Мастиленочерно сърце

15

Беше изминал цял месец, откакто Еди Ледуел бе открита мъртва в гробището Хайгейт, но във вестниците не се появи нова информация. Робин редовно проверяваше темата и знаеше, че Джош Блей все така е в болницата, като състоянието му вече не бе критично, но сериозно. Други сведения по случая нямаше.

– Може би Блей не е видял нападателя? – почуди се гласно Робин пред Страйк една вечер на Слоун Скуеър, където той дойде да поеме наблюдението над Шавливи пръсти. Обектът им, който живееше на третия етаж на голяма сграда с универсален магазин на партера, все още не беше доближавал до Саут Одли Стрийт, нито бе дал признаци, че се опитва да се отърве от ковчежето или скулптурата, изчезнали от дома на пастрока му. За Робин бе крайно нелогично младеж, който можеше да си позволи да живее в сърцето на Белгрейвия, да има нужда да краде от втория си баща, но след като вече няколко години наблюдаваше отблизо живота на свръхбогатите, беше се научила, че всички тези неща са относителни. Може би за Шавливи пръсти това бе еквивалент на задигането на десет лири от родителския портфейл.

– Ако Блей пръв е бил поразен с електрошоковата палка и пос­ле нападнат изотзад, съмнявам се, че е могъл да види много – каза Страйк. – Е, какво, нашият приятел излиза ли изобщо днес? – попита, като погледна към прозорците с балкончета на Шавливи пръсти.

– Не – отвърна Робин. – Но снощи е имал тежка нощ. Баркли каза, че се е прибрал чак към четири часа призори.

– Някакви новини за новия ти апартамент? – попита Страйк и запали цигара.

– Все още се опитвам да реша каква цена би била оправдана за мен – отговори Робин, чиято първа оферта беше отхвърлена. – Снощи ходих да гледам жилище в Тауър Хамлетс. Стори ми се като място, където доктор Крипън би се чувствал у дома си.[2]

Краката ѝ бяха изтръпнали от студ, така че скоро след това тя се сбогува със Страйк и го остави облегнат на удобно разположено дърво с премръзнали държащи цигарата пръсти. Беше се примирил, че ще трябва да остане на Слоун Скуеър поне до два часа през нощта, когато вече можеше да се предполага, че младежът спи, и мислите му за кратко бяха ангажирани с Робин, след което се отклониха към лични дилеми.

Първата се отнасяше до Мадлин, която му се обади предишната вечер с покана да я придружи на събитие, посветено на излизането на роман на неин приятел писател. Страйк лесно можеше да се престори, че трябва да работи, но предпочете да е искрен и отговори, че няма желание да поема риска снимката му да излезе по вестниците на другия ден.

Не се бяха скарали, но по тона на Мадлин разбра, че е приела зле отказа му, тъй че в последвалата дискусия на Страйк му се наложи недвусмислено да посочи правилата във връзката им, както ги виждаше той. Заяви ѝ, че няма как да работи като частен детектив и в същото време да се появява в светските страници на „Татлър“ как пие шампанско в компанията на лондонски литератори и почитатели на книгата.

– Вече си се появявал в „Татлър“ – изтъкна Мадлин. – Агенцията ти бе включена в техния списък „25 телефонни номера, които не сте подозирали, че са ви нужни“.

Страйк не го знаеше, но си даде сметка, че това би могло да обясни известното увеличаване на обаждания в агенцията напоследък за проследяване на съпрузи кръшкачи.

– Не мога да си позволя да стана разпознаваемо лице – настоя Страйк.

– И все пак снимката ти вече се е появявала във вестниците.

– Винаги съм бил с брада и никога не беше по мой избор.

– Толкова ли не можеш да дойдеш на събитието и да им кажеш, че не искаш да бъдеш сниман?

– Предпочитам да го предотвратя, като не ходя по места, посещавани от хора, които искат да бъдат видени.

– Какво правеше в „Анабелс“ тогава?

– Работех – отвърна Страйк, който вече си бе признал, че я е излъгал във вечерта на запознанството им.

– Наистина ли? – мигом бе отвлечена от темата Мадлин. – Боже мой, кого разследваше?

– Това е поверително. Чуй, не мога да те придружавам по места, където присъстват представители на медиите. Това ще съсипе бизнеса ми. Съжалявам, но така стоят нещата.

– Ами хубаво – каза тя, но тонът ѝ подсказваше, че никак дори не е хубаво.

Телефонният разговор остави Страйк с неприятното усещане за дежавю. Връзката му с Шарлот бе непрестанна битка на тема какъв точно общ живот трябва да водят. В крайна сметка не се постигна съвместяване на отдадеността на Страйк на призвание, свързано с дълго работно време и много малки доходи, поне в началото, и желанието на Шарлот да продължава да се весели в средата, от която произхождаше – безгрижни, известни и богати хора.

С евентуалното изключение на приятелите му Ник и Илза Страйк не бе виждал връзка, която да не включва неприемливи за него компромиси. Вероятно това бе признак за себичността му, в каквато Шарлот не спираше да го обвинява. Наоколо му боботеха среднощни автобуси, димът от цигарата му се стелеше в студения въздух и мислите на Страйк се върнаха към вечерта в „Найтджар“, когато Мадлин се бе опитала да насочи телефона с включена камера към двама им. За пръв път се запита дали интересът ѝ към него не бе породен от това, че бе потенциално интересен обект за медиите. Беше неприятна мисъл. Нищо не печелеше от разсъждения в тази посока, тъй че умът му се насочи към втората му лична дилема.

Полусестра му Прудънс, психотерапевт, последовател на Юнг, и също като него извънбрачно дете на Джони Рокъби, отново му бе пратила имейл, в който питаше дали е свободен за по питие или вечеря на три конкретни дати. Все още не ѝ беше отговорил главно защото още не беше решил иска ли да се среща с нея.

По-лесно би било, ако категорично не желаеше да я вижда, но откакто Прудънс се бе свързала директно с него преди повече от година, изпитваше необяснимо привличане към нея. Дали бе заради общата им кръв, или заради факта, че двамата бяха поставяни в една категория като случайните деца, извънбрачните, две нежелани последици от легендарните забежки на Рокъби? Или пък причината бе, че стана на четиресет? Дали не се бе проявило потискано желание да се помири с болезненото и сложно минало?

Но имаше ли всъщност пространство за отношения с нов човек, който да ангажира времето и емоциите му? Страйк вече бе започнал да усеща известно напрежение от това, че животът му сякаш бе съставен от изолирани един от друг компоненти. Вече бе много опитен в умението да ги поддържа изолирани и всяка жена, с която бе имал интимна връзка, се бе оплаквала от това. С Мадлин не споделяше буквално нищо за всекидневието си. От Робин криеше, че се вижда с Мадлин по причини, които и пред себе си не искаше да признае. Също така избягваше да споменава Прудънс пред Луси, другата си полусестра. Идеята да създаде отношения с Прудънс без знанието на Луси – защото бе сигурен, че на нея няма да ѝ хареса, щеше да се почувства изместена в известен смисъл, – би увеличила двойствеността в живота му, вече обременен с чужди тайни, с наложената от професията му прикритост.

Страйк стоя на студения площад до два часа. Дотогава всички лампи в апартамента на Шавливи пръсти бяха угасени и след като изчака още половин час, за да е сигурен, че Шавливи пръсти не се кани да излиза, се върна в мансардата си и си легна, затормозен от смътното усещане, че е преследван.

Възнамерявал бе на следващата сутрин да навакса с изостанала писмена работа, но в единайсет пастрокът на Шавливи пръсти се обади побеснял от Ню Йорк. Икономката му в Лондон бе открила една от скритите камери, поставени от агенцията.

– Трябва да сложите нова, и то някъде, където тя вече да не може да я открие – ръмжеше клиентът милиардер по телефона.

Страйк се съгласи лично да се заеме със задачата, приключи разговора и позвъни на Баркли да се осведоми за местонахождението на Шавливи пръсти.

– Току-що влезе в „Джеймс Пърдей и Синове“.

– Оръжейният магазин? – каза Страйк, който вече бе излязъл във външния офис да вземе палтото си. – Това е близо до Саут Одли Стрийт, нали?

– На две пресечки оттам – отвърна Баркли. – С приятел е, онзи брадатия мърляч.

– Наглеждай го и ако се отправи към къщата, съобщи ми – поръча Страйк. – Току-що приех веднага да подменя камерата.

– Ами ако те нахлуят вътре с пушка?

– Ще бъда предупреден, нали? Освен ако не възнамеряваш да си вземеш почивка до края на следобеда. Все пак от дребни кражби до убийство е голяма крачка – посочи Страйк.

– Нищо дребно няма в кражбите му – възрази Баркли. – Не каза ли, че кутията, която задигнал, струвала четвърт милион?

– За тези хора това са нищо пари – отговори Страйк. – Просто ме дръж в течение за движението му.

Денят бе облачен и студен. Когато Страйк стигна до Мейфеър, Баркли му бе пратил съобщение, че Шавливи пръсти и приятелят му са излезли от оръжейния магазин и са се отправили в противоположна посока на Саут Одли Стрийт. Тъй като беше свършил цигарите и се освободи от тревогата, че може да се натъкне на Шавливи пръсти, Страйк влезе в магазинче за вестници и се нареди на малката опашка. Замислен за подходящо място, където да постави камерата, не регистрира веднага, че гледа думите „Намушкани с нож аниматори“ като подзаглавие на първата страница на „Таймс“ върху щанда.

– „Бенсън енд Хеджис“, кутия кибрит и това – каза на продавача, като размаха броя на „Таймс“ и го тикна под мишница, преди да излезе.

Клиентът им беше предоставил на агенцията комплект ключове за къщата си. Страйк огледа улицата в двете посоки, преди да влезе. Изключи алармата и пое през обширното облицовано с мрамор пространство, където по стените висяха картини на стойност стотици хиляди лири, а върху изкусно осветени постаменти се мъдреха също тъй ценни скулптури.

Охранителната камера, намерена от икономката, бе скрита във фалшива книга на един от библиотечните рафтове в салона. След няколкоминутно обмисляне на вариантите си Страйк постави новата камера върху висок шкаф в другия край на стаята. Тъй като бе в черна пластмасова кутийка, той се надяваше икономката да я пренебрегне като нещо, свързано с интернета на съществуващата охранителна система.

Като пъхна кутийката на мястото ѝ, Страйк се запита не за пръв път дали икономката е всъщност толкова невинна, колкото изглеждаше. Клиентът им бе категоричен, че няма как тя да е крадецът, тъй като препоръките ѝ бяха безукорни, заплатата ѝ щедра и рисковете при пласиране на тъй скъпи и отличителни предмети със сигурност бяха твърде големи за жена, пращаща всеки месец пари у дома във Филипините. През седмиците, когато не бе подозирала, че е наблюдавана, икономката не бе засечена в нещо по-неприемливо, освен да си прави почивки, за да гледа „Шоуто на Джереми Кайл“ на огромния телевизор с плосък екран. От друга страна, на Страйк му се стори неестествено съвестно поведение да се вадят книги една по една, за да бъдат избърсани от прах – защото тя твърдеше, че тъкмо така е намерила охранителната камера, – предвид че работодателите ѝ щяха да отсъстват още шест седмици.

След като новата камера бе скрита, Страйк отново включи алармата, напусна къщата и отиде по-нагоре по улицата в „Ришу“, чайна в едуардиански стил с маси на тротоара, където можеше да пуши. Поръча си двойно еспресо, отвори прегънатия на две „Таймс“ и прочете статията, заемаща повечето от първата страница.

КРАЙНОДЯСНА ГРУПИРОВКА ПРЕСЛЕДВА

ЧЛЕНОВЕ НА ПАРЛАМЕНТА И ЗНАМЕНИТОСТИ

„Таймс“ научи, че крайнодясна групировка, поела отговорност за много на брой смъртни случаи, е била разкрита при съвместна акция на контратерористичното звено на Скотланд Ярд и службите по безопасност. Предполага се, че групата е пращала експлозивни устройства на жени членове на парламента. Също така е поела отговорността за смъртта на придобилата известност като дете кинозвезда и активистка в движението за защита на животните Мая Сатъртуейт (21 г.), на певицата и говорител на движението за климатични промени Джиджи Казеноув (23 г.) и на аниматорката Еди Ледуел (30 г.).

Според източник, близък до следствието, крайнодясната групировка, назовала се „Разполовяване“, „следва модела на паравоенни и религиозни терористични формирования“. Тя комуникира с членовете си в нелегални уебсайтове и е организирана в „клетки“, на които се възлагат конкретни задачи и обекти. Разполовяване е планирала и извършила дотук редица смъртоносни и потенциално смъртоносни атентати срещу видни жени с леви убеждения.

„Това е организирана операция, която не само замисля и изпълнява директни атаки срещу избрани от народа политици, но и се възползва от социалните мрежи да набира членове, да разпространява дезинформация и да насажда враждебност към обектите ѝ“, сподели източник.

Както „Таймс“ научи, терористичната групировка е изготвила списъци и за „Пряко действие“, и за „Непряко действие“. Има сведения, че списъкът за „Пряко действие“ включва жени членове на парламента с леви убеждения като Ейми Уитсток и Джудит Маранц, в офисите в избирателните райони на които са изпратени експлозивни устройства през последните дванайсет месеца. Тръбните бомби са били обезвредени от специалисти от полицията и жертви не е имало. Онези, за които се знае, че фигурират в списъка за Директно действие на Разполовяване, са осведомени за факта и им е осигурена засилена охрана в дома и в службата им.

Терористичната групировка твърди, че програмата им за „Непряко действие“ вече е довела до три смъртни случая, един опит за самоубийство и едно сериозно нараняване. Става дума за Мая Сатъртуейт, взела фатална свръхдоза през април 2012 година, Джиджи Казеноув, намерена обесена в деня преди Нова година 2014, и Еди Ледуел, смъртоносно намушкана с нож миналия месец в гробището Хайгейт. Ледуел е съавтор на култовата анимация Мастиленочерно сърце, а другият съавтор – Джош Блей – също бе атакуван и все още е в болница. Авторката на комикс Фейола Джонсън оцеля след опит за самоубийство...

Мобилният телефон на Страйк иззвъня. Той го извади от джоба си. Беше Мадлин.

– Здравей – с много напрегнат глас изрече тя. – Можеш ли да говориш?

– Да, в почивка съм – отвърна Страйк. – Какво става?

– Видя ли „Таймс“? Джиджи Казеноув... аз...

– Да, точно това четях и...

– Проклетите крайнодесни тролове я докараха до самоубийство! – възкликна Мадлин, която явно бе напът да се разплаче. – Просто... умът ми не го побира. Та тя беше само на двайсет и три, каква заплаха е могла да бъде за банда фашисти?

– Надали ще откриеш логичен отговор на този въпрос – отговори Страйк. – Но е ужасно, съгласен съм.

– Няма да преувеличавам, като твърдя, че беше най-близката ми приятелка – каза Мадлин, – но беше извънредно мило момиче. Често се отбиваше в магазина да побъбрим и... прощавай... не мога... Престъплението ѝ беше, че говореше за проклетите промени в климата...

– Да – промълви Страйк. – Разбирам. Това е...

– По дяволите. Ще затварям. Имам среща с шибаните адвокати. Ще се чуем по-късно.

– Добре. Ще ти се обадя.

Мадлин затвори. Страйк прибра телефона обратно в джоба си, взе вестника и продължи да чете.

Авторката на комикси Фейола Джонсън също е била набелязана от групировката, но е оцеляла след опит за самоубийство през 2013 година.

Преди смъртта им всичките три жени са били прицел на „тролски“ кампании по социалните медии, които изглеждат планирани и координирани от Разполовяване с целта обектите им да бъдат изтикани от обществения живот или да отнемат сами живота си.

„Онова, на което ставаме свидетели, са организирани кампании за дезинформация и тормоз, отчасти целящи да настроят прогресивномислещи хора срещу съмишлениците им – твърди източник на „Таймс“. – И преди сме виждали „тролване“ на либерали в пространства като 4chan, но терористичната групировка използва социалните медии по по-организиран и обмислен начин, за да подклажда тормоз и да внушава страх.“

Певицата Джиджи Казеноув е била подложена на тормоз в социалните медии след имейли, в които, както се твърди, е използвала расистки език в описанието на бивша певица беквокал, и тези имейли са изтекли онлайн. Впоследствие е установено, че са фалшифицирани. За Мая Сатъртуейт се твърди, че е „объркала пола“ на видна трансжена в частни съобщения, също изтекли онлайн, докато Еди Ледуел е била обект на продължителна хейтърска кампания за многобройни предполагаеми простъпки най-вече срещу инвалиди. Оцеляла е след опит за самоубийство през 2014 година, преди да бъде смъртоносно прободена с нож през февруари.

ХЕЙТЪРСКИ СИМВОЛИ

Името на терористичната групировка е взето от термин, използван в криптовалутата, където „разполовяване“ се отнася към преднамереното смаляване наполовина на количеството биткойни, които могат да бъдат „изкопавани“.

„Заявената цел на групировката е да намали броя на така наречените „бойци за социална справедливост“ в обществения живот и да снижи стойността на прогресивните възгледи“ – твърди източник на „Таймс“.

Терминът „бойци за социална справедливост“ е използван като обиден епитет от крайнодесните, за да опишат онези, които пропагандират и разпространяват прогресивни програми, макар че названието е носено с гордост от мнозина в лявото пространство.

И въпреки че Разполовяване...

Телефонът на Страйк иззвъня повторно. Като го извади, видя номера на Луси. Поколеба се, преди да отговори, но реши, че е по-добре да отмахне този разговор сега, докато още бе свободен да приказва, отколкото да го отложи и да си спечели нова доза неприязън.

– Стик?

– Здравей, Луси. Как е?

– Току-що говорих с Тед. Звучеше много потиснат.

Тед бе неотдавна овдовелият чичо на Страйк, човек, когото винаги бе приемал като заместител на баща.

– Затова го поканих да ни гостува за уикенда на седемнайсети април – каза Луси. – Ще се присъединиш ли към нас?

– Ами... графикът не е пред мен в момента – отвърна Страйк, което отговаряше на истината, – но ще...

– Стик, давам ти достатъчно дълго предизвестие, става дума за след месец.

– ...но ще се опитам – довърши Страйк.

– Добре, ще ти пратя съобщение за подсещане – каза Луси. – Той много иска да те види, Корм. Не си ходил в Корнуол от Коледа...

След като още пет минути работи активно върху чувството му за вина, Луси затвори. Намръщеният Страйк прибра телефона в джоба си, разтърси „Таймс“ да го изпъне и продължи да чете.

И макар името Разполовяване да е заимствано от света на криптовалутата, те използват познатия език и иконография на крайнодесните. Членовете имат псевдоними, взети от нордическите руни, следвани от числото 88. Според Лигата против поругаването числото 88 е хейтърски символ, представляващ осмата буква от азбуката, повторена два пъти, и замества „Хайл Хитлер“.

РАСТЯЩА ЗАПЛАХА

Според МI5 най-бързорастящата заплаха в Обединеното кралство идва от крайнодясното.

„Исторически заплахата от неонацизъм и крайнодесните произтича от индивидуални „хейтъри“, а те са трудни за проследяване. Крайнодесните терористични групировки не оцеляват дълго.

В контраст Разполовяване изглежда необичайно добре организирана и дисциплинирана. Предлагат обединяваща идеология с политически и религиозни елементи. Движения с конкретна философия или система от убеждения са по-сплотени и успешни в налагане на лоялност и при рекрутиране.

Продължение на стр. 4

Страйк тъкмо обръщаше на страница четири, когато мобилният му иззвъня за трети път.

– Дявол го взел!

Отново извади телефона от джоба си. Разговорът беше пренасочен от офиса.

– Корморан Страйк.

– А, да – изрече непознат глас, – здравейте. Казвам се Алан Йеоман. Аз съм агентът на Еди Ледуел... или по-скоро... – той прочисти гърло – бях.

16

В момента, когато Страйк прие обаждането от Алан Йеоман, Робин бе на тринайсет километра далеч в Уолтамстоу и се преструваше, че проявява интерес към стъклопис, изобразяващ голия Адам, даващ имена на животните. Бе със заоблени рамене, седнал на полянка и сочеше към тигър, а брадат ангел до него записваше избраното название в книга. Две тропически птички се показваха иззад ореола на ангела. Лицето на Адам беше безизразно, дори глуповато.

Покваряващия и Дългокраката стояха с гръб към Робин от другата страна на залата и обсъждаха символиката на пеликан в картина на Едуард Бърн-Джоунс. Точно както се бе опасявала майката на Дългокраката, командировката ѝ в Ирак, където бе пратена да отрази унищожените от Ислямска държава археологически разкопки на древния Нимруд, бе съвпаднала с решението на дъщеря ѝ да не отиде на училище под претекст, че не се чувства добре. Десет минути, след като родителите на съученичката ѝ излязоха за работа, Покваряващия бе пристигнал да изведе Дългокраката за деня. Робин ги последва с беемвето на Страйк, което взе назаем, защото преди това бе използвала древния си ландроувър да следи момичето. Тревожеше се, че двойката ще се отправи към хотел, но бе приятно изненадана, когато обектите ѝ спряха на паркинга на галерията „Уилям Морис“.

Робин имаше чувството, че е научила много за отношенията между Дългокраката и Покваряващия, докато ги сподиряше от зала в зала и подслушваше разговора им. Явно Дългокраката бе показала със случайна забележка интерес към движението от Викторианската епоха „Изкуства и занаяти“ и сега се опитваше да го докаже, а Покваряващия се отнасяше с ласкателна сериозност към мненията ѝ. Целуването на ръката, забелязано от Мидж, не се бе повтаряло, макар Покваряващия да бе поставил ръка на кръста на Дългокраката при преминаването от една зала в друга и после да бе махнал нещо невидимо от дългата ѝ руса коса. Колкото до Дългокраката, тя явно бе увлечена до такава степен, че не успяваше да го прикрива, и Робин само можеше да си представи как самочувствието на четиресетгодишния мъж се помпа от задъхания ѝ смях при най-баналните му духовитости, от изпълнения ѝ с обожание поглед, докато той говореше за прерафаелитите, от честото ѝ изчервяване при похвалите му за познанията и прозрението ѝ, докато на цинично настроената Робин те ѝ звучаха като прегледана набързо страница в Уикипедия.

След като обясни християнския символизъм на пеликана, хранещ малките си със собствената си кръв, Покваряващия попита Дългокраката готова ли е за кафе и след като още минута-две се прави на възхитена пред Адам, Робин ги последва в заведението с интериор от стъкло и открити тухли, което гледаше към градините на галерията.

Тъкмо си бе взела капучино, когато мобилният ѝ телефон иззвъня.

– Здравей – каза тя тихо на Страйк, – дай ми момент, трябва да си намеря място да седна.

Плати си кафето, настани се на маса, от която имаше безпрепятствен поглед към обектите си, и отново долепи телефона до ухото ти.

– Да, слушам те вече. Какво става?

– Какво ли не – отвърна Страйк. – Можеш ли да говориш?

– Изглежда, поне петнайсет минути няма да мърдам оттук – каза Робин и гледаше как Дългокраката се киска и отмята коса зад раменете ѝ, а кафето ѝ още стоеше недокоснато.

– Предполагам, че не си виждала днешния брой на „Таймс“.

– Не. Защо?

Страйк направи кратко резюме на статията на първа страница за Разполовяване.

– Значи ти се оказа прав – посочи Робин. – Наистина е било терористична атака.

– Не съм много сигурен.

– Но...

– Ледуел е била в списъка на групировката за индиректни действия. Опитвали са се да упражняват достатъчно тормоз върху нея, че да я тласнат към самоубийство. Не са планирали атентат срещу нея, а и досега никого не са убивали с нож. Според „Таймс“ предпочитаният им метод е тръбни бомби.

– Ами тогава – каза Робин, загледана към поляните на галерията – може би им е паднала възможност и са решили да я убият, вместо да чакат сама да посегне на живота си.

– Но защо ще намушкват и Блей? Той не е споменат в никой от списъците. Очевидно Разполовяване са вдигнали мерника на жени с леви убеждения.

– Намушкването на Блей може да не е било планирано. Просто се е изпречил на пътя на нападателя. Може да се е опитал да я защити.

– Все пак мисля, че по-логично би било да бъде убита, когато е сама, ако такова е било намерението им. При две мишени има сериозен риск едната да избяга или да вдигне тревога. Разбира се – добави Страйк, – нямаме представа колко на брой са били нападателите. Няма категорични признаци, че е бил само един.

– Може да не са знаели, че Блей ще е там, когато са пристигнали. А и като стана дума, откъде нападателят е могъл да знае, че Ледуел ще е в гробището този следобед?

– Отличен въпрос – отбеляза Страйк. – Ами нищо чудно да успеем да разберем, ако си склонна да се заемем. Току-що ми позвъня Алан Йеоман, агентът на Еди Ледуел.

– Сериозно ли? – възкликна Робин, изпитала вълнение, с каквото понякога я възнаграждаваше работата ѝ и каквото обикновено идваше в резултат от неочаквано разкритие, от внезапно появила се нова перспектива.

– Да, пита дали сме съгласни да проведем среща и не само с него. Ще присъства и човек на име Ричард Елгар, шеф на „Мавърик Филмс“ за Обединеното кралство, а още лелята и чичото на Еди. Той предлага всички да обядваме в Артклуба на Доувър Стрийт следващата седмица. Иска да знае проявяваме ли готовност да открием кой е Аномия.

– Но ние все така сме претоварени със случаи – изпъшка Робин.

– Вече не чак толкова. Дев се обади преди малко за клиента, очакващ патент. Открил е откъде изтича информация, снимал е жената от офиса с шефа на конкурентна фирма.

– Бързо се е справил – заяви Робин впечатлена, след което се върна на основната тема. – Но защо на агента на Еди Ледуел му е притрябвало сега да узнае кой е Аномия?

– Йеоман каза, че предпочита да ни го обясни лично, но доколкото схванах, Аномия още не е кротнал. Намекна също как има връзка с това, че Блей вече може да говори, след като е бил в изкуствена кома.

– Ти изтъкна ли пред Алан Йеоман, че не се занимаваме с киберразследвания?

– Направих го, да, но той, изглежда, не смята, че това е проблем. Предполагам, ще разберем защо, ако приемем поканата за обяда. Така или иначе, знам, че ще предпочетеш да погнеш Аномия, вместо да съдействаш на някоя съпруга-трофей да си гарантира по-доходен развод.

– Определено да – отсече Робин.

– Аз също. Добре, ще позвъня на Йеоман да му кажа, че приемаме среща за обяд следващия вторник. Приятно следене на похотливеца.

Той затвори и Робин, макар да бе развълнувана от перспективата за нов случай, върна вниманието си към Покваряващия и Дългокраката, които вече се бяха приближили нос до нос и си шепнеха.

17

Чат между модераторите на Играта на Дрек

Хартиенобяла и Морхаус

<Отворен е нов частен канал>

<13 март 2015 г. 14: 31 ч.>

>

<Хартиенобяла кани Морхаус>

<Морхаус се присъединява към канала>

>

Хартиенобяла: Тук съм от цяла вечност,

чаках те да се появиш. Къде беше?

Морхаус: Говорех с Аномия.

Хартиенобяла: Видя ли онова в новините?

Морхаус: За Разполовяване ли? Да.

>

>

Хартиенобяла: И?

Морхаус: И какво?

>

>

Хартиенобяла: Да не би да ми се сърдиш за нещо?

Морхаус: Защо пък да ти се сърдя?

>

>

>

>

>

Хартиенобяла: Морхаус, говори с мен.

Морхаус: Още ли е у теб „доказателството“, което ЛордДрек и Вайлпекора ти дадоха, че Аномия е Ледуел?

Хартиенобяла: Да, защо?

Морхаус: А ти как мислиш?

>

>

Хартиенобяла: Допускаш, че ЛордДрек и Вайлпекора са от Разполовяване?

Морхаус: Виж методите на Разполовяване, описани в „Таймс“. Точно същият маниер, който ЛордДрек и Вайл приложиха на вас. Създадоха фалшива история, за да ви настроят срещу Ледуел.

Хартиенобяла: Не те пуснаха слуха, че Ледуел е Аномия. Много фенове мислеха, че може да е тя.

Морхаус: Кои например?

Хартиенобяла: Не мога да ти цитирам имената им на мига, но всичко това го имаше в досието.

Морхаус: Изфабрикувани доказателства. Всичките предвидени да настройват хората срещу нея и да я преследват.

Хартиенобяла: Никога не съм я преследвала.

Морхаус: Не съм казвал, че си го правила.

Хартиенобяла: Според Хартела е случайно нападение.

Морхаус: Не се и съмнявам, че тя така ще каже.

Хартиенобяла: Как да го разбирам това?

Морхаус: По този начин се откача от въдицата. Говорила ли е с полицията?

Хартиенобяла: Май че да.

Морхаус: И откъде им е казала, че е взела досието?

Хартиенобяла: Не знам.

Морхаус: Мисля, че някой от вас трябва да отнесе това досие в полицията, след като Хартела не го е направила.

>

>

>

Хартиенобяла: Морхаус, има един в по-горния курс от моя, който цитира поста на някакъв крайнодесен американец в Туитър и го изхвърлиха от колежа. Никога не съм вярвала, че Ледуел е Аномия, никога не съм искала това досие, никога не съм желала да ѝ навредя по какъвто и да било начин, но това няма да има значение за медиите. Ще се нахвърлят срещу всички ни, ако решат, че сме замесени с крайнодесните и в убийство. Как според теб ще го приеме ****

Морхаус: Звучиш точно като Аномия.

Хартиенобяла: Какво значи това?

Морхаус: Просто игнорираме факта, че неонацистите са се инфилтрирали сред нас.

Хартиенобяла: Ако се докаже, че ЛордДрек и Вайлпекора са такива, редно е Аномия да ги изрита. Но обясни ми какво общо има досието с това, че Ледуел и Блей бяха намушкани с нож.

Морхаус: То беше причината да се срещнат, поначало заради него отидоха в гробището. ЛордДрек и Вайлпекора подготвиха ситуация, при която двама души бяха нападнати с хладно оръжие. Разполовяване я искаха мъртва и тя е мъртва.

Хартиенобяла: Ами ако искрено са вярвали, че тя е Аномия?

Морхаус: Надали са го вярвали някога, ти самата каза, че не си повярвала. И след като ти си се досетила къде ще се срещнат, всеки би могъл да го направи.

Хартиенобяла: Благодаря, толкова съм глупава значи, а?

Морхаус: Нямах предвид това, по дяволите. Държиш се като Червей28. Казвам, че някой може да е отгатнал, да е грабнал възможността след изчакването и да ги е наръгал. Или може Хартела да е осведомила по частен канал ЛордДрек и Вайл за мястото на срещата.

>

>

>

Хартиенобяла: Майка ми е болна. Няма да ѝ причиня куп главоболия от страна на медиите и полицията. Не съм направила нищо нередно.

Морхаус: Не си ми споменавала, че майка ти е болна.

Хартиенобяла: Не знаех, че би те интересувало.

Морхаус: Интересува ме, разбира се, защо говориш така?

>

>

Морхаус: Хартиенобяла?

Хартиенобяла: У8Н хетубг

>

>

Хартиенобяла: По дяволите. Плача и не виждам буквите.

Морхаус: Какво ѝ е на майка ти?

Хартиенобяла: Не ми се говори за това.

Морхаус: Кажи ми.

Хартиенобяла: Защо?

Морхаус: Знаеш защо. Защото държа на теб.

Хартиенобяла: Нищо подобно, през всичкото време ме обработваш. Получи голи снимки от мен, а никога не ми изпрати твоя снимка. Раздаваш го чувствителен. Колко още момичета водиш така за носа?

Морхаус: Какви ги приказваш, по дяволите? Няма друга. И никога не съм ти искал онези снимки.

Хартиенобяла: Аха, излиза, че съм уличница, така ли?

Морхаус: Нима съм казал такова нещо?

Хартиенобяла: Ей ме на сега, че хлипам насред шибаната библиотека.

Морхаус: Недей. Никога не съм искал да те засегна. Кажи ми какво се случи с майка ти.

>

>

>

>

Хартиенобяла: Намери си бучка. Резултатите от биопсията пристигнаха късно снощи. Образуванието е злокачествено.

Морхаус: О, дявол го взел. Ужасно съжалявам.

Хартиенобяла: Просто не издържам вече. Не ме смяташ достатъчно добра за теб.

Морхаус: ????

Хартиенобяла: Знаеш коя съм, сигурна съм в това. Онзи коментар за 600 километра. Ако си харесал това, което си видял, щеше да искаш да се срещнем.

Морхаус: Не е така просто.

Хартиенобяла: Аз имам чувства към теб, а ти очевидно не изпитваш същото.

Морхаус: Не е вярно.

Хартиенобяла: Прекалено много ми идва, не мога повече, не и сега, когато и мама е болна. Ще махна от телефона си Играта на Дрек.

Морхаус: Не го прави. Моля те, недей.

Хартиенобяла: А защо не?

>

Морхаус: Виж, откачено е да изпитваш толкова силни чувства към човек, когото не си срещал, но аз ги изпитвам. Непрекъснато мисля за теб.

>

Хартиенобяла: Може да ти е трудно да го повярваш, но получавам и други предложения.

Морхаус: Изобщо не ми е трудно да го повярвам.

Хартиенобяла: Докажи ми тогава, че държиш на мен. Прати ми твоя снимка.

>

>

>

Морхаус: Не мога.

>

<Хартиенобяла напуска канала>

18

Следващия вторник Страйк и Робин пътуваха заедно в такси от офиса до Артклуба. Тя забеляза, но не го спомена, че той е със същия италиански костюм, който бе облякъл за рождения ѝ ден в „Риц“. Робин бе избрала елегантен, но семпъл черен костюм с панталон. Докато се придвижваха към Мейфеър, Страйк изключи интеркома към пътническата седалка и каза на Робин:

– Мислих по въпроса и реших, че не можем да им кажем кой е Аномия според Еди. Не е справедливо да се хвърля с лека ръка такова обвинение, защото има вероятност да е грешила.

– Така е, знам – отвърна Робин. – Интересно е да се чуе обаче дали и те са на нейното мнение.

– Вчера издирих Монтгомъри онлайн – каза Страйк, който, за разлика от Робин, бе имал почивен ден в понеделник. – Открих го в Линкдин и Инстаграм. Работи на десет минути пеша от нашия офис в компания за дигитални ефекти във Фицровия. Живее в Ладброук Гроув с приятелката си. Инстаграм страницата му е пълна със снимки на тях и приятелите им хипстъри.

Робин погледна изкосо Страйк.

– Ти не мислиш, че е той – каза и прозвуча като изявление, не като въпрос.

– Ами ако е той, трябва да има много толерантен шеф, който не възразява срещу постоянното му пускане на постове в социалните мрежи през деня. Снощи прегледах набързо акаунта на Аномия. Той е в Туитър във всевъзможни часове... Може би изхождам от стереотип. Когато си мислиш за интернет тролове, склонен си да се опираш на презумпцията, че нямат кой знае какъв живот. А доколкото виждам, Монтгомъри води съвсем пълноценно съществуване.

Предвид че Артклубът се намираше на десетина минути от къщата на милиардера на Саут Одли Стрийт, Робин бе очаквала да е елегантно заведение, но все пак степента на разкош ѝ дойде като изненада. С келнерите си в бели сака, мраморните подове, бара със стриди и екстравагантните модерни полилеи той напълно съперничеше на „Риц“. Раздърпаната и изцапана с мастило Еди Ледуел никак не би била на място тук; всъщност клиентелата се състоеше почти изцяло от проспериращи на вид мъже на средна възраст в костюми. Тоалетът на Робин бе почти идентичен с този на хубавата млада жена, която ги посрещна на входа и после ги отведе горе в частния салон за хранене, където, както тя им каза, останалите вече се бяха събрали.

Малкото помещение напомняше мъничко стая за пушене на опиум с тъмночервените си стени, резбовани дървени паравани, наподобяващи китайски, и приглушено осветление. Четиримата души, които ги очакваха, още не бяха седнали по местата си. Всички се извърнаха към вратата и млъкнаха при появата на Страйк и Робин.

– Аха – възкликна усмихващият се очилат и розоволик мъж най-близо до тях. Изглеждаше по-млад, отколкото предполагаше рошавата му бяла коса, а леко торбестият костюм намекваше, че човекът предпочита удобството пред стила. – Господин Страйк и госпожица Елакот, нали? Приятно ми е. Аз съм Алан Йеоман.

Той се ръкува с двама им поред, после ги представи на спретнатия четиресет и няколко годишен мъж до себе си, чиято вратовръзка имаше същия сребрист цвят като завесите в спалнята на Мадлин. Тъмната му коса бе много чиста, за разлика от сплъстената на Йеоман, костюмът му бе отлично скроен и подбран без съмнение с оглед на стил.

– Това е Ричард Елгар, изпълнителен директор на британския клон на „Мавърик Филмс“.

– Здравейте – каза Елгар и акцентът му веднага го издаде, че е американец. Докато се ръкуваха, се подадоха копчетата му за ръкавели, съчетание от стомана и оникс. – Радвам се да се запознаем. Помогнали сте на моя добра приятелка да реши личен проблем преди две години.

Спомена името на клиентка, която се бе развела с кръшкащ мултимилионер.

– А това е Грант Ледуел – каза Йеоман и посочи мъж с плътни вежди и обратна захапка, която му придаваше сходство с булдог. Гъстата коса на Грант бе късо подстригана, той носеше двуреден костюм и яката на ризата, изглежда, го стягаше. – Чичо е на Еди Ледуел.

Масивната челюст на Грант и рунтавите му вежди не бяха единственото, което му придаваше донякъде вид на побойник.

– Много съжалявам за загубата ви – каза му Страйк, когато се ръкува с него, а Грант издаде неопределен гърлен звук.

– И съпругата му Хедър – изрече в заключение Йеоман.

Хедър, която беше бременна, изглеждаше поне десет години по-млада от съпруга си. Макар и не точно хубава, създаваше впечатление за добро здраве с чистата си бяла кожа и дълга лъскава кестенява коса. Прилепналата ѝ лилава рокля имаше дълбоко изрязано деколте, разкриващо поне половината от издутите ѝ гърди. Робин забеляза как Страйк решително държеше очи върху лицето на Хедър, докато се ръкуваше с нея.

– Изчетох всичко за вас – засия Хедър насреща му. – Върхът сте.

– Да седнем – предложи Алан Йеоман.

Шестимата заеха местата си около кръглата маса и Робин се почуди дали у някого друг не бе възникнала асоциацията със спиритически сеанс при тази осветена в центъра маса и оставащата ѝ в сянка периферия. Докато Хедър наместваше стола си, една от ярките лампи на тавана освети гърдите ѝ и те заприличаха на две луни; сервитьорът, дошъл да им раздаде менютата, се втренчи като омагьосан в тях в продължение на няколко секунди.

Елгар с лекота поведе любезен разговор за Артклуба, на който той беше член, докато вратата зад сервитьора се затвори и групата остана насаме.

– И така – обърна се Йеоман към Страйк и Робин, – много мило от ваша страна, че дойдохте да се срещнете с нас.

– Радваме се да сме тук – отговори Страйк.

– Знам, че и Еди би била доволна да се видим – продължи с мрачно лице Йеоман. – Както можете да си представите, случилото се бе огромен шок за нас, а за Грант и Хедър, естествено, е лична трагедия.

– Как върви полицейското разследване? – обърна се Страйк към Грант.

– От една седмица не са ни съобщавали нищо – отговори чичото на Еди, чийто тембър по природа клонеше към ръмжене. – Изглеждат до голяма степен убедени, че е някой от крайнодясната групировка... Разполовяване или както се наричат там.

– Дали имат вече описание на нападателя? – поинтересува се Страйк.

– Не – отвърна Грант. – Блей твърди, че е бил атакуван в гръб с електрошоковата палка. Паднал по лице на земята, където бил намушкан, и после видял единствено бягащи крака в черни маратонки.

– Има ли съмнения относно тази версия? – попита Страйк, защото в гласа на Грант се долавяше нотка на скептицизъм.

– Онлайн хората твърдят, че той самият е намушкал Еди – намеси се Хедър и изпревари отговора на мъжа си. – Нали така, Грух? И нека си го кажем, всичко се подреди добре за Блай в крайна сметка, нали? Той остана начело на цялата работа.

– Не е – отвърна кратко Грант. – Ще го видим това.

Последва леко неловка пауза.

– Във вестника пише, че е промушен във врата – обади се Страйк.

– Точно така – отвърна Йеоман, преди Грант да е успял да каже нещо. – Доколкото схванах, спасила го е високата яка на коженото му яке. Ако ножът е проникнал по-дълбоко, край, при това става дума за милиметри. Но дори и така е претърпял сериозно поражение на гръбначния мозък и е частично парализиран.

– С Еди бяха охладнели помежду си... – подхвана Грант, но в този момент влязоха двама келнери с бутилки вода и различни видове хлебчета, така че той замълча. Никой не беше поръчал алкохол. Когато мъжът, който наливаше водата, попита решили ли са вече какво ще ядат, Хедър възкликна със смях:

– О, аз не съм си избрала! – След което отвори менюто и го заразглежда.

След като даде поръчката си, обърна се към Робин, потърка си корема и я осведоми:

– Това тук е момче, знам си! С момичетата никога не съм била така гладна.

– Кога е терминът ви? – попита я Робин от любезност.

– Чак през юни. Вие имате ли деца?

– Не – усмихна ѝ се Робин.

– Честно казано това не беше планирано – сподели Хедър със сценичен шепот. – Но е достатъчно само той да ме погледне и вече съм бременна. Но пък кой знае, може да успея да си позволя помощ, ако...

Тя остави изречението недовършено, а Робин се почуди колко ли щяха да спечелят Хедър и Грант от неочакваното си наследство.

След като взеха поръчките, келнерите отново излязоха. Щом вратата се затвори, Йеоман каза:

– И така, както обясних по телефона, надяваме се да се съгласите да предприемете разследване от наше име. Ние – той посочи себе си и Елгар – ще бъдем вашите клиенти и ще поемем разноските, но решихме, че е редно днес и Грант да присъства като най-близък роднина на Еди. Ричард, би ли искал да...

– Благодаря, Алан – каза американецът. – Нека ви дам представа за ситуацията – каза той и събра пръстите на ръцете си с красив маникюр. – При смъртта на Еди двамата с Джош бяха напът да сключат сделка за филм с нас. Джош вече бе подписал, а за Еди се очакваше да го направи в офиса на Алан на следващия ден след убийството си.

– Преди няколко дни Джош ни прати известие чрез агента си, че не желае да продължи с филма, ако не се намери някакъв начин да се затвори устата на Аномия.

– Значи вие не сте агент на Джош? – обърна се Страйк към Йеоман. – Само на Еди, така ли?

– Точно така – потвърди Йеоман. – Джош е представляван от жена на име Катя Ъпкот. Очаква се да ѝ дадем отговор.

– Факт е, че Джош вече е подписал договора, така че не може да спре филма по правен път – изтъкна Елгар, – но разбира се, никой не иска да тръгне против желанията му предвид случилото се.

– Редно е да посочим, че е в интерес на Джош филмът да бъде направен – добави Йеоман. – Ако не се излекува от парализата си, надали ще е способен в бъдеще да работи като аниматор. Семейст­вото му не е заможно. Искаме да го успокоим относно Аномия, за да може да се фокусира върху възстановяването си. Изпитва силна вина, задето е обвинил Еди, че тя е Аномия. Катя твърди, че много се измъчва...

