийна вино. – Та така Джим... Тим... все едно... се приближил до Рейчъл и децата Ъпкот и се запри­казвал с тях. Тогава дошъл онзи, ливърпулецът.

– Пез Пиърс?

– Какво?

– Според вас това ли е името на ливърпулеца?

– Не му знам името – нетърпеливо махна с ръка Грант, – но чух акцента му, докато стоеше зад мен на гробището. Никога не съм харесвал този изговор. Винаги звучат, сякаш си изкарват яда на теб, не мислите ли? А и той беше един от облечените в жълто. Жълта риза и широка жълта вратовръзка. Та така, Рейчъл каза, че бил доста подпийнал. То с всички беше така, чувахме ги от стаята как говорят високо и се смеят. Човек би помислил, че са на купон, по дяволите. Рейчъл ни разказа, че този Фез или както му е името там отишъл при Джим и казал: „Знам какво се опитваш да направиш, но спри незабавно, мамка му“. Джим отвърнал, че не знае за какво му говори Фез, а Фез блъснал Джим в гърдите и заявил нещо от рода: „Правиш го и на шибаното ѝ погребение“. Тогава Ормънд забелязал какво става и се намесил. Ако бях там, щях да ги извлека навън и двамата за ушите. Фез напсувал Ормънд и му казал да се омита, а забележете, че това се случва на помен, после си излязъл и не след дълго Джим също си тръгнал. Но трябва да му призная, че имаше почтеността да се отбие в стаята ни и да поднесе съболезнования. Май беше единственият. Не, излъгах...

Очите на Грант вече бяха кръвясали и големи петна от пот се бяха оформили на ризата под мишниците му.

– В самия край онзи гигант, холандецът, дето управлява комуната или каквото му викат там, един дългокос, облечен в нещо като жълта престилка, моля ви се, върху джинсите – процеди презрително Грант, – се шмугна при нас, докато всички си тръгваха, и ми подаде пакет. Вонеше на трева. Явно беше излизал навън да изпуши джойнт. И ми каза: „Триумфална смърт беше“.

– „Триумфална“? – повтори Страйк.

– Да. После ми тикна пакета в ръцете и каза: „Отворете го по-късно. Реших, че трябва да имате копие“. И си тръгна. Без съболезнования за загубата, без нищо. Отворих пакета в колата. Не сте виждали нищо подобно. Беше направил... И аз не знам как да го нарека. Явно това му беше идеята за изкуство. Една част бяха рисунки, а друга снимки. Със залепени върху тях думи. На гръцки. Стихове поезия и надгробни плочи на фона, а в средата Еди, коленичила и с вид, сякаш...

На Страйк за пръв път му се състори, че съзира у мъжа насреща му да се мярва мъка. Грант отново пийна вино, но част от него не улучи устата му и потече на тъмни капки по масата.

– ...странни фигури отзад и гигантско... Е, няма значение. Така или иначе, беше отвратително творение.

– Пазите ли го още?

– Не, по дяволите – озъби се Грант Ледуел. – Боклукчиите го отнесоха на следващия ден.

65

Имейлът, изпратен от Страйк след вечерята му с Грант Ледуел, който тя прочете седнала на пейка на Слоун Скуеър на следващата сутрин, завършваше със следното обобщение:

Обадих се на Алан Йеоман тази сутрин. Категоричен е, че само десет души са знаели как „Мавърик“ обмислят промяната на Харти от сърце в човек: половин дузина от филмовата компания, всичките подписали договори за неразгласяване, така че рискуват да изгубят доходоносни служби, ако говорят за сценария извън студията; самият Йеоман, но той не е казал дори на жена си и твърди, че го е премълчал пред всички от агенцията от страх да не изтече информация; Джош Блей; Грант Ледуел и Катя Ъпкот.

1) ДЖОШ

В съобщение поисках на Катя списък с хората, които са посещавали Джош в болницата. Отговор: освен нея, бащата, брата и сестрата на Блей са само двама: Мариам Торосян (която го е посещавала три пъти) и Пез Пиърс. По-късно ще се обадя на Джош да разбера дали е обсъждал предстоящата промяна с някого от тях. Ако го е направил, новината би могла да е стигнала до Норт Гроув и евентуално до твърде широк кръг хора.

От известните ни заподозрени Пез Пиърс все още ми изглежда като най-вероятния кандидат за Аномия. Притежава художествени/дигитални умения, имал е достъп до всякаква лична информация за Еди поради това, че е живял под един покрив с нея в колектива, а и има шанс Джош да му е казал за предложението Харти/човек. Ако Пиърс поднови предложението си за по питие довечера, мисля, че трябва да приемеш, а аз ще имам грижата за Бъфилапи, докато си с него.

Също така бих искал да разгледам по-отблизо Нилс де Джонг. „Триумфална смърт“ е адски странно описание на убийство дори за дрогиран човек. Нямаме хора, за да започнем следене на Нилс, докато не изключим всички останали, но всичко, което успееш да научиш за него, докато си в Норт Гроув, ще е от полза. NB: очевидно колажът, който е дал на Грант, е бил копие. Интересно ще ми е да видя оригинала.

2) ГРАНТ

Много ми е трудно да си представя, че Грант си е позволил да се изпусне за тази информация. Хедър си пада клюкарка, но в момента е параноична и уплашена, тъй че вероятно е по-дискретна от обикновено.

Стори ми се странно, че Рейчъл, най-голямата дъщеря на Грант, е пожелала да иде на погребението на Еди. Тя е на шестнайсет и никога не е виждала Еди. Според Грант Рейчъл просто е искала да се спаси от училище за един ден, но тя живее извън Лондон с бившата му съпруга (той не уточни къде, така че ще трябва да се поровя онлайн), ако беше казала, че я боли стомахът, щеше да постигне същия резултат с много по-малко усилие. На този етап всеки тийнейджър, свързан със семейство Ледуел/семейство Ъпкот/Норт Гроув, който се държи странно, трябва да бъде проверен.

3) КАТЯ

Не мога да си представя Катя да говори на тъй чувствителна тема извън семейството си, но ако го е споменала у дома, всеки там би могъл да разпространи информацията било преднамерено или от наивност. Приятелите на Флавия са твърде малки, за да влязат в профила на Аномия, но е редно да проверим близките около Гюс. Също така смятам, че трябва да се опитаме да установим кое е „милото дете“ на Иниго.

4) ТИМ АШКРОФТ И КИА НИВЪН

Тези двамата вече ми изглеждат с по-малка вероятност да са Аномия. Доколкото ни е известно, никой от тях няма (понастоящем) връзки с Норт Гроув/семейство Ледуел/семейство Ъпкот, така че е трудно да си представим откъде биха знаели новостите за Харти/човек.

Бих искал да разбера откъде произтича враждата между Пез и Ашкрофт просто за да изключим вероятността да има връзка с Аномия. Иначе предлагам да следим Киа с оглед тя да бъде изключена, както и да продължим следенето на Ашкрофт по същата причина.

След като приключи с четенето на имейла, Робин прибра телефона в чантата и провери айпада си, където играта течеше както обикновено. Аномия не присъстваше, тъй че вместо това тя вдигна поглед към прозорците на Шавливи пръсти в апартамента на третия етаж. Докато се взираше в стъклените квадрати, които блестяха като живак на пролетното слънце, тя обмисли възможността Аномия да е някой, на когото не се бяха спирали. Ако човек не се фокусираше върху подробностите, каза си, Аномия можеше да е един от милиони, поредната анонимна личност в интернет, но при по-внимателен поглед – към умението, нужно да се създаде играта, към интимните познания за миналото на Еди и работата ѝ по анимацията, без да се споменава дълбоко вкоренената враждебност, мотивирала всички тези години на тормоз – беше смайващо, че виновникът бе съумял да се укрива толкова дълго.

Робин не се впечатли особено от догадките на партньора ѝ за евентуални нови заподозрени и предполагаше, че Страйк също го приемаше повече като упражнение по отмятане, отколкото като преследване на значими следи.

След като прекара още половин час в безплодно наблюдение върху апартамента на Шавливи пръсти, Нътли дойде да я смени, като я приближи с обичайната си наперена походка. Нътли като че постоянно бе обзет от неудържим порив да се прави на човек, който знае далеч повече, отколкото казва гласно, и то в такава степен, че при кратките им срещи за смяна Робин винаги имаше чувството, че може да я смушка в ребрата и да ѝ намигне, а и беше неприятно тя да поема върху себе си целия труд да кара разминаването им да изглежда естествено отстрани.

– Тъкмо минава един – каза тя на Нътли и погледна часовника си, докато го казваше.

– Какво? – опули се Нътли.

– Ти току-що ме попита колко е часът. Недей, не сядай, където седях аз – изрече умолително, тъй като Нътли се канеше да направи точно това.

Докато вървеше към метростанцията, Робин се утеши с мисълта, че ако Шавливи пръсти погледнеше през прозореца, вероятно щеше да заключи, че тя се е отдалечила поради присъствието на досаден мъж, който е размислил и не е седнал там при нейното тръгване. И все пак ѝ се искаше да бяха могли да намерят някого по-добър от Нътли или натоварването на агенцията да спаднеше достатъчно, че да си позволят да го освободят.

Докато на теория разполагаше със свободен следобед, Робин бе решила отрано да се трансформира в Джесика Робинс, защото искаше да посети гробището Хайгейт преди вечерния си курс в Норт Гроув, а ѝ се струваше небезопасно да се скита тъй близо до артколектива без маскировката си. Причините ѝ да посети гробището бяха от смесен характер. Любопитна бе да разгледа обстановката, в чието виртуално представяне буквално живееше от седмици насам, а и да види мястото, където бяха намушкани Еди и Джош. Изпитваше също само отчасти признавано пред себе си желание да посети гроба на Еди Ледуел. Опасения да не чуе, че е фантазьорка или свръхемоционална, ѝ бяха попречили да спомене намерението си пред някого, най-малко пред Страйк. От друга страна, помисли си, докато наместваше перуката на Джесика в банята на площадката до офиса, не би могло да се каже, че пилее времето на агенцията; би могла да прекара свободните си часове в някое приятно занимание като... Само че Робин не можа да измисли какво предпочита пред посещение на гробището Хайгейт. Докато се взираше в напуканото огледало, за да провери лешниковокафявите си контактни лещи, припомни си думите на Илза по време на вечерята: „Честна дума, същата си като него... Работата идва на първо място“. Но тъй като разсъжденията над съвместимостта им с Корморан Страйк бяха територия, в която тя правеше съзнателни усилия да не навлиза, Робин решително изтика тази мисъл от ума си и се върна в офиса.

– Да знаеш, че много ти отива така – заяви Пат, като огледа критично тъмнокестенявата перука на Робин, издължената очна линия, аленото червило и черното велурено яке.

– Благодаря – отвърна Робин и влезе във вътрешния кабинет, където бе оставила айпада и чантата си. – Надявам се да бъда поканена на питие.

– Наистина ли? От кого? – подвикна Пат зад нея, но Робин не отговори веднага. Погледът ѝ падна върху айпада. Докато бе стояла в банята, Аномия не само бе влязъл в играта, но бе отворил частен канал за Бъфилапи.

– Почакай, Пат, трябва да свърша нещо тук.

<Отворен е нов частен канал>

<4 юни 2015 г. 14: 13 ч.>

<Аномия кани Бъфилапи>

>

Аномия: Добър ден.

>

>

>

>

>

>

Аномия: Ехо?

>

>

>

>

Аномия: Нямам цял ден за чакане, по дяволите.

>

>

<Бъфилапи се присъединява към канала>

>

Бъфилапи: Здрасти, много съжалявам, говорех с шефа ми.

Аномия: О, така ли било?

Аномия: Ами това може да се окаже проблем.

Бъфилапи: Какво, съжалявам?

Аномия: Редно е да съжаляваш.

Аномия: Канех се да ти направя предложение.

Аномия: Но ако ще отсъстваш по половин час, няма да се получи.

Бъфилапи: Какво предложение?

Аномия: Модератор.

Аномия: На мястото на ЛордДрек.

Робин ахна толкова силно, че Пат се обади от външния офис:

– Добре ли си?

– Нищо ми няма – подвикна в отговор Робин.

Бъфилапи: О, боже мой, но това е върхът!

Аномия: Ха-ха, знаех си, че така ще го приемеш.

Аномия: Но ще трябва да се потрудиш за това.

Бъфилапи: Как?

Аномия: С тест.

Аномия: Провеждам го по частен канал.

Аномия: Отговорите да идват до 15 секунди, та да знам, че не си имала време да ги издириш.

Бъфилапи: Мъчно звучи.

Аномия: Мъчно е.

Аномия: Така се държат настрана скучните праволинейни.

Аномия: Разполагаш със седмица да си преговориш

Аномия: епизодите от 1 до 42 на „Мастиленочерно сърце“.

Аномия: Плюс играта.

Аномия: Плюс бонус въпрос: ще отгатнеш кой съм.

Бъфилапи: Ха-ха.

Бъфилапи: Това някой успявал ли е да го уцели?

Аномия: Не.

Бъфилапи: Ако дам верния отговор, ще ми кажеш ли?

Аномия: Няма да го дадеш.

Аномия: Но се забавлявам, като гледам как грешат хората.

>

Аномия: И така, четвъртък идната седмица, нали?

Аномия: В 2 часа следобед.

Бъфилапи: Добре.

Бъфилапи: Много благодаря!

<Аномия напуска канала>

<Бъфилапи напуска канала>

<Частният канал е затворен>

Обзета от въодушевление, Робин написа съобщение с новината до Страйк, който в момента наблюдаваше икономката на Саут Одли Стрийт, после пъхна айпада в чантата си и се върна във външния офис.

– Поканиха те на онова питие ли? – поинтересува се офис мениджърът при веселото лице на Робин.

– Нещо далеч по-добро.

– Вечеря?

– Не, поканиха ме някъде, където от седмици се надявам да попадна.

– С Хю Джакс? – не преставаше да упорства Пат, която проявяваше здравословен интерес към любовния живот на Робин или по-скоро към липсата на такъв.

– О, мамка му – изруга Робин, като се закова на място и се плесна по челото. – Хю Джакс.

След последното съобщение на Джакс тя беше решила, че трябва да му върне обаждането и да му даде ясно да разбере, че не проявява интерес към него, но на събуждане намерението се бе изтрило напълно от ума ѝ. Робин по природа нямаше склонност да наранява чувствата на хората и докато слизаше по металното стълбище с айпада в чантата си, изпитваше смесица от страх и неохота да изрече на Джакс онова, което трябваше отдавна да му е станало ясно при продължителното ѝ мълчание на многото му аванси.

Половин час по-късно Робин тъкмо излизаше от метростанция Хайгейт, когато телефонът ѝ иззвъня.

– Модераторският канал, а? – подхвана Страйк без увод. – Адски добра работа.

– Още не съм там – отвърна Робин, като пое към гробището. – Първо трябва да издържа тест върху анимацията и играта, на който Аномия ще ме подложи след седмица. Последният въпрос ще е кой е Аномия, та ще е добре да измисля възможно най-ласкателен отговор.

– Някой някога познавал ли е?

– И аз това го попитах. Очевидно не, но Аномия се забавлявал да слуша отговорите.

– Самовлюбен маниак – изръмжа Страйк.

– Как е нашата икономка?

– В момента пазарува в „Алди“. Доколкото виждам, не е скрила у себе си кутийки Фаберже. Нътли благополучно ли пое Шав­ливи пръсти?

– Е, поне пристигна навреме – каза Робин, – но ми се иска да не беше чак такъв...

– Кретен? На мен също. Вярвай ми, ще го разкарам при първа възможност. Готова ли си за Норт Гроув тази вечер?

– Да – отвърна Робин.

– Да се надяваме, че Пиърс още има мераци за Джесика. Колкото до новините от другите фронтове, Мидж е изгубила Тим Ашкрофт.

– По дяволите, наистина ли?

– На всеки може да се случи. Следяла го, докато напускал Колчестър с кола, но попаднала зад закъсал камион на кръгово кръстовище, така че в момента той не е наблюдаван. Според нея той се е отправил към Лондон, но... Ти прочете ли имейла ми?

– Прочетох го, да, и съм съгласна, че той не е най-силният ни претендент за Аномия. Но все пак ще е добре да го отхвърлим със сигурност.

– Именно. Е, оставям те да се порадваш на свободния си следобед. Успех довечера в Норт Гроув. Извести ме как е минало.

Страйк затвори, а Робин върна телефона си в чантата и продължи към гробището.

Когато зави по Суейнс Лейн, дългия път със стръмен наклон помежду двете половини на гробището, видя пред себе си група млади хора: четири жени и мъж, като двама носеха тениски Мастиленочерно сърце. На гърба на фланелката на мъжа беше изписана една от дежурните фрази на Дрек „Аз е самотнелик и отегченец“, а на тази на момичето, фраза на Хартиенобяла: „Тъжна съм, тъй безкрайно тъжна“. Групата спря помежду входовете към източната и западната секция, разговаряха оживено и поглеждаха ту към едната, ту към другата порта. Робин беше сигурна, че се мъчеха да разберат в коя посока е нужното им място, което в действителност бе западната и по-старата част. Там бе погребана Еди и там бе извършено убийството, но беше нужно да си част от обиколка с гид, за да я посетиш. Робин се забави да ги изчака и видя как завиха надясно.

Когато стигна до входа, видя ги, че си купуват билети и се прегрупират отвъд гишето в двор с арки от двете страни, където вече други хора чакаха за гид. Очевидно тя разполагаше с малко време, преди да започне следващата обиколка, затова с вързан на възел от притеснение стомах се оттегли, така че събралата се групичка да не я вижда и чува, блокира идентификацията на номера си и се обади на Хю Джакс.

Той отговори след няколко позвънявания с нетърпелив тон.

– Ало?

– О, здравей, Хю – каза Робин. – Ъъ... обажда се Робин Елакот.

– Робин! – възкликна той изненадан и доволен. – Почакай да ида някъде, където мога да говоря...

Тя го чу да върви, явно се отдалечаваше от колегите си.

– Как си? – попита я.

– Добре – отвърна тя. – Ти как си?

– Прилично. Сега съм по-добре, като те чувам. Взех да си мис­ля, че си ме отсвирила.

Робин не смяташе, че можеш да отсвириш някого, с когото изобщо не си имал отношения, затова си замълча. Личеше, че Джакс е очаквал насърчение, защото, като продължи, звучеше по-настоятелно.

– Е, чудех се как ти се струва да вечеряме някой път?

– Аз... няма да стане, Хю. Но ти благодаря.

Той замълча и тя добави с неудобство:

– Аз просто... не съм готова за срещи точно сега.

Мълчание.

– Така че... надявам се при теб всичко да е наред – забързано изрече тя.

– Ами не е – отвърна Хю и тази внезапна промяна към студен гняв я шокира. – При мен изобщо не е наред. Върнах се на работа едва тази седмица, защото ме пратиха в отпуск заради депресия.

– О, съжалявам да го чуя... – промълви Робин.

– Всъщност те обсъждах с моя психотерапевт. Да. Доста време пропилях да говоря за теб и как се чувствах постоянно да звъня на някого, без той да благоволи дори да ми върне обажданията.

– Аз... не знам какво да отговоря на това.

– Ти знаеше, че съм в уязвимо състояние...

– Хю – подхвана тя, вече раздвоявана между чувство за вина и растящо раздразнение, – ако съм създала у теб впечатление, че проявявам интерес...

– Терапевтът ми каза, че трябва да обърна гръб на това, но аз все ѝ повтарях какъв свестен човек си, а сега се оказва, че си просто поредната...

– Сбогом, Хю...

Само че не беше достатъчно бърза да отреже последната му дума.

– ...кучка.

Сърцето на Робин препускаше, сякаш току-що бе пробягала сто метра. Инстинктивно хвърли поглед през рамо, но Хю не се бе втурнал към нея по улицата и тя се ядоса на себе си, задето бе толкова ирационална.

„Той е простак“, каза на себе си, но все пак ѝ трябваха няколко секунди да се овладее, преди да се отправи обратно към готичес­ката постройка при входа, за да си купи билет за обиколката.

Групата във вътрешния двор вече бе нараснала до дузина. Освен феновете на Мастиленочерно сърце имаше двойка американски туристи и друга възрастна двойка с еднакви очила с рогови рамки.

Робин се присъедини към периферията на групата, като се мъчеше да не мисли за Хю Джакс и за последната дума, която процеди в ухото ѝ. Кучка. Внезапно си припомни любезността и почти смущението на детектив инспектор Мърфи, когато прие несръчния ѝ отказ за питие и изпита още по-голяма симпатия към него, та макар почти да не го познаваше.

Гидът пристигна няколко минути след като Робин се присъедини към групата. Беше мъж на средна възраст с очила и облечен с шушляково яке. Очите му автоматично се стрелнаха към двамата младежи, носещи тениски с Мастиленочерно сърце, и на Робин ѝ се стори, че призовава сили да се успокои и мобилизира.

– Добър ден! Аз съм Тоби и ще бъда вашият гид днес. Обиколката ни трае около седемдесет минути. Нека ви изясня някои неща, преди да тръгнем. Ако проявявате интерес към гроба на Карл Маркс, той е в източния сектор. Входът е свободен с купения от вас преди малко билет.

Робин вече знаеше това. Джош и Еди, а впоследствие Аномия и Морхаус си бяха позволявали известни волности с плана на гробището, като бяха компресирали двете секции в едно и бяха смесили гробове, които в действителност бяха разделени от Суейнс Лейн.

– Ако желаете да видите конкретен гроб...

Младата жена в тениската с Хартиенобяла и възрастната с очилата заговориха едновременно.

– Много искаме да видим този на Еди Ледуел...

– Кристина Росети включена ли е в обиколката?

Гидът отговори първо на възрастната жена.

– Да, разбира се, че можем да посетим гроба на Росети. Той е в една алея без изход, ще идем там в края, за да не се налага да изминаваме два пъти алеята. – После се обърна към младата жена в тениската с Хартиенобяла и съобщи: – За съжаление, не включваме в обиколката гроба на госпожица Ледуел. Той е в частен парцел. Това все още е действащо гробище и семействата...

– Нейното семейство изобщо не го бе грижа за нея – заяви с висок шепот младежът в тениската с Дрек, а гидът се престори, че не го е чул.

– ...имат право на уединение, така че молим посетителите да проявяват уважение. Фотоапаратите са разрешени, но снимките да бъдат само за лична употреба. И моля ви, без ядене, пиене и пушене, докато сме в гробището. Също така се придържайте към алеите. Някои от гробовете не са обезопасени.

– Поне гроба на Де Мунк ще видим, нали? – попита набита млада жена с лилава коса, част от групата Мастиленочерно сърце.

Робин нямаше идея кой е Де Мунк и защо гробът му би представлявал интерес за феновете.

– Минаваме покрай Де Мунк, да – отговори гидът.

– Е, и това е нещо – каза момичето на приятелите си.

Групата пое не нагоре по главните стълби към гробището, а покрай голям мемориал за жертвите от Първата световна война и оттам по тясна алея. По мърморенето на феновете на Мастиленочерно сърце точно пред нея Робин разбра, че гидът не ги е повел по предпочитания от тях маршрут. Като умишлено вървеше на опашката, Робин погледна към айпада си в чантата, където играта още беше в ход. Единственият присъстващ модератор беше Хартела и слава богу, никой не чакаше да говори с Бъфилапи на частен канал.

Гидът ги поведе по тясна черна пътека, оградена от двете страни с гробове, а отдясно и с висок тухлен зид. Всичко бе в сянка заради плътния балдахин от клони над тях, а въздухът бе наситен с мириса на влажна зеленина, плесен и пръст. Гидът говореше, но Робин не чуваше много от казаното, тъй като онези от групата на Мастиленочерно сърце си шушукаха точно пред нея.

– Няма как да са се прехвърлили оттук – каза момичето с тениската на Хартиенобяла, като гледаше към високия четири метра зид.

– Според мен всичко е от другата страна – отбеляза онзи с тениска на Дрек, като се взираше вляво през дърветата към покритите с увивни растения гробове. – Не разпознавам нищо тук.

Но когато групата стигна до върха на пътеката, момичето с тениската на Хартиенобяла ахна звучно, а другото с лилавата коса притисна длан до сърцето си. Робин разбираше реакцията им, самата тя бе изпитала остро чувство на дежавю.

Оттук се виждаше виещата се пътека през омотани от бръшлян дървета, по която малкият Харти търчеше в непрестанната си трагикомична гонитба на красивата Хартиенобяла; тук беше и гората с изпочупени класически колони, кръстове, каменни урни, мраморни плочи и обелиски, сред които витаеше злокобната сянка на Дрек, готов да скочи на останалите играчи и да ги подкани да участват в неговата игра.

Гидът спря до гроб със статуя на кон и обясни на възрастната двойка и на американските туристи, че там бил погребан колячът на коне на кралица Виктория. Вниманието на Робин обаче бе привлечено от квадратен каменен обелиск, върху който увивно растение спускаше плътните си ластари около паметника и изглеждаше като паразитиращо подобно на паяк извънземно, опитващо се да погълне надгробната плоча наведнъж. Това беше гробът, на който обикновено кацаше Свраката, най-напред озвучавана от Пез Пиърс. Феновете на Мастиленочерно сърце развълнувано правеха снимки.

Групата отново се раздвижи и Робин се чудеше дали гробището ѝ въздейства повече с красотата си, или с всяващата си тръпки атмосфера. Навред буйно растяха бръшлян, трева, папрати и бодливи храсти, разпростираха се коренища сякаш като подигравка към официалната пищност на паметниците. Ластари бяха разместили тежките каменни капаци на гробници, папрати бяха избуяли върху гробове, където от цял век не бяха оставяни цветя; корени бяха надигнали надгробните плочи и те стояха изкривени и приведени към земята.

Отново вълни на възбуда пробягаха през групата фенове на Мастиленочерно сърце, когато стигнаха до гроба на Мери Никълс, над който имаше спящ ангел с човешки размери. Робин знаеше, че в анимацията това е гробът на Хартиенобяла. Призракът ѝ често бе сгушен до него, оплакващ състоянието си на смърт. Феновете помолиха един от туристите да ги снима всичките пред гроба.

После минаха покрай огромни каменни египетски стълбове и влязоха в Ливанския кръг, потънал в земята каменен амфитеатър, където двойни редове гробници обточваха стените. Момичето с тениската на Хартиенобяла изписка, като зърна величествения готически мавзолей, който най-много наподобяваше онзи на Лорд Скелет и Лейди Скелет в анимацията. Докато гидът говореше за увлечението на викторианците по египетската иконография, феновете на Мастиленочерно сърце си правеха селфита и се снимаха един друг пред мавзолея.

Тръгнаха си от Ливанския кръг и минаха покрай гроба на Уилям Уомбуел, за когото водачът ги осветли, че бил собственик на менажерия през викторианската епоха – това обясняваше голямата каменна статуя на лъв, поставена над него. След това ги поведе обратно към дългата бетонна алея, оградена от двете страни от още гробове и дървета, отиващи в далечина във всички посоки.

Внезапно младежът в тениска на Дрек се закова рязко пред Робин и посочи към надгробна плоча на издигнато място над пътеката, заобиколена с гъсти храсталаци. За своя изненада Робин отново зърна образа, който бе чувала Покваряващия да обяснява на Дългокраката в галерията „Уилям Морис“: майката пеликан, разкъсваща с човка гърдите си, и пълното гнездо гладни малки, зейнали нагоре да се нахранят с кръвта ѝ.

Момичетата, заобиколили младежа с тениската на Дрек, сега се бяха вкопчили едно в друго.

– Това е! Няма начин, точно това е!

– О, боже мой – промълви момичето с тениската на Хартиенобяла, притиснала ръце към устата си. – Ще се разплача.

Гидът също беше спрял. Обърна се към групата и като пренебрегна възбудата, демонстрирана от феновете на Мастиленочерно сърце, каза:

– Под този необичаен паметник е гробът на Елизабет, баронеса Де Мунк. Действието на пеликана символизира саможертва. Паметникът е поставен от Розалбина, дъщерята на Елизабет...

Но Робин не слушаше. Току-що си бе припомнила какво бе казал Джош Блей за мястото, където за пръв път им хрумнала идеята за анимацията, същото, на което Еди бе убита. „Близо до гроб, който Еди винаги е харесвала. Има пеликан на него.“

– Снимай ме – каза една от феновете на Мастиленочерно сърце на друга и ѝ подаде телефона си с треперещи ръце. Младежът с фланелка на Дрек погледна към гида; Робин бе сигурна, че се чуди дали ще има шанс да изкачи склона и да надникне към падината, където бе открито тялото на Еди. Когато групата пое отново, феновете на Мастиленочерно сърце поизостанаха, но гидът хвърли поглед назад и това ги принуди неохотно да го последват, като пътьом поглеждаха през рамо назад.

Робин, крачеща на опашката, се упрекна леко за изпитаната неприязън към феновете на Мастиленочерно сърце, задето искаха снимки на мястото, където Еди бе смъртоносно прободена с нож. А нима тя бе по-добра? Сега вече бе видяла мястото на събитието и разбираше колко опитен бе убиецът... или пък бе извадил невероятен късмет. Очевидно му бе известен маршрутът до този изолиран участък с гробове встрани от алеята, за който се предполагаше, че не е посещаван често. Също така бе съумял да избегне организирани обиколки и да се измъкне незабелязано от гробището. Робин се огледа наоколо: никъде нямаше охранителни камери. Помисли си за двете маски, които бе носил евентуалният убиец на Оливър Пек. Тук, сред тези нагъсто разположени паметници и дървета, би било детска игра да свали едната маскировка и да остане с другата под нея. Може би убиецът бе изчакал да мине туристическа група и неусетно се бе присъединил към нея или пък се бе върнал по същия път, откъдето бе дошъл.

Потънала в мислите си, Робин бе поизостанала от групата, която сега отиваше към гроба на Кристина Росети. Чудеше се къде ли точно бе открит Джош, когато чу силно „пссст“.

Робин се огледа стресната. Помежду храстите зърна две големи очи и къдрава коса. Пез Пиърс стоеше почти скрит сред гъсталака със скицник в ръка и ѝ се усмихваше.

– Какво...?

Пез притисна пръст към устните си, после ѝ направи знак да се приближи. Робин проследи с очи групата, вече скриваща се зад завой на алеята. Никой не погледна назад, така че тя пое към него, като внимателно подбираше къде стъпва. Докато трънаци закачаха дрехите ѝ, тя забързано разсъждаваше дали трябва да продължава с фалшивия лондонски акцент от последния им разговор с Пез, предвид че Зоуи можеше да е споделила с него как Джесика е от Йоркшър. Когато излезе на малката просека при Пез, беше решила дилемата.

– Мислех, че тук може да се влезе само с гид – прошепна тя със собствения си акцент.

– Не и ако знаеш тайния начин да влезеш – отвърна ѝ Пез с усмивка. – Какво прави работохоличка като теб в гробището?

– Имах час при зъболекар, така че си взех свободен следобед – каза Робин. – Никога преди не бях идвала тук. Невероятно е, нали?

– О, да, сега мога да го чуя – кимна Пез.

– Кое да чуеш?

– Че си от Йоркшър. Зоуи ми каза. Каза ми още, че току-що си се разделила с приятеля си.

– Ами... да – отвърна Робин и се пробва с храбра усмивка. – И това е вярно.

Влажната, висока до кръста растителност около тях ги принуждаваше да стоят много близо един до друг върху обрасъл с мъх тесен участък от неравна земя помежду гробове и дървета. Робин усети мириса на Пез през тънката му смачкана фланелка, беше силна животинска миризма, но не точно на пот, и внезапно ѝ изникна натрапчива картина на пениса му.

– Ще получа ли награда, ако ти кажа и трето нещо, което е вярно за теб?

– Казвай – подкани го Робин.

– Днес следобед не си си проверявала имейлите.

– Ти какво, да не си екстрасенс?

– Не, но курсът ти по рисуване е отменен.

– О, да му се не види – с престорено разочарование изрече Робин. – Мариам добре ли е?

– Да, нищо ѝ няма, просто е прекалено ангажирана. Забравила, че има някаква политическа сбирка. Такива неща постоянно се случват в Норт Гроув. Няма да си единствената неразбрала. Хората ще пристигнат както обичайно и просто ще пийнат в кухнята и ще порисуват сами. Такива са обичаите при нас. Или ти си от онези, които ще напишат оплакване?

– Не, разбира се, че няма! – шеговито обидена отрече Робин, както със сигурност би била Джесика при намек, че може да е тъй тесногръда и нетолерантна.

– Радвам се да го чуя. Накъде са тръгнали? – попита Пез, заг­ледан след групата, поела на обиколка.

– Към Кристина Росети – отговори Робин.

– Ти не искаш ли да видиш гроба ѝ?

– Не знам – отвърна Робин. – Интересно ли е там?

– Аз мога да ти разкажа единствената интересна история за този гроб – заяви Пез. – А после можем да отидем за онова питие.

– О... – промълви Робин с подходящата доза свенливост, както се надяваше. – Ами... добре. Защо не?

– Чудесно. Да вървим тогава – каза Пиърс. – Ще трябва да минем по обиколен път, за да не се засичаме с групи. А аз първо трябва да оставя това у дома – добави той и кимна към скицника в ръцете си.

Тръгнаха помежду дървета и гробове, като избягваха маршрутите на организираните групи. На няколко пъти Пез се пресегна към Робин, за да ѝ помогне да мине през коренища и по скалист терен и тя му позволи да улови ръката ѝ. След третия път той я задържа в продължение на няколко крачки, преди да я пусне.

– Е, каква е историята за гроба на Росети? – подсети го Робин.

Изпитваше вероятно параноично желание да кара Пез да говори, докато се движеха помежду тъмни дървета, скрити от погледа на други хора.

– А, да – каза Пез. – Ами Росети не е единствената в него.

– Нима?

– Има и друга жена на име Лизи Сидал. Била е съпруга на брата на Кристина. Взела свръхдоза и когато я погребали, Данте поставил единствения ръкопис със стихотворенията си в ковчега при нея. Един вид величествен жест.

– Романтично – коментира Робин, като дръпна клонче бръшлян, за да освободи глезена си.

– Седем години по-късно Данте размислил, накарал да я изровят и си прибрал стихотворенията. С дупките от червеи по листата и всичкото му там. Литературата превъзхожда авантюрата.

Робин Елакот не сметна този каламбур за особено забавен, но Джесика Робин угоднически се изкиска.

66

– Какво рисуваше? – попита Робин, когато двамата с Пез излязоха от гробището и се отправиха към Норт Гроув.

– Дойде ми идея за киберпънк – отвърна той. – Героят е погребален агент от викторианската епоха, пътуващ във времето.

– О, много любопитно звучи – възкликна Робин.

През повечето от краткото им вървене до артколектива Пез ѝ разправяше историята, която, за лека нейна изненада, звучеше едновременно сложно конструирана и интересна.

– Значи, освен че рисуваш, и пишеш?

– Да, малко – кимна Пез.

Колоритното фоайе на артколектива изглеждаше ослепително след меланхоличното и сенчесто гробище.

– Няма да се бавя, само да оставя това горе – каза Пез и посочи скицника, но преди още да е поел по спираловидното стълбище, откъм кухнята се появи Нилс де Джонг. Грамаден, рус и раздърпан, той бе облечен във вехти къси панталони с обемни външни джобове и кремава дреха, подобна на престилка, опръскана тук там с боя.

– Имаш посетител – информира той Пез със снижен глас. Трудно бе да се каже дали Нилс се смее, или не, защото имаше естествено извити нагоре ъгълчета на широката и с тънки устни уста. – Току-що отиде до тоалетната.

– Кой е? – попита Пез, опрял ръка на перилото.

– Филип Ормънд – отговори Нилс.

– Този пък какво иска от мен? – почуди се Пез.

– Мисли, че у теб има нещо негово – каза Нилс.

– Какво е то?

– Ето го и него – с по-висок глас изрече Нилс, когато Ормънд се показа иззад ъгъла.

На Робин, която никога преди не беше зървала Ормънд, ѝ направи впечатление колко чист и поддържан изглеждаше и как седеше съвсем не на място в Норт Гроув. Беше облечен в костюм и вратовръзка и носеше куфарче, сякаш идваше направо от училище.

– Здравей – обърна се той към Пез без усмивка. – Дали може да поговорим?

– За какво?

Ормънд погледна към Робин и Нилс, после каза:

– Въпросът е донякъде деликатен. Отнася се за Еди.

– Ами добре – отвърна Пез, но не звучешие доволен. – Искаш ли да идем в кухнята?

– Мариам е там с нейната сбирка.

– Е, хубаво, ела горе – вече пораздразнен каза Пез.

Обърна се към Робин.

– Нали не възразяваш да...?

– Не, разбира се. Ще те изчакам тук – отговори Робин.

Двамата мъже тръгнаха заедно и в мълчание по спираловидното стълбище, като скоро изчезнаха от поглед и оставиха Робин насаме с Нилс.

– Да си виждала котарак тук наоколо? – попита я нидерландецът, като надзърташе иззад рошавия си рус перчем.

– Не, съжалявам – отвърна Робин.

– Изчезна някъде.

Нилс се огледа бегло, после отново отправи очи към Робин.

– Зоуи ми каза, че си от Йоркшър.

– Оттам съм, да.

– Тя е болна днес.

– О, съжалявам. Надявам се да не е нещо сериозно.

– Май че не е.

Настъпи пауза, през която Нилс обхождаше с поглед иначе празното фоайе, сякаш котаракът му би могъл да се материализира от нищото.

– Много ми харесва това стълбище – каза Робин, колкото да наруши мълчанието.

– Да. – Нилс извърна огромната си глава да го погледне. – Един приятел ни го направи... Знаеш ли, че курсът по рисуване за тази вечер е отменен?

– Да, знам – кимна Робин, – Пез ми каза.

– Ако искаш, пак може да рисуваш. Мариам е подредила папрати и е оставила материали. Мисля, че Брендън е там.

– Би било чудесно, но вече обещах на Пез да идем да пийнем по нещо.

– Аха – рече Нилс. – Искаш ли да поседнеш, докато го чакаш?

– О, много благодаря – отговори Робин.

– Ела – каза Нилс и ѝ даде знак да го последва в посока обрат­на на кухнята. Огромните му обути в сандали стъпала зашляпаха по дъските. Когато отминаха студиото, където обичайно се провеждаше курсът по рисуване, тя видя възрастният Брендън да работи прилежно над скицата си на папрати.

– Кухнята е пълна с арменски революционери – съобщи Нилс, като спря пред затворена врата и извади връзка ключове от джоба си. – Няма покой тук. Политика... Ти интересуваш ли се от политика?

– Да, в голяма степен – отвърна предпазливо Робин.

– Аз също – каза Нилс, – но все съм в несъгласие с всички и Мариан се ядосва. Личното ми ателие – добави той, като я въведе в голяма стая със силна миризма на терпентин и канабис.

Думата „бъркотия“ беше твърде мека за това тук. Подът бе покрит с килимчета, захвърлени тубички от боя, смачкани хартии, обвивки от шоколад и празни кенчета. По стените имаше паянтови етажерки, отрупани не само с чаши с четки, тубички боя и различни художнически палитри, но и с изпомачкани книги, бутилки, ръждясали машинни части, безформени глинени скулптури, маски от всякакъв материал от дърво до плат, прашасала тривърха шапка, различни анатомични модели, восъчна ръка, различни птичи пера и древна пишеща машина. Платна бяха подпрени навред, обърнати с гърбовете си към стаята.

Издигащи се над общия боклук по пода, стигащ до глезените, като някакви странни гъбични образувания стърчаха няколко образци от изкуството на Нилс де Джонг. Всичките бяха тъй агресивно грозни, че Робин, която преджапа през отпадъците по пода към едното от общо две ниски кресла, реши, че трябва да са или гениални творби, или просто откровени ужасии. Мина покрай глинен бюст на мъж с ръждясали зъбчати колелета вместо очи и коса, май направена от разрязани автомобилни гуми, който се бе втренчил незрящо в нея.

Робин седна на креслото, посочено ѝ от Нилс, върху което бе метната навоняваща покривка, и веднага забеляза колаж върху статив пред прозореца. Колоритът бе предимно в калнозелено и жълто, а лицето на Еди Ледуел бе насложено върху нарисувана коленичила фигура.

– Съжалявам за котарака ви – каза тя и откъсна очи от колажа. – Отдавна ли го няма?

– От пет дни вече – въздъхна Нилс и се отпусна в другото кресло, което изстена под тежестта му. – Горкият Джорт. И все пак той изтрая най-дълго.

След казаното от Джош за отворената връзка на Нилс и Мариам Робин се зачуди дали Нилс не я бе вкарал в ателието си, воден от сексуален интерес, но той изглеждаше някак сънлив и изобщо не настроен към прелъстяване. На малка масичка до него имаше пепелник, в който лежеше изпушен дополовина джойнт с размерите на морков, загасен, но все още изпълващ въздуха с острия си мирис.

– Харесва ми това – излъга Робин и посочи към колажа с лицето на Еди. Около Еди имаше странна смесица от създания: две човешки фигури в дълги роби, гигантски паяк и червен папагал с листо марихуана в човката, който май се канеше да кацне в скута ѝ. Две фрази, едната на гръцки, а другата на латински, бяха напечатани върху плътна кремава хартия, залепена върху платното. Thule ultima a sole nomen habens и ὅ μιν ἑκάεργος ἀνήρπασε Φοῖβος Ἀπόλλων.

– Да – кимна Нилс и огледа картината си с лениво самодоволство. – Доволен съм от нея, добре се получи... Миналата година се заинтересувах от възможностите, които предоставя колажът. В галерията „Уайтчапъл“ имаше ретроспективна изложба на Хана Хьох. Харесваш ли Хьох?

– Боя се, че не познавам работата ѝ – отговори искрено Робин.

– Част е от Берлинското дадаистко движение – обясни Нилс. – Известна ли ти е анимацията Мастиленочерно сърце? Разпознаваш ли модела ми?

– О – възкликна Робин с престорена изненада. – Това да не би да е аниматорката? Еди... как ѝ беше фамилията?

– Ледуел. Да, точно тя е. Забелязваш ли вдъхновението за композицията?

– Ъъ... – измънка Робин.

– Данте Габриел Росети. „Беата Биатрикс“. Портрет на починалата му любовница.

– О, трябва да го погледна – каза Робин.

– В оригинала – загледан в платното си заговори Нилс – има не паяк, а слънчев часовник. Това – посочи той създанието – е паяк тъкач на кълба. Те мразят светлината. Дори нощем тя е твърде ярка за тях. Открити са в крипта в гробището Хайгейт. Няма ги никъде другаде във Великобритания.

– О – отново изрече Робин.

– Схващаш ли символизма? Паякът, олицетворяващ трудолюбие и творческа сила, но мразещ светлината. Не може да оцелее на светло.

В този момент Нилс забеляза заплетен къс тютюн в неугледната си брада и го измъкна. Робин се надяваше да отвлече вниманието му достатъчно задълго, та да може да снима колажа с Еди, за да го покаже на Страйк, посочи към бюста на мъжа със зъбчати колела вместо очи и заяви:

– Това е великолепно.

– Да – отвърна Нилс и отново предвид застиналите като при маска извивки нагоре в крайчетата на устата му бе трудно да се прецени дали се усмихва искрено, или не. – Това е тате. Смесих прахта му с глината.

– Вие...?

– Да. Той се самоуби. Преди повече от десет години – съобщи Нилс.

– О, аз... много съжалявам.

– Не, не, не означаваше кой знае какво за мен – леко вдигна рамене Нилс. – Не се разбирахме двамата. Той беше твърде модерен за мен.

– Модерен? – повтори Робин.

– Да. Беше индустриалец... в нефтохимическата промишленост. Важна клечка в Нидерландия. Пълен бе до козирката с празен социалдемократичен либерализъм... сещаш се, съвместни съвети на управата и работниците, ведомствени ясли и забавачки... Всичко само и само да държи колелцата на механизма доволни.

Робин кимна неопределено.

– Но нехаещ за реалните и важни неща – допълни Нилс, вперил поглед в гротескния бюст. – От типа хора, дето купуват картина в тон с килима си.

Той се позасмя и Робин надлежно се усмихна.

– Седмица след смъртта на мама татко научи, че има рак. Лечим рак, но той все пак реши да се самоубие. Чела ли си Дюркем?

– Не – поклати глава Робин.

– Може да го вземеш назаем – каза Нилс, като махна с огромната си длан. – Емил Дюркем. „За самоубийството“. Държим в тоалетната библиотека с книги за раздаване... Дюркем идеално описва оплакванията на тате. Аномия. Знаеш ли какво е това?

– Отсъствие на нормални етични и социални стандарти – промълви Робин с надеждата изненадата ѝ да не проличи в разтреперан глас.

– О, много добре – усмихна ѝ се лениво Нилс. – Знаеше ли го вече, или издири значението, след като го видя на кухненския ни прозорец?

– Издирих го, след като го видях на прозореца ви – излъга Робин и отвърна на усмивката му. По неин опит мъжете обичаха да дават информация на жените.

Нилс се позасмя, после каза:

– Татко нямаше душевност. Беше празен, кух – печалби, придобивки и отмятане на социално-демократични мерки... Смъртта му произтече по естествен път от живота му. Аномично самоубийство: Дюркем го описва сполучливо. В действителност смърт­та на всеки човек е логичен финал, един вид е обусловена, не си ли съгласна?

Откровеният отговор на Робин би бил „не“, но Джесика Робинс отвърна:

– Не бях го обмисляла по този начин.

– Истина е – настоя Нилс и важно закима. – Не се сещам за човек, чиято смърт да не е била неизбежна и напълно пасваща за него. Разбираш ли от чакри?

– Ъъ... това са участъци на тялото, нали?

– Малко повече от това са. Индуистки тантризъм. – Вдигна загасения си джойнт пред очите ѝ. – Ще възразиш ли да...?

– Не, моля – отвърна Робин.

Нилс го запали със стара и очукана запалка „Зипо“. От джойнта излязоха огромни струи дим.

– Ракът на баща ми беше в простатата – заговори Нилс иззад облака от синкав дим. – Втора чакра: свадхиштана. Болестите на втората чакра произтичат от липса на креативност и емоционална изолация. Имам нещичко тук...