– Ама как е могъл да я обвини в това? – намеси се Хедър с възмущение. – Кой би си го причинил? Да излага лични неща за себе си онлайн! Вече ни става ясно на какво е била подложена... нали, Грух? – погледна тя към мъжа си. – Веднага след смъртта на Еди този Аномия започна да изнася в Туитър интимните ни дела с Грант!

– Наистина ли? – повдигна вежди Страйк и извади бележник. – Ще възразите ли да си водим бележки?

– Не, разбира се – отвърна Хедър, която всъщност изглеждаше въодушевена от предложението. – Тук-там той бърка. Пише, че Грант е бил в Саудитска Арабия, а той беше в Оман, и също, че съм му била секретарка, а не е така. Бях секретарка на друг човек. Твърди, че с Грух сме имали връзка, докато още е бил женен, но неговият първи брак беше...

– Беше приключил, съществуваше само формално – изрече Грант по-високо, отколкото беше нужно.

– От месец ни тормози без прекъсване, защото сега Грант има думата за съдбата на анимацията! – продължи Хедър. – Следя внимателно онези така наречени фенове, които пишат ужасни неща на страницата ни във Фейсбук. Мога да ви дам имената им, ако искате.

– Благодаря, това ще ни е от голяма полза – каза Страйк недокрай искрено. – Интересно, че Аномия знае лични факти не само за Еди, но и за вас. Възможно ли е да ги е получил онлайн? От Фейсбук страницата ви например? Или знае неща, които не са оповестявани в публичното пространство?

Грант и Хедър се спогледаха.

– Част от нещата май ги има на Фейсбук страницата – каза Хедър, сякаш това току-що ѝ бе хрумнало. – Но пък знае, че Лора страда от лупус. Не виждам как би могъл да разбере това. А ти, Грух?

– Лора е бившата ми съпруга – поясни Грант. – Не, не се сещам за начин да го научи. Бях в Оман, когато почина майката на Еди, по-малката ми сестра – продължи той и Страйк заподозря, че ще чуят предварително подготвена реч. – По това време не бях женен и бях на дълго работно време, нямаше как да прибера малко дете. Когато се запознах с първата си съпруга, Еди вече беше настанена в добро приемно семейство. Щях повече да навредя, отколкото да помогна, ако ѝ бях объркал живота и учението, като я потътря в чужбина. После, когато се върнахме в Лондон, Лора се разболя. Едва успяваше да се грижи за Рейчъл, дъщеря ни. Свързах се с Еди да видя как я кара – той агресивно вирна брадичка, – но предвид ситуацията в семейството ми нямаше как да я взема при нас.

– А по-късно тя се забърка с наркотици и какво ли не още – намеси се Хедър, – нали така, Грух? – Не бихме искали такива неща в близост до децата ни.

Елгар, който бе поддържал изражение на умерен интерес, докато разговорът влезе в това отклонение, реши да го върне към според него главната цел на срещата.

– Както каза Алан, всички искаме да сме почтени към Джош, но имаме и свои солидни причини да желаем да накараме Аномия да млъкне. Той е силно против нашия филм и настройва базата фенове срещу него. Ако се съди по онлайн изявите му, от дълго време насам е предизвиквал враждебност към всяка промяна във франчайза, която не е по вкуса му.

Йеоман, който тъкмо бе лапнал залък от хлебчето, кимна и заговори с пълна уста:

– Когато филмът премина в Нефликс, Аномия оркестрира хейтърски кампании срещу дублиращите актьори и аниматорите. Няколко души напуснаха заради тормоза срещу тях онлайн, подклаждан от Аномия. Като бранд Мастиленочерно сърце вече започва да се прочува не единствено сам по себе си, а и с агресивността на феновете спрямо него. Никой не иска творбата да се превърне в синоним на токсична онлайн култура, но се боя, че натам вървят нещата, ако не се промени нещо.

– И това е жалко – добави Елгар, – тъй като имаме големи надежди за филмовата адаптация. Планираме съчетание от игрално кино и компютърно генерирани образи. Готическа любовна история, примесена с черна комедия със забавни герои.

На Робин последната фраза ѝ се стори като взета директно от рекламно комюнике.

– Предполагам – обади се тя, – че „Мавърик“ ще придобият правата да продуцират дигитални игри, ако се осъществи сделката за филма, така ли е?

– Улучихте право в целта, госпожице Елакот – усмихна се сухо Елгар. – За играта на Аномия ще се появи сериозна конкуренция, когато получим въпросните права. Според нас това е основната причина той да е решен да предотврати превръщането на анимацията в игрален филм.

– Знае ли някой от вас откъде на Блей му е дошла идеята, че Еди е Аномия? – попита Страйк.

Йеоман въздъхна.

– Някой му е занесъл досие с предполагаеми доказателства. Още не съм имал възможност да разговарям с Джош и само това знам, но... Той доста злоупотребява с канабис и алкохол. Към края отношенията им с Еди бяха силно влошени, имаше твърде много огорчение, язвителност и параноя. Надали му е било нужно много убеждаване, че Еди не му мисли доброто.

– Агенцията ви е отказала да поеме случая на Еди, защото не се занимавате с киберразследвания, така ли е? – обърна се Елгар към Робин.

– И също защото по това време бяхме напълно ангажирани – обясни Робин.

– Ами тогава е редно да знаете, че заинтересованите страни, представени на тази маса, кажи-речи са изчерпали случая откъм киберразследване – заяви Елгар.

– Наистина ли? – учуди се Страйк.

– Да. Всички ние действахме независимо – каза Йеоман – и едва след смъртта на Еди натрупахме информация. Грант...

– Да, мой добър приятел проучва този Аномия през последните няколко седмици – обади се Грант с ново агресивно вирване на брадичката си. – Лен ръководи фирма за киберсигурност. Знаем се от Оман. Лен твърди, че тази игра на Аномия е защитена много професионално. Изобщо не е могъл да установи кой стои зад нея.

– Нека изясним нещо – намеси се Робин. – Има двама души, признати за автори на въпросната игра, не е ли така? Не е само Аномия.

– Така е, да – отвърна Йеоман. – Другият нарича себе си Морхаус.

– Всъщност са един и същ човек – с непоколебима увереност отсече Хедър. – Следих ги онлайн. Един и същ човек са.

– Може би... не знам – отвърна тактично Йеоман. – Морхаус, ако е действителна личност, не се изявява много. Рядко пуска постове и доколкото знам, не е преследвал Еди. Аномия е онзи, придобил власт сред базата фенове, и повечето приписват на него заслугите за играта.

– И вие двамата също сте се опитвали да проучите Аномия онлайн? – попита Страйк, като местеше поглед между Йеоман и Елгар.

– Да – отвърна Елгар. – Приближавахме се към сделка и негативните настройки сред феновете започваха да пораждат тревога у нас. Аномия по-конкретно изстрелваше отровна смесица от факти и измислици.

– Известни са му неща, които не се е предполагало да знае? – поиска да уточни Робин.

– Именно – потвърди Елгар. – Просто разни случайни подробности, нищо чак толкова съществено, но достатъчно да ме накара да се зачудя дали не съм подслонил Аномия в нашата студия. Обърнах се към фирма за киберразследвания, която бяхме използвали преди, за да установи откъде идва изтичането на информация от нас. И те не постигнаха по-голям успех от контакта на Грант. Аномия и Морхаус много успешно защитават себе си и играта си. Всъщност хората ми смятат, че те изобщо не са аматьори, на каквито се преструват онлайн. Но поне се успокоихме, че Аномия не пуска постове вътре от компанията, което все е нещо.

– Аномия и Морхаус твърдят, че са обикновени фенове, нали? – попита Робин.

– Да, предполага се, че са млади, макар никога изрично да не са уточнявали възрастта си, доколкото знам – каза Йеоман. – Също така всички говорят за тях като за мъже, макар да е очевидно, че и в това няма как да сме сигурни.

– Ти също ли се опита да установиш кой е Аномия, Алан? – обърна се Страйк към агента.

– Да, опитах се – кимна Йеоман. – Не казах на Еди, не исках напразно да събуждам надеждите ѝ. Съветвах я да игнорира Аномия. Тя влезе в разговор с него няколко пъти в Туитър и това не помогна, всъщност стана по-зле. Но едно е да съветваш клиент да игнорира социалните медии, а съвсем друго да го убедиш да го направи. И така, преди шест месеца помолих човек от агенцията ми да направи каквото може. Бенджамин е поел цялата ни кибер-сигурност, истински вундеркинд е. Той проучи как се ръководи играта на Аномия, дори, между нас казано, се опита да преодолее защитата ѝ, да хакне акаунта на администратора и да влезе в канала на модераторите, но доникъде не стигна. Както каза Грант, този, който е създал играта, е много умен.

Вратата отново се отвори и келнерите влязоха с храната им. Страйк, Йеоман и Грант си бяха поръчали японско говеждо, Елгар и Робин салати, а Хедър бе избрала ризото.

– Това е суперлакомство – весело обяви Хедър и Робин, която до този момент се бореше с чувството си на неприязън, спря да му се съпротивлява. Бяха в този суперизискан клуб и ядяха прекрасна храна по повод бруталната смърт на племенницата на съпруга на Хедър. Дори Хедър почти да не я бе познавала, какъвто явно бе случаят, откровената ѝ наслада пред апетитната порция и постоянните погледи, които хвърляше към Страйк, изглеждаха на Робин неуместни и направо долнопробни.

Щом вратата се затвори зад келнерите, Робин попита:

– Някой опитвал ли се е да установи контакт с Аномия? Да се опита да го вразуми или да си уреди частна среща с него?

– Да, самата Еди – отвърна Йеоман, докато яростно режеше говеждото си. – Тя помоли Аномия в Туитър да се срещне с нея лице в лице. Той изобщо не ѝ отговори.

– Не можехте ли някак да си послужите със закона за авторско право? – попита Страйк? – Каква е правната позиция, при положение че тази игра изцяло използва героите на Ледуел и Блей?

– Там е сива зона – отвърна Йеоман вече с пълна уста. – Може да претендираш за нарушаване на авторските права, но тъй като феновете харесват играта и никой не реализира парична печалба, решихме, че е по-разумно да не пускаме в ход тежката артилерия. Ако Аномия бе започнал да се обогатява от нея, тогава да, бихме имали нарушаване на авторските права. Очаквахме на феновете тя да им омръзне и така влиянието на Аномия да отслабне, но това така и не се случи.

– В обичайния случай – намеси се Елгар – бихме го привлекли на наша страна като инфлуенсър, като суперфен с много последователи. Щяхме да пращаме билети за предварителни прожекции, лични срещи със сценаристите и актьорите, неща от този род. Само дето в този случай не би било възможно, та макар и да бъдехме склонни да сме щедри. Аномия, изглежда, скъпи своята анонимност, което за мен означава, че би пострадал, ако му се свали маската.

– Това без съмнение е неудобен въпрос – обърна се Страйк към Грант, – но предвид че Аномия разполага с много вътрешна информация, сигурно ви е хрумвало, че той може да е някой от семейството.

– Твърдо не е човек от семейството – на мига отвърна чичото на Еди.

– Никой от семейството не я познаваше – заяви Хедър. – Дори самият ти, нали, Грух?

– Бях в чужбина – повтори Грант и изгледа сърдито Страйк, – а бившата ми жена беше болна. Родителите ми са покойници, както също и двамата родители на Еди. Единствените други роднини са децата ми, а никое от тях не я е и виждало дори. Категорично не е някой от семейството ни.

– Направих дискретни запитвания в агенцията – обади се Йеоман, – тъй като, естествено, ми хрумна, че може аз да съм работодател на Аномия, но доколкото успях да разузная, никой никога дори не е пил кафе с Еди извън службата. Вярно, че някой може да е знаел как се развиват нещата с анимацията, но не би могъл да е осведомен за всички тези лични подробности от миналото на Еди. По мое мнение Аномия трябва да е човек, присъствал в близкия кръг на Еди в някакъв момент или по-вероятно в този на Джош.

– Защо казвате, че е по-вероятно да е бил в този на Джош? – попита Робин.

Йеоман остави ножа и вилицата си, преглътна си хапката и отговори:

– Първо, защото Аномия никога не е вземал Джош на мерника си. Винаги Еди е била неговият фокус, нея преследваше и тормозеше. Това е едно от нещата, които отчуждиха Джош и Еди. Отношението на феновете към Джош бе много добро, а Еди бе обвинявана за всичко, което не им харесваше. Но както казах, Джош отдавна прекалява с алкохола и пушенето на трева. Боя се, че също така не умее добре да преценява хората. Имахме немалко проблеми с оригиналния актьорски състав, повечето от който бяха негови приятели, и това ни води обратно към Катя Ъпкот.

Йеоман погледна към Елгар, който размърда вилицата си в знак Йеоман да продължи, тъй че агентът го направи.

– Не поканих Катя на този обяд, защото тя е яростна закрилничка на Джош. Това, естествено, е достойно за уважение, особено предвид настоящото му състояние. Но без нея можем да разговаряме по-свободно.

– Катя има ли собствена агенция? – осведоми се Страйк.

– Ъъ... не. Тя е... много приятна дама, която има бизнес за доставки на занаятчийски материали и го води от дома си. Запознала се с Джош и Еди в артколектива, където живееха. Катя посещавала вечерни курсове там. Преди да си създаде собствен бизнес, е работила като пиар, така че дала съвет на Джош и Еди как да подходят, когато Мастиленочерно сърце започнало да привлича фенове. След известно време вече действала като техен агент. През 2012 година Еди реши да потърси професионален агент и аз я поех. Джош остана с Катя. Не е необичайно творци, направили изненадващ хит, да останат при хора, които познават. Водени са от лоялност, разбира се, но също и от страх. Трудно е да се ориентираш на кого да се довериш, когато се прочуеш. Катя е чудесна жена с добри намерения – подчерта той. – Знае, че ще се обърна към частни детективи, за да се опитам да открия Аномия, и обеща да предостави цялата помощ, която ѝ е по силите. Ще може да ви каже много повече от мен за приятелите и близките контакти на Джош, но се налага да действате предпазливо, тъй като тя силно се противи на идеята, че поради наивност, небрежност или погрешна преценка Джош може да е частично отговорен за тази бъркотия с Аномия.

– Какви роднини има Джош? – попита Робин.

– Отгледан е от самотен баща, едно от три деца е и от онова, което ми е разказвала Еди, не от лични познания, останах с впечатление, че господин Блей старши никога не е знаел как да се справя със сина си, а напоследък напълно е прехвърлил родителските си задължения на Катя, която е достатъчно възрастна да е майка на Джош.

– Ще е чудесно, ако ни предоставите начин за връзка с Катя – каза Страйк, а Йеоман кимна и отново взе ножа и вилицата си.

– Еди е имала нова връзка, когато е умряла, нали? – попита Робин.

– Този пък! – изсумтя Хедър.

– Да. Името му е Филип Ормънд – каза Йеоман. – Той е учител, май по география. Преподава в местно училище в Хайгейт. Запознал се с Джош и Еди, тъй като посещавал вечерни арткурсове също като Катя. След раздялата на Джош и Еди предложи на Еди рамо, на което да поплаче.

– Той твърди, че били сгодени, когато тя е умряла – подхвърли Хедър.

– А вие смятате, че не са били, така ли? – поиска да уточни Страйк.

– Никой друг не мисли, че са били сгодени. Тя не носеше пръстен – отвърна Хедър, на чийто пръст се мъдреше голям диамант редом с широката ѝ брачна халка.

– И пред мен не е споменавала, че възнамерява да се омъжи – присъедини се Йеоман.

– Нито пред сестра си от приемното семейство – добави Хедър. – Попитах я на погребението.

– Как се казва тази сестра? – попита Страйк.

– Катриона Дъглас – каза Грант. – Еди е запазила връзка с нея, след като е напуснала семейството.

Страйк си записа името.

– Ормънд се е прицелил към големия си шанс, ако питате мен – заяви Хедър. – Надява се да предяви претенции върху наследството ѝ. Имаше някаква пълна глупост с писма в ковчега. Първо Блей... човек би помислил, че след като я е обвинил, че тя е Аномия... Така де, той е издиктувал на Катя каквото е искал да каже, а тя ни донесе писмото, придружено с разни ми ти дрънканици. А после – Хедър извъртя очи в гримаса – Филип дочул, че Блей е написал писмо, та решил, че и той трябва да напише. Както казах на Грух, това е ковчег, не някаква ми ти пощенска кутия!

Ако Хедър бе очаквала смях след думите си, остана разочарована.

– Да, определено имаше някакво състезание между тях за званието „главен опечален“ – добави Грант. Не че изпитвам особени симпатии към Ормънд, но все пак имаше повече право на това от Блей. Той живееше с Еди по времето, когато се случи убийството, и не е отправял обвинения към нея.

– Добре ще е да поговорим с Ормънд – каза Страйк. – А също и с Катриона, сестрата от приемното семейство. Имате ли данни за контакт с тях?

– За Ормънд имам – каза Грант и извади телефона си. Погледна към екрана и смотолеви към жена си. – Пропуснато обаждане от Рейчъл.

– Това е дъщеря му от първия брак – поясни Хедър на Робин отново със сценичен шепот. – И с нея само ядове.

– Сигурно се обажда за мача – каза Грант и подаде телефона си на Страйк. – Ще ѝ позвъня по-късно.

– Казахте, че сте имали проблеми с хора от актьорския състав, които били приятели на Джош – припомни Страйк на Йеоман. – За Уоли Кардю ли става дума?

– О, вече знаете за Уоли, така ли? – каза Йеоман. – Да, той беше едно от ранните ни главоболия. С Джош бяха съученици. Уоли нямаше актьорски опит, но изпълнявал комичен глас, когато били тийнейджъри, писклив и злокобен, за да имитира техен преподавател. Когато Еди и Джош направили първия епизод на анимацията, помолили Уоли да озвучи Дрек. Той изпълнил своя фалцет и на феновете много им харесало. Само че на Уоли прекалено му порасна самочувствието. Започна да прави програми за Ютюб, използваше гласа на Дрек и знакови фрази на героя, като ги придружаваше с твърде спорни шеги. На някои от феновете им харесваше, на други не. И тогава Уоли и приятелят му Ем Джей направиха прословутото предаване с „бисквитките“.

– Бисквитки? – вдигна вежди Страйк.

– Уж сатирична програма с подигравка към Холокоста – обясни Йеоман без усмивка. – Имаше силен ропот срещу нея. Джош си мислеше, че всичко ще отшуми, но Еди беше бясна. Джош прие уволнението, макар и с неохота, а Уоли го посрещна извънредно зле. Оттогава насам прави кариера в Ютюб. Питали сме се дали е възможно Уоли да е Аномия – каза Йеоман, правилно предусетил следващия въпрос на Страйк. – Хитър е, но според мен няма мозъка да създаде подобна игра, а и егото му е твърде голямо, та да се удържи да остане анонимен.

– А други приятели на Джош, с които е редно да поговорим? – попита Страйк.

– Ами да, например Себастиан Монтгомъри, който им помогна да направят първите два епизода на анимацията. Беше състудент на Джош в института по изкуство и бе доста жлъчен относно Мастиленочерно сърце в социалните медии, тъй като е бил отстранен, но не съм сигурен, че някога е познавал Еди толкова добре, та да са му известни личните подробности, използвани от Аномия.

– Освен ако не са дошли през Джош – припомни Страйк.

– Е, да, възможно е – призна Йеоман.

– Някой друг?

– Нека помисля... Имаше един младеж на име Тимъти Ашкрофт, макар че, като се замисля, той май първоначално беше приятел на Еди, не на Джош. Той озвучи Червея и мисля, че имаше амбиции за актьор, затова надали му е харесало да отпадне. Така или иначе, с Еди си останаха приятели, доколкото знам. За съжаление, нямам данни за контакт с Тим.

– Защо го освободиха? – попита Робин.

– Откровено казано, той не беше много добър – отвърна Йеоман. – Червея е чудесен комичен образ, но Тим не го правеше както трябва. Когато подготвяха договора за телевизията, условието беше Нетфликс да има думата при подбора на актьорския състав. Струва ми се, на Еди ѝ дойде като облекчение друг да взема тези решения. Самият Джош беше озвучавал Харти в началото, а Катриона, сестрата на Еди от приемното семейство – Хартиенобяла, но на помена на Еди ми призна, че нямала търпение да се махне. Не ѝ харесвало да озвучава и се радвала да я смени истинска актриса. Аз обаче не бях ангажиран с работата им тогава, така че е възможно да е имало и други отпаднали, за които да не съм чул. Както казах, Катя е тази, с която трябва да разговаряте за ранните години. Тя е била с тях от самото начало... Не, почакайте – каза Йеоман. – Еди спомена още една приятелка. Живееше в артколектива. Как се казваше? Нещо като Мириъм.

– Става дума за артколектива Норт Гроув, нали? – уточни Страйк с химикалка над страницата.

– Да, точно така – потвърди Йеоман. – Ръководи я холандец, който май е твърде ексцентричен. И Еди, и Джош живееха известно време под наем там, всъщност така и са се запознали. Знам, че Джош запази приятелски отношения с холандеца и се отбиваше там дори след като анимацията постигна успех. Норт Гроув е точно до гробището Хайгейт, именно така Еди и Джош са се озовали един ден между гробовете и им е хрумнала идеята за анимацията.

– Е, преди да продължим нататък – каза Страйк и посегна към папката, която бе донесъл със себе си, – може би трябва да видите стандартния ни договор и цени. Имам няколко разпечатани тук, ако желаете, да им хвърлите поглед.

Той подаде договори през масата на Елгар и Йеоман и настана тишина, в която се чуваше само шумът от приборите на Страйк, Робин и семейството, както и дъвченето на Грант, което бе необичайно звучно. Накрая агентът и изпълнителният директор на филмовата студия извадиха писалки и подписаха договорите заедно с трето копие за агенцията.

– Благодаря ви – каза Страйк, след като подписите бяха положени и той прибра своя екземпляр.

– Редно е да ви предам това – каза Йеоман и бръкна под стола си.

Беше картонената папка, която Еди бе донесла в агенцията и бе оставила в тоалетната върху казанчето.

– Ще започнем веднага – каза Страйк. – Дайте ми данни за контакт и ще ви предоставям сведения за напредъка ни всяка седмица, но очевидно, ако получа важна информация, ще ви я съобщавам без отлагане.

Елгар и Йеоман подадоха визитки през масата.

– Питам от интерес – каза Страйк, като прибра картичките в портфейла си. – Какво смятате да правите, щом веднъж разберете кой е Аномия?

Настана нова пауза и тишината бе по-пълна отпреди, защото Грант не дъвчеше вече. Ричард Елгар бе този, който заговори:

– Буквално никой не е неуязвим пред тълпата. Сигурен съм, че ако откриете кой е Аномия, все ще намерим доказателство за лицемерие, расова нечувствителност, сексуален тормоз... Онези, които живеят благодарение на тълпата, трябва да бъдат готови и да бъдат унищожени от нея. Узнаем ли веднъж с кого си имаме работа, надали ще е трудно да превърнем Аномия от ловец в плячка.

19

– Настроена ли си за бира и обсъждане? – попита Страйк половин час по-късно, когато с Робин отново се озоваха на студената улица и Страйк помаха да спре такси.

– Определено – отвърна Робин.

– Пъб „Тотнъм“ на Чаринг Крос Роуд – поръча Страйк на шофьора и отвори вратата пред Робин да се качи първа.

Ентусиазираният тон, с който тя даде съгласието си за пъба, зарадва Страйк. Започваше да му просветва, макар и бавно, че Робин не избягваше срещи насаме с него, както със сигурност би правила, ако наистина бе почувствала антипатия заради случката пред „Риц“. Очаквал бе и у нея да забележи повишена резервираност, съответстваща на неговата, но тя, напротив, се опитваше да възстанови дружеския им тон от времето, преди той да предприеме глупавия си ход.

– Някакви новини за апартамента? – попита я, когато таксито им пое към Уест Енд.

– Вчера повиших офертата си – отвърна Робин. – Чакам реакция. Чудесно би било да го взема. Омръзна ми да оглеждам ужасни жилища и да се чувствам като натрапница в дома на Макс.

Улицата пред „Тотнъм“, любимия пъб на Страйк в близост до офиса им, продължаваше да бъде строителна площадка и им се наложи да минат по греда над пълна с отпадъци канавка, за да стигнат до входа. Щом влязоха вътре, въпреки шума навън попаднаха сред познатата уютна обстановка с огледала от гравирано стъкло и ламперия, изрисувана от вече отдавна мъртъв художник на театрален декор.

Робин поиска кафе, седна в едно от тапицираните в червена кожа сепарета и извади телефона си, за да издири артколектива Норт Гроув. Страйк се върна при нея, взел халба бира за себе си и каза:

– Редно е като жест на любезност да уведомим полицията, че ни е възложено издирването на Аномия. Ще позвъня на детектив Мърфи.

– Чудесно – отвърна Робин. После подаде на Страйк телефона си. – Ето, погледни, тук е започнало всичко.

Страйк погледна към снимката на голяма жълта тухлена къща, под която бе написано:

– Ако Джош още е имал връзка с колектива до момента на раняването си, редно е да проверим това място – каза Робин. – Възможно е да е посещавано от Аномия.

– Съгласен – обяви Страйк, като обхождаше сайта, за да разгледа снимки от провежданите курсове. На някои от тях сериозни на вид възрастни хора седяха зад грънчарски колела, на други деца с полиетиленови престилки изработваха гравюри, имаше много приложени примери от маслени картини на курсисти, снимки и графики.

Той ѝ върна телефона и попита:

– Настроена ли си да обсъдим профила на евентуален заподоз­рян?

– Давай – подкани го Робин и извади бележника си.

– Ако Аномия действително е какъвто се представя, фен, обсебен от играта, със сигурност е млад.

– Съгласна съм – каза Робин. – Не си представям човек над трийсет да се заплесне толкова силно по анимация в Ютюб.

– Но ако не е просто гневен фен, а таи огромна лична вражда към Еди и е видял това като начин да ѝ навреди...

– Е, тогава, предполагам, може да е на всякаква възраст – допълни Робин.

– Търсим човек с опит в програмиране или кодиране – каза Страйк, извади бележника си и започна да пише.

– Освен ако... – изрече Робин и Страйк вдигна поглед. – Еди ми каза, че играта била като красиво анимиран чатрум. Ако наистина е дело на двама души, може единият да е художник или дизайнер, а другият програмист, нали?

– Трябва да влезем в играта – каза Страйк, остави химикалката и извади телефона си. – Това е първа база, да разгледаме отвътре и да видим кое може да ни е от полза.

Докато Страйк търсеше играта онлайн, Робин пиеше кафе и оглеждаше със задоволство познатите изрисувани ламперии. Известната неловкост, белязала отношенията им със Страйк след онази вечер в „Риц“, сякаш напълно се бе разсеяла пред лицето на този нов случай. Докато той се мръщеше към телефона си и изписваше с дебелите си пръсти в търсачката различни думи, за да му помогнат в издирването, Робин си позволи да спре очи върху него и мигом изпита неподправената симпатия и привързаност, които често смущаваха покоя ѝ.

– По дяволите – изруга Страйк след цели пет минути мълчание.

– Какво? – попита Робин.

– Не мога да вляза. Направих вече три опита.

Той показа на Робин екрана на телефона си. Там тя видя малка анимация на Харти, катраненочерното сърце с висящите му артерии и вени, усмихнат и повдигащ рамене. Под Харти бяха изписани думите:

Опа! Нещо не е наред. Опитайте пак по-късно бе!

– Аз ще се пробвам – каза Робин.

Тя се задейства със своя телефон, но след като вкара имейл адреса, ползван при такива обстоятелства, без връзка нито с името ѝ, нито с агенцията, и набра паролата, отново се оказа пред вдигащия рамене Харти, който я подканваше да опита по-късно.

– Може би имат технически проблеми – предположи тя.

– Да се надяваме, че е така, защото един сигурен начин да изключваме заподозрени ще е да ги наблюдаваме как си вършат всекидневната работа, без да прибягват към телефон или лаптоп, докато Аномия пуска постове в социалните мрежи или е активен в играта. И така – върна се отново Страйк към бележника си, – дотук профилът на нашия заподозрян е следният: – той погледна към Робин: – най-вероятно под трийсетгодишен, умел в програмирането или с артистични способности, или и двете... Мъж или жена, ти как мислиш?

– Може да е и двете – отвърна Робин, – макар сякаш всички да допускат, че Аномия е мъж.

– Мисля, че трябва да се гмурнем дълбоко в акаунта на Аномия в Туитър и да видим какво ще излезе оттам... Всъщност я ми обясни Туитър – каза Страйк.

– Какво имаш предвид? – разсмя се Робин.

– Ами виждал съм го, но не съм го използвал. А ти?

– Някога имах акаунт в Туитър, но не бях особено активна.

– И как точно действа?

– Пишеш кратки съобщения – постове – и можеш да комуникираш с всеки друг в Туитър, освен ако човекът не те е блокирал.

– И всички в Туитър могат да си гледат постовете взаимно, така ли?

– Да, освен ако не си направил акаунта си личен. Тогава само последователите ти могат да четат написаното от теб. Ако двама души се следват един друг, могат да си пращат директни съобщения, които никой друг не може да вижда.

– Ясно – кимна Страйк. – И какъв е смисълът?

– Не знам – отново се засмя Робин. – Може да е забавно, там се пускат разни шеги, информация. Може да си комуникираш с прочути хора, да си побъбриш с този-онзи.

– Едно време хората отиваха в пъба да правят това. Е, вярно, не комуникираха с прочути хора. Най-добре ти прегледай писанията на Аномия, след като разбираш Туитър.

– А какво ще кажеш да се запиша на вечерен курс в Норт Гроув? Ако не успея да изкопча нещо полезно, ти ще идеш там като самия себе си да ги разпиташ.

– Добре си го измислила – похвали я Страйк. – И е по-добре да си ти, отколкото аз, защото умееш да рисуваш.

Робин си го записа в бележника.

– Стои и въпросът за мотива – каза Страйк и почука с върха на химикалката върху страницата.

– Мислех си... – подхвана Робин усмихната, но Страйк правилно отгатна завършека на изречението и каза:

– Това не е нормален случай. Средствата все така си остават ключови, но „защо?“ тук е повече в сила от обикновено, тъй като е налице непоследователност, нали? Няма как играта да е създадена като средство Ледуел да бъде подтикната към самоубийство, защото... ами откъде накъде? Играта със сигурност е създадена от обич към анимацията, нали?

– Особено при положение че не са печелели от нея.

– Правилно... Но после Аномия превключва и се държи оскърбително в Туитър.

– Еди мислеше, че е, защото е критикувала играта в интервю.

– Не смяташ ли, че това е твърде маловажна причина, за да доведе до четири години преследване?

– Ако объркана личност е открила нещо, което ѝ говори на неизживявано до този момент ниво, всяка критика от страна на автора, както и всяка промяна в творбата може да бъде приета като лична атака – изтъкна Робин.

– Да – кимна бавно Страйк. – Добър аргумент.

– Гледах видеозапис на Еди и Джош, в който те обсъждат анимацията – каза Робин. – Отговаряха на въпроси на фенове и коментираха Харти, който е героят, онова черно сърце, което видя преди малко. Не бяха на едно мнение дали е зъл, или не, дали е направен зъл и е жертва, или той е бил в корена на лошите постъпки на собственика му приживе. В първия епизод на анимацията Харти много весело се представя като проклетник. Възможно ли е някой, който не се вмества в обществото, да вижда нещо от себе си у Харти? Не е ли това причината, поради която е бил толкова обсебен от анимацията?

– Смяташ, че трябва да прибавим към профила „зъл и си го знае“?

– Ти се шегуваш – каза Робин, – но може би трябва... Все се чудя защо се е нарекъл Аномия. Не се ли очаква суперфен да вземе името на някой от героите? „Липса на морални ценности и отговорност към обществото.“ Някак странно е да бъде толкова неприкрит по този въпрос. Освен ако не е някой сърдит тийнейджър – добави тя с нова догадка. – Такова име би се харесало на тийнейджър, който е ядосан на света.

– Аргументите ти клонят към обсебен фен, не към личен приятел.

– Но не е обичайният фен, нали? Знае твърде много лични неща за нея, има достъп до вътрешна информация, което пък води към приятел... макар да подозирам, че Аномия не е бил задължително в пряк контакт с Джош и Еди – посочи Робин. Не може да има дълга верига от посредници все пак. Аномия научава нещата твърде бързо. Няма как да е приятел на приятел на приятел.

– И аз не мисля, че случаят е такъв – съгласи се Страйк.

И двамата седяха замислени, докато Страйк не наруши краткото мълчание.

– Тук определено се долавя и нотка на нарцисизъм. Аномия смята, че те трябва да ръководят анимацията. – Отново взе телефона си. – И това ни връща пак към Уоли Кардю. Бих казал, че той е тъкмо такъв надут егоист, който не би приел играта му да бъде критикувана, та макар и меко.

– Откъде знаеш толкова много за Кардю?

– Гледах една от програмите му по Ютюб – отвърна Страйк и я извика на мобилния си телефон. – Няколко часа след като бяха оповестени имената на Ледуел и Блей като жертвите на нападението с нож, Уоли и помощникът му Ем Джей пуснаха лайвстрийм, по време на който Уоли измъкна окървавен нож изпод бюрото си ей така, на шега. Беше просто доматен сос.

– Много духовито – коментира студено Робин.

– „Бисквитки“ – съобщи Страйк, като намери каквото търсеше. – Това е програмата, заради която е уволнен. Нея не съм я гледал.

Страйк се огледа, за да се увери, че няма никой наблизо, който да ги чуе, после обърна телефона на една страна, подпря го на чашата си с бира, тъй че Робин също да може да гледа, и натисна на начало.

Уоли и Ем Джей стояха един до друг край маса с продукти за приготвяне на сладкиши и голяма купа за смесването им. Русият Уоли беше дългокос, а Ем Джей бе кръглолик и малко по-неспретнат, отколкото в програмата, гледана от Страйк в деня след нападението с нож. И двамата бяха препасани с готварски престилки и носеха съответни шапки.

– Здравейте бе! – изрече Уоли с писклив глас. – Днес си имахме работа със смуглики и мукфлуки, дето твърдят, че сме пускали гадни расистки шеги и че сме фашистки мукфлуки! – Той се върна към нормалния си глас. – Така че този път ще правим печива, ще сме кротки. – Вдигна към Ем Джей пакет брашно. – Това кашер ли е?

– Халал е – отвърна Ем Джей.

– Ами то е едно и също, нали?

– Не, мой човек – засмя се Ем Джей, – това е...

– Не бъди смуглик бе – възкликна Уоли с фалцет. – Играй играта бе!

Ем Джей се разсмя, а Уоли обърна пакета с брашно и енергично го изсипа в купата, като разсипваше наоколо и вдигаше облаци във въздуха.

– Добавяме и хубаво масло кашер – каза Уоли и вдигна високо пакетче с нарисувана на него с черен маркер звезда на Давид. Пусна го неотворено в купата, после взе кутия с мляко.

– Слагаме и... това кашер ли е? Кравите кашер ли са бе?

– Кравите да... май в индуизма бяха свещени, а? – попита Ем Джей.

– Кои са тия, дето смятат кравите за свещени? Тези хора са мукфлуки до един – отсече Уоли, изля млякото в купата, като се погрижи да опръска Ем Джей, а той се дръпна назад със смях.

– Яйцата също са кашер, вижте, добри са. – Уоли ги показа пред камерата. Също като върху пакетчето с масло и на тях бе изрисувал звездата на Давид. Метна ги със засилка в купата с явното намерение да оклепа възможно най-много Ем Джей със сместа.

– Ето на, сега стана хубаво бяло момче, Ем Джей – изрече Уоли с гласа си на Дрек, а Ем Джей, който едновременно се смееше и кашляше, бършеше брашното от лицето си.

– И така, смесваме ли, смесваме. – Уоли грабна лъжица и зап­рати още от лепкавата маса към Ем Джей. – Пеем си „Абанос и слонова кост, между тях хвърлен е мост“[3].

– Стига, човеко, престани! – продължаваше да се смее Ем Джей, но и се мъчеше да се опази от сместа, която Уоли мяташе по него.

– Вижте каква хубава смес забъркахме бе! – викна Уоли.

Видеото премина на кадър с Уоли и Ем Джей, пред които на масата имаше топка сурово тесто за бисквити. Ем Джей бе изцяло покрит с брашно, а Уоли – съвсем чист.

– Сега го сплескваме този мукфлук – каза Уоли, взе точилка и стовари единия ѝ край върху тестото. – После изрязваме мукфлука на парченца смуглик. – Взе формичка за сладки във форма на човече и я притисна към тестото.

Видеото отново прескочи на кадър с няколко редици човечета от тесто, всяко с изрисувана на него звезда на Давид, някои с ярмулки и пейси.

– О, не – изпъшка Робин, досетила се накъде отива всичко това. Лицето на Страйк беше безизразно.

– Сега пъхваме смугликите във фурната и я засилваме, засилваме, засилваме – нареждаше Уоли с фалцета си.

Кадърът се смени с нов, където Уоли пъхаше тавата във фурната, а после с анимирана ръка, завъртаща копчето за градусите на „адски горещо“, след това пак с Уоли и Ем Джей, застанали пред масата със скръстени ръце. Уоли се обърна към Ем Джей и попита с нормалния си глас:

– Гледа ли мача в събота?

– Да, Дрогба заби хубав гол – също тъй сериозно отвърна Ем Джей.

– Видя ли какво направи Фулър?

– Да – кимна Ем Джей. – Хич не беше гот да му стъпи на топките.

Настъпи пауза, през която двамата младежи барабаняха с пръсти по ръцете си.

– Според теб бисквитките дали са готови? – обърна се Уоли към Ем Джей.

– Може би да – отвърна Ем Джей.

Уоли погледна часовника си.

– Да им дадем още малко време.

Видеото премина в черен екран с надпис „1 час по-късно“, после пак се появиха Уоли и Ем Джей, застанали пред фурната, от която се извиваше черен пушек. Те продължаваха да си бъбрят, сякаш не го забелязваха.

– ...изведох баба си на разходка – казваше Уоли.

– Много красива постъпка, мой човек.

След кратко мълчание Уоли заяви:

– Трябва да са готови вече.

Отвори фурната и се разкашля.

Видеото премина към кадър в близък план на обгорелите до неузнаваемост бисквити, после към едър план на Уоли и Ем Джей, държащи почтително готварските си шапки със запалени зад гърба им свещи в менора. Страйк натисна на пауза и погледна към Робин.

– Не ти е смешно, а?

– На коя планета това минава за сатира?

– Очевидно сме твърде тъпи да схванем деликатната ирония. Между другото, забелязах, когато гледах лайвстрийма му вечерта след нападението с нож, че някои от феновете на Уоли носят числото осемдесет и осем след имената си. Като се съберат на едно място шегичките, свързани с Холокост, крайнодесните последователи и връзката с Мастиленочерно сърце...

– Става пределно ясно защо MI5 имат въпроси по случая – довърши Робин.

– На теб ти става ясно. От друга страна, Кардю може и да не знае, че е привлякъл фенове неонацисти. Има вероятност да си мисли, че след като най-добрият му приятел е кафяв, няма как да е расист – добави Страйк и взе халбата си.

– Знаеш ли, ако Уоли е Аномия и е бил рекрутиран в Разполовяване, след като е направил играта...

– Преминаването от фен към преследвач се обяснява, да – каза Страйк. – Когато преглеждаш акаунта на Аномия в Туитър, обърни внимание на индикации какви може да са политическите му пристрастия. От MI5 сигурно са проверили, но се съмнявам, че ще споделят изводите си с нас.

Робин си нанесе нова бележка.

– Ако не става дума за член на Разполовяване обаче – отбеляза Страйк, – оставаме си с въпроса защо тези двама създатели толкова държат да запазят анонимността си. Човек би помислил, че са горди с играта си, ако действително са двама хлапаци, които го правят за развлечение. Ричард Елгар каза, че според него, ако на Аномия му падне маската, това ще му навреди и аз съм склонен да го допусна, но защо именно ще му навреди? Защо не иска да обере лаврите?

– Аномия един вид обира лаврите – посочи Робин. – Има петдесет хиляди последователи в Туитър и интересът към действителната му личност е голям. Това вероятно подхранва егото му.

– Така е, но ти чу какво каза Елгар: ако са се разкрили в началото, това би им осигурило действителен принос във франчайза, тъй че защо не са го направили? А и тази липса на парични печалби от играта ме озадачава.

– Е, причината я знаем – възрази Робин. – Би било нарушение на авторското право да печелят от героите на други автори.

– Вярно, но аз го разглеждам от друг ъгъл. Аномия и Морхаус са прекарали години да работят върху играта, без да печелят нищо от нея. Това предполага хора с много свободно време и без особена нужда от пари. Някой друг ли ги издържа? Родители? Данъкоплатци?

– Може да имат собствен бизнес или да са на почасова работа – предположи Робин. – Така имат осигурени приходи, а това е само хоби.

– Но ако Аномия работи, то в работата си трябва да има достъп до интернет и до използване на телефона когато си поиска. При това положение приятелят на Еди, онзи... – Страйк погледна в бележките си за името – ...онзи учител Филип Ормънд някак не се вписва.

– Той всъщност никога не е бил сред вероятните кандидати, нали? – каза Робин. – Откъде накъде приятелят ѝ ще иска да я прес­ледва онлайн? Бездруго още не са били заедно, когато Аномия е стартирал играта. Тогава е ходела с Джош.

– Не е чудо невидяно хора да играят номера онлайн на най-близките и скъпите си хора, дори някой да се среща в реалния живот с човек, без да осъзнава, че са общували онлайн – изтъкна Страйк. – Но съм съгласен, че Ормънд е слаба вероятност. От друга страна, той би могъл да ни каже с кого е била близка Еди, с кого би могло да е споделяла освен хората, за които вече имаме сведения. И така – Страйк отново хвана химикалката си, – аз ще се свържа с Ормънд, Катя Ъпкот и онази сестра от приемното семейство Катриона. В краткосрочен план – продължи той – ще поставим под наблюдение Себ Монтгомъри и Уоли Кардю...

Телефонът на Робин иззвъня.

– Боже мой, това е брокерът – възкликна Робин, внезапно изпаднала в паника и отговори: – Здравей, Анди?

Страйк наблюдаваше как изражението на Робин се промени от напрегнато във въодушевено.

– Сериозно ли? О, това е фантастично! Благодаря ти!... Да!... Да, без съмнение!... Кога? Не, устройва ме... Добре... Непременно... Много ти благодаря!

– Лоши новини ли? – попита Страйк, когато Робин остави телефона си сияеща.

– Получих апартамента! Олеле... Знаеш ли какво, ще взема да обърна едно питие. Тази вечер не съм на работа.

– Аз ще ти донеса – каза Страйк, но Робин беше станала вече. Докато се измъкваше покрай масата, импулсивно се наведе и прегърна Страйк, а косата ѝ се разсипа върху лицето му и той помириса парфюма, който ѝ бе взел за трийсетия ѝ рожден ден.

– Прощавай, ама толкова съм радостна. Това напълно ще промени живота ми!

– Няма защо да се извиняваш – каза Страйк и я потупа по ръката, когато тя го пусна. Робин отиде на бара, а Страйк, като осъзна, че се е ухилил глуповато, съзнателно потисна усмивката си. Още усещаше топлото тяло на Робин, притиснало се за кратко към неговото.

20

Чатове между петима от осемте модератори

на Играта на Дрек

<Модераторски канал>

<19 март 2015 г. 18: 25 ч.>

<Присъстващи: Аномия, Хартела>

>

Аномия: Все така огромен брой хора се опитват да влязат в играта.

Хартела: Наистина ли?

>

<Червей28 се присъединява към канала>

>

Червей28: Имах адски гаден ден.

>

<Вайлпекора се присъединява към канала>

>

Вайлпекора: Някой от вас да е в Туитър в момента?

Хартела: Не, защо?

>

Вайлпекора:

#ТечениеЕксхумирайтеЛедуел

Аномия: Да, видях го. Не е забавно.

Вайлпекора: Аз пък мислех, че ще се спукаш от смях.

Аномия: Не я искам ексхумирана.

Вайлпекора: Да не си развил съвест, братле?

Аномия: Искам я да си седи където е и да гние. Сега трябва да се концентрираме върху чичо Грант.

>

<Духче1 се присъединява към канала>

>

Духче1: Някой от вас да е в Туитър в момента?

Вайлпекора: Тъкмо за това си говорехме. Аз го намирам адски смешно, но Аномия – не.

Духче1: Как ще е смешно, ужасно е. Ами ако близките ѝ го видят?

Аномия: Тя винаги ни е казвала, че няма семейство.

Хартела: Съгласна съм с Духче1. Ужасно е.

Аномия: Не приемам нови молби, докато бройката не спадне. Нека на ченгетата им омръзне.

Духче1: За какво говориш?

Аномия: Получаваме по сто нови молби на ден. Вероятно от полицията. Тъй че не приемам нови хора.

Вайлпекора: Браво на теб, приятел.

Духче1: Ако са от полицията, могат да ни хакнат.

>

<Отворен е нов частен канал>

<19 март 2015 г. 18: 30 ч.>

<Хартела кани Аномия>

>

Хартела: Нали не говориш сериозно, че полицията се опитва да влезе тук?

>

>

>

Вайлпекора: Не. Очаква се Морхаус да ни е направил непробиваеми.

Духче1: Той къде е всъщност? Мислех, че модерира тази вечер.

Вайлпекора: Вероятно е зает да опложда Хартиенобяла някъде.

Червей28: Хартела му пое смяната, защото имал някаква работа.

Вайлпекора: Така де, работи я. Не го обвинявам. Тя е разкошна.

Духче1: Ти откъде знаеш?

Вайлпекора: Това е секретна информация.

Духче1: Трябва да вървя.

>

<Духче1 напуска канала>

>

Вайлпекора: Ама че педалче е тоя.

Червей28: Не говори така.

Вайлпекора: Може ли да те попитам нещо, Червей?

Червей28: Какво?

Вайлпекора: Защо поставяш интервал пред всеки препинателен знак?

Червей28: Какво?

Вайлпекора: Къде си ходил на училище?

>

<Червей28 напуска канала>

>

Вайлпекора: Много ти здраве.

Хартела: О, Вайл, трябваше ли да го правиш?

>

<Аномия се присъединява към канала>

>

Аномия: Логиката го подсказва.

Хартела: Защо?

>

>

Аномия: Вероятно за да разберат дали някой от нас е убил Ледуел. Уплаши ли се?

Хартела: Че защо да се плаша?

Аномия: Заради досието, което си отнесла на Блей, доказващо, че аз съм Ледуел.

>

Хартела: Кой ти каза?

Аномия: Хартиенобяла казала на Морхаус, а той каза на мен. Не е проблем. Разбрах се с ЛордДрек и Вайл. Разбираема грешка.

Хартела: Очаквах да побеснееш.

Аномия: Не, забавно е дори. И не забравяй хубавата част.

Хартела: Коя е тя?

Аномия: Лакомата Ледуел е мъртва.

Хартела: Боже мой, Аномия, не си прави такива шеги.

Аномия: Все пак мисля, че трябва да увеличиш процента на хонорара ми като извинение. Защото, да си го кажем направо, без мен сте заникъде.

Хартела: Трябва да говоря с П.

Аномия: Ами направи го.

<Хартела напуска канала>

21

– Бас на десетачка, че са решили да не допускат нови участници в Играта на Дрек, защото смятат, че са наблюдавани от полицията – каза Страйк на Робин, когато пътищата им се пресякоха в офиса един четвъртък по обед, три седмици след като бяха поели случая с Аномия.

– Да, няма да се хващам на този бас – отвърна Робин, която дояждаше сандвича си до партньорското бюро с отворен пред нея на екрана акаунта на Аномия в Туитър.

Въпреки многобройните опити на Страйк и Робин да влязат в играта все така се срещаха с анимирания Харти, който вдигаше рамене и ги съветваше: „Опитайте пак по-късно бе!“. За момента единствената им надежда да изключат било Себ Монтгомъри, или Уоли Кардю беше Аномия да пусне пост в Туитър в момент, когато някой от двата обекта бе под наблюдение и не използваше дигитално устройство. Това беше, меко казано, неудовлетворителна ситуация.

– Накъде си тръгнал? – попита Робин, тъй като Страйк, току-що струпал разписки и касови бележки пред Пат, не свали палтото си.

– След петнайсет минути трябва да сменя Дев – отвърна той и погледна часовника си. – Най-вероятно ще проследя Монтгомъри до поредния нашумял сред хипстърите бар. Впрочем снощи изгледах два епизода от анимацията. Реших, че така е редно, та да разбера какво, по дяволите, разследваме.

– И как ти се стори?

– Пълно безумие – отвърна Страйк. – Какво всъщност представлява този Дрек?

– Надали дори Джош и Еди са знаели – промърмори Робин.

– Как върви при теб? – попита Страйк и посочи към приноса на Аномия в Туитър.

– Има някои интересни моменти – отговори Робин, – но нищо съществено дотук.

– Скоро ще трябва да направим подробно сверяване на наученото – каза Страйк. – Между другото, Филип Ормънд може да се срещне с нас следващия четвъртък. Бил е в Ирландия за училищната ваканция.

– Чудесно. Катя Ъпкот върна ли ти обаждането?

– Не – отговори Страйк. – Говорих с мъжа ѝ, който ми каза, че посетила Блей в болницата, и звучеше доста вкиснат от това. Не ми се е обаждала. Мисля днес следобед да я подканя отново. Е, забавлявай се с Туитър.

Априлският ден беше слънчев и кратката разходка до Нюман Стрийт даде време на Страйк да изпуши цигара. Като видя шефа си, Шах тръгна надолу по улицата, без да му проговори, от което Страйк отсъди, че обектът им все така оставаше в сградата с пищен графичен дизайн в основни цветове на двойните стъклени врати.

Страйк тъкмо се чудеше дали да не се настани в удобно разположеното насреща заведение и да си поръча кафе, когато стъклените врати на офис сградата се отвориха и отвътре излезе Себ Монтгомъри.

Изглеждаше точно като още сто млади мъже по улиците на Фицровия в този обеден час: среден на ръст, кльощав, със спретнато подстригана брада, тъмна коса, дълга на темето и обрана с машинка над слепоочията, досущ като прическата на Уоли Кардю. Облечен бе изцяло в черно с фланелка, яке бомбър, джинси и маратонки. Себ носеше чанта на дълга каишка, преметната през рамото, държеше телефон в ръка и в момента пишеше на него. Страйк автоматично провери акаунта на Аномия в Туитър и той не бе активен.

Стори му се, че долавя релаксираност у Монтгомъри, сякаш работният му ден бе приключил, макар да бе още едва два часът. Подозрението се потвърди, когато, вместо да се отбие в някое от заведенията за хранене наоколо, Монтгомъри влезе в метростанцията на Гудж Стрийт. Страйк го последва, като спазваше дистанция.

Детективът скоро разбра, че Монтгомъри не си отиваше у дома, защото се качи на Северната линия. Страйк се качи в същия вагон, нарочно остана прав в ъгъла и се загледа в отражението на Монгомъри в тъмното стъкло. Младият мъж седеше с раздалечени колене и по този начин блокираше местата за сядане от двете си страни. Очевидно играеше някаква игра на телефона си и от време на време вдигаше поглед. Когато наближиха станция Хайгейт, Монтгомъри пъхна телефона в джоба си, отново преметна през рамо чантата си и се отправи към вратите.

Страйк пусна група от четири млади жени да мине пред него на ескалатора, тъй че да не е прекалено близо до обекта си. Когато стигна до нивото на улицата, телефонът завибрира в джоба му. Баркли беше пратил съобщение.

Кардю се отправи на север. Вероятно към Хайгейт.

Монтгомъри беше излязъл от метростанцията, но бе стигнал само до висок, преждевременно оплешивял млад мъж, застанал точно отпред. Облеклото на непознатия беше безлично, също тъй подходящо за мъж над петдесет, както и за такъв, наближаващ трийсетте, какъвто бе той според Страйк. С Монтгомъри си стиснаха ръцете, като и двамата се чувстваха някак неловко, макар явно да се познаваха, защото Страйк дочу фрази като „Как я караш?“ и „Отдавна не сме се виждали“. Детективът остана вътре в метростанцията, тъй като беше очевидно, че Монтгомъри и непознатият младеж чакат трети човек да се присъедини към тях. Не се искаше нечувана прозорливост, за да се досети кой беше той.

Вече сме на метростанцията – прати той съобщение на Баркли. –СМ е тук и чака УК. Предлагам да се срещнем и да ги проследим в тандем.

Изминаха двайсет минути и Монтгомъри и неизвестният му събеседник бяха изчерпали всичко, което можеха да си кажат, когато се появи Уоли Кардю, облечен в джинси и фланелка с надпис „Зарежи спокойствието, умри в битка и попадни във Валхала“. Като видя Монгомъри и другия мъж, изрече високо с фалцета си на Дрек:

– Ей ги двамата мукфлуки! – при което те се засмяха, но Страйк забеляза сянка на напрежение у по-високия. Монтгомъри отвърна на сложното хип-хоп здрависване на Уоли, но другият човек не успя и това предизвика още разчупващ леда смях. Тримата поеха по улицата, а Баркли се показа от прикритието си.

– Шерлок Холмс, предполагам – измърмори Баркли на Страйк.

– А ти трябва да си надареният шотландец – не му остана длъжен Страйк. – Да вървим, а?

Тръгнаха след обектите си, които се бяха отдалечили вече на двеста метра и вървяха в явно предварително уговорена посока.

– С какво се занимаваше Кардю? – попита Страйк.

– Знам ли? Цял ден не си беше показвал носа – отговори Баркли. – Може би отиват да посетят местопрестъплението. Гробището наблизо ли е?

– Не е далеч – отговори Страйк, като провери телефона си. – И вървят в точната посока.

– Кой е плешивецът?

– Нямам представа – отвърна Страйк.

Докато следваха тримата по-млади мъже, Страйк отново извика на екрана акаунта на Аномия. Нямаше нова активност: Аномия бе пуснал последния си пост малко преди единайсет този предобед, за да коментира терориста, поставил бомбата на Бостънския маратон.

Аномия @АномияГейммастър

Ха-ха. Майката на Джохар Царнаев твърди, че той

бил „най-добрият сред най-добрите“.

Да бе, сигурно си много горда с него, тъпа кучко.

10: 58 ч. 9 април 2015 г.

Тримата младежи, следени от Страйк и Баркли, тръгнаха по улица, застроена от двете страни с къщи в стил крал Джордж и накрая свиха към предния двор на голям, боядисан в бяло и със сводести прозорци пъб, носещ името „Червеният лъв и слънцето“, където бяха разположени дървени маси сред кашпи с храсти в тях. Сред кратка консултация решиха да седнат отвън. Високият плешив мъж влезе вътре да купи първите питиета. Страйк се настани на маса недалеч от обектите, а Баркли отиде в пъба за питиета. Единствените други, седящи в градината на бирарията, бяха възрастна двойка – мълчаха и всеки бе разтворил вестника си, а в краката им дремеше шпаньолът им Кавалер Кинг Чарлс.

– Вече почти съвсем е кубе, нещастникът – достигнаха до Страйк думите на Кардю, който не се стараеше да снижи тона си. – Последния път, като го видях, имаше поне малко останало за заресване.

Монтгомъри се засмя.

– Още ли си в това студио... за анимации ли беше?

– За дигитални ефекти – уточни Монтгомъри, чийто изговор издаваше принадлежност към средната класа. – Да.

– Да си изчукал нещо готино напоследък?

Възрастните собственици на шпаньола Кавалер Кинг Чарлс стрелнаха погледи към тях при този въпрос, после бързо ги върнаха обратно към вестниците си. Страйк намери поведението им за разумно.

Монтгомъри отново се засмя, макар и по-сдържано този път.

– Имам приятелка. Живеем заедно.

– Това пък защо ти е притрябвало? – с престорено възмущение възкликна Уоли. – Та ти си ми връстник!

– Ами... добре се разбираме с нея – отвърна Монтгомъри. – Аха, ето го Нилс.

Страйк погледна над телефона си, от който се преструваше на погълнат. Едър мъж с жълтеникава кожа, дълга руса коса и неспретната брадичка пресичаше пътя, насочил се към пъба. Новодошлият изглеждаше прехвърлил четиресетте години, носеше широка тъмнорозова риза, шорти с големи джобове и мръсни кубинки. Трябва да беше над два метра висок. До него вървеше момче, без съмнение негов син: и двамата имаха широки уста с извити нагоре ъгълчета и очи с надвиснали клепачи, които уподобяваха лицата им на маски. Макар и вече високо колкото Себ Монтгомъри, момчето имаше някак скоклива детинска походка, която подсказа на Страйк, че е по-малко, отколкото подсказваше ръстът му – вероятно на единайсет или дванайсет години.

– По дяволите – промърмори Уоли, – води проклетия Брам със себе си. Добре че поне Пез го няма.

– Нилс! – възкликна Монгтомъри, когато гигантът дойде до масата им. – Как е?

– Радвам се да те видя, Себ – усмихна се Нилс и се здрависа с Монтгомъри. Имаше много слаб акцент и като си припомни, че собственикът на артколектива Норт Гроув е холандец, Страйк разбра, че вижда тъкмо него в момента. – И теб, Уоли. Здравей, Тим! – изрече, когато високият плешив мъж дойде с три халби бира.

– Здрасти, Нилс – каза Тим, като остави бирата и се ръкува с него. – Здрасти, Брам.

Момчето игнорира Тим.

– Уоли? – възкликна развълнувано. – Уоли?

– Какво? – изгледа го въпросително Уоли.

– „Играй играта бе!“

– Браво, много добре – похвали го Уоли с неискрен смях.

– Гледам те в Ютюб!

– Тъй ли? – отзова се без ентусиазъм Уоли. Обърна се съм Нилс. – Пез няма ли да дойде?

– Не, имаше да работи нещо – отговори Нилс. – Или някого – добави, а Уоли и Себ се засмяха, докато Тим запази сериозно изражение.

Баркли се върна с безалкохолна бира за себе си и Страйк. Двамата детективи поведоха приглушено разговор с откъслечни реплики, докато продължаваха да слушат много по-шумните приказки на съседната маса сред групата, наблюдавана от тях. Мобилният телефон на Себ лежеше на масата до бирата му, докато тези на другите не се виждаха. Страйк държеше под око акаунта на Аномия в Туитър, който все така беше неактивен. Нилс отиде да си вземе питие, а Брам остана на масата и постоянно подвикваше знакови фрази на Дрек, без да забелязва растящото раздразнение на Уоли.

– „Дрек е самотнелик и отегченец! Всички сте смуглики! Играй играта бе!“

– Обожава Дрек – ненужно поясни Нилс при връщането си на масата, като подаде на Брам кока-кола, преди да завре гигантските си крака под масата. – И така, мисля, че трябва да вдигнем тост, а? За Еди... и за оздравяването на Джош.

Явно никой от тримата по-млади мъже не бе очаквал тост. Нещо повече, плешивият Тим се изчерви, сякаш някой бе изрекъл тежко сквернословие. Така или иначе всички пиха, след което Монтгомъри попита:

– Как е Джош, Нилс, чул ли си нещо?

– Да, снощи говорих с Катя. Праща много поздрави на всички ви. Плачеше. Парализирана е цялата му лява страна. – Нилс го демонстрира на собственото си тяло. – В дясната пък няма усещания. Това състояние си има име. Някакъв синдром.

– По дяволите – промърмори Монтгомъри.

– Направо ужасно – смотолеви Тим.

– Но има шанс да се подобри, Катя така каза – добави Нилс.

Синът на Нилс, който остана седнал само колкото да си изгълта кока-колата на един дъх, отново се изправи и се огледа за някакво занимание. Видя гълъб да кълве трохи от чипс на свободна маса и хукна към него с размахани ръце. След като птицата отлетя, Брам зърна заспалия шпаньол Кавалер Кинг Чарлс под масата и дръзко приближи до собствениците му.

– Може ли да погаля кучето ви? – попита с висок глас.

Когато най-сетне възрастната двойка си отиде, Брам се върна широко ухилен до масата и заяви на Уоли:

– Смугликът е разкаран!

Уоли го игнорира. Себ говореше тихо, вниманието на останалите трима бе приковано към него, а Страйк едва чуваше думите му.

– ...докато бях на работа – каза той. – Така че, естествено, им върнах обаждането и ги уверих, че естествено, съм готов да помогна, но предпочитам да не го правя от службата. Те се съгласиха, така че дойдоха у дома в събота сутринта.

– Колко време разговаряха с теб? – попита Тим.

– Около час.

– Може ли да ми вземеш нещо за ядене? Нилс?... Нилс?... Нилс, искам да ям нещо...

Ако Себ не беше замълчал заради прекъсването от страна на Брам, Страйк имаше чувството, че баща му можеше безкрайно дълго да се прави на глух. Нилс извади смачкана банкнота от джоба си и я подаде на сина си, който изтича вътре в пъба.

– И така – обобщи Себ, – в общи линии ме уведомиха, че Еди... Това е адски нелепо, но... Казаха, че според Еди аз съм бил Аномия.

– Мислела те е за Аномия? – повтори Нилс и изглеждаше изненадан.

– Да, онзи фен, който създаде онлайн играта с многото участници. Сигурно я помниш. Джош и Еди я мразеха.

– Не знаех, че се е кръстил Аномия – каза Нилс. – Това е странно.

– И на кого е казала, че ти си Аномия? – попита Тим.

– Не го споделиха. После ме разпитваха надълго и нашироко за акаунтите ми в социалните мрежи...

– Тя не беше намушкана в шибаните социални медии – намеси се Уоли. – Не знам защо така са се фиксирали върху това.

– Сигурно е заради онази неонацистка група – каза Себ. – Вероятно смятат, че Аномия е един от тях.

– А взеха ли ти нещо? – разтревожено се осведоми Тим. – Телефона или харддиска, или...?

– Не, слава богу – отвърна Себ. – Сещате се, че никой не иска да му ровят в харддрайва, нали?

Тримата мъже поклатиха глави, а Тим се засмя.

– Не, зададоха куп въпроси, показах им акаунта си в Туитър и се логнах пред тях, та да докажа, че е моят. Показах им и Инстаграм страницата си и им заявих, че това е цялото ми участие в социалните мрежи.

– А не те ли питаха къде си се намирал, когато са били... – подхвана Уоли.

– Да, питаха ме – отговори Себ.

– Боже, наистина ли? – възкликна Тим.

Брам се появи, придружен от барман, който държеше в ръка пакетче чипс.

– Нилс, обясних ти, не можем да продаваме на лица под осемнайсетгодишна възраст в пъба – каза мъжът.

– Ама той иска само чипс – изтъкна Нилс.

– Трябва да му го купи някой възрастен – заяви барманът, остави на масата пакетчето чипс и рестото и се прибра вътре, а раздразнението му подсказваше, че такъв разговор се е провеждал неведнъж. Брам се настани на пейката, отвори пакетчето и известно време яде мълчаливо.

– Е, ти представи ли им, така да се каже, алиби?

– Алиби – прихна леко Себ, сякаш можеше да омаловажи смисъла на думата с присмех. – Да, казах им, че имах среща с приятели, само дето бях объркал пъба.

– Еха, съмнително бе – подхвърли Уоли и Брам гръмко се разсмя.

– Усетих се, че съм на погрешното място, и после ги намерих. Не беше кой знае какво.

– А те проверили ли са го с приятелите ти? – попита Уоли.

– Да.

– Дявол го взел, не се шегуват – изпъшка Тим.

– За полицията ли говорите? – викна силно Брам.

Никой не го и погледна.

– А с теб как мина, Уоли? – попита Себ.

– Горе-долу по същия начин. Само че продължи доста повече от час.

– Питаха ли дали ти не си Аномия?

– Не, но ме попитаха знам ли кой е Аномия и все обръщаха темата към някакво Братство на нещо си.

– Мислех, че групировката се нарича Разполовяване.

– Не споменаха Разполовяване, говореха все за това шибано Братство – отвърна Уоли. – Обясних им, че никакъв брат не съм. „Да ви приличам на монах?“, попитах ги. После искаха да чуят за отстраняването ми от дублажа на Дрек и какво мисля за политиката на Еди.

– Ти какво им отговори? – попита Тим.

– Че за мен политиката е куп лайна. Те си го знаеха де – добави Уоли, в чийто глас вече се долавяше нотка на агресия. – Гледали бяха предаванията ми. Пратих ги да проверяват бойците за социална справедливост, защото те я искаха мъртва, не аз. Намерете копелето...

Усети се твърде късно, но Брам само се засмя.

– О, той е чувал какво ли не – изрече безгрижно Нилс.

– Ти си мукфлук грубиян – обърна се Брам към Уоли с фалцета на Дрек.

– Така де – продължи Уоли, – казах им: вървете намерете автора на Перо на правдата. Това виждали ли сте го? – попита той другите, които до един поклатиха глави. – На теб би ти харесало Перо на правдата – подхвърли Уоли към Тим с известна злоба. – Очевидно Червея е символ на трансфобия.

Усмивката на Тим изглеждаше принудена.

– Нима?

– Да.

– Хермафродити са, нали? Така че това побърква хлапетата с неопределен пол.

– А теб питаха ли те къде си бил в онзи следобед – поинтересува се Себ.

– Да. Отговорих им, че си бях у дома с баба ми и сестра ми. Те говориха с тях, потвърди се и дотам беше.

– Не искаха ли да знаят кога за последен път си видял Еди?

– Да – отвърна Уоли. – Казах им, че не съм я виждал, откакто бях уволнен, но ги осведомих, че с Джош се срещахме понякога.

– Наистина ли? – изненада се Тим.

– Да. Бяхме приятели преди онази шибана анимация все пак. А и Джош не искаше аз да си тръгна. Всичко беше нейно дело. Попитаха ме кога за последно съм видял Джош и аз им казах, че беше на Нова година. Бяхме на едно и също парти.

– О, така ли? – отново се учуди Тим.

– Да. Беше пиян-залян – изсмя се грубо Уоли. – Дърдореше за договор за филм и такива разни тъпотии.

– Катя спомена за филма снощи – обади се Нилс.

– Вече няма как да стане, нали? – подхвърли Себ. – След като Джош е...

– Не, мисля, че все пак ще стане – каза Нилс.

Тим погледна мобилния си телефон, явно не му хареса каквото видя и го прибра обратно в джоба си. В същото време Себ взе своя телефон, написа нещо набързо и пак го остави. Страйк провери профила на Аномия в Туитър. Все още нямаше нови постове. Двамата детективи продължаваха да имитират разговор, макар че четиримата мъже и момчето не проявяваха никакъв интерес към тях, нито се притесняваха, че някой може да чуе разговора им.

– Теб какво те питаха, Нилс? – поиска да узнае Тим. – Защо изобщо те потърсиха?

– Научили, че Джош бе отседнал за месец в Норт Гроув преди нападението.

– Сериозно ли? – ахна Уоли, също тъй изненадан като останалите.

– Да. Беше наводнил новия си апартамент и онзи под него. Бяха нанесени сериозни щети на конструкцията.

– Този глупчо – поклати глава Себ, но без злоба.

– Затова го пуснахме в някогашната му стая за известно време. Полицията се интересуваше за посещението на Ясмин и...

– Коя? – попита Себ.

– А, това сигурно е било след напускането ти – каза Нилс. – Тя им помагаше известно време, беше на почасова работа. Занимаваше се с пощата от фенове, водеше графика за интервюта, такива неща.

– Помня я – каза Уоли. – Една дебелана, нали? Еди и нея разкара.

– Да. Та така, Ясмин отишла в новия апартамент на Джош и като не го заварила там, накрая го откри при нас. Разговаряха, а после на Джош му влезе тази муха в главата, че Еди е...

В този момент отегченият Брам отново се изправи и започна да изстрелва фрази на Дрек колкото му глас държеше. Докато се оглеждаше за някакво развлечение, погледът му падна върху Страйк и Баркли.

– Дрек е самотнелик и отегченец! Дрек е самотнелик и отегченец! Дрек е самотнелик и отегченец!

Безмилостното крякане удави всичко, което Нилс говореше на тримата по-млади мъже. Трая около две минути, докато Нилс не млъкна на средата на приказката си, при което извади от джоба телефона си и го подаде на Брам. Той го грабна, седна отново и мълчаливо се залови да се забавлява с игра.

– И така – обобщи Нилс, – Катя каза, че Джош взел досието със себе си.

– Не са ли го намерили в гробището? – попита Себ.

– Не – отвърна Нилс. – Според тях нападателят го е взел. Както и телефона на Джош.

– По дяволите – изруга Себ.

– От полицията разпитваха ли Пез? – поинтересува се Уоли.

Нилс поклати глава. Тим отново извади телефона от джоба си и написа нещо на него. Страйк провери акаунта на Аномия в Туитър. Продължаваше да не е активен.

– Аз ще трябва да тръгвам – съобщи Тим.

– Изобщо не стигнахме до теб – протестира Уоли.

– Казах ви, не са ме търсили. – Тим вече се бе изправил. – Помислих си, че след като са дошли при вас, обикалят всички, свързани с Мастиленочерно сърце, но започвам да си мисля, че са имали други причини да говорят с вас тримата.

Идеята явно бе поуспокоила Тим.

– Беше ми приятно, че се видяхме – каза той и като зърна такси, добави: – Ще се опитам да го хвана. – С размахана ръка излезе бързо от бирарията.

Уоли, Себ и Нилс го гледаха как се отдалечава. Брам не вдигна очи от играта си. След като таксито потегли, Уоли каза:

– Винаги съм го смятал за малко сбъркан.

Себ се позасмя. Уоли погледна своя телефон и обяви:

– И аз трябва да тръгвам. Поздрави Мариам от мен, Нилс. Поне ѝ кажи, че никога нищо не съм подпалвал.

Думите му очевидно значеха нещо за Нилс, защото той се усмихна, после стисна ръката на Уоли.

– Себ, с метрото ли си?

– Не, мисля и аз да си хвана такси.

– Ами добре, довиждане тогава.

Уоли забърза по посока на метростанцията. Баркли го изчака да се скрие от поглед и едва тогава подаде ръка на Страйк, който я стисна.

– Радвам се, че се видяхме – изрече тихо Баркли. – Само че изобщо не изглеждаш като на снимката.

– Честно казано, тя беше на задника ми – отвърна Страйк, а ухиленият шотландец си тръгна и го остави сам на масата.

Себ отново пишеше нещо на телефона си. Страйк провери своя. Аномия още не беше пускал пост.

– Е, аз също ще тръгвам – каза Себ, като допи остатъка от бирата си и явно нямаше търпение да се махне. – Радвам се, че се видяхме, Нилс.

– Ще повървим с теб – каза Нилс, от което младият човек определено не се зарадва.

Страйк им даде кратка преднина, после тръгна след тях, решен да наблюдава Себ само докато се качи в таксито.

Себ спря едно на малкото кръгово кръстовище недалеч от пъба, като остави Нилс и Брам да продължат по Хампстед Лейн. Брам вървеше, вперил поглед в играта на телефона на баща си, и често се блъскаше в стълбове на уличното осветление, стени и хора. Страйк спря на тротоара и запали цигара. Все още бе средата на следобеда, имаше много време за убиване преди срещата си с Мадлин по-късно, може би достатъчно дори да отскочи до апартамента си, за да се изкъпе и преоблече – лукс, на какъвто не се радваше често. Канеше се само да допуши цигарата си и после да спре такси, когато погледът му попадна върху слаба млада жена, цялата облечена в черно. Вървеше забързано по отсрещния тротоар с притиснат към ухото си телефон, оглеждаше се наоколо, а в погледа ѝ се четеше отчаяние.

22

Момичето бе обзето от тъй очевиден смут, че мигом привлече вниманието на Страйк. Беше дребна, някъде около метър и петдесет висока и болезнено слаба, с изпъкнали ключици, видими дори през улицата. Косата ѝ, дълга почти до кръста, беше боядисана в синьо-черен цвят, а очите бяха очертани с черен молив, който изпъкваше на много бледата ѝ кожа. Въпреки че гърдите ѝ бяха съвсем плоски и бе толкова ниска на ръст, Страйк я прецени като около осемнайсетгодишна, защото на лявата ѝ ръка бе оформен половин ръкав от черни татуировки. Тънката ѝ черна блуза, дълга пола и кубинки изглеждаха евтини и износени.

Беше ясно, че човекът, на когото се опитваше да се обади, не отговаря. През минута тя почукваше с пръст телефона си и отново го вдигаше до ухото си, като продължаваше да оглежда улицата с безумен поглед. Накрая пое с бърза крачка в посоката, от която Страйк беше дошъл.

Страйк се обърна и последва момичето по срещуположния тротоар, като продължаваше да пуши. Почти бе стигнал до „Червеният лъв и слънцето“, когато тя претича през улицата с все така с долепен до ухото си телефон. Страйк забави ход, като я наблюдаваше как оглежда масите, по които имаше неколцина посетители, а после изтича вътре в пъба. Когато мина покрай Страйк, той можа да я види отблизо. Зъбите ѝ изглеждаха твърде големи за изпитото лице и той изненадан разпозна една от татуировките под лакътя ѝ: Харти, героя от Мастиленочерно сърце.

Вече определено заинтригуван, Страйк остана да чака на тротоара, защото имаше чувството, че онзи, когото момичето се опитваше да открие, не беше в пъба. И то се знае, тя излезе след по-малко от минута още с телефон до ухото, но без да говори. Постоя в нерешителност на тротоара няколко секунди, а Страйк се преструваше, че разглежда нещо на своя телефон. После момичето тръгна да се отдалечава от пъба, но вече по-бавно и създаваше впечатление, че не я вълнува в каква посока се движи, макар да не спираше да се опитва да се свърже с някого по телефона. Страйк подозираше, че насреща ѝ отговаря гласова поща, след което тя натискаше бутон явно за повторно избиране и пак долепяше телефона до ухото си.

Страйк продължи да я следва на разстояние от около двайсет метра. На китките ѝ подрънкваха евтини сребърни гривни. Лопатките на гърба ѝ бяха също тъй издадени като ключиците. Толкова беше слаба, че Страйк спокойно би могъл да обхване с длан ръката под рамото ѝ. Запита се дали не е анорексичка.

Докато Страйк вървеше след момичето по Хайгейт Хай Стрийт, собственият му мобилен телефон започна да вибрира в джоба и той го извади.

– Страйк.

– О, да, здравейте – прозвуча притеснен глас на жена от средната класа. – Обажда се Катя Ъпкот.

– Благодаря, че ми връщате обаждането, госпожо Ъпкот – каза Страйк, като продължаваше да следва облеченото в черно момиче. Толкова беше дребна, че той с неговия ръст от сто деветдесет и два сантиметра се чувстваше като неуместно агресивен преследвач, затова поизостана.

– Ужасно съжалявам, Иниго записал номера ви на бележника, но сбъркал една от цифрите, та все попадах на някаква нещастна жена, дето накрая толкова ми се ядоса, че реших да позвъня в агенцията ви и много приятен мъж на име Пат ми даде точния номер.

Страйк се подсмихна леко и отговори:

– Благодаря, че сте си направили труда. Доколкото схващам, знаете защо ви търся.

– За Аномия, да – каза тя. – Много се радвам, че Алън и Ричард ви привлякоха. Силно се надявам да откриете кой е той. Джош – гласът ѝ се повиши, когато изрече името му – е толкова разстроен... Знам, че са ви говорили за състоянието му... просто ужасно недоразумение. – На Страйк му се стори, че тя е напът да се разплаче. – И двамата толкова се радваме, че тъкмо вие се заемате. Четох на Джош статия за вас.

– Е, ние, разбира се, ще дадем всичко от себе си – каза Страйк. – Как е Джош?

– Той... – Гласът ѝ пресекна. – Много съжалявам... просто кош­марът е пълен. Той се държи много... много храбро. Парализиран е. Наричат го Синдром на Браун-Секард. Едната си страна изобщо не може да движи, а в другата няма усещания. Казват, че този вид парализа може да се подобри, и аз се опитвам... всички се опитваме да бъдем позитивни. Той иска да се срещне с вас. Успя да ми го каже днес следобед, но лекарите предпочитат да не бъде силно вълнуван все още, защото говори с голяма мъка, а темата за Еди просто го довежда до пълен стрес...

Тя изхлипа приглушено и Страйк предположи, че е закрила слушалката с длан.

Пред него младата жена в черно сви в парк. Страйк я последва.

– Простете... – изплака Катя Ъпкот в ухото му.

– Моля ви, не се извинявайте – каза Страйк. – Ситуацията е ужасна.

– Така е – разпалено потвърди тя, сякаш това бе най-дълбокото прозрение, изречено от някого в обкръжението ѝ. – Самата истина. Той... чувства се толкова ужасно заради Еди и задето я е обвинил, че е Аномия. Той ми продиктува писмо, което да пос­тавя в нейния... в нейния... ковчег. Казва колко силно съжалява, колко много е означавала тя за него... Той е на двайсет и пет! – изхлипа Катя без обяснение, но Страйк знаеше какво има предвид. Мъжът, чието тяло бе разкъсано на две при експлозията, отнесла половината от десния крак на Страйк, бе на същата възраст като Джош Блей.

– Простете, простете – избъбри Катя, като очевидно се мъчеше да се овладее. – Посещавам го всеки ден. Той си няма никого друг. Баща му е буйстващ алкохолик, а приятелите му... Ами нормално за възрастта им, до един са изплашени от случилото се. И без това лекарите държат засега да има спокойствие.

– Е, аз, разбира се, не искам да го притеснявам, докато лекарите не преценят, че той е в състояние да говорим – каза Страйк, – но много ми се иска да обсъдим нещата с вас, предвид че сте поз­навали Джош и Еди от самото начало на Мастиленочерно сърце. Интересува ме кой е бил близко до тях, защото, както знаете, Аномия явно разполага с изобилие от лична информация за Еди.

Момичето продължаваше да върви по павираната алея през средата на парка с долепен до ухото ѝ телефон.

– То се знае, да, ще помогна с каквото мога – каза Катя. – Еди постоянно се местеше, преди да се нанесе в Норт Гроув. Имаше много бивши съквартиранти и хора, с които е работила. Ще ви съдействам с всичко, което ми е по силите. Обещах на Джош да го направя.

– Дали ви устройва другата седмица? – попита Страйк.

– Другата седмица става, да, но... Алън сигурно ви е казал, че работя от дома си – каза Катя. – Дали ще ви е удобно да се видим в кафе, а не у нас? Защото мъжът ми е болен и предпочитам да не го безпокоя.

– Няма проблем – отвърна Страйк. – Къде ще е добре за вас?

– Ами ние сме в Хампстед. Да не ви е твърде далеч?

– Съвсем не – каза Страйк. – В четвъртък ще бъда във вашия район, за да говоря с Филип Ормънд. Сещате се кой е, нали?

– Да, знам кой е Филип.

– Имам среща с него в шест часа в пъб близо до училището, където преподава. Може ли да разговаряме с вас същия следобед, преди да се видя с Филип?

– Четвъртък... четвъртък – промърмори тя и Страйк чу разлистването на страници. Предположи, че Катя е от онази рядка порода хора, които още водеха дневници на хартия. – Да, в четвъртък мога. Обикновено следобед посещавам Джош, но знам, че той ще предпочете да разговарям с вас.

Споразумяха се за час и конкретно кафе в Хампстед, после Катя отново му благодари, че е поел случая, с вече малко пресип­нал глас и разговорът приключи.

Момичето пред Страйк все така вървеше и се мъчеше да се свърже с някого по телефона. Страйк отново влезе в Туитър. Нямаше нови постове от Аномия.

Вече усещаше парене в ампутирания си крак въпреки подложката между него и протезата. Този следобед му се бе отворило твърде много непредвидено ходене. Страйк не отделяше поглед от лявата ръка на момичето и любопитните татуировки. Трябва да ѝ бяха стрували сериозна сума, помисли си, но ако разполагаше със стотици лири, които да пръсне за татуировки, защо тогава дрехите ѝ бяха тъй вехти и евтини?

Внезапно момичето спря. Най-после говореше по телефона и изглеждаше силно развълнувана. Отклони се от средата на алеята и седна на празна пейка с приведена глава и длан, заслоняваща очите ѝ. Страйк премина на тревата, където му бе трудно да се движи с протезата си, и се престори на погълнат от собствения си телефон. Уж безцелно се приближи до мястото, където седеше тя, така че да може да я чува.

– ...но толкова ли не можа просто да ми кажеш? – говореше тя с подчертан йоркшърски изговор, което му дойде като изненада. – Как мислиш, че се почувствах, когато научих от нея, че ще се виждаш с Нилс?

Последва дълго мълчание, през което очевидно човекът насреща говореше нещо.

– Но защо все пак? – настоя момичето от Йоркшър. Гласът ѝ пресекна, но за разлика от Катя, тя не направи усилие да прикрие пред събеседника си, че плаче. – Защо?

По време на новото продължително мълчание раменете на момичето се тресяха и тя издаваше задавени звуци. Мина младеж с нахлупена качулка на суитшърта и изгледа плачещото момиче без следа от съчувствие.

– Добре, но тогава защо да не можеше и аз да присъствам?... Но те нямаше защо да знаят... Защо...?

Нова пауза, после тя избухна.

– Ама когато ти потрябва, искаш да казвам, че съм била с теб, нали?

Тя скочи от пейката и отново закрачи, този път по-бързо отпреди. Страйк я последва, но изостана, защото трябваше да премине от тревата отново върху павираната алея. Тя говореше възбудено и жестикулираше с татуираната си лява ръка и той се досети, че вероятно още плаче, по любопитните погледи, които привличаше от разминаващите се с нея.

Вече наближаваше изхода на парка и Страйк за пръв път осъзна колко близо бяха до гробището Хайгейт. Паркът граничеше с него и той успяваше да зърне през дърветата отделни гробове вляво. Обектът му излезе от парка и свърна по улицата вляво. Когато я настигна, вече успяваше да чуе откъслечни фрази – тя явно бе толкова разстроена, че не я беше грижа кой я чува.

– Нямах предвид това... Не съм те заплашвала... Но защо все пак?... вечните извинения... ще работиш довечера... Не, ама защо?

Човекът, с когото тя говореше, явно затвори. Момичето спря пред самата внушителна неоготическа постройка, оформяща входа към гробището, и Страйк също забави крачка, като пак се правеше на силно заинтересован от телефона си. Тя изтри очите си по детински с ръката си над китката, после се поколеба с поглед към входа на гробището вдясно и той отново я видя в профил. С това бяло хлътнало лице, големи зъби и обрамчени в черно очи имаше образ на самата смърт. Дългата боядисана черна коса, татуираната ръка и евтиното черно облекло бяха в странна хармония с мястото: тя беше съвременно момиче, но в същото време и от готическо-викторианския период, опечалено дете с нейната развяна черна пола, взиращо се към гробовете. Като се преструваше, че пише съобщение, Страйк ѝ направи няколко снимки, докато стоеше неподвижна с очи към гробището, преди отново да закрачи.

Следва я още около двайсет и пет минути, докато тя стигна до Джънкшън Роуд, дълга и оживена улица. Младата жена вървеше покрай магазини и офиси, докато най-после зави по Бруксайд Роуд и изчезна през странична врата, водеща към горния етаж на ъглов магазин с неправилна форма. Прозорците изглеждаха мръсни. Помежду тях имаше табела, рекламираща брокер за жилища под наем.

Страйк снима с телефона си сградата, после се обърна към улицата и се огледа за такси. Мястото, където отрязаният му крак се опираше в протезата, беше болезнено и той реши, че предпочита да хапне бургер пред това да се върне до къщи, за да се изкъпе и преоблече, тъй като в избрания от Мадлин бар надали предлагаха нещо повече от ядки.

Минаха десет минути, преди да открие закусвалня. Седна и изръмжа от облекчение, когато отне тежестта от протезата си, лапна голям залък от чийзбургера си и се опита за стотен път да влезе в Играта на Дрек. Също както и преди се появи малкото анимирано черно сърце, усмихна се, вдигна рамене и го посъветва да опита пак по-късно.

Страйк отхапа отново от бургера и влезе в Туитър, за да провери дали Аномия е имал да каже нещо.

Постът се появи, докато Страйк ядеше от картофките си.

Аномия @АномияГейммастър

Ако бог е имал предвид да сме жалостиви,

защо е направил плачещите хора да изглеждат

толкова грозни?

17: 14 ч. 9 април 2015 г.

23

<Модераторски канал>

<9 април 2015 г. 19: 32 ч.>

<Присъстват: Хартела, Духче1, Червей28>

>

Хартела: ЛордДрек появявал ли се е?

Духче1: Не съм го мяркал. Защо?

Хартела: Просто се чудех.

Духче1: Аномия още ли не пуска нови хора?

Хартела: Не пуска.

<Морхаус се присъединява към канала>

Морхаус: Няма ли го Аномия?

Хартела: Беше тук преди половин час, после изчезна.

Морхаус: Да, обадих му се по телефона и говорихме.

Духче1: Леле, това е като да имаш телефонния номер на Господ.

Червей28: Стига бе.

Морхаус: ЛордДрек и Вайлпекора влизали ли са?

Хартела: Не съм виждала нито един от двамата днес. Защо?

Морхаус: Защото ми писна да чакам Аномия да ги изрита.

Хартела: Морхаус, те не са от Разполовяване, колко пъти да ти го казвам?

Червей28: Може и да са.

Хартела: Не ставай глупава.

>

<Червей28 напуска канала>

Духче1: Хартела, престани да я наричаш глупава! Без друго е комплексирана на тема правописа си и какво ли не още.

>

<Хартиенобяла се присъединява към канала>

>

Духче1: Крайно време беше. Не можех да си тръгна, докато ти не се появиш. Нареждания на Аномия. Това, че си любимка на Морхаус, не означава, че можеш да се включваш и изключваш когато ти скимне.

<Духче1 напуска канала>

Хартиенобяла: Какво му става?

Хартела: Не обръщай внимание, ревнува.

Хартиенобяла: Защо?

Хартела: Защото с Морхаус се сближихте. Не му харесва това. Почти сигурна съм, че е гей.

<Отворен е нов частен канал>

<9 април 2015 г. 19: 35 ч.>

<Аномия кани Морхаус>

<Морхаус се присъединява към канала>

>

>

Аномия: Казах ти след последния път, мамка му. Никога вече не ми звъни у дома.