Неочаквано той се изправи. За времето, необходимо му да прекоси стаята, Робин успя да извади телефона си, да щракне с него снимка на колажа и да го върне обратно в чантата си.

– Къде ли е? – промърмори Нилс, като ровеше из претрупаните етажерки и местеше предмети, някои от които падаха на пода, а той не проявяваше никакъв интерес към съдбата им.

– Внимателно! – предупреди го Робин, внезапно разтревожена.

Меч с извито острие падна от лавицата и на сантиметри се размина с крака на Нилс, обут в сандал. Той само се засмя и се наведе да го вземе.

– Клевангът на дядо ми. Гравирах надпис върху него... виждаш ли? Знаеш ли какво пише тук?

– Не – отвърна Робин, като погледна леко разкривените гръцки букви върху острието.

– κληρονομιά. „Завет“... Ама къде е тази книга?

Тикна нехайно меча отново на полицата, но след още минута небрежно дирене, каза:

– Няма я тук – и се върна при Робин с празни ръце.

Креслото отново изскърца, като пое снажното тяло на Нилс.

– И така – заговори Робин, – в случай като този... – Тя посочи към снимката на Еди. – По какъв начин смъртта на Еди Ледуел беше обусловена?

Нилс примигна с помътнели очи срещу картината.

– Ами тя се дължеше на нещо, което бих нарекъл липса на аристократичен мироглед. – Той дръпна силно от джойнта си и издиша, тъй че Робин виждаше лицето му през завеса от дим. – Нямам предвид „аристократ“ в тесни класови рамки... Говоря за конкретна умствена настройка. У аристократичния дух има един вид откъсване, по-широк и извисен поглед към живота... може да устоява на превратности на съдбата в добра или лоша посока... Но Еди беше с буржоазна настройка, бранеше постиженията си, вълнуваше я авторското право, разстройваше се от критиките, а накрая успехът напълно я унищожи.

– Според вас изкуството трябва да е безплатно, така ли? – попита Робин.

– А защо не? – отвърна Нилс. Размаха джойнта. – Искаш ли?

– Не, благодаря – каза Робин. Вече бездруго се усещаше замаяна от пасивното пушене. – Но – тя смекчи въпроса си с леко засмиване – нали не мислите, че тревогите ѝ за авторското право са я убили?

– Не конкретно за авторското право... не, Еди беше убита заради онова, в което се превърна.

– Превърна се?

– В обект на омраза. Сама го докара дотам да я мразят. Но пък беше творец.

Нилс се вгледа в размазаната зелена коленичила фигура с насложената на нея глава на Еди и каза:

– А какъв по-голям поклон към въздействието на работата на един творец от това той да бъде унищожен? Така че в известен смисъл тя постигна триумф в смъртта... силата ѝ бе призната... тя беше жертвана в името на изкуството ѝ... Ала само ако бе знаела как да изпълни очертанията на своята мощ... нещата щяха да се развият по-добре за нея.

Нил отново дръпна яко от джойнта си. Изражението му ставаше все по-сънливо.

– Хората не могат да се измъкнат от същността си... Твоят приятел Пез например е класическият западняк...

Робин чу гласа на Брам в далечина да пее на нидерландски, а после да се провиква „Нилс!“. Нилс постави пръст до устните си и се усмихна на Робин.

– Нилс?

Чуха Брам да тича по коридора, а после той задумка с юмрук по вратата. Робин предположи, че Нилс обикновено я заключва, когато е в ателието, защото Брам не пробва бравата.

– Знам, че си там, татко, подушвам тревата!

Робин подозираше, че Нилс би се направил на глух, ако тя не беше там. Но сега се засмя и подхвърли...

– Добре де, момчето ми...

Надигна се, остави джойнта и се отправи към вратата. Появи се Брам и разшири очи от изненада, като видя Робин да седи там, след което викна:

– Татко, ти да не се опитваше да...

– Това е приятелка на Пез – заглуши баща му края на изречението. – Ти какво искаше?

– Може ли да занеса в училище меча на прадядо?

– Не, момче, ще те изключат, ако го направиш – каза Нилс. – Върви да играеш сега.

– Дрек е самотнелик и отегченец – занарежда Брам. – Дрек е самотнелик и отегченец. Дрек е...

– Нилс? – чу се женски глас. Появи се жената с късо остригана коса, която Робин бе виждала вече. Държеше на ръце момиченцето си. – На входа има някакъв човек, дошъл е за бойлера.

– Ще изчакам във фоайето – каза учтиво Робин на Нилс и се изправи. – Ще трябва пак да заключите тази стая, ако няма да сте тук.

Надяваше се да е припомнила на вече надрусания Нилс да го направи. Никак не ѝ допадаше идеята Брам да докопа меча на прадядо си и беше облекчена да чуе дрънкането на връзката ключове зад гърба си, докато се отдалечаваше.

Пез не се виждаше никъде, но мъж в син работен гащеризон оглеждаше смаяно гигантското южноамериканско растение, спираловидното стълбище и стотиците рисунки и картини по стените. Нилс мина покрай Робин, обвит във воня на канабис, за да посрещне техника и да го поведе към кухнята. Жената с късата прическа се усмихна на Робин, после тръгна нагоре по стълбището, като шепнеше нещо на малката, която се кискаше.

Робин остана сама и извади телефона си, за да прати на Страйк снимката, която бе направила на колажа. Ала преди да успее да го направи, пронизителен и силен глас прозвуча в самото ѝ ухо.

– ДРЕК ИСКА ДА ИГРАЕ НА ИГРАТА БЕ!

Робин ахна изненадана, подскочи и се обърна рязко назад. Брам се беше промъкнал зад нея и беше допрял малко пластмасово устройство до устата си. Като видя шока на Робин, разрази се в гръмогласен смях. Робин пъхна обратно телефона си в чантата с препускащо сърце и се насили да се усмихне.

– Значи харесваш Мастиленочерно сърце, така ли?

– Харесвам Дрек – заяви Брам, като продължаваше да говори през устройството, което изкривяваше гласа му до пронизително пищене.

– Това може ли да издава други гласове? – поинтересува се Робин, връхлетяна от внезапно подозрение.

– Може би – отвърна Брам. Натисна бутон и гласът му стана дрезгав и нисък. – Мога да говоря и с този.

– Откъде си го взе? Изглежда забавно.

– От научния музей – отвърна Брам с дрезгавия си глас. После махна устройството и попита: – Ти коя си?

– Джесика – отвърна Робин. – Посещавам тук курс по рисуване.

– Нали беше приятелка на Пез? – подхвърли Брам, а подоз­рението в тона му и изпитателният му поглед накараха Робин да разбере думите на Джош, че понякога Брам изглеждал като четиресетгодишен.

– И това съм също – каза Робин. Посочи към устройството за променяне на гласа. – Сигурно е подходящо за майтапчийски обаждания по телефона. Правил ли си го някога? Аз съм въртяла такива номера на брат ми – излъга Робин.

Брам само се изхили.

– Искаш ли да видиш нещо рисувано от Пез? – попита я.

– На драго сърце – отвърна Робин, като предположи, че ще бъде насочена към някоя от картините, които бяха в изобилие по стените наоколо им.

– Горе е – каза Брам и я подкани с жест да го последва по стълбите.

– Не съм сигурна, че е редно да се качвам там – каза Робин.

– На никого не му пука – увери я Брам. – Тук на всеки е позволено да ходи навсякъде.

– И къде точно е творбата? – попита Робин, без да помръдва. Нямаше намерение да се остави да бъде поведена от Брам в спалнята на Пез. Колкото и да ѝ се искаше да знае за какво си приказваха Пез и Ормънд, вероятно щеше да има шанс да получи информацията от Пез на по питие, а не като нахълта в стаята му заедно с Брам.

– В старата стая на Еди и Джош е – поясни Брам.

Изкушението да я види бе неустоимо, така че Робин последва Брам по спираловидното стълбище до втория етаж.

Брам изглеждаше странно превъзбуден, докато я водеше по коридора, който бе тесен, застлан с мокет и с по две или три стъпала, разположени на отстояния. Би приличало на малък хотел, ако повечето от вратите не бяха небрежно оставени отворени и не разкриваха разхвърляни стаи.

– Тази е моята – излишно уточни Брам: стаята бе пълна с потрошени играчки. – А ето я тяхната.

За разлики от повечето други тази стая бе със затворена врата. За изненада на Робин, момчето се огледа в двете посоки на празния коридор, после извади от джоба си ключ и я отключи.

Стаята беше със северно изложение. Миришеше на обгоряло дърво и тъкан с примес на плесен. На лампата на тавана крушката липсваше. След като очите на Робин свикнаха със сумрака, тя си даде сметка, че стаята е в състоянието, в което Джош я бе оставил няколко месеца по-рано. На прозорците още висяха почернелите завеси и обгорелите им краища се полюшваха от течението, влязло през отворената врата. Чаршафите на двойното легло бяха свалени и се виждаше частично обгорелият матрак. Някои от скиците по стената бяха само фрагменти, придържани на място от обгорели кабърчета, но най-голямата творба – ако можеше да бъде наречена така – бе запазена, тъй като бе нарисувана направо върху стената. Тъкмо към тези графити сочеше Брам и наблюдаваше нетърпеливо Робин за реакцията ѝ.

Някой – Пез, ако можеше да се вярва на Брам, – беше изрисувал двуметров детайлно изпипан пенис, влизащ във вагина. Отгоре бяха написани същите думи, които ги имаше на кухненския прозорец на Мариам долу:

СЪСТОЯНИЕ НА АНОМИЯ Е НЕВЪЗМОЖНО,

КОГАТО СОЛИДАРНО ДЕЙСТВАЩИТЕ ОРГАНИ

СА В ДОСТАТЪЧЕН ДОСЕГ И В ДОСТАТЪЧНО ДЪЛЪГ КОНТАКТ.

– Как ти се струва? – попита Брам с едва потискан кикот.

– Много е хубаво – отвърна спокойно Робин. – Някой наистина умее да рисува гениталии.

Брам изглеждаше леко обезкуражен от подобен отговор.

– Пез беше. Направи го, докато те бяха излезли. На Еди не ѝ хареса.

– О, така ли? – равнодушно подхвърли Робин.

– Аз знам кой я е убил – заяви Брам.

Робин го погледна. Беше висок почти колкото нея. Като си припомни случилото се с майка му, нямаше как да не ѝ дожалее за момчето, но очевидното му желание да предизвиква шок и страх никак не я стопляше към него.

– Ами тогава трябва да кажеш на някой възрастен – посъветва го Робин.

– Ти си възрастен – изтъкна Брам. – Ако кажа на теб, ще ти се наложи да направиш нещо по въпроса, нали?

– Имах предвид възрастен като татко ти или Мариам.

– Ти откъде знаеш, че не ми е майка? – попита той.

– Някой ми го спомена.

– А знаеш ли какво се случи с истинската ми майка?

– Не.

– Един мъж я уби чрез удушаване.

– Това е ужасно – сериозно изрече Робин. – Много съжалявам.

Подозираше, че Брам бе очаквал тя да го обвини в лъжа. За част от секундата усмивката му угасна. После той изрече високо:

– Въобще не ми пука. По-хубаво е да живея с Нилс. Той ми дава всичко.

– Щастливец – усмихна му се Робин и се обърна да огледа и останалото в стаята.

Нямаше как това да е мястото, каза си, където Джош и Еди бяха записали онзи ранен видеоматериал, когато още бяха очевидно влюбени, защото леглото в онази стая беше единично. Никъде не видя портфейла на Джош или някакви ключове. Дъска за дартс бе оцеляла след пожара, тъй като висеше в далечния край на стаята и към нея бе прибодена рисунка, от която стърчаха три стрелички. Робин с любопитство приближи дъската за дартс и с известна изненада установи, че бе лоша скица с молив на Иниго Ъпкот, която идентифицира главно защото Катя бе написала името му над собствения си подпис.

– Кой е поставил рисунката на бедния човек върху дъската за дартс? – попита тя с лековат тон.

След като не получи отговор, обърна се и се озова директно срещу умрял плъх.

Робин изпищя и с препъване отстъпи назад към стената. Плъхът бе полуразложен и нямаше очи; зъбите му бяха жълти, дебелата му, подобна на червей опашка беше вдървена. Вонеше на спирт и Брам със смях го тикаше към нея. На пода до леглото имаше голям буркан, пълен с мътна течност и свален капак.

– Не! – извика Робин, бутна Брам настрани и почти изтича навън от стаята в пустия коридор, като забърза по обратния път в опит да устои на първично желание да хукне, макар да не чуваше Брам да върви зад нея.

Когато стигна до стълбищната площадка, видя Пез, явно раздразнен, да стои сам във фоайето долу, но изражението му се разведри, когато тя заслиза по стълбите.

– Помислих си, че си духнала.

– Не – отвърна Робин, докато се опитваше да се успокои. – Брам искаше да ми покаже нещо горе.

– Олеле, боже. – Пез май го досмеша донякъде. – Какво?

– Нещо, което си нарисувал на стена – отвърна Робин и се опи­та и тя да се направи на развеселена.

– По дяволите, нима ти е показал това? – омърлуши се Пез. – Беше шега... а тази врата би трябвало да е заключена.

Робин тъкмо бе стигнала до фоайето, когато Брам изфуча надолу по стълбите зад нея.

– Откъде взе ключ за стаята на Джош? – обърна се настойчиво Пез към момчето.

Брам нагло вдигна рамене, после погледна Робин право в очите.

– Зоуи го е направила – заяви с широка усмивка, после изтича зад ъгъла по посока на кухнята.

67

– Какво е направила Зоуи? – попита Пез.

– Нямам представа – излъга Робин. – Той е... забавно момче, нали?

– „Забавно“ е едно от определенията за него – изсумтя Пез. – Хайде, отиваме в „Гейтхаус“.

Предишното добро настроение на Пез изглеждаше леко помрачено от разговора му с Ормънд, макар че духът му се повдигна, щом излязоха в меката привечер навън. Докато вървяха към пъба, разпитваше Робин за маркетинговата ѝ кариера, която тя, за щастие, бе обмислила в достатъчно подробности, че да може да му дава готови отговори.

– Но не го ли намираш отегчително все пак? – попита Пез.

– Разбира се, че да – отвърна Робин и Пез се разсмя.

– Прощавай, че се забавих толкова дълго горе.

– Няма проблем. Поговорих си с Нилс.

– О, така ли? – ухили се Пез. – И как ти се стори той?

– Интересен – отвърна Робин и Пез отново се засмя.

– Не бой се, можеш да си кажеш, че е сбъркан. Не ми е баща, да речеш. Та за какво ти приказваше той?

– Ами... за индуистки тантризъм, капитализъм, самоубийства, аномия... – Робин го наблюдаваше с крайчеца на окото си за реакция, но не забеляза никаква. – За аристократичен мироглед и как смъртта била обусловена...

– Почерпил те е с най-големите си хитове – ухили се Пез. – Той е безобиден, просто е ексцентричен... Смята се за роден аристок­рат, защото е оцелял, след като е наследил милиони от баща си.

– Голяма мъка трябва да е било – подхвърли Робин и този път, когато Пез се засмя, посегна и леко я докосна по ръката.

– Забавна си – каза леко изненадан.

– Показа ми и творбите си.

– Нима? Как ти се видяха? – Преди Робин да е успяла да отговори, Пез отсече: – Ужасни са, нали? Не се притеснявай, всички знаем, че са боклук. Той мина през какво ли не: живопис, скулптура, гравюри, дигитално проектиране... Миналата седмица заговори за дърворезба.

– Продал ли е нещо някога? О, не, почакай. Той смята, че изкуст­вото трябва да е безплатно, нали така?

– Да – отвърна Пез. – Лесно е да се каже, като вече имаш милиони в банката. Понякога изпълнява малки моноспектакли в Норт Гроув и всички курсисти, дето присъстват от години, идват да пият вино и лоялно го уверяват, че е гений. Някои от тях май го и вярват. Мило е всъщност... Той каза ли ти от коя раса си?

– От коя раса? – повтори Робин. – За какво говориш?

– Ще ти трябва една бира, преди да ти го обясня – отвърна Пез. „Гейтхаус“ вече се виждаше – голяма дървена постройка в черно и бяло с маси отвън.

– Навън ли искаш да седнем, или вътре? – попита Пез.

– Вътре – отвърна Робин. Сега, след като с Пез не стояха под сенчестия балдахин на дърветата в гробището, тя се боеше, че при по-внимателен поглед ще се види как е с перука и контактни лещи.

– Какво ще пиеш? – попита Пез, когато влязоха в много просторния бар с тухлени стени и дървен под, в който имаше много маси и една трета от тях бяха заети.

– Чаша червено, моля – отвърна Робин. – Само ще отскоча до тоалетната.

Тапетите в дамската тоалетна бяха с рододендрони и папагали. Робин се заключи в кабинка, прати на Страйк снимката на колажа на Нилс с Еди, после му се обади. Той отговори почти мигновено.

– Не си ли на курс по рисуване?

– Отмениха го и вместо това съм на по питие с Пиърс. Слушай, току-що ти изпратих снимка на картината, която Нилс де Джонг е дал на Грант Ледуел, тоест дал му е копие от нея, а сега искам да си запишеш всичко случило се току-що, докато още го помня, защото аз няма как да го направя. Пез ме чака в бара.

– Казвай – подкани Страйк.

Робин разказа за посещението на Ормънд при Пез, всичко, което си спомни от дрънканиците на Нилс за смъртта на Еди, описа в подробности стаята на Джош и завърши с кратко описание на поведението на Брам, кулминацията на което бе обвинението му към Зоуи. През цялото време чуваше забързаното скърцане на писалката на Страйк.

– Боже мой, това е безумно много информация – възкликна Страйк, когато тя завърши. – Браво на теб.

– Веднага трябва да влезеш в играта – продължи Робин. – Пос­ледния път, като погледнах, Аномия го нямаше, но това беше преди повече от три часа.

– Докато говорим, се превръщам в Бъфилапи – увери я Страйк и тя чу как той зачатка по клавиатурата.

– Добре, ще ти се обадя, като приключим с питиетата.

– Непременно го направи. Успех.

Робин затвори, излезе от кабинката, погледна се в огледалото, за да се увери, че перуката и контактните ѝ лещи не са се разместили, включи телефона си на запис, върна го в чантата си с надежда той да улови разговора ѝ с Пез през шума в пъба и напусна кабинката.

Пез седеше до кръгла маса за двама в далечен ъгъл до прозорец с чаша червено вино и халба бира пред него. Приближил бе стола си до този на Робин, тъй че вместо да седят един срещу друг, всъщност бяха един до друг.

– И така – подхвана с усмивка Робин, след като се настани и едновременно с това свали черното си велурено яке, а очите на Пез автоматично обходиха гърдите ѝ и после отново срещнаха погледа ѝ, – каква е тази мания на Нилс да приписва на хората раси?

Седнала в близост, Робин отново усети телесната миризма на Пез. Голите му ръце бяха мускулести, а ноктите мръсни. Без джинсите и фланелката би изглеждал като някой от светците на Караваджо с големите му и тъмни скръбни очи и черната къдрава коса.

– Той разделя хората, които среща, на раси – отвърна Пез и като видя изражението на Робин, добави: – но става дума само за бели европейци. Открил го в някаква стара книга, където се говори за шест раси бели европейци. Чете чудати писания, за които никой никога не е чувал, и обича да се впуска в спор дори когато е друсан. Дай му да отхвърля общоприети мнения.

– Като ми каза за теб, че си класически западняк, това свързано ли е с расите?

– Ха, така ли ти каза? – възкликна Пез и направи лека гримаса. – Да. Аз съм западняк. Малък и тъмен.

Робин за малко не каза „Не си малък“, но си прехапа езика, преди да го е изрекла, защото тя си мислеше за ръст, но думите можеха да бъдат интерпретирани по съвсем друг начин.

– В сравнение с Нилс всички са ниски – подхвърли тя.

– Да, но западняците са с латиновъншност, емоционални и обичат зрелищата.

– А себе си за каква раса мисли Нилс?

– Нордическа – отвърна Пез. – Големият рус воин-създател. Очевидно е най-добрата раса, към която можеш да се числиш.

– Значи, макар и на шега, Нилс все пак е от господстващата раса – заключи Робин.

Пес се засмя.

– Да. Мариам много се ядосва, когато той подхване за расите, но Нилс твърди, че се нервирала, защото тя самата била динарически тип, а те са по-непълноценни от хората от нордическия.

Този път и Робин се засмя заедно с него, макар никак да не го намираше смешно.

– Един път Нилс каза на възрастен човек в инвалидна количка... Беше парти по случай края на учебния срок, ние си търсим всякакъв повод за купони... Та каза му, че бил класически Алпин. Това си е вътрешна шега между обитателите на Норт Гроув. Алпин е кодова дума за „досаден тъпак“. Дребнобуржоазен, тесногръд.

Робин се чудеше дали въпросният Алпин не е бил Иниго Ъпкот, но не пропусна дежурния смях тъкмо на място.

– Но смешното бе там, че въпросният човек познаваше книгата, където Нилс бе прочел за класификацията, ха-ха, та всъщност разбра как Нилс му казва, че е конвенционален, мудно мислещ и каквото още там са Алпините. Ти защо не си пиеш виното?

– Пия го – отвърна Робин и пое малка глътка. – И какво, мъжът в инвалидната количка каза ли „Как смееш да ме наричаш мудно мислещ и тесногръд?“.

– Не, каза следното – Пез го изрече с тон на помпозно негодувание: – „Расовите теории на господин Едикойси, както там му беше името на дъртия фашист, са напълно дискредитирани“ и отпраши с количката си. Веднъж подхванахме караница със същия човек по повод Битълс, а после той каза на жена си, че било време да си вървят, подкара си количката навън и повече не го видяхме, ха-ха.

– Кой от вас харесваше Битълс и кой не? – поинтересува се Робин.

– О, и двамата ги харесваме – отговори Пез. – Битълс са това, не кой да е. Не си спомням как стигнахме до тази тема, но накрая се сдърпахме в кой албум има песни само на Маккартни и Ленън. Аз бях прав – уточни Пез. – „Ден след тежка нощ“. Малко клише падам, защото съм от Ливърпул и харесвам Битълс, но...

Той дръпна надолу бието на фланелката си и разкри надпис в кръг в основата на якия му врат. Робин се наведе леко напред, за да го разчете, и с бързо движение на главата Пез я целуна.

В течение на целия си живот Робин Елакот бе имала в устата си всичко на всичко езиците на двама мъже: този на съпруга ѝ, с когото бе започнала да се среща на седемнайсет, и на момчето, с което излизаше, като беше на петнайсет, а неговите целувки бяха по-лигави и от тези на семейния им лабрадор. За част от секундата се напрегна, но Джесика Робинс не беше Робин Елакот: тя бе имала всички гаджета, от които Робин бе лишена; имаше регистрация в сайта за срещи Тиндър, посещаваше с приятелки лондонски клубове, тъй че Робин отвърна с престорен ентусиазъм, докато Пез пъхна длан в косата ѝ, за да държи главата ѝ неподвижна и силно притисна устни към нейните. Езикът му бе толкова активен в устата ѝ, че тя усети вкус на бира, каквато не беше пила, а горещият дъх на Пез облъхваше горната ѝ устна.

Когато прецени, че на Джесика – която имаше всичкия опит, липсващ на Робин, но не беше лесна плячка – ѝ стига, отдръпна се и Пез я освободи, като прекара ръка през перуката, която за щастие, бе изработена от естествен косъм. За да оправдае високата цена, платена за нея, трябваше да обясни на Страйк, че отблизо синтетичните си личат.

– Прелестна си – изрече Пез с предрезгавял глас.

– Просто се опитвах да прочета татуировката ти – отвърна свенливо Робин.

– It’s getting hard to be someone, But it all works out, It doesn’t matter much to me – цитира той. – „Strawberry Fields Forever“[17]. Отива чак назад до тила ми.

– Нима наистина за теб не е чак толкова важно? – попита Робин, като се чудеше как да поведе разговора към групата Строукс.

– Не чак толкова – кимна Пез. – Защо? Може би харесваш мъже, които карат големи коли и печелят куп пари?

– Не, такива ме отегчават до полуда – отсече Робин и Пез избухна в шумен смях.

Робин си каза с разтупкано от нерви и вълнение сърце, че ако това беше истинска среща, тя би се справяла изключително добре. – Е, как стана така, че отиде да живееш в Норт Гроув?

– Бях тук една вечер и се заприказвах с човек, който живееше там, а имах затруднения да си плащам наема. Вече го няма, но тъкмо от него научих, че разполагат със свободна стая. Отидох, срещнах се с Нилс, той ме хареса и каза: „Ами хубаво, идвай при нас“. И оттогава съм там. А ти къде живееш?

– В Кентиш Таун – изстреля приготвения си отговор Робин.

– Да, Зоуи ми каза, че си близо до нея. Сама ли?

– Не, имам две съквартирантки – отвърна Робин с намерение да задуши в зародиш всякаква мисъл, че могат да се уединят в апартамента ѝ. – Нилс каза, че Зоуи била болна днес.

– Така ли? – незаинтересовано промърмори Пез. – Ами тя е анорексичка. Никога не яде. Типичният фен на Мастиленочерно сърце.

– В какъв смисъл?

– Всичките, дето са истински заплеснати по него, са сбъркани. Търсят нещо. Самонараняват се и други разни щуротии. Защо не си пиеш виното?

– Пия – възрази Робин, макар да бе поела само три глътки, докато Пез междувременно почти беше опразнил халбата си. Не си падам много по алкохола.

– Ще трябва да поработим по този въпрос – каза Пез.

– Някой обаждал ли се е на Зоуи да провери дали е добре?

– Сигурно Мариам – отвърна Пез. Допи останалата си бира наведнъж. – Имах нужда от това – каза и Робин се запита дали разговорът с Ормънд беше събудил желанието му да пие.

– Ще ти взема още една – предложи Робин.

– Но твоята чаша е почти пълна още...

– Не сме на състезание, нали? – усмихна се Робин и Пез ѝ откликна.

– Добре, благодаря.

Тя се изправи и тръгна към бара, като усещаше погледа на Пез върху себе си. Умишлено бе пренебрегнала това му първо споменаване на Мастиленочерно сърце и възнамеряваше да поднови темата, след като той пийнеше още.

Когато Робин се върна с бирата му, Пез улови свободната ѝ ръка, докато тя сядаше.

– Не си каквато очаквах – каза и я заоглежда с лека усмивка.

– Защо, ти за Алпин ли ме мислеше? – пошегува се Робин и му позволи да преплете пръсти с нейните.

– Не, просто те имах за по-резервирана.

– О, аз съм много резервирана – отвърна Робин. – Ти явно извикваш нещо у мен.

Пез се разсмя. Ръката му беше топла и суха.

– Ходиш ли си често в Ливърпул? – попита тя, като си спомни Инстаграм профила му, където той говореше за едномесечни престои в родния си град.

– Да – каза той. – Моят старец страда от мотоневронна болест. Вдовец е и живее сам.

– О, колко тъжно – изрече съчувствено Робин.

– Основно сестра ми се грижи за него, но тя пък има две деца с аутизъм, така че и на мен ми се налага да поема от товара ѝ, та да си отдъхне.

– Много хубаво от твоя страна – похвали го Робин. – Охо... и ти не си какъвто очаквах.

– Нима? – взря се в нея Пез с лека усмивка, докато стискаше силно пръстите ѝ. – И какво точно означава това?

– Ти си добър по душа – отговори Робин. – Почтен човек. Мислех те за... знам ли... артистичен тип, плейбой.

– Защо? Защото се разголвам за курса по рисуване ли?

– О, никак не възразявам срещу това – отвърна Робин и Пез отново се разсмя. – Е, каква друга музика харесваш?

– Всякаква, стига да е хубава, все едно – вдигна рамене Пез. – А ти кога се раздели с приятеля си?

– Преди около шест месеца. Как е при теб?

– Повече от година не съм се виждал сериозно с някоя. Нe че съм останал на сухо де.

– Обзалагам се, че не си – подхвърли Робин и Пез я придърпа за нова целувка.

Тя имитираше ентусиазъм, когато той притисна лице към нейното и зъбите им тракнаха едни в други, а ръката му отново се зарови в косата ѝ. На Робин ѝ се искаше той да престане да пипа перуката ѝ и нямаше как да не заподозре, че и тя като бирата служеше на Пез да се отърве от тревогите си. Усещаше се някакво безразсъдство в маниера му. Отново тя бе тази, която прекъсна контакта, и той простена леко при това.

– Обикновено не върша такива неща по светло – прошепна му тя и хвърли поглед към останалите посетители. Двама мъже на средна възраст на бара явно бяха наблюдавали епизода и се подсмихваха похотливо.

Пез, който бе приближил стола си още повече към нейния, я обгърна с ръка и пръстите му помилваха гърба ѝ.

– Няма проблем – отвърна. – Скоро ще се стъмни.

– Пий си бирата – поръча му Робин – и ми разказа за работата си. – Мариам каза, че си много добър.

– Такъв съм – кимна Пез, – просто не мога да си осигуря пос­тоянен ангажимент. Отчасти защото трябва да отскачам до дома да се грижа за татко. Изтрая далеч по-дълго, отколкото предвиждаха, когато му поставиха диагнозата. Но имам едно-две неща предвид... може би. Зависи.

– Покажи ми нещо твое – предложи Робин. – Обзалагам се, че си в Инстаграм.

– Да, там съм – потвърди Пез.

Той трябваше да махне ръката си от нея, за да извади телефона си и да влезе в Инстаграм.

– Ето – плъзна телефона си към Робин.

– Еха... – възкликна тя.

Този път ентусиазмът ѝ не беше престорен: видяното бе много впечатляващо. Докато тя разглеждаше графики, фентъзи арт, анимирани образи и кратки анимационни клипове в различни стилове, Пез пак се наведе към нея, преметна ръка на облегалката на стола ѝ и започна да ѝ обяснява за всяка една.

– Тази беше поръчка за книга с комикси... Тази беше за рек­лама, но клиентът не я хареса. Плати ми все пак... Тази беше за организатор на игра, който фалира. Още се опитвам да си взема някак нещата обратно...

– Всичко това в Норт Гроув ли си рисувал?

– Да, повечето. Нилс разполага с всички най-нови технологии.

– Хубавка е – отбеляза Робин и посочи към познат образ. Сърцевидното лице на Киа Нивън я гледаше от портрет в анимационен стил на чернокоса жена в дълга развяна зелена роба, като гърдите ѝ бяха почти изцяло на показ. Голяма сърповидна луна светеше в нощното небе зад нея.

– Лунатичка – отбеляза Пез с поредното изсумтяване. – Ходеше с един от колектива. Трябваше ми модел за секси вещица, така че я накарах да ми позира. Тя се съгласи само за да накара приятеля си да ревнува. Нервира се, когато той отказа да дойде и да гледа. Истината е, че той се натискаше с друга, докато тя беше долу при мен в студиото.

– Леле – промърмори Робин.

– Да – подсмихна се той. – След като той я заряза, тя дойде в Норт Гроув уж да си прибере някои неща. Като се качила до стаята му, вратата била заключена и ги чула да се чукат, тъй че дотича при мен в пълна истерия. Само след двайсет минути вече ми се предлагаше, но аз не си падам по откачалки.

Робин си отбеляза наум, че това беше точно обратното на историята, разказана от Киа на Страйк, в която Пез бе свалял Киа, а тя го отблъснала. Продължи да разглежда публикуваното на страницата, като търсеше претекст да върне разговора към Мастиленочерно сърце.

– Това да не е котаракът на Нилс? Онзи, който изчезнал?

– Да – отвърна Пез, като погледна рисунката на спящата котка с окраска на костенуркова черупка. – Опитвах се да се докопам до поръчка за илюстриране на детска книжка за домашни любимци. Не обичам котки, алергичен съм. Може да съм се издал някак, защото така и не получих възлагането. Това създание има само едно око, но не си личи, когато спи.

– Как е изгубил окото си?

– Не знам, никога не съм питал... Няма го от близо седмица вече. Или е прегазен, или Брам го е удушил.

– Какво? – престори се на шокирана Робин.

– Той е един малък психопат. Щом стигне ръст метър и осемдесет, изнасям се. Нищо чудно това да е идния вторник при скоростта, с която расте. Е, стига за това – каза внезапно и постави ръка върху нейната тъкмо когато се появи ъгловата черно-бяла фигура в дълъг викториански редингот.

– Беше ми приятно да ги разглеждам.

– А на мен ми беше приятно другото ни занимание, но ти ме спря – отвърна Пез с усмивка и пъхна телефона в джоба на джинсите си.

– Е, какво стана – подхвана Робин, когато Пез взе отново да я милва по гърба, – върна ли на онзи човек онова, което бе дошъл да си иска?

– Не – отвърна Пез и усмивката му мигом угасна.

– Какво беше то?

– Нищо. Изгубих го. Само че не беше негово. – След кратко колебание добави: – Приятелката му ми го даде.

– Аха – промълви Робин. – Но защо тогава той...?

– Приятелката му беше Еди Ледуел. Момичето, което направи Мастиленочерно сърце. Онази, дето я убиха.

– О, горкият човек! – възкликна Робин.

– Какво? – реагира Пез, после вдигна рамене. – Е, да, сигурно е така.

Пез отпи доста от бирата си, а умът на Робин работеше с висока скорост.

– Слушай – заговори тя, взела бързо решение. – Тъй като я спомена... аз... не знаех дали да ти го кажа, но това доста ме пос­тресна.

– Кое?

– Всъщност знам за какво говореше онова момче в къщата.

– Кой, Брам ли?

– Да. Каза ми, че Зоуи е убила момичето. За Еди говоря.

– Брам е казал, че Зоуи е убила Еди?

– Да – потвърди Робин. – Аз, естествено, не му повярвах. Но е странно дете да каже такова нещо.

– Боже господи – промърмори Пез, свали ръката си от облегалката на стола на Робин и прекара длани през къдравата си черна коса, преди да изгълта докрай бирата си.

– Не биваше да ти казвам – изрече тихо Робин.

– Бях решил, че мога да прекарам една вечер, без да мисля за това.

– О, аз... съжалявам, че го споменах – каза Робин и този път позволи да се промъкне едва доловима нотка на огорчение. – Джесика Робинс нямаше вина, че беше заведена в онази горяла стая от сбъркано хлапе и бе обременена с приказки за убийство. Джесика Робинс беше засегната от тази внезапна промяна в тона и започваше да мисли, че Пез не е забавният чаровник, за какъвто го бе взела първоначално.

– Не – побърза да каже Пез, – недей... ти нямаш вина. Просто беше ужасно, откакто се случи. Всички постоянно за това искат да говорят, а какъв е смисълът? Та тя е мъртва, по дяволите, нали така? Непрестанните приказки на тази тема няма да я върнат обратно... Брам просто не харесва Зоуи, това е. Тя влиза понякога в ролята на негова бавачка. А той не харесва никой да му казва какво да прави. Виждала си я, тя не би могла да повдигне мачете, а какво остава да го използва... Ще го допиеш ли някога това вино?

– Да – отвърна Робин, като внимаваше да запази точната доза резервираност в гласа си.

– Прощавай – каза Пез, като изглеждаше отчасти разкаян и отчасти подразнен. – Просто на всички ни се струпа много. Дори от полицията ме разпитваха.

– Сериозно ли?

– Да. Разговаряха с всички, които познаваха Джош и Еди. Дори с Мариам.

– Шегуваш се!

– Не. Тя е знаела, че Джош и Еди ще се срещнат в гробището в онзи следобед. Само че водеше курс по това време. За деца със специални потребности. Аз пък бях в студиото и работех върху идеята си за комикс.

– За погребалния агент, пътуващ във времето?

– Да – отвърна Пез, макар да не изглеждаше особено поласкан, че Робин е запомнила. – Така или иначе, бяха ме видели хора, като са минавали покрай вратата, така че не бях заподозрян в убийство. Но после ченгетата искаха да знаят аз ли съм онзи трол, който е преследвал Еди в Туитър.

Той изсумтя презрително.

– Три години живях в една къща с нея. Ако съм искал да я тормозя, не би ми притрябвал шибаният интернет за това. Без друго знам кой е въпросният трол, не е трудно да се отгатне.

– И кой е бил? – попита Робин, като се опита да запази тона си неутрален.

– Един на име Уоли Кардю – отвърна Пез, без да се замисли и секунда.

– Ти каза ли го на полицията?

– Да. Обясних им как през цялото време знаех, че е той. Аномия, така се нарича тролът...

– Аномия? – повтори Робин. – Колко странно. Нилс току-що...

– Да една от причините да знам, че е Уоли, беше името. Чух как Нилс му обяснява думата. Взел я е буквално от кухненския прозорец.

– О, нима лично познаваш този човек?

– Да. И двамата имахме участие в Мастиленочерно сърце. Озвучавахме герои. Аз работих само по два епизода, защото трябваше да се прибера у дома и да гледам татко известно време, а като се върнах, друг бе поел ролята ми и имитираше ливърпулски акцент.

От изражението на Пез Робин отсъди, че е останал недоволен от ситуацията.

– Уоли има приятел, който умее да програмира. Спомням си, че ми разправяше как искал да вземе игра, замислена от някакъв човек. А този трол, Аномия, ръководи онлайн игра, базирана на анимацията, заедно с приятел. Така че не е сложно като астрофизика, да речеш.

– Ще си взема още една бира – каза Пез. – Сигурна ли си, че не искаш вино?

– Не, нека първо допия това – отговори Робин.

Пез отиде до бара, а умът на Робин препускаше. Някои от нещата, казани от Пез за него самия, пасваха на профила на Аномия, съставен от нея и Страйк, и все пак тя си бе представяла, че ако седне лице в лице с Аномия, ще го почувства, ще знае инстинктивно, защото злобата и садизмът, демонстрирани от дългото му преследване на Еди Ледуел, щяха да проличат у него колкото и хитро да ги прикриваше. Пез Пиърс може да не беше идеалният ѝ партньор за чашка, но тя не можеше да си въобрази, че би посвещавал часове от живота си на играта или на безмилостен тормоз, провеждан в Туитър. Той беше талантлив художник, имаше успехи сред жените, беше запален по музиката. На Робин ѝ изглеждаше като човек, водещ напълно удовлетворителен живот в реалния свят, на когото не му бяха потребни съмнителните удоволствия да бъде анонимна онлайн персона.

Когато той се върна на масата и седна, Робин го попита:

– Защо те смениха в анимацията? Не би ли било по-добре да използват автентичен жител на Ливърпул вместо някой, който да имитира тамошния говор? Мразя, когато хората имитират моя акцент – добави тя. – Един в службата мисли, че е много забавен, като го прави, когато говоря по съвещания.

– Проклети лондончани, това е то – отсече Пез и отпи от новата си бира. – Еди каза, че не знаели кога ще се върна, та затова решили да продължат без мен. Хайде стига сме приказвали за проклетата анимация. Казах ти, че искам да си почина една вечер.

– Добре – отвърна Робин, като се погрижи да изглежда стъписана и леко обидена.

– О, прощавай, съжалявам – изрече Пез, като мигом се огъна пред нейната хладина. – Аз просто... главата ми не побира онова, което се случи.

– Е, не съм учудена. Истински кошмар си е.

Пез отново плъзна ръка на облегалката на стола ѝ.

– Споменах ли, че си истинска прелест?

Робин го остави пак да притисне уста към нейната. Тази целувка бе по-нежна, не продължителен сблъсък на зъби с намесени език и слюнка, което изглеждаше уместно след обсъждане на убийство. Когато Пез я пусна, Робин каза тихо:

– Може би ще ти помогне да говориш за това.

– Предлагаш да бъдеш мой психотерапевт ли? – подхвърли той, като я гледаше в очите, докато милваше гърба ѝ.

– Нямам лиценз – отвърна Робин, – но пък плюсът е, че предлагам обслужване, каквото не можеш да получиш по здравна каса.

Последва поредният му висок смях и преди да я е попитал какво точно има предвид, Робин каза със сериозен тон:

– Може би наистина е редно да поговориш с някого. Било е твърде травматично за теб, а бездруго си имаш достатъчно стрес в живота с болния си баща.

Той изглеждаше някак смутен от думите ѝ.

– Защо се разделихте с приятеля ти?

– Изневери ми с моя приятелка – отговори Робин. – Защо питаш?

– Защото си прекрасна и мила. Той трябва да е бил тъп гадняр.

„О, не пак“, помисли си Робин, когато Пез се доближи за нова целувка. Беше най-дългата до този момент. Поне не докосваше косата ѝ, но докато езикът му се движеше в устата ѝ, прегърна я с две ръце и едва не я изтегли от стола ѝ.

– Контролирай се – прошепна тя срещу устата му и с мъка се освободи. – Боже мой. Хората ни зяпат.

– Просто ми се прииска от тази терапия, дето здравната каса не я предлага.

– Забрави частта с говоренето – припомни Робин и главно за да му попречи пак да я целуне, надигна чашата си и изпи останалото вино наведнъж, докато Пез продължаваше да я гали по гърба.

– Така те искам – каза той, докато я гледаше как пие.

– Не се шегувам – подхвърли Робин с лековат тон. – Преживял си нещо ужасно. Личи си, че си разстроен.

– Само не си мисли, че съм изгубил най-добрата си приятелка – изрече дрезгаво Пез. – Отдръпнах се от нея дълго преди случилото се.

– Защо? – попита Робин.

– Не ти трябва да слушаш за това – промърмори Пез. – Повярвай ми.

– Добре – отвърна Робин и отново вкара малко хладина и лека обида в гласа си. На Джесика Робинс не ѝ беше драго да я прие­мат като само малко по-добро средство за отвличане от бирата. Тя обичаше да има малко разговор, преди да бъде вкарана в леглото. След няколко секунди напрегнато мълчание Пез заговори:

– Добре, но те предупредих. Е, хубаво... един от другите дубльори в анимацията се мотаеше в компютърната стая в Норт Гроув, докато чакаше сцената си. Влязох и той бързо затвори онова, което гледаше, и това събуди любопитството ми. Никога не съм го харесвал. Частно училище, богати родители, навираше в очите на всички колко е привилегирован. Веднъж Уоли изрови отнякъде снимка на подготвителното му училище преди колежа. Явно я беше намерил в интернет. Разпечата я и я закачи на стената, а лицето на Тим бе насложено върху един от малките лигльовци с розови каскетчета. Отгоре бе написал „Тим се учи да презира привилегированите хетеросексуални бели“.

Робин се засмя.

– На Тим това не му хареса – с известно задоволство добави Пез. – Ама никак. Срещал съм хора като него, като съм поработвал тук и там. Тъпаци от средната класа, които те презират, защото си отраснал в работническа среда. Мислят си, че се перчиш с това. Че се опитваш да спечелиш нечестно предимство с картата на потисничество.

Робин пак се засмя.

– Все едно... Знаеш ли какво е лоликон?

– Не, какво е?

– Поредица рисунки на малки момичета. Показват как правят разни неща със сексуален характер. Тръгнало е от Япония, но сега е в целия нет.

– О... – промълви Робин и мислите ѝ отново запрепускаха. – Това е... гадно.

– Да... Та в такъв сайт гледаше Тими Свръхосъзнатия, когато влязох и го заварих. Нямаше време да изтрие историята на браузъра, защото Еди се появи веднага след мен и му каза, че ѝ е нужен за сцената. Та така можах веднага да проверя какво е разглеждал. Казах го на Еди, след като всички се бяха разотишли, и се скарахме. Тя не ми повярва. Беше го издигнала на пиедестал като герой. Винаги бе искала да е харесвана от умни хора. Не се бе явявала на матура за напреднали, нямаше висше образование. Не можеше да прозре, че този Тим е кофти човек. Мислеше го за умен само заради префърцунения му говор. Така или иначе, отиде и го попита за казаното от мен. Той отвърнал, че лъжа, и тя му повярва. Тогава вече си спретнахме истински скандал, заявих ѝ, че след като има нездрав интерес към деца, не бива да го води в Норт Гроув да помага с детските курсове. Знам, че става дума просто за рисунки, но някои от тях са си хард порно. А тя ме обвини, че съм озлобен и разни такива от сорта.

– Защо е мислела, че си озлобен? – направи се Робин на възмутена от името на Пез.

– Ами сигурно защото вече бяха постигнали голям успех – отвърна мрачно Пез. – След този случай не си говорехме много.

Той нацупено пийна още бира, после продължи:

– Работата е там, че преди тя да се запознае с Джош... това е съавторът ѝ на анимацията... имаше нещичко между нас. Не сериозно. Работехме върху общ проект...

Пез рязко млъкна.

– И ето нà, че сега проклетото ѝ гадже идва да ми иска да му предам нещо, което си е мое. Може да се пръждосва по дяволите – отсече Пез, макар на Робин да ѝ се стори, че долавя известна неловкост зад този гняв и напереност. – Мое си е и ще си го задържа.

Значи не си го изгубил, помисли си Робин, а милата и добричка Джесика Робинс изрази единствено съчувствие по отношение на справедливото негодувание на кавалера си, преди да предложи да му вземе четвърта бира.

68

На Страйк му бе омръзнало да е затворен само в офиса и мансардния си апартамент и реши да прекара вечерта в „Тотнъм“, където можеше да се наслади на две-три бири, докато продължаваше онлайн проучванията си. „Тотнъм“ обаче се оказа нетипично препълнен като за четвъртък вечер, така че вместо това се отправи към „Ейнджъл“, но там пък го посрещна табелка на вратата, че използването на мобилни телефони и лаптопи в заведението е забранено.

Копнежът му да пийне бира растеше с всеки провален опит да се добере до изпотената чаша и накрая се озова в „Кеймбридж“, голям и шумен пъб на ръба на театралния район. Едва бе седнал с първата си „Дум бар“, когато се обади Робин и го помоли да я замести като Бъфилапи в Играта на Дрек. Наложи му се да се откаже от планираното проучване и вече бе прекарал последните два часа да се прави на Бъфилапи в компанията на редуващи се бири и бургер с пържени картофи. Като се изключеше разговор в частен канал с Духче1, присъствието му в играта бе лишено от събития. Аномия така и не се появи.

В десет без петнайсет Страйк още беше в „Кеймбридж“ и се чувстваше все по-отегчен от играта, когато телефонът му иззвъня.

– Страйк.