Морхаус: Не искаш да говориш тук за това с мен, затова ти се обадих. Ако отново не искаш да го обсъждаме тук, пак ще ти се обадя.

Аномия: Не можеш да ми звъниш по стационарен телефон. Дума да не става.

Морхаус: Направих го от телефонна кабина. Изпадаш в параноя.

>

>

Аномия: Да бе, от телефонна кабина в К*******

>

Хартиенобяла: О, това не го знаех.

Хартела: Червей28 също така изфуча и се махна преди малко. Много е чувствителна.

Хартиенобяла: Всички си имаме своите комплекси.

Хартела: Знам, но тя е просто нелепа. По-добре да се върне, че до 9 трябва да изляза оттук.

>

Хартела: Всъщност не е зле да вразумиш малко Морхаус.

>

Хартиенобяла: За какво?

Хартела: По повод ЛордДрек и Вайлпекора. Смята, че те са нацистки терористи.

Хартиенобяла: А ти сигурна ли си, че не са?

Хартела: По случайност знам, че няма как да са.

>

Хартиенобяла: Откъде?

Хартела: Просто от разговори, които съм водила с тях.

>

>

Хартиенобяла: Чакай, да не би да знаеш кои са?

Хартела: Не, разбира се.

>

<Червей28 се присъединява към канала>

>

Хартиенобяла: Здрасти, Червей х

Червей28: Здрасти, Хартиенобяла.

Морхаус: Може ли да зарежем тая детинска тъпотия *******?

Аномия: Какво искаш от мен? Казах ти, че ще проверя ЛордДрек и Вайлпекора. Още ги проучвам.

Морхаус: Минаха седмици.

>

Аномия: Толкова беше нужно, дотук са чисти. Ако открия нещо, ще ги разкарам.

Морхаус: Какво очакваш да откриеш? Качулка на Куклуксклан?

Аномия: Слушай, не мога да ги изхвърля без доказателство.

>

Морхаус: По дяволите доказателството. Знаеш как винаги съм намирал нещо смущаващо у Вайлпекора.

>

Аномия: Не са я убили те, ясно?

Морхаус: И как можеш да си толкова сигурен?

>

Аномия: Сигурен съм и толкова. Случайно знам, че изобщо не са били в близост до Хайгейт онази вечер.

Морхаус: Да му се не види, нима ги познаваш в истинския живот?

>

>

Аномия: Не, това би било нарушение на правило 14.

Морхаус: По дяволите, забрави правило 14, тук става дума за убийство. Начинът, по който убедиха останалите, че ти си

Хартела: Червей, не исках да те разстроя преди малко.

Червей28: Не си, но ми писна да ме наричат глупава и простачка.

Хартела: Кога съм те наричала простачка?

Червей28: Не ти, Вайлпекро. Не мога да го изпиша. Вечно ме заяжда и за пунктуацията ми.

Хартела: Не го прави насериозно. Това е просто шега.

Хартиенобяла: Само че не е смешна.

Червей28: Наистина не е.

Хартела: Добре, аз трябва да вървя. Ще се видим утре.

<Хартела напуска канала>

>

Хартиенобяла: Добре ли си, Червей?

Червей28: Да. Благодаря, че попита.

>

>

Хартиенобяла: Ако е някаква утеха за теб, не само ти имаш проблеми с другите модератори. Духче1 ме мрази.

Червей28: Не те мрази. Не точно. Той и Морхаус бяха много добри приятели, но се скараха.

Хартиенобяла: Кога е било това?

Червей28: Точно преди ти да станеш модератор. Нямам представа за какво е било.

>

Ледуел, напълно съвпада с метода на действие на Разполовяване.

Аномия: Чуй, ако разбера, че са от Разполовяване, отиват си.

Морхаус: Това обещание ли е?

Аномия: Какво искаш, да си преплета кутрето с твоето за гаранция? Казах, че ще ги проверя.

>

Аномия: Но са добри модератори, ако ще и да са нацисти.

Морхаус: Това шега ли беше?

>

Аномия: Нещо такова, да.

Морхаус: Оставам с впечатлението, че имаш причина да искаш да ги задържиш и не ми я казваш.

Аномия: Каква причина?

Морхаус: Може би и ти си в Разполовяване?

>

>

Аномия: Я бягай оттук бе. Не вдигам тост за бог Один с рог.

Морхаус: А кой вдига тост за Один с рог?

>

Аномия: Предполага се, че тия от Разполовяване. Падат си по нордически руни и такива тъпотии.

Морхаус: Много добре си информиран.

Аномия: Дявол да го вземе, това го прочетох в „Таймс“ като всички останали. Така или иначе, не си в позиция да ме назидаваш за морал.

>

Хартиенобяла: Не мога да си представя Морхаус да се кара с някого.

Червей28: Когато се наложи, умее да е суров. Много е ядосан, че ЛордДрек и Вайлпекорея още са тук.

>

>

Хартиенобяла: Да, знам, че е ядосан.

>

<Аномия се присъединява към канала>

>

Аномия: Да не клюкарствате зад гърба на шефа, а?

Хартиенобяла: Не клюкарстваме, просто си приказваме.

Морхаус: Хартиенобяла, може ли да поговорим?

Хартиенобяла: Да, разбира се.

Аномия: Хаха.

Червей28: Какво става?

Аномия: Любовни разправии.

<Хартела се присъединява към канала>

Аномия: Чудех се къде си.

Хартела:Извинявай, аз съм идиотка. Видях погрешно времето на часовника, помислих, че е по-късно, отколкото е. Все още имам един час тук, преди да се оттегля.

>

>

>

Морхаус: Как да го разбирам това?

>

>

Аномия: Че съвсем оглупя покрай голите снимки на Хартиенобяла. Когато се заловихме с това, се споразумяхме да ги нямаме такива.

Морхаус: Откъде знаеш, по дяволите, че ми е пращала снимки? Нима шпионираш в частните канали?

>

>

>

>

>

>

>

>

Аномия: Не. Тя по погрешка ми прати снимка, предназначена за теб.

Морхаус: Не ти вярвам.

>

Аномия: Питай я.

Морхаус: Ще го направя.

>

>

<Морхаус напуска канала>

>

>

>

><Аномия напуска канала>

<Частният канал е затворен>

Аномия: Мислех, че Червея е единственият модератор със специални нужди.

>

<Червей28 напуска канала>

>

Хартела: О, боже, Аномия, едва се беше върнала, след като неволно я засегнах!

>

>

>

Аномия: Е, дано не остава дълго изключена. Предполага се да работи като модератор. Връщам се след 10 минути да проверя и ако я няма, ще бере ядове.

>

>

>

>

>

Хартела: Хартиенобяла?

>

Хартела: Не мога да модераторствам сама, отново имаме задръстване в логванията в Умуъл.

>

>

>

>

>

>

>

>

Хартиенобяла: След минута съм на линия.

<Отворен е нов частен канал>

<9 април 2015 г. 20: 04 ч.>

<Морхаус кани Хартиенобяла>

Морхаус: Трябва да те питам нещо.

>

<Хартиенобяла се присъединява към канала>

>

Хартиенобяла: Плашиш ме. Какво е станало?

Морхаус: Аномия твърди, че си му изпратила по погрешка снимка, предназначена за мен.

>

>

>

>

Хартиенобяла: О, господи.

Морхаус: Значи си го направила?

Хартиенобяла: Да.

>

>

>

>

Хартиенобяла: Не ти казах, защото помислих, че много ще се ядосаш.

Морхаус: По дяволите.

>

Хартиенобяла: Морхаус, ужасно съжалявам, но не беше някаква мръснишка снимка. Наложи се да кажа, че не е предназначена за него. Знам, че трябваше да съм по-внимателна. Страшно много съжалявам.

Морхаус: Няма нищо.

Хартела: Хартиенобяла, имам нужда да помогнеш!

>

Хартиенобяла: Казах ти, след минута съм там!

Хартиенобяла: Къде е Червея?

Хартела: Пак се изключи. Сега пък Аномия я обиди.

>

>

>

>

>

Хартиенобяла: Добре, къде ме искаш?

Хартела: Задръстване на логванията в Умуъл.

Хартиенобяла: Виждам го.

>

<Червей28 се присъединява към канала>

Хартела: Слава богу, че Аномия се връща скоро да провери дали си тук, Червей.

Червей28: Писна ми всички да си изкарват лошото настроение на мен.

Хартела: Няма такова нещо. Ела и помагай в Умуъл или всички ще загазим.

Морхаус: Спокойно, и аз мога да помогна.

>

<Аномия се присъединява към канала>

>

>

>

Хартиенобяла: Не е така. Сега той знае, че нарушаваме правило 14.

>

>

>

Хартиенобяла: Мислиш ли, че ще ми спре достъпа?

Морхаус: Не може да го направи еднолично. Нали помниш, че съм съавтор на играта? Просто не исках Аномия да знае за нашите отношения, защото има навика да обърква главите на хората. Той е маниак на тема контрол, не иска никой да поддържа връзка, невключваща него. Ако не си подмазвач като Хартела, биваш изритан. Задържах се толкова дълго само защото той има нужда от мен.

Хартиенобяла: Страшно много съжалявам, Морхаус.

Морхаус: Не, не се притеснявай. Коя снимка беше?

Хартиенобяла: Онази с розовата риза.

Морхаус: По дяволите! А каза, че не била мръснишка?!

Хартиенобяла: Не се виждат зърната на гърдите.

>

>

Морхаус: Господи, това ли е дефиницията?

Хартиенобяла: Ами да. Това и срамните части.

Морхаус: Небеса!

Аномия: Чудесно, всички са налице и в действие. Иначе някой щеше да пати.

Морхаус: Винаги се радваме на мотивационните ти речи.

Аномия: Oderint dum mentuant.[4]

>

>

>

>

Аномия: Хартела, забрани достъп на тоя тъпак Инки501.

Хартела: Защо?

Аномия: Постоянно разпитва хората какво знаят за мен.

Хартела: А, добре.

>

>

>

Хартела: Няма го вече.

>

>

>

Аномия: Хубаво.

Хартела: Аномия, има ли някакви новини за „Мавърик“ и за филма?

Аномия: Кое те кара да мислиш, че знам?

Хартела: Просто винаги пръв научаваш всичко.

Аномия: Хаха. Да, вярно е.

Хартела: Е, още ли възнамеряват да го правят, или какво?

>

>

>

>

>

Хартиенобяла: Миличък, отивам да модераторствам, че иначе Аномия ще ме погне.

Морхаус: Да, добре ххх

Хартиенобяла: Въздушни целувки.

>

<Морхаус напуска канала>

<Хартиенобяла напуска канала>

<Частният канал е затворен.>

<Отворен е нов частен канал>

<9 април 2015 г. 20: 08 ч.>

<Аномия кани Морхаус>

>

Аномия: Е?

>

<Морхаус се присъединява към канала>

>

Морхаус: Какво „Е?“?

>

>

>

Аномия: Попита ли Хартиенобяла дали лъжа за снимката?

Морхаус: Да. Хубаво, не си ме излъгал.

Аномия: Хубави цици, признавам го.

Морхаус: Я се разкарай.

Аномия: Сигурен ли си, че наистина е тя на снимката?

Морхаус: Да.

>

>

Аномия: Като му дойде времето, ще разкрия каквото знам в Туитър. Така че, боя се, няма да имаш възможност да съобщиш новината преди мен.

Хартела: Изобщо не питам с такава цел!

>

>

>

>

Аномия: Ще ми простиш, че не ти се доверявам докрай след последните събития, Хартела. Обикновено не вярвам на хора, които крият разни неща от мен. И преди някой да е изтъкнал, че крия собствената си самоличност, това е съвсем друго. Моят девиз е Splendid mendax.

>

Червей28: Какво означава това?

>

>

>

Аномия: Благородно неискрен. И най-забавното е, че се отнася и за съавтора ми.

>

>

>

<Морхаус напуска канала>

>

>

>

Аномия: Откъде? Видеочатове ли си правите?

Морхаус: Не е твоя работа.

>

>

>

Аномия: Значи не.

Морхаус: Теб какво те засяга?

>

Аномия: Въобще не ми пука. Просто съм загрижен за теб. Вярваш ли ѝ?

Морхаус: А защо да не ѝ вярвам?

>

>

>

>

>

>

>

Аномия: Защото такава е играта. В играта никой не казва кой е в действителност.

Морхаус: Говори за себе си.

>

>

>

Аномия: Говоря и заради двама ни. Или тя е видяла и твои снимки?

Морхаус: Разкарай се.

>

>

>

<Морхаус напуска канала>

>

<Аномия напуска канала>

<Частният канал е затворен>

24

Робин прекара следващия предобед да наблюдава апартамента на Шавливи пръсти, благодарна за топлия слънчев ден, защото носеше синята рокля, обличана последно за „Риц“. Тази вечер щеше да вечеря в луксозен ресторант на десет минути от офиса на Денмарк Стрийт с адвокатката Илза Хърбърт.

Илза, съученичка на Страйк от началното училище, се бе омъжила за Ник, друг съученик на детектива от училище в Лондон. Робин също се бе сближила с тях, защото живя цял месец в стаята им за гости, след като напусна бившия си съпруг. Не беше се виждала с Илза дълго време и целта на вечерята бе да отпразнуват едновременно новия апартамент на Робин, за който тя се надяваше скоро да получи договор (искало ѝ се бе да го отбележат след подписването му и се надяваше вечерята да не го урочаса), и спечелването на сложно дело от Илза, след като бе очаквала да го изгуби. Илза бе избрала мястото на срещата им – „Боб Боб Рикар“, – защото не беше ходила там, а винаги ѝ се бе искало да го посети. Беше британско-руски ресторант с бутони във всяко сепаре, които клиентът можеше да натисне за шампанско и то се изливаше по-щедро, отколкото във всяко друго заведение в Англия.

Шавливи пръсти най-сетне излезе от апартамента си около пладне, облечен от глава до пети в „Армани“, и извървя пеша краткото разстояние до „Ботаникът“, където се отбиваше също тъй често и спонтанно, както Робин и Страйк го правеха за обяд в местната закусвалня за кебап. За щастие, синята рокля не изглеждаше не намясто край заведението, посещавано от тъй елегантно облечени жени. Робин се помота навън до два часа следобед, когато Мидж дойде да я смени както винаги навреме, облечена в джинси и кожено яке и с очила „Рейбан“.

– Той още обядва – осведоми я Робин.

– Малък лентяй – подхвърли Мидж и се разделиха, като Робин тръгна към офиса с намерение да продължи да се рови в акаунта на Аномия в Туитър за лична информация.

Изкачи познатите метални стълби, виещи се около асансьора с телена мрежа, който си беше повреден още като постъпи на работа в агенцията, и завари само Пат в офиса.

– Той току-що звъня – информира я Пат, докато пишеше на клавиатурата, стиснала както обикновено в уста електронната си цигара.

Робин се досети, че Пат имаше предвид Страйк, чието име тя рядко използваше. С времето този навик стана почти равнозначен на нежно чувство.

– Какво искаше? – попита Робин, докато окачаше шлифера си.

– Каза, че ти пратил имейл със снимки и ако имаш време, искал да ги обсъдите, като дойде тук в четири и половина. Също така имаш съобщение от Хю Джакс.

– Какво? – обърна се Робин да погледне Пат.

– Да, поиска да го свържа с теб – отвърна Пат. – Не знаех кой е, затова казах, че си заета. Помоли да му върнеш обаждането.

– Ами да знаеш, че винаги ще съм заета, ако Хю звъни в офиса.

Пат изглеждаше заинтригувана.

– Едни приятели се опитаха да ме съберат с него – обясни Робин и отиде при чайника. – Но аз не проявявам интерес и той трябваше вече да го е разбрал.

– Колкото е по-вонящо лайното, толкова по-трудно го остъргваш от подметката си – заяви лаконично Пат.

След като приготви кафе за себе си и за Пат, Робин влезе във вътрешния кабинет, за да прочете имейла на Страйк.

Няколко неща излязоха наяве след вчерашното следене.

Монтгомъри, Кардю и Тим Ашкрофт се срещнаха в пъб в Хайгейт, за да обсъдят нападението с нож. Към тях се присъедини мъж на име Нилс, очакван бе и някой си Пез, но той не се появи.

Идентифицирах Нилс онлайн. Той е Нилс де Йонг, холандец, собственик на артколектива Норт Гроув. Тим Ашкрофт някога е имал буйна червена коса, но сега е почти напълно плешив. Той е приятелят на Еди, дублирал Червея в анимацията, и в момента е член на театрална трупа, изнасяща представ­ления и семинари по училищата. Трупата се нарича „Скитащи училищни актьори“.

Нямам идея кой е Пез, още го издирвам.

Пунктове, представляващи итерес:

• Де Йонг, Кардю и Монтгомъри са разпитвани от полицията. Кардю и Монтгомъри са представили алиби за времето на убийството. Монтгомъри бил в пъб с приятели, а Кардю – у дома със сестра си и баба си.

• Според онлайн сведенията Ашкрофт, който не е разпитван от полицията, не е женен и живее с родителите си в Колчестър, когато не е на турне с трупата. Няма сведения за специални умения в компютрите и дизайна.

• Кардю е питан от полицията дали принадлежи към някакъв вид „братство“. Това усъмни Монтгомъри, който каза, че според него крайнодясната групировка се нарича Разполовяване. Имам усещането, че неотдавна видях или чух нещо за братство, но не си спомням къде. Да си срещала нещо такова онлайн, свързано с Кардю или анимацията?

• Блей се е върнал да живее в Норт Гроув около месец преди нападението над него, защото наводнил апартамента си (местонахождението му е неизвестно).

• Блей бил посетен през този месец в Норт Гроув от жена на име Ясмин (не се спомена фамилия), която е работила за Блей и Ледуел, занимавала се е с пощата от фенове. Според Кардю тя е дебела и Ледуел я е уволнила.

• Очевидно Ясмин е подхвърлила на Блей идеята, че Ледуел е Аномия, и изглежда вероятно тя да е източникът на досието с „доказателства“.

• Блей е тръгнал за гробището, като е носел въпросното досие, което така и не е открито. Предполага се, че убиецът го е взел.

• Убиецът също така е взел телефона на Блей (за този на Ледуел не се споменава).

• Кардю подхвърли за блог с название „Перо на правдата“, който явно е бил настроен враждебно срещу Ледуел/Мастиленочерно сърце. Не е зле да се провери, може да се окаже, че е странично занимание на Аномия.

• Малко след като Монтгомъри, Кардю, Ашкрофт и Де Йонг напуснаха пъба, се появи момиче с куп татуировки на тема Мастиленочерно сърце и очевидно търсеше един от тях. Телефонира на неизвестен човек и попита защо не ѝ е казал, че ще се среща с Нилс и защо не го е виждала от месец. Тя е от Йоркшър. Прилагам нейна снимка и снимка на мястото, където живее. Трябва да установим коя е и ако живее с някого, с кого.

Може да обсъдим тези следи, като се видим, просто исках да те поставя в курса на случилото се вчера.

Уредих срещи с Катя Ъпкот и Филип Ормънд в четвъртък. Трябва да отидем заедно. –С

Робин отвори първото приложение и видя снимката на кльощаво, облечено в черно момиче, загледано към входа на гробището. Като даде увеличение върху татуировките на ръката ѝ, Робин видя не само Харти, но и Дрек, призрака Хартиенобяла и тъжен на вид червей. Подозираше, че всички татуировки, дори тези, които не разпознаваше, като свраката и двата ухилени скелета с викториански цилиндри, са от анимацията, и също като Страйк тя се зачуди колко ли бе струвало на момичето да бележи завинаги тези образи върху кожата си.

Тя отвори втората снимка. Дори най-лошият от апартаментите, оглеждани от Робин, не бе имал толкова окаян екстериор като клиновидната сграда на Джънкшън Роуд с напуканата дограма на прозореца и мърлява мазилка.

Робин се върна към имейла на Страйк и установи, че вече е в положение да му предостави информация по една от точките. Докато бе преглеждала постовете и контактите на Аномия в Туитър, обхващащи три години, вече бе попадала на блога Перо на правдата. Сега отвори документа, който бе възнамерявала да сподели със Страйк по-късно, и го прати на принтера на бюрото на Пат.

После Робин провери новия акаунт в Туитър, който бе създала за себе си, @мастиленочеренфен: ). Последвала бе Аномия и Морхаус и добави толкова акаунти на фенове на Мастиленочерно сърце, колкото успя да намери, така че да е в крак със слуховете и новостите. Вместо собствената си снимка използва една на млада и хубава брюнетка. Получила бе вече три директни съобщения.

@джбалдуин

Ако това е истинската ти снимка, сигурно ти е писнало разни типове да ти пращат директни съобщения, така че се омитам.

@Дрек,бе9

Бий ми дузпата.

@мреджър5

Това не е тъп похват за свалка, само исках да кажа, че онзи Джулиъс сериозно не е наред и го докладвах.

Заинтересована от третото съобщение, Робин се разрови да провери кое го беше провокирало.

Два дни по-рано Робин беше пуснала пост, че се надява филмът Мастиленочерно сърце да остане верен на оригинала, мнение, което бе смятала за неоспоримо. Тонът на отговорите обаче беше разгорещен. Изреждаха се фенове да ѝ кажат, че самото създаване на филма без значение от качеството му би унищожило всичко, което обичат в Мастиленочерно сърце. Никой обаче не бе реагирал така грубо на невинния пост на Робин, колкото @аз_съм_евола.

Джулиъс @аз_съм_евола

Отговор на @мастиленочеренфен: )

плиткоумна кучка

Джулиъс @аз_съм_евола

Отговор на @мастиленочеренфен: )

Ако те изнасилваха при всяка изтърсена от теб тъпотия, вечно щеше да имаш у себе си чеп

Робин се взира в тези съобщения секунда или две, после се зае да разгледа акаунта на @аз_съм_евола. Аватарът показваше тийнейджър, на когото тя даваше най-много шестнайсет години. Основните му интереси явно бяха филми със супергерои и писане на съобщения до жени от типа на полученото от Робин. Като реши, че нищо добро няма да излезе от влизане в разговор с него, Робин се върна на акаунта на Аномия, после отвори папката с извадените на хартия постове, която Алан Йеоман ѝ беше върнал. Вече ги бе подредила в хронологичен ред, та да може да ги съпоставя с постовете на Аномия в Туитър. Последният пост, който бе прегледала, датираше от 2012 година. Когато Джими Савил, покойният дисководещ и рицар на короната, бе изобличен през октомври същата година като най-активния педофил на Великобритания, Еди Ледуел беше пуснала пост: „Как е възможно всички, оплакали се от посегателствата на Савил, да са били игнорирани? Защо никой не ги е чул?“.

Аномия бе препечатал коментара на Еди заедно със свой собствен: „Сега ще почнеш да твърдиш, че тъкмо той ти е посегнал ли? #тролванезасъчувствие.“

Под изпринтирания му пост Еди беше написала: „Намеква, че знае как съм била подложена на сексуален тормоз в едно от приемните семейства, в които живях. Никога не съм го обсъждала публично“.

Робин отново започна да се връща назад във времето на публикуваното от Аномия в Туитър.

Някои от изказванията на Аномия бяха безвредни: през юли 2012 година бе споделил факта, че харесал „Черният рицар: Възраждане“. През юни 2012 година уведомяваше последователите си, че на оградата на градината му седяла котка и го гледала през прозореца. „Ето по тази причина притежавам прашка.“

Дали беше шега, или истина, запита се Робин. Имало ли я бе там котката и дори градинската ограда? Трябваше ли да прибави „евентуална омраза/фобия към котки“ в профила, който се опитваха да му съставят със Страйк?

Продължи с преглеждането.

„Хората твърдят, че е редно да ми се плаща за услугите към базата фенове. Бих приел кутия сладолед „Магнум инфинити“, много е добър.“

Надали е отличителна характеристика, каза си Робин и върна още назад. Че кой не обича сладолед?

Но ето че на 8 юни 2012 година Аномия бе поднесъл по-интересно откровение.

Аномия @АномияГейммастър

Лакомата Ледуел заряза Катя Ъпкот, приятелка, която помогна за успеха на #МастиленочерноСърце. Сега е при @AYCA.

@истинскиятДжошБлей остава при Ъпкот.

23: 53 8 юни 2012 г.

Този пост бе изпринтиран от Еди и тя бе написала под него: „Аномия знаеше, че това се е случило, часове, след като казах на Катя, че искам да плащам за истински агент. Не исках да се откажа от Катя, за да не ѝ плащам. Никога не сме имали никакъв вид договор и тя неизменно е заявявала, че не иска заплащане. Просто сметнах, че ни дава лоши съвети, и исках да плащам за истински агент, защото цялото начинание все повече се разрастваше и вече го изпусках от контрол. На Джош не му хареса, че напуснах Катя. Обвини ме в нелоялност.“

Феновете също не бяха приели кротко съобщението на Аномия, както го доказваха отговорите им.

Анди Реди @идеридна

Отговор на @АномияГейммастър

О, боже мой, тъкмо когато е в състояние да плати на приятелката им за всичката работа, която е вършила безплатно, тя я зарязва?

Кейтлин Адамс @КейтАдамссс

Отговор на @АномияГейммастър

Това е ново падение, шокиращо дори за #ЛакоматаЛедуел.

Тези хора ѝ помогнаха, а тя ги изоставя.

Арлийн@куинарлийн

Отговор на @АномияГейммастър

Браво на @истинскиятДжошБлей, че остава верен на Катя, още повече го заобичвам. И на този етап, да си го кажа честно, #ЛакоматаЛедуелдагодуха.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Отговор на @АномияГейммастър

Тя е войнстваща расистка и дискриминаторка срещу хора с увреждания. Ако чак сега сте шокирани от нея, не знам на кой свят сте живели.

Робин продължи да връща назад. Само два дни преди новината, че Еди е станала клиент на агенцията на Алан Йеоман, Аномия бе съобщил друга важна информация.

Аномия @АномияГейммастър

Чувам, че Нетфликс души около #МастиленочерноСърце.

#ЛакоматаЛедуел се готви да закрие Играта на Дрек и да разкара още от оригиналните озвучаващи актьори... ½

22: 06 ч. 6 юни 2012 г.

Аномия @АномияГейммастър

Отговор на @АномияГейммастър

...да бие дузпата и на Блей и т.н., та да гушне парите.

Дайте израз на чувствата си към @ЕдЛедРисунки и @истинскиятДжошБлей – кое не подлежи на преговори? 2/2

22: 07 ч. 6 юни 2012 г.

Това Еди също го бе принтирала и коментирала. Евентуалната сделка не бе публично оповестена и се очакваше от нас да не говорим за нея. Не възнамерявах да се залавям с тези глупости. Нито имах властта да уволня Джош, бяхме съдружници.

Робин прегледа очаквания взрив на негодувание, предизвикан от постовете на Аномия.

Г-жаХарти@карлиуистлър_*

Отговор на @АномияГейммастър

неее, това не може да бъде? откъде го знаеш?

Аномия @АномияГейммастър

Отговор на @карлиуистлър_*

Гейммастърът знае всичко

Тимъти Дж. Ашкрофт @Мърдащчервей

Отговор на @АномияГейммастър

Не мисля, че @ЕдЛедРисунки да иска да прави

такива неща, честно.

Аномия @АномияГейммастър

Отговор на @Мърдащчервей

Грешно мислиш. Чувам, че си начело в списъка за изхвърляне.

Робин направи пауза, за да си отбележи, че Аномия заявява как отрано знае, че Тим Ашкрофт вероятно ще бъде уволнен от ролята си на Червея, после продължи да чете.

ХартиМомиче@хартизавинаги7

Отговор на @АномияГейммастър

Ако тя разкара Джош и закрие Играта, ще

изгуби всички фенове и тогава може да умре

в запален контейнер за боклук #азподкрепямДжош

ДрекБе @гръмимълнии$

Отговор на @АномияГейммастър

#махниотхранилкатаЛакоматаЛедуел

Лепинс Дисайпъл @ЛепинсДисайпъл

Отговор на @гръмимълнии$ @АномияГейммастър

адски готина идея, да задействаме

#махниотхранилкатаЛакоматаЛедуел

Зозо @мастиленосърце28

Отговор на @АномияГейммастър

тя не може да закрие играта, наша си е!!! #ненаНетфликс

@ЕдЛедРисунки, моля чуй феновете си!!!

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Отговор на @АномияГейммастър

Е, браво, всичките ми идеи отиват при Нетфликс, та Еди Ледуел да се напълни с пари.

Лорън @лоригил

Отговор на @АномияГейммастър

Киа, ако отправиш призив, много сред нас ще ти помогнат да я съдиш #махниотхранилкатаЛакоматаЛедуел #ненаНетфликс

Робин препрочете последните два поста. Заинтригувана, че лицето, наречено Киа Нивън, има основание да съди Еди Ледуел, тя отвори акаунта на Киа в Туитър.

Маркировката в началото на страницата беше снимка на двойна дъга. Биографията на Киа бе изложена така: Съпътстващи заболявания – хронична умора – тахикардиален синдром – фибромиалгия – тя/те – Да, кръстена съм на папагал. И какво от това?

Дори предвид позволените филтри за снимката на притежателя на акаунта Робин можеше да прецени, че Киа Нивън е много хубаво момиче. Дългата ѝ тъмна коса се спускаше над раменете, огромните ѝ кафяви очи гледаха нагоре и встрани от обектива, алените ѝ устни бяха леко нацупени.

Пост от октомври 2011 година бе прикрепен към началото на страницата ѝ в Туитър. Той гласеше:

По дяволите, това е истината. Ако щеш, вярвай, ако щеш, недей. Не ми пука.

Робин кликна на линка към Ютюб под тези думи.

Клипът започваше с Киа Нивън, седнала на единично легло. Наистина бе поразително хубава, със сърцевидно лице, уста, извита като лъка на Купидон, бистрокафяви очи. Носеше срязани джинси и черна фланелка с мотив в жълто, розово и синьо, който Робин разпозна като обложката на албум на групата Строукс.

Обстановката напомняше на първия запис, направен от Джош и Еди, в който те също седяха на единично легло, обърнати към камерата. Стената зад Киа бе покрита със скици, но като че нямаше никой, който да управлява камерата, беше стационарна. На рамото на момичето бе кацнало папагалче със синя окраска и обрамчените му в бяло черни очи мигаха срещу обектива.

Киа заговори с точно същата срамежлива усмивка и махване на ръката, с които Джош бе направил увода на вече гледания от Робин клип.

– И така... здравейте! Аз съм Киа Нивън, второкурсничка съм в „Сейнт Мартинс“. Ето студентската ми карта...

Тя я извади от задния джоб на джинсите си и я задържа пред камерата.

– Това на снимката съм аз, не обръщайте внимание на косата, беше неподатлива в този ден. Зад гърба ми са някои мои работи просто за да покажа, че не съм някой от улицата, дето се прави, че може да рисува.

– А това е Йоко... нали така ти е името? – заговори пискливо тя на папагалчето върху рамото си. – Да. Имаме си Джон и Йоко и това е Йоко. И така, защо правя този видеоблог? Ами... – Киа плесна с ръце и издаде тих, задъхан смях. – Ами нека първо кажа, че съм суперпритеснена, задето предприех това, много се колебах дали е разумно, но тъй или иначе целта ми не е да печеля... Не става дума за пари, а за справедливост, искам поне да получа признание. И така... Мастиленочерно сърце, ако сте го гледали, беше създаден от бившия ми приятел Джош Блей и жена на име Еди Ледуел. С Джош бяхме гаджета в „Сейнт Мартинс“ и естествено, като си гадже с някого, споделяте си разни истории и всякакви неща... Разказах на Джош за Маргарет Рийд, обвинена в магьосничество някъде около 1590 година. Било е в моето родно място, а то е Кингс Лин. Когато я изгаряли на кладата... тук следва нещо суперкърваво, предупреждавам... сърцето ѝ буквално изскочило от нея, блъснало се в стената... оставило е белег при удара, чакайте, имам снимка на телефона си...

Тя взе телефона си и затърси снимката на него. Робин заподозря, че нищо от това не е тъй спонтанно, както се мъчеше да го изкара Киа.

– Ето, виждате ли това? – каза Киа, като държеше снимка на отпечатък на сърце, вдълбан в тухления перваз на прозорец. – Ето къде сърцето на Маргарет Рийд се ударило в стената. Тъй че, разказах на Джош историята, имах идея за нечие сърце, напуснало гърдите на собственика си, нещо такова. И ето че след година видях Еди Ледуел да говори за „нейната“ идея за Харти. Бях шашната, че чувам нещо толкова познато. Нека кажа, не стигаш автоматично до мисълта, че си бил ограбен или както щете го наречете – изрече Киа умолително към камерата. – Но като гледах анимацията, бях силно стъписана. Буквално моята история за сърцето. Беше някак объркващо, защото не той каза, че му е дошла идеята, тя го заяви. Та естествено, си помислих как той ѝ е разказал историята и сега тя твърди, че хрумката е нейна. Изгледах всичко докрай и... няма да лъжа, подейства ми някак... смущаващо. Има я и свраката, дето може да говори. Аз казах на Джош, като бяхме гаджета, че сврака може да бъде научена да говори, той не го знаеше, но Еди Ледуел и за това твърди, че било нейна идея... Другият момент е героинята призрак в анимацията. На пръв поглед е налудничаво, само че няколко души ми казаха „Прилича досущ на теб“, та ми стана някак... Джош все ми повтаряше колко съм бяла, искам да кажа с бледа кожа, и като видях призрака в анимацията, помислих си: някой внушава, че да си блед е плашещо... нещо такова. Той, разбира се, имаше мои снимки, тъй че тя е изрисувала призрака с цел да ми натрие носа... знам ли? Доста гадно ми подейства. Но ето го върха на всичко... виждате ли тази рисунка?

Киа се обърна, коленичи върху леглото, а папагалчето остана като заковано на рамото ѝ. Посочи към рисунка с молив на стената зад себе си. На нея бе създание с птича глава и човешко тяло, което хвърляше издължена сянка.

– Направих тази скица за изпитите за матурата си. Извадена е буквално от един мой кошмар, така че е суперличен образ. Оох, Йоко...

Папагалчето беше литнало от рамото ѝ извън кадър и пътьом беше закачило кичур от косата ѝ.

– Иии... така – заговори Киа, като се върна да седне на леглото. – Показах на Джош рисунката, като бяхме гаджета. Просто скица е, но е като сянка, дебнеща встрани. И ако сте гледали анимацията, фигурата на Дрек е буквално като тази сянка – тялото без врат, голямата заострена човка... о, това не ви го казах... Отраснала съм сред птици, майка ми развъжда папагали. Така че сънувах чудовище с птича глава и като видях фигурата на Дрек, просто бях... стъписана. Изглеж­даше ми суперпознато. Нямаше как да си въобразявам, нали? И тогава се запитах дали са просто четири съвпадения, или... Знам какво ще си кажат някои, че съм озлобената бивша приятелка или нещо от този сорт. Но ме тормози фактът, че Джош не казва да, получих вдъхновението от приятелка или от бившата ми, или от както щете, ами тя се тупа в гърдите, че го е измислила съвсем независимо. Знам, че се случват съвпадения и всякакви ми ти такива, само че ме побърка да я гледам как се мъдри там и разправя, че нямала спомен откъде ѝ дошла идеята за сърцето, просто ѝ изникнала в главата. Ама как няма да помниш такова нещо? Идея, дето изглежда оригинална на толкова много хора? Е, така или иначе, общо взето това имах да кажа, държах да го направя заради самоуважението си. Да си кажа нещата както са от моята страна. Амии... да.

Киа отново се изкиска задъхано, наведе се напред и изключи камерата.

Под видеото имаше коментари:

Харти Хартерсън преди 3 седмици

Чух, че Ледуел окрала куп хора и явно ти просто си

била първата.

Ники преди 4 седмици

Приемам, че идеята за сърцето май са я взели от теб.

Харесва ми птичето ти.

Манекен за краш тест преди 1 година

„Взеха идеята от мен, защото съм бяло момиче.“

Ще пукна от смях.

Робин дълго време седя напълно неподвижна, замислена за онова, което беше видяла току-що, после вдигна слушалката на служебния телефон и се обади на Алан Йеоман. Беше оставена за кратко на изчакване на фона на инструментална версия на „Сърцето ми ще продължи така“, след което чу гласа на агента.

– Да, здравей, Робин.

– Здравей, Алан. Имам бърз въпрос и се чудя дали ще можеш да ми помогнеш. Случайно да знаеш нещо за момиче на име Киа Нивън?

– Киа Нивън – повтори бавно Йеоман. – Звучи ми познато отнякъде... Прощавай, би ли ми припомнила?

– Бивша приятелка на Джош Блей, която...

– О, да, Киа Нивън, разбира се! – възкликна Йеоман. – Онази, дето заявява, че всички идеи за Мастиленочерно сърце били нейни и Еди ѝ ги откраднала?

– Точно същата – потвърди Робин.

– Трябваше да ви кажа за нея на обяда – каза Йеоман. – Тя не може да е Аномия.

– Кое те кара да го вярваш?

– Еди категорично я изключи. Мисля, че е защото Аномия е присъствал в играта по време, когато Еди е знаела, че Киа няма как да е там. Нали знаеш, че Еди успя в един момент да се включи в играта?

– Знам го, да. Каза, че ѝ забранили достъп, задето задавала твърде много въпроси за Аномия.

– Точно така.

– И какво за онова момиче Киа?

– Джош я оставил заради Еди. Знам, че Аномия се върза да приглася на Киа за известно време.

– Така ли? Това не съм го открила още.

– Да, раздуваше претенциите ѝ за плагиатство преди няколко години, но ако не ме лъже паметта, омръзна му и си потърси по-добри начини да трови Еди.

– Според теб Киа искрено ли вярва, че Джош и Еди са откраднали идеите ѝ?

– Възможно е – въздъхна Йеоман. – Подобни явления са широко разпространени, когато излезе хит. Обикновено става дума за пожелателно мислене или за искрена неспособност да повярваш как сходни идеи могат да възникнат у различни хора. Удивително е как по едно и също време излизат два филма на еднаква тема. Никой нищо не е откраднал. Идеите витаят в ефира. Сирил Скот би казал, че божествата шепнат в ушите на хората, настроени да ги чуват.

След като благодари на Йеоман и затвори, Робин се върна към страницата на Киа Нивън в Туитър и започна да я преглежда, като търсеше кореспонденция между Киа и Аномия. Най-после я откри през 2011 година с дата само няколко дни, след като Киа беше пуснала пост с видеото си.

Аномия @АномияГейммастър

Я виж ти. Това би могло да обясни защо Лакомата Ледуел е толкова мъглява относно хрумването ѝ за Харти.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Историята на Маргарет Рийд, която

разказах на @истинскияДжошБлей ,

и странните ѝ прилики

с един анимационен герой

https: //www.youtube.com/watch?v=8qxGhc4oaBQ

23: 16 ч. 11 октомври 2011 г.

След няколко отговора по-долу Робин откри директна комуникация между двамата.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Отговор на @АномияГейммастър

Благодаря за споделянето 

Аномия @АномияГейммастър

Отговор на @истинскатаХартиенобяла

Няма проблем. Чудесна коса впрочем.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Отговор на @АномияГейммастър

О, благодаря! ♥

Все по-заинтригувана, Робин върна назад. Това бе пръв знак за флиртуване от страна на Аномия. Всъщност при внимателния си оглед на предишни постове на Аномия бе започнала да го възприема като безполов в пълния смисъл на думата. Нямаше намек за любовен интерес или за сексуално желание. Единствената телесна потребност, която споменаваше, беше глад.

Няколко дни след първото общуване на Аномия и Киа Аномия отново насочваше последователите си към видеото на Киа и Киа бе изразила благодарност.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Отговор на @АномияГейммастър

Благодаря за споделянето и за подкрепата на истината. ♥

Аномия @АномияГейммастър

Отговор на @истинскатаХартиенобяла

Пратих ти DMed.

DMed, както Робин знаеше, означаваше, че Аномия е пратил на Киа директно съобщение. Робин не откри повече открита комуникация между двамата.

Като се върна към по-неотдавнашните постове на Киа в Туитър, видя, че през петте дни след нападението с нож Киа изобщо не беше пускала постове, но на шестия ден беше публикувала линк към микроблогърски сайт tumblr, на който

Робин кликна.

След катастрофално влошаване на здравето ми бях принудена да напусна Лондон и да се върна да живея при майка ми. В момента съм прикована на легло. Тъй като страдам от различни увреждания, това не е необичайна ситуация, но е може би най-тежкият пристъп от години насам. Честно казано, в този момент смъртта би дошла като облекчение.

Бяха публикувани сто и петнайсет поста под това кратко съобщение. Започваха в съчувствен тон.

Мисля за теб, Киа ххх

Съжалявам да го чуя, К. Помни, да обичаш себе си не е себичност.

Ала постепенно и не съвсем изненадващо за Робин започна да изплува друга тема.

Прощавай, но нима нямаш нищо да кажеш за бившия си приятел, който буквално бере душа?

Нямаш ли коментар за това, че Еди Ледуел е убита?

Да, и аз на твое място нямаше да стана от леглото.

Да му се не види, НИТО ДУМА за Ледуел и Блей?

Кучка такава, не спираше да дрънкаш за Ледуел и Блей четири години поред, а сега нямаш какво да кажеш?

„Смъртта би дошла като облекчение.“ Хаха, значи всички да те жалим повече от Ледуел, това ли казваш?

Стационарният телефон на бюрото пред Робин зазвъня. С очи още на страницата на Киа в tumblr тя вдигна слушалката.

– Ало?

– Съобщение от господин Страйк – прозвуча грапавият глас на Пат в ухото ѝ. – Според него трябва да идеш в Гейтсхед в понеделник.

– Шегуваш се – промърмори Робин и с лявата си ръка затвори tumblr. – Още един?

– Ами той не уточни, но май че каза Гейтсхед – каза Пат.

– Мъж?

– Не, другото.

– Добре – въздъхна Робин. – Сега идвам.

– Благодаря, ще му предам – отвърна Пат и затвори.

Робин се изправи, отиде до вратата към външния офис и я отвори.

Там на канапето от изкуствена кожа, красива и овладяна, седеше Шарлот Камбъл.

25

Страйк, който в момента вървеше по Чаринг Крос Роуд към офиса, беше уморен и схванат и горчиво се каеше за агнешкото къри, което бе изял предишната вечер с Мадлин. Много обичаше силно пикантна храна и се чудеше защо стомахът му се бунтуваше почти през целия ден, освен ако не се дължеше на комбинацията между лютия сос и подобния на киселина коктейл, който Мадлин настоя да изпият преди това, защото бил специалитет на заведението. Последва нощ с много малко сън, защото го измъчваха газове. И после, вместо да си седи кротко в някое кафе и да наблюдава оттам офиса на Покваряващия (клиентката им вече се бе съгласила, че е добра идея да открият нещо за Покваряващия, което да отблъсне дъщеря ѝ от него), беше принуден да го следва пеша, докато онзи първо отиде да пазарува на Бонд Стрийт, а после да обядва в ресторант с предварителни резервации, след което реши да върви чак до Британския музей, както Страйк предположи за делова среща, защото на вратата бе посрещнат от няколко души с баджове.

– Нямам представа къде точно отиде – каза подразнено Страйк на Баркли в Големия двор на музея, пространство от два акра със забележителен стъклен покрив, който хвърляше мрежа от триъгълни сенки върху стените и пода. – Качи се в асансьор, а аз не можах да стигна навреме.

Не искаше да си признае, че сухожилието на ампутирания му дополовина крак, което неотдавна бе скъсал, отново му играеше номера. Изпуснал беше асансьора, тъй като започна да куца и не успя да заобиколи достатъчно бързо група туристи.

– О, нямаш грижа – махна с ръка коренякът от Глазгоу, – рано или късно все ще трябва да слезе долу. Във всеки случай се съмнявам да си има работа с дрога или проститутки точно тук.

Така че Страйк си тръгна, като мазохистично се качи на метрото, вместо да вземе такси, и докато сега куцукаше по Денмарк Стрийт, крепеше го единствено мисълта, че скоро ще се отпусне да седне за около час с чаша чай в близост до собствената си тоалетна, където, ако се наложеше, можеше да си пуска газове с всичка сила.

Може би за хиляден път, докато се качваше по стълбите, се зачуди защо никога не бе поискал от хазаина да се погрижи за поправката на асансьора. Най-сетне успя да се добере до втората площадка с помощта на парапета и когато бутна стъклената врата, три жени впериха погледи в него: Пат, Робин и Шарлот.

За момент можа само да се взира в Шарлот, която седеше на канапето от изкуствена кожа с кръстосани дълги крака и с прибрана в раздърпан кок тъмна коса, затова пък с безукорна кожа без никакъв грим по нея. Носеше кремава кашмирена рокля, дълго кафяво велурено палто и ботуши и макар да беше много слаба, изглеждаше по-прекрасна отвсякога.

– Здравей, Корм – каза тя с усмивка.

Той не отвърна на усмивката ѝ, а отправи почти обвинителен поглед към Робин, която се почувства уязвена. Не тя бе поканила Шарлот в офиса и не беше нейна вината, че при отговора как Страйк не е тук, посетителката беше заявила просто, че ще го чака.

– Робин няма вина – заяви Шарлот, сякаш прочела мислите и на двама им. – Просто влязох от улицата. Може ли да поговорим?

Страйк мълчаливо закуцука към вратата, разделяща външния офис от вътрешния, отвори я и рязко посочи на Шарлот да влезе вътре. Тя се изправи, без да бърза, взе си чантата, усмихна се на Робин и Пат, благодари им, въпреки че никоя не бе сторила нещо, достойно за благодарност, и мина покрай Страйк, като остави след себе си бегла диря от парфюм „Шалимар“.

Когато Страйк затвори вратата пред съдружничката и секретарката си, Шарлот попита:

– Нима имате тук код за жени, дето идват да се метнат на врата на прочутия детектив? Това ли означава „Гейтсхед“?

– Какво искаш? – попита Страйк.

– Няма ли да ме поканиш да седна? Или предпочиташ клиентите да стоят прави в твое присъствие?

– Както искаш, само да е бързо. Имам неща за вършене.

– Не се съмнявам. Как върви връзката с Мадлин впрочем? – попита, когато седна и отново кръстоса крака.

– Какво искаш? – повтори Страйк.

Самият той предпочете да не сяда, та макар сухожилието му да пулсираше от болка. Остана прав със скръстени ръце, като я гледаше от горе надолу.

– Имам нужда от детектив – каза Шарлот. – Не се бой, не очаквам услуга гратис. Ще си платя.

– Няма да го направиш – заяви Страйк, – защото списъкът ни с клиенти е запълнен. Трябва да си намериш друг. Препоръчвам ти Маккейбс.

– Очаквах да ме пратиш другаде – каза Шарлот, като вече не се усмихваше, – но ако отнеса този конкретен проблем при Маккейбс, може да го оповестят с цел да те изтикат от бизнеса. Подозирам, че напоследък си трън в задниците на останалите детективски агенции. Без съмнение си начело в списъка на всеки клиент.

Страйк не отговори и Шарлот огледа офиса с напръсканите си с кафяво-зелени очи. После каза:

– По-голям е, отколкото го помня... Аз харесвам Мадлин впрочем – добави, като върна погледа си към каменното лице на Страйк. – Знаеш ли, че ѝ бях модел миналата седмица? Забавно беше. Колекцията се казва „Небезизвестните“ и...

– Да, знам всичко за колекцията.

– Обзалагам се, че дълго те е убеждавала да ѝ позволиш да ме задържи.

– Не беше нужно никакво убеждаване. Аз нямам нищо общо.

– Мадлин ми каза, че си дал зелена светлина.

Като наруга в себе си Мадлин, той отвърна:

– Ако такова определение даваш на фразата ми „прави каквото искаш, не ме засяга“.

– О, да спрем с игричките, Блуи – изрече със сериозен тон Шарлот.

– Не ме наричай така.

– Знам, че ти е ясно защо съм тук. Валънтайн ти го е казал на Нова година.

Страйк не отговори, а тя подхвърли:

– Признавам, изненадана съм, че си приел момиче, което е излязло с Валънтайн.

– Смяташ, че съм заприказвал Мадлин с единствената цел да се добера до теб, така ли? – процеди Страйк. – Да ти имам самочувствието. Единственият минус, който забелязах у нея, беше, че се познава с проклетия ти доведен брат.

– Нека е както казваш, любими – отвърна Шарлот.

Той долови нотка на удоволствие в гласа ѝ. Винаги бе обичала спаринга. Поне, като водя битка, знам, че съм жива.

– Добре, щом искаш да ти го кажа по букви – подхвърли лековато тя. – Джаго намерил на стария ми телефон голата снимка, която ти изпратих.

– Не думай.

– Не се преструвай, Блуи, знаеш го, Валънтайн ти е казал. Предполагам, не смяташ Валънтайн за мое подобие в качеството ми на... как ме беше нарекъл при последния ни скандал? Нарцистична митоманиачка?

– Според мен си се погрижила Джаго да открие голата снимка, за която отлично знаеш, че не съм молил, нито съм имал желание да я виждам.

– Хмм – повдигна вежди Шарлот (и наистина колко хетеросексуални мъже биха казали с ръка на сърце, че не биха искали нейна снимка гола?). – На Джаго не му минава това. Също така му е известно, че си се обаждал в Симъндс Хаус по време на престоя ми там, а между другото, аз никога не съм те молила да го правиш.

– Прати ми оттам предсмъртно съобщение, по дяволите.

– Ами можеше да ме игнорираш, мили, имаш богат опит в това – каза Шарлот. – Така или иначе, Джаго знаеше, че ти си им се обадил, той не е глупак. И така, като не вярва, че си действал от позицията на бойскаут, смята, че си имал личен интерес животът ми да бъде спасен.

– Не се съмнявам, че енергично си се опитала да коригираш това му впечатление.

– Когато Джаго си науми да вярва в нещо, и с динамит не можеш да го поместиш – отбеляза Шарлот.

Страйк направи половин крачка към нея. Кракът му пулсираше болезнено по-силно отвсякога.

– Ако бъда назован в развода ви, бизнесът ми ще пострада жестоко. Това би означавало папараци да ходят по петите ми, лицето ми да се появи по всички вестници...

– Именно – впери поглед в него Шарлот. – И точно по тази причина реших, че може би ще искаш да ми помогнеш да открия нещо срещу Джаго, преди да се е изгаврил и с двама ни. Той се опитва да ми отнеме близнаците. Иска да получи пълна опека срещу тях, така че ще ме затътри в съда, където ще се постарае да ме изкара негодна майка. Има си вече опитомен психиатър, готов за заяви, че съм луда и нестабилна, надява се да бъда официално обявена за наркоманка и развратница. Това, че ще съсипе теб, за него е допълнителен бонус.

– Ти ми каза, че нямаш търпение да напуснеш децата си още докато беше бременна с тях.

Стори му се, че самообладанието ѝ се пропука леко при тези думи, но тя бързо възстанови маската на предишното спокойствие.

– Те са толкова негови, колкото и мои. Не съм някакъв проклет инкубатор, каквото и да си мисли свекърва ми. Аз съм майката на бъдещия виконт Рос. Джеймс е наследник на титлата и е мой син, дявол го взел, няма да им го дам, няма да им дам никое от двете деца. Амилия ще свидетелства, че той ми нанесе побой. – Амилия беше сестра ѝ, не тъй впечатляваща, но и далеч не толкова неуравновесена жена, която никога не бе харесвала особено Страйк. – Видя ме с насинено око точно преди да постъпя в Симъндс Хаус.

– Ако се предполага това да събуди кавалерските ми инстинкти, ще ти припомня как много добре го знаеше какъв е, преди да се омъжиш за него. Помня как ми разказа, когато ме посети в Германия, че пребил бившата си приятелка. Беше го научила в момичешката клюкарска мрежа и добре се посмя за щастливото си избавление.

– И какво, значи заслужавам да бъда пердашена, така ли? – повиши глас Шарлот.

– Не пробвай игрички с мен – изръмжа Страйк. – Отлично знаеш как, ако приемах, че жена може да бъде удряна, сега нямаше да водим този разговор, защото отдавна да не си жива.

– Колко очарователно – промърмори Шарлот.

– Прие да се омъжиш за Джаго само защото очакваше да хукна да те спасявам, да нахълтам на венчавката и да попреча да се свържете в брак. Сама ми го каза:. „Не очаквах, че ще ме оставиш да го направя.“

– Е, и какво? – нетърпеливо изрече Шарлот. – Има ли полза от тези приказки? Ще ми помогнеш ли да открия нещо срещу Джаго? Да или не?

– Не – отсече Страйк.

Настана дълго мълчание. В продължение на цяла минута Шарлот го гледаше и той я усети смущаващо позната, фатално желана и напълно вбесяваща.

– Добре, мили – изрече тя отсечено и се наведе да вземе чантата си, след което се изправи. – Не забравяй този разговор, като се опиташ да припишеш на мен вината за онова, което предстои да се случи. Помолих те да ми помогнеш да го предотвратя. Ти отказа.

Тя приглади кашмирената си рокля. Той се почуди колко ли време бе обмисляла какво да облече за срещата с него. Небрежно-елегантният ѝ стил, често хвален от модни списания, бе, както Страйк добре знаеше, плод на грижлив размисъл. Сега с привичния си маниер тя го изчака да отвори вратата пред нея. След като безброй пъти бе оплаквала съдбата си да се роди в най-привилегированата среда, непременно държеше на старовремска вежливост от приятеля си, прекарал голяма част от детството и юношеството си в бордеи.

Страйк отвори вратата със замах. Когато тя мина покрай него, облъхна го с мирис на „Шалимар“ и той се ядоса, задето разпозна парфюма ѝ.

Робин, която четеше документа, принтиран по-рано от нея, вдигна поглед. Синята ѝ рокля, която си харесваше, приличаше на кухненска кърпа, сравнена с качеството на дрехите на Шарлот. Знаеше, че всички те се нуждаят от специализирано химическо чистене.

– Кратка, но мила среща – усмихна ѝ се Шарлот. – Радвам се най-после да се видим. Струва ми се, говорихме няколко пъти по телефона.

– Да – отвърна Робин и усещаше как Страйк стрелкаше гневни погледи отзад, но успя да докара любезна усмивка на лицето си.

– Интересно – подхвърли Шарлот, като огледа Робин с леко наклонена встрани глава. – Приличате малко на Мадлин.

– На кого, простете? – попита Робин.

– На приятелката на Корм – поясни Шарлот и отправи ангелска усмивка към Страйк. – Не я ли познавате? Мадлин Кърсън-Майлс. Прелестна е. Дизайнер на бижута. Неотдавна ѝ бях модел за новата ѝ кампания. Е, довиждане, Корм. Да се пазиш.

Шокът смрази Робин. Извърна се с гръб към Страйк, като се престори, че проверява нещо на принтера, макар всичко, което ѝ трябваше принтирано, вече да беше в ръката ѝ. Вратата зад Шарлот се затвори.

– Леле, какво самочувствие само – изсумтя Пат и отново се залови да пише на клавиатурата.

– Обаче не е психически неуравновесена, Пат – отбеляза Робин, като се опитваше да звучи безгрижно и дори развеселено. Чу как Страйк влезе във вътрешния кабинет. – Не е Гейтсхед.

– Тъкмо такава е – заяви секретарката с ниско грачене, което при нея минаваше за шепот. – Чета вестници все пак.

– Е, какво, ще сверяваме ли наученото за Аномия? – подвикна Страйк от партньорското бюро, зад което най-сетне се бе настанил.

– Само че ще се наложи да е набързо – предупреди Робин в опит да се държи напълно делово. – По-късно имам среща с Илза за по питие и вечеря.

Разполагаше с предостатъчно време да стигне до „Боб Боб Рикар“, но внезапно бе почувствала желание възможно най-скоро да се отдалечи от Страйк. Усещането за лепкав студ във вътрешностите ѝ не си отиваше и тя се боеше, че няма да успее дълго да се прави на безразлична към току-що научената новина.

– Принтирах това за теб – каза тя, като влезе в кабинета. – Искаше информация за блога Перо на правдата. Това е всичко, което открих дотук.

Страйк бе стиснал челюсти и изглеждаше силно ядосан. Робин почерпи кураж от факта, че той не се преструваше на незасегнат от посещението на Шарлот.

– Не си ми казвал, че имаш връзка – каза тя и сама чу колко изкуствено прозвуча уж небрежният ѝ тон. Но не се ли предполагаше да са приятели? При това най-добри приятели?

Страйк погледна за кратко Робин, после премести очи върху документа, който му бе подала.

– Ами... да, имам. Значи това е... онова нещо Перо на прав­дата?

– Да – отвърна Робин. – О, и също така открих онлайн момиче, което претендира, че Еди Ледуел е откраднала от нея всички идеи за Мастиленочерно сърце.

– Сериозно?

– Да – кимна Робин, застанала пред него в синята си рокля, която той помнеше от „Риц“. – Името ѝ е Киа Нивън. Обадих се да питам Алан Йеоман за нея, но той заяви, че тя няма как да е Аномия, защото Еди я била изключила като възможност.

– И как точно я е изключила? – попита Страйк, като все още предпочиташе да гледа в страниците с Перо на правдата вместо към Робин.

– Каза, че Аномия бил активен в играта по време, когато Киа не е имала достъп до компютър или телефон. Както споменах – додаде Робин, чието желание да се махне от Страйк ставаше все по-натрапчиво, – имам среща с Илза за по ранно питие. Нали няма да възразиш да тръгна сега?

– Не, ни най-малко – отговори Страйк, също тъй нетърпелив да остане сам с мислите си, колкото и Робин да си отиде.

– Ами до четвъртък тогава – каза Робин, тъй като графикът не им налагаше да се виждат преди това, и отнесе шока си обратно в предния офис, където свали от закачалката палтото и чантата си, сбогува се усмихнато с Пат и излезе.

Страйк остана на мястото си, а сърцето му блъскаше, сякаш току-що бе слязъл от боксовия ринг. Опита се да се насили да прочете документа, даден му от Робин.

Бележки за блога Перо на правдата

Анонимният блог Перо на правдата тръгва през януари 2012 г. Онзи, който стои зад него, фигурира в Туитър като @пероправда. Локацията му е скрита. Фокусът на блога...

Само че той не бе в състояние да се съсредоточи. Захвърли листовете на бюрото и даде пълна воля на гнева си срещу Шарлот, още по-силен от това, че бе вбесен на самия себе си. Беше игнорирал надвисналата опасност. Знаел бе, че Джаго е намерил проклетата гола снимка, и не беше предприел нищо, защото го устройваше да вярва как Валънтайн само го плаши. Сега имаше усещането, че е бил катастрофално небрежен към сериозна заплаха за бизнеса си, а също така – време беше да погледне фактите в очите – в убеждението си, че не е нужно Робин да знае за Мадлин.

Шарлот притежаваше невероятната способност да разчита емоционалното състояние на хората, умение, изострено от необходимостта да оцелява в семейство, където изобилстваха вредни пристрастия и душевни заболявания. Свръхестественият ѝ усет за спотаени надежди и комплекси, които околните смятаха, че прикриват добре, едновременно я улесняваше да очарова обектите си и да ги манипулира. Някои вероятно приемаха, че тя действа, водена от едното желание за деструктивност, което бе сред най-некрасивите ѝ черти, но на Страйк му бе ясно, че нещата не опират просто до това. Последното съобщение, което бе получил от Шарлот преди шест месеца, гласеше: „Към никого не съм изпитвала такава завист в живота си, както към това момиче Робин“. Той би се обзаложил на всичките си авоари в банката, че Шарлот е усетила как той се опитва да прехвърли привличането, изпитвано към Робин, върху Мадлин, защото Страйк бе за нея отворена книга, както и тя за него.

– Да знаеш, че си тръгвам – изграчи Пат от външния офис.

– Приятен уикенд – автоматично избъбри Страйк.

Като я чу да излиза, мигом извади цигара и пепелник, който държеше в чекмедже на бюрото си. Дръпна силно от току-що запалената „Бенсън и Хеджис“ и се запита как да реши проблема с Джаго Рос и проклетата гола снимка, само че непослушните му мисли го поведоха към Робин и накрая се улови, че прави тъкмо онова, което се мъчеше да избягва от месеци: възпроизвеждаше в съзнанието си онзи глупав и опасен момент пред „Риц“, като за пръв път се изправи лице в лице с някои неприятни истини.

Не бе искал Робин да узнае за Мадлин, защото част от него продължаваше да се надява, че е сбъркал за онова неизречено „не“ от страна на Робин. В миналото ѝ имаше травма, която може би я бе накарала да се дръпне автоматично от неочакван интимен жест. Ами ако въпросното „не“, което бе видял, се дължеше на чист рефлекс, или бе условно, или временно? Напоследък не бе забелязвал в поведението ѝ тревога, че непохватният му ход под въздействието на алкохола ще бъде повторен. Според неговия опит жените си имаха начини да дадат на мъжа да разбере, че не искат да бъдат закачани повече. Тя не бе станала хладна, не бе избягвала срещи насаме, не бе споменавала приятел, та да сигнализира, че е заета, зарадва я предложението да пийнат двамата, а в пъба спонтанно го бе прегърнала. Нищо от това не говореше за желание да го отблъсне.

Но ако не беше пропилял шанса си, какво следваше тогава? Не идваше лесен отговор. Оставаха си същите стари възражения срещу опит да изведе отношенията им отвъд границите на приятелството: те бяха делови съдружници, прекарваха твърде много време заедно и ако – когато – връзката с Робин тръгнеше в лоша посока, щеше да отнесе всичко със себе си, цялото начинание, съградено заедно, а то бе единственото стабилно нещо в живота на Страйк.

И все пак беше му много трудно да потиска чувството към Робин, на което така и не бе дал название. Истината беше, че искаше тя да си остане необвързана, докато той се ориентираше какво изпитва и какво иска. А сега благодарение на Шарлот Робин щеше да се почувства свободна да си намери нов Матю, който да ѝ предложи пръстен – тя беше от типа жени, с които мъжете искат брак, Страйк нямаше съмнения за това. И тогава всичко щеше да се разпадне със същата неизбежност, както, ако преспяха заедно и после съжаляха за стореното, защото тя в крайна сметка щеше да напусне агенцията, не веднага може би, но някой ден. Той беше живото доказателство колко трудно бе да вършиш тази работа и да поддържаш постоянна връзка.

А то се знае, налице имаше сериозна опасност и той да не е в състояние да изпълнява дейността си. Разводът и битката за попечителство между Шарлот и Джаго с техния наследствен замък в Шотландия, с фотогеничното и податливо на скандали семейство на Шарлот щяха дълго да запълват страниците на вестниците. Накрая щеше да се стигне дотам, че единственият му шанс да продължи да върши работата си, за която бе жертвал толкова много, щеше да е пластична операция на лицето. В противен случай щеше да се превърне в закотвен зад бюрото директор, да гледа как Робин и подизпълнителите вършат реалната детективска работа, а той да дебелее година след година, да ухажва клиенти в офиса и да следи сметките да бъдат в ред.

Страйк загаси недопушената си цигара, взе мобилния си телефон и се обади на Дев Шах, който отговори на второто позвъняване.

– Какво става?

– Къде се намираш в момента?

– На Нюман Стрийт, чакам Монтгомъри да си тръгне от работа – отговори Дев. – Гаджето му е тук с няколко приятели. Явно ще ходят да пийнат някъде наблизо.

– Чудесно – каза Страйк. – Имам нужда да поприказвам на спокойствие с теб. Уведоми ме, когато стигнат до заведението и ще дойда.

– Разбрано – отвърна Шах и Страйк прекъсна връзката.

26

Краката на Робин действаха съвсем както трябва, докато вървеше през Сохо, сякаш пренасяха нормално човешко създание, принадлежащо на материалната действителност, а не такова, което бе напълно вцепенено и не знаеше на кой свят се намира.

Познаваше това чувство. Изпитвала го бе веднъж преди, след като откри в спалнята си диамантената обица на любовницата на бившия си съпруг. Докато чакаше Матю да се прибере, бе имала същото усещане, че се е отделила от тялото си, че гледа стаята, в която седеше, от дистанцията на години с пълното съзнание, че никога вече няма да е там и че един ден ще тълкува този момент като повратна точка в живота си.

Влюбена съм в него.

Твърде дълго се бе самозалъгвала. Това не бе приятелство или обикновена привързаност. Не се чувстваш, сякаш вътрешностите ти са напълнени с лед, ако узнаеш, че приятелят ти спи с някоя нова. Ала колко брутален начин да бъде изправена пред истината. Колко по-лесно би било, ако осъзнаването бе настъпило у нея кротко сред златистата мъгла в „Риц“, когато коктейлите биха послужили за упойка срещу шока; или пред гледката на Матерхорн, подобен на зъб на хищник, с достатъчно време и пространство на разположение да осмисли реалността, пред която бе предпочитала да си затваря очите.

Кога бе започнала тази нова връзка на Страйк? Колко скоро след онзи момент на тротоара пред „Риц“? Защото тя не можеше да повярва, че тогава вече е ходел с друга. Колкото и ядосана да му беше сега, знаеше, че не би я прегърнал и понечил да я целуне, ако имаше приятелка в картинката, очакваща да го види по-късно.

Мобилният телефон зазвъня в чантата ѝ. Тя не искаше да е Страйк, не би понесла да говори с него в този момент. За нейно облекчение се бе изписал непознат номер.

– Робин Елакот.

– Здравейте – прозвуча мъжки глас. – Обажда се Райън Мърфи.

– Райън... – повтори Робин, без да се сеща кой е човекът.

– Детектив инспектор Мърфи, идвах в офиса ви по повод Еди Ледуел...

– О, да, разбира се, прощавайте – отвърна Робин.

– Дали е удобно да говорим?

– Да – каза Робин и се помъчи да се съсредоточи.

– Искам да сверя някои пунктове с вас, ако не възразявате.

– Не, моля, продължете – подкани го Робин, а краката ѝ продължаваха да я носят към ресторанта, където Илза щеше да пристигне чак след час и половина.

– Дали при посещението си Еди Ледуел ви е споменала жена на име Ясмин Уедърхед?

– Не – отвърна Робин и сякаш в ума си отново бе влязла в офиса, се чу да изрича съвършено спокойно: – Това да не е асистентката, помагала на Еди и Джош с пощата от фенове?

– Същата – потвърди Мърфи.

– Именно тя е занесла на Джош досието с предполагаемите „доказателства“, че Еди е Аномия, нали така?

– Стигнали сте дотам значи – подхвърли донякъде впечатлен Мърфи. – Да, за нея става дума.

– Чухме, че досието го нямало в гробището, когато са били намерени Еди и Джош.

– Да нямате някой послушен полицай, който ви снася информация?

– Не – отговори Робин, – този факт излезе наяве по време на наблюдение.

– А, добре. Да, права сте, не го открихме в гробището. Простете, в момента сме доста чувствителни на тема изтичане на сведения. Предполагам, че сте видели статията в „Таймс“.

– За Разполовяване? Да.

– Никак не беше от полза да я лепнат на първа страница. Нямахме намерение да ги осведомяваме, че са под наблюдение.

– Не се съмнявам – каза Робин. – Как върви разследването?

Попита главно защото ѝ бе нужно разсейване от мислите за Страйк.

Мърфи издаде звук, нещо средно между въздишка и ръмжене.

– Може би хвърлихме мрежата върху твърде широк обхват, като помолихме обществеността да ни съдейства, ако някой е забелязал необичайна активност на гробището Хайгейт или около него. Узнахме за два откраднати велосипеда в близост до гробището и за безконтролна елзаска овчарка на Хампстед Хийт, но не се споменава за подозрителен човек, бягащ от местопрестъплението, нито за някой предрешен или със странно поведение в рамките на гробището по времето, когато са били нападнати. В момента преглеждаме телефонните обаждания на Ледуел и Блей.

– Но убиецът е прибрал телефона на Блей, нали?

– Сигурна ли сте, че не получавате сведения от отдела ми?

– Узнахме го при същото онова наблюдение.

– Липсваха и двата телефона. Знаете ли какво е станало с този на Ледуел?

– Не – отвърна Робин и въпреки шока и нещастието си усети как интересът ѝ се засилва.

– Може и това да излезе в пресата, тъй като полицаите са видени да претърсват езерата, но моля ви, не го оповестявайте с пълно гърло. Според сателитния сигнал телефонът на Ледуел се е преместил извън гробището на Хампстед Хийт след убийството ѝ. Доколкото можем да преценим, бил е изключен близо до Езеро номер едно в Хайгейт. Претърсихме дъното на езерото и на онова до него, но телефона го нямаше в нито едно от двете.

– Убиецът е изнесъл телефона от гробището и оттам на Хампстед Хийт?

– Така изглежда.

– Ами телефонът на Блей?

– Изключен е приблизитено по времето, когато смятаме, че е бил намушкан. Възможно е убиецът да не е осъзнал, че не е изключил този на Ледуел, докато не е стигнал до Хампстед Хийт. Вижте, аз...

– Да, разбира се – каза Робин, приела, че на Мърфи му се налага да затваря.

– Не, аз всъщност... ами... канех се да ви попитам дали сте свободна за по питие този уикенд.

– О, ще трябва да си проверя графика – отговори Робин. – Искате ли и Страйк да присъства?

– Дали искам... какво?

– И с двама ни ли държите да разговаряте, или...?

– Аз всъщност... питах дали сте свободна в смисъл... като за среща.

– О – промълви Робин и отново се почувства разтърсена. – Извинете, помислих... През целия уикенд ще работя.

– Ясно – избъбри Райън Мърфи със също толкова неудобство, колкото изпитваше и Робин. – Не се тревожете. Пожелавам ви приятно... Ами успешно следене. Дочуване.

– Дочуване – откликна Робин с по-висок глас от нормалното и прекъсна връзката.

Усещаше лицето си да гори. Продължаваше да върви, сега малко по-бързо, като единствените ѝ цели бяха да се отдалечи възможно повече от Корморан Страйк и да открие тъмен ъгъл, където да може да смели мисълта, че е най-неумелата в романтично отношение жена в Лондон.

27

Само половин час, след като бяха говорили, Шах се обади на Страйк да му каже, че Монтгомъри и приятелите му са в „Опиум“, китайски ресторант в Чайнатаун на кратко разстояние пеша от офиса. Гастритните симптоми на Страйк бяха утихнали след посещение в тоалетната, но кракът още го болеше при мястото на допира до протезата, когато отпуснеше тежестта си върху него. Той игнорира болката, отново облече палтото си, заключи офиса и тръгна за срещата с Шах, като пак пое сложното преминаване през изкопите по околните пътища.

Компанията на Монтгомъри беше на третия етаж (че как иначе, по дяволите, помисли си подразнен Страйк, докато кракът му протестираше по време на изкачването). Седяха на табуретки с метални крака около дървена маса, докато барманът смесваше коктейли пред тях. Всичките грижливо издокарани млади хора в групата изглеждаха на Страйк като варианти на Монтгомъри със спретнато подстриганите им бради и впити фланелки, а жените бяха със силен грим и с коси в цветове, които не се срещаха в природата: сиво-лилаво, пембе, небесносиньо. До един бяха извадили телефоните си, снимаха коктейлите, редиците с бутилки зад бармана и портрета на председателя Мао, изрисуван на един шкаф. Видимите тухли и голите дъски напомняха на Страйк баровете, които посещаваше с Мадлин, а те всички му се сливаха вече в едно.

Шах седеше на известно разстояние от компанията в странично помещение с добър поглед към Монтгомъри.

– Аномия току-що пусна пост – информира Страйк, когато той се настани насреща му. – А Монтгомъри през цялото време пишеше на телефона си.

– Добре, наглеждай го, докато аз говоря – поръча Страйк. – Имам нужда да се свърши една друга работа.

Докато излагаше проблема с Джаго Рос, Шах зяпаше наглед разсеяно шумната групичка на масата край бармана. Когато Страйк свърши да говори, Шах за пръв път го погледна директно.

– И така, искаш да изровя нещо срещу съпруга на бившата ти?

Шах имаше изражение, каквото Страйк не бе виждал до този момент у него – затворено, отчуждено.

– Да – потвърди Страйк. – Ще ме съсипе, ако ме назове в бракоразводното дело. Имам нужда от материал за сделка.

Шах отново хвърли поглед към масата на Монтгомъри, после попита:

– И защо аз получавам тази задача?

– Ами самият аз няма как да я изпълня, нали? Той ме познава. Гадняр е, но не е идиот. Не искам да рискувам да разпознае и Робин. Тя се появи по вестниците миналата година, а също и Баркли. Искам нови лица за тази работа, които той да не свърже с мен. Ще трябва да сте ти и Мидж.

Шах отпи от чашата си, отново погледна към Монтгомъри, но не каза нищо.

– Проблем ли има? – попита раздразнен Страйк.

– Това е редовна работа, която ще се отрази във ведомостта, нали? – поинтересува се Шах. – Или говорим за пари на ръка без документални следи?

– Защо питаш – повдигна вежди Страйк.

– Питам – отвърна Шах, като наблюдаваше групата и не поглеждаше Страйк, – защото Патерсън използваше ресурсите на агенцията при странични задачи, за да прецаква хора, с които имаше лична вражда. Всичките се плащаха с пари на ръка извън ведомостта, само дето понякога „забравяше“ да плати. И обикновено аз получавах тези задачи.

– Тук не става дума за лична вражда – обясни Страйк. – Отдавна се отървах от жена му по живо и по здраво. Той ще иска да ми провали бизнеса. Ако не се опитваше да ме набърка в тяхната каша, пет пари не бих давал. Ще го включа във ведомостта и ще плащам като всеки друг клиент.

Страйк не бе обмислял как ще съобщи на Робин какво е планувал, но сега вече не му оставаше голям избор.

– Наясно съм, че нямаме особен капацитет за друг случай в момента – добави Страйк. – Не бих се захванал с това, ако не бях принуден.

– Добре, прощавай. Просто искам да съм наясно какво става – каза Шах. – Имаш ли нужните данни за човека?

– Ще ти пратя всичко в имейл, като се върна в офиса. Това му е втори брак. Ще се опитам да взема данни и за първата му жена. Ще изпратя копие и на Мидж.

– Ами добре – кимна Шах. – Щом получа сведението, веднага се заемам.

Страйк благодари на подизпълнителя си и излезе от бара, а куцането му ставаше по-видимо с всяка следваща крачка.

28

Беше почти седем часът, тъй че Робин, която бе седяла в ъгъла на едно кафе в Сохо, мятаща се между чувства на унижение и пълна окаяност, най-сетне тръгна към „Боб Боб Рикар“ и тъкмо приближаваше към входа, когато от такси пред нея слезе русата и с очила Илза.

Прегърнаха се. Илза изглеждаше уморена, но радостна да види Робин, която копнееше и за питие, и за шанс да се разтовари. Въпросът беше колко бе готова да сподели с Илза, чиито опити да сватосва Робин и Страйк ѝ бяха причинили доста неудобство в миналото.

Насочени бяха към салон в сутерена, който комбинираше викториански лукс с атмосферата на нощен клуб: драматично осветен, с интериор в червено и златисто, под като дъска за игра на табла, тапицирани с кожа сепарета и както тя забеляза, когато седнаха в тяхното, бутон за поръчка на шампанско на стената до тях.

– Добре ли си? – попита загрижено Илза.

– Май ще ми трябва питие, преди да ти кажа – отвърна Робин.

– Ами тогава натисни бутона, нали затова сме тук?

– Разкажи ми за твоето дело – предложи Робин.

– Просто не мога да повярвам, че я отървахме – каза Илза и за краткото време, което отне на келнера в розово сако да им донесе шампанско, тя разказа на Робин за тийнейджърката, която бе дадена под съд, задето бе помагала при планирането на терористична атака.

– И така, другите четирима бяха признати за виновни – завърши Илза точно когато келнерът постави две чаши с шампанско пред тях, – както им се падаше, по дяволите, а аз си помислих „Свършено е с нея“. Чувах майка ѝ да хлипа зад нас. Но слава богу, съдията повярва на психолога. На петнайсет години, с тежък аутизъм, повярвала, че е намерила истински приятели онлайн... Естествено, че се бе хванала на въдицата. И тъкмо на нея се бяха канили да привържат експлозивите. Мръсници. Е, кажи ми сега какво става при теб.

– Всичко по реда си. Първо, поздравления за спечеленото дело – каза Робин и чукна чашата си в тази на Илза. – Току-що полицейски детектив ме покани да излезем, а аз го попитах дали може да заведа и Страйк на срещата.

– Какво направи?!

Когато Робин ѝ описа ситуацията, Илза се разсмя така силно, че хората се извръщаха да я погледнат.

– Недей – простена Робин, макар че усещането ѝ за унижение се поуталожи при това силно развеселяване на Илза. – Аз съм тъпачка.

– Не си тъпачка. Човекът ти се е обадил във връзка със случай, какво се очаква да си помислиш? Стига де, Робин, смешно е!

– Да, само че това не е всичко... Днес следобед в офиса цъфна Шарлот Камбъл.

– Какво? – промълви Илза и вече не се смееше.

– Не знам какво искаше. Всъщност знам, да види Страйк – каза Робин. – Той я отведе във вътрешния офис, прекараха там около пет минути, после излязоха и тя каза... каза, че много приличам на Мадлин, новата приятелка на Страйк. Изобщо не знаех, че той се вижда с някоя. Не ми е казвал. Била дизайнер на бижута.

– Нима той има връзка? – Илза възнегодува точно както беше очаквала Робин. Изпита едновременно болка и удоволствие да чуе ехото на собствения си шок в гласа на приятелката си.– Откога трае това? На нас не ни е казвал, че излиза с някоя!

– Е, това прави – вдигна рамене Робин. – Потвърди го, след като Шарлот си тръгна.

– Така. Преди да се върнем към онази Мадлин – каза Илза и изрече името, сякаш само по себе си то бе вече подозрително, – нека ти кажа какво точно е правила Шарлот там. – Илза пое дълбоко дъх, после заяви: – Робин, тя надушва нещо между теб и Корм и иска да го развали.

Робин не знаеше дали думите на Илза, или шампанското прогониха донякъде унинието ѝ, но въпреки това възрази:

– До този ден Шарлот не ни беше виждала заедно, а и сега то продължи едва три минути.

– Това е без значение – изрече Илза с равен тон. – С Корм сте заедно в агенцията от... колко станаха... пет години вече? Той те направи свой съдружник, по дяволите. С Ник изобщо не си бяхме помисляли, че ще предприеме този ход. Доброволно се обвърза юридически с теб, а повярвай ми, за Корм това е нещо голямо. Не познавам човек, който да е толкова... Я по-добре да поръчаме – прекъсна се Илза, като улови погледа на келнера, – иначе постоянно ще ни прекъсват.

Когато си избраха храната и човекът се отдалечи, Илза подхвана:

– Та какво казвах? Да, не познавам човек с такава фобия към обвързване като Корм.

– Направил е предложение за брак на Шарлот.

– О, моля ти се – извъртя Илза очи в гримаса. – Това беше най-ниската точка в живота му, а той е имал предостатъчно такива. Току-що бе останал без половин крак, с кариерата му в армията бе приключено и тя реши да играе ролята на ангел-спасител, защото откриваше драматизъм в цялата история. То се знае, че той ѝ се върза, както би се случило с всеки. Робин, той споделя с теб най-важната част от живота си. Пет години е най-дългото обвързване от какъвто и да било характер, което Корм е имал с някоя жена. На Шарлот няма как да не ѝ е известно и е бясна по този повод. Имай ми доверие. Познавам я – изрече мрачно Илза. Взе пълната си чаша с шампанско, после пак я остави, без да пие. – Шарлот изобщо не искаше той да основава агенцията. Може да се е престорила за около пет минути, че го подкрепя, след като се сгодиха, но веднага щом осъзна как това означава той да е на ненормирано работно време във всякакви часове на денонощието и да не печели кой знае колко, стори всичко по силите си да го саботира. А виж го сега: пожъна голям успех и самият той твърди, че не би го постигнал без теб. Повярвай, ако Шарлот бе знаела, че агенцията ще тръгне, че Корм ще преуспее и ще бъде прочут, би се вкопчила в него и не би го пуснала за нищо на света. Не – отсече Илза, – Шарлот е наясно от каква голяма важност си за Корм и съвсем преднамерено е споменала онази жена пред теб.

Робин вече бе изпила своето шампанско. Преди сама да е посегнала към бутона, Илза го натисна вместо нея. Робин се засмя и каза:

– Има и друго. Само че не му придавай някакво преувеличено значение.

– Казвай – подкани я заинтригувана Илза.

– Нали знаеш, че Страйк ме заведе да пийнем в „Риц“ за моя рожден ден?

– Да – отвърна Илза и се наведе напред.

– Не е чак толкова вълнуващо. Не е като да сме се озовали в леглото заедно.

Но ентусиазмът на Илза не се охлади, напротив, изглеждаше още по-въодушевена.

– Ами и двамата се понапихме малко – каза Робин. – Коктейлите бяха направо смъртоносни, а не бяхме яли много... И така, той ме прегърна с една ръка, защото за малко не паднах, а после, когато вече бяхме навън пред „Риц“ и чакахме такси, мисля, че... ами не знам, но съм почти сигурна, че се канеше да ме целуне.

Илза ахна толкова силно, че минаващ сервитьор се обърна да я погледне.

– Недей – изпъшка Робин. – Ама, честно, Илза, недей. Беше... О, боже, не спирам да си припомням изражението му. Наведе се, а аз изпаднах в паника и мисля, че той... Останах с впечатлението, че... – Робин поклати глава. – Сигурно си е помислил, че съм отвратена от тази идея. Изглеждаше някак...

Робин затвори за кратко очи, припомнила си лицето на Страйк в онзи момент.

– ...оскърбен. Дръпна се и после... после се върнахме към нормалните си отношения. Е, относително нормални. След случая беше по-дистанциран от обичайното.

– А ти защо изпадна в паника? – попита Илза с напрегнато изражение.

Дойде келнерът да напълни отново чашата на Робин. Тя го изпи почти половината, преди да заговори.

– Не знам... защото съм на трийсет години, а съм била буквално само с един мъж. – Отново изпъшка, когато ѝ изскочи споменът за разговора с Райън Мърфи. – Защото съм такава тъпачка, та дори не се усещам, когато ме канят на среща.

Само че собствената ѝ неопитност не беше единствената причина и Робин го знаеше.

– Но главно защото... знаех, че Страйк ще съжалява после, ако се бяхме целунали. Убедена бях, че така ще стане, като се отрезви и... Нямаше да понеса да ми каже как е било огромна грешка. Знаеш какъв става, когато бъде нарушено личното му пространство, а ние и без това прекарваме повечето от живота си заедно. Не исках да го чуя да ми казва, че не е имал предвид това.

Илза се облегна назад и леко се смръщи. Отново посегна към шампанското и отново размисли.

– Да, права си. Той щеше да съжалява. Такъв си е Корм, нали? – промърмори адвокатката. – Би ти казал, че е грешка под въздействието на алкохола, а после би измислил начини да пъхне дебел клин помежду двама ви, та да може да си запази сбърканите идеи за интимните връзки... Готова съм да се обзаложа, че се е хванал с онази проклета жена...

– Не можеш да знаеш дали е проклета жена – изтъкна логично Робин. – Може да е прекрасна. Такава беше последната му приятелка. Лорелай. Всичко си ѝ беше наред.

– Ами да, тъкмо затова той я разкара – махна пренебрежително с ръка Илза. – Как иначе ще продължава да поддържа убеждението си открай време, че стабилната връзка е един вид затвор, ако ходи с жени, които няма да му съсипят живота? Не, готова съм да се обзаложа на едномесечна заплата, че причината да се хване с тази нова жена е разминалата се целувка помежду ви, която го е уплашила до смърт.

Илза седя замислена няколко секунди, после на лицето ѝ се появи широка усмивка.

– Защо се усмихваш?

– Прощавай, не успях да се сдържа – отвърна Илза. – Просто си мислех колко добре ще му дойде да си мисли, че си била отвратена от мисълта да го целунеш.

– Илза!

– О, Робин, стига, виждала си как въздейства той на жените. Първо го приемат за едър и небръснат грубиян, а след половин час са убедени, че е най-сексапилното създание на два крака. Аз притежавам имунитет – заяви тя и отново повдигна рамене. – Не е по моята част да си блъскам главата как да обвържа мъж, който не иска обвързване. Това са пълни глупости, но много жени са мотивирани именно от това и там се крие тайната за големия му успех сред тях.

– Никога не съм го възприемала като сексапилен – каза Робин, но духът на правдата, стимулиран от шампанското, я подтикна да добави: – Не и от цяла вечност.

– Но при него нещата изобщо не стоят така. И не ми казвай, че не знам какво говоря, Робин, защото видях как те гледаше на вечерята за рождения ти ден. Защо според теб не ти е казал, че се среща с онази Мадлин?

– Не знам.

– Аз пък знам – заяви Илза. – Защото не иска да се чувстваш свободна да идеш да се чукаш с някой полицейски детектив. Целта му е да си начеше крастата надалеч, а ти да си налична, когато реши, че може да понесе последиците от ново влюбване. Познавам Корм, откакто и двамата бяхме петгодишни, а проклетият Дейв Полуърт ми дърпаше косата на игралната площадка. Ти никога не си виждала леля му Джоун. Много я обичах, всички я обичаха, но тя бе полярна противоположност на майка му. Джоун беше взискателна по отношение на обноски и добро поведение, много държеше семейството да не бъде посрамвано. А после Леда се появяваше и го потътряше обратно със себе си, позволяваше му да върши каквото си поиска, докато тя се напиваше и дрогираше в Лондон. Прекарваше живота си тласкан между две крайности: мъжът в къщата, натоварен с твърде голяма отговорност, когато беше с Леда, и малко момче, което трябваше да бъде изрядно под грижите на Джоун. Нищо чудно, че има шантави идеи за интимните връзки. Но ти... – Илза погледна изпитателно Робин през очилата си. – Ти си нещо съвършено ново за Корм. Нямаш нужда от приземяване, сама си се приземила. И също така го харесваш какъвто е.

– Не съм чак толкова сигурна в това – промърмори Робин. – Не и тази вечер.

– Искаш ли от него да си остави работата? Убедена ли си, че трябва да се задоми, да има две деца, да кара рейнджроувър, да ходи по родителски срещи?

– Не – поклати глава Робин, – защото агенцията няма да е същата без него.

– Агенцията – повтори Илза и смаяно поклати глава. – Честна дума, не падаш по-долу от него.