– Добър вечер – каза Нътли. – Имам нещичко за Киа Нивън.

Страйк бе пратил най-новия си подизпълнител в Кингс Лин с надеждата най-сетне да изключи Киа от разследването. Изборът на Нътли до голяма степен бе продиктуван от желанието на Страйк да го държи далеч от себе си.

– Казвай – поръча Страйк, извади писалка и придърпа бележника си по-близо.

– Тя излезе да пийне с приятели в местен винен бар – подхвана Нътли.

– Значи се движи добре, така ли? – попита Страйк.

– Носеше бастун и приятелите ѝ я обслужваха в бара – каза Нътли, после замълча и зачака да бъде подканен, навик, който както много други у него Страйк намираше за крайно дразнещ.

– И това ли е всичко?

– Не – отвърна Нътли и май бе развеселен, че Страйк си го е помислил. – Преди около двайсет минути някой я потърси по телефона и тя излезе извън бара да приеме обаждането. Аз също излязох, уж за да запаля цигара.

Нътли направи пауза, за да бъде похвален за своята инициативност. Но тъй като от Страйк го посрещна единствено мълчание, той продължи.

– Та тъй, докато говореше с някого по телефона, тя почти изпадна в истерия. Искаше да знае защо не са ѝ върнали обаждането по-рано и такива разни неща. Настояваше, че трябва да предаде съобщение на Джош, и искаше този човек да го уреди. Заяви, че хората в Едит говорели ужасни неща за нея, които не били верни или били преиначени... в този дух. И още – тонът на Нътли бе като на фокусник, дето се кани да измъкне заек от цилиндър, – тя каза, че според нея Аномия стои зад всичко това. Наприказваното в Едит.

– Сигурен ли си, че не е казала Редит? – попита Страйк, без да си направи труда да скрие раздразнението си.

– Какво?

– Редит – повтори Страйк.

– Да, може и така да е било – отвърна Нътли, като обмисли въп­роса за няколко секунди. – Но както казах, беше в истерия, трудно ѝ се разбираше какво точно говори. Нали те всички са художници, та си рекох, че Едит може да е нещо тяхно си...

– Узна ли името на човека, с когото говореше?

– Не я чух да се обръща с име.

Ами как ли пък ще чуеш.

– Добра работа, Нътли – изрече гласно Страйк, като тонът му беше в противоречие с думите. – Напиши доклад за това и ми се обади, ако се случи още нещо.

След като приключи с Нътли, Страйк се върна към Играта на Дрек, като много му се прииска да имаше някой до него, който да обслужва и него, притичвайки до бара. По околните маси бяха насядали хора, които се смееха и разговаряха. Той бе единственият самотен пияч, четиресетгодишен чудак, участващ в игра и копнеещ за цигара. Едва избегна атака от дигитален вампир, след което успешно преведе Бъфилапи покрай каменен лъв с помощта на бележките на Робин за мамене („напиши Ти си лош каменен мукфлук бе“) и тогава пристигна съобщение от полусестра му Прудънс.

Той, разбира се, все още не се бе срещал с нея. Докато той бе възпрепятстван от болния си крак и претоварен с работа, тя пък бе заета покрай пострадалата си дъщеря.

Здравей. Силви вече е много по-добре, та какво ще кажеш да се видим за по едно бързо питие следващия четвъртък.

Страйк реши, че не е нужно да отговаря веднага, и върна вниманието си към екрана на лаптопа. Пет минути по-късно телефонът му зажужа с ново съобщение, а после иззвъня, преди той да е успял да го погледне. Беше Робин, тъй че той отговори незабавно.

– Здравей – каза тя. – Току-що се разделих с Пез. Аномия появявал ли се е в играта?

– Не – отвърна той и Робин простена. – Но пък проведох личен разговор с Духче1, който, мога да ти кажа, разбира от футбол. Най-нормалният, когото съм срещал дотук. Но все пак трябваше да ми кажеш, че Бъфилапи е поддръжник на „Манчестър Юнайтед“.

– О, по дяволите, няма ли го в бележките? Прощавай. Това беше първият отбор, който ми дойде наум.

– Няма страшно, размина ми се. – Но от любезност можеше да кажеш, че е „Арсенал“. Как беше с Пез?

– Пратих ти запис на разговора ни. Аз самата не съм го прос­лушвала, така че нямам представа колко е уловил телефонът ми. В пъба беше доста шумно.

– И аз тук имам същия проблем – оплака се Страйк, като повиши глас да надвика особено гръмогласната компания, настанила се на съседната маса.

– При първа възможност ще запиша бележките си, просто за всеки случай, ако записът не се е получил. Измъкнах някои интересни неща от него.

– Къде си в момента? – попита я Страйк, защото му се стори, че чува трафик.

– Вървя към Джънкшън Роуд – отговори Робин. – Опитвам се да си хвана такси.

– За кой дявол се движиш към Джънкшън Роуд?

– Може нищо да не е, но имам някакво чувство... Страйк, ето такси. Ще се видим утре в офиса и ще обменим сведения.

Робин помаха на приближаващото се такси, то спря, а тя съобщи на шофьора адреса и се качи.

Макар да се бе постарала с всички сили да звучи естествено по телефона, определено бе разтревожена. Беше махнала последния час от прекарването си с Пез от записа, пратен на Страйк, тъй като бе изпълнен с все по-чести целувки и все по-настойчиви опити да я върне в Норт Гроув „само за по още едно питие“. Робин бе готова да направи много за Детективска агенция Страйк и двайсетсантиметровият белег от нож на ръката ѝ го доказваше, но не смяташе, че да преспи с Пез влиза в задълженията ѝ и че Страйк би го очаквал от нея, въпреки че, ако прекараше нощта с Пез Пиърс, това можеше да им позволи да го изключат като Аномия.

Докато таксито се движеше по Хайгейт Хай Стрийт, Робин си даде сметка, че е колекционирала богат набор от мъжки реакции на отхвърлянето. Пез се нареждаше някъде помежду студения гняв на Хю Джакс и неловкото бързо оттегляне на Райън Мърфи. Опитал се бе да прибегне към манипулиране („Какво, не ми се доверяваш ли?“), а накрая го бе ударил на молба тя да му даде телефонния си номер. Робин му даде онзи на временния телефон, който бе използвала с Тим Ашкрофт и Ясмин Уедърхед, и след още един клинч пред „Гейтхаус“, при който Пез я притисна тъй силно към себе си, че тя усети всеки мускул под фланелката му, най-сетне успя да си тръгне.

Объркани мисли, отчасти на гузна съвест, отчасти на удоволствие, се блъскаха в главата на Робин, докато таксито се движеше към апартамента на Зоуи. Пез Пиърс не беше от мъжете, които общо взето намираше за привлекателни – не беше фен на мръсни нокти, нито на силна миризма на некъпано тяло; не го харесваше особено и не забрави нито за миг, че е там, за да изскубне информация от него. Само че, когато езикът му бе влязъл дълбоко в устата ѝ, а ръцете му галеха гърба ѝ, тялото ѝ, непознало каквато и да било форма на сексуален контакт вече три години, не искаше да знае какви ги крои мозъкът ѝ. Донякъде неудобната истина беше, че физическата ѝ реакция на Пез не беше изцяло престорена. Робин не беше сигурна дали се чувстваше повече засрамена, или възгордяна, задето Пез Пиърс, мъж с богата (както подозираше тя) сексуална история, не бе усетил в поведението ѝ нещо, което да издава липсата ѝ на опит. Това последно разсъждение я отведе право до спомена за онзи момент със Страйк пред „Риц“. За щастие и в полза на душевния ѝ покой, таксито завърши краткия си пробег до Джънкшън Роуд и спря на ъгъла край мизерната сграда, където живееше Зоуи Хейг.

Видя светлина в един от прозорците на втория етаж, където бе окачена тънка розова завеса. Робин зави зад ъгъла на Бруксайд Лейн и огледа звънците до вратата, където бе видяла да влиза Зоуи. Нейното име го нямаше до никой от тях и като рискува с догадка, Робин натисна най-горния.

Никой не отговори. Робин натисна отново. Мина още една минута. Разбира се, при това окаяно състояние на сградата бе напълно възможно звънецът да не работи. Робин го натисна за трети път.

– Ехо? – прозвуча някак металически гласът на Зоуи по домофона.

– Зоуи, здравей – обади се Робин и отново пусна в пълна сила йоркшърския си акцент. – Джесика от Норт Гроув е. Минавах оттук на път за вкъщи и се чудех дали си добре. Казаха ми, че си болна.

– О – промълви Зоуи. – Добре съм, да. Просто разстроен стомах.

– Нужно ли ти е нещо?

– Аз... не. Но все пак много ти благодаря – каза Зоуи.

– Ами добре, надявам се скоро да оздравееш – пожела ѝ Робин.

– Благодаря – отговори Зоуи.

Робин пресече на отсрещния тротоар с очи към прозореца на Зоуи. Нечий силует мина покрай тънката розова завеса. Изглеждаше твърде голям, за да е на Зоуи. Като се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава, Робин внимателно свали кестенявата перука и я прибра в чантата си, после отстрани лешниковите контактни лещи. Сега, ако някой погледнеше надолу към улицата, щеше да види просто руса жена, вероятно чакаща някой да я прибере с кола.

Измина цял час. Никой нито влезе, нито излезе от сградата. Но Робин продължи да чака.

Десет минути преди полунощ млад чернокож мъж приближи до вратата и я отключи. Робин мигом хукна през улицата.

– Извинете, нали няма да възразите да вляза? Забравих моите ключове у приятелката ми, а сега тя не отговаря, като ѝ звъня.

Младият човек не се възпротиви.

Коридорът бе мръсен, а незастланите бетонни стълби бяха осеяни с угарки и опаковки от храна. Миришеше така, сякаш поне един човек бе използвал стълбището за писоар.

Робин се изкачи по тесните стълби зад наемателя, който изчезна зад една врата на площадката на първия етаж и остави Робин сама да се качи до втория етаж. В движение тя изключи звука на телефона си.

Докато Робин наближаваше най-горната площадка, видя на светлината на единична гола крушка, висяща от тавана, две врати – едната затворена, другата открехната. През втората се виждаше баня с размерите на дрешник, чиито стени бяха покрити с мърляви и напукани плочки и душ над тоалетната чиния. Робин се съмняваше, че това преустройство е било законно.

Затворената врата имаше вид, сякаш можеше да бъде преодоляна с един добър ритник. Робин беше напълно наясно за риска, който поема, но се промъкна до нея и прилепи ухо към цепнатината между евтината дървена табла и касата.

Чу мъжки глас. Звучеше ядосано, но явно говорещият бе наясно колко надалеч се носят звуците в тази паянтова сграда, та се въздържаше да вика и тя можа да улови само няколко думи.

– ...актьорска игра... свободен избор... натиск върху мен...

Робин отново погледна телефона си. Вече минаваше полунощ. Гостът на Зоуи явно възнамеряваше да остане за през нощта, но тонът му никак не беше любовен. Робин остана на мястото си с ухо, притиснато към цепнатината във вратата.

– ...да ми навредиш...

Сега се извиси гласът на Зоуи, писклив и разплакан, с много по-лесно различими думи от тези на мъжа.

– Никога не съм искала да ти причиня зло, никога!

– Говори по-тихо, по дяволите!

Зоуи се подчини, тъй че думите ѝ станаха неразбираеми, но по интонацията ѝ Робин отгатна, че го умолява.

И тогава Робин чу стъпки по посока на външната врата.

Тя бързо заслиза по бетонните стълби възможно най-безшумно и бе стигнала до площадката на първия етаж, когато чу вратата на Зоуи да се отваря.

– Не, моля ти се – чу момичето да казва. – Моля ти се, не си отивай...

– Пусни ме. Пускай! Взе да заплашваш, а...

– Не те заплашвах, аз само...

– Кой започна всичко това?

– Аз, аз започнах, знам...

– Още тогава ти казах, че аз поемам целия риск...

Робин продължи да слиза, като се стараеше да вдига възможно най-малко шум, докато не стигна до партера, където се притисна към стената, та да не бъде видяна, ако Зоуи или онзи с нея решаха случайно да погледнат надолу към стълбите.

– Моля те, остани, моля те, не го мислех, просто...

– Късно е. Трябва да си вървя. Имам доста да помисля.

– Не! – изплака Зоуи и гласът ѝ отекна сред плесенясалите стени.

– Казах да не повишаваш глас!

Раздаде се шум от движение и под прикритието му Робин отвори вратата към улицата и остана да се вслушва, готова да се измъкне.

– Махни се от мен! Постави ме в адски трудна позиция, а сега ме изнудваш...

– Нищо такова не правя – изплака Зоуи.

Сега по стълбите надолу се чуха тежки стъпки. Робин излезе тихо през вратата, съблече якето, неизменно носено от Джесика Робинс при посещенията ѝ в Норт Гроув, бързо зае позиция на десет метра встрани и наведе глава, като се преструваше, че гледа телефона си.

През падналата над лицето ѝ коса проследи как от входа излезе Тим Ашкрофт и се отправи към паркиран фиат. Секунди по-късно го последва босата и разплакана Зоуи. Тя се опита да спре Ашкрофт да се качи в колата, но той я отблъсна без никакво затруднение и след като затръшна вратата в лицето ѝ, подкара и се скри, но не преди Робин да е успяла да снима колата му.

Зоуи стоя трепереща и хлипаща насред улицата, докато колата не изчезна от поглед. Кльощавото ѝ тяло я караше да изглежда около дванайсетгодишна. Робин бързо сведе глава, когато тя тръгна към входа си, но Зоуи изчезна в сградата без нито един поглед към русата жена.

След като външната врата се затвори, Робин извади бележника и химикалката си, приклекна, опря бележника на коляно и записа всичко, което успяваше да си припомни от дочутата караница. Изнудване... кой започна това?... постави ме в адски трудна позиция...аз поех риска...

Отново се изправи и погледна на телефона колко е часът. Би искала веднага да се обади на Страйк, но беше твърде късно, той сигурно вече спеше.

Робин не допускаше колко погрешно е предположението ѝ. В този момент съдружникът ѝ, тръгнал си от „Кеймбридж“ преди час, беше съвсем буден и пушеше до малката кухненска маса. Пред него лежаха телефонът и бележникът му, като последният бе отворен на двойна страница, изпълнена с въпроси и наблюдения върху записания разговор на Робин с Пез, който телефонът ѝ бе уловил доста прилично предвид фоновия шум в пъба.

Докато Робин спираше такси да я върне в Уолтъмстоу, Страйк, леко намръщен, прослушваше за кой ли път записа, като търсеше онези моменти в него, които бяха предизвикали засиления му интерес.

Дълга пауза, след която Пез изрече с дрезгав глас Прелест­на си.

Просто се опитвах да прочета татуировката ти, отвърна му Робин и звучеше малко напрегната.

Страйк превъртя бързо напред.

Ти си добър по душа... Почтен човек. Мислех те за... знам ли... артистичен тип, плейбой.

Защо? Защото се разголвам за курса по рисуване ли?

О, никак не възразявам срещу това, отвърна Робин. Пез се засмя. Страйк отново превъртя напред.

Повече от година не съм се виждал сериозно с някоя. Нe че съм останал на сухо де.

Обзалагам се, че не си отвърна Робин със смях в гласа.

Последва нова продължителна пауза, през която Пез като че простена. После Робин прошепна нещо, което Страйк не успя да чуе. Три пъти го прослуша и накрая реши, че думите на Робин бяха: Обикновено не върша такива неща по светло.

Което логично се връзваше с отговора на Пез:

Няма проблем, скоро ще се стъмни.

Последва ново превъртане напред.

Споменах ли, че си великолепна?

Нова дълга пауза. После Робин каза: Може би ще ти помогне да говориш за това.

Страйк отново превъртя.

Нямам лиценз, но пък плюсът е, че предлагам обслужване, каквото не можеш да получиш по здравна каса.

Страйк никога не бе чувал Робин да говори така, не бе ѝ подозирал, че тъй добре умее да флиртува. Мислил си бе... Какво? Че е някоя невинна ученичка?

Страйк си бе казвал, че тя имаше основателни причини да изпита паника при необмисления му ход пред „Риц“, а сега научи, че бе напълно готова на сексуална авантюра, стига това да осигуреше напредък по случая... А може би бе подходящо предразположена от мускулестия млад художник, когото, оказваше се, беше виждала гол.

Защото си прекрасна и мила. Той трябва да е бил тъп гадняр.

Поредното дълго мълчание. После гласът на Робин:

Контролирай се. Боже мой. Хората ни зяпат.

Просто ми се прииска от тази терапия, дето здравната каса не я предлага.

Страйк седя, пуши и се мръщи срещу стената на кухнята още двайсет минути, преди да се надигне, за да си ляга. Осъзнаването, че нямаше разумно основание за недоволство – че вместо да се чувства огорчен и разстроен, би трябвало да поздрави съдружничката си за добре свършената работа, – ни най-малко не помогна за възстановяване на равновесието му.

69

Чатове в играта между петима от оригиналните модератори и един нов модератор в Играта на Дрек

<Модераторски канал>

<4 юни 2015 г. 23: 57 ч.>

<Червей28, Духче1, Хартела>

<Аномия влиза в канала>

<ПотрошенДрек влиза в канала>

>

Аномия: И така, ето го и него, нашия нов модератор.

Червей28: Ха-ха, здравей!!!

Духче1: *аплодисменти*

Хартела: Поздравления, ПотрошенДрек.

ПотрошенДрек: Здравейте, хора

Духче1: Какъв резултат изкара той на теста?

>

Аномия: 64%

Червей28: Много по-добър от моя.

Червей28: А Духче1 имаше 83%.

ПотрошенДрек: Охо!

Червей28: Аномия, Бъфилапи кога ще положи теста?

<Отворен е нов частен канал>

<5 юни 2015 г. 00: 02 ч.>

<Аномия кани Хартела>

<Хартела се присъединява към канала>

>

>

>

Аномия: Ще ми трябваш да го направиш отново утре. По същото време.

Хартела: Аномия, не мога. Имам презентация в службата.

Аномия: Значи ще им кажеш, че си болна.

Хартела: Моля те, Аномия.

Хартела: Работя над това от седмици.

>

>

>

>

>

Аномия: Точно след една седмица.

Червей28: Хей, ПотрошенДрек, ти кого посочи, че е Аномия?

ПотрошенДрек: Братът на Джош Блей.

Духче1: Ха-ха.

Духче1: Това е много популярен отговор.

Духче1: Хартела, и ти назова него, нали?

>

>

Духче1: Хартела, тук ли си?

ПотрошенДрек: Господи.

>

<Аномия напуска канала>

>

ПотрошенДрек: Толкова е върховно да съм тук.

Духче1: Харесва ли ти килимът?

ПотрошенДрек: Да, страхотен е.

ПотрошенДрек: А ти кого назова за Аномия?

Духче1: Лучано Бекио.

ПотрошенДрек: Футболистът?

Духче1: Ами да, защото идея си нямах.

ПотрошенДрек: Ха-ха.

ПотрошенДрек: Е, кога вече ще мога да забранявам достъпа на хора?

Духче1: Я се гръмни.

>

Аномия: Надали си работила по шибаната си презентация повече, отколкото аз по играта.

Аномия: А ти взе че я застраши, не беше ли така? Като приказва пред проклети журналисти за мен.

Хартела: Аномия, не съм ѝ казала нищо, по което да може да те идентифицира.

Аномия: „Културен“.

Хартела: Защо всъщност искаш да правя това?

Аномия: Сама се сети, не е трудно.

Аномия: И ще правиш каквото ти се каже, ако не искаш да идеш в затвора, госпожице Помагачка на терористи.

<Аномия напуска канала>

<Хартела напуска канала>

<Частният канал е затворен>

<Отворен е нов частен канал>

<5 юни 2015 г. 00: 06 ч.>

<Духче1 кани Червей28>

<Червей28 се присъединява към канала>

>

Червей28: Здрасти, какво има?

>

>

Духче1: Според теб дали Хартела е добре?

Червей28: В какъв смисъл?

Духче1: Много е тиха.

Духче1: Обикновено го правим, ако са извършили нещо нередно.

ПотрошенДрек: Ха-ха.

>

<Хартиенобяла влиза в канала>

>

>

>

Хартиенобяла: Добър вечер.

ПотрошенДрек: Здрасти.

Хартиенобяла: О, виж ти, нов модератор!

ПотрошенДрек: Ха-ха, да!

Хартиенобяла: Морхаус да се е мяркал?

ПотрошенДрек: Не и откакто съм тук.

Хартиенобяла: Е, чувам, че си добър програмист.

ПотрошенДрек: Позволено ли ми е да отговоря на това?

Хартиенобяла: Какво, заради правило 14 ли? Каза, че си програмист пред Аномия и той не те отстрани, така че с нас нямаш проблем.

ПотрошенДрек: Аха, добре.

ПотрошенДрек: Ами да, доста приличен програмист съм.

ПотрошенДрек: Не чак колкото онези двамата.

ПотрошенДрек: Аномия и Морхаус.

ПотрошенДрек: Тази игра е невероятна.

Хартиенобяла: Погрижи се да им го кажеш, много ще им хареса.

>

<Червей28 напуска канала>

Червей28: Струва ми се, че още е тъжна, задето ЛордДрек си отиде.

Духче1: Да, може би.

Духче1: О, я виж ти каква голяма изненада.

Духче1: Нейно благородие се появява, за да флиртува с новото момче.

Червей28: Тя е доста свястна всъщност.

Духче1: Дай ѝ на нея да създава ядове на хората.

Червей28: С мен беше много добра снощи.

Червей28: Беше ми адски гадно, а като влязох тук, тя ме утеши, че всичко ще се оправи.

Духче1: Да му се не види, Червей, много са ти ниски стандартите.

Червей28: Това пък какво ще рече?

Духче1: Всеки може да каже „всичко ще се оправи“.

Червей28: Искаш да кажеш, че съм жалка или какво?

Духче1: Не, разбира се. Аз просто...

<Отворен е нов частен канал>

<5 юни 2015 г. 00: 15 ч.>

<Духче1 кани Хартела>

>

<Хартела се присъединява към канала>

ПотрошенДрек: Аз вече го казах на Аномия.

Хартиенобяла: Нищо чудно, че те харесва ;)

ПотрошенДрек Ха-ха.

>

Хартиенобяла: Някакъв кретен отново се опитва да измъкне от момичетата възраст/пол/локация.

Хартиенобяла: Дреккк5, видя ли го?

Хартиенобяла: Искаш ли да го разкараш? Първото ти отстраняване?

ПотрошенДрек: Ха-ха, страхотно!

>

ПотрошенДрек: ДА!

Хартиенобяла: хахаха

ПотрошенДрек: Невероятно!

Духче1: Какво стана?

Духче1: Хартиенобяла да не ти прати гола снимка?

ПотрошенДрек: Какво?

ПотрошенДрек: Не.

Духче1: Само ѝ дай време.

>

<Духче1 напуска канала>

>

Хартиенобяла: За твое сведение, не раздавам голи снимки.

Хартиенобяла: Аз съм ѝ трън в очите, защото съм с онзи, когото харесва.

ПотрошенДрек: Хаха, модераторският канал гъмжи от интриги!

Хартиенобяла: Нищо не си видял още.

>

>

Духче1: Добре ли си?

Духче1: Много си тиха.

Хартела: Не, добре съм.

Хартела: Просто съм заета в работата.

Духче1: О, добре.

Хартела: Благодаря, че попита хх

>

<Хартела напуска канала>

<Частният канал е затворен>

70

Страйк, който бе стоял до 1:30 през нощта да прави бележки по разговора на Робин с Пез, бе събуден в пет сутринта от феномен, известен като „миоклоничен гърч“.

Страдал бе от тези спазми в запазената част на крака си през месеците след ампутацията и това неочаквано тяхно завръщане му се отрази много зле. Не можа да заспи повече поради неконтролируемото сгърчване и подрипване на крака му, тъй че накрая се надигна от леглото и стигна с подскачане до банята, като се подпираше на стените и на касата на вратата за равновесие.

Под душа спазмите на крака му продължиха. Той се насапуниса и се замисли по-сериозно отвсякога преди за здравето си. Беше на четиресет, със свръхтегло, с два пъти разкъсвани мускули на бедрото, което си оставаше уязвимо. Знаеше, че кръвообращението му и цялостната му физическа форма са компрометирани от многото пушене и че смътните му решения да възобнови всекидневните упражнения, препоръчвани от физиотерапевта, бяха забравяни в мига, щом бяха вземани. Поне веднъж в седмицата си казваше, че трябва да откаже цигарите, но продължаваше да пуши по пакет на ден; купуваше си пликове със салата, после ги изхвърляше неотворени. Кракът му продължаваше да се свива в спазми и той го прие като ням апел: нещо трябваше да се промени.

След като се избърса с хавлиена кърпа, Страйк си сложи протезата с надежда падането на тежестта върху нея да облекчи неволевите свивания на мускулите на крака му, после си направи чай и въпреки суровите укори, които си бе отправил под душа, запали цигара. Седна до малката кухненска маса, върху която от предишната вечер бяха останали лаптопът и бележникът му, и си припомни, че се очакваше да вечеря с Мадлин тази вечер.

Перспективата никак не го радваше, тъкмо обратното, в стомаха му се загнезди оловната тежест на нежелано задължение. Изпи чая си, докато гледаше през прозореца гълъбите по отсрещния покрив с отчетливо откроените им силуети на фона на ясното небе в ранната утрин, и се запита как се беше озовал в тази каша. Беше чувал обвинения преди, че саботира интимните си отношения, защото не желае обвързване; припомни си как Илза го бе назидавала за нуждата от компромиси и опрощение, след като се бе разделил с кратковременна приятелка по време на едно от многото му скъсвания с Шарлот. Разбира се, и Илза като всеки от приятелите му беше обсебена от една-единствена цел: да го задоми с която и да било друга, само не и с Шарлот. А той се бе постарал, нали така? Наистина бе положил усилия да даде шанс на връзката им с Мадлин. Сексът беше добър, имаше нещо у нея, което го умиляваше, дори извикваше уважение, но нямаше как да си затваря очите: липсваше някакъв много съществен елемент.

Кракът на Страйк още се опитваше да конвулсира дори с поставената протеза, изкуственото стъпало дразнещо шаваше по пода. Той се прозя и отвори лаптопа, за да провери графика за деня. Сутринта Робин щеше да наблюдава икономката в дома на Саут Одли Стрийт. Страйк ѝ написа съобщение на телефона си.

След като изпрати съобщението, Страйк си приготви овесена каша и я изяде вместо пържения бекон, който му се искаше, облече се и внимателно заслиза по стълбите към офиса отчасти защото това щеше да го въздържи от пушене, тъй като се опитваше да поддържа работното място свободно от тютюнев дим.

Взе от шкафа все по-набъбващата папка на Аномия и се настани пред компютъра си, за да подхване отложеното предишната вечер онлайн проучване поради това, че бе изпълнявал ролята на Бъфилапи в Играта на Дрек.

Мина един час, но опитите на Страйк да открие приятели на Гюс Ъпкот не доведоха до нищо. Не откри онлайн никаква следа от студента по музика с изключение на клип отпреди седем години на училищен концерт. Тийнейджърът Гюс изпълняваше невероятно трудно по впечатление на Страйк соло на чело. Ако Гюс използваше Туитър, Инстаграм или Фейсбук, правеше го под псевдоним и социалният му живот си оставаше все такава загадка, както в началото на търсенията на Страйк.

Удари на камък и при Рейчъл, дъщерята на Грант Ледуел – за нея откри само снимка в Инстаграм, датираща отпреди една година. Бяха заснети група смеещи се тийнейджъри в дъното на автобус. Едно тъмнокосо момиче с дръпната ниско над лицето плетена шапка, така че се виждаше само брадичката ѝ, беше вдигнало кутретата и показалците на двете си ръце в рокендрол поздрав. Тагът гласеше @РейчЛедуел. Ала когато Страйк потърси акаунта на @РейчЛедуел в Инстаграм, установи, че е бил изтрит. Върна се към страницата със снимката от автобуса и дълго претърсва останалите снимки, докато накрая чрез съпоставяне на училищни униформи и отличителни места установи, че собственичката на страницата @ШелиПинкър) живее в Брадфорд, тоест Страйк разполагаше само с думите „Рейчъл Ледуел – Брадфорд“, записани в бележника му, за още един час работа.

Отново се прозя и излезе във външния офис да си приготви втора чаша чай, доволен, че поне спазмите в крака му бяха престанали.

Когато се върна на бюрото си, завари на телефона съобщение от Робин.

Страйк се взира в съобщението в продължение на цяла минута и през ума му пробягаха многобройни вероятности. Робин беше казала, че отива към Джънкшън Роуд; това означаваше, че по неизвестни за него причини тя бе решила да посети Зоуи или да наблюдава апартамента ѝ. Споменах ли, че си прелестна? Какво точно я бе държало будна цяла нощ? Контролирай се... Боже мой. Хората ни зяпат. Пез Пиърс със сигурност нямаше как да е придружил Робин до Джънкшън Роуд, нали така? Да не би да му беше обещала след това да се върне в Норт Гроув? Обикновено не върша такива неща по светло.

Страйк вече бе намръщен, прати отговор Добре и отново насочи вниманието си към компютъра, където написа „Киа Нивън Редит“ в Гугъл.

Уцели отведнъж. Ядоса се още повече на Нътли, който би могъл да извърши това просто проследяване на собствения си телефон. Отворената от Страйк страница бе озаглавена Проследяване на престъпни кучки.

Страйк бавно придвижи курсора надолу. Учуден беше, че страницата не е закрита, тъй като представляваше дълго упражняван виджилантизъм с цел изнасяне на лични подробности, адреси и месторабота на жени, осъдени за престъпления срещу мъже или (по мнение на онези, публикували профилите си) се бяха представили фалшиво за жертви на престъпления от страна на мъже. За по-лесно идентифициране бяха изложени снимки на всички жени. Над снимката на уморена на вид трийсет и няколко годишна блондинка пишеше:

Мелани Джейн Стронг е отправила фалшиво обвинение срещу бившия си съпруг за домашно насилие, за да го лиши от контакт с децата му. Съдийката се е хванала като шаран на въдицата.

В момента живее на Партеджър Авеню 3, Чийм, SM1 2PL.

Работи в местната адвокатска кантора Милър, Мей & Брикнъл,

тел. 020 8443 8686

Над снимката на много хубаво чернокосо момиче някъде на около двайсет и пет пишеше:

джон_болдуин

Лъжливата кучка Дарси Оливия Барет е отправила фалшиво обвинение за сексуално насилие срещу приятеля си. Живее на Ланкастър Драйв 4бр Хокстет. Инстаграм: @ВиолаД97 Туитър: @ТъмнаВиола90 деца на Раглан Роуд 98, Барнет EN4 788, тел. 020 8906 4359. Позвънете и съобщете на семейството каква мръсница е.

На Страйк му отне още две-три минути да открие името на Киа. Публикацията бе направена преди десет дни.

ДрекБе88

Тази откачена кучка заплаши да убие бившето си гадже и приятелката му вечерта, преди те наистина да бъдат намушкани с нож.

http: //failymail.co.uk/новини/убийство-на-аниматор-в-гробището-Хайгейт.html

Сега тя е изтрила тези си публикации.

Разпространете широко снимките

Туитър: @истинскатаХартиенобяла

Тъмблр: https: //www.bumblefootandspoons.tumblr.com

http: //www.instagram.com/keaniven

http: //patreon.com/KeaNivenArt

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Когато съвсем случайно откриеш колко дълбоко стига предателството и си бил лъган от месеци @истинскиятДжошБлей @ЕдЛедРисунки

00: 10 ч. 12 февруари 2015 г.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Напът сте да разберете, че ако си пронизал човек в сърцето и си го оставил, има си последици за това, мамка му.

@истинскиятДжошБлей @ЕдЛедРисунки

00: 25 ч. 12 февруари 2015 г.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Ако достатъчно дълго време си се отнасял към хората с презрение, те си връщат. Насилието ражда насилие.

@истинскиятДжошБлей @ЕдЛедРисунки

00: 26 ч. 12 февруари 2015 г.

Уоли Кардю @Уоли_Кардю

Отговор на @истинскатаХартиенобяла

Изтрий това, по дяволите.

00: 39 ч. 12 февруари 2015 г.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Отговор на @Уоли_Кардю

И защо да го правя, мамка му?

00: 40 ч. 12 февруари 2015 г.

Уоли Кардю @Уоли_Кардю

Отговор на @истинскатаХартиенобяла

Защото има по-добри начини.

00: 42 ч. 12 февруари 2015 г.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Отговор на @Уоли_Кардю

Въобще не ми пука

00: 42 ч. 12 февруари 2015 г.

Уоли Кардю @Уоли_Кардю

Отговор на @истинскатаХартиенобяла

А трябва

00: 44 ч. 12 февруари 2015 г.

Страйк отвори папката на Аномия и извади принтирания списък с уебсайтове, посетени от Киа преди разговора ѝ с детектива. Преди това му бе хвърлил само бърз поглед, но сега, като установи, че Киа е отправила слабоприкрита заплаха за насилие срещу Джош и Еди по-малко от двайсет и четири часа, преди двамата да бъдат нападнати с нож, реши, че тя заслужава повече от вниманието му.

Докато преглеждаше списъка с уебсайтове, изключи наум въпросника за установяване дали си цисджендър, сайтовете за пазаруване, търсенето в Гугъл на него и Джош, като фокусът му накрая падна върху уебсайт, наречен Tribulationem et Dolorum. Влезе в него на компютъра си.

Оказа се група за подкрепа на хора, страдащи от хронични заболявания, най-често миалгичен енцефаломиелит или синдром на хроничната умора. Общото впечатление бе за аматьорство, а на места и форматирането не го биваше. Ала след като преглежда публикациите в продължение на половин час, Страйк най-сетне откри нещо интересно, датиращо от 2013 година.

Арке: Здравейте, аз страдам от синдрома на хронична умора и просто търся контакт с други, преживяващи същото. Неотдавна навърших 24, би трябвало да завършвам образованието си в художественото училище, но трябваше да напусна поради многобройни здравословни проблеми.

Джон: Привет, Арке! Радваме се, че се присъедини към нас. Надявам се да намериш общуването полезно. Ние сме общност от приятели и вярвам, че ще откриеш подкрепата, която търсиш!

Арке: Безкрайно много благодаря! Изглежда чудесен сайт, един от най-добрите, които открих х

Джон: Стараем се! Може ли да те попитам дали потребителското ти име е свързано с едноименната гръцка богиня?

Арке: Да, не мога да повярвам, че я знаеш! По ред причини откривам свързаност с нея – дъгата в сянка. Не блестя тъй ярко, както би трябвало! А аз мога ли да попитам дали ти си дизайнерът на този сайт?

Джон: Да, самият аз.

Арке: О, страхотен е! Както казах, аз съм художник. Сайтът има чудесен облик. Харесва ми цветовата палитра и цялото излъчване. Като го видях, веднага познах, че не е дело на аматьор!

Джон: Това е висока похвала, след като иде от художник! Занимавах се малко с уебдизайн, преди да бъда поразен от миалгичен енцефаломиелит, което, уви, ме принуди да се откажа от работата си.

Арке: О, много съжалявам. Откога страдаш от МЕ?

Джон: От 12 години.

Арке: Това е ужасно. Намери ли отзивчив лекар?

Джон: За мое щастие, напоследък мога да си позволя частно лечение и открих лекар, който ме устройва. Преди това си беше мъка и тъкмо затова създадох този сайт.

Арке: На мен ми казаха да пробвам Терапия с градация на упражненията, но онлайн чувам за нея лоши неща.

Джон: Не я препоръчвам. В моя случай силно влоши умората ми.

Арке: Да, и аз това чух. А като ми препоръчат Когнитивна поведенческа терапия, оставам с впечатление как си мислят, че всичко това е в главата ми.

Джон: Да, боя се, че твърде много лекари са напълно невежи относно реалността на състоянието. Ако не те притеснява да си пишем насаме, на драго сърце ще споделя с теб лекарствата и процедурите, които ми носят известно облекчение.

Арке: О, непременно. Много мило!

Джон: Просто щракни на балона за говорене вдясно.

Страйк се насочи към заглавната страница.

За основателя на Tribulationem et Dolorum

Джон е творец, чиято процъфтяваща кариера в книгоиздаването (плюс успешни прояви в живописта и музиката!) са рязко прекъснати, когато преди около десет години развива миалгичен енцефаломиелит (МЕ). Той продължава да се занимава с музика и живопис, доколкото състоянието му позволява. Селекция от композициите на Джон може да се чуе на www.IJU.ТвориЗвуци, а също така може да бъде открит в Туитър, където ратува за правата на хронично болните (и споделя политическите си мнения!) под потребителското име @БилиШиърсМЕ.

– Я да видим дали може да бъде открит – промърмори Страйк и стигна до акаунта в Туитър на @БилиШиърсМЕ.

Той съставляваше основно нападки срещу медицинската професия, презрителни изказвания и за Консервативната партия, и за лейбъристите, както и от време на време линкове към www.IJU.ТвориЗвуци.

Вратата на външния офис се отвори. Като вдигна очи, видя Пат да влиза, натоварена с поща и вече захапала електронната цигара.

– Подранил си – промърмори дрезгаво тя.

– Движа се по една следа – отвърна Страйк.

Пет минути по-късно откри онова, което търсеше.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Когато си твърде уморен да правиш нещо друго, освен да се взираш

в тавана, ти иде да умреш, само дето това би изисквало усилия.

13: 50 ч. 4 септември 2014 г.

Лепинс Дисайпъл @ЛепинсДисайпъл

Отговор на @истинскатаХартиенобяла

Какво казва хленчещата нарцистична кучка?

13: 51 ч. 4 септември 2014 г.

МЕ Права @БилиШиърсМЕ

Отговор на @ЛепинсДисайпъл @истинскатаХартиенобяла

Да знаеш, че нищо от онова, което преживява тази млада жена

и което върши, не заслужава да я замеряш с такива думи.

13: 57 ч. 4 септември 2014 г.

Лепинс Дисайпъл @ЛепинсДисайпъл

Отговор на @БилиШиърсМЕ @истинскатаХартиенобяла

Дядо е получил полуерекция

13: 59 ч. 4 септември 2014 г.

МЕ Права @БилиШиърсМЕ

Отговор на @ЛепинсДисайпъл @истинскатаХартиенобяла

Виждам, че стандартите на общуване тук са все така извисени

както винаги

14: 03 ч. 4 септември 2014 г.

Преди още Страйк напълно да е осмислил прочетеното, чу тропот. Вдигна глава: Пат тичаше към него. Едва бе затръшнала вратата към външния офис, когато се чу оглушителен трясък и вратата излетя навътре, като се разцепи на две. Долната панта удържа, но горната част от таблата падна, удари Пат в гърба и тя щеше да падне, ако Страйк не я беше уловил. Навсякъде се бяха разхвърчали трески. Страйк почувства нещо остро да порязва врата му и в същия момент повлече Пат надолу зад бюрото. От външния офис се чу шум от падащи стъкла и мазилка и остра миризма на пушек и химикали изпълни въздуха.

– Пакет – викна Пат в ухото на Страйк. – Започнах да го отварям и осъзнах, че съска...

Отекна дрънчене на метал, нещо тежко падна във външния офис и Страйк усети как подът се разтриса. Пушекът ставаше по-гъст. Очите му взеха да сълзят. Чу викове отвън на улицата.

– Изпуснах си проклетата електронна цигара – каза сърдито Пат.

– Стой тук – нареди ѝ Страйк.

Той се изправи бавно и примижа заради дима. От тавана от другата страна на вратата все още се сипеше прах от мазилка. Мониторът на компютъра на Пат лежеше на пода със строшен екран. Бюрото ѝ бе разцепено на две и още пушеше. Парчета дърво и мазилка бяха осеяли пода.

– Полицията, моля – изрече Пат, която въпреки командата на Страйк да остане долу също се бе надигнала, за да използва телефона на бюрото му. – Тук е Детективска агенция Страйк на Денмарк Стрийт. Пратено ни беше експлозивно устройство и то се взриви. Не, няма пострадали... О, така ли?... Ами добре... Вече пътуват насам – съобщи Пат, като върна слушалката на мястото ѝ. – Изглежда, някой се е обадил.

– Никак не съм учуден – каза Страйк. Чуваше все по-силно възбудените гласове навън въпреки пищенето в ушите си.

– Искам си електронната цигара – заяви Пат и надникна към пода отвън.

– Изпуши една от моите – предложи Страйк и ѝ подаде пакета си „Бенсън & Хеджис“ и запалка. – Няма да ходиш там, докато не сме сигурни, че е безопасно.

След пет минути чакане, през които не падна нищо повече от тавана, Страйк реши, че е време да излязат.

Взе папката на Аномия и настоя да подхване Пат над лакътя, за да я води през отломките, докато пристъпваха предпазливо към външната врата, от която стъклото бе изхвърчало. По стените имаше следи от обгорено, металните шкафове за документи бяха целите с хлътнатини по тях, изкуствената кожа на канапето се бе скъсала тук-там и отвътре се подаваше пълнежът на тапицерията. От две големи дупки на тавана висяха жици, изглеждаше, сякаш експлозията бе пробила чак до мансардния апартамент горе. У Страйк се надигна ярост.

Гадни страхливци такива.

– Тъкмо го бях взела от химическо чистене – промърмори Пат, като оглеждаше покритото си с прах палто, което все още висеше нелепо на закачалката. Ръчната ѝ чанта бе на пода, а съдържанието ѝ бе пръснато навред. Тя се наведе да събира вещите си и в този момент Страйк чу приближаваща сирена.

– Кавалерията пристигна. Хайде.

– Момент, искам да си намеря...

– Да му се не види, Пат, ще ти купя нова електронна цигара. Да вървим.

На Страйк не му се помисляше в какво състояние ще завари апартамента си. Благодарен бе поне за навика си винаги да носи със себе си в офиса телефона, ключовете за колата и портфейла си, та да си спестява ненужните отскачания до горе. Побутна Пат към площадката, двамата се спуснаха по стълбите и излязоха на Денмарк Стрийт.

71

В десет и десет Робин излезе с леко помътени очи от метростанцията Тотнъм Корт Роуд и се отправи към офиса през безкрайните пътни ремонтни работи. Беше спала само два часа, тъй че съобщението на Страйк как не е нужно днес да следи икономката от Саут Одли Стрийт ѝ дойде като облекчение.

Като доближи Денмарк Стрийт, видя полицейска кола и малка тълпа, сред която разпозна работещи в различните музикални магазини наоколо. Ускори крачка със сърце, натежало от ужасно предчувствие, стигна до струпалите се пред офиса хора и като проследи погледите им, видя синьо-бяла полицейска лента, блокираща входа на сградата на агенцията и застанал отпред униформен полицай.

Робин затърси телефона си с треперещи ръце. Бе пристигнало съобщение от Страйк, докато още беше пътувала в метрото.

– О, слава богу – промълви задъхано Робин и хукна през улицата.

Страйк и Пат седяха в дъното на кафето. По яката на Страйк имаше кръв, а Пат изглеждаше по-бледа от обичайното.

– Господи – продума Робин, забърза към тях и като не намираше какво друго да каже, пак повтори „Господи!“.

– Той определено беше на наша страна преди час – подхвърли Страйк. – Казано ни беше да седим тук. Ще имат още въпроси. Мисля, че чакат хората от отдел „Криминални разследвания“.

– Но какво... как...?

– Пакет – отговори Пат с дрезгавия си глас. – Започнала бях да го отварям, чух го да съска. И после... бум.

– Офисът е съсипан – каза Страйк. – Паднали са парчета от тавана. Късмет, че леглото ми не се стовари отгоре.

– Ти да не си...

– Парамедиците ни прегледаха – отвърна Страйк и погледна Пат. – Добре сме. Уведомих Баркли и останалите за случилото се.

– Аз ще взема да отскоча до „Бутс“ – обади се Пат и посегна към чантата си, която, както сега забеляза Робин, беше обгоряла.

– Ще стоиш тук – отсече Страйк.

По твърде експертното му мнение Пат беше в шок. Вярно, че парамедикът, направил им бегъл преглед, я бе похвалил за нейната невъзмутимост, но Страйк бе забелязал колко силно трепереше ръката ѝ, докато тя отпиваше от кафето си.

– Какво ти е нужно, Пат? – попита Робин.

– Той не ми позволи да си потърся електронната цигара – оплака се Пат и погледна ядосано към Страйк.

– Ще ида да ти купя нова – предложи веднага Робин.

– Няма да знаеш коя точно да избереш – рече свадливо Пат, – а аз не мога да си припомня как се казваше марката.

– Вземи каквато имат – поръча Страйк на Робин и тикна в ръката ѝ банкнота от двайсет лири. – Купи също дъвка и лепенки.

Когато Робин тръгна, Страйк попита Пат:

– Закусвала ли си?

– Естествено, че съм закусвала. Що за глупав въпрос?

– Мисля, че имаш нужда от захар – каза Страйк и се изправи. Не беше настроен срещу офис мениджъра си заради нейната троснатост, напротив, разбираше я. Неговата собствена реакция на шок често приемаше формата на раздразнителност. Върна се на масата с две кейкчета и още кафе и след като стрелна сърдито чинията пред себе си, Пат благовори да отчупи едно парче с виличката си и да го изяде.

– Нали съзнаваш, че току-що спаси живота и на двама ни? – каза ѝ Страйк, когато седна отново. – Ако не беше се втурнала и не беше затворила вратата...

Той леко чукна пластмасовата си чаша с кафе в нейната.

– Ти си истинско чудо, Пат. Плюс, че правиш страхотна плодова торта.

Пат стисна устни и се намръщи. Очите ѝ бяха необичайно влажни. На Страйк за кратко му се мерна мисъл да я прегърне, но почти усети как тя щеше да отметне ръката му с кльощавите си рамене.

– Предполагам, че е онази терористична група, която си ядосал – каза тя.

– Нищо чудно. Това не беше аматьорско дело.

– Мръсници.

– Самата истина.

– Чичо ми загина при експлозия на бомба в пъб, поставена от ИРА. В Улуич. През 74-та.

– О, по дяволите, съжалявам – отвърна стъписан Страйк.