– Какво искаш да кажеш?

– Работата идва на първо място. Чуй се само. „Агенцията няма да е същата без него.“ Боже мой, той е такъв щастливец да те има. Надали е срещал друга жена, която да иска той да е свободен да върши онова, което най-добре умее.

– Ами всички онези жени, които го намират суперсекси, след като са прекарали само час в компанията му?

– Когато мине този един час или една седмица, вече започва да ги нервира – каза Илза. – Мен би ме нервирал. Колкото и да е странно, не мисля, че теб би те нервирал, ако се съберете двамата. Какво друго знаеш за тази жена, с която се среща?

– Само, че името ѝ е Мадлин Кърсън-Майлс и че е дизайнер на бижута. Изглежда, има успешен бизнес. Шарлот е била модел за новата ѝ колекция.

Илза извади телефона от чантата си и затърси името. Робин, която не беше сигурна, че иска да види резултатите, пресуши втората си чаша.

– Открих я – каза Илза и се взря в телефона си. – О, за бога, погледни я само!

Тя подаде телефона през масата. Робин се втренчи в красивата, сияеща и с разбъркана коса Мадлин, застанала между два супермодела. И трите държаха чаши с шампанско.

– Забеляза ли го?

– Кое?

– Робин, та тя изглежда досущ като теб!

Робин понечи да се засмее.

– Илза...

– Така е! – настоя Илза и измъкна телефона от ръката на Робин, за да огледа отново снимката на Мадлин. – Същият цвят на косата, същата...

– Кога си ме видяла с кожени панталони и блуза от сребристо ламе, отворена до пъпа?

– Е, очевидно, няма как да носиш такава блуза. Бюстът ти е твърде голям. И така, за начало два на нула за Елакот срещу Кърсън-Майлс.

Робин се засмя по-силно.

– Илза, би ли си изпила шампанското? Не искам само аз да натискам бутона.

Илза промълви тихо:

– Не мога, бременна съм.

– Какво?!

Робин знаеше, че Илза и Ник от години правят опити за бебе и че последната процедура инвитро беше пропаднала.

– Илза, това е прекрасно! А беше казала, че вече няма да опит­вате...

– Случи се по естествен път – каза Илза и вече изглеждаше напрегната. – Но няма да се задържи. Никога не се задържа. Три процедури инвитро, три спонтанни аборта. Всичко ще се обърка както винаги.

– Колко си напреднала?

– В дванайсетата седмица съм.

– А Ник какво казва?

– Той не знае – отвърна Илза. – На никого не съм казала освен на теб.

– Какво?!

– Няма да понеса пак да мина през това – каза Илза. – Толкова надежди и после... край. Не е нужно Ник да страда.

– Но след като си почти на три месеца...

– Недей – решително изрече Илза. – Не мога... Робин, аз съм на четиресет. Дори да го задържа, може нещо да не му е наред.

– Значи не си била на видеозон или на преглед?

– Няма да се взирам в някакво гърчещо се мехурче, дето надали ще оживее. Какъв е смисълът? Правила съм го преди и едва не ме уби... Стига толкова.

– Колко беше напреднала, когато изгуби другите?

– Осем седмици при първото и десет при другите две. Не ме гледай така. Само защото това се е закрепило с две седмици повече...

– Ами ако още си бременна след още две седмици? След месец?

– Ами тогава... май ще трябва да съобщя на Ник – отвърна Илза. – Не казвай на...

– Естествено, че няма да кажа на Страйк. За каква ме имаш?

– Ти го изпий – каза Илза и бутна пълната чаша през масата.

Пристигнаха ордьоврите. Докато Робин лапваше първата си хапка пастет, Илза попита:

– Какво представлява онзи полицейски детектив?

– Висок и май доста хубав, само че говорехме за убийство, така че, сещаш се... външността му не ми беше приоритет.

– Позвъни му и кажи, че ще пийнеш с него на драго сърце.

– Не – отсече Робин. – След разговора, който проведохме преди малко, сигурно вече ме мисли за бавноразвиваща се.

– А как ще го преодолееш това „Била съм само с един мъж“, ако не ходиш с други? Става дума само за питие. Не рискуваш кой знае колко. А и знае ли човек какво може да излезе?

Робин погледна приятелката си с присвити очи.

– И сигурно мисълта как ще накарам Страйк да ревнува е на последно място в ума ти?

– Е, не бих казала чак на последно място – намигна ѝ Илза.

29

В десет вечерта Страйк, току-що вечерял с пържено месо, което му беше спасителното ястие, когато не можеше да измисли какво друго да си сготви, лежеше на леглото в мансардата си все още напълно облечен, с разхлабен колан и откопчано копче на панталона. В устата му имаше запалена цигара, на нощното шкафче стоеше чаша с тройна доза от любимото му уиски единичен малц, а до него в леглото бяха принтираните бележки на Робин за блога Перо на правдата.

Нахълтването на Шарлот в офиса бе занимавало мислите му часове наред, но вече си възвръщаше равновесието до известна степен: първо, защото вече бе пуснал в ход действие, с което се надяваше да контрира намерението на Джаго Рос да съсипе и Страйк заедно с жена си; също, защото това бе второто му тройно уиски; и на последно място, защото не бе изгубил навика да дисциплинира ума си, служил му добре през военната му кариера. Работата винаги му бе била най-доброто убежище и ако собствените му емоции не бяха податливи на пълно заглушаване, то поне можеше да вкара някакъв ред в забъркания проблем с Аномия. Така че извади телефона си и за кой ли път се помъчи да се включи в Играта на Дрек, но както при всички предишни опити се появи Харти, вдигна рамене и го прикани да опита по-късно.

Страйк остави телефона си на леглото, пийна от скоча, после взе бележките на Робин върху блога Перо на правдата и започна да чете.

Бележки върху блога Перо на правдата

Анонимният блог Перо на правдата тръгва през януари 2012 година. Онзи, който стои зад него, присъства в Туитър като @пероправда. Локацията му не се разкрива. Фокусът на блога е критика на поп културата. Само че Перо на правдата представя поне три блога, посветени на Мастиленочерно сърце, срещу един на друга тема, било за филм или книга. Аномия само веднъж е споделил блог на Перо на правдата (виж приложението).

Аномия и Перо на правдата от време на време влизат във взаимодействие. Ако зад акаунта на Аномия и блога Перо на правдата стои един и същ човек, то той е много предпазлив да поддържа две различни личности онлайн. В широк смисъл Аномия споделя всичко, което би могло да постави Еди Ледуел в лоша светлина, докато Перо на правдата най-вече критикува недостатъци на анимацията и на други творби от социополитическа гледна точка.

След като Еди прави опит за самоубийство през май 2014 г., Аномия и Перо на правдата са обвинени, че са я подтикнали към тази крачка. Аномия твърди, че опитът за самоубийство на Ледуел е фалшив. Перо на правдата мълчи шест седмици, после се връща с блог пост, озаглавен „Защо културата на отмяната може да бъде мощно оръжие за социални промени“ и завършващ по следния начин:

„Обвиняван съм, че „очерням“ и „тормозя“ хора съобразно собствените си възгледи. Е, не се извинявам за това. С цел да се промени обществото към по-добро, за да обхваща пълноценно всички раси, полове и хора в неравнопоставено положение, да бъдат сплашени фанатиците и предубедените не е лошо начало. Така наречената „култура на отмяната“ просто държи хората отговорни за възгледи, които те преднамерено изнасят в публичната сфера.

Искам ли смъртта на Еди Ледуел? Не, разбира се.

Прави ли Еди Ледуел света по-небезопасно място за маргинализирани групи с всичките си нетактични стереотипи, които изкарва на екран? Да, прави го.

Радвам се, че тя се чувства по-добре. Сега искам да я видя да се държи по-добре“.

Макар Морхаус (съавторът на играта заедно с Аномия) да го отрича, носи се настойчив слух сред феновете на Мастиленочерно сърце, че той пише блога Перо на правдата. Теорията възниква за пръв път през януари 2013 г. (виж приложените постове).

Страйк обърна страницата и видя няколко изпринтирани поста.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

@Морхаус, знам, че ти си написал това.

www.ThePenOfJustice

Морхаус @Морхаус

Отговор на @рейчълдбадли

Не.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @Морхаус

Принципът за несигурността на Хайзеберг.

Морхаус @Морхаус

Отговор на @рейчълдбадли

Също толкова грешиш, че аз съм Перо на правдата, колкото

и за принципа на несигурността.

Пени Пийкок @рейчълдбадли

Отговор на @Морхаус

Как ли не греша.

Маги Пай @сврака25

Отговор на @сузи_макмилан @рейчълдбадли @Морхаус

Я почакайте! Морхаус е Перо на правдата?????

Карол С @КС_мастиленосърце

Блогът е право в десетката, а Мастиленочерно сърце е расистки и обижда хората с увреждания.

Дан Спинкман @спинкидан

Отговор на @КС_мастиленосърце @сврака25 @сузи_макмилан

@рейчълдбадли @Морхаус

Това е анимация за трупове. Би било странно да са в перфектно здраве.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Отговор на @спинкидан @КС_мастиленосърце @сврака25

@сузи_макмилан @рейчълдбадли @Морхаус

Моля, обяснете защо хора с увреждания като мен трябва да търпят подобен „хумор“.

Лепинс Дисайпъл@ЛепинсДисайпъл

Отговор на @истинскатаХартиенобяла @спинкидан

@КС_мастиленосърце @сврака25 @сузи_макмилан @рейчълдбадли

@Морхаус

Да си твърде грозен за чукане не е същото като да си с увреждания.

Страйк имаше усещането, че тъкмо е видял име, което би трябвало да означава нещо за него, но тъй като бе изпил към една трета бутилка уиски, не можеше да го нацели. Обърна на следващата страница, в началото на която Робин беше написала: „Това е статията от Перо на правдата, споделена в пост на Аномия“.

Предупреждение за съдържанието: В тази статия се използват термини и думи, отнасящи се до физически и психически увреждания, които може да намерите за оскърбителни. И макар да ги използвам с образователни цели, настоятелно ви съветвам да подходите предпазливо и да отложите четенето, ако в момента изпитвате болка или сте в уязвимо състояние, или се чувствате нестабилни в настоящата обстановка. Проблемите, с които се занимава статията, неизбежно ще са отключваща тема за много хора с увреждания.

Страйк спря, за да почеше крака си, където отрязаното се допираше до протезата – безпредметно занимание, тъй като сърбежът произтичаше от нервни окончания, които отказваха да повярват, че долната част на крака му я няма.

Навред се сблъскваме с нехайно нарушаване на правата на хората с увреждания. Кога за последно цял ден не ви се е случвало да чуете някой да използва думите идиот, кретен, тъпак, глупак, малоумен, откачен, побъркан, сакат, смотан, умопобъркан, ненормален, истерик, социопат, наркоман?

Хората с увреждания са представени крайно незадоволително в популярната култура по отношение и на качество, и на количество. В редките случаи, когато виждаме някого с увреждания на екрана, обикновено ролята му се изпълнява от здрав и пълноценен актьор. Нещо повече, героите с увреждания са дефинирани с физическия си или умствен проблем по повърхностен и стереотипен начин.

Предвид че един от създателите твърди как има проблеми с душевното здраве, човек би очаквал Мастиленочерно сърце да се противопостави на въпросната тенденция. Уви, тази анимация е едно от най-оскърбителните явления на екрана.

Почти всички герои имат „комични“ недостатъци от физическо или психическо естество. От честите сърцебиения на Харти до току изпадащите кости от скелетите сме приканвани да се смеем на разните странни несъвършени тела. Към душевноболните не е подходено по-милостиво: депресията и анорексията на Хартиенобяла и безспорно маниакално-депресивните пристъпи на Дрек са също така безпощадно осмивани. Червеят и Свраката, единствените герои с произход от работническата класа, са показани като самопричинили заболяванията си: Червея чрез прегряване, а Свраката, като е задигала твърде тежки за носене предмети. Това, естествено, затвърждава стереотипа, че бедните (престъпници) могат да винят единствено себе си, задето са се докарали до затлъстяване и хронични болки.

Езикът, използван в анимацията, е неизменно проблематичен. Няма епизод, в който някой герой да не нарече друг „хахо“ или „зурла“, като се има предвид душевно нестабилен/грозен. Небрежната жестокост е ендемична: Дрек непрекъснато изтъква липсата на крака на Харти и го рита като футболна топка; Свраката подиграва Хартиенобяла, че не е в състояние да се стегне и да вземе най-доброто от нещастния си живот; всички други герои се присмиват на заблудата на скелетите, че са си останали здрави и красиви, въпреки че са сведени до купчини кокали.

Няма да е преувеличено да се каже, че също както през осемнайсети век здрави посетители са били допускани в лудниците, за да вземат на подбив и да тормозят пациентите, така сега и ние сме приканвани да се присмиваме на нещастните образи в Мастиленочерно сърце.

Страйк се пресегна встрани за уискито си, пийна още малко, обърна страницата и зачете със закрепена върху гърдите си чаша.

Най-отгоре Робин беше написала „Скандал между Аномия и Еди, след като Аномия препечатва блога за хората с увреждания. Обърни внимание, че се присъединява Киа Нивън“.

С усилие Страйк успя да си спомни как Робин му бе разправяла вече за младата жена, убедена, че Еди Ледуел е откраднала идеите ѝ за Мастиленочерно сърце.

Аномия @АномияГейммастър

Много приличен анализ на странната обсебеност на Лакомата Ледуел от недъзите и грозотата.

www.ThePenOfJustice

Аномия @АномияГейммастър

Отговор на @АномияГейммастър

Един допълнителен забавен факт: Лакомата Ледуел има брат от приемното си семейство, който е инвалид. Явно странната походка на Лорд Скелет е вдъхновена от него.

Еди Ледуел @ЕдЛедРисунки

Отговор на @АномияГейммастър

Това е гадна лъжа.

Аномия @АномияГейммастър

Отговор на @ЕдЛедРисунки

А откъде ти хрумна идеята за походката му?

Еди Ледуел @ЕдЛедРисунки

Отговор на @АномияГейммастър

Не аз анимирам Лорд Скелет, а Джош.

Аномия @АномияГейммастър

Отговор на @ЕдЛедРисунки

Да бе, как не. Някога не си ли си поставяла за цел да не лъжеш?

Еди Ледуел @ЕдЛедРисунки

Отговор на @АномияГейммастър

Не лъжа и искам да оставиш семейството и приятелите

ми на мира.

Аномия @АномияГейммастър

Отговор на @ЕдЛедРисунки

Казва го жената, която твърди, че няма семейство и че буквално не са ѝ останали приятели, защото всичките ги е прекарала.

Еди Ледуел @ЕдЛедРисунки

Отговор на @АномияГейммастър

От теб идат само простотии.

Аномия @АномияГейммастър

Отговор на @ЕдЛедРисунки

О, да, продължавай да обиждаш фенове онлайн. Страхотен имидж си създаваш.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Отговор на @АномияГейммастър и @ЕдЛедРисунки

Нея изобщо не я вълнуват феновете, интересува се единствено от £££, от личните си планове и тормоз над хората с увреждания.

Киа Нивън @истинскатаХартиенобяла

Отговор на @АномияГейммастър и @ЕдЛедРисунки

Противната ѝ анимация промотира идеята, че хората с увреждания са „различни“/смехотворни/странни.

Ясмин Уедърхед @ЯзиУедърс

Отговор на @истинскатаХартиенобяла @АномияГейммастър и

@ЕдЛедРисунки

И все още не се е срещнала с група на хора с увреждания, за да обсъдят основателните тревоги на феновете относно малтретирането им.

Лепинс Дисайпъл@ЛепинсДисайпъл

Отговор на @ЯзиУедърс @истинскатаХартиенобяла @АномияГейммастър и @ЕдЛедРисунки

А твоят недъг какъв е? Че си кит, живеещ на сушата?

Тук записките на Робин относно Перо на правдата приключваха. Страйк остави листовете, пресуши чашата си с уиски, загаси цигарата си и отново взе телефона си, за да прегледа страницата на Киа Нивън в Туитър.

След като отбеляза колко хубаво момиче е тя, без да иска натисна с палец линка към нейната тъмблр страница.

Страйк, който никога не беше чувал за тъмблр, за момент не можа да се ориентира какво гледа. Страницата на Киа беше изпълнена с образи, кратки текстове, някои препечатани от други акаун­ти, други написани или нарисувани от самата нея. Най отгоре имаше снимка на много сребърни лъжички и легендата:

Художник с увреждания – любителка на модата, музиката и птиците – в момента животът се изчерпва предимно с боледуване – хронична умора – тахикардиален синдром – фибромиалгия

Трябват ми още лъжички...

Страйк нямаше представа какво символизира нуждата от лъжички и предположи, че е някаква шантава заемка от непозната му книга или филм. Изчете поста на Киа как била принудена да се върне да живее при майка си, после заразглежда рисунките ѝ, които бяха силно повлияни от японския стил анимация. Имаше много препечатани изказвания на тема хронични заболявания („най-мъчното за преглъщане хапче е, че някои неща не се оправят с тържеството на ума над материята“, „не е лесно да се откажеш от онзи, който ти е било писано да бъдеш“), куп цитати обикновено върху пастелни фонове:

Пронижи тялото и то оздравява, но нараниш ли сърцето, раната остава за цял живот. – Минеко Ивасаки

Когато дадеш на някого цялото си сърце, а той не го иска, не можеш да си го вземеш обратно. Заминало си е завинаги. – Силвия Плат

Промените ме отминават като сън,

аз вече не се моля, нито пея

А ти си онзи пълен с отрова трън,

който напълно ме отказа да живея. – Елизабет Сидал

Страйк продължи да чете, докато не откри няколко кратки пасажа, написани от самата Киа.

Майка ми, жена, която отглежда папагали и е алергична към перушина, мърмори за погрешните ми житейски решения. Добре, Карън.

Малко под това беше написано:

Няма нищо лошо в това да не „работиш“ и да не „постигаш“. Чувството за вина, че не си в състояние да правиш нито едно от двете се дължи на попит в душата капитализъм.

Нормално е да си искаш своето. Не е нужно оценката ти за потребностите на собственото ти тяло да зависи от това за колко „болен“ те мислят околните.

Нормално е да използваш устройство за придвижване, ако то улеснява живота ти, та дори да не е препоръчано от лекар.

Погледът на Страйк неволно се премести към чекмеджето, където държеше сгъваемия бастун, който Робин му беше купила някога, когато ампутираният му крак му създаваше толкова ядове, че едва бе в състояние да ходи. Отначало той не обичаше да го използва, тъй като бастунът не само добавяше още една отлика за недъга му, който бездруго бе видим, тъй че възникваше опасност да бъде лесно разпознаваем, а и защото извикваше въпроси и съчувствие, каквито той не приемаше на драго сърце.

Затвори тъмблр страницата на Киа, която му се видя противно сладникава, и остана да лежи неподвижно още минута загледан в тавана, преди да стане и да докуцука до банята. Докато пикаеше, се сети, че и Шарлот някога му бе дала бастун: античен, изработен от ратанова палма, със сребърна дръжка. Твърдеше, че принадлежал на прадядо ѝ, но кой знае дали беше истина. Като нищо можеше да е купен от антикварен магазин. Във всеки случай не вършеше никаква работа, беше твърде къс за Страйк и когато се разделиха за последно, Шарлот го задържа.

Като се взираше в стената на банята и чакаше мехурът му да се опразни, Страйк се усети на ръба да сътвори афоризъм за това, което притегля човек в момент на беда, спрямо онова, което действително му е нужно, за истински стойностното спрямо скъпоструващото, само че умореният му мозък бе станал още по-ленив от уискито и отказваше да произведе спретнати фрази. Затова се зае с по-практически задачи, като да свали протезата си, да намаже с мехлем крака си на отрязаното място и да се стовари в леглото.

30

Шампанското и разговорът с Илза временно приповдигнаха духа на Робин, но тя се усети, че отново пада духом, докато пътуваше с такси към дома си. Вторични шокове от разкритието, че Страйк има интимна връзка, продължаваха да я удрят в слънчевия сплит. Илза бе искала да ѝ даде надежда: надежда, че Страйк по чудо ще се промени и ще пожелае истинска връзка с жената, която наричаше своя най-добра приятелка, само че това щеше да застраши агенцията и спартанския му бит в мансардния апартамент, за който той не бе дал признаци, че иска да замени с не тъй самотно съществуване. Илза може и да беше познавала Страйк дълго време, но Робин подозираше как тя е способна да тълкува сегашния Страйк по-успешно от Илза. Дали Илза бе права, или не относно причините, подтикнали го да крие връзката си с Мадлин, това произтичаше от стремежа на Страйк към самозащита, като държи отделени различните сфери в живота си, и Робин не вярваше той някога да се откаже да го прави.

Докато гледаше през прозореца на таксито още светещите неонови названия над магазини с вече тъмни витрини, тя си нареди: Трябва да обърнеш гръб на тази любов. Това е простото решение.

Но нямаше никаква идея как точно да го направи. С бившия ѝ съпруг не се бе изисквало никакво усилие: любовта постепенно бе подкопавана от несъвместимостта им, прикривана от обстоятелствата, докато накрая тя не осъзна, че е напълно изчезнала, когато изневярата му ѝ даде свобода.

Сякаш призована от нея, по радиото зазвуча „Където и да идеш“ на групата „Колинг“. Беше песента им с Матю, първият танц на сватбата им и макар тя да се опита да открие хумор в съвпадението, очите ѝ се напълниха със сълзи. Песента още бе звучала, когато тя прекъсна първия си брачен танц, за да изтича след Страйк, който бе напуснал приема, и това даде тона (или така ѝ изглеждаше на Робин в ретроспекция) на краткия ѝ обречен брак.

Избягай с моето сърце,

избягай с моята надежда,

избягай с моята любов...

– Колко нелепо – прошепна Робин на себе си, изтри сълзите си и също както бе сторил партньорът ѝ час преди това, се обърна към работата, която се оказваше по-добро убежище от алкохола.

Отвори Туитър и видя, че има още две директни съобщения от кандидата за флиртуване @джбалдуин

@джбалдуин

Дори шибан отговор ли няма да получа?

@джбалдуин

Майната ти тогава, снобска кучко.

Робин затвори директните си съобщения и провери постовете на Аномия в Туитър. Видя, че е публикуван нов пост, докато бе седяла в ресторанта.

Аномия @АномияГейммастър

Ето колко „пазителят на пламъка“ държи

на „Мастиленочерно сърце“ и феновете му.

Грант Ледуел @гледуел101

Кратко съобщение, за да благодаря на феновете за съболезнованията

Семейството на Еди Ледуел е решено да развива и пази #ЧерноМастиленоСърце както Еди би желала.

23: 15 ч. 10 април 2015 г.

Робин бе прекарала достатъчно дълго време, потопена в света на феновете на Мастиленочерно сърце, за да предвиди врявата, която щеше да предизвика препечатването от Аномия на думите на Грант.

ДрекЕМоятДуховенСъбрат @играйИгратанаДрек

Отговор на @АномияГейммастър @гледуел101

Простакът дори не е уцелил заглавието

Бел @Хел5Бел5

Отговор на @АномияГейммастър @гледуел101

Научи заглавието, тъпако.

Лепинс Дисайпъл@ЛепинсДисайпъл

Отговор на @АномияГейммастър @гледуел101

Хей, Грант, жена ти изглежда като отпадъците в кофата след липосукция.

Черно Сърце @самичиу

Отговор на @АномияГейммастър @гледуел101

Ние слушаме Джош, не теб. Той най-малкото знае заглавието #НеНаМавърик #АзПоддържамДжош

Зозо @мастиленосърце28

Отговор на @АномияГейммастър @гледуел101

Боже, Джош отново се появи в Туитър. Джош моли хората да не нападат семейство Ледуел.

Джош Блей @истинскиятДжошБлей

Отговор на @АномияГейммастър

Моля, остави на мира семейство Ледуел. Моля, спри това, което правиш.

Лепинс Дисайпъл@ЛепинсДисайпъл

Отговор на @мастиленосърце28 @истинскиятДжошБлей @АномияГейммастър @гледуел101

Това не е той. Вече е един зеленчук. Някакъв пиар трик на „Мавърик“ е.

Уличните лампи хвърляха оранжеви ивици върху седалката на таксито и върху екрана на телефона на Робин. Внезапно тя изпита отвращение от Туитър, затвори приложението и се помъчи отново да влезе в Играта на Дрек, но не бе възможно. Като гледаше как Харти се усмихва и вдига рамене, Робин заключи, че Страйк е прав: Аномия не искаше нови хора в играта точно сега.

И тогава най-неочаквано ѝ хрумна решението на проблема им, сякаш ѝ го бе прошепнало в ухото някое от божествата, споменати от Алан Йеоман. Можеха да влязат като някой, който не беше нов. Внезапният приток на адреналин пропъди депресията ѝ и Робин се помъчи да си припомни графика за тази вечер. Баркли наблюдаваше Кардю, Шах следеше Монтгомъри, тъй че Мидж със сигурност бе по дирите на Шавливи пръсти. Избра номера на Мидж и тя отвори на второто позвъняване.

– Здрасти, какво става?

– О, хубаво, будна си.

– Да, още съм в Белгрейвия с една група простаци.

– Мидж, трябва ми услуга. Агенцията ще ти осребри разходите, ако възникнат такива.

– Казвай.

– Със Страйк не можем да влезем в играта на Аномия. Изглежда, не допускат нови участници. Така че се чудех...

– Робин, дано не си мислиш каквото аз си мисля, че си мислиш.

– Почти сигурна съм, че е тъкмо това.

Пред таксито полицейска кола спря до сцена, която приличаше на последица от сбиване. Група хора стояха пред бар, един мъж лежеше на земята и притискаше главата си. Около него по тротоара бяха пръснати парчета стъкло.

Мидж изпъшка в ухото на Робин.

– О, да му се не види, Робин.

– Бет още ли играеше на играта, когато се разделихте?

– Вече не толкова често. Май ѝ беше дотегнала.

– Ами виж, това е направо идеално от наша гледна точка – каза Робин.

– От ваша гледна точка може би да, но аз се надявах никога да не я чуя повече.

– Има ли нещо, което можем да ѝ предложим в замяна на паролата ѝ за влизане в играта?

Последва продължителна пауза.

– Вие не – отговори най-сетне Мидж, – но аз бих могла.

– Не искам да те карам да вършиш нещо, което те притеснява – каза Робин и кръстоса пръстите на свободната си ръка.

– Не че ще ме притесни, просто ще се ядосам, че ѝ давам каквото иска.

– И какво е то?

– Когато се разделихме, прибрах си едно огледало антика. Тя беше луда по него.

– Можем да ти купим друго – предложи Робин.

– Не искам друго, аз го мразя. Задържах го ей така, напук, защото тя го искаше, а аз бях платила за него – каза Мидж. После въздъхна тежко. – Добре де, ще видя какво мога да направя.

– Мидж, нямам думи да ти благодаря – възкликна Робин, вече сияеща.

След като приключи разговора с Мидж, тя отново отвори Туитър, макар да бе излязла оттам преди минути.

Продължаваха да валят отговори на препечатаната от Аномия злощастна грешка на Грант.

Соф Къртицата @ЧернотоСърцеСъмАз

Отговор на @АномияГейммастър @гледуел101

Ако тоя глупак поема контрола,

#СМастиленочерноСърцеЕСвършено

Брат от Ултима туле @УлтимаБро88

Отговор на @АномияГейммастър @гледуел101

#ВърнетеУолиКатоДрек

Алджърнън Гизард @Гизард_Ал

Отговор на @АномияГейммастър @гледуел101

Хей, Аномия, сега трябва да убиеш и Грант.

31

Чатове между всичките осем модератори

на Играта на Дрек

<Канал на модераторите>

<10 април 2015 г. 23: 30 ч.>

<Аномия, Вайлпекора, Хартиенобяла, Духче1, Хартела, Червей28>

>

Аномия: Така, всички ли са тук?

Червей28: Морхаус го няма.

Хартела: Също и ЛордДрек.

Аномия: Добре, ще ги изчакаме, защото искам всички да чуят това.

Аномия: Видяхте ли какво направи преди малко Грант в Туитър?

Вайлпекора: Това, че сбърка заглавието ли? Да.

<Отворен е нов частен канал>

<10 април 2015 г. 23: 29 ч.>

<Морхаус кани Аномия>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>>

>

>

>

>>

>

>

>

<Отворен е нов частен канал>

<10 април 2015 г. 23: 29 ч.>

<ЛордДрек кани Вайлпекора>

>

>

>

ЛордДрек: Какво те прихваща, по дяволите? Къркан ли си?

>

>

>

>

>>

>

<Вайлпекора се присъединява към канала>

>

>

Червей28: Но Джош не иска да го нападаме.

Вайлпекора: Джош да не се е сдобил с магически сили в болницата?

Червей28: ?

Вайлпекора: С вълшебна пръчица. Или, както би казала ти, с вълшебна палка.

Духче1: Я стига, Вайлпекора, не закачай Червея.

Хартела: Джош трябва доста да се е възстановил, щом пуска постове в Туитър.

Духче1: Може да е помолил някоя сестра да го направи вместо него.

>

Духче1: Побързай, Аномия, не ни дръж в напрежение, това не ти е шибаният Х фактор.

Червей28: Много смешно.

>

Хартела: Ужасно е, че Грант Ледуел ще има такава голяма власт над МЧС, когато не може дори заглавието да уцели правилно.

Хартела: Един бог знае какъв ще е филмът, ако той има думата.

>

>

>

<Аномия се присъединява към канала>

>

Аномия: Има среща на модераторския канал. Присъедини се към нас.

Морхаус: Защо още не си изритал Вайлпекора и ЛордДрек, както обеща да направиш?

>

>

>

Аномия: Казах, че ще ги проуча. Направих го и те не са в Разполовяване.

Морхаус: И как точно ги проучи?

Аномия: Разпитах ги.

Морхаус: По дяволите, какво очакваше, признание ли?

Проверих записите. Никой от двама им не е присъствал тук по време на убийството.

Аномия: Ти също не си присъствал, а не виждам някой да те обвинява, че си убил Ледуел.

Морхаус: Какво обясниха за фалшивото досие, което са сглобили?

Вайлпекора: Кво става?

ЛордДрек: Пиян ли си?

>

>

Вайлпекора: Уха, да.

ЛордДрек: На какво си играеш, че изтърси това в Туитър?

Вайлпекора: Какво съм изтърсил?

ЛордДрек: Че Аномия сега трябвало да убие Грант Ледуел. Да му се не види, не бива да рекламираме присъствието си в тази шибана игра. И не е нужно човек да е гений, та да направи връзка между Ал Гизард и Ал Джазира.

Вайлпекора: Параноята ли те гепи?

ЛордДрек: Не съм параноичен, току-що говорих с Айхуаз. Следобед са го разпитвали ченгетата.

Вайлпекора: Мамка му, защо?

ЛодДрек: Или някой се е инфилтрирал, или пак са ни хакнали, защото от въпросите, които са му задавали, личи как подозират, че той е създателят на бомбата.

>

Духче1: Няма само неговата дума да се чува, нали го има Джош.

Червей28: От „Мавърик“ трябва да приказват с феновете и да чуят как ние мислим, че трябва да стане филмът.

Хартиенобяла: Само дето това никога няма да се случи.

>

<ЛордДрек се присъединява към канала>

>

ЛордДрек: Извинявайте, че закъснях, току-що се прибрах у дома от работа.

Хартела: Здравей. ххх

ЛордДрек: Здравей, Хартела.

Аномия: Така, всички ли сме тук? Е, малката злополука на Грант Ледуел доказва, че няма защо да го раздаваме добри повече.

Духче1: Значи досега го раздаваше добър, така ли?!

Аномия: Време е да започнем да тероризираме Грант Ледуел и онези гадняри от „Мавърик“.

Духче1: Как?

Аномия: Вярвали са, че всичко е истина.

Морхаус: Глупости, опитваха се да настроят феновете срещу Ледуел, за да бъде тя тормозена.

>

>

>

>

>

>

>

Аномия: Те твърдяха само онова, което повечето от феновете си мислят. Тя беше продажна кучка и нехаеше за желанията на феновете. Сега ела в модераторския канал, защото им казвам за плана ми относно Комик Кон.

Морхаус: Майната му на твоя план. Не сме приключили на темата.

>

<Аномия напуска канала>

<Морхаус напуска канала>

<Частният канал е затворен>

>

>

Вайлпекора: Тъпакът сигурно е дрънкал в пъб за експлозиви или нещо такова.

ЛордДрек: Каквото и да е направил, не искам повече да свързваш с играта псевдонима си от Разполовяване.

>

>

Вайлпекора: Добре, изтрих си поста.

ЛордДрек: Изтрий целия акаунт, малоумнико!

>

>

>

<Вайлпекора напуска канала>

<ЛордДрек напуска канала>

<Частният канал е затворен>

Аномия: Нужен ни е възможно най-голям брой хора, които да се появят на Комик Кон, облечени с тениски с логото на Играта на Дрек.

Аномия: Да им покажем, че тази игра е епицентърът на базата фенове.

Аномия: И че всеки опит да ни бъдат запушени устата ще доведе до силен отпор срещу тях и боклучавия им филм.

>

<Морхаус се присъединява към канала>

>

Червей28: Но как ще спазим правило 14, ако всички сме там?

Аномия: Без имена, без лични данни и с маски.

ЛордДрек: Секси. Като оргия на социални активисти.

Хартела: Хаха.

Морхаус: Искам да говоря за Разполовяване.

Аномия: Дявол го взел, Морхаус, зарежи това.

Морхаус: Мисля, че тук имаме двама членове на Разполовяване. Искам да се разкарат от тази игра и да не се мяркат повече.

>

<Отворен е нов частен канал>

<10 април 2015 г. 23: 37 ч.>

<Хартела кани Морхаус>

>

Хартела: Морхаус, миличък, не прави това, моля те. Няма начин ЛордДрек да е в Разполовяване! Моля те, не казвай на Аномия, че го знам, защото наруших правило 14, но ЛордДрек е черен! Как тогава може да бъде от войнстващите за върховенство на бялата раса?!

>

Хартела: Морхаус?

>

>

>

ЛордДрек: Както схващам, говориш за Вайлпекора и за мен, така ли е?

Морхаус: Правилно схващаш.

>

>

<Хартела напуска канала>

<Частният канал е затворен>

ЛордДрек: Вече го обсъждахме с Аномия и той приема, че сме допуснали невинна грешка.

Морхаус: О, така ли?

Вайлпекора: Точно така. Дори не знаехме какво е това Разполовяване, докато Аномия не ни го обясни. Той е много наясно за всичко по тъмния нет. Според нас е използвал Биткойн, за да купи мачетето и електрошоковата палка.

Червей28: Как може да се шегуваш за такова нещо?

Духче1: Майната ти, Вайлпекора! Убито е човешко същество, а ти пускаш шибани шегички. Морхаус е напълно прав, ако беше невинна грешка от ваша страна, вдън земя бихте се скрили след случилото се с Ледуел и Блей, а ето че се хилите на тази тема. Не мисля, че е било грешка.

>

<Отворен е нов частен канал>

<10 април 2015 г. 23: 46 ч.>

<Хартиенобяла кани Морхаус>

>

>

>

<Отворен е нов частен канал>

<10 април 2015 г. 23: 41 ч.>

<ЛордДрек кани Вайлпекора>

<Вайлпекора се присъединява към канала>

>

>

>

ЛордДрек: МЛЪКНИ НА МИГА! Не се шегувам. Кажи ми истината: говорил ли си пред Аномия за Биткойн?

>

>

>

Вайлпекора: Да, малко.

ЛордДрек: Глупак нещастен. Какво ти казах, като се захванахме с тази работа? Ние сме двама само хаховци, заплеснати по шибана анимация. За какво друго си му давал инструкции?

<Духче1 напуска канала>

>

Аномия: Значи се сдобри с Духче1, а, Морхаус? Пак си гукате по частния канал като в добрите стари дни?

Морхаус: Можеш да задържиш ЛордДрек и Вайл или пък можеш да задържиш мен, Аномия.

>

<Морхаус напуска канала>

>

ЛордДрек: Вижте, ако присъствието ни съсипва играта за всички останали, ще се оттеглим.

Хартела: Не ставай смешен. Морхаус се държи нелепо!

ЛордДрек: Но той е съавтор. Ние сме просто двама вятърничави типове, дето харесаха Играта на Дрек.

Вайлпекора: Да.

Хартела: Аномия, кажи им. Знаем, че не е истина!

ЛордДрек: Ако не можем да влезем тук утре, ще се примирим, че мнозинството е гласувало срещу нас.

<ЛордДрек напуска канала>

>

>

>

Хартиенобяла: Да знаеш, че си моят герой!

>

>

<Морхаус се присъединява към канала>

>

>

Хартиенобяла: Това е нещо, което на нас, останалите, не ни стиска да изречем.

Морхаус: Въпросът стои така: или те, или аз. А в момента аз съм много по-нужен на Аномия, отколкото те. Нищо от това не би могъл да направи без мен. Кръгла нула е в програмирането. Толкова съм му ядосан в момента, че съм готов да ти кажа кой е.

Хартиенобяла: Недей. После ще се мразиш. Той все още ти е приятел.

Морхаус: Дали?

Хартиенобяла: Ти ми беше казал, че сте много близки.

>

Морхаус: Не и напоследък.

>

Вайлпекора: За нищо.

ЛордДрек: Никак не ни трябва тоя сухар Морхаус да дрънка на ченгетата за нас. Така че си затваряй устата и се води по мен.

>

ЛордДрек: Ако разбера, че си си развявал тук оная работа и си казал на Аномия как да се снабди с разни неща, дето не се проследяват...

Вайлпекора: Не съм.

>

>

>

>

ЛордДрек: Дано наистина не си.

Вайлпекора: Не съм.

>

>

>

>

ЛордДрек: Ще се видим утре у мама и татко. Там ще си поговорим още.

>

<ЛордДрек напуска канала>

<Вайлпекора напуска канала>

<Частният канал е затворен>

<Вайлпекора напуска канала>

>

Хартела: Това е лудост. Аномия, ти знаеш, че просто са допуснали грешка! Нали няма да позволиш Морхаус да те шантажира?

>

Аномия: Разбира се, че не.

Хартела: Ако ни хрумнеше да гласуваме, Морхаус единствен щеше да е против тях. Ти не би гласувала против, нали, Червей?

Червей28: Не знам.

Хартела: Червей, ние не можем ей така да ги прогоним!

>

Аномия: Какво имаш предвид с „ние“, Хартела?

Хартела: Имам предвид всички модератори.

Аномия: Нямам спомен ти да си създавала тази игра.

Хартела: Знам, нямах предвид нещо такова. Прощавай, Аномия.

>

Червей28: И все пак е гадно това, което направиха ЛордДрек и

Морхаус: Понякога си мисля, че той го е направил.

Хартиенобяла: Че е направил кое?

Морхаус: А ти как мислиш, кое?

>

>

>

>

>

>

Хартиенобяла: Я стига. Това е налудничаво. Защо ще го прави?

Морхаус: Той буквално се вълнува единствено от Играта на Дрек. Иска да я командва изцяло и да бъде водач на феновете в Туитър.

Хартиенобяла: Това не е мотив.

Морхаус: Не и за нормален човек.

>

Морхаус: Добре, забрави, че го казах. Просто напоследък не знам какво да мисля за него. Как е майка ти?

Хартиенобяла: Добре е. Вече направи три химиотерапии. Започна да ѝ пада косата. Но нищо, стига да действа.

Вайлпекора. Показаха ни онова досие , което се оказа изцяло неистина .

Хартела: Било е грешка.

Червей28: Но откъде са се сдобили с онези имейли?

Хартела: Само защото Ледуел не е била Аномия, не означава, че имейлите не са истински.

Червей28: Знам колко много харесваш ЛордДрек, но какво става, ако са фалшифицирали показаното?

Хартела: О, разкарай се, Червей.

<Червей28 напуска канала>

Хартела: О, да му се не види. Аномия?

>

>

>

>

Аномия: Какво?

Хартела: Какво ще правиш с ЛордДрек и Вайл?

>

Аномия: Това си е моя работа. Но Червея е права. Ти явно много си падаш по ЛордДрек.

Морхаус: Да. Стискам всички палци.

Хартиенобяла: ххх

>

Хартиенобяла: Виж, надявам се да не звуча като комплексарка, но не водиш с Духче1 чатове, за които не знам, нали?

Морхаус: Разбира се, че не. Защо питаш?

Хартиенобяла: Аномия спомена нещо за „гукане по частния канал“. Знай, че ако си бисексуален, това не ми пречи.

Морхаус: Не съм бисексуален, хетеросексуален съм и не съм говорил с Духче1 по частен канал повече от година.

Хартиенобяла: Добре. Само че от нещата, които се казват тук, останах с впечатление, че Духче1 те е харесвал преди.

Морхаус: Със сигурност не е, не и по този начин.

Хартиенобяла: Искам да те попитам и нещо друго, но ме е страх да не се ядосаш.

Морхаус: Питай.

>

>

Хартела: Не си падам! Тоест, той е водач на феновете в Туитър и го харесвам, но по същия начин, по който харесвам всички вас.

>

Аномия: Значи не си нарушила правило 14?

Хартела: Разбира се, че не съм!

>

>

Аномия: Червей28 трябваше да модерира тази вечер.

Хартела: Знам.

Аномия: Тъй като ти си присвои правото да ѝ наредиш да напусне, ще поемеш смяната тази вечер вместо нея.

Хартела: Аномия, не мога. Утре трябва да ставам рано!

Аномия: Приеми го като напомняне, че не ти раздаваш заповедите тук, а аз.

Хартела: Моля те, Аномия, страшно съм изморена, а утре хуквам още в 6!

>

<Аномия напуска канала>

>

<Морхаус напуска канала>

Хартиенобяла: Инвалид ли си?

>

>

Морхаус: Защо ме питаш това?

>

>

>

Хартиенобяла: Маус, няма да си променя отношението си към теб, ако си такъв.

Морхаус: Какво те накара да мислиш, че съм?

>

>

>

>

>

>

>

Хартиенобяла: Просто Духче1 спомена нещо веднъж.

>

<Морхаус напуска канала>

32

През петте дни, които изминаха, преди Страйк и Робин да се видят, двамата си комуникираха единствено чрез съобщения и имейли. И тъкмо чрез имейл Страйк съобщи на Робин, че агенцията е поела нов случай: да се открие нещо дискредитиращо за Джаго Рос, което да бъде използвано срещу него, та Страйк да не бъде замесен в развода на семейство Рос. Тъй като Страйк не каза на Робин защо Джаго би могъл да подозира интимна връзка между него и Шарлот, Робин се сдоби с нова храна за болезнени предположения и въпреки неотдавнашното признание пред себе си, че е възможно да е влюбена в деловия си съдружник, никога не бе изпитвала повече съчувствие към жените, които той по думите на Илза вбесяваше. В обичайни обстоятелства би му се обадила да обсъди с него новата подробност, която Райън Мърфи ѝ бе поднесъл по телефона – странното поведение на телефона на Еди Ледуел, пропътувал разстоянието извън гробището Хайгейт до езеро в Хампстед Хийт след смъртта на собственичката му, – но вместо това реши да предаде информацията също чрез имейл.