– Озовал се бе на погрешното място в погрешното време. Умът ти не го побира. Е, няма защо да го казвам на теб. – Пат погледна надолу към протезата на Страйк.

Хапна още малко от кейка. Страйк видя синя тойота авензис да минава покрай прозореца и му се стори, че разпозна профила на Райън Мърфи, полицейския детектив, посетил офиса им преди време.

– Може би ще искат да ни отведат в Скотланд Ярд, за да вземат показанията ни – каза Страйк.

– Никъде няма да ходя. Не може ли да го направим тук?

– Нищо чудно и така да стане – опита се да я умилостиви Страйк.

– Къде е Робин? – почти в паника изрече Пат.

Страйк почти можеше да усети острата ѝ нужда от никотин. Първите полицаи, пристигнали на местопроизшествието, ги бяха помолили да седят в кафенето, не да стърчат отпред на тротоара. Това устройваше Страйк, знаеше, че е само въпрос на време да се появят хора от медиите.

Когато Робин се върна с пълен плик различни електронни цигари, двама души от отдел „Криминални разследвания“ вече седяха при Страйк и Пат: Мърфи и един чернокож мъж с прошарена коса. Робин беше толкова разтревожена по повод случилото се, че като видя Райън Мърфи в гръб, получи само лек тремор. Дойде на масата точно навреме да чуе как Пат упорито настояваше, че не иска да ходи в Скотланд Ярд, че не е извършила нищо нередно и защо да не каже каквото има да каже тук?

Страйк разбра, че Мърфи е оценил състоянието на шок на Пат по спокойния му отговор.

– Просто искаме да разговаряме с вас в по-уединена обстановка, госпожо Чонси. О, здравейте – добави той, когато Робин се присъедини към тях.

– Здравейте – отговори Робин. – Ето, заповядай, Пат. Дано някоя от тях е подходяща.

Пат пое плика от нея и взе да рови трескаво из съдържанието му, а Страйк каза на детективите:

– Точно през улицата има пъб със салонче в сутерена. Вероятно ще ни позволят да го използваме за около половин час. Редовни клиенти сме им.

И така, групата извървя краткото разстояние до „Тотнъм“, като Страйк и Пат използваха възможността да изпушат по една истинска цигара по път. Робин вървеше зад тях помежду Мърфи и колегата му, когото той представи като Нийл Джеймсън, а после я попита:

– Добре ли сте?

– Аз не бях там – отвърна Робин. Чувстваше ирационална вина, задето не е присъствала в офиса при избухването на бомбата.

– Още сте в шок, нали? – каза Мърфи.

– Да – кимна Робин.

Барманът в „Тотнъм“ се показа отзивчив. Две минути след пристигането им двамата полицейски детективи, Страйк, Робин и Пат седяха около маса в иначе празния салон в сутерена, застлан с червен мокет.

– И така, госпожо Чонси – подхвана по-възрастният детектив, като отвори бележника си, докато Пат се мъчеше да разопакова една от електронните цигари. Ръцете ѝ още се тресяха, тъй че Страйк взе пакетчето от нея, извади устройството и се зае да го сглоби. – Ако обичате, разкажете ни със свои думи какво се случи.

– Ами пощальонът се качи по стълбите по петите ми – подхвана Пат.

– Обичайният пощальон ли?

– Да – отвърна Пат. – Той ме познава. Взех пощата ни от него на площадката.

– Колко голям беше пакетът? – поинтересува се детективът.

Пат показа с ръце нещо приблизително с размерите и формата на кутия за обувки.

– Тежък ли беше?

– Да – каза Пат и нетърпеливо наблюдаваше как Страйк пълни електронната цигара с течност.

– Какво пишеше на него, спомняте ли си?

– Техните имена – отговори Пат и посочи Страйк и Робин.

– Помните ли нещо за почерка?

– Като на образован човек – каза Пат. – Понякога ни пишат разни откачалки. Винаги си личат по почерка.

– Със зелено мастило ли? – подхвърли с усмивка Мърфи.

– Най-лошото, беше с лилаво – отвърна Пат и почти му се усмихна в отговор. Винаги бе имала слабост към хубавите мъже, а Мърфи безспорно беше хубав, както установи сега Робин, колкото и разтърсена да беше: високи скули, пълна горна устна, къдрава коса, малко като на Страйк, но по-светла. – Някакъв идиот си беше втълпил, че цялото кралско семейство е сменено със самозванци.

Двамата детективи любезно се засмяха.

– Но това не е бил почерк на откачалка? – пожела да уточни колегата на Мърфи.

– Не – отвърна Пат. – Мастилото беше черно, нямаше никакви правописни грешки. Фамилията „Елакот“ невинаги я пишат правилно, а повечето хора наричат него „Камерън“.

– Надали сте забелязали пощенското клеймо?

Пат прие напълнената и функционираща електронна цигара от Страйк, дръпна продължително от нея, сякаш поемаше кислород, после каза:

– Килбърн. Там живея – поясни. – Когато е твоят район, забелязваш го.

– Така е – кимна детективът. – И така, взехте пакета...

– Отнесох го в офиса, сложих го на бюрото. Свалих си палтото, отворих едно от писмата, после се заех да отварям пакета. Заради добрия почерк си помислих, че може да е подарък за благодарност – каза тя и прозвуча малко, сякаш се оправдаваше. – Те понякога получават шоколадови бонбони и бутилки с алкохол от клиенти. Отворих едното странично капаче и тогава чух съскане. И аз... просто знаех какво е – промълви Пат.

Беше малко пребледняла. Робин се изправи и излезе от салона.

– Изтичах в неговия офис – продължи Пат, като посочи Страйк, – затръшнах вратата и бомбата избухна.

– Е, ако всички имаха вашата наблюдателност и бързи реакции, госпожо Чонси, работата ни щеше да е далеч по-лесна – заяви по-възрастният детектив.

– На хората от „Експертизи“ ще са им нужни поне двайсет и четири часа – каза Мърфи на Страйк. – Живееш над офиса, нали?

– Да – отвърна Страйк. – Вероятно ще ме посъветваш да се махна оттам.

– Това ще те посъветвам, да – кимна Мърфи. – Въз основа на чутото намирам, че би било неразумно да останеш. И...

– Да – прекъсна го Страйк. Не искаше да се изрича гласно пред Пат, че щом от Разполовяване узнаеха как опитът им за атентат срещу него и Робин е бил неуспешен, щяха да потърсят други начини да се доберат до тях.

Робин се върна, държеше чаша с нещо, което приличаше на портвайн, и я остави пред Пат.

– Нямам нужда от това.

– Изпий го – настоя Робин и отново седна.

– Да беше взела една бира за мен, като ходи до бара. Аз също бях при бомбата – промърмори Страйк.

Двамата детективи се разсмяха.

– Добре – каза Нийл Джеймсън, – ще запиша всичко това подробно и ще ви помоля да го подпишете, госпожо Чонси.

Докато той записваше показанията на Пат, Мърфи се обърна към Робин.

– Тъкмо казвах на шефа ви...

– Той е мой съдружник – поправи го Робин и в същия миг Страйк изрече:

– Тя е мой съдружник.

– О, прощавайте. Та тъкмо казвах на съдружника ви, че ще е разумно да стоите далеч от офиса за известно време. Каква е ситуацията ви у дома? Моля за извинение, но дали живеете с...

– Сама съм – отговори Робин. – Току-що се преместих в нов апартамент. В Уолтъмстоу.

– Близо сте до мен. Аз съм в Уанстед. Може да е от полза в случая, че сте се преместили отскоро. И все пак...

– Взела съм всички обичайни защитни мерки – прекъсна го Робин.

Колегата на Мърфи приключи с писането. Пат, която бе върнала цвят в лицето си след няколко глътки портвайн, прочете показанията и ги подписа.

– Е, ще те закарам у вас – обърна се Страйк към Пат и се изправи.

– Няма нужда – раздразнено възрази Пат.

– Не се бой, не е защото те харесвам – изгледа я Страйк от горе надолу. – Просто едва ли ще намеря офис мениджър с твоите качества.

Робин видя как очите на Пат се напълниха със сълзи. Страйк пое към стълбите с Пат до него, а Робин викна подире му:

– Корморан, имам разтегателен диван, ако решиш.

Не беше сигурна, че я е чул, защото не отговори, и секунда по-късно ѝ се щеше да не го беше казвала; то се знае, той си имаше Мадлин Кърсън-Майлс, при която да отседне.

Двамата детективи си говореха тихо. Робин взе чантата си, готова да си тръгне.

– Искате ли да ви закарам? – вдигна глава към нея Мърфи.

– Какво... до Уолтъмстоу? – учудено попита Робин.

– Ами да – отговори Мърфи. – Това трябваше да е почивният ми ден, но Нийл ме повика по повод вашия случай. Той се връща в службата. Няма да се отклоня много, аз също съм в тази посока.

– О, ами... добре тогава – кимна Робин.

72

Защо ли се беше съгласила, чудеше се сама пред себе си Робин. Заради шока? Заради само двата часа сън? Или заради остатъчната дързост от снощи, когато бе влязла в ролята на обиграната Джесика Робинс? Докато вървеше след Мърфи и колегата му на излизане от пъба, тя се запита дали не е параноично да поставя под въпрос изявлението на Мърфи, че има почивен ден. Можеше да каже „Всъщност предпочитам да взема метрото“ или „Забравих, че имам да свърша нещо в центъра“, но го отлагаше от момент към момент и скоро вече бяха стигнали до синия авензис, а двамата детективи уговаряха следващите си ходове. Робин чу да се споменава името на Анджела Даруиш. По-възрастният детектив прекоси улицата и се пъхна под лентата, сега преграждаща края на Денмарк Стрийт, а Мърфи и Робин се качиха в колата.

– Дяволска случка – каза Мърфи, като се отделиха от бордюра.

– Да – промълви Робин.

– Дали не е по-добре да се подслониш у приятели?

– У дома ще съм съвсем добре – увери го тя. Предполагаше, че Мърфи отдава замаяния ѝ вид на шок, но причината беше само в будуването през цялата нощ. С желанието да отклони други доб­ронамерени предложения тя каза:

– Не за пръв път ни пращат нещо ужасно. Веднъж по пощата ми беше доставен крак.

– Да, спомням си, четох за това по вестниците – отвърна Мърфи.

Последва пауза, през която Робин прехвърляше в главата си неутрални теми за разговор, но тъй като беше грохнала от умора, не откри такива. Мърфи наруши мълчанието.

– Как върви случаят с Аномия?

– Не тъй добре, както бихме искали.

Отново тишина. И пак Мърфи я прекъсна.

– Довечера заминавам на почивка.

– О, наистина ли? Къде ще ходиш? – попита с любезен тон Робин.

– В Сан Себастиан – отговори Мърфи. – Сестра ми живее там със семейството си. Всеки път, като им гостувам, се чудя защо седя в Лондон. Очаквах го с голямо нетърпение, не съм излизал в отпуск от две години, но снощи имахме сериозен пробив в случая с убийство. Обмислях да отложа заминаването за Испания, само че вдругиден сестра ми има юбилей, става на четиресет. Ако го пропусна, самият аз може да съм следващата жертва на убийство.

– Кой точно случай на убийство? – поинтересува се Робин, уверена, че знае отговора.

– Вашия. На жената аниматор.

– Да не би да сте открили убиеца? – Този път Робин директно погледна Мърфи.

– Така мислим, да. Всички доказателства сочат натам... Само че не мога да кажа кой е. Не и докато не бъде арестуван.

Мърфи погледна към часовника на таблото.

В умореното съзнание на Робин препускаха въпроси.

– Той говорил ли е пред някого? Признал ли е?

– Не – поклати глава Мърфи.

Настъпи ново кратко мълчание, през което Робин се мъчеше да измисли други начини да измъкне информация от него, макар по изражението му да съдеше, че Мърфи знае точно какво се случва в главата ѝ. Накрая той каза:

– Телефонът го издаде. Телефонът на Ледуел.

– У него ли е?

– Вече не – отвърна Мърфи. – Хвърлил го е в езеро с патици в Ритъл.

– Къде е това?

– По пътя към Челмсфорд.

Тя отгатваше, че Мърфи се кани да ѝ каже още, знаеше, че му се иска да обясни как са се добрали до техния човек, та макар и да не биваше да разкрива самоличността му. На негово място тя би изпитвала същото изкушение. Познала бе удовлетворението да изложи наредените парченца от пъзела пред човек, който би оценил какъв труд е бил нужен да се стигне дотам.

– Около две седмици след убийството на Ледуел – продължи Мърфи – някой включи телефона ѝ за петнайсет минути, след което отново го изключи. Проследихме сигнала до паркинга на търговския център Уестфийлд в Стратфорд. Била ли си там някога?

– Не – отвърна Робин.

– Това е най-големият търговски център. Не можеш да си представиш размерите на паркинга. Събрахме записите от всички охранителни камери. Имаше над хиляда коли, много хора бяха използвали телефоните си. Записахме всеки регистрационен номер, свалихме снимки на всички, които видяхме с мобилен телефон, и започнахме да пресяваме наличното. Пет дни по-късно телефонът отново беше включен за десет минути и после изключен. Сигналът водеше до поле в Кент. Там няма охранителни камери наблизо, но взехме записите от най-близките, които бяха доста далеч. Проследявахме регистрационните номера на колите влизащи и излизащи в този участък, плюс пешеходци, колоездачи, търсехме съвпадение с някоя от другите коли или хора от Уестфийлд. Бавна работа, както можеш да си представиш.

– Внимателно е подбирал местата, на които да използва телефона – отбеляза Робин.

– Да, много внимателно – потвърди Мърфи. – Затрудни живота ни колкото можа. Не можахме да открием съвпадение между двете локации. И все още не сме сигурни защо изобщо е било нужно да включва телефона. Човек би помислил, че най-разумно е изобщо да не го пипа. Не е осъществил никакви обаждания. Презумпцията ни е, че там е имало информация, желана от убиеца.

– Знаете ли, че Еди Ледуел е съхранявала идеи за своята анимация в телефона си?

– Да, Джош Блей ни го каза – отвърна Мърфи. – Та така, преди три седмици един човек излиза от колата си при езерото с патици в Ритъл в ранните часове на деня с лице, скрито с шал, и хвърля нещо във водата. Видян е от тийнейджър, който пушел крадешком на прозореца си, докато родителите му спели. Хлапакът се заинтригувал, тъй че на следващата сутрин нагазил в езерото, извадил айфона и го отнесъл у дома си. След около час му хрумнало, че има нещо подозрително в тази случка, така че слязъл долу и казал на родителите си. Майката отнесла телефона в местния полицейски участък. Свързаха се с нас и го дадохме на хората от „Експертизи“ и на специалистите по техника да поработят върху него. Тъй като бе преседял цяло денонощие под вода, си беше задача за експерти, но след като те си свършиха своето, се оказа, че със сигурност е телефонът на Ледуел. На записите от охранителните камери се виждаше форд фиеста да влиза и излиза от района в съответните часове. Регистрационните номера се оказаха фалшиви. Върнахме се отново към снимките от Уестфийлд и...

– Имало е форд фиеста с регистрационен номер, завършващ със CBS – довърши Робин.

Мърфи мигом впери поглед в нея, тъй че Робин се видя принудена да го предупреди „Светофар!“, уплашена, че може да се блъснат в колата отпред. Мърфи намали скоростта и отрони:

– Но как така...

– Виждала съм го в тази кола – отговори Робин, чиито мисли бяха хвърлени в абсолютен хаос. Обзе я стъписване, объркване и някакво ненормално усещане за... какво беше? Неспособност да повярва? Низходяща градация? – Забелязах буквите на номера.

– Заради американския новинарски канал ли? – попита Мърфи.

– Да – излъга Робин. – Не се бой, няма да го кажа пред медиите. Ами телефона на Блей? Него въобще ли не е използвал?

– Не, той не е включван от изчезването му. Предполагаме, че Ормънд го държи у дома си, освен ако не го е изхвърлил другаде. Претърсихме с драга езерото в Ритъл, но го нямаше там.

– Та аз го видях едва снощи – каза Робин за втори път тази сутрин и я заливаха вълни на пълно объркване.

– Къде?

– В артколектива Норт Гроув. Опитваше се да вземе нещо от един от живущите там.

– Наистина ли? Какво?

– Не знам. Мисля, че нещо нарисувано или написано от Еди... Аз... не мога да го повярвам. Не знам защо... макар че, предполагам...

Тя не завърши изречението, но Мърфи бе проследил посоката на мисълта ѝ.

– Първият, към когото се насочваш, е партньорът. Тъкмо ти беше забелязала синината на шията ѝ.

– Мислех, че е бил с наказана ученичка по време на убийството.

– Тръгнал си е по-рано и поръчал на момичето да не казва на никого, освен ако не искала наказанието ѝ да бъде продължено за цяла седмица.

– Господи... значи е знаел къде ще е срещата?

– Да. Между нас казано, имаме причини да вярваме, че е пос­тавил проследяващо устройство на телефона ѝ, за което тя не е подозирала. Все още се опитваме да го разблокираме. От „Епъл“ не искат да помогнат. Граждански свободи. Но той очевидно е знаел паролата, за да го отвори два пъти.

– Днес ли ще го арестуват?

– Да. Отишъл е на работа както обикновено. Ще го закопчеем, щом си тръгне от училището. Да арестуваш някого пред деца никак не е разумно. Предпочитаме медиите да не научават, преди да сме го вкарали в стая за разпит.

Значи през цялото време беше бил Филип Ормънд, бившият полицай и настоящ учител, за когото Еди бе вярвала, че ще я защити от заплахи и тормоз. Ревнив партньор, проследил я, когато е отишла да се срещне с бившия си приятел, намушкал и двамата и си тръгнал с телефоните им... Разбира се, това се връзваше логично с някои неща. Способността на убиеца да знае точно къде се намира Еди, задействането на телефона там, където ще е най-трудно да се определи кой го е използвал, а това пък предполагаше знания за полицейските методи, както и невероятно детайлна запознатост с двамата нови герои за филма, която Ясмин твърдеше, че Ормънд притежава.

Сега Мърфи я питаше за нейните планове за почивка. Робин се овладя достатъчно, та да може да му разкаже как се е научила да кара ски по Нова година. Разговорът бе личен, но не ангажиращо личен, тъй че бе приятен и лек. Мърфи разсмя Робин с разказа си за инцидент на негов приятел със ски пред приятелка, която завел, за да я впечатли. Той нито веднъж не спомена предишната си покана на по питие, нито я накара да се чувства неудобно в това ограничено пространство и тя му бе благодарна и за двете.

Наближаваха Блакхорс Роуд, когато Робин, сама изумена от храбростта си, внезапно каза:

– Чуй, по повод онзи път, когато ми се обади да пием по нещо... причината да съм толкова... Просто не съм свикнала да ме канят да излезем.

– Но как е възможно това? – попита Мърфи, без да отделя очи от пътя.

– Наскоро се разведох... всъщност преди година вече... с човек, с когото бяхме заедно от седемнайсетгодишни – обясни Робин. – А и без друго, когато се обади, мозъкът ми действаше на работен режим, та затова бях малко... сещаш се... ненаясно какво се случва.

– Аз пък се разведох преди три години – съобщи Мърфи.

Робин се зачуди за възрастта му. Догадките ѝ бяха, че е с две-три години по-възрастен от нея.

– Имаш ли деца?

– Не. Бившата ми съпруга не го желаеше.

– О – промълви Робин.

– А ти?

– Не.

Преди някой от двамата да каже още нещо, вече бяха спрели пред нейната сграда. Тя взе чантата си и ръката ѝ бе на дръжката на вратата, когато Мърфи заговори:

– В такъв случай... ако след почивката ти се обадя отново и те поканя да излезем...?

Само питие е – прозвуча гласът на Илза в главата на Робин. – Никой не е казал, че веднага трябва да скочиш в леглото му. Пред очите на Робин се мерна образът на Мадлин Кърсън-Майлс.

– Ъъ... – заекна Робин с блъскащо в гърдите ѝ сърце. – Да, добре. Би било чудесно.

Беше мислила, че той ще остане доволен, но вместо това ѝ се стори напрегнат.

– Добре. – Той потърка носа си, после каза: – Има нещо обаче, за което трябва да те предупредя предварително. Фразата ти беше „да излезем за по питие“. Но аз... аз съм алкохолик.

– О – промълви Робин за пореден път.

– Въздържател съм от две години и девет месеца – продължи Мърфи. – Нямам проблем хората около мен да пият. Но съм длъжен да го обявя. Такива са правилата в Анонимни алкохолици.

– Това не променя нищо... тоест, благодаря, че ми го каза – отвърна Робин. – Все така би ми било приятно да излезем някой път. И благодаря също, че ме докара, много съм ти признателна.

Сега вече той изглеждаше весел.

– Беше удоволствие за мен. Е, ще вървя да си приготвям багажа.

– Да... Приятно прекарване в Испания!

Робин слезе от колата. Когато синият авензис се отдалечи, Мърфи вдигна ръка за довиждане и Робин отвърна на жеста му, все още удивена от себе си. Ама че сутрин беше тази.

Тъкмо беше отключила входната си врата, когато телефонът ѝ иззвъня.

– Здравей – каза Страйк. – Важи ли още предложението за разтегателния диван?

– Да, разбира се – отговори му Робин, едновременно объркана и зарадвана. Влезе в апартамента си и затвори вратата с крак. – Как е Пат?

– Сърдита и мърмореща. Закарах я благополучно до тях. Поръчах ѝ да поиска спешен преглед при лекаря си. Половината врата отхвърча и я удари в гърба. Личи си, че изпитва болки. Като нищо може да има нещо счупено. Прати ме да вървя на майната си, макар и не с тези думи. Сигурно си мисли, че я обявявам за твърде стара, та да преживее удар от врата.

– Страйк – заговори Робин, – току-що научих нещо. Канят се да арестуват Филип Ормънд за убийството.

След тези ѝ думи настана мълчание. Робин влезе в кухнята и остави чантата си на плота.

– Ормънд? – повтори Страйк.

– Да – потвърди Робин и отиде при чайника. Обясни как телефонът на Еди бил включван и изключван, как Ормънд бил видян да го хвърля в езеро в Ритъл.

Последва още едно дълго мълчание.

– Е, разбирам защо си мислят, че са спипали техния човек, но аз все така го поставям под въпрос.

Робин изпита странно чувство на облекчение. Страйк ѝ каза, че ще пристигне около шест часа, защото му е нужно да си купи неща от първа необходимост, и разговорът приключи.

73

Чатове в играта между четирима модератори

в Играта на Дрек

.

<Модераторски канал>

<5 юни 2015 г. 15: 58 ч.>

<ПотрошенДреек, Аномия>

<Морхаус влиза в канала>

>

ПотрошенДрек: Здравей, Морхаус!

Морхаус: Здравей.

ПотрошенДрек: Не се появяваш често тук следобед.

>

Аномия: Той е зает човек.

Морхаус: Така е.

>

>

>

ПотрошенДрек: Бройката е спаднала.

<Отворен е нов частен канал>

<5 юни 2015 г. 16: 00 ч.>

<Аномия кани Морхаус>

>

>

Аномия: Приключи ли с изпитите бе?

Морхаус: Не е изпит, научна работа е.

Аномия: О, да, това го знаех.

Аномия: Не задълго.

ПотрошенДрек: ?

>

>

>

Аномия: Когато „Мавърик“ направят следващото си обявление, тук ще се пръснем от посещения.

Морхаус: Хартиенобяла влизала ли е?

Аномия: Не се съмнявам, че скоро ще се появи, като разбере, че си тук.

>

>

>

>

>

ПотрошенДрек: А ти знаеш ли какво ще съобщят???

Аномия: Гейммастерът знае всичко.

ПотрошенДрек: Човече, ама откъде ги научаваш всички тези неща?

ПотрошенДрек: Ти си вътрешен човек, нали? За „Мавърик“ говоря.

>

>

>

ПотрошенДрек: Извинявай, да не те засегнах?

>

>

>

Аномия: Ха-ха, не, изобщо не си ме засегнал.

Аномия: Информацията ми се инжектира директно във вените, приятелю.

>

Аномия: Ето я и нея. Телепатия или съвпадение?

Морхаус: Очевидно е телепатия.

Аномия: Ти си физик, мамка му, не вярваш в такива тъпотии.

Морхаус: Ами тогава е съвпадение.

Аномия: Хубаво де, върви си говори с нея в частен канал.

Морхаус: Знаеш, че за мен ти си номер 1.

Аномия: Ха-ха.

Аномия: Педал неден.

Морхаус: А ти върви говори с ПотрошенДрек. Той те има за бог.

Аномия: Вярно. Но аз съм си такъв.

>

>

>

>

>

>

<Отворен е нов частен канал>

<5 юни 2015 г. 16: 03 ч.>

<Хартиенобяла кани Морхаус>

Хартиенобяла: Маус?

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Хартиенобяла: Ехо?

>

>

Хартиенобяла: Да не си бъбриш с някоя секси колежка учен?

>

>

>

<Морхаус се присъединява към канала>

>

Морхаус: Извинявай, обгрижвах Аномия.

ПотрошенДрек: Е, кажи ми.

ПотрошенДрек: Какво смятат да правят те?

ПотрошенДрек: Хайде де, пред никого няма да го издам.

>

Аномия: Ще ти кажа, когато поемеш от Морхаус.

ПотрошенДрек: ?

Аномия: Имам предвид, ако с Морхаус се случи някакъв инцидент.

ПотрошенДрек: Хаха.

ПотрошенДрек: Искаш ли да споделя с теб моята теория?

ПотрошенДрек: Според мен ти си приятел на Джош Блей.

>

Аномия: Може и да си прав.

ПотрошенДрек: А познаваше ли и Ледуел?

>

Аномия: Да.

Аномия: Само че тя ме прецака.

ПотрошенДрек: Сериозно ли?

>

Аномия: Да, тя беше шибана кучка.

>

>

>

>

<Аномия напуска канала>

>

<Морхаус напуска канала>

<Частният канал е затворен>

Морхаус: Видя ли новините? Бомбата?

Хартиенобяла: Да!!! Ама какво става?

Морхаус: Казват, че е дело на Разполовяване.

Хартиенобяла: Знам, гледах репортажите.

Морхаус: Е, това е то, всичко съвпада, нали?

Морхаус: Онази жена Елакот е скочила да помогне на Вайлпекора.

Морхаус: Явно са решили, че тя следи него, а не Аномия.

Хартиенобяла: Има логика в това.

Хартиенобяла: Но след като сега Елакот не е в офиса, как ще я намерим?

Морхаус: Ще звъним на посочения номер, ще намерим начин.

Морхаус: Колко изпита още ти остават?

Хартиенобяла: 2

Морхаус: Ами значи скоро ще се срещнем.

Морхаус: Освен ако не те е хванал страх и вече не искаш.

Хартиенобяла: Гръмни се, Морхаус.

Хартиенобяла: Откога те моля за среща?

Морхаус: Хаха.

74

Ако имаше един плюс в това да ти пратят бомба и да те прогонят от дома и офиса ти, мислеше си Страйк, докато вървеше по Килбърн Хай Роуд и си купуваше бельо, чорапи, тоалетни принадлежности, включително мехлем за крака си, две ризи, две пижами (първата същата като онази, която бе носил в юношеството си, но която смяташе, че трябва да носи в дома на Робин), това бе, че му даваше непоклатимо оправдание да не вечеря с Мадлин този ден, особено при положение че новината бе съобщена на уебсайта на новините на Би Би Си.

– Какво?! – възкликна тя, когато той ѝ се обади от преддверието на дрогерия да я уведоми за случилото се. – О, боже мой... кой... защо...? – Той я чу да ахка насреща. – Току-що го видях онлайн! Корм е! – чу я да подвиква на някого, вероятно на продавачка. – Пратили му пакет бомба и тя взела, че избухнала!

По причини, които не можеше да формулира, на Страйк му стана неприятно, че Мадлин разправя това на някого от персонала си, макар избухването на бомбата да не бе частна информация предвид оповестяването от Би Би Си.

– Ела да се настаниш у дома – върна Мадлин вниманието си към Страйк.

– Не мога – отвърна Страйк и бръкна да си извади цигара. – От полицията казаха, че е добре да се покривам за известно време. Не искам да поставям в опасност теб и Хенри.

– Мислиш ли... Все пак никой не знае за нас, нали?

Не че не се опита да го разгласиш широко, бе първата неблагодарна мисъл на Страйк.

– Става дума за терористи – изтъкна той. – Те следят хората.

– Терористи?! – повтори Мадлин и вече звучеше истински уплашена. – Мислех, че е някоя случайна откачалка.

– Не, от групата са, която постави тръбни бомби на онези членове на парламента. Същата, която погна приятелката ти Джиджи.

– О, боже мой! – възкликна отново Мадлин. – Нямах представа, че разследвате...

– Не ги разследваме. Просто се натъкнахме на тях покрай друг случай. Не мога да ти кажа подробности. По-добре е да не знаеш.

Предвид че мигом ще го разкажеш на продавачките си.

– Разбирам... Но къде ще идеш тогава?

– Вероятно в хотел – излъга Страйк. – Ще ти се обадя, когато съм наясно какво става.

– Обади ми се във всички случаи – поръча Мадлин, – независимо дали знаеш какво става, или не. Искам да знам, че си добре.

След като Страйк затвори, усети колко му стана по-леко на сърцето, като знаеше, че не се налага да ходи в Пимлико тази вечер. Автоматично бръкна в джоба си за цигара, с която да го отпразнува, но като извади познатия златист пакет, известно време стоя и го гледа, после отново го пъхна в джоба си и се върна в дрогерията.

Купи си всичко нужно за първо време плюс евтина раничка, в която да сложи вещите, и се отправи към Макдоналдс, където, като си припомни състоянието на крака си тази сутрин, с неохота се отказа от бургера и си взе неудовлетворяваща салата. И така като след нея не се чувстваше заситен, взе си ябълков пай и кафе. Изяде сладкиша, като се мъчеше да не мрази трите кльощави хлапета на съседната маса, които се тъпчеха с Биг Мак.

Макар и уморен, Страйк се усещаше превъзбуден. Адреналинът бушуваше във вените му и го подтикваше към мъст, но вместо това той си изяде пая, втренчен в празното пространство, докато около него хора бъбреха и се смееха. Последствията от избухналата бомба вече изплуваха в съзнанието му, когато я нямаше Пат, за която да се грижи, и никаква практическа задача да го разсее. Нямаше достъп до лаптопа си, до компютър и до принтер. Единствените работни материали у него бяха бележникът, папката за Аномия и телефонът му.

Извади телефона с намерение да влезе в Туитър и да провери какво е намислил Аномия, после забеляза, че има две нови съобщения – едно от полусестра му Прудънс и едно от Пищяла, приятел от юношеските години, с когото бе продължил да поддържа контакт въпреки неизкоренимата му престъпна жилка. Първо отвори това от Прудънс.

Видях, че в офиса ти избухнала бомба.

Много се надявам да си добре.

Страйк ѝ отговори:

Нищо ми няма. Ще трябва обаче да отложим виждането си за по питие.

От полицията ме посъветваха да се покривам.

Надявам се със Силви всичко да е наред.

После отвори посланието на Пищяла.

Кого ядоса този път, глупчо неден?

Преди да е успял да отговори, телефонът иззвъня. Видя, че е сестра му Луси, поколеба се, но реши, че е по-добре да отметне това и да се свърши.

– Защо не ми се обади? – бяха първите ѝ разпалени думи.

– Тъкмо се канех да го направя – отвърна Страйк и се почуди колко ли жени ще излъже още, преди да е свършил денят. – Досега бях с полицаите.

– Можеше да пратиш съобщение! Едва не получих инфаркт, когато Грег се обади да ми каже!

– Добре съм, Луси. Отървах се буквално с една драскотина.

– Къде си? По Би Би Си казаха, че сградата е сериозно пострадала! Ела у дома!

Страйк повтори историята, поднесена на Мадлин, като наблегна на опасностите, на които излагаше всички около себе си, изтъкна риска за синовете ѝ и успя да я убеди, че ще е най-добре да се оттегли в анонимен евтин хотел. Въпреки това тя го държа на телефона цели двайсет минути, като го умоляваше да бъде внимателен, а Страйк неискрено я увери, че от полицията са сигурни как до дни ще са арестували виновниците. Само донякъде поуспокоена, тя най-сетне затвори, като остави Страйк раздразнен и още по-уморен.

Сега вече отвори Туитър. Не бе имало публикации от Аномия в последно време, но окото му хвана хаштаг, който сега изобилстваше на сайта: #МамкаМуНаУолиКардю.

Преди тази сутрин, когато бе узнал, че Уоли е бил в контакт с Киа вечерта преди нападението в гробището, Страйк не би се заинтересувал да научи какво точно е сторил Уоли, че да си спечели масово неодобрение в Туитър. Сега обаче щракна върху хаштага, за да научи какво става.

Аоифе @аоифеоконз

Хаха, крайно време беше #МамкаМуНаУолиКардю

Сами @Самич97

Отговор на @аоифеоконз

Боже мой, пребил е Ем Джей??? #МамкаМуНаУолиКардю #ПодкрепямЕмДжей

Дрю К @дрюк^ртис

Отговор на @Самич97 @аоифеоконз

Защо е пребил Ем Джей?

ЕсКю @Б_Н_У_ТКуинс

Отговор на @дрюк^ртис @Самич97 @аоифеоконз

Защото онзи н**** чукаше сестра му.

ЕсКю @Б_Н_У_ТКуинс

Отговор на @дрюк^ртис @Самич97 @аоифеоконз

После банда ч****** прати Уоли в болница.

ЕсКю @Б_Н_У_ТКуинс

Отговор на @дрюк^ртис @Самич97 @аоифеоконз

И някои от братята имат да кажат нещо по въпроса.

Страйк пъхна телефона обратно в джоба си, като се почуди кога ли щеше да може да се върне в мансардата си. Нямаше как да остане у Робин повече от две нощи, но също толкова не му се искаше да я оставя сама в чистото малко апартаментче, не и докато заплахата от страна на Разполовяване не бъдеше елиминирана. Очевидно застъпниците на върховенството на бялата раса не изпитваха признателност към нея, задето се бе опитала да спаси живота на техен човек, за тях важно бе само, че тя и Страйк по всяка вероятност бяха следили член на групировката им. Тази бомба не беше празна заплаха. Ако не бе бързата реакция на Пат, той можеше да лежи в болница, лишен от още някоя телесна част и съсипан от чувство на вина за смъртта на секретарката.

Докато обмисляше непосредствените практически аспекти на ситуацията, Страйк си припомни беемвето си, седящо в скъпия гараж. Доколкото си спомняше, имаше много свободни места за паркиране на улицата на Робин. И макар кракът вече да го болеше, реши да се върне до гаража, да вземе беемвето и да шофира до Уолтъмстоу, така че колата да му е подръка, когато му потрябва. Допи кафето си, надигна се от пластмасовия стол, нарами раницата, съдържаща всичките му притежания за момента, и отново закуца по пътя си.

75

Докато Страйк се връщаше обратно в Централен Лондон, също толкова уморената и тревожна Робин обикаляше из местния супермаркет. Познаваше добре апетита на Страйк, а съдържанието на хладилника ѝ не би го удовлетворило без сериозни подкрепления. Пусна в количката си цяло пиле и се запита защо Страйк бе предпочел да отседне при нея, а не при Мадлин. Не би отхвърлила като мотив грижата за нейната безопасност, тъй като често бе демонстрирал закрилнически инстинкт, който макар и досаден си имаше умиляващата страна. Ако трябваше да бъде откровена пред себе си, бе силно разтърсена от случилото се сутринта и беше доволна, че той ще се нас­тани при нея. Все пак техните две имена бяха изписани върху бомбата и тя изпитваше потребност да бъде с единствения човек, който я разбираше как се чувства.

Докато чакаше на опашка пред касата, телефонът ѝ иззвъня. Беше майка ѝ. Също както бе постъпил Страйк с Луси, тя прие обаждането, защото знаеше, че ако не отговори сега, нещата само ще се влошат.

– Робин? Току-що гледахме новините! Защо, за бога...?

– Не бях там, когато бомбата е избухнала, мамо – прекъсна я Робин и пристъпи напред с бавното напредване на опашката.

– А ние откъде можехме да го знаем?!

– Извинявай, трябваше да ти се обадя – изрече уморено Робин. – Наложи се дълго да даваме показания пред полицията и едва сега...

– Защо си давала показания, щом не си била там?

– Ами защото беше атака срещу агенцията, тъй че...

– По новините казаха, че била крайнодясна терористична групировка!

– Да, така мислят – потвърди Робин.

– Робин, защо крайнодясна терористична групировка напада агенцията ви?

– Защото си мислят, че се интересуваме от тях, а не е така – отвърна Робин. – Няма ли да попиташ кой присъстваше в агенцията, когато бомбата е избухнала?

– Не можеш да ме обвиняваш, че първата ми грижа е за дъщеря ми.

– Не те обвинявам – каза Робин, отново се придвижи напред и започна да реди покупките си върху лентата с една ръка. – Просто си помислих, че може да те интересува.

– Е, кой беше там?

– Пат и Страйк. Но са добре благодарение на бързата реакция на Пат.

– Е, радвам се – малко сърдито отвърна Линда. – Естествено, че се радвам. А сега какво? Не искаш ли да си дойдеш у дома?

– Мамо, аз съм си у дома – търпеливо отговори Робин.

– Робин – промълви майка ѝ, явно напът да се разплаче, – никой не иска да те спре да вършиш онова, което обичаш...

– Ти искаш – не се сдържа Робин. – Искаш да изоставя тази работа. Знам, че е шок, и за мен беше така, но...

– Защо не постъпиш в полицията? При твоя опит съм сигурна, че ще те вземат на драго сърце...

– Добре ми е където съм, мамо.

– Робин – майка ѝ вече плачеше, – вече неведнъж се отърва на косъм, кога ли...

Робин усети, че и нейните очи се пълнят със сълзи. Беше изтощена, стресирана и уплашена. Разбираше паниката и болката на майка си, но вече бе зряла жена на трийсет и сега сама щеше да взема решенията си, без значение кого разстройваха те, след като дълги години бе правила онова, което други хора искаха за нея – родителите ѝ, Матю, – а то бе да води безопасен, скучен и предсказуем живот.

– Мамо – отново каза тя, докато касиерката сканираше продук­тите, а тя се опитваше да отвори пластмасов плик с една ръка, – моля те, не се тревожи, аз...

– Но как очакваш да не се тревожа?! Татко ти едва е излязъл от болницата и ето че, като пускаме новините...

Изминаха петнайсет минути, преди Робин да успее да приключи разговора, след който се почувства още по-отпаднала и нещастна. Ободряваше я единствено перспективата за предстоящото идване на Страйк, докато вървеше по пътя, натоварена с тежките торби с неща за ядене и пиене.

Когато влезе в апартамента си, зае се да прибира покупките, да отдели чисто спално бельо за разтегателния диван и в дух на бунтарство срещу майка си влезе в Играта на Дрек на айпада си, която си вървеше, докато тя вършеше домакинските си задачи и от време на време поглеждаше дали Аномия не се е появил. Също така постави страниците, принтирани в ранните часове на деня, върху малката маса зад дивана, около която едва се сместваха три стола.

Страйк, нетипично за него, пристигна точно в часа, който бе съобщил. Робин едва бе успяла да сложи пилето във фурната, когато чу звънеца. Тя натисна бутона, за да му отвори вратата долу, и го изчака на прага да се появи пред апартамента.

– Добър вечер – поздрави той, леко задъхан от изкачването по стълбите.

Подаде ѝ бутилка червено вино с влизането си.

– Благодаря, че ме приюти. Оценявам го.

– Не е проблем – отвърна Робин и затвори вратата зад него.

Страйк съблече палтото си и го провеси на закачалка, която я нямаше там в деня на преместването. Лицето му бе изопнато както обичайно напоследък, което означаваше, че изпитва болка, а и Робин бе забелязала как тежко се подпира на парапета.

Страйк не бе виждал апартамента, откакто Робин окончателно го бе подредила, и сега огледа дневната. На полицата над камината имаше снимки в рамки, които ги нямаше в деня на преместването, а над тях висеше репродукция на Раул Дъфи с морски пейзаж, виждан през два отворени прозореца.

– И така – обърна се Страйк към Робин. – Ормънд.

– Знам какво имаш предвид... Купих бира, искаш ли?

– Почакай – спря я Страйк, когато Робин, автоматично приела отговор „да“, се насочи към кухнята. – Кое съдържа повече калории, бирата или виното?

Робин се спря учудена на прага.

– Калории? Ти?

– Трябва да сваля малко килограми – отвърна Страйк. – Кракът ми не се справя.

Той толкова рядко споменаваше частично ампутирания си крак, че Робин реши да не вкарва хумор в ситуацията.

– Виното е с по-малко калории – отговори.

– Боях се, че това ще кажеш – мрачно изпъшка Страйк. – Би ли ми наляла чаша от това тогава? – кимна към бутилката в ръцете ѝ, после предложи: – Искаш ли да ти помогна с нещо?

– Не, сядай – отговори Робин, – няма нищо за вършене. Току-що сложих пиле във фурната, ще добавя печени картофи за гарнитура.

– Не беше нужно да готвиш – каза Страйк. – Можехме да си вземем нещо готово.

– Ами калориите?

– Да, права си – съгласи се Страйк и се отпусна на дивана.

Когато Робин се върна, подаде му чаша вино, после се настани на креслото насреща му, разположи айпада си така, че да наблюдава играта, от която Аномия все още отсъстваше, и каза:

– И така, да. Ормънд.

Страйк отпи вино и посочи:

– Разбирам защо са го арестували. Телефонът е бил у него.

– Но ти не вярваш, че е той – отбеляза Робин.

– Би могъл да е той – каза Страйк, – но възникват някои въпроси. Сигурен съм, че и в полицията са им хрумнали.

– Мърфи спомена, че на телефона вероятно е бил поставен тракер от Ормънд.

– Ако го е споделил, обзалагам се, че е поставен такъв. Е, в случай че Ормънд е поставил проследяващо устройство на телефона ѝ без нейно знание, нещата изглеждат твърде зле за него, нали? Имал е начин да узнае местонахождението ѝ и силен мотив да открадне телефона ѝ, след като я е убил, за да отстрани проследяващото устройство.

Страйк остави чашата си с вино на масата до дивана, отвори раницата си и за изненада на Робин извади отвътре позната ѝ опаковка, тъй като едва сутринта бе претърсвала „Бутс“ за този артикул – електронна цигара.

– Да не се опитваш и пушенето да откажеш? – попита тя смаяно. – Представяла си бе, че Страйк ще умре със стисната между зъбите „Бенсън & Хеджис“.

– Мисля по въпроса – отвърна той и разкъса целофана. – Никога не съм употребявал такава... – И така – върна се към главната тема, докато сглобяваше цигарата, – да кажем в интерес на спора, че докато пази наказана ученичка, Ормънд проверява приложението на тракера и вижда, че Еди се е отправила към гробището. Казва на момичето, че има работа, и я заплашва с цяла седмица оставане след часовете, ако издаде пред някого, че си е тръгнал по-рано... Ами като начало, това е твърде нестабилно алиби. Не бих разчитал да се отърва от обвинение в убийство въз основа на показания на момиче, което съм наказал.

– Може да не е възнамерявал да убие Еди, когато е тръгнал.

– Ама за всеки случай е пъхнал мачете в куфарчето си?

– Добре, сериозен аргумент – призна Робин и потисна прозяв­ка. – Къде се намира училището на Ормънд спрямо гробището?

– Близо е до пъб „Манерката“, където разговарях с него. На много кратко разстояние пеша. Ако е взел фиестата, могъл е да стигне до гробището за минути.

И двамата седяха мълчаливо и разсъждаваха, докато Страйк пълнеше електронната си цигара с никотинова течност, а Робин поглеждаше играта: Аномия още го нямаше. Накрая тя каза:

– Възможно ли е човекът, когото Блей е отминал на гробището, онзи едър и плешив тип, за когото предполагаме, че е носел маскировка, да е бил Ормънд?

– Теоретично е възможно – отвърна Страйк, като завинти горната част на електронната си цигара, – но възникват логистични въпроси. Дали е взел със себе си на работа маскировката заради беглия шанс да предприеме убийство? И къде си я е сложил? Би било адски рисковано да го направи в училището. Вероятно там е имало и други учители.

– Той в Хайгейт ли живее?

– Не, във Финчли.

– Значи остава също да бъде обяснено преместването на телефона на Хампстед Хийт – изтъкна Робин. – Със сигурност, ако току-що е намушкал Еди и Джош, би се качил в колата си и би се махнал оттам възможно най-бързо, не би се отклонил към Езеро номер едно, нали? И все пак е любопитно – продължи тя, – защото от полицията първоначално мислеха, че който е взел телефона, е отишъл до Езеро номер едно да го хвърли там, а ето че Ормънд наистина накрая хвърля телефона в езеро, само че друго.

– Това е интересно, съгласен съм – кимна Страйк. – Кое го е накарало да се отърве от телефона, като го метне в езеро? Може би защото поначало го е намерил край езеро и това да му е довело идеята.

– Допускаш, че е проследил телефона до парка и го е намерил да лежи в тревата?

– Това е една възможност. Другата е да се е озовал лице в лице с онзи, който го е взел.

– И защо да не го каже на полицията тогава?

– Изпаднал е в паника – предположи Страйк. – Не е искал да признае, че е бил в близост до гробището, когато се е случило, нито пък че я е следил.

Той пъхна в устата си електронната цигара, вдиша и се намръщи.

– Но ако се е озовал лице в лице с убиеца – продължи Страйк, след като издуха пара, – как е взел телефона от него? Стълкновение ли е имало?

– Може убиецът да се е престорил, че просто е намерил телефона да лежи на земята, а Ормънд да е казал, че е неговият, и онзи да му го е дал?

– Това звучи по-достоверно от сбиване помежду им – кимна Страйк. – Ако приемем, че едрият плешив мъж, приведен над гроб, е убиецът, може вече да е бил свалил маскировката си дотогава и Ормънд да го е приел за обикновен минувач... Обаче – добави, – ако Ормънд е срещнал убиеца все още маскиран, това обяснява много от казаното от него при разговора ни. Не си спомням дали ти го споменах, но когато говореше как Аномия се криел зад клавиатура, направи жест, предполагащ маска. Ами ако си мисли, че маскираният човек, когото е срещнал, е Аномия? Ако е така, Аномия го е видял в близост до мястото на убийството, също така го е видял да държи телефона на Еди, което ни води право към репликата му: „Аномия е от онези, дето биха направили всичко да отърват кожата и са готови да обвинят всеки друг, да посеят съмнения срещу него, ако това означава на тях да им се размине“. Фройд би имал да каже много по въп­роса. Ако хипотезата ми е вярна, Ормънд има дяволски основателна причина да вярва, че убиецът е Аномия, защото се е озовал лице в лице с него, тъй че взе да се защитава от обвинение, каквото аз не бях отправил: как е бил очевидец на улика, която прикрива.

– Връзва се – потвърди Робин. – И така, Ормънд е взел телефона на Еди...

– ...но не е намерил нея. Качва се на колата си и подкарва към къщи. Чака. Тя не се появява. Звъни в полицията и доста бързо стига до извода, че е убита. Взема решение да лъже за движенията, уплашен как поставеният тракер и фактът, че телефонът ѝ е у него, ще му докарат обвинение.

Робин отново провери играта, видя, че Аномия още отсъства, после посочи към електронната цигара.

– Как е?

– Не е хубава колкото истинска – отвърна Страйк, – но сигурно бих могъл да свикна. Най-малкото, няма да ти овоня апартамента.

– Искаш ли още вино?

– Благодаря – отвърна Страйк и протегна чашата си. – Значи Нилс де Джонг се оказа голям образ?

– Изключително странен човек е – каза Робин. – Както ти казах, нещо като хипи е с фашистки примес. Целият този „аристократичен мироглед“ и увлечението по расови теории бяха съвършено неочаквани за мен. Споменах ли как според него смъртта на Еди била „реализация“?

– Би бил такава за убиеца – изтъкна Страйк. – Е, какво друго прави цяла нощ? Каза, че си работила.

– Работих – отвърна Робин. – Стоях на Джънкшън Роуд до полунощ, а следващите часове прекарах да ровя из социалните медии. Накратко казано, загадъчният приятел на Зоуи се оказа Тим Ашкрофт. Снощи го видях да излиза от апартамента ѝ.

– Ашкрофт? – стъписа се Страйк. – За милион години не бих си представил тези двамата заедно.

– Ами Зоуи има... или по-скоро имала е нещо, което Ашкрофт много харесва – поясни Робин без усмивка. Тя стана да вземе принтираните страници, приготвени преди пристигането на Страйк, и му ги подаде. – Тъкмо с това се занимавах през повечето от нощта. Погледни го, докато приготвя соса.

Робин отиде в кухнята. Страниците, които връчи на Страйк, представляваха публикации в Туитър, някои отпреди години. Той започна да чете.

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Честита нова година,

Мастилени сърца!

Много любов от Червея.

11: 10 ч. 1 януари 2011 г.

Зозо @мастиленосърце28

Отговор на @ЧервеяСеОбръща

Благодаря, Тимъти! И на теб, обичам Червея!

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @мастиленосърце28

Благодаря, но тази анимация не е ли за малко по-големи от теб?!

Зозо @мастиленосърце28

Отговор на @ЧервеяСеОбръща

Почти на 14 съм!!!

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @мастиленосърце28

А, добре, боях се да не те покваряваме!

Зозо @мастиленосърце28

Отговор на @ЧервеяСеОбръща

Не, не съм чак толкова невинна

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Днес е рожденият ден на Червея

(моя де).

#МастиленоЧерноСърце

9: 14 ч. 1 ноември 2011 г.

Г-жаХарти @карлиуистлър_*

Отговор на @ЧервеяСеОбръща

Честит рожден ден, умирам си за Червея, много е сладък!

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @карлиуистлър_*

И ти си много сладка, но как тъй публикуваш в Туитър по това време на деня? Не трябва ли да си на училище?!

Г-жаХарти @карлиуистлър_*

Отговор на @ЧервеяСеОбръща

Днес не, болна съм.

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @карлиуистлър_*

Да знаеш, че ти ставам последовател, щом си толкова мила да ми честитиш рождения ден х

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @мастиленосърце28

Разкажи ми още...

Зозо @мастиленосърце28

Отговор на @ЧервеяСеОбръща

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @мастиленосърце28

Станах ти последовател, така че може да ми пишеш лично, ако си твърде срамежлива за тук!

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Тъкмо завърших с озвучаването на следващия епизод, голям повратен момент за Червея!

21: 32 ч. 23 декември 2011 г.

Орла Моран @ЧерноСърцеОрла

Отговор на @ЧервеяСеОбръща

Кажи ни сега!!!!!!!

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @ЧерноСърцеОрла

Командаджийка! На колко години си?

Орла Моран @ЧерноСърцеОрла

Отговор на @ЧервеяСеОбръща

На 14, защо?

Лора Х @МастиленоСърце<3

Бих умряла в битка за Червея

#МастиленоЧерноСърце

19: 13 ч. 30 ноември 2011 г.

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @МастиленоСърце<3

Червея също би умрял в битка за теб!

На колко години си?

Лора Х @МастиленоСърце<3

Отговор на @ЧервеяСеОбръща

Боже мой, не мога да повярвам, че си го видял!!! На 13

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @МастиленоСърце<3

Червея ти става последовател!

Перо на правдата

@пероправда

Когато черен = лош и бял = най-предпочитан, какво ни казва това? Моят поглед върху проблематичната палитра на #МастиленоЧерноСърце

www.ПероНаПравдата/ПолитикатаНаЦветовете...

9: 38 ч. 9 февруари 2013 г.

Зозо @мастиленосърце28

Отговор на @пероправда

Това е наистина добро. Не бях поглеждала нещата от този ъгъл.

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @ЧерноСърцеОрла

Приеми ме като последовател и мога да ти пратя подробности лично!

Перо на правдата @пероправда

Отговор на @мастиленосърце28

Благодаря, секси.

С безизразно лице Страйк мина на другата страница.

Орла Моран @ЧерноСърцеОрла

Отговор на @ЧервеяСеОбръща

О, боже мой! ☺

Перо на правдата @пероправда

Безобиден любимец на феновете или антисемитски стереотип?

Моят поглед върху проблематичния образ на Дрек

www.ПероНаПравдата/Антисемитска анимация...

11: 02 ч. 28 февруари 2012 г.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @пероправда

Само че Еди Ледуел каза как вдъхновението за Дрек е дошло от чумна маска.

Перо на правдата @пероправда

Отговор на @рейчълдбадли

Тук не става дума само за носа! На колко години си?

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @пероправда

На 14, защо?

Нетфликс Обединено кралство & Ирландия

@Н£тфликс

С огромно удоволствие съобщаваме, че постигналият феноменален успех в Ютюб #МастиленоЧерноСърце ще има премиера по Нетфликс през юни 2013 г. с ново съдържание и втора серия в процес на подготовка. Прочетете пълната информация тук: www.НетфликсОбединеноКралство/МастиленоЧерноСърце...

21: 12 ч. 5 февруари 2013 г.

Естър Коен @хеп£_бън£

Отговор на @Н£тфликс

Чудесна новина, радвам се за тези двама много талантливи творци!

Перо на правдата @пероправда

Отговор на @Н£тфликс

Много се надявам @Н£тфликс да се вслушат в тревогите на феновете относно проблемния материал, преди „Мастиленочерно сърце“ да стигне до по-широка публика.

Перо на правдата @пероправда

Отговор на @рейчълдбадли

Охо, изглеждаш по-голяма. Ако прочетеш целия материал, ще видиш, че Дрек манипулира всички и живее в най-голямата гробница, той е най-богатият.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @пероправда

Не живее той в най-голямата гробница, лорд и лейди Скелети са в нея.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @пероправда

И не манипулира хората. Те просто му угаждат, защото е отегчен.

Перо на правдата @пероправда

Отговор на @рейчълдбадли

Хей, винаги съм насреща за интелигентен дебат! Ставам ти последовател!

Г-жаХарти @карлиуистлър_*

Е, пристигам в Лондон, кои са най-хубавите обекти за разглеждане?

19: 45 ч. 14 март 2012 г.

Перо на правдата @пероправда

Отговор на @карлиуистлър_*

Аз.

Г-жаХарти @карлиуистлър_*

Отговор на @пероправда

Кейтлин Адамс @КейтАдумссс

Отговор на @пероправда

Има само един начин да се оправи това #УволнетеЛакоматаЛедуел

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @КейтАдумссс @Н£тфликс

Не искам тя да бъде уволнена, всички свестни идеи са нейни.

Перо на правдата @пероправда

Отговор на @рейчълдбадли @КейтАдумссс @Н£тфликс

Съгласен съм, че тя е талантлива, просто мисля, че някои промени биха подобрили анимацията.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @пероправда @КейтАдумссс @Н£тфликс

Но аз не искам Дрек да бъде махнат, Харти да стане розов и Хартиенобяла да престане да е дух, както на теб ти се ще.

Перо на правдата @пероправда

Отговор на @рейчълдбадли @КейтАдумссс @Н£тфликс

Охо, ти май си моя редовна читателка. На колко години си?

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @пероправда @КейтАдумссс @Н£тфликс

Вече си ме питал това, защо вечно държиш да знаеш на колко години са момичетата?

Г-жаХарти @карлиуистлър_*

Татко не ме пуска да ида в Лондон.

20: 02 ч. 20 март 2012 г.

Зозо @мастиленосърце28

ИМАМ РОЖДЕН ДЕН И СЪМ В ЛОНДОН!!!!!

10: 02 ч. 28 март 2012 г.

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Няма да лъжа, бях съкрушен, че ме изтикаха от „Мастиленочерно сърце“, но идват нови проекти!

„Ние сме мъртви. Оттук може да става само по-добре.“

11: 14 ч. 25 март 2013 г.

Руби Нуби @рубинуби*_*

Отговор на @ЧервеяСеОбръща

Много съм тъжна. Страшно те харесвах като Червея.

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @рубинуби*_*

Красивото ти лице направи деня ми по-хубав.

Руби Нуби @рубинуби*_*

Отговор на @ЧервеяСеОбръща

Леле! Изобщо не очаквах да ми отговориш!!!!

ДрекБе14 @ ДрекБе14

Отговор на @рейчълдбадли

@пероправда @КейтАдумссс

@Н£тфликс

Защото е педофил.

Перо на правдата @пероправда

Отговор на @ ДрекБе14 @рейчълдбадли @КейтАдумссс

@Н£тфликс

Защо редовната обида в устата на фашистите винаги е „педофил“? Блокиран.

ДрекБе14 @ ДрекБе14

Отговор на @рейчълдбадли

@пероправда

И пак си оставаш педофил

Зозо @мастиленосърце28

Когато си мислил, че някой е държал на теб, а после майка ти умира и този човек не Отговор на обаждания и съобщения, чудиш се защо продължаваш да си лоялен.

9: 05 ч. 14 май 2012 г.

Перо на правдата @пероправда

Отговор на @мастиленосърце28

Провери си телефона, пратих ти съобщение.

Перо на правдата @пероправда

Господи, как мразя да опаковам подаръци.

21: 32 ч. 23 декември 2014 г.

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @рубинуби*_*

Ха-ха. На колко години си?

Руби Нуби @рубинуби*_*

Отговор на @ЧервеяСеОбръща

На 12.

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @рубинуби*_*

Непослушно момиче. Не бива да си в Туитър!

Руби Нуби @рубинуби*_*

Отговор на @ЧервеяСеОбръща

Исках да кажа на 13!

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @рубинуби*_*

Много смешно. Да знаеш, ставам ти последовател.

Андрю Уислър @андиуислър8

Отговор на @рубинуби*_*

@ЧервеяСеОбръща

Не си се отказал от твоите навици значи?

Андрю Уислър @андиуислър8

Отговор на @рубинуби*_*

@ЧервеяСеОбръща

Аха, блокираш ме. Е, не съм изненадан.

Дарси Барет @ТъмнаВиола90

Отговор на @пероправда

И аз, лайняна работа.

Лепинс Дисайпъл

@ ЛепинсДисайпъл

Отговор на @ТъмнаВиола90

Като си лайно, ги разбираш лайняните работи.

Перо на правдата @пероправда

Отговор на @ ЛепинсДисайпъл

@ТъмнаВиола90

Иди си бий още една чекия, нещастнико.

Лепинс Дисайпъл

@ ЛепинсДисайпъл

Отговор на @пероправда

@ТъмнаВиола90

Тая е стара за теб, педо.

Перо на правдата @пероправда

Отговор на @ ЛепинсДисайпъл

@ТъмнаВиола90

Блокиран си, гадняр.

Елън Ричардсън

@ e_р_мастиленосърце

Отговор на @пероправда

Много ми харесва как интерпретираш всичко за нас.

Перо на правдата @пероправда

Отговор на @ e_р_мастиленосърце

Благодаря. На колко години си?

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @джусилуси

Много ми харесва кученцето ти. На колко години си?

Перо на правдата @пероправда

Отговор на @карла_мапин5

Ти си много наясно с тези проблеми! На колко години си?

Елън Ричардсън

@ e_р_мастиленосърце

Отговор на @пероправда

На 13.

Перо на правдата @пероправда

Ставам ти последовател, задето си толкова мила!

Елън Ричардсън

@ e_р_мастиленосърце

Отговор на @пероправда

Еха!

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @ молидевърил1

Добър аргумент! На колко години си?

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @ анафорбс

Симпатична снимка. На колко години си?

Тимъти Дж. Ашкрофт

@ЧервеяСеОбръща

Отговор на @ таш&&&ргх

Забавна си! На колко години си?

Робин се върна в стаята точно когато Страйк бе свършил да чете. Лицето му бе като градоносен облак.

– Прочете ли всичко?

– Да.

– Според мен е създал акаунта на Перо на правдата като резервен план. Искал е да запази връзката си с феновете на Мастиленочерно сърце, та макар и да е изгубил ролята на Червея. Междувременно е можел да впримчва момичета фенове като Тим и да критикува като Перото.

– Започнал е с покваряването на Зоуи, когато тя е била... на колко, на четиринайсет?

– На тринайсет – поправи го Робин. – Излъгала го е, че е с една година по-голяма. Дошла е за пръв път в Лондон на четиринайсетия си рожден ден. Проверих записите онлайн. Сега е едва на седемнайсет. Забеляза ли бащата, който го нападна? „Не си се отказал от твоите навици значи?“

– Онзи, който е забранил на дъщеря си да иде в Лондон? Да. Умен човек... А сега Ашкрофт обикаля из училищата с театралната си трупа. Боже господи.

Робин взе бележника си от масата и го отвори на бележките, които бе направила за подслушания разговор на Джънкшън Роуд.

– Снощи Зоуи и Ашкрофт се караха. Влязох в сградата и слушах пред вратата им. Ашкрофт обвиняваше Зоуи в изнудване, тя отричаше. Той ѝ каза: „Кой започна всичко това?“ и „Ти ме постави в ужасно положение“, каза ѝ, че той е поел риска, без да споменава какъв е бил рискът, но очевидно имаше предвид връзката им. А иначе Зоуи през цялото време го молеше да не си отива, докато той повтаряше, че имал доста да помисли. Разбира се – каза Робин, като затвори бележника, – тя вече е надхвърлила възрастта на неговите сексуални предпочитания. Повече я е харесвал като тринайсет-четиринайсетгодишна. Чудя се дали това не е причината тя да се подлага на гладуване, та да изглежда млада възможно най-дълго.

– Не понасям педофилите – процеди Страйк и в този момент съседът на Робин от горния етаж пусна силно рап.

– Нима някой ги харесва? – подхвърли Робин.

– Да, други педофили. Всичките са една стока. Е, това обяснява защо приятелят ти Пез се е заял с Ашкрофт на помена. Ашкрофт не беше ли говорил в момента с две малолетни момичета?

– Не знам дали Рейчъл Ледуел е малолетна – отвърна Робин, – но Флавия във всички случаи е. И какво имаш предвид с това „приятелят ми Пез“? – добави, тъй като долови в гласа на Страйк нотка, която не ѝ хареса особено.

Той повдигна вежди леко усмихнат и за свое раздразнение Робин усети, че се изчервява.

– Направих каквото трябваше, за да измъкна информация от него – заяви хладно и отново излезе от стаята под предлог да разбърка соса, но всъщност да даде време на лицето си да се върне към нормалния цвят.

Страйк веднага съжали за тази си нетактичност, която всъщност бе опит да разбере доколко на Робин ѝ се бе понравила частта от разговора, включваща целувки и вероятно опипване от страна на Пез Пиърс, и реши да подвикне извинението си. Но преди да е успял, телефонът му иззвъня. Беше Мадлин.

Страйк се поколеба, загледан в екрана. Мадлин бе настояла той да ѝ позвъни по някое време, което, разбира се, не се бе случило. Очакваше се да седи сам в някой евтин хотел и подозираше, че ако игнорира обаждането ѝ, Мадлин ще му звъни на всеки десет минути, докато не отговори.

– Здравей – каза, като прие разговора.

– Как си? Взе ли си стая в хотел?

– Да, току-що се регистрирах – отговори той с понижен глас. – Не мога да говоря дълго, очаквам подизпълнител да ми докладва.

– Тревожа се за теб. По дяволите, Корм. Бомба. Това е ужасяващо.

Робин влезе в стаята с все още поруменели бузи. Като не забеляза, че Страйк говори по телефона, каза:

– Виж, никак не ми е приятно...

Замълча, като видя телефона, долепен до ухото му.

– Кой беше това? – попита Мадлин.

– Румсървис – отвърна Страйк.

– Не, не е вярно – отсече Мадлин, а Робин го наблюдаваше с укор. Имаше силното чувство, че и двете жени са наясно какво става. Като неразумно се подаде на импулса на притиснатия в ъгъла мъж, той опита наглост.

– Вярно е, това беше.

– Корм, не съм глупачка – заяви Мадлин.

Робин отново излезе от стаята.

– Не те мисля за глупачка – заяви Страйк, затворил очи като дете, изпуснало контрола над велосипеда си, носещ се към стена.

– Тогава коя беше тази жена и кое е онова, дето не ѝ е приятно?

Мамка му, мамка му. Трябваше да излезе от апартамента, преди да приеме обаждането, но беше толкова уморен, кракът го болеше и не му се бе искало да стане. Отново отвори очи и ги прикова към репродукцията на Раул Дъфи на стената. Какво не би дал сега да седи сам до прозорец с гледка към Средиземно море?

– Седнахме на по бързо питие с Робин – каза той. – Имаме да обсъдим дела на агенцията. Как ще работим, без да имаме достъп до офиса.

След дълго мълчание Мадлин каза:

– Ти си отседнал при нея.

– Не, не съм – отрече Страйк.

– Но не ти пречи да се видиш с Робин тази вечер и да изложиш нея на риск от терористи...

– Те така или иначе са я погнали – отвърна Страйк. – Бомбата беше адресирана до двама ни.

– Колко мило – изрече Мадлин с леден глас. – Сякаш сте женени, а? Е, ще те оставя на споделеното ви питие.

Линията прекъсна.

Ядни и напрегнати мисли се втурнаха в ума на Страйк. Тази история трябва да приключи. Само това ми липсваше тази вечер. Бездруго на връзката не ѝ беше писано. Ще сложа край. Да се извиня сега.

Страйк с мъка се надигна от дивана и докуцука до кухнята, където Робин стоеше с гръб към него и бъркаше соса.

– Прощавай, показах се като пълен простак.

– Да, самата истина – студено отвърна Робин. – На Баркли не би държал такъв тон, ако се бе срещнал с жена с цел да получи информация.

– С Баркли щях да съм още по-отвързан в приказките, повярвай ми – каза Страйк и когато Робин се обърна да го погледне, едновременно сърдита и неохотно развеселена, той вдигна рамене и добави: – Така си дрънкаме ние помежду нас.

– Хм – измърмори Робин и се обърна отново да разбърка соса. – Мислех, че ще си доволен, задето научих толкова много от Пиърс.

– Доволен съм – увери я Страйк. – Дяволски добре се справи. Това пиле ухае страхотно.

– Ще му трябва още половин час – каза Робин. Поколеба се, после попита: – Пред кого ме представи като румсървис?

– Пред Мадлин – отговори Страйк. Не му бе останала енергия да лъже. – Тя искаше да се настаня при нея. Казах ѝ, че отивам на хотел. Беше по-лесно.

Робин, която бе силно заинтересована от тази информация, продължаваше да бърка соса с надежда да чуе още, но нежелаеща да разпитва. Но тъй като Страйк не се разпростря по темата, Робин изключи котлона под соса и двамата се върнаха в дневната.

Докато Робин проверяваше играта и се поздравяваше с различни участници в нея, та да не изглежда, че Бъфилапи е съвършено пасивна, Страйк извади бележника си и обърна на страниците, където бе записал разсъжденията си върху интервюто на Робин с Пез.

– Наистина си се справила отлично с Пиърс – каза.

– Добре де, няма нужда да прекаляваш с похвалите.

– Сигурно си забелязала в колко много кутийки от профила на Аномия има отметка при него. Знае много за Битълс, не обича котки...

– Това беше само догадка...

– ...грижи се периодично за баща си... знае как да влезе в гробището, без да го хванат...

– Знам това, но...

– ... и както звучи, с Еди са работели заедно по нещо, но тя го е оставила на сухо, отишла е при Джош и заедно са направили суперхит. Това е почва за сериозна неприязън.

– Не е задължително да го е оставила на сухо – възрази Робин. – Може просто да не е харесвала достатъчно получилото се при общата им работа с Пез. Променила си е намеренията. Карали са се също и по повод Тим. Може би след това не ѝ е било приятно да работи с него.

– Но Пиърс може да вижда нещата по друг начин. Ти не мис­лиш, че той е Аномия, нали? – каза Страйк, като наблюдаваше за реакцията ѝ.

– Ами... – Робин се колеба. – Той има способности да създаде играта, но това си го знаехме от самото начало. Не знам... Като бях с него, просто не го почувствах.

Като упражни геройско усилие, Страйк се въздържа да не направи най-очевидния от всички сквернословни коментари, които му хрумнаха.

– Искам да кажа – продължи Робин, която, за щастие, не бе доловила напрежение в изражението на Страйк, – че Аномия е зъл... садистичен. Просто не усетих нищо такова у Пез. Той определено може да бъде вулгарен, казах ти какво е нарисувал на стената в стаята на Джош и Еди. Също така беше твърде агресивен към момиче, фен на Мастиленочерно сърце, която се появи на първата сбирка на курса по рисуване и каза, че дошла „да попие магията“ или нещо от този род. Наистина беше леко досадна – добави Робин и отпи глътка вино, – но той нямаше основания да бъде толкова жесток. Останах с впечатление, че Ясмин Уедърхед се бои от него. Представям си го да сипе груби шеги, в стила му е. Но предвид че баща му е болен, което сигурно го подлага на голямо напрежение, не се справя зле в живота, доколкото виждам. Много е популярен сред жените. Намерил си е място за живеене, което го устройва. Има и работа, макар и не толкова редовна, колкото би искал. Предполагам, че възражението ми по отношение на него е същото, каквото е и за Гюс Ъпкот. За да си добър в техните съответни области, е нужно да влагаш дълги часове труд всеки ден, а ако има едно при Аномия, за което да сме сигурни, то е, че разполага с много свободно време.

– Вярно, така е – съгласи се Страйк. – Е, като стана дума за хора с много свободно време, и аз самият открих нещо ново сут­ринта. Нямах време да го принтирам, защото тогава избухна бомбата, но в общи линии е следното: Киа Нивън е отправила много заплашителни коментари в Туитър вечерта преди нападението, които е изтрила, но впоследствие са се появили в Редит. Говори за пронизване на хора в сърцето.

– О... Ето какво я е карал Кардю да изтрие.

– Именно. Малката им авантюра за отмъщение очевидно не е била финал на познанството им, което е интересно, защото неговият коментар е „има по-добри начини“. В известен смисъл е жалко, че изключихме Кардю от заподозрените, защото от гледна точка на личностна характеристика той приляга по-добре към образа на Аномия от почти всеки друг, а забелязвам, че и Пиърс е на това мнение. Така или иначе, Киа не само е отправяла заплахи в Туитър – продължи Страйк, извади телефона си и влезе в сайта Tribulationem et Dolorum. – Погледни това. Отпреди няколко години е.

Робин взе телефона и прочете разговора между Арке и Джон, открит от Страйк същата сутрин.

– Сега се прехвърли на страницата „За основателя“ – каза Страйк.

Робин го направи и с изражение на просветващо ѝ разбиране прочете на глас:

– „Селекция от композициите на Джон може да се чуе на

www.IJU.ТвориЗвуци“... IJU? Да не е...

– Точно той – кимна Страйк. – Иниго Джон Ъпкот.

Робин се втренчи в Страйк.

– Но тогава...

– Припомни си колко разпалено Иниго защити Киа, когато бяхме у дома им. Каза нещо в смисъл „Блей се бе отнесъл извънредно зле с тази млада жена“. Имам силно подозрение, че е имал с Киа далеч по-сериозен контакт, отколкото онлайн дискусия за хроничната умора.

– Да не мислиш, че...?

– Че тя е неговото „мило дете“? Да, така мисля.

– Охо... – промълви проточено Робин, като отново погледна към сайта Tribulationem et Dolorum. – Няма начин това да е съвпадение. Тя не се е обърнала към този уебсайт, без да знае кой го ръководи.

– Съгласен съм. Търсела е потаен начин да следи как се развиват нещата между Джош и Еди. Не се съмнявам, че е дошъл момент, в който е убедила Иниго, че присъства в сайта, защото е запленена от личността му, а после са „открили“ как и двамата по някакъв начин са свързани с Джош и Еди и съм уверен как Киа е била надлежно смаяна от този странен каприз на съдбата. Вярно е, че го видях за кратко, но Иниго ме остави с впечатление, че е човек със силно раздуто его. Надали на Киа ѝ е било трудно да го убеди как поддържа контакта с него, защото е тъй мъдър и талантлив човек, а не защото иска да измъква информация. А всичко това изстрелва Киа обратно в списъка заподозрени за Аномия, нали така? Мислехме, че не е имало как тя да знае за предлаганата промяна Харти да стане човек, но ако сме прави, тя е имала пряк достъп до семейство Ъпкот още от 2013 година.

– Мислиш ли, че с Иниго са се срещали в действителния живот? – попита Робин.

– За това ще трябва да попитаме Ъпкот. Очевидно имат телефонните си номера, ако тя е „милото дете“, което той успокоява и на което обещава да помогне.

– Тя със сигурност не би... – подхвана Робин, но млъкна.

– Кой знае? – отвърна Страйк, правилно отгатнал как щеше да завърши изречението. – Някои хора какво ли не вършат, за да си постигнат интересите.

Мигом и двамата си помислиха как Робин бе оставила Пез Пиърс да пъхне езика си в устата ѝ.

– Утре трябваше да следя Ашкрофт – каза Робин.

– Ще преправим графика – каза Страйк и отново взе телефона си. – Но първата ни работа е да идем заедно при Ъпкот.

Робин подозираше, че предложението да са двамата заедно, е продиктувано от тревогите на Страйк по повод Разполовяване, но тъй като никак не беше против да прекара сутринта със Страйк, тя просто каза, след като се изправи:

– Пилето трябва да е почти готово вече. Дръж играта под око. Аз ще приготвя задушени зеленчуци.

– Задушени? – повтори Страйк, сякаш досега не беше чувал думата?

– Да, на пара, имаш възражения ли?

– Не, просто никога не съм ги правил така. Аз обикновено всичко пържа.

– Е, ще трябва да промениш това, ако се тревожиш за калории – заяви Робин.

Тя отиде в кухнята и остави Страйк да прати имейл на Пат за графика, както и текстови съобщения на Мидж, Дев, Баркли и Нътли. След като свърши това, Страйк пъхна телефона в джоба си, провери Играта на Дрек, увери се, че Аномия още го няма, и заразглежда дневната.

Какво би си помислил за обитателя ѝ, ако не знаеше кой живее тук? Тя обичаше да чете: книгите бяха изпълнили докрай малката библиотека, за чието сглобяване той самият бе помогнал. Забеляза и колко много учебници по криминология присъстваха покрай романите. Тя очевидно имаше слабост към течението на фовизма в живописта, ако се съдеше по втора репродукция над масата за хранене: „Натюрморт със здравец“ на Матис. Би знаел, че обитателят на този апартамент не печели такива пари и не произхожда от семейство като на Шарлот, чийто апартамент, в който Страйк бе живял за кратко, бе пълен с антични мебели, оставяни ѝ от различни роднини. Завесите в синьо и кремаво, които Робин бе окачила след последното идване на Страйк тук, не бяха скъпи, нито имаха ресни с мъниста или шнурове за привързване, абажурът на лампата горе беше евтин бял китайски фенер. Би отгатнал, че тя по навик е подредена и чистница, защото тази стая нямаше вид да е набързо подредена и почистена за пристигането му: нямаше следи от прахосмукачка по килима, нито мирис на ароматизатор във въздуха. Той видя със задоволство, че Робин бе сложила подарения от него филадендрон в синя керамична саксия. Растението сега бе поставено върху ъглова масичка и изглеждаше добре обгрижено: явно тя също така имаше и навика да полива цветята. Дръпна отново от електронната си цигара и стана, за да разгледа снимките в рамки над камината.

Разпозна родителите на Робин, сияещи на двайсет и пет годишнина от сватбата си, ако се съдеше по сребристите балони зад тях. Майка ѝ Линда често бе отправяла същата усмивка към Страйк, когато бяха лице в лице, но после бе поизстивала към него след всеки опасен епизод с дъщеря ѝ по време на работата ѝ в агенцията. На втора снимка се виждаше смеещо се детенце в бански на розови точки, застанало под градинска пръскачка; Страйк допусна, че това е племенницата на Робин. На третата снимка бе Робин в зряла възраст, уловена за ръце с тримата си братя, които Страйк познаваше; на четвъртата бе заснет шоколадов лабрадор; на петата група хора седяха около маса, сервирана за вечеря, на фона на величествена гледка на Матерхорн по залез, виждаща се през прозореца зад тях.

Като се озърна да се увери, че Робин няма да се появи, взе последната снимка да я разгледа отблизо. Друго детенце седеше във високо столче в края на масата, стиснало лъжица в пухкавата си ръчичка. Робин се усмихваше към обектива от място по средата на масата, до нея седеше набит мъж с грижливо подстригана пясъчноруса брада и очи, които според Страйк издаваха коварство – той също се усмихваше и бе преметнал ръка през облегалката на стола на Робин. Страйк още държеше снимката, когато Робин се върна в стаята с прибори в ръце.

– Матерхорн – каза той и върна фотографията на мястото ѝ.

– Да – кимна Робин. – Беше толкова красиво. Аномия включвал ли се е? – попита и посочи към айпада.

– Не – отговори Страйк. – Нека ти помогна за донасянето на нещата.

И двамата бяха много уморени, тъй че рядко проговаряха по време на вечерята, а Робин често се прекъсваше, за да премести Бъфилапи в играта. Аномия не се появи, единствените присъстващи модератори бяха Хартиенобяла и Морхаус и никой от двамата не смъмри Бъфилапи, че не е активна през дълги периоди от време.

– Ако искам да премина теста за модератори, ще трябва да намеря време идната седмица да прегледам епизодите на анимацията – каза Робин, след като вдигнаха чиниите си от масата в края на вечерята.

– Знам – каза Страйк, – ще трябва да го вместим в графика като приоритет.

След като се изми, Страйк провери дали арестът на Ормънд е бил оповестен, но такова съобщение нямаше на никой от посетените новинарски уебсайтове. Скоро след това двамата си легнаха по съответните легла и ако някой си бе дал сметка за интимността на жеста Робин да връчва на Страйк негова кърпа за баня и купчинка чисто спално бельо, всеки го скри зад привидна забързана небрежност. Като легна с чисто новата си пижама, с намазан с мехлем крак и протеза, подпряна до стената, Страйк едва имаше време да регистрира колко изненадващо удобен бе разтегателният диван на Робин, след което потъна в дълбок сън.

Робин, която се приготвяше за лягане едва на четири метра разстояние, чуваше хъркането на Страйк дори през шума от рап-музиката от горния етаж и то ѝ подейства леко успокоително и развеселяващо. Откакто се премести на Блакхорс Роуд, се бе наслаждавала на удоволствието да живее сама, да се радва на независимост и покой, но тази вечер след избухналата бомба в офиса намираше утешително присъствието на Страйк, та макар той вече да бе дълбоко заспал и да бучеше като трактор. Последната ѝ съзнателна мисъл, преди да се унесе в сън, беше за Райън Мърфи. Макар все още да не бе имала среща с него, а и можеше никога да няма такава, съществуващата възможност някак бе прекроила ситуацията между нея и Страйк. Тя вече не беше поболялата се от любов глупачка, обречена на самота с надежда един ден Страйк да пожелаеше онова, което явно не искаше. Скоро потъна в света на сънищата, където отново бе напът да се омъжи за Матю, а той ѝ обясняваше в преддверието на църквата като на дете, че само ако го е попитала, той би могъл да ѝ каже кой е Аномия и че неспособността ѝ да съзре очевидното за всички останали я прави негодна за работата ѝ, която за малко не ги бе разделила завинаги.

76

Когато на другата сутрин в седем Робин влезе в дневната, завари Страйк вече облечен, дивана прибран до нормалното му състояние, а завивките спретнато сгънати. Тя направи чай и препечени филийки за двама им и докато седяха пред тях на масата за хранене, Страйк предложи:

– Хайде да идем направо в дома на Ъпкот, та да разберем какво е споделял Иниго с Киа. А после в зависимост от онова, което ни каже, ще идем в Кингс Лин.

– Добре – отговори Робин, но видимо се умърлуши.

– Какво има?

– Питах се какво ли ще ѝ е на Катя, като разбере, че през всичкото това време Иниго си е комуникирал с Киа.

– Очаквам да е много ядосана – вдигна рамене Страйк. – Това не е наш проблем.

– Знам, но все пак ми е мъчно за нея. И все пак за децата им може би ще е по-добре те да се разделят.

Телефонът на Страйк издаде сигнал за получено съобщение. Той го прочете и по лицето му мигом се изписа гняв.

– Какво се е случило? – попита Робин.

– Проклетият Нътли!

– Какво е направил?

– Напуска, това е направил!

– Какво?! – възкликна Робин. – Защо?

– Защото – отвърна Страйк, като бързо преглеждаше следващия абзац с оправдания – жена му не искала да работи при нас, след като ни пращат бомби. „Съзнавам, че това ви поставя в затруднение и щом тази ситуация с терористите приключи, ще се радвам...“ О, той щял да се радва, лайното му недно!

– Слушай – заговори Робин, като трескаво обмисляше последствията от един подизпълнител по-малко. – Иди сам при Иниго. Аз ще поема Ашкрофт, както беше по план и...

– Ще се движим заедно – отсече Страйк. – Имената на двама ни бяха на пакета с бомбата, снимките ни излязоха в новинарските репортажи, а аз приемам сериозно негодниците от Разполовяване за разлика от теб.

– Аз също ги приемам сериозно, естествено, за какво говориш?

– Ами тогава не ми предлагай да се мотаеш сама из града – отвърна сърдито Страйк, стана от масата и забравил всичките си решения от предишния ден, се отправи навън, за да изпуши една цигара на улицата.

Отлично разбираше, че е неоправдано агресивен към Робин, но тази мисъл само още повече засили лошото му настроение и изпуши две цигари една след друга, докато пращаше съобщения с новината за напускането на Нътли на Баркли, Мидж и Дев. Бе напълно в тон с чувствата на Баркли, който написа в отговор „Шибан бъзлив мърляч“.

Върна се в дневната и завари масата разчистена от закуската, а Робин готова за тръгване. Както и очакваше, изражението ѝ бе леденостудено.

– Прощавай, че избухнах – заговори Страйк, преди тя да е успяла да каже нещо. – Просто се тревожа.

– Колкото и да е странно, аз също – тросна се Робин. – Но като казваш „да се мотаеш“, сякаш съм някаква празноглава безделничка...

– Нямах предвид нищо такова. Изобщо не си празноглава, нито безделничка, но дявол да го вземе, Робин, тази бомба целеше да ни убие, не просто да ни сплаши. Плюс, че сме наясно за отношението им към жени, които според тях много си вирят носа.

– И какво, ще ме придружаваш, докато не разбият групировката ли?

– Не... не знам. Да идем да говорим с Иниго. Ако докажем, че Киа е Аномия, това поне ще реши проблемите ни с недостиг на хора.

Качиха се на беемвето на Страйк, шофираше Робин. Прекараха двайсетминутното пътуване предимно в мълчание. Робин нямаше как да не си припомни, че при предишното им посещение в дома на Ъпкот също беше ядосана на Страйк: тогава тъкмо беше научила за връзката му с Мадлин. Чудеше се какъв ли е бил отзвукът от лъжата на Страйк за румсървиса. Май не беше говорил с Мадлин оттогава, освен ако силното хъркане, което бе чула предишната вечер, не бе престорено и не ѝ бе пращал съобщения под завивките. Нито пък бе забравила Шарлот. Именно разследването на Джаго Рос бе пренатоварило агенцията – факт, който Страйк любопитно защо не желаеше да признае гласно.

Ала, без Робин да подозира, мислите на Страйк се движеха успоредно и в съответствие с нейните. Ако не можеше веднага да намери заместник на Нътли, нямаха капацитета да покрият всички текущи случаи и без съмнение най-лесно щеше да е да се откажат от Рос. Дори ако неговата бъдеща кариера бъдеше завинаги опетнена от връзката му с този нашумял развод, всички други щяха да запазят службите си. Може би, помисли си, негов дълг бе да оттегли наблюдението над Рос, каквито и да бяха пос­ледствията.

И тъкмо при този депресиращ пункт от разсъжденията му телефонът му отново изжужа. Погледна го и видя, че е пристигнало съобщение от Мадлин.

Моля те, обади ми се, когато можеш.

Мисля, че имаме нужда от истински разговор.

Страйк върна телефона си в джоба, без да отговори. Знаеше точно накъде върви всичко това: натам, където бяха отишли всичките му връзки, до мястото, където очакванията се сблъскваха със съпротива и се сгромолясваха.

Добре – помисли си, вгледан намръщено през прозореца, – не биваше да лъжа къде ще пренощувам, но ако ти бях казал истината, пак щеше да се разрази сцена. Престъпление ли беше да се опита да избегне конфликт и да спести ядове и на двама им?

Е, поне се беше опитал, нали? Появявал се бе неизменно на срещите им, носил ѝ бе цветя по разни поводи, изслушвал бе професионалните ѝ грижи, имаха взаимно удовлетворяващ секс, както вярваше. Какво още искаше тя? Е, браво – чуваше Мадлин да казва, както винаги казваха жените, но нима трябваше да им признае, че е започнал връзката, за да се откъсне от сложните си чувства към друга жена, а тогава отговорът на Мадлин без съмнение щеше да бъде, че я е използвал. Е, и какво? Хората постоянно се използват едни други, заяви Страйк на въображаемата Мадлин, като дърпаше силно от електронната цигара, която бе напълнил, за да я пуши в колата. Да избутат настрани самотата. Да се опитат да открият онова, което им липсва. Да покажат на света, че са се сдобили с награда. Припомни си как Мадлин искаше да направи снимка на двама им за страницата си в Инстаграм, за скандала във вечерта на откриването на колекцията ѝ и почти можеше да се чуе как ѝ казва: Според мен ние двамата искаме различни неща. Би трябвало да го отпечата на картички, които да раздава в началото на връзката, та никоя да не можеше да каже, че не е била предупредена...

– По дяволите! – изруга Робин.

Страйк вдигна поглед и видя как от редицата паркирани коли пред къщата на Ъпкот се отдели рейнджроувър.

– Мисля, че Иниго е вътре – каза Робин, втренчена през предното стъкло. – Да, той е. Гюс шофира. Какво да правим?

– Карай след тях. Вероятно има час при лекар. Бездруго ще е по-лесно да говорим с него без присъствието на Катя.

– Ще побеснее, че сме го следили – посочи Робин.

– Вероятно – съгласи се Страйк, – но ще му е по-трудно да се отърве от нас, когато бъдем лице в лице. Така или иначе на този подъл негодник му се пише зле.

Само че Иниго и Гюс не спряха нито пред лекарски кабинет, нито пред болница, а продължиха на изток. Робин виждаше профила на Иниго, докато лицето му бе обърнато към сина му. Като че се караше на Гюс. От време на време го виждаше да размахва пръст.

– Ама къде отиват, по дяволите? – почуди се на глас Страйк цял час, след като бяха поели след рейнджроувъра, когато стигнаха до Дартфорд Кросинг, дългия окачен мост през Темза.

– Иниго няма как да посещава толкова далечна болница, нали? – отбеляза Робин. – Ама яко соли Гюс.

– Да – отвърна Страйк, който също наблюдаваше агресивното размахване на пръста. – Не може да се каже, че му липсва живец, не мислиш ли?

– Мислех, че уж Гюс му е любимото дете.

– Екземата му говори, че е подложен на много стресова ситуация – посочи Страйк. – Може да е казал на Иниго, че иска да се откаже от челото.

Рейнджроувърът продължи по М2 още час.

– Мисля, че отиват в Уистъбъл – каза накрая Робин, когато рейнджроувърът зави по път, наречен Борстал Хил. – Дали ще посетят някого?

– Или – хрумна му внезапно на Страйк – имат втора къща. Точно по такива места заможните лондончани си купуват малка крайморска резиденция... удобна за уикенди...

Той отново извади телефона си, влезе в уебсайта 192.com и потърси „И. Дж. Ъпкот“ и „Уистъбъл“.

– Да, прав съм – съобщи. – Притежават друга къща там. Ко­тидж Акварел, Айлънд Уол.

Робин следваше рейнджроувъра към центъра на красивото градче покрай дървени постройки и редици от кремави къщи, после по Харбър Стрийт, от двете страни на която имаше художествени галерии и магазинчета, пълни с любопитни дреболии. Най-сетне след два десни завоя рейнджроувърът излезе на паркинга Киймс Ярд. Робин паркира беемвето на разстояние от рейнджроувъра и двамата със Страйк насочиха погледи към огледалата за обратно виждане, докато Гюс слезе от колата, извади инвалидната количка на баща си от багажника, помогна на Иниго да слезе, после забута количката с него напред, завиха зад ъгъл и се скриха от поглед.

– Да им дадем десет минути – каза Страйк и погледна часовника на таблото. – Обзалагам се, че Гюс ще се върне при колата за багажа. Не искам да ги поставям нащрек, докато не са сложили водата в чайника да кипне и не са си свалили обувките. Един плюс за нас е – добави той коравосърдечно, – че с инвалидна количка няма как да избяга.

77

Страйк и Робин наблюдаваха Гюс, докато извади два куфара от багажника, дадоха му достатъчно време да ги отнесе в къщата и едва тогава слязоха от беемвето. От другата страна на каменния зид на паркинга лежеше каменист плаж и Страйк, тъй като бе родом от Корнуол, усети как духът му както винаги се повдига от мириса на море и звука на плискащите се вълни.

Айлънд Уол беше тясна и стръмна улица, започваща от самия ъгъл на паркинга. Поредицата боядисани къщи от дясната страна вероятно имаше безпрепятствена гледка към морето откъм задните фасади. Котидж Акварел, която бе през няколко къщи надолу, бе боядисана в резедаво, а на извития прозорец над външната врата бе изрисуван галеон с вдигнати платна.

Никъде не се виждаше звънец, тъй че Страйк вдигна чукчето във форма на котва и почука два пъти. Само след десет секунди Гюс отвори вратата.

Като разпозна Страйк и Робин, изражението му се промени в ужасено. Робин имаше време да забележи, че обривът му, макар вече да не стигаше до кръвясалите му очи, бе все така възпален.

– Кой е? – подвикна Иниго от вътрешността на къщата.

Гюс се обърна към баща си, който бе задвижил количката си и влезе в полезрението им. Иниго също за момент се стъписа при вида на двамата детективи, но почти веднага се върна към обичайния си маниер.

– Какво става, по дяволите?

– Добро утро – поздрави Страйк със забележително хладнокръвие по мнението на Робин предвид бясното негодувание, изписано по лицето на Иниго. – Дали може да поговорим, господин Ъпкот?

Иниго се приближи с количката си. Гюс се притисна към стената и имаше вид, сякаш му се искаше да потъне в нея.

– Вие да не би...? Как изобщо разбрахте къде съм? Да не би да сте ме проследили?

Страйк за негово съжаление реши, че няма как да отвърне: „Не е ли очевидно, надут гадняр такъв?“, и каза:

– Надявахме се да ви открием в дома ви в Хампстед, но вие тъкмо тръгвахте с колата, когато пристигнахме, така че ви последвахме.

– Защо? – остро попита Иниго. – Какво... защо...? Това е безобра­зие!

– Според нас може да имате информация, която е важна за разследването ни – леко повиши глас Страйк, защото минаваха две млади жени, а той подозираше, че Иниго повече се бои съседите да не узнават делата му, отколкото да поеме риска да пусне Страйк и Робин в къщата. И то се знае, макар да изглеждаше още по-ядосан, Иниго каза:

– Не стойте на прага да крещите! Боже мой, това е пълно... абсолютно...

Годините, прекарани от Робин в агенцията, я бяха научили, че макар посещение от частен детектив да бе масово нежелано, почти всеки искаше да узнае причината за идването му, така че не се учуди, когато Иниго изръмжа:

– Давам ви пет минути. Пет!

Опита се да се придвижи на заден ход при влизането им, но в разгневеното си състояние се блъсна в стената.

– Помогни ми, дявол го взел! – процеди към сина си, който се забърза да го стори.

Къщата, както видяха още с влизането си вътре и затварянето на входната врата, бе приспособена към високите стандарти на дома им в Хампстед. Партерът бе превърнат в общо пространство с кътове за кухня, трапезария и дневна, като навсякъде дъсченият под бе съвсем гладък. В дъното на къщата френски прозорци се отваряха към градина, също адаптирана за инвалидната количка на Иниго с пътека с наклон, водеща до обширна платформа, на която имаше голям чадър, маса и столове, обърнати към морето. По средата на малката морава се издигаше палма и листата ѝ шумоляха под топлия бриз.