Междувременно Страйк се намираше в не съвсем непознатото състояние да чувства, че животът му струпва поредица от емоционални претенции, които му бе непосилно да посрещне, както и едва понасяно физическо натоварване. Връзките в коляното продължаваха да му играят номера и въпреки мазането с мехлем по два пъти на ден краят на ампутирания му крак си оставаше възпален. Предвид че по негова вина агенцията се бе натоварила с извънредни задължения, опитваше се да поеме възможно повече часове, та да освободи Дев и Мидж за разследването на Рос. Това означаваше не само че няма как да свали протезата си и да си почива с притиснат плик с лед върху отрязаното място, както знаеше, че би го посъветвал неговият лекар, ами бе принуден да отказва покани както от Маделин, която имаше билети за „Зле опазеното момиче“ в Кралската опера, така и от Луси, очакваща го да прекара уикенда в къщата ѝ в Бромли заедно с неотдавна овдовелия им чичо Тед. Нито една от жените не скри разочарованието и неудоволствието си, когато им отговори, че трябва да работи, и Страйк, който повече обичаше чичо си, отколкото балета, поне отдели време да пие кафе с Тед, преди той да се върне в Корнуол.

Срещите с любимия му племенник също трябваше да бъдат отложени засега. Нарастващата близост между Страйк и Джак бе изненада колкото за сестра му, толкова и за самия него. Той бе имал малко доброволни контакти с тримата синове на Луси преди попадането на Джак в болницата, където Страйк бе принуден да замести родителите му, докато им излезе възможност да долетят от Италия. От това драматично събитие, дошло изневиделица, възникна напълно неочаквана духовна връзка, засилваща се през последните години. На Страйк искрено му липсваха излизанията им с Джак, при които ходеха да разглеждат неща от взаимен интерес, най-често свързани с армията. Тъй като Джак вече имаше свой мобилен телефон, от време на време си пращаха съобщения с анекдоти или информация, за която смятаха, че ще заинтригува другия. Неотдавна Джак бе споделил с чичо си, че ще подготвя презентация за Първата световна война на тема битката при Ньов Шапел през 1915 година (там кралската военна полиция, в която бе служил Страйк и където Джак мечтаеше да постъпи, бе изиграла ключова роля). Тъй като именно Страйк за пръв път бе разказал на Джак за битката при Ньов Шапел, изпита непознато чувство на гордост и в продължение на няколко минути се чуди дали това не е обяснение на желанието на хората да се възпроизвеждат – нещо чуждо на него самия.

Навръх на цялото си напрежение Страйк осъзна в сряда вечерта, че две от трите дати, предложени за евентуална среща от полусестра му Прудънс, вече бяха отминали. Забързано ѝ написа имейл да се извини, че не ѝ е отговорил по-рано, искрено призна, че е извънредно ангажиран, и заяви малко безразсъдно, че ще се постарае да успее за третата посочена дата.

Когато Робин взе Страйк от офиса по обед в четвъртък, видя в огледалото за обратно виждане на стария си ландроувър, че той куца. Тъй като детективът никога не реагираше добре на въпроси за крака му, а и тя в момента изпитваше доста силно негодувание към него, спести си коментар.

– Току-що ми се обади Катя – съобщи Страйк, като се помъчи да не изохка, докато се качваше в ландроувъра. – Мястото за срещата се променя. Иска да отидем не в кафенето, а у тях, тъй като дъщеря ѝ се почувствала недобре и не отишла на училище. Лисбърн Роуд в Хампстед. Мога да те насочвам.

– Добре – отвърна хладно Робин и потегли. – Това на таблото е за теб да го погледнеш. Мисля, че открих онова братство, за което от полицията са разпитвали Уоли Кардю, научих също нещо за телефона на Еди Ледуел, което може да се окаже важно.

Страйк взе пластмасовата папка и извади няколкото листа вътре. Първият беше разпечатка от уебстраница.

Братство Ултима Туле

Човек не бива да прави нито крачка по пътя си

без бойните си оръжия, тъй като не се знае

кога ще възникне нужда от копие.

Хавамал

Братството Ултима Туле (BOUT) е отдадено на опазване на ценностите на цивилизацията, общи за северните европейски нации: справедливост, расова чистота, просветеност и национален суверенитет. Ние приемаме викингските идеали за сила, солидарност и братство. Живеем според законите и принципите, изложени в „Хавамал“. Вярваме, че феминизмът и узаконяването на хомосексуализма катастрофално подкопаха традиционното семейство и обществото като цяло. Нашето убеждение е, че мултикултурализмът се провали. Подкрепяме хуманното репатриране на евреи и други придошли етнически групи от всички северни нации.

Ултима Туле

Ултима Туле е название, дадено в древни времена на територия в крайния север, място на края на познатия свят. Ултима Туле е била столицата на Хиперборея – земята отвъд северния вятър. Неотдавнашни археологически находки потвърждават, че човекоподобните, населявали северните територии, водят началото си от далечния север. Рожденото място на северните раси не е Африка, а Ултима Туле.

Вяра

Братството Ултима Туле практикува древната вяра на одинизма. Одинизмът е древната религия на северните раси, напълно незамърсена от еврейското влияние.

Публикации

Братството Ултима Туле редовно представя писмени документи по ключовите теми на деня. Хеймдал, основателят на братството, е издал две книги: „Хавамал за съвременния човек“ и „Възвръщането на мъжествеността“.

Братството

Братството Ултима Туле приема за членове само мъже.

За новите братя трябва да гарантират двама пълноправни членове.

За повече информация се свържете с heimdall@#БНУТ.com.

Сбирки

Братството Ултима Туле се събира редовно за политически срещи и одинистки излети.

Следвайте BOUT в Туитър на @#БНУТ и в Редит

r/Broutherhoodofultimathule.

– Открих го вчера – каза Робин с очи, вперени в пътя напред – чрез постовете в Туитър, които са на следващата страница. Датират отпреди три години. Членовете не изпитват никакъв срам, че са в Братството. Мнозина от тях използват BOUT или UT в потребителските си имена.

Както показваха постовете, Уоли Кардю бе забелязан от Братството Ултима Туле покрай предаването с „Бисквитките“, заради което бил отстранен от Мастиленочерно сърце.

Братството Ултима Туле @#БНУТ

Това буквално е най-забавното, което ще видите тази година.

Гледайте в Ютюб „Дрек прави бисквитки“.

21: 06 ч. 12 март 2012 г.

Арлийн@куинарлийн

Отговор на @#БНУТ

Ако намирате, че подигравките с Холокоста са забавни, значи сте отвратителни.

СК @#БНУТ_Куинс

Отговор на @куинарлийн @#БНУТ

Те се подиграват с онези бесни наркоманки, дето искат да мъмрят всеки, пуснал шега, тъпачке.

Уоли Кардю @уоли_кардю

Отговор на @#БНУТ_Куинс @куинарлийн @#БНУТ

Именно. Явно вбесяваме бойците за социална справедливост, които навред виждат нацизъм.

Страйк обърна листа.

Аномия @АномияГейммастер

Лакомата Ледуел се кани да уволни @уоли_кардю като озвучаващ Дрек. Чувам, че @истинскиятДжошБлей не искал той да си иде.

Подпишете петицията по-долу #задръжтеУолиДрек

https: //www.change.org./ задръжтеУолиДрек

19: 27 ч. 15 март 2012 г.

Зозо@мастиленосърце28

отговор на @АномияГейммастер

Неееееее#задръжтеУолиДрек

Терънс Райдър @Ултима_брат_14

отговор на @АномияГейммастер

Силно се надявам това да не е истина #задръжтеУолиДрек

Перо на правдата @пероправда

отговор на @АномияГейммастер

Не съм съгласен с много от постъпките на Ледуел,

но искрено казано, не виждам @уоли_кардю да ѝ оставя

особен избор.

Алджърнън Гизард @Гизард_Aл

отговор на @пероправда @АномияГейммастер

Чупката, окачалко. Уоли е буквално единственото хубаво

нещо в тази боклучава анимация.

Перо на правдата @пероправда

отговор на @Гизард_Aл @АномияГейммастер

О, да, ако под „хубаво“ имаш предвид „буквално нацист“.

Уоли Кардю @уоли_кардю

отговор на @АномияГейммастер

За пръв път чувам, че съм бил уволнен.

Аномия @АномияГейммастер

Отговор на @уоли_кардю

Съжалявам, че трябваше да го научиш от мен.

Взе да ставаш твърде прочут за #алчнаталакомаЛедуел.

Никой не бива да засенчи Лакомията.

Крал на Ултима Туле @Хеймд&1188

Отговор на @уоли_кардю @АномияГейммастер

Колко получаваш, задето работиш за бойците

за социална справедливост, мой човек?

Посети www.brotherhoodofultimathule.com.

– Значи Аномия е знаел за уволнението на Кардю преди него самия? – учуди се Страйк. – А после шефът на Братството се опит­ва да го вербува.

– Правил е два опита – отбеляза Робин. – Погледни и останалите постове.

Братство Ултима Туле @#БНУТ

Отговор на @уоли_кардю

Погледни нашата реакция на твоето уволнение в сайта ни.

20: 03 ч. 18 март 2012 г.

Уоли Кардю @уоли_кардю

отговор на @#БНУТ

Да, това е добро обобщение. Благодаря за подкрепата.

Братство Ултима Туле @#БНУТ

Отговор на @уоли_кардю

Ние сме ти големи фенове. Ще е чудесно да се срещнем.

Свържи се с мен тук или на @Хеймд&1188.

– Добра работа си свършила, като си изнамерила това – каза Страйк. – Кога за последен път Братството и Уоли са разговаряли в Туитър, преди три години ли?

– Така мисля. Не открих нищо повече.

– Може да са продължили общуването си офлайн след това. Ти прочете ли какво са казали от Братството за уволнението на Уоли? – добави, като провери и видя, че статията не е прикрепена.

– Да – отвърна Робин, – но там нямаше нищо ново. Свежда се до това, че Уоли е дискриминиран, тъй като е хетеросексуален бял мъж, че феминазите превземат света и човек не може да пусне най-проста шега за изгарянето на евреи, без да го погне мисловната полиция.

Колата пое по Тотнъм Корт Роуд.

– Ще възразиш ли да запаля? – осведоми се Страйк, респектиран от хладното държане на Робин. Обикновено не би попитал, предвид че тя държеше за него в жабката тенекиена кутия вместо пепелник.

– Не – отговори тя, после изрече замислено: – Според теб дали е възможно Братството на Ултима Туле и Разполовяване...

– Да са публичното и тайно лице на една и съща организация?

– Именно.

– Възможно е и още как, бих казал – отвърна Страйк и внимателно издуха дима през прозореца. – Братството е инструментът за вербуване и най-посветените членове отиват в офанзивното крило.

Страйк обърна на последната страница, принтирана от Робин, която бе кратка извадка от онлайн интервю с Еди Ледуел от уебсайт, наречен „Жени, които творят“, датиращо от 2011 г.

ЖКТ: Какъв е типичният ти ден?

Еди: Всъщност типичен ден няма. Първата сериозна задача е да вдигна Джош от леглото. На пък ние често работим докъм 3-4 часа през нощта, така че му е простено да си поспи.

ЖКТ: Какво е разделението на труда?

Еди: Измислям сюжета за всеки епизод, макар че Джош винаги вмъква идеи и аз често ги използвам или доразвивам. И двамата работим като аниматори: той прави Харти, Свраката, лорд и лейди Скелети, а аз правя Дрек, Червея и Хартиенобяла.

ЖКТ: Творческият ви процес еволюира ли, или се запазва същият?

Еди: Станахме по-организирани. Започнах да записвам идеи и напомняния на телефона си вместо на листчета хартия, които веднага губя или изхвърлям по погрешка.

– Записвала е идеи на телефона си – отбеляза Страйк. – Интересно... Чудех се защо са били взети телефоните. Очевидният отговор е: да се попречи на полицията да узнае с кого са говорили, преди да бъдат нападнати в гробището с цел убийство, но това би означавало убиецът да не е наясно, че полицията и по друг начин може да се сдобие с тази информация. Ако докопването до идеите ѝ е било мотивът, той приляга по-добре към другата ми теория.

– И каква е тя?

– Че телефоните са взети като трофеи – отговори Страйк. – Марк Чапман се е погрижил да получи автограф, преди да застреля Ленън.

По гръбнака на Робин плъзнаха неприятни тръпки.

Продължиха през Камдън, като Страйк пушеше през прозореца.

Питаше се защо точно Робин бе толкова ледена с него. Обикновено когато някоя жена му се цупеше, можеше да налучка къде е направил гаф. Със сигурност бе доловил известна троснатост в тона ѝ, след като Шарлот така сръчно подхвърли новината как той се среща с Мадлин, но беше дотолкова обсебен от собствения си гняв, дискомфорт и тревога след тръгването ѝ, че в главата му не бе останало достатъчно пространство да анализира как ли се чувства Робин по повод всичко това. Дали трайното ѝ охладняване не се дължеше просто на сръдня, че не е споделил с нея като най-близка приятелка за новата си връзка и не се коренеше само в наранена гордост как последна научава? Или пък бе ядосана, че е добавил нов случай към вече пренатоварения им график, нещо повече – случай, за който може би си мислеше (несправедливо впрочем), че е възникнал по негова вина? Или дали пък – и той бе съвсем наясно, че като си поставя този въпрос, може да е под влияние на същата суета, която го бе подвела да повярва, че тя ще приеме авансите му пред „Риц“ – Робин не ревнуваше?

Просто за да наруши мълчанието, подхвърли:

– Все още не мога да вляза в проклетата игра.

– И аз не мога – каза Робин.

Не беше споделила със Страйк идеята си да използва данните за включване на бившето гадже на Мидж отчасти защото Мидж не ѝ се бе обадила още, а тя не искаше да дава празни обещания, но също и защото (ако бе честна пред себе си) откъде накъде единствен Страйк можеше да си има тайни?

– О, прочетох също бележките ти относно Перо на правдата – каза Страйк и изтръска пепел през прозореца. – Непременно трябва да попитаме Катя какво знае за Перото и за Киа Нивън... Тук направо – добави, когато завиха по Паркхил Роуд – и след петстотин метра вляво.

През останалата част от пътуването не си казаха нищо повече.

33

Лисбърн Роуд беше тиха улица с червени тухлени къщи – огромни и солидни семейни домове. Тъй като повечето от местата за паркиране бяха заети, на Страйк и Робин им се наложи да оставят колата на известно разстояние от къщата на Катя Ъпкот и Страйк изстрада в мълчание подновените болки в коленните си връзки и раздразнения отрязан участък на крака си, докато вървяха по улицата с лекия ѝ наклон.

Когато приближиха до входната врата, до слуха им стигнаха звуците на чело, идещи от прозорец на долния етаж. Солото беше толкова професионално изпълнено, че Робин го взе за запис, но когато Страйк натисна звънеца, последва удължена нота и чуха мъжки глас:

– Аз ще отворя.

На вратата се появи слаб младеж в торбеста фланелка. Най-забележимото у него бяха две болезнени на вид подутини на бузите с форма на карфиол и отекло око.

– Здравейте – избъбри той. – Влезте, моля.

Стените на антрето бяха боядисани в кремав цвят и по тях висяха маслени картини. Беше инсталиран стълбищен асансьор, който в момента се намираше на най-горната площадка. До стълбите бяха оставени три големи кашона. Единият беше отворен и в него се виждаха квадратни парчета плат.

– О, благодаря ти, Гюс, миличък! – изрече притеснен женски глас и по стълбите надолу забърза жена, за която те приеха, че е Катя Ъпкот. Също като сина си и тя беше слаба, но докато Гюс имаше гъста тъмна коса, тази на Катя беше тънка и рядка и с невзрачен кафеникав цвят. Беше облечена в ръчноплетен жълт пуловер, пола от туид и носеше солидни чехли от овча кожа. Очила за четене висяха на верижка на шията ѝ. Гюс се прибра в стая, за която Страйк и Робин допуснаха, че е дневната, и затвори вратата, а Катя обясни:

– Това всъщност е стаята на Гюс. Променихме разпределението на къщата, за да бъде по-лесно за Иниго, като остава през повечето време на един и същ етаж. Страда от миалгичен енцефаломиелит. Така че настанихме Гюс долу, а дневната преместихме на горния етаж. В съседство с нея са кабинетът и спалнята му, както и баня, в която може да вкара инвалидната си количка. – О... – Тя се засмя задъхано и протегна тънката си ръка. – Аз съм Катя очевидно, вие трябва да сте Корморан, а вие...?

– Робин – каза детективката, свикнала хората насреща да не се сещат тъй бързо за името ѝ, както за това на Страйк.

Последваха Катя горе, а звуците на чело се подновиха от стаята на Гюс.

– Той свири прекрасно – коментира Робин.

– Да, нали? – въодушеви се Катя от похвалата на Робин. – Би трябвало да е в последния си клас в Кралския колеж по музика, но се наложи да прекъсне, докато излекуваме някак уртикарията му. Видяхте ли я? – прошепна тя и посочи с показалец лицето си. – Тъкмо бяхме решили, че е под контрол, когато се върна с пълна сила. Страда от ангиоедем, дори гърлото му се поду. Много беше зле, горкичкият. Но му намерихме много добър нов специалист на Харли Стрийт и се надяваме, че той ще го оправи. Момчето толкова иска да се върне в колежа. На тази възраст никой не ще да е затворен у дома с родителите си, нали така?

Входът към дневната имаше бутон на нивото на кръста до плътно прилепналата врата. Когато Катя натисна бутона, тя бавно се отвори. Робин се почуди колко ли пари им бе струвало да преустроят дома си до тези стандарти и предположи, че бизнесът на Катя с материали за художествени занаяти вероятно процъфтява. След като влязоха в дневната и вратата бе затворена зад тях, звукът от челото напълно заглъхна.

– Направихме звукоизолация на пода и вратата – обясни Катя, – тъй че Гюс да може да се упражнява, без да безпокои Иниго, когато си подремва. А сега, какво желаете? Кафе? Чай?

Преди някой от двама им да успее да отговори, в края на стаята се отвори втора електрическа врата и бавно се появи мъж в инвалидна количка под акомпанимента на „Шоуто трябва да продължи“ на Куин, звучаща в стаята зад него. Имаше подпухнало лице с жълтеникава кожа, неспретнато израсла прошарена коса и пълни устни, които му придаваха сприхав вид. Накрая на носа му бяха кацнали очила със стъкла във формата на полумесеци. По кафявия му тънък пуловер личаха прашинки пърхут, краката му бяха изтънели от загуба на мускулна маса. Без да погледне към Страйк и Робин, той се обърна към жена си с бавен и тих глас, създаващ впечатление, че говори с голямо усилие.

– Пълна бъркотия. Печалбата е съвсем мизерна този месец.

И тогава, сякаш зрението му действаше със забавяне, доста преиграно според Страйк показа, че едва сега си е дал сметка за присъствието на непознати.

– О... добър ден. Извинете ме. Опитвам се да се ориентирам в сметките на жена ми.

– Мили, не е нужно да го правиш – подхвана Катя, видимо притеснена. – Аз ще се занимая по-късно.

– „Acta non verba“[5] – произнесе се Иниго, после се обърна към Страйк. – А вие сте?

– Корморан Страйк – представи се детективът и протегна ръка.

– Боя се, че не се ръкувам – каза Иниго без усмивка и остана с опрени на коленете длани. – Трябва да съм извънредно внимателен и да се пазя от микроби.

– А – промърмори Страйк. – Е, това е Робин Елакот.

Робин се усмихна. Иниго примигна бавно насреща ѝ с безизразно лице и тя се почувства, сякаш е направила социален гаф.

– И така, ще желаете ли чай или кафе? – попита нервно Катя Страйк и Робин. И двамата приеха предложението за кафе. – Скъпи? – обърна се тя към Иниго.

– Един от онези безкофеинови чайове – отвърна той. – Но да не е ягодов – подвикна след нея при затварянето на вратата.

След още една кратка пауза Иниго ги подкани:

– Седнете, моля.

След това се прибута до края на масичката, разположена помежду две еднакви канапета в същия горчиченожълт цвят като пуловера на жена му. Над полицата на камината висеше абстрактна картина в кафяво, а на странична масичка бе поставена модернистична мраморна скулптура на женски торс. Иначе стаята бе пестеливо обзаведена и без украшения, а идеално полираните подове бяха съвършената повърхност за придвижване на инвалидна количка. Страйк и Робин седнаха един срещу друг на различни канапета.

От страничната стая, в която се виждаха легло и бюро, Фреди Мъркюри продължаваше да пее:

Outside the dawn is breaking

But inside in the dark

I’m aching to be free ...[6]

Страйк имаше усещането, че появата на Иниго в стаята е внимателно режисирана чак до величието и меланхолията на песента, която все така звучеше. От излагането на показ пред непознати на бизнеса на жена му и недостоверната му преструвка, че не е знаел или е забравил как Катя има назначена среща с двама детективи, до неусмихващото се лице, с което поднесе оправданието да не се ръкува – във всичко това Страйк долови някакво извратено и дори злостно желание за власт.

– Счетоводител ли сте, господин Ъпкот? – попита той.

– Защо решихте, че съм счетоводител?

Иниго очевидно се обиди от предположението, което Страйк всъщност изрече само с цел да го разприказва, а не защото го вярваше.

– Казахте, че сте проверявали документите на жена си...

– Всеки глупак може да разчете ведомост... освен Катя, както става ясно – отвърна Иниго. – Тя има бизнес, свързан с художествени занаяти. Реши, че може да успее с него. Вечната оптимистка.

След кратка пауза додаде:

– Някога имах независимо музикално издателство.

– О, нима? И що за музика...

– Основно църковна. Имахме богата...

Електрически задействаната врата от площадката се отвори и влезе момиче на около дванайсет години. Имаше дълга тъмна коса и очила с дебели стъкла, носеше пухкав гащеризон с мотив на коледен пудинг и клонка чемшир на качулката. Дали присъствието на непознати, или отсъствието на майка ѝ я смути и тя се обърна, за да излезе, без да проговори, но баща ѝ я повика.

– Какво ти казах аз, Флавия? – попита я.

– Да не идвам...

– Да не идваш близо до мен – натъртено изрече Иниго. – След като си толкова болна, че не можеш да идеш на училище, стой си в леглото. Напусни сега.

Флавия натисна бутона, отварящ електрическата врата, и излезе.

– Трябва да съм извънредно предпазлив по отношение на вируси – обясни Иниго на Страйк и Робин.

Последва нова пауза, после Иниго каза:

– Е, това си е гадна кървава бъркотия, нали?

– Кое точно? – попита Страйк.

– Нападението с нож и всичко там – каза Иниго.

– Няма съмнение, така е – потвърди Страйк.

– Катя почти всеки ден ходи в болницата... Няма да може да натисне бутона, ако държи поднос – добави и погледна към вратата, но в този момент тя отново се отвори.

Гюс беше придружил майка си, за да ѝ натисне бутона. Робин видя как младежът се опита да се дръпне бързо, но Иниго го повика в стаята.

– Упражняваш ли се?

– Да – отвърна Гюс с тон, сякаш се оправдаваше, и показа на баща си мазолестите върхове на пръстите на лявата си ръка с дълбоки следи от струните.

– Чухте ли го, като дойдохте при входната врата? – обърна се Иниго към Робин и тя не беше сигурна дали си проси комплименти, или подозира сина си в лъжа.

– Да, чухме го – отговори тя. – Свири прекрасно.

Смутеният Гюс отново се заизмъква към вратата.

– Чувал ли си се с Дарси, миличък? – попита го майка му.

– Не – отвърна Гюс и побърза да изпревари следващ въп­рос, като бързо се изниза от стаята. Електрическата врата се затвори.

– Според нас се е разделил с приятелката си – прошепна Катя.

– Няма нужда да шепнеш, тук сме звукоизолирани – посочи ѝ Иниго и неочаквано избухна. – И само си е губил времето с това момиче, щом не може да остане до него, когато е болен. Защо ти трябва да го тормозиш за нея? Прав ѝ път.

Последвалото кратко мълчание беше оживявано от Фреди Мъркюри, който вече пееше друга песен:

I’m going slightly mad,

I’m going slightly mad...[7]

– Би ли спряла това? – изръмжа Иниго към Катя и тя веднага се забърза да изпълни нареждането.

– Иниго също е музикант – съобщи тя насилено ведро, щом се върна и започна да раздава чашите.

– Бях – поправи я Иниго. – Докато не ме сполетя тази проклетия. – Посочи инвалидната си количка.

– На какво свирехте? – попита Страйк.

– На китара и клавишни... в група... композирах и песни.

– Какъв тип музика?

– Рок – отвърна Иниго с бегло оживление. – Наши собствени парчета, правехме и кавъри. Нищо на баща ви – изстреля той към Страйк, когото го досмеша как мъжът сам опроверга преструвката си, че е забравил за идването на детективите, предвид че знаеше чий син е Страйк. – Можех да поема по пътя на класическата музика като Гюс, имах налице нужните способности, но такъв съм си аз, никога не правя каквото се очаква. Докарах родителите си до отчаяние. Пред вас седи син на епископ. У дома не се тачеше много рок музиката.

Обърна се към жена си и добави:

– Между другото, Флавия току-що беше тук. След като има температура, не бива да е около мен.

– Знам, мили, съжалявам – заизвинява се Катя, която беше останала права. – Просто ѝ е станало скучно горе.

– Нашето проблемно дете – каза Иниго, като насочи репликата си към Робин, а на нея не ѝ хрумваше адекватен отговор. – Роди се, като бяхме вече на години. Зле уцелихме момента. Тъкмо ме беше сполетяло това проклето чудо.

Отново посочи към инвалидната количка.

– О, нещата не са чак толкова зле при нея – промълви Катя и вероятно за да прекъсне темата за Флавия, се обърна към Страйк. – По телефона казахте, че искате да знаете всичко за приятелите на Джош и Еди, та си помислих...

Тя отиде до малко писалище в ъгъла на стаята, взе от плота лист хартия, върна се и го подаде на Страйк.

– Това може да ви е от помощ. Направих списък на всички, за които помня, че бяха близки с Еди и Джош, когато се появи играта на Аномия.

– Ще ми е от огромна помощ – кимна Страйк и взе листа. – Много ви благодаря.

– Трябваше да проверя някои от фамилиите – поясни Катя, като приседна на ръба на канапето до Робин, – но за щастие, ги имаше в надписите на ранните епизоди, та ги открих онлайн. Знам, че ще искате да изключите от подозрение възможно най-много хора. Сигурна съм, съвсем сигурна – добави тя подчертано, – че никой от приятелите на Джош не може да е Аномия. Те всички бяха чудесни хора, но разбирам, че трябва да ги проучите.

Слънцето нахлуваше през големия еркерен прозорец и показваше всяка бръчка по изтощеното лице на Катя. Робин си помисли, че някога трябва да е била хубава жена, а и отново би могла да бъде с достатъчно сън. Топлите ѝ кафяви очи и уста с пълни устни бяха привлекателни, но кожата ѝ бе суха и леко се лющеше, а дълбоките бръчки по челото и покрай устата сочеха за непрестанна тревога.

– Как е Джош? – попита я Робин?

– О, благодаря ви, че... Няма промяна, но лекарите казват, че не са и очаквали такава толкова скоро.

Гласът ѝ премина почти в хлипане. Бръкна в ръкава си, извади салфетка и я притисна към очите си.

Робин забеляза колко силно трепереха ръцете на Иниго, когато вдигна чашата към устата си. Налице беше реална опасност да се попари, като разлее врелия чай.

– Искате ли аз... – предложи тя.

– О... благодаря – сковано отвърна Иниго и ѝ позволи да вземе чашата от ръцете му и да я върне на масата. – Много сте любезна.

Страйк преглеждаше бележките, дадени му от Катя. Тя не само бе направила списък с имена с дребен и спретнат почерк, но бе отбелязала срещу всеки ролята му в Мастиленочерно сърце и точната му връзка с Джош или Еди, както и известните ѝ контакти на човека като „съквартиранти, не им знам имената“ и „приятелка на име Изобел (така мисля)“. За онези, които познаваше, бе добавила адреси и общи указания.

– Трябва да ви привлечем за служител в агенцията, госпожо Ъпкот – каза ѝ той. – Точно това ни бе нужно.

– О, толкова се радвам... и моля, наричайте ме Катя – отвърна тя изчервена. На Робин ѝ се стори малко жалко това ѝ удоволствие от похвалата. – Искам да помогна както мога. Джош е твърдо решен да открие кой е Аномия. Според мен освен всичко друго иска някак да се реваншира на Еди – изрече тя забързано, преди пак да притисне салфетката към очите си.

Страйк сгъна листа, даден му от Катя, пъхна го във вътрешен джоб и каза:

– Това ще ми е от голяма помощ. Имаме няколко въпроса, ако не възразявате. Може ли да си водим бележки?

– Да, разбира се – глухо отвърна Катя.

– Нека започнем с мислите на Джош относно Аномия – предложи Страйк и отвори бележника си. – Имал ли е някакви идеи кой стои зад играта, преди да си втълпи, че това е Еди?

– О, боже – изохка Катя и личеше, че е разстроена. – Боях се, че ще ме попитате това.

Страйк чакаше с приготвена над листа химикалка.

– Бихте ли ми подали пак чая, ако обичате? – с тих глас се обърна Иниго към Робин.

Тя му подаде чашата и с известно напрежение го проследи как несигурно я доближава към устата си.

– Ами... да, веднъж Джош ми каза кой според него е Аномия, но тогава беше твърде превъзбуден – отговори Катя.

– Да не е било в някоя от онези вечери, когато се появяваше тук пиян? – обади се Иниго над ръба на тресящата се в ръцете му чаша.

– Ини, случи се само два или три пъти – отправи му слаба усмивка Катя, а после се обърна към Страйк.

– Наистина ли ви е нужно да го кажа?

– Би помогнало.

– Добре, ами... толкова е глупаво... но Джош мислеше, че е дванайсетгодишно момче.

– Конкретно дванайсетгодишно момче ли?

– Ъъ... да – отвърна Катя. – Казва се Брам. Брам де Йонг. Син е на Нилс, собственика на артколектива.

С крайчеца на окото си Робин видя как Иниго морно и бавно кимва, сякаш разговорът се движеше в очаквана, но неприятна за него посока. Катя побърза да добави:

– Но Джош вече не мисли, че е Брам, защото... – Гласът ѝ стана още по-писклив, тъй като с мъка сдържаше сълзите си. – Защото според Джош Аномия е този, който ги е намушкал с нож. Това бяха първите му думи към мен, когато го видях след... след случилото се. „Беше Аномия.“

– Казал ли го е и на полицията? – попита Страйк.

– О, да. Те отначало не разбраха какво изричаше само с устни, но аз веднага разчетох. Попитаха го защо според него е бил Аномия и той отговори, че човекът с ножа му прошепнал нещо, след като го намушкал.

За втори път този следобед по тила на Робин пробяга студ.

– Какво му е прошепнал? – поинтересува се Страйк.

– „Аз поемам занапред, нямай грижа“ – цитира Катя. – А после задигнал папката, която Джош бил занесъл в гробището, както и телефона му.

– „Аз поемам занапред, нямай грижа“ – повтори Страйк. – Мъжки глас ли е бил, или женски?

– Според него е бил мъжки, но със сигурност не бил Брам. Е, разбира се, няма как да е Брам. Той е едва на дванайсет.

– Онази папка, отнета от нападателя, вероятно е съдържала...

– Доказателството, че Еди е Аномия, да – промълви едва чуто Катя.

– Предполагаемото доказателство – поправи Иниго жена си.

– Ясмин Уедърхед е дала на Джош досието, нали? – попита Страйк, без да обръща внимание на Иниго.

– О, вече го знаете? – учуди се Катя. – Да, тя.

– Не ни е известно много за нея – каза Страйк, – освен че за известно време помагала на Джош и Еди с пощата от фенове.

– Да, занимаваше се с феновете и социалните медии – отвърна Катя. Аз... всъщност аз бях тази, която им препоръча Ясмин. Тя беше... тоест мислех, че е, когато я срещнах в Норт Гроув, мил и искрен млад фен. Тя е... ъъ... доста едро момиче и изглеждаше толкова мила и благодарна, че има възможност да работи с двама души, на които толкова се възхищаваше. Явно в живота ѝ нямаше кой знае какво друго, тъй че аз... както казах, настоях пред Джош да ѝ помогне. Наистина имаха нужда от някого и Ясмин ми се стори идеална. В дневната си работа се занимаваше със социални медии и пиар за малка козметична фирма, така че ѝ бе ясно как се менажира бранд. Само че нещата свършиха зле. Боя се, че не се оказа тъй добра и искрена, както изглеждаше.

– Защо го казвате? – поинтересува се Страйк.

– Джош и Еди откриха, че тя участва в Играта на Дрек – отвърна Катя. – В играта на Аномия, нали разбирате? Всъщност дори мисля, че е станала... модератор, нали така се казва? Еди беше много недоволна, тъй като Аномия се държеше гадно с нея онлайн и когато тя узна, че Ясмин си чати с Аномия, заподозря, че част от личната информация, с която Аномия разполагаше срещу нея, иде от Ясмин. Каза на Джош, че иска да разкара Ясмин, така и направиха. Но ето че Ясмин отново се появи в Норт Гроув преди няколко седмици. Джош беше отседнал там, защото по невнимание бе наводнил апартамента си, и тя му показа това досие с доказателства, дето уж изобличаваше Еди като Аномия. Той донесе досието тук вечерта, преди да се случи онова... преди да ги намушкат с нож.

– Значи вечерта преди нападението е бил тук, така ли? – поиска да уточни Страйк.

– Да – обади се Иниго, преди жена му да е успяла да отговори. – Катя бе дала на господин Блей да разбере, че може да се появява у дома ни по всяко време на денонощието и той на драго сърце и редовно се възползваше от предложението.

Настана кратко и неприятно мълчание, през което на Робин ѝ липсваше Фреди Мъркюри.

– Джош, без да иска, подпалил кошче за хартиени отпадъци в стаята си в Норт Гроув – каза Катя – и завесите също пламнали. Според мен е заспал и е изпуснал запалена цигара. Така или иначе Мариам много се ядосала и го изгонила. Беше десет часът вечерта. Поскитал се известно време и накрая се появи тук, защото нямаше къде другаде да преспи.

Иниго отвори уста и Катя побърза да добави:

– Нямаше как да отиде при баща си, Ини. Двамата не си говореха.

– А всички хотели са били затворени, естествено – подхвърли Иниго.

– И Джош пренощува тук, така ли? – попита Страйк.

– Да, в свободната стая горе – нещастно продума Катя.

– И ви показа досието, дадено му от Ясмин?

– Да, на следващата сутрин – отвърна Катя. Кокалчетата на ръцете ѝ бяха побелели от силното стискане на салфетката. – Не го изчетох цялото, само отделни места.

– Спомняте ли си какво пишеше в тях?

– Имаше принтирани постове в Туитър на Еди и Аномия, където казваха подобни неща, например как им харесал един и същ филм, как не се вълнували от празненствата за юбилея на кралицата. Имаше и имейли между Еди и агента ѝ Алан Йеоман. В един от тях Еди твърди, че Аномия всъщност носи полза и тя не иска играта му да се закрие, защото покрай него феновете ѝ съчувствали и това щяло да даде превес на нея и Йеоман пред Джош и мен в преговорите. В имейла се казваха доста груби неща по повод на мен, как всеки съвет, който съм давала, бил погрешен и... и лош. Също така заявяваше, че според нея Играта на Дрек била доста добра и че може би имало начин да се получат печалби от нея. Настояваше пред Алан, че на Аномия би трябвало да се падне основната сума, тъй като той бил свършил всичката работа. Много беше странно да иска такива неща, предвид как Аномия я беше преследвал онлайн години наред.

– Вие повярвахте ли, че имейлите са истински? – попита Страйк, на когото му се струваше, че вече знае отговора.

– Ами... не знаех какво да мисля. Изглеждаха истински, но... както казах, не бях виждала Еди от три години, тъй че... просто не знаех какво да мисля – повтори тя. – Тя ме напусна, не че бяхме имали официален договор, но спря да говори с мен и нае Алан Йеоман, така че, предполагам... Ами изглеждаха убедителни. Но после излезе онази статия в „Таймс“ как Еди била в списъка на мишените на онази дясна групировка и осъзнах, че трябва да са били умели фалшификати. Някой сигурно е подвел Ясмин. Не мога да повярвам, че тя умишлено би... че е част от терористична група. Сигурна съм, че не е замесена в нищо такова.

– Знаете ли кога Джош и Еди са уговорили срещата си? – попита Робин.

– В деня преди нападението. На единайсети. Еди позвънила на Джош в Норт Гроув.

– Тя е позвънила на него? – учуди се Страйк.

– Да – потвърди Катя. – Той ми каза, че се е опитвал да говори с нея от две седмици, но тя все му затваряла. А когато му се обадила, казала: „Добре, да изясним всичко това, можеш да донесеш и въпросното доказателство“.

– Джош е приел този разговор в Норт Гроув, така ли?

– Точно така – кимна Катя.

– В същия разговор ли са уредили времето и мястото на срещата?

– Да – отговори Катя.

– Чия е била идеята да се видят на гробището?

– На Еди. Джош сподели как му казала: „Искам да погледна лицето ти на мястото, където започна всичко, и да ми кажеш, че искрено вярваш как още преди пет години съм планирала да те изиграя“.

– Тоест, когато играта се е появила онлайн? – попита Робин.

– Именно – кимна Катя.

– Уговорили ли са конкретно място на гробищата?

– Да. – Гласът на Катя отново затрепери. – Там, където за пръв път им дошли идеите, скрито кътче между гробовете. Там може да се ходи само с организирана обиколка, но те знаели къде могат да се промъкнат незабелязани. Лудетини – промълви глухо.

– Знаете ли откъде Еди е позвънила на Джош? – попита Робин.

– Не знам, но по това време тя живееше във Финчли с новия си приятел Филип Ормънд. – Погледна към Страйк. – Казахте, че ще се срещнете с него...

– Да, след разговора ни тук – потвърди той.

– Джош и Еди заедно ли са били при нападението, или...? – попита Робин.

– Не, не са били заедно – отговори Катя. – Джош... той закъснял. Според полицията Еди е била убита, преди Джош да бъде нападнат. Била открита на мястото, където се уговорили да се срещнат. Според тях после убиецът се е насочил към Джош, издебнал го е изотзад, докато е приближавал, и го е атакувал с електрошокова палка. Първо са открили Джош. Служител на гробището обикаля да дрънчи с камбана всяка вечер в шест, за да са сигурни, че всички са напуснали, преди да заключат портите. Тъкмо той намерил Джош да лежи край алеята. Помислил го за мъртъв, после видял, че се опитва да говори. Мъжът успял да разбере, че Джош му казва за друг нападнат човек, тъй че вдигнал тревога и организирали търсене. Отнело им доста време да... да я намерят, тъй като била на място доста встрани от алеята. Била... случило се също като при Джош. Била парализирана с електрошокова палка изотзад и прободена със същия тип нож. Казват, че бил голям. Като мачете. Според тях е умряла веднага. Била е пронизана в гърба, точно в сърцето...

Катя се разтресе от потискано хлипане и се опитваше да избърше очите и течащия си нос с вече почти разпадналата се кърпичка.

– Аз... прощавайте... трябва ми...

Тя стана и с олюляване отиде до вратата. Наложи ѝ се два пъти да натисне бутона, та да я отвори. Чуха такт от челото на Гюс, преди звукът отново да бъде заглушен.

– Знам какво си мислите – изрече мрачно Иниго, а Страйк и Робин едновременно отправиха погледи към него. Ръцете му се тресяха толкова силно, че плодовият чай се разплиска върху джинсите му, както Робин се бе опасявала. – Жена на средна възраст се забърква с дечурлига, въобразява си, че им помага. Чувства се важна. Раздава безплатни съвети. Подхранва си самочувствието... И нà ти сега. – Сякаш неизбежният финал на това, да помогнеш на двама аниматори да се справят с новодошлата слава, бе те да бъдат намушкани с нож в гробищата.

Вратата отново се отвори и Катя се върна с подуто лице и хванала в ръка няколко книжни салфетки.

Когато отново седна, Страйк попита:

– Може ли да се върнем обратно на Брам? Кое бе накарало Джош да мисли, че той е Аномия, знаете ли?

– Да – отвърна Катя с предрезгавял глас. – Когато Джош и Еди живееха в Норт Гроув, откриха, че Брам е пробил с бургия дупка в стената към спалнята им и ги наблюдава през нея.

– Пробил е дупка в стената? – повтори Робин.

– Брам е малко... Той е странно момче – каза Катя. – Много е едър за възрастта си и мисля, че страда от синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност или нещо от този род. За семинара по скулптура има инструменти и той просто ги прибира, а родителите му сякаш нехаят. Много се въртеше около Джош и Еди, когато и двамата живееха там и... Ами не е уместно да се критикуват родители как възпитават децата си. Много харесвам Нилс и Мариам, но те просто оставиха Брам да си дивее на воля. Знам, че Нилс го включи в социални медии, където не му е мястото, тъй като е твърде малък, но Нилс нали е холандец... – промърмори Катя, сякаш това обясняваше всичко. – Не признава ограничения за възраст и разни ми ти такива. Каза ми, че Брам бездруго щял да измисли начин да се включи в Туитър, така че по-добре да го направел с родителско разрешение.

– Нали Джош не е мислел сериозно, че Брам е създал играта? – каза Страйк. – Та Брам трябва да е бил на седем или осем, когато Аномия я е стартирал.

– Не, не мислеше точно, че Брам е създал играта – отвърна Катя. – Теорията на Джош...

– Трябва да разберете – намеси се Иниго, като заговори едновременно с жена си и макар да не бе повишил глас, тя му отстъпи думата, – че господин Блей прекаляваше с пушенето на трева, което обяснява...

– Иниго, не е честно...

– ...не само библейския брой наводнения и пожари, които оставя подире си...

– Той просто имаше идея заради...

– ...но и степента му на ирационалност...

– Но Аномия сякаш буквално слушаше Джош и Еди, твърде бързо узнаваше нещата!

– Както господин Страйк забеляза преди малко, не че е нужна голяма интелигентност да го схванеш, осемгодишно момче надали би могло...

– Ами точно това се опитвам да обясня! – най-сетне се поядоса Катя и се обърна отново към Страйк. – Джош мислеше, че Брам може да съдейства на по-възрастен фен, с когото се е запознал онлайн, и той да е създателят на играта. Защото има замесен и друг човек, наричащ се Морхаус. Идеята на Джош беше, че Брам подслушва креативните им дискусии с Еди и препраща идеите им към Морхаус, че Морхаус е създал играта, а Брам оперира в Туитър и излага онлайн лични сведения за Еди и Джош.

– Джош говорил ли е някога с Брам или с родителите му за своите подозрения? – попита Страйк.

– О, не – поклати глава Катя. – Джош е много привързан към Нилс и Мариам, не би искал да ги разстрои. Знам, че Еди беше бясна заради дупката за шпиониране и искаше да каже на Мариам, но Джош я разубеди. Джош запуши дупката и каза, че Брам няма да се осмели да направи друга, и според мен наистина не е опитал с втора. Но Еди отказа да остане в Норт Гроув след това разкритие.

– Тогава ли се разделиха? – попита Робин.