– Върви да разопаковаш – процеди Иниго към сина си, който на драго сърце посрещна възможността да се отдалечи от баща си.

Когато стъпките на Гюс заглъхнаха по стълбите нагоре, Иниго закара количката си до ниска масичка и направи груб жест към Страйк и Робин да седнат на креслата, тапицирани с тъкан на сини и бели райета.

Акварели бяха окачени по белите стени. Като си припомни уебсайта Tribulationem et Dolorum, Робин се запита дали са дело на Иниго, или на Катя и как биха ги окачествили Мариам или Пез – на нея ѝ изглеждаха банални и аматьорски. Най-големият, поставен в причудлива дървена рамка, изобразяваше улицата Айлънд Уол, в изгледа ѝ, който се бе открил пред тях при идването им с Котидж Акварел отдясно. Перспективата бе малко сбъркана, тъй че улицата изглеждаше с огромна дължина, чезнеща към хоризонта, където къщите бяха твърде големи за местоположението си. В един ъгъл имаше електрически кийборд и на стойка за ноти бе поставено изданието „30 малки хорални прелюдии“ на Макс Регер, а отпред имаше скициран портрет на германския композитор, който с шкембето, очилата си и сърдитото си изражение удивително напомняше негостоприемния им домакин.

– И така – стрелна гневен поглед Иниго към Страйк, – на какво дължа това нахълтване в личното ми пространство?

– На Киа Нивън – отвърна Страйк.

Макар да се опита да запази предизвикателното си изражение, Индиго се издаде с лекото конвулсивно стисване с длани на подръчниците на количката му и с потрепването на стиснатата уста.

– Какво си представяте, че мога да ви кажа нещо, което да не сте чули от съпругата ми? – попита след продължителна пауза.

– Твърде много. Вярваме, че сте създали лична връзка с Киа без знанието на съпругата ви, датираща поне от две години.

Страйк остави мълчанието да се разпростре помежду им като лед: опасно при разчупване, невъзможно за заобикаляне. Най-накрая по-възрастният мъж каза:

– Не виждам какво отношение имат частните ми връзки... не че признавам съществуването конкретно на тази... към вашето разследване. – Иниго беше блед преди, а сега бе силно зачервен. – И това е, ако допуснем, че все още се опитвате да установите кой е онзи Аномия. Или Катя ви е наела да разследвате мен вместо него?

– За момента разследваме само Аномия.

– И къде е доказателството ви за тази мнима връзка?

– Господин Ъпкот – заговори търпеливо Страйк, – човек с вашата интелигентност знае, че няма да тръгна да излагам всичко, което ни е известно, та вие да скроите отговора си според него.

– Как смеете, по дяволите, да намеквате, че имам причина да „скроявам“ каквото и да било? – избухна Иниго и Робин забеляза, че за него бе облекчение да даде външен израз на гнева си. – Аз съм в контакт с голям брой хронично болни хора чрез уебсайт, който поддържам. Да, Киа посети уебсайта за съвет. Дадох ѝ същия, какъвто бих дал на когото и да било, страдащ от това наше окаяно състояние, непризнавано от повечето лекари.

– Но не сте казали на жена си, че Киа се е свързала с вас, нали?

– По онова време не знаех коя е Киа. Тя посети уебсайта под псевдоним, както го правят много потребители. Съществува срам, защото е лепната стигма към това заболяване, което в проклетата медицинска професия смятат за психосоматично, ако искате да знаете!

– И все пак е дошъл момент, в който сте разбрали коя е Арке?

В последвалата кратка пауза чуха скърцане на стълбите. Иниго тъй рязко извърна глава, че Робин не би се учудила, ако си бе повредил нещо.

– Какво правиш? – ревна той и Гюс бързо слезе по стълбите.

– Разопаковах багажа – съобщи, когато застана притеснено на прага. – Налага се да тръгна веднага, ако ще...

– И аз сам трябва да си пазарувам, така ли? – викна Иниго.

– Прощавай, забравих. – Отивам да го свърша сега. Какво искаш?

– Използвай въображението си – сопнато отвърна Иниго и отново се обърна към Страйк и Робин. Зачака, дишайки тежко, докато чуваха външната врата да се затваря, и после заговори с по-овладян глас: – Доколкото си спомням, а аз говоря с много и най-различни хора онлайн, след около две седмици Киа спомена нещо, от което разбрах, че тя е свързана по някакъв начин с проклетата анимация и така... да, открихме взаимно твърде отдалечената ни връзка извън социалните мрежи.

– Не ви ли се стори странно съвпадение, че се е появила на вашия сайт?

– Че защо? – тросна се Иниго с още по-зачервено лице. – Голям брой хора посещават уебсайта ми. Смятан е за един от най-доб­рите онлайн източници за хора, страдащи от хронична умора и фибромиалгия.

– Но не сте казали на жена си, така ли? – попита отново Страйк.

– Съществува такова нещо като поверителност за пациента, ако не знаете!

– Не бях осъзнал, че сте лекар.

– Разбира се, че не съм проклет лекар, не е нужно да си лекар, за да притежаваш известна етика и да не споделяш лични сведения за хора, които са дошли при теб за медицински съвет и психологическа подкрепа!

– Ясно – кимна Страйк. – Значи запазването на личното пространство на Киа ви е спряло да кажете на жена си, че си говорите с нея?

– А какво друго? – попита Иниго, но опитът му за контра­атака беше подкопан от все по-зачервяващото му се лице. – Ако намеквате... това е абсолютно нелепо. Тя е на възраст да ми бъде дъщеря!

Робин си припомни как Катя бе твърдяла, че изпитва майчински чувства към Джош Блей, и се чудеше дали нещастните Ъпкот повече я отблъскват, или извикват състрадание у нея. Изглежда, че всеки от тях бе потърсил утеха и може би надежда за възвърната младост в общуването с двайсет и няколко годишни младежи.

– Оттогава, естествено, сте се срещали лично с Киа – отправи Страйк изстрел в тъмното.

При тези думи Иниго съвсем поаленя. Робин се зачуди с известна паника какво ли щяха да правят, ако получеше сърдечен пристъп. Той вдигна тресяща се ръка, насочи я към Страйк и изрече дрезгаво:

– Вие сте ме проследили. Това е отвратително посегателство... безобразно нарушаване на моето... моето...

Той се разкашля, всъщност звучеше, сякаш се давеше. Робин скочи и бързо отиде в кухненската част, грабна чаша от полицата и я напълни с вода от чешмата. Иниго все още кашляше, когато тя се върна, но прие водата и макар да разля много от нея по себе си, успя да изпие няколко глътки. Накрая овладя донякъде дишането си.

– Не съм ставал свидетел на ваша среща с Киа – каза Страйк и добави, вече не така искрено: – Просто зададох въпрос.

Иниго го гледаше злобно с навлажнени очи и трепереща уста.

– Колко пъти се срещахте с Киа?

Сега Иниго бе видимо разтърсван от неприязън и ярост. Водата от чашата му се изплиска върху бедрото му.

– Веднъж – отговори. – Веднъж. Тя по случайност беше в Лондон и се срещнахме за по кафе. Чувстваше се особено зле и имаше нужда от моя съвет и подкрепа, които, за щастие, бях в състояние да ѝ дам.

Той се опита да постави чашата върху масичката, но тя се изплъзна от треперещата му ръка и се пръсна на пода.

– По дяволите! – кресна Иниго.

– Аз ще почистя – побърза да каже Робин, отново скочи и отиде за кухненска хартия.

– Безобразие... безобразие! – повтори Иниго със затруднено дишане. – Всичко това... да ме последвате дотук, да ми нахълтате така...само защото съм се опитал да помогна на момиче...

– ...което е било силно настроено срещу Еди Ледуел – отбеляза Страйк, докато Робин коленичи до Иниго да попие водата, – което е твърдяло, че Ледуел е откраднала идеите ѝ, тормозела я е онлайн, преследвала е Блей след раздялата им и е отправяла заплахи за разправа срещу двама им вечерта преди нападението с нож.

– Кой казва, че е отправяла заплахи? – гневно запита Иниго, докато Робин внимателно събираше счупените стъкла.

– Аз го казвам – отвърна Страйк. – Видях публикациите в Туитър, които е изтрила, след като умът ѝ се е поотрезвил. Уоли Кардю я е посъветвал да го направи. И това вероятно е единствената му смислена постъпка, откакто започнахме да разследваме този случай. Вие знаехте ли, че те още поддържат контакти? Наясно ли сте, че е спала с Уоли след раздялата си с Блей?

Трудно бе да се прецени какъв ефект имаха тези въпроси върху Иниго, защото лицето му бездруго вече бе мораво на цвят, но на Страйк му се стори, че забеляза шок. Според предположенията му Иниго бе запленен от момиче, което виждаше като уязвимо и невинно, и той самият можеше да си представи как Киа изпълнява със съвършенство тази роля.

– Не знам за какво говорите – избъбри Иниго. – Нямам представа кой е този Кардю.

– Нима? Озвучавал е Дрек, преди да бъде изгонен заради антисемитски видеоматериал, който е пуснал в Ютюб.

– Не съм в крак с щуротиите около проклетата анимация. Знам единствено, че Киа е уязвимо младо създание, въвлечено в неприятна ситуация, и още сега ще ви кажа едно: тя определено не е Аномия. Категорично не е.

– Значи никога не сте обсъждали с нея Мастиленочерно сърце?

След кратка пауза Иниго отговори:

– Само в най-широк смисъл. Естествено, че го споменахме, след като разбрах коя е тя.

– Значи сте я поддържали в нейните претенции за плагиатство.

– Не съм я поддържал в нейните претенции, просто ѝ осигурих в мое лице интелигентен слушател – каза Иниго, докато Робин отнесе счупената чаша в кухнята и я пусна в кофата за боклук. – Душевното ѝ здраве бе увредено от чувството, че е използвана и захвърлена. Имаше нужда да бъде изслушана от добронамерен човек и аз бях насреща за това. С Киа имаме много общо – добави той и още повече се зачерви.

Страйк си припомни красивата и без всякакъв грим Киа, седяща срещу него на масата в пъба, докато гледаше подпухналото лице на този мъж на средна възраст с разширени пори и червенолилави торбички под бледосивите очи зад очилата.

– Самият аз знам добре какво е да бъдеш препънат в разцвета на силите си – продължи Иниго, – да съзнаваш колко далеч би могъл да стигнеш, а да гледаш как други успяват, докато собственият ти свят се свива и надеждите ти са попарени. Отстраниха ме от работа, когато ме нападна тази проклета болест. Имах моята музика, но оркестърът, така наречените ми приятели, ми дадоха да разбера, че не са склонни да се съобразяват с физическите ми ограничения въпреки факта, че бях най-добрият музикант сред тях. Можех да постигна това, което направи Гюс, да тръгна по пътя на спечелена стипендия. Имах и голям талант за художник, но заради тежкото си състояние не бях способен да посвещавам достатъчно време на това занимание, та да осъществя нещо значимо...

Телефонът на Робин иззвъня. Тя тъкмо се бе канила да седне на мястото си, но като извади телефона от джоба си и погледна кой я търси, каза:

– Ще трябва да приема това обаждане, съжалявам.

Тъй като нямаше къде да намери уединение в общото пространство, излезе направо на улицата. В същия момент Иниго свали очилата си и избърса очи, които Страйк сега видя, че са се напълнили със сълзи при този рецитал на всички преживени загуби. После мъжът върна очилата на носа си с трепереща ръка и шумно подсмръкна.

Но ако Иниго Ъпкот бе очаквал съчувствие от Страйк, остана разочарован. Детективът насреща му някога бе лежал на прашен път в Афганистан с половин откъснат крак, а до него бе разкъсаният труп на мъж, който само допреди минути бе разправял за бурно ергенско парти в Нюкасъл, тъй че не можеше да изпита и капка жалост към разбитите мечти на Иниго Ъпкот. След като колегите му музиканти не бяха проявили съпричастност, Страйк бе готов да се обзаложи, че това се е дължало на поведението на този човек, явно склонен да тормози околните и да величае себе си. С годините у Страйк все повече се засилваше убеждението, че в една просперираща страна и в мирно време – колкото и силни удари да ти нанасяше съдбата, а срещу тях никой не бе застрахован, при това Иниго имаше късмета да се радва на неспечелено от него богатство, – характерът на човека бе определящ за това какъв курс ще поеме животът му.

– Разправяли ли сте на Киа за чутото от жена ви, например за преговорите с „Мавърик“ и прочие?

– Аз... може и да съм споменал нещо – отвърна Иниго с много явно неудоволствие от небрежния и спокоен тон на Страйк, а после повтори: – Но само в най-широк смисъл.

– Киа молила ли ви е да предавате съобщения на Джош?

– Понякога – отвърна Иниго след известно колебание.

– Но вие не сте ги предали, така ли?

– Нямам контакт с Блей.

– А надали бихте могли да помолите жена си да му предаде тези съобщения от Киа.

В отговор Иниго само стисна устни.

– Обещавали ли сте на Киа някаква помощ, освен че сте я съветвали относно претенциите ѝ за плагиатство?

– Давах ѝ кураж.

– Кураж за какво?

– Тя е съвсем наясно, че жена ми не я харесва – отговори Иниго. – Естествено, че през ума на Киа минава как може да бъде обвинена, че е Аномия или че има нещо общо със смъртта на Ледуел. Аз просто ѝ обещах да вразумя Катя. И повтарям – изрече натъртено Иниго, – Киа няма как да е Аномия.

– Откъде сте толкова сигурен?

– Първо, тя е твърде болна – почти извика Иниго. – Всякаква продължителна работа като да създаде и поддържа онлайн игра от типа на въпросната би била невъзможна за нея поради медицинските ѝ проблеми. Нужна ѝ е много почивка и сън, не че сънят идва лесно при тази проклета болест. Нещо повече, Аномия е нападала Киа онлайн. Тя се държа крайно неприятно с Киа и силно я разстрои.

– Тя? – повтори Страйк.

– Какво?

– Нарекохте Аномия „тя“.

Иниго се намръщи към Страйк, после каза:

– Жена ми не искаше да ви го казвам при първото ви посещение. И аз се съгласих да мълча, защото нямах желание Катя да ми мрънка и опява след това. Имам си граници на поносимост, не бива да бъда стресиран. Но в края на краищата – заяви Иниго с отново пламнал гняв – тя не може да ме вини, когато съм проследяван и тормозен на място, за което се очаква, че е мое спасително убежище... Ясмин Уедърхед е Аномия – отсече Иниго. Тя работи в IT сферата, шумна и манипулативна е, все гледа да докопа изгода за себе си. Разбрах какво си е наумило проклетото момиче в мига, щом прекрачи прага ни. Катя не иска да го признае, но разбира се, тъкмо тя вкара проклетата жена в кръга им. Просто поредната глупост на Катя, а после винаги е изненадана, когато последствията се стоварят на нейната глава.

– Ясмин Уедърхед работи като пиар, не в IT сферата – посочи Страйк.

– Грешите – отсече Иниго с арогантността на човек, несвикнал да му се противоречи. – Тя е много светната за компютрите, има широки познания. Аз имах проблем с моя веднъж и тя го оправи.

– Имате ли друга причина освен тази да я мислите за Аномия?

– Естествено. Чух я да го признава – заяви Иниго с тържествуваща злоба. – Придружих Катя на коледно парти в онзи прок­лет артколектив. Трябваше да ползвам тоалетната. Тръгнах в погрешна посока и заварих Ясмин прегърната с онзи отвратителен тип, който управлява там.

– Нилс де Джонг? – пожела да уточни Страйк, като за пръв път извади бележника си и го отвори.

– Не му знам проклетото име. Грамаден като копа сено. Вони на трева. Тъкмо преди това ми беше надувал главата за Евола.

– Евола? – повтори Страйк, докато записваше. Знаеше, че е чувал името неотдавна, но не се сещаше по какъв повод.

– Юлиус Евола. Крайнодесен философ. С нелепи расови теории. Един мой много ексцентричен съученик в Радли се увличаше по него. Все разнасяше със себе си „Митът за кръвта“ и най-натрап­чиво го четеше на глас по време на обяда. Двамата не ме забелязаха. Там, където стояха, беше тъмно, а аз, естествено, не издавах шум от стъпки. – Иниго посочи количката си. – Та тогава я чух да казва „Аз съм Аномия“.

– Сигурен ли сте в това? – попита Страйк.

– Знам какво чух – стисна челюсти Иниго. – Идете и разпитайте тях двамата. Помоему са съучастници в това. Той би могъл да е Морхаус, нали?

– Аха, знаете името на партньора на Аномия?

– Какъв друг избор ми оставаше, освен да знам – озъби се Иниго. – Катя и Блей водеха безкрайни разговори за Аномия и проклетата игра, Киа се тревожеше, че ще бъде обвинена, а аз съм възможно най-информиран като за човек, който не проявява никакъв интерес към темата.

– Споделяли ли сте с Киа теорията ви за Аномия? – попита Страйк Иниго.

– Да. – Тонът му се смекчи. – Тя не вярва в нея. В известни отношения е наивна. Витае в облаците. Убедена е, че Аномия е един неприятник, художник от Ливърпул, който също живее в проклетия Норт Гроув. Май се казваше Пресли. Той също беше на партито. Нахално копеленце е и веднъж е упражнил сексуален тормоз над Киа, като я е вкарал в стаята си. Отвратително – процеди Иниго. – Очевидно това е оставило отпечатъка си. Киа казва, че онзи Аномия ѝ е правил сексуални намеци онлайн, та това я е навело на мисълта, че е Пресли. Киа е невинна душа – заяви Иниго и отново започна да почервенява. – Тя не схваща игрите на хората. Не би ѝ хрумнало, че жена се опитва да я въвлече в сексуално компрометиращ разговор.

– Какво според вас би постигнала Ясмин с такъв ход?

– Иска да я улови в хватката си. Да разполага със средство да я заплашва. Ясмин е извънредно манипулативна, подслушва и навсякъде си вре носа.

– Кое ви кара да го кажете?

– Поведението ѝ в нашата къща – отвърна Иниго. – Все си намираше поводи да се отбива, защото не откривала Блей и Ледуел, забравила да предаде имейл или каквото щете друго. Оглеждаше навсякъде. Подхвърляше уж незначителни въпроси. Душеше за информация. О, аз разбирам как Катя се е хванала на въдицата ѝ в началото. Ясмин се правеше на загрижена и съчувстваща, винаги готова да е в услуга. А постепенно човек осъзнава, че е чисто и просто паразит. Тя е Аномия!

Чуха външната врата да се отваря и се появи Гюс, натоварен с пазарски пликове от „Сейнсбърис“, последван от Робин, която изглеждаше напрегната.

– Татко – заговори Гюс, – налага се да тръгвам, за да успея за...

– И от мен ли се очаква да прибера всичко това? – кисело попита баща му.

– Ще прибера млякото и другите храни – отвърна Гюс, разкъсван между страх и отчаяно желание да си тръгне, което, може би нетипично за него, го правеше категоричен, – само че, ако не тръгна сега...

Забърза към кухнята, взе да вади бутилки с мляко и други развалящи се продукти от пликовете и да ги пъха в хладилника.

– И чия е вината? – рязко подвикна баща му през рамо. – Чия е вината да ти трябва допълнително обучение, защото си изостанал, проклет симулант такъв?

Гюс, чието изражение бе скрито от вратата на хладилника, не отговори. Иниго се обърна отново към Страйк и отсече:

– Нищо повече не мога ви кажа. Това е всичко, което знам. Цялата тази работа ще ми причини огромен стрес и влошаване на състоянието – добави той с пробуден гняв.

– Но чия е вината – изтъкна Страйк, като се изправи, тъй като му бе дошло до гуша от този нагъл, арогантен и озлобен човек, който се отнасяше напълно различно към децата си в сравнение с поведението му към хубавата млада жена, обработвала го така сръчно, – че сте скрили от жена си как потайно сте си бъбрели с Киа Нивън?

Робин видя как Гюс рязко се извърна с разширени очи и хлопна вратата на хладилника. За кратък момент Иниго изглеждаше изгубил ума и дума. После изръмжа през зъби:

– Марш от дома ми!

78

– Кой ти звъня по телефона? – обърна се Страйк към Робин, когато и двамата се озоваха на тротоара. Имаше усещането, че напрегнатото ѝ изражение се дължи на проведения разговор. Робин се отдалечи на няколко крачки от входната врата на семейство Ъпкот, преди да обърне лице към него.

– От полицията. Следели човек, за когото знаят, че е от Разполовяване. Отишъл на Блакхорс Роуд преди час и снимал сградата, където е апартаментът ми.

– По дяволите – изруга Страйк. – Добре, хайде да...

Той млъкна, защото в този момент от Котидж Акварел излезе Гюс Ъпкот. Притесни се, като видя, че двамата детективи още се навъртат наоколо.

– Мен ли чакате?

– Не – отвърнаха едновременно Робин и Страйк.

– О... – промълви Гюс. – Ами аз... отивам нататък. – Той посочи към паркинга.

– Ние също – каза Страйк, тъй че тримата поеха в мълчание обратно по улицата. Когато завиха зад ъгъла, Гюс внезапно изтърси:

– Тя не е единствената, с която той си говори.

– Моля? – каза Страйк, чиито мисли още бяха насочени към Разполовяване и апартамента на Робин.

– Баща ми контактува и с друга жена.

Гюс имаше вида на човек, решен на безразсъден курс на действие. Дневната светлина бе немилостива към обезобразената му кожа, но някъде под обрива личаха чертите на хубаво момче. Миришеше, както обикновено миришат младежи, неособено посветени на хигиената, а омачканата му черна тениска имаше вид, сякаш е носена дни наред.

– От същия уебсайт е. Виждал съм я да му праща съобщения. Името ѝ е Рейчъл.

Когато никой от детективите не заговори, Гюс добави:

– И преди е изневерявал на майка ми. Тя си мислеше, че всичко това е престанало.

– Рейчъл – повтори Робин.

– Да – кимна Гюс. – Не мога да кажа на майка ми. Той ще ме убие. Но аз наистина трябва да бързам.

Той се отдалечи от тях, отключи рейнджроувъра и се качи в него, като остави Страйк и Робин да се насочат към беемвето и да се настанят вътре, без никой от двама им да отрони и дума.

– Какво още казаха от полицията? – попита Страйк, когато и двете врати бяха затворени. В момента бе далеч по-загрижен заради терористите, отколкото по повод любовния живот на Иниго Ъпкот.

– Поставили са цивилен полицай да наблюдава апартамента ми – отговори Робин, като се взираше в стената, ограждаща паркинга, и не поглеждаше Страйк. – Също така все още следят онзи, който е направил снимките. Не са го арестували, защото смятат, че е на твърде ниско ниво, и се надяват да ги отведе до по-важни в йерархията... или до онези, които правят бомбите. – Тя сведе очи към телефона, който държеше в ръка. – Полицаят каза, че ще ми прати съобщение... и го е направил – добави.

Отвори изпратената до нея снимка и завъртя телефона си, така че и Страйк да я види.

– Да, видът му е красноречив – отбеляза Страйк. – Татуировка 88 на бицепса, прическа на Хитлерюгенд... доста се е престарал в уподобяването. – Какъв е съветът на полицая, който ти се обади?

– Да се махна оттам – отговори Робин. – За да не би да пристигне нещо по пощата.

– Ами хубаво – одобри Страйк. – Ако той не беше го казал, аз щях да го направя.

– По дяволите – промърмори Робин, отпусна глава и опря чело на волана със затворени очи. – Прощавай. Просто...

Страйк я потупа по рамото.

– Какво ще кажеш за нощувка в Уистъбъл? Приятно място е. Никой не знае, че сме тук. Тъкмо ще измислим план. Да знаеш, че изпусна най-пикантните подробности около Иниго. Имаме много за обсъждане.

– Нима? – Робин отново надигна глава, искаше ѝ се нещо да я отвлече от мисълта за новия ѝ дом, който толкова за кратко бе бил истински рай за нея, а сега се бе превърнал в мишена за крайнодесните.

– Да. Той мисли, че Ясмин Уедърхед е Аномия.

– Да бе, не е ли тя самият Сатана? – подхвърли Робин и на Страйк му стана забавно презрението ѝ към теорията на Иниго дори на фона на новите ѝ страховити опасения. – Ясмин не я бива за актриса, плюс, че никой, подведен да вярва, че има успешна онлайн връзка с успял телевизионен актьор, не би могъл да се прик­рива толкова дълго.

– Съгласен съм. Но Иниго твърди как я чул да признава, че е Аномия, докато се прегръщала с Нил де Джонг в Норт Гроув на коледно парти.

– Какво?!

– Знам. Не е чак толкова неприятен образ като Ашкрофт със Зоуи, но...

– Не вярвам Иниго да е чул това. Съжалявам, но не го вярвам. А ако са се прегръщали, обзалагам се, че са били пияни...

– Нилс поне със сигурност трябва да е бил пиян.

– И той не е кой знае каква мечта за жените – парира го Робин. – Дрогиран фашист с дете, способно да ти пререже гърлото през нощта.

Страйк се разсмя.

– Макар че – без усмивка добави Робин – той все пак е мултимилионер. И е потенциален източник за клюки относно Джош и Еди. Мариам също явно вижда нещо у Нилс... а и другата жена, която живее там, спи с него. Прекалена моралистка ли изглеждам? Аз не бих могла да живея така. Не го разбирам... Та за какво говорех? – избъбри разсеяно. Мисловните ѝ процеси бяха нарушени. Татуировка 88 на бицепса, снимки на апартамента ѝ. „Махнете се оттам, за да не би да пристигне нещо по пощата.“ – Пияни са били, да – каза Робин, като се застави да се съсредоточи. – Обзалагам се, че Нилс се е раздрънкал за аномия, алпини и чакри, обичайните му приказки... Пез ги нарича големите му хитове, а Иниго е дочул погрешно нейния отговор.

– Напълно е възможно да си права – кимна Страйк. – Иниго не спомена самият той колко е пил. Възможно е да не е бил трезвен. Останах с впечатление, че толкова се ядосва на Катя, та му се иска Аномия някак да се окаже нейна вина.

– Според теб дали ревнува, задето тя е влюбена в Блей?

– Не съм сигурен, че е дори това – отвърна Страйк. – Вероятно наранява егото на Иниго, но не е като и той да не е кръшкал. Не, мисля, че беснее срещу света, задето не го оценява по достойнство, и си го изкарва на жена си. Ти беше там за излиянието му как бил гений с много таланти, посечен в разцвета си, нали?

– Да – каза Робин, но добави: – За да сме справедливи, той наистина е болен.

– Притежава две много хубави къщи и е достатъчно добре да върти извънбрачни връзки, да рисува, да свири на кийборд и да управлява уебсайт – изтъкна Страйк. – Татко му, епископът, му е оставил много пари, както личи. Не се сещам за много хора, които по-малко да заслужават да бъдат съжалявани от Иниго Ъпкот. Но ти пропусна друг интересен пункт. Той току-що ми каза откъде Нилс черпи всички онези глупости за расите. От писател на име Юлиус Евола. Крайнодесен философ.

– Евола? – повтори Робин. Имам чувството, че съм срещала това име някъде...

– Да, и на мен ми се стори, че съм го чувал неотдавна, но не помня къде.

Робин порови за кратко из паметта си, после каза:

– Но разбира се, чу го от мен. „Аз съм Евола.“

– Какво? – попита объркан Страйк.

– Това е потребителското име на един от троловете, които се навъртат в Туитър около феновете на Мастиленочерно сърце. Той по същество е досущ като Лепинс Дисайпъл, който пише само за да казва на момичетата да се самоубият или да ги нарича грозни уличници.

– Аха, сега си спомням – каза Страйк. – Предполагам, че ще ти е нужно да си купиш някои неща, ако ще отсядаме в пансион. Защото на мен ще ми е нужно. Не, по дяволите това – промърмори и извади телефона си от джоба. – Не съм в настроение да се завирам по дупки. Това са служебни разходи, да идем на някое свястно място.

Погледна към екрана на телефона си и видя, че го очаква ново съобщение от Мадлин. От няколкото видими изречения си личеше, че е дълго. Затвори го, без да го прочете, и потърси в Гугъл къде може да се отседне в Уистъбъл.

– Хотел „Марин“ изглежда добър. Три звезди, на предна линия до морето и е съвсем наблизо. Сега ще им се обадя...

Но преди да го направи, телефонът в ръката му иззвъня. Беше Мадлин.

– Ще говоря отвън – съобщи Страйк.

В действителност не искаше Робин да го гледа как ще остави обаждането да бъде прехвърлено на гласова поща. Слезе от колата. Гюс бе заминал с рейнджроувъра, на негово място бе паркирано старо пежо, от което слизаше семейство с две малки момченца. Страйк се отдалечи от беемвето, докато телефонът му продължаваше да звъни, и изкачи няколкото бетонни стъпала, които извеждаха навън от паркинга. Спря горе и се загледа в обширната гледка на морето отвъд каменистия плаж. Би искал да слезе по стълбите от другата страна, но кракът му с протеза нямаше да понесе добре неравната повърхност, така че вместо това вдиша дълбоко познатия и успокояващ солен мирис, загледа се в накъдрената морска повърхност около дълъг дървен вълнолом, а телефонът все така звънеше в ръката му. Когато накрая спря да звъни, той отвори съобщението, което Мадлин несъмнено очакваше да е прочел преди предстоящия разговор.

С безизразно лице Страйк набра гласовата поща и изслуша току-що оставеното от Мадлин съобщение, състоящо се от пет кратки думи, изречени със студен глас: „Моля те, обади ми се“.

Вместо да го направи, Страйк се обади в хотел „Марин“. След като резервира две стаи за една нощувка, върна се при беемвето и Робин, която седеше вътре, втренчена пред себе си.

– Ще отседнем в хотел „Марин“. Добре ли си?

– Напълно – отвърна тя и ѝ пролича, че се опитва да се мобилизира.

– Ами добре – каза Страйк. – Да идем да хапнем, да си купим паста за зъби и чорапи и щом бъдем в хотела, можем да се включим отново в проклетата игра.

79

След като си купиха нужното за една нощувка и хапнаха сандвичи в местно кафене, Страйк и Робин бяха в хотел „Марин“ в два часа. Дългата сграда от червени тухли с много еркери и врати към улицата имаше бели дъсчени балкони по целия си периметър. Беше разделена от тротоара с нисък и спретнато подрязан жив плет, гледаше през пътя към брега и изглеждаше елегантна и добре поддържана.

На Страйк му казаха по телефона, че има късмет да вземе последните две свободни стаи за тази събота вечер. Когато зърна хотелската фасада, докато заобикаляха към паркинга отзад, у него се зароди оптимистична надежда, че поне ще проведе предстоящия разговор с Мадлин от някой от тези балкони с изглед към морето, за предпочитане с чаша уиски от минибара в ръка.

Това горчиво-сладко видение бе изтрито на рецепцията, където едър мъж в костюм повтори много весело как са щастливци да вземат последните две свободни стаи, които се намираха на последния етаж без балкони.

– Номер трийсет и трийсет и две. Нагоре по стълбите, после по други стълби и по още едни на един етаж до стаите ви.

– Няма ли асансьор? – попита Страйк, като взе ключовете и подаде единия на Робин.

– Има, но не до тези конкретни стаи – отговори мъжът.

Отправи кратка усмивка и насочи вниманието си към двойка зад Страйк.

– Е, браво – изръмжа Страйк, докато изкачваха първото стръмно стълбище, покрито с килим в стил 70-те години с десен на оранжеви и кафяви листа. – Дори не предложи помощ за багажа.

– Ние нямаме багаж – изтъкна логично Робин. Всеки от двама им носеше малка и неособено тежка раничка.

– Не е там работата – изпъшка Страйк, докато приближаваха второто стълбище. Мускулите на бедрото му се бяха наситили на стълби, а мястото на ампутацията отново пареше.

– Тези звезди не предполагат обслужване от типа на „Риц“ – посочи Робин, забравила негласното табу да не се споменава „Риц“ след вечерта им там. – Бездруго счетоводителят не би оставил да ни се размине нищо по-скъпо.

Страйк не отговори, усилието от изкачването измъчваше крака му и той се боеше да не се завърнат спазмите от предишната сутрин. Третото стълбище ги отведе покрай малка ниша зад парапета, в която бяха изложени модели на яхти и глинени съдове. На вече изпотения Страйк те ни най-малко не се сториха очарователни, по-скоро го подразниха: след като разполагаха с допълнително пространство, да бяха инсталирали асансьор.

Най-сетне стигнаха до тясна площадка, където имаше една до друга две врати – стаите явно заемаха един и същ еркер.

– Да ги разменим – каза Робин и взе от ръката на Страйк номер 32, а му подаде ключа си с номер 30.

– Защо?

– За да имаш изглед към морето. Познавам ти корнуолската жилка.

Той бе трогнат, но твърде задъхан и в дискомфорт от болката, та да го изрази надълго и нашироко.

– Благодаря. Слушай, трябва да свърша едно-две неща. Ще почукам на вратата ти, когато бъда готов, та да обсъдим плана.

– Добре – отвърна Робин. – През това време аз ще се включа в играта.

Тя отвори вратата си и влезе в приятна мансардна стая със скосен таван от боядисани в бяло греди и изглед към паркинг зад сградата. Имаше двойно и единично легло, застлани с безукорно бели чаршафи. Робин си представи как техният счетоводител, лишен до крайност от чувство за хумор човек, ги пита защо не са спестили от цената, като се настанят в една стая. Коментарът на Баркли относно счетоводителя беше „Изглежда, сякаш изхвърля от задника си телбодчета“.

Робин извади покупките от новата си раница – беше ѝ неловко да се появи в хотел с пазарски пликове – и това ѝ отне само няколко минути. Окачи на закачалка блузата, която си бе купила, нареди тоалетните принадлежности в банята и седна на двойното легло, където сега бяха разположени три електронни устройства – собственият ѝ телефон, временният, с чийто номер разполагаше Пез Пиърс, и айпадът ѝ.

Докато със Страйк се бяха регистрирали, беше пристигнало съобщение от майка ѝ.

Как си? Имаш ли някакви новини от полицията?

Усещайки остро иронията във въпроса на майка си, когато седеше пред снимката на младия терорист, оглеждал новия ѝ апартамент, Робин ѝ написа:

Съвсем добре съм! От полицията редовно се свързват с нас, съобщават, че имат напредък. Моля те, не се тревожи, гарантирам ти, че вземам всички предпазни мерки и няма нищо страшно. Целувки на татко ххх

После взе временния телефон и сърцето ѝ се сви леко, като видя, че Пез Пиърс е пратил снимка.

Моля те, дано не си снимал пениса си, помисли си тя, преди да я отвори, но се оказа, че Пез е изпратил тъкмо обратното: рисунка на гола брюнетка с една ръка свенливо положена върху гърдите, а другата прикриваща слабините ѝ. На Робин ѝ отне няколко секунди да осъзнае, че се предполагаше брюнетката да е тя или по-скоро Джесика. Отдолу Пез бе написал само една дума:

Точна?

И рисунката, и съобщението бяха изпратени преди два часа. Джесика Робинс несъмнено имаше много социални ангажименти, така че Робин прие два часа за напълно приемлива пауза и написа в отговор:

Право в десетката.

Рисуваш рамене много по-добре от мен.

Метна настрани временния телефон и взе айпада си, за да влезе в играта. Аномия отсъстваше: Единствените присъстващи модератори бяха Хартела и Духче1. За изненада на Робин Духче1 веднага отвори частен канал за нея.

Духче1: Току-що гледах попадението с глава на Фърдинанд в Ютюб.

Духче1: Направо невероятно.

Робин се взираше в съобщението с пълно недоумение. Кой беше Фърдинанд? Изобщо за нея ли бе предназначена тази информация?

Духче1: Трансфер от 18 млн. лири ми се струва направо нищо. Ха-ха.

Футбол, просветна ѝ на Робин, като си припомни как Страйк ѝ беше казал, че с Духче1 са провели приятен разговор по частния канал предишната вечер, когато той бе поел ролята на Бъфилапи. За малко не почука на стената на Страйк да го попита какво са си казали, но тъй като той бе преупредил, че има дела, с които да се занимае, вместо това взе телефона си и потърси в Гугъл „Фърдинанд: Трансфер от 18 млн. лири“.

Докато Робин стигна до извода, че Духче1 говори за Рио Фърдинанд, отбелязал прочутия си гол с глава за Лийдс Юнайтед срещу Депортиво през 2001 г., Страйк седеше на метри разстояние върху своето двойно легло в стая, която бе огледален образ на тази на Робин. Не беше разопаковал, тъй като приоритетът му беше да си свали протезата. Вместо да се наслади на гледката към морето, сега се взираше към крака си, който потрепваше неконтролируемо под панталоните му.

При бегъл оглед на стаята установи отсъствие на минибар, което вече знаеше, че трябва да се очаква – не бяха в „Риц“, както бе изтъкнала Робин, – но това не го стопли повече към хотела. Може би уиски в средата на следобеда би било лош навик, който да си докара, но след бомбата, присъствието на младия член на Разполовяване на улицата на Робин, повтарящите се спазми в крака му и надвисналата перспектива от „истински“ разговор с Мадлин добре би му дошла успокояваща глътка алкохол.

Колкото и да не му се приказваше с Мадлин, трябваше да я разчисти от пътя си, както се изрази пред себе си, защото бездруго много му се бе струпало на главата, та му липсваше само тормоз от сърдито гадже. Наясно бе, че поведението му никак не бе било изрядно, готов беше да се извини, но после какво? Докато лежеше отпуснат върху възглавниците, виждаше пред себе си все по-стесняващ се тунел, изпълнен с растяща взаимна неприязън, ако решеше да продължи тази връзка. Докато кракът му подскачаше, сякаш по него минаваше ток, мислеше си как от самото начало би трябвало да види как неговият живот и този на Мадлин бяха абсолютно несъвместими. На нея ѝ трябваше мъж, доволен да застане до нея и да се усмихва към камери и фотоапарати; нужен ѝ бе някой, който достатъчно много държи на нея, та да си затваря очите пред сцени, предизвикани от стрес и твърде много алкохол, а той не се квалифицираше по нито един от пунктовете. Пое дълбоко дъх, взе телефона си и натисна върху номера ѝ.

Мадлин отговори след няколко позвънявания и гласът ѝ бе студен като в последното съобщение на гласовата поща.

– Здравей.

Когато стана ясно, че тя чака него да каже нещо, той попита:

– Как си?

– Доста ми е гадно. Ти как си?

– И по-добре съм бил. Слушай, искам да ти се извиня за снощи. Не биваше да те лъжа, беше кофти поведение от моя страна. Мислех си, че ще предизвика скандал, затова...

– ...се погрижи наистина да има такъв.

– Не умишлено – отвърна Страйк, като му се щеше кракът му да спре да се тресе така.

– У Робин ли нощува, Корм? Кажи ми истината?

Той обърна глава да погледне към хоризонта, където лазурното небе се срещаше с изумруденото море.

– Да, там нощувах.

Настана продължително мълчание. Страйк не каза нищо с надеждата Мадлин да прекрати всичко на мига, без да се изискват усилия от негова страна. Ала следващия звук, който чу, бе тих, но непогрешим плач.

– Виж – подхвана Страйк без идея какво ще я накара да гледа, но Мадлин го прекъсна.

– Как можах да съм толкова глупава да хлътна по теб? Хората ми казваха, предупреждаваха ме...

Той нямаше да падне в капана да пита кои са тези хора, защото бе сигурен, че става въпрос само за един човек: онази, чийто разпадащ се брак сега заплашваше поминъка му.

– ...само че ти изобщо не изглеждаше такъв...

– Ако под „такъв“ имаш предвид че спя с Робин, не го правя – каза той и посегна за електронната си цигара само за да установи, че проклетията не е заредена. – Спях единствено с теб през цялото време, докато бяхме заедно.

– Минало време – разхлипа се тя. – Бил си единствено с мен.

– Говорим за миналото, нали?

– Искаш ли това, Корм? – настоя тя с повишен глас, задавен от сълзи. – Искаш ли наистина да бъдеш с мен.

– Ти си чудесна – каза той, като вътрешно се гърчеше, задето е принуден да изрича тези празни и формални думи, които на никого не спестяваха болката, но пък даваха на изричащия ги утехата, че проявява доброта, – и това между нас беше чудесно, но мисля, че искаме различни неща.

Очакваше тя да заспори, да му се развика може би, защото сцената в магазина ѝ бе разкрила склонността ѝ да напада, когато бъде наранена. Вместо това след няколко сподавени ридания тя затвори.

80

Изтръгнат от дълбок сън заради две почуквания на вратата си, Страйк примигна замаяно към скосения дървен таван, почуди се за миг къде е, после си припомни, че се намира в хотел в Уис­тъбъл, погледна към небето през прозореца и предположи, че е ранна привечер.

– Страйк? – чу се гласът на Робин пред вратата. – Добре ли си?

– Да – подвикна той с дрезгав глас. – Дай ми минутка.

Спазмите в крака му бяха утихнали. Той докуцука до вратата, което му се удаде лесно, защото от едната страна имаше удобно разположен скрин, а от другата бе месинговата рамка на леглото.

– Прощавай – каза, щом отвори вратата. – Заспал съм. Влизай.

Робин знаеше, че той не би свалил протезата, ако не го измъчва силна болка, защото никак не обичаше коментарите и въпросите, свързани с това. Той докуцука обратно до леглото и отново се отпусна на него.

– Какво става с крака ти?

– Сам си подскача, дявол го взел.

– Какво? – смая се Робин и погледна към протезата, подпряна до стената, което накара Страйк да се разтресе от смях.

– Не това, истинският крак. Имам спазми. Получих ги за пръв път при ампутацията и се върнаха отново преди два дни.

– По дяволите – промълви Робин. – Не искаш ли да идеш на лекар?

– Няма смисъл – отвърна Страйк. – Сядай – добави и посочи към плетен стол. – Изглеждаш, сякаш носиш новини.

– Така е – кимна Робин и седна. – Току-що съобщиха за ареста на Ормънд по телевизията. Очевидно от полицията са поискали да го задържат за още двайсет и четири часа.

– Значи все още не се е признал за виновен за убийство.

– Очевидно не. Но има и друго...

– Ще възразиш ли да изпуша една цигара, преди да ми го кажеш – попита още замаяният от съня Страйк. – Прокара ръка през гъстата си къдрава коса, с което изобщо не промени формата ѝ. – Ще трябва отново да си сложа протезата. А и умирам от глад... тия сандвичи днес никак не бяха засищащи.

– Искаш ли помощ за слизането...

– Не, не – махна с ръка Страйк. – Ще се справя.

– Да ида ли тогава да запазя маса в ресторанта долу?

– Да, най-добре. Идвам след малко.

Робин се отправи към партера, загрижена за Страйк, но и изпълнена с едва сдържана възбуда. Дотолкова бе погълната от новата линия на разследване, открила се пред нея след чата с Духче1, че почти не забеляза как се бе изнизал следобедът и едва в шест и десет ѝ хрумна, че Страйк не беше дошъл.

Услужлива млада жена от персонала насочи Робин към ресторанта, чиито стени бяха боядисани в сиво-синьо, имаше еркерни прозорци, гледащи към морето, и камини, върху чиито полици бяха изложени бели корали. Келнер я заведе до маса за двама и взе поръчката ѝ за чаша червено вино „Риоха“, а Робин избра мястото с поглед към морето – реши, че така е справедливо, след като бе отстъпила на Страйк стаята с морски изглед. После постави на масата айпада си, на който играта още вървеше.

Аномия все така отсъстваше, което започваше да интригува Робин. Освен ако не бе пропуснала негова поява по време на пътуването им, откакто тя участваше в играта, той никога не бе оставал извън нея толкова продължително. Нямаше как да не си помисли, че в момента Филип Ормънд бе в ареста и не би могъл да използва електронно устройство.

Междувременно Пез Пиърс бе пратил още няколко съобщения, откакто Робин му отговори по повод рисунката. Измислила си бе извинение, че ще прекара вечерта с родителите си, за да откаже Пез да се надява на редовни съобщения от нея, но това не го спря той да ѝ пише. Последното му послание гласеше Е, кога ще те видя отново? и Джесика свенливо отговори: Ще проверя кога съм свободна. Трябва да бягам, татко мърмори, че прекарвам твърде дълго време на телефона.

Келнерът ѝ донесе виното и докато Робин отпиваше от него, мислите ѝ неволно се насочиха към бившия ѝ съпруг Матю. Никога не би седяла тук, ако още беше омъжена. Самата идея да му прати съобщение „В офиса избухна бомба, Страйк ще дойде да пренощува на дивана“ беше смехотворна: Матю се бе настроил срещу Страйк от самото начало и тя ясно си представяше какво би казал той, ако бе телефонирала у дома да му съобщи: „С Корморан ще пренощуваме в хотел в Уистъбъл“. За няколко минути ликува от чувството за свобода, което това събуди у нея, но после мислите ѝ прескочиха директно към Мадлин и лъжата на Страйк за румсървиса. Подозираше, че едно от нещата, които бе имал да свърши в стаята си, бе да утеши разстроената си приятелка. Питаше се как ли звучеше Страйк, когато се опитва да подкупи някого с мили думи. Никога не го бе чувала да го прави.

Няма значение, каза си строго. Имаш това – като си мислеше за разследването, не за хотел „Марин“ и виното „Риоха“, – а то е по-хубаво. Приятели и колеги е за предпочитане. И преди чувствата ѝ да продиктуват контрааргументи, взе телефона си, влезе в Туитър и провери дали има отговор на дългото директно съобщение, което бе пратила преди час на млада фенка на Мастиленочерно сърце. Ако теорията на Робин бе вярна – а тя бе уверена в това, – отговорът на момичето щеше да е изключително важен за случая с Аномия, но такъв още не бе пристигнал.

На Страйк му отне половин час да стигне до ресторанта, защото бе взел бърз душ с надежда той да облекчи схванатите му мускули, преди да предприеме внимателното слизане до улицата, за да изпуши цигара. Докато прекосяваше салона, забеляза, че Робин се бе преоблякла в новата си синя блуза. На фона на тъмните стени колоритният ѝ образ се открояваше силно и му мина през ума, че може да ѝ направи комплимент колко ѝ отива цветът на блузата, ала преди да успее да осъществи намерението си, тя го попита:

– Как е кракът ти?

– Търпи се – отвърна той и седна. – Хайде сега, казвай другата новина.

– Ами – подхвана Робин, – първо, следобед проведох разговор по частен канал с Духче1. Двамата доста сте задълбали на футболна тема по-миналата вечер. Наложи ми се да поровя из Гугъл, та да съм в крак. Голът с глава на Рио Фърдинанд срещу Депортиво, легендарната победа на Лийдс и прочие...

– Прощавай – ухили се Страйк, – трябваше да ти го включа в бележките. Какво пиеш?

– „Риоха“. Добра е.

– Чудесно. За мен от нейното вино – обърна се той към келнера, появил се мигом до масата им. Когато мъжът се отдалечи, Страйк каза: – Предполагам, че не изглеждаш толкова развълнувана, защото си видяла гола с глава на Фърдинанд?

– Позна – отговори Робин. – Изглеждам развълнувана, защото научих, че Лийдс Юнайтед са известни още като Пауните[18].

– И по каква причина те вълнува това?

– Защото мисля, че осъществих сериозен пробив. Чувствам се като идиотка, задето не към го видяла по-рано, но има толкова милиони хора в Туитър, че просто... Погледни това.

Робин затвори Туитър на телефона си, отвори „Снимки“ и извика първата, която бе направила този следобед – показваше последната част от дългия разговор в частен канал, проведен с Духче1.

Духче1: Това е последният ми ден тук.

Духче1: Влязох само за да се сбогувам с Червея, но нея я няма.

Духче1: Разговорите с теб през последните дни бяха най-забавното ми прекарване тук от цяла вечност насам.

Бъфилапи: Не е възможно да напускаш наистина, нали?!

Духче1: Налага се.

Духче1: Това място ме поболява. Не се шегувам.

Духче1: Знам, че искам да станеш модератор, но честно ти казвам, не го прави. Тази среда тук е токсична.

Страйк плъзна надясно и продължи да чете.

Бъфилапи: Каза ли на Аномия, че напускаш?

Духче1: Не.

Духче1: Просто ще изчезна.

Духче1: Има много, което не знаеш за това място.

Духче1: Такива тревоги ме мъчат, че мама искаше да ме заведе на лекар.

Духче1: Само че не лекар ми е нужен.

Бъфилапи: А какво ти е нужно?

>

>

>

Духче1: Да намеря някого, който може да спре Аномия.

Виното на Страйк пристигна, но той бе толкова погълнат от четенето, че не забеляза; Робин бе тази, която благодари на келнера.

Бъфилапи: Как да го разбирам това „да спре Аномия“?

Духче1: Няма значение. Просто не ставай модератор, сериозно ти говоря. Толкова ме е срам, че бях част от това, че не мога да мисля за нищо друго. Трябва да бягам.

<Духче1 напуска канала>

Страйк погледна Робин и отвори уста да заговори, но тя каза:

– Продължи да плъзгаш встрани. Има още много.

Той направи каквото му бе казано и пред погледа му се появи серия от заснети постове в Туитър, първият от които датираше отпреди повече от три години. На профилната снимка бе тийнейджърка с тъмнокестенява коса, плътни вежди и строга усмивка. Не беше използвала филтри за снимката си и не личеше да носи грим, което я правеше силно необичайна според отскоро придобитите познания на Страйк за младите потребителки на Туитър.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Имах разправия с баща ми по телефона и той ме нарече духче,

дошло право от ада #ЧеститаНоваГодина

13: 58 ч. 1 януари 2012 г.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Обожавам това. Играйте играта бе!

www.МЧС/Играта.com

19: 55 ч. 9 февруари 2012 г.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Бях наказана, че съм пушила в училищната тоалетна

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Адски съм мотана

0: 49 ч. 14 април 2012 г.

МЕ Права @БилиШиърсМЕ

Обещаващи проучвания в митохондриалната дисфункция и патофизиология на МЕ тук: bitly.sd987m

15: 49 ч. 14 май 2012 г.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Знаете ли нещо за лупус?

18: 02 ч. 14 май 2012 г.

МЕ Права @БилиШиърсМЕ

Погледни раздел „автоимунни заболявания“ на уебсайта ми

www. Tribulationem et Dolorum.com

18: 26 ч. 14 май 2012 г.

– Пени е била в контакт с Иниго? – попита Страйк.

– Продължи да четеш – каза Робин.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

@Морхау© АЛФА КЕНТАВЪР

ЧАО, БЕЙБИ!

20: 51 ч. 16 октомври 2012 г.

Морхаус @Морхау©

Отговор на @рейчълдбадли

Да, разбирам те! Но на твое място още не бих стягал багажа.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @Морхау©

Не ми съсипвай радостния миг.

Морхаус @Морхау©

Отговор на @рейчълдбадли

Само казвам... може да се окаже, че не е там.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @Морхау©

Какво значи това, по дяволите???

Морхаус @Морхау©

Отговор на @рейчълдбадли

Само работна хипотеза е. Налице е скептицизъм.

– Стигна ли до астрономическите приказки на Морхаус? – попита Робин.

– Току-що.

– Идеше ми да се изритам, защото бях забелязала някои от общуванията им. Казах ти, спомняш ли си? Ученичката, с която Морхаус си говори. Но не бях свързала точките.

Като видя, че и Страйк не ги е свързал още, тя го подкани:

– Продължавай нататък.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Чакам с огромно нетърпение мача утре. Баща ми е за сините,

а аз съм за белите и искрено се надявам да ги СМАЖЕМ.

17: 45 ч. 18 декември 2012 г.

Рон Брайърс @ ронбрайърс_1962

Отговор на @рейчълдбадли

Как тъй с баща ти се озовахте на противоположни страни в тази стогодишна война?!

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @ ронбрайърс_1962

Той си тръгна, когато бях на 12, а аз и мама се преместихме в Лийдс,

за да бъдем при нейното семейство.

17: 57 ч. 18 декември 2012 г.

Рон Брайърс @ ронбрайърс_1962

Отговор на @рейчълдбадли

А, ясно тогава. Значи е на лична основа, така ли?

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @ ронбрайърс_1962

Само мъничко.

– Я почакай – каза Страйк, като погледна към Робин, която сега му се усмихваше. – Лийдс Юнайтед? Баща ѝ я е нарекъл духче?

– И майка ѝ страда от лупус – допълни Робин. – А Гюс ни каза, че баща му си говори с жена на име Рейчъл.

– Това пък какво общо има?

– Страйк, игнорирай „Пени Пийкок“ и виж потребителското име.

Страйк погледна към следващите две публикации.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Мамка му. МАМКА МУ. МАМКА МУУУУ

#ЛийдсСрещуЧелси

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Чудесно, ето че и баща ми праща съобщение. Рождения ми ден не го помни, но пише да ми натрие носа, че Челси са били.

– Аха, тук има анаграма с игра на антоними – събрал вежди промърмори Страйк – и това е...[19]

– Рейч Ледуел – обяви сияеща Робин. – Чети нататък.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Ако имате прочут роднина, с когото не сте се виждали, бихте ли потърсили контакт с него?

21: 13 ч. 28 януари 2013 г.

Джулиъс @ аз_съм_евола

Отговор на @рейчълдбадли

Не и ако изглеждах като теб. Човекът ще има да се чуди защо Ринго Стар се е появил на прага му, облечен в пола.

21: 15 ч. 28 януари 2013 г.

– Готови ли сте да поръчате? – ведро попита келнерът, отново появил се до масата им.

– Извинете, не още – отвърна Робин, бързо придърпа менюто към себе си и избра първото, върху което попадна погледът ѝ – спагети с песто.

– Поръчай ми нещо засищащо, но да не се дебелее от него – обади се Страйк, без да вдига поглед, защото в момента бе погълнат от дълга поредица в Туитър, която Робин бе заснела на части. Заявката му не бе лесна за изпълнение. В менюто имаше ястия, които Страйк безусловно би харесал, като свинско шкембе и панирана треска, но пък те не бяха никак диетични. Робин му поръча стек със салата вместо с пържени картофи и келнерът се отдалечи.

– Докъде си? – попита тя Страйк.

– На дългата поредица как Ледуел лъжела, че била без никакви пари – отговори той.

Аномия @АномияГейммастер

Онези, дето се хващат на сълзливите истории на Лакомата Ледуел за бедност, трябва да знаят, че нейният заможен чичо ѝ е дал две дебели пачки с пари през 90-те #ЛедуелЛъжкинята

22: 30 ч. 26 април 2013 г.

Мечтателни лъжички @ ме4тателнилъжи4ки

Отговор на @АномияГейммастер

Знаех си, че има нещо съмнително в тия дрънканици как била бездомна. #ПодкрепетеДжош #ЛедуелЛъжкинята

22: 32 ч. 26 април 2013 г.

Ясмин Уедърхед @ЯзиУедърс

Отговор на @АномияГейммастер

Според мен е била бедна, но не чак толкова, колкото твърди. Не вярвам да е била бездомна.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @АномияГейммастер @ЯзиУедърс

Тя не лъже. Наистина е живяла в пълна мизерия.

Лепинс Дисайпъл @ЛепинсДисайпъл

Отговор на @рейчълдбадли @ЯзиУедърс @АномияГейммастър

Чухме, че се навеждала за £££

Макс Р @мрегер5

Не че се гордея с това, но платих на @ЕдЛед за минет през 2002 г.

Джулиъс @ аз_съм_евола

Отговор на @ЛепинсДисайпъл @рейчълдбадли @ЯзиУедърс

@АномияГейммастър

#ХайдеНаИграта

Джони Б @джбалдуин

Отговор на @ЛепинсДисайпъл @рейчълдбадли @ЯзиУедърс

@АномияГейммастер

#ЛакоматаДухаДобре

Макс Р @мрегер5

Отговор на @ЛепинсДисайпъл @рейчълдбадли @ЯзиУедърс

@АномияГейммастер

Аз не съм единственият, тя явно духа и на хазаина си нидерландец, вместо да си плаща наема #ХайдеНаИграта

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @мрегер5 @ЛепинсДисайпъл @ЯзиУедърс

@АномияГейммастер

Честна дума, плюя на всички вас.

Мечтателни лъжички @ ме4тателнилъжи4ки

Отговор на @ЛепинсДисайпъл @рейчълдбадли @ЯзиУедърс

@АномияГейммастер

Писна ми от Ледуел и от нейните защитници. Тя е отвратителна фанатичка и доказана лъжкиня.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @ ме4тателнилъжи4ки @мрегер5 @ЛепинсДисайпъл @ЯзиУедърс @АномияГейммастер

Познавам семейството ѝ и знам, че тя говори истината, тъй че чупката.

И тъкмо когато Страйк вдигна очи да каже нещо, Робин, която скри на екрана на айпада си играта и вместо това отвори Туитър, ахна тихо.

– Почакай – каза, – продължи да четеш.

Страйк направи каквото тя му каза, а Робин прочете краткия отговор от три думи на директното съобщение до Рейчъл Ледуел, което бе изпратила от акаунт в Туитър, създаден същия следобед за целта, наречен @ СприАномия.

Коя си ти?

Пени Пикок

Жена, която смята, че Аномия нанесе

достатъчно вреди на феновете и че

трябва да бъде спрян.

Спри Аномия

Тя зачака със затаен дъх, но не се появи друго съобщение от Рейчъл. Погледна към Страйк.

– Докъде си вече?

– Чета разговорите ѝ с Морхаус за астрономия – отговори Страйк.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

@Морхау©

26 черни дупки в Андромеда.

Или ще ми кажеш, че и те не съществуват?

22: 02 ч. 12 юни 2013 г.

Морхаус @Морхау©

Отговор на @рейчълдбадли

О, боже, не, там са си. Това е извънредно вълнуващо.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

@Морхау©

Кеплер-78b?

20: 25 ч. 5 ноември 2013 г.

Морхаус @Морхау©

Отговор на @рейчълдбадли

Срещу Алфа Кентавър Bb: съществува, а не би трябвало

– Това определено звучи, сякаш се познават – каза Страйк. – Какъв е той, астрофизик ли?

– Хартиенобяла ми каза, че е разбрала кой е Морхаус, защото е получила намек от Духче1 в модераторския канал. Морхаус се е ядосал на Хартиенобяла, задето е открила нещо си, но се съмнявам то да е, че е астрофизик. Бих казала, че това е нещо, с което човек да се гордее.

– Знаеш ли, заинтригува ме тонът на Морхаус – каза Страйк.

– В какъв смисъл?

– Не мисля, че той е млад колкото нея. Всъщност начинът, по който пише, подсказва, че може да е на всякаква възраст. Дори преподавател.

– Съгласна съм – отвърна Робин, която още следеше за директно съобщение до @ СприАномия. – Във всички негови публикации, които съм виждала, той не употребява нецензурни думи и изрази.

– А по повод тeзи контролирани променливи величини...

Той завъртя леко телефона на Робин към нея, та тя да види за какво говори.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Дай пример кога би използвал контролирана променлива величина.

@Морхау©

22: 33 ч. 11 ноември 2013 г.

Морхаус @Морхау©

Отговор на @рейчълдбадли

Стига де, това го знаеш.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @Морхау©

Адски съм уморена, кажи ми го ти.

Морхаус @Морхау©

Отговор на @рейчълдбадли

А, не, имам си моя работа за вършене.

– Говори ѝ като по-голям брат или... знам ли... чичо. И то много готин чичо, след като свободно ругае пред него. От друга страна, няма нищо подозрително тук. Той не е Ашкрофт.

– Странно, че спомена Ашкрофт. Следва точно той.

Страйк плъзна палец по екрана, но Робин вече бе отклонила вниманието си, защото Рейчъл бе отговорила на директното ѝ съобщение.

Защо се обръщаш за помощ към мен?

Пени Пикок

С препускащо сърце Робин написа отговора си.

Защото мисля, че си почтен и свестен човек, който изпитва същото като мен, и мисля, че можеш да ми дадеш информация, с която Аномия да бъде спрян.

Спри Аномия

Докато Робин чакаше с вълнение отговора на Рейчъл, Страйк започна да чете следващата поредица публикации в Туитър.

Аномия @АномияГейммастер

Последната порция #дирещсъчувствиетрол от Лакомата Ледуел: „Предпочитам малки къщи, в такава съм израсла“.

Тази тук малка ли ви се вижда?

13: 53 ч. 15 август 2013 г.

Публикацията бе придружена със снимка на редова къща, на която ясно личеше номерът върху входната врата.

Перо на правдата @пероправда

@АномияГейммастер @рейчълдбадли

Каквито и да са недостатъците на Ледуел, не е редно

да се разкрива адресът ѝ. Докладвано е.

13: 56 ч. 15 август 2013 г.

Аномия @АномияГейммастер

Отговор на @пероправда @рейчълдбадли

Къде разкрих адреса, моля?

13: 57 ч. 15 август 2013 г.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @АномияГейммастер @пероправда

Той е прав, махни го.

13: 58 ч. 15 август 2013 г.

Перо на правдата @пероправда

@АномияГейммастер @рейчълдбадли

Не подхващай игрички, Пени.

13: 58 ч. 15 август 2013 г.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @АномияГейммастер @пероправда

АЗ НЕ СЪМ АНОМИЯ

13: 58 ч. 15 август 2013 г.

Лепинс Дисайпъл @ЛепинсДисайпъл

Отговор на @ЕдЛедРисунки

Ако някой иска пълния адрес на това жилище, да ми пише директно, имам го

– Я чакай, значи Ашкрофт е мислел, че Рейчъл е Аномия?

– Той още мисли така. Ако прочетеш следващата порция, ще видиш защо ми каза, че Аномия е сбъркано младо момиче, което си е имало неприятности с полицията.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Спипаха ме да правя графити в Хайд Парк. Тъкмо излизам от полицейския участък с обвинение. Мама каза, че това бил най-лошият ден в живота ѝ.

19: 19 ч. 7 февруари 2014 г.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @рейчълдбадли

Беше шамар за баща ми. Оказва се, че по-малко я е заболяло, когато той я е изоставил, защото е тежко болна,

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @рейчълдбадли

отколкото аз да напиша на стена ЛУСИ РАЙТ Е КУЧКА

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @рейчълдбадли

Някой друг бил ли е арестуван заради графити? Опитвам се да успокоя майка ми, че няма да ме пратят на бесилото.

Лилиан Аскуит @ЛилАскуит345

Отговор на @рейчълдбадли

Не е зле да укротиш топката. Графитите са престъпление, защото повреждат имущество. Наистина не разбирам кое кара хората да ги изписват.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @ЛилАскуит345

Ние сме самотнелик и отегченец.

19: 42 ч. 7 февруари 2014 г.

Страйк неволно прихна, но Робин не му обърна внимание; Рейчъл току-що бе отговорила на последното ѝ директно съобщение.

Кое те кара да мислиш, че имам информация?

Пени Пикок

Робин допи виното си и написа:

Мисля, че знаеш кой е в действителност Морхаус,

а Морхаус знае кой е Аномия.

Спри Аномия

След няколко секунди Рейчъл отговори.

Морхаус никога няма да ти каже.

Пени Пикок

И така като това не бе нито отрицание, че знае кой е Морхаус, нито отказ да разговаря, възбудата на Робин нарасна.

Може да успея да го убедя. Имам опит в тези неща.

Спри Аномия

Докато Робин чакаше, изправена на нокти, Страйк четеше финалната снимка на публикации на телефона ѝ.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Получих лека присъда за първо нарушение и вероятно ще се наложа да отида да изчистя графитите или нещо такова.

16: 27 ч. 8 юли 2014 г.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @рейчълдбадли

Мама каза, че така ми се пада. Пратих съобщение на баща ми, а той беше забравил, че днес се явявам пред съда. #ВърховнаРодителскаГрижа

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @рейчълдбадли

Така че сега ще пийна водка да го отпразнувам. Ха-ха.

#нямадаидавзатвора

Лепинс Дисайпъл @ЛепинсДисайпъл

Отговор на @рейчълдбадли

Такива женоиди като теб трябва да ги пращат зад решетките само защото са грозни.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @ЛепинсДисайпъл

Я ЧУПКАТА!!

– Отдавна чаках някой да каже на Лепинс Дисайпъл „чупката“ – каза Страйк и бутна телефона на Робин по масата към нея. – Често и високо трябва да се изрича към такива като него... Всичко наред ли е? – попита, защото Робин наблюдаваше с много напрегнато изражение айпада в ръцете си.

– Да – отвърна тя, – но добре ще ми дойде още една чаша вино.

Страйк повика келнера и в същия миг на екрана се появи отговор от Рейчъл.

Ти журналист ли си?

Пени Пикок

Или от полицията?

Пени Пикок

Робин започна да пише много бързо, а Страйк недоумяваше какво е намислила. Мълчанието ѝ предполагаше нещо лично и той внезапно си спомни обаждането до офиса на Хю Джакс, препратено към неговия телефон в деня на вечерята му с Грант Ледуел. Така и никога не научи какво се случва между тях. Сега си припомни снимката на полицата над камината ѝ, онази от Швейцария, на която онзи с рибешките очи бе метнал ръката си зад гърба ѝ. Когато пристигнаха две чаши с вино, той пи, като крадешком наблюдаваше Робин и се опитваше да прецени дали тя изглежда като жена, която се опитва да уреди още една почивка с гаджето си, или като такава, дето приключва с него.

В действителност Робин пишеше следното:

Келнерът се върна до масата им с поръчаната храна. Робин се отмести леко, за да му даде възможност да постави пред нея порцията ѝ с паста, а погледът ѝ остана прикован в айпада. Страйк погледна към чинията си: на мястото на пържените картофи имаше само салата. Но можеше да вини за това единствено себе си, тъй че взе ножа и вилицата и започна да се храни в мълчание, докато Робин продължаваше да пише.

– Страйк – възкликна Робин и го погледна развълнувана, което събуди най-лошите му опасения: че вероятно бе получила предложение за брак. – Може ли да идем в Лийдс утре?

– В Лийдс?

– Рейчъл Ледуел се съгласи да говори с мен.

– Какво?!

– Ще ти обясня след минутка. Можем ли да отидем?

– Ама, разбира се, дявол го взел!

И така, Робин написа:

Да.

Спри Аномия

Не може да дойдеш

у дома заради мама.

Пени Пикок

Няма проблем.

Спри Аномия

Има едно място,

наречено Мийнуд Парк.

Пени Пикок

Влез през входа до кафето

и тръгни по дясната алея.

Пени Пикок

Има каменен мост над рекичката

вляво с натрошени плочи.

Пени Пикок

От другата страна на рекичката

има дърво с два големи камъка от всяка страна.

Пени Пикок

Край дървото има пейка

с името Джанет Мартин на нея.

Пени Пикок

Ще се срещна с теб на пейката

на Джанет Мартин в 15 часа.

Пени Пикок

Прекрасно. Там ще съм х

Спри Аномия

Робин остави айпада си, изпи повечето вино от втората си чаша на един дъх и после разказа всичко на Страйк. Той слушаше с растящо изумление, а след като тя приключи монолога си, каза:

– Да му се не види, Елакот! Взех, че заспах за три часа, и ти реши проклетия случай!

– Още не – отвърна тя, поруменяла от възбудата, виното и удоволствието от похвалата. – Но стигнем ли до Морхаус, стигнали сме до Аномия!

Страйк взе чашата си с вино и я чукна в нейната.

– Искаш ли още една?

– По-добре не. До Лийдс трябва да са близо петстотин километра. Не искам да се проваля на алкохолната проба.

Тя най-сетне взе вилицата си и започна да яде от пастата.

– Как е пържолата ти?

– Страшно вкусна е – отвърна Страйк и се почуди дали да каже гласно каквото му се искаше да каже и накрая реши да го направи. – А аз си мислех, че пишеш имейл на Хю Джакс.

– Хю Джакс? – смая се Робин и вилицата със спагети увисна на половината път до устата ѝ. – Откъде накъде ще правя такова нещо?

– Ами знам ли? Той те търсеше на работа и помислих, че има нещо помежду ви...

– Господи, не! – възкликна Робин. – Нищо не се случва между мен и Хю Джакс.

Комбинацията от виното и вълнението, че бе успяла да си уреди среща с Рейчъл Ледуел, свали гарда на Робин, който тя бе поддържала високо вдигнат през последните няколко месеца. В момента се чувстваше по-благонастроена към съдружника си, отколкото от седмици насам.

– Кажи ми нещо – заговори тя. – Ако жена игнорира чукането по вратата на стаята ѝ, картичка за Свети Валентин и постоянни обаждания, ти би ли си помислил, че тя проявява интерес?

Страйк се разсмя.

– Предвид всичко това, не.

– Слава богу – отсъди Робин, – нямаше да си кой знае какъв детектив, ако не можеш да разчетеш подобни знаци.

Страйк отново се засмя. Облекчението, което изпитваше в момента, му подсказваше нещо, знаеше го, но надали сега бе времето да изпада в интроспективен унес, тъй че пийна още вино и отбеляза:

– Хубав хотел, нали?

– Мислех, че му се дразниш, задето няма асансьор до мансардния етаж и задето никой не ти помага с въображаемия багаж.

– Но пък сервират добра пържола.

Сега Робин се засмя. След въпроса му за Хю Джакс за кратко обмисли да го попита как вървят нещата с Мадлин, но реши да не го прави, за да не си разваля доброто настроение. Останалата част от вечерята мина приятно в общи приказки, шеги и смях, който може и да би се сторил стъписващ на присъстващите в ресторанта, ако знаеха колко неотдавна на Страйк и Робин бе пратена бомба.

81

Чат в играта между двама модератори в Играта на Дрек

<Отворен е нов частен канал>

<6 юни 2015 г. 23: 29 ч.>

<Морхаус кани Хартиенобяла>

<Хартиенобяла се присъединява към канала>

Хартиенобяла: Видя ли? За приятеля на Ледуел?

Морхаус: Буквално преди 2 минути.

Морхаус: Цял следобед бях в лабораторията.

Молхаус: Господи, умът ми не го побира.

Хартиенобяла: И сега какво?

Морхаус: Не знам.

Хартиенобяла: От полицията надали са го арестували за нищо.

Морхаус: Така е.

Морхаус: Но все още не са му повдигнали обвинения.

Хартиенобяла: Маус, ти искаш Аномия да я беше убил ли?

Морхаус: По дяволите, разбира се, че не.

Морхаус: Но обясни ми случилото се с Вайлпекора.

Хартиенобяла: Може да няма съвършено никаква връзка.

Хартиенобяла: А може би НИЩО от това не е било дело на Аномия!

Морхаус: Ако обвинят Ормънд, ще знаем само, че А не е намушкал Ледуел и Блей.

Хартиенобяла: Но миличък, ако не ги е намушкал, къде е мотивът му да нападне Вайлпекора?

>

Морхаус: Не знам.

Морхаус: Сигурно защото прекарах толкова часове да се побърквам от тревога, че той е сторил всичко, сега ми е трудно да се пренастроя.

>

Морхаус: Не забеляза ли нещо странно за него в модераторския канал напоследък?

Хартиенобяла: Искаш да кажеш нещо повече от обичайните му странности ли?

Морхаус: На два пъти вместо да напише ‘oderint dum metuant’ написа ‘oderum dum mentum’.

Хартиенобяла: Е, и?

Морхаус: Крайно нетипично е за него.

Хартиенобяла: Може да е бил пиян?

Морхаус: А преди две вечери, когато ти не се беше включила, се съгласи с ПотрошенДрек, че комиксът „Всички звезди: Батман и Робин“ бил много добър.

Хартиенобяла: Какво от това?

Морхаус: Все едно Найджъл Фарадж да каже, че на Англия действително ѝ трябват сто хиляди турски имигранти.

Хартиенобяла: Ха-ха.

Морхаус: Странно е.

Хартиенобяла: Може да е искал да угоди на ПотрошенДрек.

Морхаус: Аномия на никого не угажда.

Морхаус: Смята, че ние сме там да угаждаме на него, не той на нас.

Хартиенобяла: Вярно, така си е.

Морхаус: Тъй че, ако Ормънд бъде обвинен, ще е огромно облекчение.

Морхаус: Но дори самият факт, че си помислих как Аномия може да го е извършил, ме накара да се осъзная.

Морхаус: Напоследък много мислих за всичко онова, което причиняваше на Ледуел.

Морхаус: Тормозеше я, публикува ѝ адреса и какво ли още не.

Морхаус: Не се харесвам много, като си мисля за това.

Морхаус: Трябваше да го спра, но все му намирах извинения.

Морхаус: Никол, дори Ормънд да я е убил, аз напускам, а смятам, че и ти трябва да го направиш. Аномия и тази игра не са добри.

Хартиенобяла: Да.

Хартиенобяла: И аз си мислех същото.

Хартиенобяла: Господи, много ще ми е чудато без играта в живота ми все пак.

Хартиенобяла: Сигурно вместо това ден и нощ ще ти пиша съобщения.

Морхаус: Мен ме устройва.

Хартиенобяла: <3[20]

Морхаус: Ами значи...

Хартиенобяла: ???

Морхаус: Мисля, че трябва да се говорим във Фейстайм.

Хартиенобяла: О, боже мой!!!!!

Морхаус: Сега?

Хартиенобяла: Не мога да повярвам.

Хартиенобяла: Остава да ми кажеш и кой е Аномия.

Морхаус: Ами защо не?

Морхаус: Почакай обаче...

Морхаус: Маус, не можеш да кажеш така, а после да се отметнеш!!!

Морхаус: Не, просто има някой на вратата.

Морхаус: Само един мо

>

>

>

>

82

Робин толкова се тревожеше да не изпусне шанса да говори с Рейчъл Ледуел, че със Страйк бяха отново на път още в осем на следващата сутрин. Небето беше безоблачно и двамата скоро примижаваха срещу яркото слънце, а Робин съжаляваше, че не си е купила тъмни очила в Уистъбъл.

Страйк беше заредил електронната си цигара през нощта и от време на време дръпваше от нея без всякакъв ентусиазъм, докато пътуваха по М11. Когато не пушеше от цигарата, наблюдаваше Играта на Дрек, в която бе влязъл, преди да се качат в колата. Малко се затрудняваше да придвижва наоколо Бъфилапи, защото трябваше да използва лявата си ръка. Дясната му бе нужна да притиска силно бедрото, защото кракът му отново го бе събудил със спазми и още се опитваше да подскача, когато му скимнеше. В резултат на това той се бе отказал с мъка на сърце от пълната английска закуска, предлагана от хотел „Марин“, и вместо това яде овесена каша и плодова салата.

– Аномия там ли е? – попита Робин.

– Не – отвърна Страйк.

– А модераторите кои са?

– Хартиенобяла и ПотрошенДрек. Имай предвид че нямаме кой да наблюдава Киа Нивън и Тим Ашкрофт в момента, така че дори Аномия да се появи, пак няма да можем да отхвърлим или приемем категорично никого от тях. Проклетият Нътли – промърмори Страйк. – Много се надявам да ми поиска препоръка, защото ще му дам такава, дето няма да я забрави скоро.

Последва двайсетминутно мълчание, докато Страйк не се отегчи напълно от играта, при което я напусна и запали електронната си цигара.

– Ти как успя да не напълнееш, като вършиш тази работа? – попита той Робин.

– Какво? – попита Робин, тъй като умът ѝ бе зает да формулира въпросите, които се канеше да зададе на Рейчъл Ледуел, стига тя да се появеше. – О... ами планирам по мъничко. Опитвам се да вземам здравословни храни със себе си, когато следя някого, за да не ми се налага да лапам шоколад, та да имам енергия да продължа.

– На кое викаш здравословни храни?

– Ами знам ли... ядки? Понякога си правя сандвичи... Много ли е зле кракът ти? – попита го. Бе забелязала, без да коментира, че той притиска бедрото си към седалката.

– Не чак толкова зле, та да ям като някоя катерица.

– Аз не ям като катерица – възрази Робин. – Просто не пържа всичко и не ям картофки с всяко ядене, след като питаш.

Страйк въздъхна дълбоко.

– Надявах се да има някакво вълшебно хапче.

– Съжалявам – вдигна рамене Робин, като задмина волво, – няма вълшебно хапче. Да разбирам ли, че си гладен?

– Само умерено.

– Може да спрем на бензиностанцията при Кеймбридж, но не задълго. Никак не искам да закъснея за Рейчъл, ако рече да дойде.

Пътуваха още няколко минути, после Страйк подхвърли:

– Цялата тази история със среща при пейката ми прилича малко на „Шпионинът, който дойде от студа“[21].

– Типично за тийнейджъри – отвърна Робин. – Вероятно там се среща с приятели... Слушай, надявам се да не възразиш...

Беше ѝ неловко да изрече останалото, защото никога преди не го бе правила.

– ...но мисля, че трябва сама да се видя с нея. Тя не знае нищо за теб, а ти можеш да си малко плашещ за тийнейджър. Освен това тя очаква един човек.

– Има логика – съгласи се Страйк и всмукна от бледата имитация на истинска цигара. – Аз ще чакам в онова кафе, което тя спомена. Силно се надявам да поднасят пържени картофи.

Спряха за кратко на паркинга на бензиностанцията при Кеймбридж, където Страйк пи кафе и изяде безвкусна овесена вафла, докато проверяваше служебните си имейли. Робин видя изражението му да се променя и попита тревожно:

– Какво има?

– Дев – отвърна Страйк.

– Да не би и той да напуска?

– Не... обратното... Да не вярваш, успял е да разприказва една от бавачките на Шарлот и Джаго. Снощи, в пъб в Кенсингтън... Била ядосана... казала му, че хората, за които работи, не заслужават да са родители, при това и двамата... „била свидетелка как бащата при няколко случая проявил насилие към момичетата“. По дяволите, това може да е много полезно.

– Радвам се, че си доволен – изрече сухо Робин.

– Знаеш какво имам предвид. То се знае, предпочитам да не пердашеше децата си, но след като го прави, на драго сърце ще го изоблича.

Само че няма да го изобличиш, нали?, помисли си Робин, докато пиеше кафето си. Ако го изобличиш, губиш контрол върху него. Почуди се и как леко Страйк прие онази част, че и двамата родители не са годни за опека над децата си, но може би дълбоко в себе си той не вярваше, че е възможно Шарлот да е лоша майка. На глас каза само:

– Очаквах такава двойка да сключва с персонала договори с клауза за неразкриване.

– Да, вероятно го правят – отвърна Страйк, който още четеше доклада на Дев. – Днес всички деца отново са в къщата на Рос в провинцията... Мидж е там... Господи, да можехме да се отървем от Рос... Това много би ни помогнало.

След половин час, прекаран на паркинга, продължиха пътуването си и накрая пристигнаха в Лийдс час преди назначената среща с Рейчъл. С помощта на сателитния навигатор на беемвето се насочиха към Мийнуд Парк.

– Мисля, че това не е входът, който тя имаше предвид – каза Робин, докато минаваха покрай порта, оформена като миниатюрен храм с керемиден покрив и каменни колони. Трябва да е следващият... да, виждам кафето.

– Все още разполагаш с петдесет и пет минути – отбеляза Страйк, като погледна часовника си.

– Знам – каза Робин, като зави в малък паркинг и подкара беемвето към паркомясто. – Само че искам да съм на позиция отрано и да се оглеждам за нея. Ти чакай в кафето, ще дойда при теб след разговора ни... или след като стане ясно, че няма да дойде.

И така, Страйк влезе сам в кафе „Три котиджа“. Не беше засегнат от предложението на Робин той – грамаден мъж, висок метър и деветдесет и два, с изражение, за което си знаеше, че е сурово, почти заплашително, – да не присъства на разговора с уплашена тийнейджърка, но докато си поръчваше кафе и устоя на изкушението да си поиска кифличка към него, замисли се как Робин бе поела контрола над тази конкретна линия на разследване. Ако трябваше да е напълно честен пред себе си, за пръв път я виждаше като истински съдружник, като равна на него. Бе си осигурила срещата чрез собствената си досетливост и инициативност, преценила бе как да протече тя и практически му бе заявила, че е излишен при дадените обстоятелства. Не беше подразнен, тъкмо обратното, забавно бе той да поеме ролята на изчакващия на кръгла маса в просторното кафе с изглед към хълмистите поляни на парка Мийнуд.

Междувременно Робин влезе в парка, който вече бе пълен с хора в този слънчев неделен следобед. Като следваше инструкциите на Рейчъл, пое вдясно при разделянето на алеята и продължи напред, където от дясната ѝ страна имаше дървета, а от лявата рекичка, обрамчена също от дървета.

След още няколко минути стигна до моста, споменат от Рейчъл: всъщност беше по-скоро брод от неравни счупени плочи, поставени през поточето, и тя бързо забеляза дървото с големи камъни, изправени от двете му страни, и пейката с малката ѝ метална табелка:

Джанет Мартин

(28.02.1967 – 04.12.2009)

Обичаше Йоркшър

Обичаше живота. Беше обичана

Робин, родена и отраснала в Йоркшър, седна на пейката с хубаво чувство към Джанет Мартин и огледа заобикалящото я. Подозрението ѝ, че това е място, където Рейчъл редовно се среща с приятелите си, бе подсилено от видяното. Пейката бе на пътека, частично закрита от основния парк от дърветата от двете страни на рекичката, течаща пред нея. Можеше да си представи как тийнейджърите пийват алкохол тук, далеч от любопитните очи на хора, играещи на фризби или проснати на слънце върху одеяла.

Изминаха четиресет минути, през което време покрай нея минаха трима души, извели на разходка кучетата си. Робин зърна силует от другата страна на рекичката, движещ се бавно към моста.

Въпреки топлия ден момичето беше с торбести джинси, дебела, твърде голяма за нея карирана риза и масивни маратонки. Тъмната ѝ коса стигаше малко под раменете. Робин седеше съвършено неподвижна, сякаш момичето бе диво животинче, което можеше да бъде подплашено от внезапно движение. То спря на два пъти, загледано в Робин, може би я преценяваше или пък проверяваше дали наистина е сама. Накрая прекоси моста.

Две неща направиха впечатление на Робин веднага щом момичето приближи. Първо, отчетливата прилика с леля ѝ Еди Ледуел: имаше същото квадратно лице и плътна уста, макар че Рейчъл бе с тъмни очи и орлов нос. Второ, намираше се в онзи стадий на себеосъзнатост, помнен съвсем ясно от Робин, когато тялото на девойката вече не е просто инструмент за сетивни болки и удоволствия, а се превръща в нещо, привличащо похотливи погледи и предизвикващо оценки. Докато вървеше към пейката, тя скръсти ръце пред себе си, сякаш да се предпази, и се взря в Робин явно несигурна дали тя е човекът, с когото имаше среща тук.

– Рейчъл? – каза Робин и се изправи с окуражителна, както се надяваше, усмивка. – Аз съм Робин, известна още като „Спри Аномия“.

Протегна ръка. Рейчъл разкръсти своите, за да я поеме, и Робин усети колко е влажна дланта ѝ.

– Насоките ти бяха изрядни – каза Робин и седна отново на пейката на Джанет Мартин. – Много ми харесва този парк. Знаеш ли имената на всички пейки?

– Не – отвърна Рейчъл, – само на тази.

Тя стоеше и мачкаше ръба на дебелата си риза, после седна на пейката до Робин. Робин я прецени като най-много шестнайсетгодишна.

– Срещахме се на тази пейка с братовчедка ми, преди тя да се премести. Живеехме от двете страни на парка.

– Къде се премести братовчедка ти?

– В Брадфорд.

– Не е твърде далеч.

– Не е – потвърди Рейчъл.

Рекичката ромолеше покрай тях, на отсрещния бряг лабрадор лаеше весело, докато се втурваше подир топка, мятана от собственика му. Рейчъл пое дълбоко дъх, после каза.

– Вие сте Бъфилапи, нали?

– Да – каза Робин.

– Знаех си, че трябва да сте вие – кимна на себе си Рейчъл. – Съвпаденията бяха твърде много. Казах, че искам да намеря някой да спре Аномия, а веднага след това получих директно съобщение от вас. Та каква сте, след като не сте журналист, нито от полицията?

Робин бръкна в джоба си, извади от него портфейла и подаде на Рейчъл служебна визитка.

– Това съм аз. Частен детектив. Със съдружника ми бяхме наети да се опитаме да открием кой е Аномия.

Името на агенцията върху визитката не означаваше нищо за Рейчъл, беше очевидно, и Робин заключи, че Грант не е казал на дъщеря си за наемането им. И то се знае, следващият въпрос на Рейчъл беше:

– Кой ви плаща?

– Боя се, че не мога да ти кажа това – отвърна Робин. – Но са добри хора. Искат да спрат Аномия и ги е грижа за Мастиленочерно сърце.

Тъй като Рейчъл продължаваше да изглежда напрегната, Робин добави:

– Както ти казах снощи, Рейчъл, не е нужно никой да узнава, че си говорила с мен. Срещата ни е напълно неофициална. Дори няма да си водя бележки.

– И фамилията ми ли знаете? – попита Рейчъл почти шепнешком.

– Да – отговори Робин.

Очите на Рейчъл се изпълниха със сълзи.

– Мислите ли, че съм ужасна?

– Не, разбира се. – Робин вече не се усмихваше. – Откъде накъде?

– Защото тя беше моя леля и...

По бузите на Рейчъл се затъркаляха сълзи, раменете ѝ увиснаха и тя се разхлипа. Робин взе да рови в чантата си за салфетка и я пъхна в ръката на Рейчъл.

– Благодаря – промълви момичето.

– Защо плачеш? – попита я тихо Робин.

– Защото бях една от тях – продума през сълзи Рейчъл. – Бях в Играта на Дрек и тя сигурно си е мислила, че ние всички я мразим, но не беше така, не бяхме всички против нея... Просто ми се иска никога да не се бях забърквала с Аномия... Иска ми се да ѝ бях писала, да ѝ кажа колко много харесвах анимацията, та да знае, че поне един човек в семейството е бил...

Гласът на Рейчъл стана неразбираем, защото бе притиснала двете си длани и салфетката към лицето си.

– Отидох на погребението ѝ – изрече с хълцане Рейчъл и свали ръцете си. – Във влака на връщане към къщи влязох в Туитър и хората се шегуваха как трябвало да я изкопаят. Като се прибрах у дома, изпих може би половин бутилка водка и ми се искаше... никога да не съм... Нямаше с кого да споделя, защото, ако мама бе знаела, че участвам в играта... Според нея феновете са виновни, казва, че баща ми извличал изгода от убийството и...

Гласът ѝ отново потъна в ридания.

– Рейчъл – кротко заговори Робин, – никога не съм те виждала да си зла в играта, нито да тормозиш някого, най-малко Еди. Не е престъпление да си фен.

– Трябваше да говоря по-решително – изплака Рейчъл. – Вечерта, когато научихме, че е мъртва, Аномия го бе грижа само колко хора са влезли в проклетата игра. Защо останах?

– Защото са били твои приятели – каза Робин, – забавлявала си се с тях.

– Много сте мила – продума Рейчъл и избърса очи, – но не знаете всичко, което се случваше. Аномия все се шегуваше за намушкванията с нож, а ние не реагирахме, а имаше и други хора в играта, знаехме, че не са добри, знаеше го и Морхаус, но той вече не говореше с мен. Не знаете всичко, което се случваше – повтори отново Рейчъл. – Ако знаехте, щяхте да се отвратите от мен.

– Нека ти кажа какво се е случвало според мен – подхвана Робин. – Мисля, че ЛордДрек и Вайлпекора са започнали да твърдят как самата Еди е Аномия и са дали на някои от модераторите до­сие с факти, които уж са го доказвали.

Стъписаното трепване на Рейчъл бе почти комично, но Робин се престори, че не го е забелязала.

– Хартела е казала, че ще предаде досието на Джош, което е и направила, и мисля, че е споделила с теб как Джош ще се срещне с Еди и ще я изобличи в лицето, че е Аномия. Ала в деня, когато е трябвало да се срещнат, ти си чула, че и двамата са били намушкани с нож.

– Откъде знаете всичко това? – попита ужасена Рейчъл.

– Сглобих елементите – отвърна Робин, разтревожена от страха, изписан по лицето на Рейчъл. Не ѝ се искаше момичето да побегне заради него. – Но Рейчъл, ти си била просто страничен наблюдател, не си причинила нищо от това. Нямаш никаква вина за случилото се.

– Можеше да кажа на Еди какво става, да я предупредя откъде иде досието...

– Как? – зададе логичен въпрос Робин. – Та вие не сте се поз­навали. Съмнявам се, че агентът ѝ би те свързал с нея. Можеше дори да не повярва, че си ѝ племенница. Известните хора получават какви ли не послания от непознати.

– Да бях опитала поне – изрече със страст Рейчъл и сълзите ѝ отново потекоха.

– Не си знаела до какво ще доведе онова досие, а би поставила себе си в голяма опасност, ако ЛордДрек и Пекора бяха открили, че искаш да се набъркаш в плановете им. Не съди себе си така сурово, Рейчъл. Нищо от случилото се не е по твоя вина.

Рейчъл подсмръкна, рекичката все така ромолеше, деца пискаха из парка, тичаха наоколо, играеха на топка. Робин подозираше, че би било неразумно да притиска Рейчъл за името на Морхаус, докато не е спечелила повече доверието ѝ, тъй че попита:

– Как попадна на Мастиленочерно сърце? Просто го откри в Ютюб и започна да го следиш или...

– Не – отвърна Рейчъл и впери поглед в салфетката, която държеше в ръце. – Чух го от едно момче, с което си приказвахме в Клуб Пингвин, социалния медиен сайт за деца. Беше сладко. Всички бяхме анимационни пингвини и си общувахме.

От устните ѝ се откъсна треперлив смях.

– Та така, там имаше едно момче Золтан и станахме приятели в Клуб Пингвин. Той ми разправяше за баща си, който много ги тормозел, а моят баща току-що беше напуснал майка ми и двете с нея се преместихме от Лондон в Лийдс. Не познавах никого тук, тъй че постоянно влизах в Клуб Пингвин, за да си говоря със Золтан и двамата един вид се подкрепяхме. Золтан беше открил първия епизод на Мастиленочерно сърце в Ютюб и ми каза, че непременно трябва да го гледам, защото е много забавен. И тогава научих, че анимацията я е направила леля ми – промълви Рейчъл. – Направо се побърках, не можех да повярвам. Казах на Золтан, че съм племенница на Еди Ледуел и... той стана много странен. Започна да говори, че я познавал в живота, а после каза, че тя флиртувала с него. А не мисля, че беше много по-голям от мен. Това бяха глупости, пълни глупости. Заявих му, че лъже, скарахме се, но аз отстъпих, защото ми беше приятел и знаех колко е нещастен у дома. Може би му бе нужно да си измисля разни неща, та да си подхранва самочувствието, или пък го правеше, за да ме впечатли, или все едно по каква причина. Но после той се промени – продума Рейчъл с въздишка. – Започна да се опитва... сещате се... да е с мен. Преди никога не ми беше налитал, отношенията ни не бяха такива, бяхме просто добри приятели, говорехме си за анимацията, за проблемите ни... Знаех, че иска да му стана гадже само защото бях племенница на Еди – изрече нещастно Рейчъл. – По това време вече и двамата бяхме в Туитър. Бях сложила истинската си снимка и той започна да ми пуска разни глупави фрази, които изобщо не му подхождаха. От рода: „Ако това е истинската ти снимка, сигурно ти е дотегнало от мъже, които те свалят“ или „Прощавай, че не се обадих, трябваше да откарам болно куче до ветеринаря“. А беше твърде млад, за да шофира. Вскичко това бе толкова жалко и глупаво.

Робин вече я сърбяха пръстите за бележника ѝ, защото живо се заинтересува от разказа на Рейчъл, но се задоволи със силна концентрация, та да може да го предаде възможно най-точно на Страйк по-късно.

– Като му казах да престане с глупостите и с блудкавите публикации, той се ядоса и стана ужасен. Заплашваше да ме изнасили и да убие мама.

– Какво?! – ахна Робин.

– Да... А после изтри акаунтите си в Клуб Пингвин и в Туитър и повече не го чух. Но тъкмо това, че нещата със Золтан станаха толкова сбъркани и гадни, беше причината да се представям за момче, когато влязох в Играта на Дрек. По-лесно е, не ти пробутват всички тия тъпотии.

– Сигурна ли си, че Золтан е изчезнал? – попита я Робин. – Звучи ми като някой от мъжете, които още гравитират около феновете на Мастиленочерно сърце.

– Да, знам – кимна Рейчъл. – Имаше един Скарамуш, който беше в Туитър за известно време, въртеше се около теми от Мастиленочерно сърце и си мислех, че може да е Золтан под друго име, защото пробутваше същите фрази на Червей28. Тя ми разказа за това. Казал ѝ: „Докладвах Лепинс Дисайпъл, задето те преследва“, а после, когато тя не му благодарила достатъчно, нито му предложила да му направи чекия... Простете – избъбри Рейчъл и се изчерви.

– Няма нищо – отвърна Робин и ѝ стана смешно при мисълта, че е достигнала възраст, когато тийнейджърка би решила, че ще се шокира от подобни думи.

– И така, когато Червей не го заляла с благодарности, той се държал с нея като Золтан с мен. Нарекъл я кучка, уличница и други подобни. Такива епитети с лопата да ги ринеш сред феновете на Мастиленочерно сърце. Все едно не си истински фен, ако Перо на правдата не се е опитал да ти свали гащичките.

– А той често ли го прави?

– Непрекъснато, мамка му... Простете – отново се извини Рейчъл.

– Няма проблем – отвърна Робин. – Ругай си колкото искаш. Да чуеш само съдружника ми, когато е ядосан за нещо.

– Да, Перото постоянно перверзничи с малки момичета – каза Рейчъл. – Отвратителен е. „Много ми харесва теорията ти за Свраката... на колко години си?“. „Виж ти, много интелигентен аргумент... на колко години си?“ Толкова често го прави, че му е изпуснал края на коя се е подмазвал. На мен ми е излизал поне три пъти с номера си. Последния път в директно съобщение му казах, че съм Аномия, ей така, просто да го затровя. Исках да го подплаша, защото, ако Аномия те обяви за враг, сериозно си загазил. И Перото взе, че ми повярва, ха-ха... Но след известно време се наложи да му кажа, че се шегувам, защото той започна открито да го тръби в Туитър и хората май му повярваха. Прославих се за около три дни... е, сред феновете де... Но после всички те се увлякоха по друга теория за това кой е Аномия и ме оставиха на мира. Бях от най-верните поддръжници на Мастиленочерно сърце – каза Рейчъл, като се взираше в забързаната вода. Изпълнявах всички ритуали... Например, не си истински фен, ако не си участвал в луд скандал с някого на тема дали Хартиенобяла е кучка, или не, ако не си дебатирал дали каменният лъв не крие в гробницата си следа към собственика на Харти. Отивах до всички крайности само и само да получа вътрешна информация.

– Каква например? – попита Робин, като се постара да звучи небрежно.

– Ами например всички знаехме, че мъжът на агентката на Джош има сайт за МЕ, така че влизахме там с фалшиви имена и се опитвахме да измъкваме сведения от него. Всъщност той е доста мил. Все още си говоря с него понякога за мама. Държи в архив всякакви медицински изследвания, една статия, за която ми каза, я изпринтирах, та мама да я занесе на лекаря си... Много беше добър с мен и показа съчувствие относно лупуса на мама. Отначало ми харесваше, все едно бяхме детективи, ровещи за следи относно това какво предстои, а като излезеше нов епизод, анализирахме го и беше адски забавно. Аномия беше готина в началото, честна дума. Харесвах я.

– „Тя“? – повтори Робин. – „Нея“?

– Да – отвърна тихо Рейчъл. – Знам, че е момиче. Веднъж имах разговор с нея, съвсем в началото, когато играта тъкмо бе стартирала, беше само между двете ни. Това беше, преди Еди да я ядоса. И така, говорехме си, а Аномия ми каза: „Аз и Еди всъщност сме една и съща личност“. Това момче не би го казало, нали? Все повтаряше колко си приличат. В началото Аномия буквално боготвореше Еди... Да, личеше си, че е момиче. Струваше ми се, че е малко... не знам... Аз самата бях обсебена от анимацията, няма спор, но при нея беше на съвсем друго ниво. И тогава Еди каза, че всъщност не харесва играта на Аномия и реакцията на Аномия... Знам какви могат да бъдат момичетата, ако ги засегнеш по слабото място – продума с горчивина Рейчъл. – Една грешка да допуснеш или да не им величаеш глупавата фраза, и вече си самият дявол. Момичетата в моето училище са истински кучки – каза Рейчъл и отново се изчерви. – Ако не ставаш в пет сутринта, та да си сложиш изкуствените мигли и да се наклепаш с толкова грим, че вечер да трябва да го остъргваш от себе си, ако харесваш футбол и астрономия, вместо да повтаряш с устни в синхрон всичките песни на Ариана Гранде и да пускаш в Инстаграм снимки с разголени гърди, значи си сбъркана и лесбийка. Има едно момиче, Луси Райт... мама искаше да иде в училище и да се оплаче, че Луси Райт ме тормози, но какъв смисъл? Само щеше да стане по-зле...

Рейчъл вече разкъсваше на парченца мократа салфетка. Мина млада двойка с куче, кръстоска между кокер шпаньол и пудел. Мъжът носеше на гърба си бебе, пъхнато в калъф. Робин изчака те да отминат, докато главицата на бебето с шапка против слънцето се поклащаше ритмично.

– Кажи ми за Морхаус.

Рейчъл преглътна и в очите ѝ отново бликнаха сълзи.

– Той беше... беше най-добрият ми приятел в играта. Много дълго време ме смяташе за момче. Имахме много общо помежду си, сякаш бяхме омесени от едно тесто. Вярно, той не си пада по футбол, но е луд по науки и Космоса, а и двамата обичахме играта. Той беше като моя нов Золтан, само че Морхаус е наистина много свестен. Дори след като разбра, че съм момиче, не промени маниера си и може да се каже...

Тя пое дълбоко дъх, беше разтреперена.

– Може да се каже, че ми помогна. Бях започнала да бягам от училище заради всичкия тормоз – каза Рейчъл и отново избърса очите си. – Имах неприятности с полицията заради графити, а той все ми повтаряше, че трябва да се стегна, че съм твърде умна, за да не се опитам да постъпя в университет, а там вече няма да ми се налага да си имам работа с кучките от училище.

– Каза ли на Морхаус, че според теб Аномия е момиче?

– Да – кимна Рейчъл. – Той го отрече, но виждах, че я защитава. Отначало си мислех, че двамата са заедно, сещате се... че са гаджета като Джош и Еди. Той каза „Тя ми е сестра, не гадже“ уж на шега, поне той твърдеше, че се е пошегувал. Но аз виждах, че Аномия ревнува, като знаеше, че с Морхаус си говорим по частния канал. Същата беше и когато се появи Хартиенобяла. Има собственическо чувство по отношение на Морхаус. А Морхаус все ми повтаряше: „Той е мъж, не казвай пред него че е момиче, ще ти забрани достъпа“, но аз знаех, че тя само се преструва на момче може би по същата причина като мен. След като Морхаус направи този коментар за сестрата, се заех да проучвам има ли такава, защото се замислих, че наистина може да са брат и сестра.

– И какво, Морхаус има ли сестра? – попита Робин с неутрален тон.

– Да, но няма как да е Аномия. Тя е адвокат, невъзможно е.

– И така, дотогава вече си била открила кой е Морхаус?

Последва дълга пауза. Най-накрая Рейчъл кимна.

– И тъкмо това сложи край на приятелството ни – изрече нещастно. – Той ме беше предупредил никога за нищо на света да не се опитвам да узная кой е. Не мислех, че е сериозен, но така се оказа, защото, като му казах, че съм го идентифицирала, побесня. Много се разстроих и... опитах се да се извиня, но той вече не искаше да влиза в частен канал с мен... И тогава страшно се ядосах, защото аз не се канех да оповестя кой е в Туитър, та той беше мой приятел. Една вечер се напих в стаята си, а бях на модераторския канал, и подхвърлих на шега как знам нещо за него... и дотам беше. Той буквално излезе от кожата си. Оттогава само веднъж е говорил с мен по частен канал, и то за да ме напада, дето съм била казала на Хартиенобяла, че е инвалид, само че аз не съм го правила. Сигурно просто си е припомнила тъпата ми шега, че дай му на него да се вози, и оттам е направила връзка с инвалидната количка...

– Значи той е в инвалидна количка? – попита Робин и мисълта ѝ мигом полетя към Иниго Ъпкот. Рейчъл кимна и отново се разплака.

– Съжалявам – избъбри помежду хлипанията. – Ако Хартиенобяла не се беше появила, щяхме да се сдобрим, но двамата много бързо се сприятелиха и той вече нямаше време за мен...

Робин подаде на Рейчъл още една кърпичка и изчака тя да се поуспокои, преди да попита тихо:

– А ти как разбра кой всъщност е Морхаус?

– Той допусна грешка в Туитър – с изтънял глас каза Рейчъл, докато трескаво бършеше очите си. – По небрежност пусна линк в акаунта на Морхаус, вместо в собствения си. Само след десет секунди осъзна какво е направил и го изтри, но аз го бях забелязала, тъй че открих линка. Водеше към някакъв шантав проект по астрофизика в университета в Кеймбридж. Беше ми казал някои неща за себе си, докато още си говорехме по частния канал в играта, така че имах репери. Беше споменал, че е по-голям от мен, но не ми каза истинската си възраст. Сподели, че е създал играта с Аномия за забавление, защото била добра почивка от много натоварената му работа. Предположих, че е с кафява кожа, защото веднъж казах, че съм изгоряла от слънцето, а той спомена как имал вечен тен. И ето че една от фамилиите на авторите на научния проект беше на индиец.

Влязох в уебсайта на Кеймбридж, оттам в катедрата по астрофизика и в различните ѝ колежи и накрая открих снимката му – беше в инвалидна количка и позираше с останалите от проекта.

Рейчъл отново се изчерви.

– Той е много хубав. Разбирам защо Хартиенобяла е толкова увлечена по него... Така или иначе, вече знаех истинското му име, затова се върнах в Туитър, открих личния му акаунт, където той публикува разни неща на космически теми, снимки от Кеймбрид­ж и прочие. Страда от церебрална парализа. Сигурно е в тежка форма, защото беше говорил как му е било нужно да адаптира компютъра си и други разни пособия. Според мен – наивно заяви Рейчъл – трябва да е гений, защото не изглежда чак толкова възрастен...

Тя се обърна и отново погледна директно Робин. Когато светлината падна върху мокрото ѝ от сълзи лице, Робин отново бе поразена от силната ѝ прилика с Еди.

– Нали няма да му кажете, че аз съм ви помогнала да го намерите?

– Разбира се, че не – обеща Робин.

Рейчъл пое дълбоко дъх, после съобщи:

– Е, добре, името му е Викас Бхардваж и е доктор по астрофизика в колежа Гонвил и Каюс.

83

– Единственото вписване, което откривам за доктор Викас Бхардваж под трийсет, е в Бирмингам – съобщи Страйк три-четвърти час по-късно в кафе „Три котиджа“, след като сърдечно бе поздравил Робин за успешно проведения разговор, след което отвори на телефона си на търсачката 192.com. – Възможно ли е да е домът на родителите му?

– Може би там е регистриран да гласува – предположи Робин, – но нека първо им се обадим, вместо да пътуваме до Кеймбридж, а после да се връщаме.

– Аз ще го направя – каза Страйк, – тъкмо набързо да изпуша една цигара навън.

Върна се след пет минути.

– Да, той е в Кеймбридж. Мисля, че току-що говорих с майка му. Каза, че бил „в неговия колеж“.

Когато с Робин вече бяха в беемвето, и се отправиха обратно на юг по М11, Страйк промърмори:

– Колко типично. Минали сме покрай него на път за тук. Можехме да го навестим, след като пих онова кафе и ядох вафла от стърготини при бензиностанцията.

Слънцето отново ги заслепи, докато пътуваха на юг.

– Може би е най-добре да идем в жилището му вечерта – разсъждаваше на глас Страйк. – Сигурно през целия ден ще е в лабораторията.

– Неделя е. Нищо чудно да е в пъба.

– Ами тогава ще го изчакаме. Ще спя пред стаята му, ако трябва. Благодарение на теб сме на косъм от решаване на случая.

– Рейчъл спомена още нещо, което не ти казах – заговори Робин. – Не се отнася до Викас или до Аномия, но все пак е странно. Сподели, че открила за пръв път Мастиленочерно сърце чрез момче, с което си говорела онлайн на сайт за деца на име Клуб Пингвин. Нарекъл се Золтан...

Робин преразказа наученото за Золтан, за опитите му да направи Рейчъл своя приятелка, щом узнал, че е племенница на Еди, за внезапните му заплахи за насилие, когато тя му казала да спре да я преследва, и за изтрите му впоследствие акаунти.

– Но странното в цялата работа – продължи Робин – бяха фразите, които Золтан използвал пред Рейчъл, а такива получавах от случайни мъже, докато се навъртах около базата фенове. Дословно същите. Сякаш извадени под индиго.

– Какви точно фрази? – попита Страйк, подготвен да чуе нещо забавно.

– Едната беше „Ако това е истинската ти снимка, сигурно ти е дотегнало от мъже, които искат да ти пишат директно, тъй че аз се оттеглям“. Настроих акаунта си в Туитър, така че всеки да може да ми пише, защото исках да говоря с възможно най-много фенове на Мастиленочерно сърце. Очевидно не бях сложила истинската си снимка, а такава на анонимна тийнейджърка. В думите му личеше по-скоро комплекс и не криеха никаква заплаха, но когато не отговорих, много бързо стана агресивен. Написа ми, че съм била задръстена кучка, дето се мислела, че е твърде добра за него.

– Я повтори пак началната фраза? – смръщи се Страйк

– „Ако това е истинската ти снимка, сигурно ти е дотегнало от мъже, които искат да ти пишат директно, тъй че аз се оттеглям.“ Рейчъл ми каза и за друг, за когото подозирала, че е Золтан под различно име. Свързал се със Зоуи Хейг в Туитър и ѝ съобщил, че я е защитил от друг мъж, дето я бил тормозил, и после очаквал Зоуи да спи с него от благодарност или нещо от сорта. Един на име Макс ми извъртя точно същото в Туитър. Каза: „Това не е тъп опит за свалка, просто исках да ти кажа, че един не се държеше коректно и го докладвах“. Но вчера отново попаднах на Макс, докато преглеждах всички тези публикации, за да проуча Рейчъл, и той изобщо не е рицарят спасител. Бил е един от хората, тормозили Еди онлайн – всъщност от него произтича слухът, че тя е била проститутка. И още нещо – продължи Робин. – Рейчъл ми разказа как Золтан веднъж ѝ казал, че трябвало да откара болно куче до ветеринаря. Не ми ли говореше ти как Аномия казал на Киа Нивън, че се наложило да откара...

– ...болна котка до ветеринаря, да – довърши Страйк, вече силно заинтригуван. – Знаеш ли, сигурен съм, че съм я чувал някъде тази фраза „Ако това е истинската ти снимка...“. Чакай – възкликна внезапно и извади телефона си.

Робин шофираше мълчаливо, докато Страйк търсеше нещо на телефона си. Минаха пет минути. После Страйк каза:

– Прав съм бил. Влязох в уебсайта на човек на име Кош, който се описва като „международно прочут Творец по свалки, научил мъже как да получават секс от жени само часове след запознанството. Автор на бестселърите „Бум!“ и „Играта“. Току-що заредих електронната му книга „Дигитална игра“. Готова ли си?

– Давай – отвърна Робин и Страйк зачете на глас:

Дигиталната игра

Повтаряйте след мен: няма да си намериш съпруга в интернет.

Жените онлайн си получават всичкото чукане, което искат. Дори тези над 40 и 50 са редовно обслужвани...

– Той е американец – вметна Страйк.

– Вече се стоплям към него – подхвърли Робин.

...което означава, че са свикнали да приемат мъжете като заменяеми играчки за дъвчене. Като изреждат големи бройки мъже, жените онлайн може да случат дори на алфа-мъжкар.

Ако жена има доказан модел на интернет свалки, никога няма да си защитен от заложената заплаха да бъдеш сменен веднага щом ленивите ѝ пръстчета успеят да докопат мишката. Никой мъж не иска да остави жена си вкъщи, като знае, че тя ще погне нов любовник с натискане на няколко клавиша.

Това е лошата новина.

Добрата новина е, че така си освободен от обичайните задръжки на Играта лице в лице. Дигиталната игра е най-безпощадната и в някои отношения най-приятна от всички видове игри: минимум усилия, максимална отплата – стига да си готов да приемеш по-долнопробна шунда.

– Прелестно – коментира Робин.

Но ако търсиш шунди като количество, а не като качество, непременно иди онлайн. Като спазваш следните основни правила и вложиш минимални усилия, със сигурност ще си осигуряваш свалки лесно и редовно.

– Следват гарантираните стъпки към осигуряване на въпросните свалки – каза Страйк.

1. Масиран удар

Трябва да атакуваш някъде около 50-100 момичета, за да си осигуриш една-две свалки допълнително към акцията голи снимки/показвания пред камера.

Ако спазваш тези стъпки, дигиталната ти игра ще протича без усилия. Едно голямо предимство на Дигиталната игра е, че може да се прицелиш едновременно към голям брой жени. Сериозно съветвам да поддържаш диаграма, та да знаеш къде си в процеса с всяка мишена.

– Ето това е била грешката на Тим Ашкрофт – отбеляза Робин. – Не си е поддържал диаграма. Рейчъл ми каза, че по погрешка я атакувал три пъти.

2. Опознай плячката

Повечето достъпни мацки в социалните мрежи като Туитър, тъмблр и пр. са с либерален уклон или такъв към бойци за социална справедливост – още една причина да не си намериш бъдещата партньорка в живота тук. Числящите се към бойци за социална справедливост са разглезени, егоцентрични и често агресивни. Те са също така удивително лесно податливи на Играта, ако знаеш правилата.

Онези от бойци за социална справедливост са с една идея по-фалшиви в сравнение с повечето жени. Те искат алфа-мъжкари, но се срамуват от това. Обичат бял рицар, но се правят, че не е така. Искат равенство, но да бъдат третирани като малки принцеси, за каквито се мислят тайно.

Чувствителност, очевиден респект към границите и престорен интерес към тяхното мнение са ключови за сваляне на бойци за социална справедливост.

– Как изобщо научи за този тип Кош? – попита Робин.

– Шестнайсетгодишно момче ми каза за него... Но чуй това...

3. Начални реплики

Изброените по-долу са гарантирани начални реплики, които използвам отново и отново, за да си подсигуря свалки. Едно от предимствата на Дигиталната игра е, че не си зависим от външност/личен чар/тон на гласа/език на тялото. Просто режеш, лепиш и чакаш.

• Ако това е истинската ти снимка, сигурно ти е дотегнало от мъже, които искат да ти пишат директно, тъй че аз се оттеглям.

• Предвид че в тази скапана платформа се включват жени, изпитвам потребност да заявя предварително, че това не е банален опит за свалка, но аргументът, който току-що изтъкна за [политика/социална справедливост/гадно поведение на мъжете], е право в целта.

• Това не е банален опит за свалка, просто исках да кажа, че [мъжът, който е изразил несъгласие с нея/тормозил я е], реагира крайно неуместно и съм го докладвал.

– Не мога да повярвам – стрелна поглед към него Робин. – Значи всички тези идиоти използват репликите на Кош?

– Има и още – каза Страйк. – Тази част е интересна.

4. Комплименти с обратен знак

Комплиментите с обратен знак работят също тъй добре онлайн, както и в реалния живот. След като веднъж грабнеш вниманието ѝ с престорения си интерес към нейните мнения/загриженост за благосъстоянието ѝ/възхищение от външността ѝ, намери повод за критика или несъгласие. Придържай се към нещо дребно и безопасно. Когато бъде дестабилизирана, тя ще се задейства, за да си върне одобрението ти.

• [относно снимката ѝ] но вероятно си използвала много филтри, нали? Всички го правят.

• Предполагам, че не си чела [вмъкни някой любимец на бойците за социална справедливост като Ноам Чомски/Та-Нехиси Коутс/Ананд Гиридхарадас и бъди готов с един цитат от автора]

• Показа се малко агресивна, но предполагам, че е разбираемо.

– Киа сподели как Аномия ѝ казал, че се е показала малко агресивна, но предполагал, че е разбираемо – каза Страйк. – Тогава си помислих, че е адски нахално тъкмо от устата на Аномия.

5. Насади страх от изоставяне

Тя те мисли за свестен и е започнала да действа, за да си върне одобрението ти: сега замълчи за някакъв период, вариращ от час до 24 часа в зависимост от мишената си. Младичките не бива да бъдат оставяни да чакат дълго, защото имат други опции. За тези между 40 и 50 пълните 24 часа са най-подходящи. На нея ѝ трябва да знае, че си имаш свой живот с други ангажименти извън онлайн общуването с непозната.

6. Алфа-мъжкар, предрешен като слабак

Не прави извинения при връщането си – все още нищо не ѝ дължиш, защото тя нищо не ти е дала. Причината за отсъствието ти те разкрива като алфа-мъжкар без нужда от уточнения: ти си физически/емоционално силен, популярен, финансово стабилен и компетентен. Представяш себе си в образа на надежден и свестен човек, без изрично да заявяваш, че си такъв.

• Един съсед имаше нужда от помощ да си вдигне хладилника, че да измъкне изпод него бебешка играчка.

• Бившият на сестра ми ѝ досажда. Обещах да пренощувам при нея.

• Трябваше да закарам един приятел да прибере кучето си от ветеринаря.

– Ето значи откъде идели всички тези болни котки и кучета – промърмори Робин.

7. Разшири обхвата на разговора

Тя е доволна, че отново е във фокуса на твоето внимание, и причината за временното ти отсъствие е вдигнала цената ти в нейните очи. Сега ѝ задавай въпроси за нея, та да скроиш по-успешно собствената си биография според нейните обстоятелства. Ако тя е самотна майка, ти си бил отгледан от самотна майка, която се е справила отлично. Ако тя се притеснява от бедност, ти си доброволец в местната кухня за бедни. Ако е загрижена за расовата несправедливост, тъкмо си обсъждал този въпрос с най-добрия си приятел, който е чернокож...

– Научих от Киа – заговори Страйк, че след като Аномия споменал котката, тя отвърнала, че не ги обича заради онова, което причиняват на птичата популация. Когато споменала, че майка ѝ развъжда папагали, веднага заявил, че и той има папагал у дома.

Робин помълча няколко секунди, после попита:

– Мислиш ли, че Киа ти е казала истината за този им диалог? Не ти го е показала, нали?

– Не – отвърна Страйк. – Каза, че блокирала Аномия, след като станал гаден, така че вече не можеше да се види. Кое те притеснява?

– Ами ясно е, че около феновете на Мастиленочерно сърце се въртят група мъже или момчета тийнейджъри в опит да си подберат жени и момичета с либерална лява настройка, при което използват репликите на Кош, нали така?

– Да, съгласен съм.

– Ами Киа няма как да не е атакувана от някого от тях. Тя е много хубава и е суперактивна в Туитър през последните две години.

– Смяташ, че си е измислила историята как Аномия я е нацелил, като е цитирала репликите на друг човек?

– Да, без да съзнава, че те са клише и биха могли да бъдат проследени до Кош. Също така не разбирам защо тя не е запазила въпросния разговор с Аномия, ако го е имало, защото той кара Аномия да изглежда малко нещо идиот, не мислиш ли? Особено онова за папагала. Отгоре на всичко поддържа твърденията ѝ, че не е Аномия. „Ето, вижте, той и върху мен упражнява тормоз.“

– Всичко това звучи логично – съгласи се Страйк. – Да разбирам ли, че клониш към теорията на Рейчъл как Аномия е жена?

Робин го обмисли за известно време. Накрая каза:

– Просто не знам. Преди разговора с Рейчъл си мислех, че най-много сме се доближили до Аномия с онези директни съобщения, които е изпратил до Джош – много арогантни, определено писани от образован човек, който не крие убедеността си, че е редно да поеме творческата роля на Еди. Само че казаното от него в разговора им от самото начало, предаден ми от Рейчъл, е много странно, нали? „С Еди сме като един и същ човек“. Рейчъл твърди, че типичният мъж или младеж не говори така и аз съм съгласна. Уверена съм, че чух от Рейчъл истината за този разговор: тя определено се измъчва от угризения, че изобщо се е присъединила към играта. Не виждам защо би лъгала. Казах ти още в началото на разследването, че усещам нещо странно у Аномия по отношение на пол и секс, в смисъл че изобщо не флиртува, не се опитва да си осигури среща, нито дори да спечели вниманието на тези момичета. Да, в играта е различен, там може да бъде груб и агресивен, но понякога и това седи някак насилено, просто така се очаква от един мъж да се държи онлайн.

– Винаги съм харесвал твоята теория, че Киа е Аномия – каза Страйк. – Но да допуснем в името на спора, че Аномия наистина е направил опит да атакува Киа, като е използвал репликите на Кош. Няма причина също Аномия да не се маскира като някой от онези Макс или Золтан, дето се мъчат да свалят момичета.

– Така е, няма – съгласи се Робин, – но защо да си прави труда чрез други акаунти да си търси момичета, когато всички фенки на Мастиленочерно сърце са запленени от Аномия?

– За да държи Аномия чист и анонимен.

– Това е възможно – изрече Робин неубедена, – но бога ми, ако Аномия ръководи играта, а също така непрестанно пуска постове в Туитър, за да улови възможно най-много момичета чрез системата на Кош, кога изобщо спи?

– Вярно, не би му останало време за много друго – прие аргумента ѝ Страйк. – И ето че сега имаме друга мистерия насреща. Как е възможно Викас Бхардваж, астрофизик в един от най-престижните университети в света, да си другарува с Аномия?

– „Тя ми е сестра“ – цитира Робин. – Знаеш ли, питах се...

Телефонът на Страйк иззвъня и мина веднага на блутут. Той отговори и от високоговорителя се разнесе гласът на Мидж.

– Страйк?

– Да, тук съм. И Робин е с мен.

– Имам новини... за Рос...

Мидж звучеше задъхана. Страйк и Робин се спогледаха.

– Всичко наред ли е? – попита Страйк.

– Да... наред е... просто трябваше да пробягам... близо километър... Още не мога да си поема дъх...

– При къщата на Рос в провинцията си, нали?

– Да... Промъкнах се незаконно в имота... Само не откачай, налагаше се... Нямаше друг начин да получа каквото ни трябва... Добре... – Мидж пое дълбоко дъх. – Та седях си аз на хълм и наб­людавах къщата и градината с бинокъл.

– И този хълм е в имота на Рос, както схващам.

– Да, но е единственото удобно място, от което да виждам добре. Бях зад дървета. И така, преди около час се появиха две от по-големите момичета и изведоха понита в... Как се казва място, където яздиш, дето не е поле?

– Учебен манеж? – даде предложение Робин.

– Ами да, щом така му викат – отвърна Мидж. – Страйк, мисля, че ще се ядосаш на някои от действията ми, но пак бих го повторила, дявол го взел.

– Стига да не си повалила децата със снайпер, не мога да си позволя да те уволня сега при този недостиг на хора – увери я Страйк. – Хайде, разправяй.

– И така, те прескачаха ниски препятствия и разни такива, а когато Рос излезе да ги гледа, започнах да снимам.

– Снимането в частна собственост е незаконно, но от мен да мине...

– По-малкото момиче се скова от това, че баща ѝ я гледа. Понито взе да ѝ се опъва. Мръсникът отиде при тях и вдигна летвата на препятствието по-високо, после ѝ нареди да опита отново. Тя препусна с понито, но то събори летвата. Той я вдигна още по-високо. Досетих се какво ще се случи – каза Мидж. – Предчувствах го. Знаех, че той ще се разбеснее. Така че слязох надолу по хълма, като продължавах да снимам.

– И той те видя? – Страйк се смръщи гневно към високоговорителя, от който звучеше гласът на Мидж.

– Тогава не – отвърна Мидж. – Скрих се зад един голям храст с цветове... как му викаха...

– Остави сега имената на храстите, какво стана?

– Тя му каза, че не може да го направи. Плачеше и цялата трепереше. Тогава най-голямото момиче викна срещу баща си да остави сестра ѝ на мира. Рос отиде при голямата, смъкна я от понито, зашлеви я през лицето и я прати в къщата. Тя се опита да остане, но той я шамароса отново и тя си тръгна. Тогава трябваше да му скоча, защото щях да предотвратя каквото се случи – каза Мидж, – но останах скрита да снимам. Той се обърна към по-малката и ѝ нареди да направи проклетия прескок, трябвало да удря понито с камшика, докато то успее. Проклетата летва бе над ръс­та на понито, просто абсурд някакъв. Детето беше ужасено, но Рос му крещеше, така че тя се засили за прескока, като удряше понито с камшика, както той беше изкомандвал, а понито просто се блъсна в гредите и падна. Претърколи се, а тя се разпищя. Понито не можеше да се надигне, защото си беше заклещило крака, а тя бе притисната под животното. И тогава аз изскочих на бегом иззад храста – продължи Мидж. – Обучена съм да давам първа помощ. Не можех да оставя детето така...

– Сигурен съм, че Рос е бил много доволен да я прегледаш и не е задавал въпроси защо си се крила зад шибания храст...

– А какво според теб е трябвало да направи? – разпалено възрази Робин, която беше изцяло на страната на Мидж. – Да продължи да снима, докато момичето бъде смазано до смърт?

– Прескочих оградата, когато Рос успя да помести понито от нея, но мисля, че детето имаше най-малкото счупен крак. Беше пребеляла като платно. Тогава Рос ме видя и се развика: „Коя си ти, по дяволите?“ или нещо от сорта и... тази част също няма да ти хареса, Страйк...

– Казала си му, че си заснела всичко.

– Казах му, да – потвърди Мидж. – Той се втурна към мен с камшик в ръка. Мислех си, че такова чудо го е имало само при викторианците.

– Остави дъщеря си на земята със счупен крак, за да гони теб? – изумена попита Робин.

– Ами естествено, че така е направил – изсумтя Страйк. – Нищо че кракът ѝ е счупен изцяло по негова вина, няма да вземе да се тревожи за нея, я. Мидж, предполатам, че си успяла да му избягаш, така ли е? – попита Страйк.

– Разбира се – отвърна Мидж. – Той никак не е в добра форма. Навсякъде с кола го возят този мързеливец. Та така, имам заснета цялата му жестокост към детето и към животното. Мислех си, че поне за това ще си доволен.

– Доволен съм, да – отвърна Страйк. – Дано Рос си помисли, че си някоя запалена защитничка на правата на конете. Е, не бих препоръчал подобна тактика, но резултатът е отличен. Браво на теб.

Когато разговорът с Мидж приключи, Страйк въздъхна шумно от облекчение.

– Е, това плюс сниманото от Дев и ядосаната бавачка според мен поставя Рос в напълно губеща ситуация. А сега, когато Бхардваж ни каже кой е Аномия, отмятаме наведнъж два случая и можем да се фокусираме изцяло върху Шавливи пръсти и да си приберем щедрия хонорар.

Робин не каза нищо. Страйк я погледна, не му убегна каменното ѝ изражение и веднага схвана на какво се дължи.

– Никак не ми е драго, че детето е пострадало.

– Не ми е и минало през ума – отвърна Робин.

– А защо тогава е този леден поглед на Медуза?

– Просто си мисля, че на момичетата няма да им помогне да знаят как баща им е сниман, упражнявайки жестокост към тях. И той няма да спре да го прави, просто ще е по-предпазлив да не го наблюдава някой.

Страйк извади електронната цигара от джоба си, насочи поглед към магистралата и каза:

– Не съм престанал да мисля как да им окажа помощ. Ако мога да постигна и двете цели, ще го направя.

84

Беше почти седем вечерта, когато Страйк и Робин най-сетне стигнаха до покрайнините на Кеймбридж. В ясното пролетно небе вече имаше опалов блясък и Робин, макар и уморена, забеляза колко по-чести ставаха красивите класически сгради, докато наб­лижаваха колежа на Викас Бхардваж.

– Каква ирония – обади се Страйк, който четеше уебсайта на колежа на телефона си. – „Каюс – един от онези, на които колежът очевидно е кръстен – се славел с необичайните си правила за прием, които не допускали болни, инвалиди и уелсци да учат тук...“ Е, по отношение на уелсците всички разумни хора ще се съгласят с него, но се съмнявам, че Каюс би искал да се лиши от Викас Бхардваж... Господи, Стивън Хокинг също е учил тук... четвъртият най-стар колеж... един от най богатите...

– Не се стига лесно до него, това знам аз – въздъхна Робин, която ясно виждаше колежа на сателитния навигатор, но бе насочвана по безкрайни улици, които сякаш я отдалечаваха от целта. – Склонен ли си да повървиш пеша? Надали ще успеем да паркираме в близост до колежа при всички тези ленти за автобуси и пешеходни зони.

– Да, няма проблем – отговори Страйк и прехвърли върху друг прозорец на телефона си, на който бе снимката на Викас в неговата инвалидна количка, облечен в светлозелена фланелка и джинси и заобиколен от колеги учени. Викас наистина бе много хубав, с гъста черна коса, квадратна брадичка и невероятно чаровна усмивка. Страйк го прецени като около двайсет и пет годишен. Личеше, че младият мъж има дисфункция в ръцете, които бяха сгърчени, а също и в краката, защото също като при Иниго Ъпкот имаше сериозна загуба на мускулна маса. Според надписа под снимката Викас и колегите му изучаваха неутронови звезди, тема, по която Страйк имаше нулеви познания, и позираха в Трий Корт на фона на тучна поляна и сгради от златист камък.

– Не изглежда като идеалното място за живеене, ако се движиш с инвалидна количка – коментира Страйк, като оглеждаше тесните входове зад Викас, несъмнено водещи към още по-тесни и стръмни стълбища от онези в хотел „Марин“.

Минути по-късно Робин паркира и слязоха от колата, като сега Робин се консултираше със своя телефон за посоката.

Разминаха се с много млади хора, излезли да се подишат вечерен въздух. Слънцето хвърляше златисти отблясъци по старите тухлени сгради. Робин, чийто студентски живот бе секнал рязко, си припомни онези кратки месеци на щастие и свобода, за които обикновено избягваше да мисли поради случилото се на стълбището в общежитието ѝ. През последвалите години бе стигнала до заключението, че ако онзи изнасилвач с маска на горила не беше я докопал от тъмното си скривалище, тя и Матю щяха да се разделят, преди да бяха навършили двайсет, отдалечени от различните си интереси и начин на живот. Но вместо това Робин напусна колежа, върна се у дома при родителите си в малкия град в Йоркшър, където бе отраснала, и се вкопчи в единствения мъж в света, който ѝ изглеждаше безопасен. Тъй като тези спомени си оставаха болезнени, тя решително върна вниманието си към заобикалящото я.

– Сигурно е чудесно място, където да учиш, нали? – каза тя на Страйк, докато прекосяваха по моста река Кам и гледаха надолу към водата, около която растяха върби, а двама млади студенти се возеха с лодка.

– Да, стига да обичаш статуи и наконтени богаташчета.

– Охо – усмихна му се Робин. – Не знаех, че толкова не ги понасяш. Та ти самият си възпитаник на Оксфорд, откъде тази неприязън?

– Провалил се възпитаник на Оксфорд – поправи я той, когато поеха по Гарет Хостъл Лейн, тясна уличка между стари тухлени сгради.

– Не е провал да решиш да се откажеш по своя воля – изтъкна Робин, която знаеше, че Страйк е напуснал Оксфордския университет след подозрителната смърт на майка му.

– Да, сигурен съм, че това е казвала Джоун на съседите – подхвърли Страйк, който добре помнеше горчивото разочарование на леля си, задето бе напуснал Оксфорд.

– Какво учеше? – поинтересува се Робин, която никога не го беше питала. – Класическа литература?

– Не, история.

– Сериозно ли? А аз си мислех, че след като знаеш латински...

– Не знам латински – възрази Страйк. – Не и както трябва. Просто имам добра памет и диплом за средна степен на владеене.

Завиха по Тринити Лейн.

– На едно от местата, където майка ми ни водеше да се самонастаняваме – заговори Страйк, с което учуди Робин, защото рядко отваряше дума за детството си, – имаше бивш преподавател по класически езици в едно от известните частни училища. В момента не мога да си спомня точно кое, но знам, че беше прочуто. Човекът беше алкохолик, но твърдеше, че преживял нервна криза. Е, вярно, беше доста нестабилен, та може и да му се бе случило, но също така беше истинско лайно. Аз бях някъде на тринайсет и той ми каза, че от мен нищо няма да излезе, защото освен други неща ми липсвало и основното в образованието на джентълмен.

– И какво е то?

– Познания за класиците – отвърна Страйк. – Цитира ми някаква дълга латинска фраза с подигравателна усмивка на лицето си. Не знаех какво означава, тъй че, естествено, нямаше как да му отвърна. Само че адски мразех да се отнасят пренебрежително с мен, когато бях дете.

Продължиха по Тринити Лейн помежду още древни каменни сгради.

– Така или иначе – продължи Страйк, – напуснахме онова място май само ден по-късно и аз задигнах всички книги и учебници по латински на онзи тип.

Робин прихна в смях, не беше очаквала това.

– Между тях имаше екземпляр на Катул – добави Страйк. – Чела ли си нещо от Катул?

– Не – отговори Робин.

– Пълно с мръсотии. Знаех го, защото на едната страница беше латинският текст, а на срещуположната преводът на английски. Все за секс, содомия, минети, стихотворения за хора, които Катул не е харесвал и ги нарича с мръсни епитети, за увлечението му по жена, която нарича Лесбия, защото била от остров Лесбос.

– Но вероятно не е била...

– Не, харесвала е мъже, и то много според Катул. Така де, нямах намерение някой отново да се отнася презрително с мен, като ми рецитира латински насреща подобно на онзи гадняр. Използвах книгите му, за да науча достатъчно, та две години по-късно да получа диплом за средна степен владеене на латински и запаметих куп латински цитати.

Робин се разсмя тъй неудържимо, че и Страйк също се присъедини към нея.

– Кое ти е толкова смешно?

– Научил си латински, за да се докажеш на човек, когото е нямало да срещнеш никога повече?

– Той ме гледаше отвисоко – посочи Страйк, който още се усмихваше, но не разбираше защо тя намира поведението му необичайно. – И едно ще ти кажа: нищо не може да надмине латинския, когато искаш да натриеш носа на хора, дето се мислят за по-добри от теб. Няколко пъти съм го използвал с отличен резултат.

– Тази твоя страна е напълно нова за мен – призна Робин, като с мъка овладяваше смеха си. – Аз бих могла да ти кажа, че никой джентълмен не може да ходи с високо вдигната глава, ако не е наясно с възпроизводството при овцете. Тогава сигурно щеше да хукнеш да получиш диплом и за това.

– Без да искам да засегна баща ти – подхвърли ухилен Страйк, – ако ти е нужен диплом, за да разбереш как се възпроизвеждат овцете, имаш по-големи ядове от колебания дали си джентълмен... Приложих латинския върху Шарлот при първата ни среща – добави той неочаквано и Робин спря да се смее, за да слуша. – Явно ме мислеше за някакъв дръвник, но ми обръщаше внимание, защото искаше да ядоса Рос, който беше дошъл на партито да я търси. Тогава двамата ходеха, бяха се скарали и тя се опитваше да предизвика ревност у него. Та всъщност тя учеше класическа литература – каза Страйк, когато тръгнаха по Сенат Хаус Пасидж. – Каза ми, че много обича Катул, очакваше да не съм го чувал, а аз ѝ рецитирах цялото му първо любовно стихотворение, посветено на Лесбия. Останалото е история: шестнайсет години мъки. И съвсем подобаващо, защото и Лесбия е разказала играта на Катул... Това ли е?

Пред тях се издигаше колежът Гонвил и Каюс с вход с арка и врата от черно ковано желязо, с орнаментирана бежова каменна фасада, отправящ предизвикателство към модерния свят в лицето на околните магазини. Три статуи на мъже от четиринайсети и шестнайсети век без усмивка на лицата се взираха към Страйк от нишите си. Зад портата се виждаше ширнала се яркозелена морава и други златистобежови сгради, които я заобикаляха. Онова, което приличаше на портиерска будка, беше празно. Нямаше следа от никакви хора.

– Заключено е – отбеляза Страйк, след като пробва вратата. – Повече от ясно. По дяволите.

Но тогава, още докато се взираха през пречките на портата, се появи азиатка малко над трийсетте с бели ленени панталони и тениска и чанта за лаптоп в ръка. Преди да се е изгубила от поглед, Страйк подвикна през заключената порта:

– Извинете? Ехо? Познавате Викас Бхардваж, нали?

Беше сигурен, че я имаше на снимката с Викас и неговите колеги, и наистина тя спря, като леко се намръщи.

– Да – отговори и приближи към портата.

– Ние сме негови приятели, минаваме оттук и решихме да го изненадаме – каза Страйк, – само че той не си вдига телефона. Случайно да знаете...?

Видя как погледът ѝ се премести към Робин и после отново се върна на него. Както и Страйк бе очаквал, присъствието на Робин явно я убеди, че той е безобиден.

– Били ли сте в апартамента му? – попита.

– Мислехме, че той е тук – обади се Робин.

– Не, не, той е в сградата „Стивън Хокинг“.

– О, вярно – промърмори Страйк и се престори, че е подразнен от себе си. – Той ми го беше казал. Много благодаря.

Тя им отправи кратка усмивка и отново се върна към колежа. Робин вече издирваше сградата „Стивън Хокинг“ на телефона си.

– Дотам е дълъг път. Струва си да се върнем при колата и да отидем с нея.

Това и направиха и след кратко пътуване с беемвето пристигнаха при модерна сграда във форма на буква S от бледосив камък, заобиколена от градина, в която цъфтяха големи рози сред обилна зеленина. Табелата съветваше посетителите да минат през портиерското помещение, но един дългокос мъж със сънлив поглед тъкмо бе отворил вратата на главния ход и Робин му подвикна:

– Извинете, ние сме приятели на Викас Бхардваж... Може ли да влезем с вас?

Дългокосият мълчаливо задържа вратата пред тях, после отмина и се скри от поглед.

– Не биваше да го прави – отбеляза Страйк, когато минаха покрай портрет на Стивън Хокинг. – Не се пускат хора така в сграда.

– Знам – отвърна Робин.

След нападението срещу нея в общежитието ѝ бяха затегнали предохранителните мерки, но хората все така оставяха вратите открехнати за приятелите си.

– Добре, това вече е по-благоприятно за инвалидни колички – посочи Страйк.

Подовете бяха гладки, коридорът, по който поеха, се извиваше плавно и на интервали се появяваха бели врати.

В далечния край на коридора висок и слаб бял мъж и ниска чернокожа жена разглеждаха нещо на стена.

– Няма имена по вратите – каза Страйк. – Да питаме тях. Ако не знаят, започваме да чукаме наред.

Когато чуха стъпките на Робин и Страйк, мъжът и жената бързо се огледаха. Израженията и на двама им бяха тревожни, почти уплашени.

– Знаете ли случайно коя е стаята на Викас Бхардваж? – попита Страйк.

– Тази е – каза жената и посочи вратата, до която стоеше.

На нея с големи букви бе напечатана бележка. Робин и Страйк успяха да я прочетат бързо.

Заминавам в Бирмингам.

Ще се върна в понеделник.

– Кои сте вие?

– Аз съм частен детектив – отвърна Страйк.

Робин добре разбра защо го каза. Нещо не беше наред, усещаше го. Страхът, изписан по лицата на двамата, бележката, осведомяваща, че Викас е на място, където те знаеха, че не е, беглата неприятна миризма, витаеща във въздуха и напомняща ѝ тази в някогашната стая на Джош и Еди в Норт Гроув, където в буркан се разлагаше мъртъв плъх. Сърцето ѝ запрепуска: то знаеше онова, което умът ѝ не желаеше да приеме.

– Предполагаше се да се срещнете с него ли? – попита Страйк уплашените хора.

– Да – каза жената.

– Някой отиде ли да доведе портиера?

– Да – отговори мъжът.

Никой от двама им не показа съмнение в правото на Страйк да задава тези въпроси. Това само по себе си бе потвърждение: двамата знаеха, че нещо никак не е наред.

– Той обикновено напечатани бележки ли оставя? – попита Страйк.

– Да – каза жената. – Но това не е обичайният му шрифт. Той винаги използва Комик Санс. Като шега.

– Не си вдига телефона – съобщи мъжът.

– Цял ден не отговаря – добави жената.

Зад тях прозвучаха забързани стъпки. Четиримата се обърнаха и видяха жена, руса и с очила, да тича към тях.

– Портиерът не е там – изрече тя задъхана. – Не мога да го открия.

– В жабката на колата имам връзка шперцове – каза Страйк на Робин. – Бихте ли отишли с нея? – обърна се към русата жена. – За да може да влезе отново в сградата?

Жената изглеждаше доволна, че я насочват какво да прави. Двете с Робин забързано се отдалечиха.

– Не сте ли повикали полицията? – попита Страйк мъжа.

– Дойдохме тук само преди десет минути – отвърна той вече силно уплашен. – Мислехме, че портиерът...

– Повикайте ги сега – нареди Страйк. – Когато отворя вратата, никой да не влиза, освен ако той не е още жив.

– О, господи – изплака жената и покри устата си с длан.

Мъжът извади телефона си и набра 999.

– Полицията, моля – продума с треперещ глас.

Сега Страйк разглеждаше бележката на вратата, без да я докосва. В горния ъгъл забеляза много бледо, едва видимо петно: овал като от палец в латексова ръкавица.

Тичащи стъпки и дрънчащи ключове възвестиха връщането на Робин и блондинката.

– Загрижени сме за наш приятел инвалид – обясняваше високият слаб мъж на полицията. – Не отговаря на телефона си и не отваря вратата... Да... Сградата „Стивън Хокинг“...

Страйк взе ключовете от Робин и след като опита два-три от тях, успя да отключи. Отвори вратата.

Писъкът на чернокожата жена бе оглушителен. Викас Бхардваж седеше на инвалидната си количка с лице към вратата и с гръб към бюрото и компютъра. Бялата му риза бе пропита от засъхнала кафява кръв, очите и устата му бяха отворени, главата му бе увиснала накриво, а гърлото му бе прерязано.