– Не, още бяха заедно – отвърна Катя, – но отношенията им вече не вървяха. Еди бе недоволна, че Джош не пожела да се премести заедно с нея. Само че той приемаше Норт Гроув като защитено убежище. Заобиколен беше с приятели. Все още ходех там за артсеминарите си. Накрая той се изнесе, но това беше след раздялата им с Еди. Купи си много хубав апартамент на Милфийлд Лейн, точно срещу парка.

– Катя му го намери – вметна Иниго, докато се мъчеше да върне чашата с плодов чай на масата със силно трепереща ръка. На джинсите му вече имаше големи мокри петна. Робин му помогна да я премести на последните няколко сантиметра. – Благодаря. Да, Катя откара Блей да види новия апартамент. Хубав, а и близо до нас. – После добави: – Трябва да ида до тоалетната.

Придвижи се бавно с количката си до вратата, натисна бутона до нея, после сръчно се отдръпна за отварянето и напусна стаята. За кратко отново долетяха звуци от виолончелото на Гюс, преди вратата да се затвори.

– Иниго смята, че съм прекалено ангажирана в тези дела – заговори тихо Катя. – Той не разбира. Ние всички си помагахме взаимно. Преживявах тежък пристъп на депресия, когато се запознах с Джош и Еди в Норт Гроув. Невинаги е лесно при болест­та на Иниго, с кошмара, който Гюс преживява заради кожата си, с проблемите на Флавия в училище. А и сега само аз печеля пари у дома. Вярно, разполагаме с някакъв капитал, но не искаме да го подяждаме при несигурността относно състоянието на Иниго. На него му се наложи да напусне работа, а аз ръководя бизнеса си от къщи, което може да бъде ужасно стресиращо, така че я докарах до психотерапевт. Той ми заяви, че трябва да направя нещо лично за себе си – изрече Катя натъртено и с отчаяние. – Винаги съм искала да рисувам, така че отидох в Норт Гроув. Там се запознах с Джош и Еди и с всички останали. Беше... много приятно и забавно. Всичките им приятели бяха дубльори на гласове... Тим е прекрасен човек и... весело беше. Предполагам, че изпитвах... – тя се запъна за момент пред думата – майчински чувства към Джош... – и към двама им – добави и Робин си припомни видеозаписа от Ютюб с невероятно красивия Джош Блей с неговата тъмна дълга коса, квадратна челюст, високи скули и големи сини очи. Забеляза как Катя отново поруменя и се почувства неудобно, сякаш бе сварила по-възрастната жена по бельо.

– Джош е силно уязвим – забързано продължи Катя – и трудно се приспособи към вземането на решения, произтичащи от успеха, така че се опитах да помогна по възможно най-добрия начин. Работех като пиар, когато се запознах с Иниго, имам опит. Общо взето, бях доволна, че Джош чувстваше как по всяко време може да се отбие тук, за да поговорим. Това бе потребността му – да може да поговори с някого поверително. В много отношения е непрактичен и наивен, винаги приема най-доброто за всеки и хората се възползват от това. Щом анимацията започна да привлича много фенове, мениджъри и агенти се наредиха на опашка, за да получат своите десет или двайсет процента комисиона, или колкото там вземат, но дали щяха да вземат присърце интересите на Джош, това вече бе друг въпрос. А той няма семейство... не и в истинския смисъл. Майка му е починала, а баща му е алкохолик...

Катя млъкна, когато вратата се отвори; звуците от челото се донесоха оттдолу и пак секнаха, когато Иниго докара количката си до масичката.

– Има и един друг въпрос, по който се надяваме да ни помогнете – каза Страйк. – Натъкнахме се на блог, наречен Перо на правдата, който е твърде критичен към Еди и Джош...

– О, мисля, че знам кой стои зад него – заговори Катя нетърпеливо с толкова внезапна промяна в маниера, че бе чак стъписващо. – Сигурна съм, че го пише...

– Катя – изрече Иниго с присвити очи, – преди да си направила още пакости, под предлог че помагаш, ще те посъветвам внимателно да обмислиш какво говориш.

Катя изглеждаше съкрушена.

– Жена ми – подхвана Иниго към Страйк и макар безспорно да бе ядосан, според детектива също така намираше удоволствие като от катарзис да даде воля на гнева си – е обсебена от блога Перо на правдата.

– Аз...

– Ако отделяше толкова време на бизнеса си, колкото на манията си по този проклет уебсайт, нямаше да се наложи да похарчим половината си инвестиции, за да платим за лечението на Гюс – заяви Иниго, чиито ръце отново трепереха. – След всичко случило се човек би помислил, че ще се поучиш от грешките си!

– Но ти за какво...?

– Ръчкаше Блей да иде да се изправи открито срещу Еди за всички гадости, които уж бе написала срещу теб в имейлите си – процеди Иниго. – Насърчаваше го да вярва, че единствената жена в света, на която може да има доверие, си ти. А сега ще очерниш младо момиче от едната ревност...

– Ама... как така ревност, какво говориш? – заекна Катя. – Не ставай нелеп, и дума не може да става за...

– Нямаш и следа от доказателство.

– Те търсят информация.

– Безумни догадки, плод на неприязън, не са информация.

– Това е несъмнено нейният тон! Гледала съм всичките ѝ видеоматериали!

– Да бе, сигурен съм, че е съществена част от това да си агент на Джош или негов мениджър, или житейски наставник, или каквато титла си присвоила тази седмица – отсече Иниго.

– Може би съм на съвършено погрешен път – обади се Робин и тихият ѝ нормален тон накара и двамата Ъпкот да се обърнат към нея, – но да не би да смятате, че Киа Нивън стои зад блога Перо на правдата?

– Ето, видя ли?! – тържествуващо, макар и с треперещ глас възкликна Катя към мъжа си. – Не го мисля само аз! Те вече знаят за Киа! – Катя нетърпеливо се обърна към Робин. – Това момиче буквално преследва Джош още откакто се разделиха! Твърди, че ѝ бил откраднал идеите. Абсолютни небивалици. Твърди, че била болна. Според мен Джош я съжалява и затова не пожела да предприеме съдебни действия срещу нея.

– Ако той съжалява някого – изрече злобно Иниго, – то това не е Киа Нивън.

Лицето на Катя пламна. Дишането ѝ стана плитко. На Робин, която бе сигурна, че двамата Ъпкот никога преди не са обсъждали открито тази тема, отчаяно ѝ домъчня за нея.

– От това, което съм чувал – продължи Иниго, – Блей се е отнасял извънредно зле към онази млада особа Киа. На мен ми изглежда, а разбира се, не съм наясно за всички разговори на жена ми с Джош, о, бога ми, далеч не... Изглежда ми, че господин Блей е младеж, изградил нещо като кариера да използва хората за собствени цели и после да ги изхвърля като непотребен боклук...

Електрическата врата отново се отвори и Флавия влезе в стаята все така облечена в коледния си гащеризон и с телефон в ръка.

– Мамо, леля Каролайн каза, че може да ида да видя кученцата ѝ, ако...

– Марш навън! – кресна Иниго с внезапна ярост, сякаш Флавия беше диво животно. – Ти си заразна!

Флавия се закова на място.

– Ако искаш да остана прикован на легло за следващите седмици, непременно я пускай да влиза в шибаната стая! – изръмжа Иниго на Катя. – Но може би точно такъв е замисълът, а? Ще ти кажа какво ще направя, ще взема аз да се махна оттук, тъй като никой друг не изглежда особено загрижен за здравето ми.

Той завъртя количката си и бързо се придвижи в съседната стая. Вратата, която явно също бе електрически задвижвана, се затвори зад него. Ехото от избухването на Иниго сякаш още витаеше в дневната.

– Моля те, мамо, може ли да ида да видя кученцата? – с тънко гласче промълви Флавия.

С насълзени очи и още зачервено лице, Катя отговори:

– Не си добре, Флавия.

– Леля Каролайн каза, че не ѝ пречи, вече изкарала тази болест.

– Добре тогава, само си облечи прилични дрехи – поръча Катя.

Флавия си отвори електрическата врата, за да излезе. Този път не се чу челото и причината за това твърде скоро стана ясна, защото точно преди вратата да се затвори зад Флавия, в стаята бързо влезе Гюс също с телефон в ръка.

– Доктор Хукъм каза, че пациент отменил час и може да ме приеме утре следобед.

– Ами това е добре – отвърна изтормозената разплакана майка.

– Аз сам мога да отида с колата, ако ти ще си в болницата...

– Не бива да шофираш, при положение че не виждаш с едното око – рязко се възпротиви Катя. – Ще идеш с обществен транспорт.

Гюс се нацупи и излезе.

– Ужасно съжалявам –заговори Катя отново с писклив глас. – Сами виждате как ме дърпат отвсякъде.

– Бяхте ни от голяма помощ – каза Страйк, прибра бележника си в джоба и се изправи. Катя и Робин също станаха. Катя дишаше забързано и не смееше да ги погледне в очите.

Слязоха по стълбите в мълчание.

– Благодарим, че ни приехте – каза Робин и стисна ръката на Катя.

– Няма проблем – отвърна Катя задавено.

Челото зазвуча отново в стаята на Гюс. Сега свиреше бърза мелодия в стакато, която сякаш даваше израз на изнервените настроения на обитателите на къщата.

34

– Бог да ни пази – промълви Страйк, докато вървяха към портата – от добронамерени помагачи, дето не търсят заплащане.

Преди Робин да е успяла да отговори, видя Флавия зад живия плет. Подскачаше на един крак и се опитваше да намести маратонката си на другия. Въпреки заръката на майка си все така бе облечена в коледния гащеризон.

– С тази кола ли дойдохте? – попита ги тя, като намести очилата си и посочи към ландроувъра в далечината, изпъкващ с неугледния си вид сред общо взето скъпите семейни автомобили, които го заобикаляха.

– Да – отвърна Робин.

– И аз така си помислих – каза Флавия и тръгна редом с тях по улицата, – защото не съм я забелязвала тук преди.

– Добра наблюдателност – похвали я Страйк, докато палеше цигара.

Флавия вдигна очи към Робин.

– И вие ли сте детектив?

– Да – кимна ѝ Робин с усмивка.

– Искам и аз да стана детектив – заяви Флавия и направи лек подскок. – Мисля, че мога да стана много добра, ако някой ме обучи... Мама никак не харесва Киа Нивън – добави. – Все говори против нея. – Когато нито Робин, нито Страйк казаха нещо, тя съобщи: – Татко има миалгичен енцефаломиелит, затова е в инвалидна количка.

– Да, майка ти ни каза – отвърна Робин.

– Според него Мастиленочерно сърце е глупост – продължи Флавия.

– Ти гледала ли си го? – попита Робин, като дипломатично заобиколи мнението на Иниго.

– Да и много ми хареса – уверено заяви Флавия. – Най-смешен е Червея. Вървя с вас – поясни тя, – защото леля Каролайн живее точно където сте спрели колата си. Тя не ми е истинска леля, просто седя при нея понякога... Кучето ѝ има малки, много са сладки, ама много. Ако седнеш при тях, пълзят по теб и те близват. Някой от вас имал ли е куче?

– Не е мое, но живея с дакел на име Уолфганг – каза Робин.

– Наистина ли? Много бих искала да си имам куче – избъбри с копнеж Флавия. – Така ми се иска да си вземем някое от малките на леля Каролайн, но татко казва, че не може, защото кучетата били нехигиенични и щяло да означава много работа за мама, а Гюс се бои от кучета, защото едно го ухапало, като бил на четири години. Обещах аз да се грижа за кучето, та на мама да не ѝ се налага, а на Гюс може да му направят хипноза. Гледах едно предаване за хора, дето ги хипнотизират, и имаше една жена, дето се боеше от паяци, а накрая можеше да държи в ръка тарантула... Но татко пак каза не – печално заключи Флавия.

След няколко стъпки, извървени в мълчание, тя попита:

– Ще идете ли в Норт Гроув да задавате въпроси и там?

– Може би – отвърна Робин.

– Била съм там няколко пъти с мама. Хората са много странни. Има един, дето се разхожда без риза. Ама винаги. А едно момче, което живее там... казва се Бран или нещо такова... ми разправяше как се скрил веднъж, обадил се на татко си и като използвал шума, дето се чува по летищата, излъгал го, че е на Хийтроу и се кани да се качи на самолет, защото мащехата му го наклеветила, а баща му повярвал – съобщи тържествено Флавия. – Те се качили на колата, отишли на Хийтроу и пуснали съобщение по високоговорителите, че се търси Бран, пък той през всичкото време си бил в Норт Гроув, скрил се бил под леглото.

– Баща му сигурно е бил много ядосан след това – предположи Робин.

– Ами не знам – вдигна рамене Флавия. – Мисля, че е бил доволен, дето Бран е добре. Но ако аз направя такова нещо, татко направо ще ме убие... Познавате ли Тим? Един такъв плешив.

– Не сме го срещали още – отговори Робин.

– Той е добър – каза Флавия. – Веднъж, като бях в Норт Гроув, той си чакаше реда да прави гласа на Червея и ми показа как да рисувам животни, като започвам с геометрични фигури. Страшно хитро. Ще дойдете ли пак у дома?

– Мисля, че няма да се наложи – отвърна Страйк. – Майка ти много ни помогна.

– О – промърмори Флавия и изглеждаше разочарована.

Вече бяха стигнали до колата.

– Бях на погребението на Еди – съобщи малката, като спря заедно с тях. – Видяхте ли се вече с гаджето ѝ? Казва се Филип. Понякога ходи в Норт Гроув.

– Ще се срещнем с него – Страйк погледна часовника си – точно след един час.

Флавия като че се канеше да каже още нещо, но размисли.

– Може пък да дотрябва пак да дойдете – обърна се тя към Робин.

– Може – отвърна Робин и се усмихна.

– Е, добре, довиждане – каза Флавия и продължи надолу по улицата.

Страйк и Робин се качиха в ландроувъра. Докато Робин си слагаше колана, гледаше Флавия през предното стъкло. Момичето натисна звънеца на съседната къща и беше пуснато вътре, но преди да влезе, се извърна назад и помаха.

– Не виждам кое точно я прави проблемно дете, а ти? – попита тя Страйк.

– И аз не – отвърна той и затвори вратата си. – Бих казал, че е най-малко сбърканата в общия спектър на семейството.

Робин включи двигателя и подкара по Лисбърн Роуд, а Страйк провери телефона си.

– Какво ще кажеш да идем да хвърлим един поглед на езеро номер едно в Хайгейт преди срещата с Филип Ормънд? Оттам до пъба е само четири минути с кола.

– Добре – съгласи се Робин.

Страйк издиша шумно, после каза:

– Семейство Ъпкот дадоха много храна за размисъл, нали?

– Така е – кимна Робин.

– Как ти се вижда млад музикален гений в ролята на Аномия? – попита Страйк, когато завиха в края на улицата.

– Ти сериозно ли?

– Доста отметки има при него от профила ни. Не работи. Издържа го семейството му. Разполага с много свободно време.

– Не постигаш такива успехи с челото, ако по цял ден седиш пред компютъра.

– Вярно, но пък не е наблюдаван от началник от девет до пет, нали? Останах с усещането, че отделните членове на това семейство са най-щастливи, когато са далеч един от друг. Гледала ли си онзи стар филм „Убийците на старата дама“?

– Не. Защо?

– Банда мошеници наемат стая в дома на възрастна дама и се преструват на музикален квинтет. Пускат класически плочи, докато планират обира си, и вземат инструментите само когато тя почука на вратата, за да им предложи чай.

– Гюс не е попаднал в Кралския колеж по музика, като е пускал плочи.

– Не твърдя, че никога не свири. Просто може би има периоди, в които не го прави. Освен това има потенциален достъп до голямо количество лична информация за Еди и Джош чрез майка си.

– Ако аз бях Гюс Ъпкот – каза Робин, – нямаше да мръдна от долния етаж, освен ако не се наложи. А горният етаж е звукоизолиран...

– Може да го е бъгнал.

– Стига бе...

– Ако той е Аномия, ще подслушва горния етаж и още как! – каза Страйк. – Тежка уртикария и чело не са достатъчно основание да не го разгледаме внимателно.

– Хубаво – вдигна рамене Робин, – само не ми е ясно как точно ще го следим, след като не излиза от стаята си.

– Точно това е затормозващото в този случай – отвърна Страйк. – Карай все наляво – добави, като се консултира с картата на телефона си. – Трябва да заобиколим покрай парка от другата му страна. Силно ни се налага да влезем в проклетата игра – заяви Страйк. – Иначе ще отнеме години да сведем до минимум списъка със заподозрени, ако разполагаме само с постовете на Аномия в Туитър. По този повод – продължи той с внезапно споходила го мисъл – Гюс Ъпкот ще ходи при лекаря си на Харли Стрийк утре следобед. Ако извадим късмет и Аномия пусне пост в Туитър, докато Гюс е без обхват в метрото, можем да го отпишем. Да видим дали Баркли ще успее да свърши тази малка задача – добави той, докато пишеше съобщение до секретарката на агенцията. Когато приключи, попита: – Докъде стигна молбата ти да постъпиш в Норт Гроув?

– Приета съм – отвърна Робин, – но курсът започва чак след две седмици.

– Добра работа... Между другото, случайно да си извадила късмет относно момичето с татуировките, което живее на Джънкшън Роуд?

– Не ми попада в никакъв архив – отговори Робин. – Може току-що да се е нанесла.

– Ами тогава вероятно и нея ще трябва да поставим под наб­людение, та да установим коя е – каза Страйк. – Господи, дори да включа всички в агенцията по този случай, пак няма да ни достигат хора.

Робин, която не бе забравила, че той току-що бе добавил нов случай към натоварения им график, и то такъв, за който бе убедена, че е възникнал по негова вина, не каза нищо. След кратка пауза Страйк отново заговори.

– Значи според Блей Аномия ги е намушкал с нож. „Аз поемам занапред, нямай грижа.“ Трудно е да се разбере смисълът, освен ако няма връзка с анимацията.

– Според теб дали „Мавърик“ все така щяха да направят филма, ако и Еди, и Джош бяха умрели? – попита Робин. Колкото и да бе ядосана на Страйк в личен план, интересът към дискусията за момента надделяваше над раздразнението ѝ.

– По мое мнение би било свръхнетактично да се продължи с проекта – отговори Страйк.

– Значи в известен смисъл Аномия ще поеме базата фенове. Тогава биха останали само стари епизоди и Играта на Дрек.

– Полицията ще се съсредоточи върху това кой е знаел, че Джош и Еди ще са на гробището в онзи следобед, а сега ние сме наясно, че и семейство Ъпкот са знаели като начало.

– Катя е знаела – възрази му Робин, – но за другите не можем да сме сигурни. Било е четвъртък сутрин: Флавия трябва да е била на училище, а както ти каза, семейството е най-щастливо, когато всеки е отделно от другите.

– Катя все пак може да им е казала. Или пък те да са дочули.

– Иниго не би могъл никого да намушка. Той действително не е добре – каза Робин, когато през перилата от лявата страна на пътя се появи паркът Хампстед Хийт. – Видя колко силно треперят ръцете му.

– До голяма степен беше от ярост – без никакво съчувствие отбеляза Страйк. – Но да, не изглежда силен. Краката му са съвсем немощни... макар, разбира се, да нямаме сигурност, че убиецът е отишъл на гробището пеша. И да парализираш някого с електрошокова палка, преди да го прободеш, би означавало, че няма нужда да го пребориш физически, та да свършиш работата.

– Филип Ормънд със сигурност е знаел, че ще се срещат – каза Робин, предвид че е живеел с Еди, нали?

– Да, ако е провела разговора така, че той да я чуе, или е била спокойна, че може да сподели с него как ще се вижда с бившето си гадже на място, което безспорно им носи романтични спомени – отвърна Страйк. – Или пък Еди не е говорила с Джош от дома и не е споделила с Ормънд, което ни оставя с въпроса откъде е говорила и кой може да я е чул.

– От другата страна на линията имаме Джош в Норт Гроув...

– Е, скоро ще се озовеш в артколектива. Може би ще установиш кой е бил наоколо по това време.

– Има и един период от около два часа – изтъкна Робин, – през който Джош се е скитал през нощта, след като е бил прогонен от Норт Гроув.

– Да – кимна Страйк. – Сигурен съм, че полицията е проверила движенията му през този отрязък. Дали не можеш да разприказваш Мърфи, та да разберем дали...

– Ти го разприказвай, щом ти е нужно да знаеш – тросна се Робин.

Страйк се обърна към нея, изненадан от тона ѝ.

– Нямах предвид да... Само предположих, че той няма да възрази да си почешем взаимно гърбовете. Ти помогна на полицията, като им разказа всичко за посещението на Еди в агенцията ни, нали?

Робин не каза нищо. Самото споменаване на Мърфи ѝ върна спомени, без които спокойно можеше да мине.

– Близо сме – посочи напред Страйк, все още озадачен от нехарактерната за Робин раздразнителност. – Според мен, видиш ли свободно място, добре е да паркираш.

– Даваш ли си сметка къде сме? – попита Робин, без да забавя.

– Къде?

– На Милфийлд Лейн, където е апартаментът на Джош.

– Виж ти какво странно съвпадение – промърмори Страйк и огледа къщите по тясната улица.

Слязоха от ландроувъра, пресякоха пътя и влязоха в парка помежду две големи езера. Кракът на Страйк върху протезата беше достатъчно болезнен и върху настилка, но сега го запритеснява още по-силно, когато стъпиха на пътеката.

– Ето това е – каза Страйк и посочи езеро отляво, заобиколено с дървета. Различни водни птици ведро подскачаха по зеленикавата вода или се бяха скупчили на брега, като с надежда очакваха минувачи да им подхвърлят хляб.

– И така – рече Страйк, когато спряха пред нисък парапет, – кое е накарало убиеца да дойде тук?

– Определено не е било, за да хвърли телефона в езерото, защото от полицията са претърсили дъното и не са го намерили – коментира Робин и се огледа наоколо. – Но нищо чудно не езерото да е било целта му. Това просто може да е било мястото, където убиецът си е дал сметка, че един от телефоните още е включен.

– Правилно, и в този случай убиецът е отивал... къде?

Без да говорят, Робин и Страйк се обърнаха назад и погледнаха към Милфийлд Лейн.

– Възможно ли е да е отивал в апартамента на Блей, като го е мислел за мъртъв и е знаел, че няма да го обезпокои?

– Това е сериозна вероятност – отбеляза Страйк. – И предполага увереност у убиеца, че е можел да влезе в апартамента. Жалко, че не знаем дали не липсва нещо там. Имай предвид – добави Страйк, като погледна картата на телефона си, – че е трудно обяснимо, ако целта е била апартаментът на Джош, защо убиецът изобщо е минал през парка. Има лесен пряк маршрут по улиците от гробището Хайгейт до Милфийлд Лейн. Ако – промълви бавно Страйк, като го обмисляше – убиецът е бил Гюс Ъпкот... приеми мисълта ми за момент... да пресече парка, за да стигне до гробището и да се върне оттам, е било най-бързият маршрут, плюс, че избягва охранителни камери. Обаче... – Страйк се почеса по брадичката, докато гледаше картата – не би трябвало да се озовава в близост до това езеро. То е встрани от пътя му, ако допуснем, че след като ги е намушкал, се е отправил право към къщи.

– Възможно ли е убиецът да е имал среща тук с някого? – изказа предположение Робин. – Или пък е дошъл да свали някаква маскировка. Има много дървета, които да го прикрият.

– И двете вероятности са допустими – кимна Страйк, – макар да има групичка дървета по-близо до мястото, където е логично Гюс да влезе в парка. Разбира се, всичко това се гради на допускането, че убиецът си е наумил да дойде тук. Алтернативата е да се е отклонил насам по някаква причина.

– Да избегне хора?

– Хора... или може би един конкретен човек, който би го разпознал – каза Страйк, току-що извадил от джоба си списъка с имена, даден му от Катя. – Да, виж това... Много хора, свързани с Мастиленочерно сърце, са израснали в този район или в момента живеят тук. Уоли Кардю, Иън Бейкър и Луси Дрю, които дублират лорд и лейди Скелети, всичките са от Госпъл Оук. Съученици на Джош Блей. Престън Пиърс е живял в Норт Гроув по същото време като Еди и Джош – каза Страйк, като четеше от бележките на Катя. – Той е от Ливърпул, дублирал е Свраката в два епизода.

– Пез – внезапно изрече Робин.

– Какво?

– Престън. Пез. Човекът, който е трябвало да се срещне с Нилс, Уоли, Себ и Тим в „Червеният лъв и слънцето“. Имаше го в бележките ти.

– Бива те да помниш – възхити се Страйк. – Да, обзалагам се, че това е той.

– В каква посока е Норт Гроув оттук? – попита Робин и се огледа.

Страйк се справи с картата.

– Натам – посочи през езерото към пътя. – Няма никаква причина да идваш в парка, ако си се запътил обратно към Норт Гроув. От гробището дотам е кратко разстояние пеша, ако убиецът е бил някой от артколектива.

Страйк сгъна листа на Катя и го пъхна обратно в бележника си, след което известно време остана загледан в минаващ лебед, преди да каже:

– Тези нападения са били планирани. Времето и мястото може да не са били предварително определени, но в тази страна не можеш да си купиш законно противошокова палка, нито пък мачетета се валят под път и над път. Цялата история ми намирисва на някой, който просто е чакал удобна възможност. Всичко му е било приготвено за действие.

Телефонът на Робин иззвъня. Беше Мидж. Робин отговори с внезапно запрепускало сърце.

– Здравей – каза.

– Да знаеш, че си ми силно задължена, Елакот.

– Еха! – възкликна Робин и Страйк се зачуди защо тя се оживи така.

– Имаш ли писалка?

– Да – отвърна Робин, бръкна в джоба си и извади бележника. Приклекна, свали капачката на химикалката със зъби и се приготви да пише в бележника, поставен върху коляното ѝ.

– Добре, диктувам – изрече мрачно Мидж. – Потребителското ѝ име е Бъфилапи, една дума с главно „Б“. Бъфи беше името на котката ни.

Робин изрече името по букви на Мидж, докато го записваше.

– Точно така – потвърди Мидж. – А паролата – изръмжа тя – е ИскамДаСъмСЕлън. Всяка дума започва с главна буква. Знаеш ли какво, ще ти го пратя в съобщение.

– Мидж, нямам думи да ти благодаря за това.

– Искала да е с шибаната Елън, моля ти се – процеди огорчено Мидж. – Това е бившата ѝ преди мен.

– Страхотна проява на вкус – коментира Робин. – Наложи ли се да ѝ дадеш огледалото?

– Да. Но не бери грижа – каза Мидж. – Ще ѝ го доставят с голяма пукнатина по средата.

Робин се разсмя, благодари отново на Мидж и се изправи.

– Можем да влезем в играта.

– Какво?

Робин обясни.

– Елакот, ти си гений – възкликна Страйк. – Можеш да влезеш в играта, докато аз говоря с Ормънд. Ако Аномия се появи, докато интервюирам Ормънд, ще сме отмахнали един заподозрян.

35

Пъб „Манерката“, близо до Хампстед Хийт, беше много стар, с три отделни салона и два различни бара. Буквално бе като създаден по поръчка за двама души, които искаха да координират действията си, без да се виждат един друг.

– Чудесно, имат уайфай – каза Робин, докато със Страйк стояха заедно пред бара петнайсет минути преди уговорената среща с Филип Ормънд. – На телефона си ще следя дали Аномия ще пусне пост в Туитър, а на айпада ще вляза в играта... Тътря го с мен още откакто помолих Мидж за потребителското име и паролата на Бет – обясни тя на Страйк, като извади айпада от найлонова чантичка, която обикновено носеше със себе си, когато следеше някого. – За всеки случай.

– Бойскаутите на много номера биха могли да се научат от теб – подхвърли Страйк. – Какво ще искаш?

– Доматен сок и пакетче чипс, моля, умирам от глад – каза Робин. – После се махам оттук, та Ормънд да не ме види.

Щом си взе напитката и чипса, Робин остави Страйк и влезе в салона, съседстващ с основния бар, където седна на малка ъглова маса до камина. След като на две хапки излапа една трета от чипса, постави айпада пред себе си, извади бележника и химикалката си, провери постовете на Аномия в Туитър, където нямаше нова активност, после извика на екран Играта на Дрек.

В малкия салон влязоха група американци на средна възраст. Една от жените четеше на глас от туристически справочник.

– „...обитаван – произнесе тя с акцент от сърцето на американския Юг и думата съдържаше два пъти повече гласни, отколкото Робин би могла да изговори в нея – от призрака на испанка, обслужваща бара, която се обесила в избата заради несподелена любов към собственика на пъба.“

Последваха шумни коментари и стържене на столове по пода, докато компанията от четирима се настаняваше на масата до тази на Робин.

Тя напрегнато набра потребителското име Бъфилапи в панела за включване в Играта на Дрек, след което, като внимаваше за главните букви, вкара и паролата ИскамДаСъмСЕлън.

Моля те, нека стане. Моля те, нека стане.

– „В „Манерката“ – продължи да чете американката от справочника – е извършена една от първите аутопсии в Англия...“ О, боже мой...

Робин никога преди не бе наблюдавала зареждането на програма с такова вълнение.

– „...на труп, откраднат от гробокопачи в гробището Хайгейт...“

Екранът на айпада на Робин стана черен. Бели букви заплуваха по него.

Добре дошли в Играта на Дрек

Буквите избледняха и изчезнаха. Робин гледаше красиво анимираното гробище Хайгейт, в което облачета мъгла заобикаляха обрасли с бръшлян каменни ангели. Цветовата гама бе монохромна като в оригиналната анимация. По екрана се носеха бели фигури. Някои изглеждаха като призрака Хартиенобяла, други бяха скелети, трети – сърца като героя Харти. Очевидно човек можеше да избере от ограничен набор опции как иска да изглежда в играта. Робин нямаше представа как изглежда тя на останалите играчи, потребителските имена на които бяха изписани със ситен шрифт над тях. Междувременно в колона отстрани се отбелязваха всички, които влизаха в играта и я напускаха.

<МастиленоСърце66 напусна играта>

<Хартиенобяла МОД влезе в играта>

<МастиленоЧернаСтейси влезе в играта>

След няколко проби и грешки Робин откри контролен панел, който ѝ даваше възможност да се движи наоколо. Тя бавно си проправи път по мъглива пътека покрай урни, обвити с израснали треви. Внезапно прилеп прелетя ниско над нейния образ, преобрази се във вампир и прегради пътя ѝ. Вампирът, който изглеждаше хилав и немощен, стоеше задъхан с ръка на гърдите, преди да ѝ „заговори“, като репликите му се появяваха напреко на торса.

Ще възразиш ли да засмуча артерия?

Робин забързано затърси мястото, където се пишеха репликите, и след няколко трескави секунди откри клавиатура на екрана. Като нямаше идея кой е правилният отговор и дали изобщо съществуваше правилен отговор, тя написа:

Предпочитам да не го правиш.

Вампирът сякаш въздъхна.

Но аз съм анемичен.

Леко развеселена, Робин написа:

Съжалявам.

Вамирът отговори:

Един ден и ти ще бъдеш немъртва.

Ето тогава ще съжаляваш.

Превърна се отново в прилеп и отлетя.

Робин продължи по пътеката. Някои от гробовете имаха интерактивни атрибути, отваряха се да разкрият черепи и кости или в един случай – гигантски паяк, който даваше признаци, че я преследва, тъй че Робин бързо отмести образа си. После една от реещите се Хартиенобели прекоси пътеката пред нея, спря и ѝ „заговори“:

МастиленоЧернаСтейси: Здрасти, Бъфилапи, отдавна не сме се виждали.

Бъфилапи: Здрасти, МастиленоЧернаСтейси.

МастиленоЧернаСтейси: Как я караш?

Бъфилапи: Добре, блгдр, а ти?

МастиленоЧернаСтейси: Какъв кошмар беше това с Е** и Д***, а?

Бъфилапи: Да, бе, истински ужас.

Робин се зачуди за какво бяха звездичките. Нима участниците не биваше да изписват имената на Джош и Еди в играта? Толкова ли огромно бе егото на Аномия, та създателите не биваше да бъдат споменавани?

Преди да е успяла да обмисли това, пред нея едновременно се отвориха две колонки за разговор.

<Отворен е нов частен канал>

<16 април 2015 г. 17: 17 ч.>

<Червей28 МОД кани Бъфилапи>

Червей 28: Боже ! Мислех , че си си отишла завинаги !!!

>

>

<Отворен е нов частен канал>

<16 април 2015 г. 17: 17 ч.>

<Вайлпекора МОД кани Бъфилапи>

Вайлпекора: Мислех, че си се чупила за въобще.

Вайлпекора: Още ли си лесбийка?

>

По дяволите.

Робин извади телефона си и трескаво написа съобщение на Мидж.

Кажи ми буквално каквото и да е за Бет.

В играта съм. Някои от тези хора я познават.

До Робин американката с туристическия справочник с кацнали на носа ѝ лилави пластмасови очила продължаваше да чете на глас.

– „Знае се, че Байрън, Кийтс и Шели са пили в „Манерката“, както и прочутият разбойник Дик Търпин“!

Като реши, че ще изглежда твърде подозрително да не отговори на двамата модератори, Робин отново започна да пише.

Бъфилапи: Не, липсваше ми това място!

>

>

Бъфилапи: Не ставай глупава, не, разбира се.

Бъфилапи: А ти как си?

Червей28: Познай какво. Аз съм в Л*****

>

>

>

Бъфилапи: Стига бе!

Червей 28: Да.

Червей28: Дойдох, за да съм с гаджето.

Бъфилапи: Боже, това е чудесно!>

>

>

Бъфилапи: Да, явно не можеш да се разучиш от това.

Вайлпекора: Хаха!

Вайлпекора: Май просто не си случила на яка патка.

>

>

Бъфилапи: Или може би яките патки не са за мен.

>

>

Вайлпекора: Няма как да знаеш, ако си се чукала само с писета.

Бъфилапи: Интересна теория.

>

Телефонът на Робин завибрира. Мидж бе отговорила на съобщението ѝ:

Погълната от себе си невярна крава. Обича котки.

Пише роман (3 абзаца дотук), прави се на художничка (скапани колажи), харесва Рейчъл Мадоу, не може да сготви друго освен паста с изсипана върху нея консерва риба тон. Колекционира коледни украшения и вкиснати гаджета.

Робин се ухили и написа отговор:

И счупени огледала. Благодаря х

Върна се към айпада си.

Бъфилапи: Събрахте се значи.

Червей28: Ама не върви добре.

Бъфилапи: В какъв смисъл.

>

Червей28: Познай колко пъти съм го видяла, откакто съм тук.

Бъфилапи: Кажи де.

Червей28: Веднъж.

Бъфилапи: О, не, това е гадно.

Червей28: Много е зает.

Червей28: А с теб и приятелката ти какво става?

>

Бъфилапи: Аномия няма ли го тази вечер?

Вайлпекора: Не.

Вайлпекора: Да не би да се върна да провериш дали той не е убил Л*****?

Вайлпекора: Хаха, поне си честна.

>

>

>

Вайлпекора: Ами да, направил го е.

Робин се опита да снима разговорите, но играта не ѝ го позволяваше. Грабна химикалката, записа двете потребителски имена „Червей28“ и „Вайлпекора“ най-отгоре на страницата и надраска под тях няколко бележки, преди да се върне към айпада.

Бъфилапи: Разделихме се.

Червей28: Най-после!

Бъфилапи: Да, време беше.

Червей28: Тревожех се за теб.

Тя за всичко те командореше.

Бъфилапи: Да бе. Е, разкажи повече за теб.

Червей28: Може да се каже, че работя един вид.

Червей28: Да му се не види, ще ми се да можех да ти кажа къде.

Бъфилапи: Кажи де!

Червей28: А, не. Страх ме е от Аномия.

Червей28: Ако ти кажа, ще има последствия за нарушено правило 14.

>

Бъфилапи: Добре, намекни.

Червей28: По-добре не.

Червей28: Но познай какво.

Червей28: Запознах се с Б***!!!

>

>

>

>

>

Вайлпекора: Адски съм ядосан в момента.

Бъфилапи: Всички сме така.

>

Вайлпекора: С какво си облечена?

Бъфилапи: В доспехи от глава до пети.

>

>

Вайлпекора: Така ми е досадило това място.

Бъфилапи: Защо още си тук тогава?

Вайлпекора: За инфо.

Вайлпекора: Е, какво, препаска с пенис ли използваш, или как?

>

>

>

>

>

>

Робин отново взе химикалката и написа бързо под „Червей28“ вероятно се е запознала с Блей, един вид работи, а под „Вайлпекора“ тук е за инфо, а на отсрещната все още празна страница последствия за нарушаване на правило 14 – Какво е това? Отново се върна към писането на клавиатурата.

Бъфилапи: Не може да бъде!!!

Червей28: Да, самата истина.

Червей28: Влязох в стаята и той беше там.

Червей28: Едва не припаднах!!

Бъфилапи: Говори ли с него?

Червей28: Не, цялата треперех!!!

Бъфилапи: Хаха

>

>

>

Вайлпекора: Да не седиш в момента на препаската с пениса?

Бъфилапи: Виждам, че си запазил изисканото си чувство за хумор.

Вайлпекора: Късмет имаш, че не съм ти спрял достъпа.

>

>

Бъфилапи: Ама за какво?

Вайлпекора: Задето си шибана извратенячка.

Американката, четяща справочника, сега четеше на глас менюто на приятелите си, та макар всеки да си имаше свое.

– „Стек и пай с бъбреци... варени картофи...“ Варени!

Телефонът на Робин завибрира. Тя погледна към него. Страйк ѝ беше пратил съобщение:

36

Страйк, който седеше на маса за двама с лице към вратата на пъба, правилно идентифицира Филип Ормънд още с влизането му, та дори човекът пред него да не отговаряше по никакъв начин на менталния образ на Страйк било за учител по география, било за човек, който би се записал в арткурс. Би могъл да предположи дори минало на военен предвид стойката и изрядния му външен вид.

Ормънд бе с няколко сантиметра по-нисък от мъжа, с когото бе дошъл да се срещне, и приличаше на редовен посетител на фитнеса. Имаше раздалечени сини очи, светлокестенява коса – къса, добре оформена и чиста – и заострена брадичка с грижливо подстригана леко набола брада. Без черното куфарче, което носеше, с черния костюм и семпла тъмносиня вратовръзка човек можеше да си помисли, че е тръгнал на погребение. Спря на прага да се огледа и в същото време изпъна рамене.

Когато улови погледа на детектива, Ормънд се насочи към масата му.

– Корморан Страйк?

– Същият – отговори Страйк и се изправи да се ръкува, а ампутираният му под коляното крак гневно запротестира, че трябва отново да носи товар толкова скоро след сядането.

– Филип.

Ормънд се оказа от онази категория мъже, които се опасяват, че ще ги заподозрат в импотентност, ако ръкостискането им не предизвика у човека насреща физическа болка.

– Ще си взема питие – каза той и се отправи към бара. Върна се с малка халба светла бира и седна с лице към Страйк, като излъчваше леко подозрение.

– Както ви казах по телефона... – подхвана Страйк.

– Опитвате се да установите кой е Аномия. Да.

– Ще възразите ли да си водя бележки?

– Моля, правете го – отвърна Ормънд, макар да не изглеждаше особено доволен по този повод.

– Какво ви се е случило? – попита Страйк, като забеляза, че два пръста на лявата ръка на Ормънд бяха превързани.

– Хидрофлуорна киселина – отвърна той и като видя неразбиращото изражение на Страйк, обясни: – Опитвах гравиране върху стомана в Норт Гроув. Няма да го правя повече. Изгорих се и раната се инфектира. Дотук съм изпил две дози антибиотик.

– Звучи болезнено.

– Изобщо не е най-лошото, случило ми се напоследък – отвърна Ормънд с известен признак за агресивност.

– Прав сте, разбира се – каза Страйк. – Моите съболезнования за загубата ви.

– Благодаря – отвърна Ормънд и леко отпусна стойка. – Моментът е... мъчен.

– Не се съмнявам – отвърна Страйк. – Бихте ли ми отговорили на няколко въпроса за Норт Гроув?

– Питайте.

– Кога започнахте да посещавате курс там?

– През 2011 година – отговори Ормънд.

– Увличате се по художествени занаяти, така ли?

– Повече ми е на сърце писането.

– О, нима? – каза Страйк. – Имате ли нещо публикувано?

– Още не. Заигравам се с някои идеи. Това беше общото между нас с Еди – страст към историите.

Страйк, на когото му бе трудно да си представи Филип Ормънд да пише истории, кимна. Макар учителят да бе съвсем сносен на външен вид, Страйк бе леко озадачен от избора на Еди, но може би Ормънд я бе привлякъл като пълна антитеза на неоправния ѝ бивш приятел, дето пуши трева и пали завеси.

– Не, отидох в Норт Гроув, защото току-що се бях разделил с жена си – без да бъде подканван, обясни Ормънд. – Опитвах се да запълня с нещо вечерите си. Записах се на вечерен курс... макар да можех да пробвам и старомодния начин да се запозная с момиче – добави със сконфузена мрачна усмивка. – Но с жена ми се свързах тъкмо чрез сайт за запознанства, а у момичетата, които срещам във фитнеса, няма кой знае колко на горния етаж. – И той почука слепоочието си.

– И така, когато срещнахте Еди...

– Тя още беше с Блей, да. Заинтересовах се от анимацията ѝ, слушах как хората в Норт Гроув говореха за нея и ги поканих с Блей в училището да говорят пред седмокласниците за анимация и компютърно генерирани образи. На децата много им хареса – каза Ормънд, но не даде вид, че това е донесло на него особено задоволство.

– Преподавате география, нали?

– Компютърни науки – намръщи се Ормънд. – Кой ви каза, че преподавам география?

– Май беше агентът на Еди – отвърна Страйк и си записа в бележника. – Нещо не сме се разбрали. Кога за пръв път научихте за Аномия?

– Видях, че е пуснал в Туитър снимка на апартамента на Еди. Пратих ѝ съобщение да проверя дали е добре. Още пазех телефонния ѝ номер от уговорката за беседа пред учениците ми. Известно време си разменяхме съобщения, накрая излязохме за по питие. Тя и Блей се бяха разделили вече. Открихме, че има много общо помежду ни. Писането – повтори отново. – Историите. Посмяхме се на тема Норт Гроув. Там има големи чешити. Хлапе, което направо е кандидат за „Шоуто на Джереми Кайл“.

– Да не би да говорите за Брам де Йонг? – попита Страйк, като забеляза, че Ормънд току-що бе използвал полицейски жаргон.

– Точно за него, да – кимна Ормънд. – Една вечер си тръгвах от Норт Гроув и бях ударен с камък в тила. Той беше на покрива и мяташе камъни по когото му паднеше. Де да бях го докопал само... Разкървави ме тук – Ормънд посочи главата си отзад. – Още имам белег. Еди ми разправяше за щуротиите, които вършил, докато живеела там. Веднъж открила мъртва птица в леглото си. Родителите са просто... Никакъв контрол не упражняват – заяви Ормънд и Страйк забеляза, че ноздрите му се разшириха гневно. – Буквално никакъв.

– Когато седнахте на по питие, обсъждахте ли Аномия?

– О, да, тя ми разказа всичко. Мислеше, че е някой от познатите ѝ, защото той знаеше толкова много за нея. Един вид преговори пред мен хората, които подозираше. Аз бях склонен да мисля, че е онова момиче... как ѝ беше името? Бившата на Блей?

– Киа Нивън?

– Да, но Еди каза, че я е отхвърлила.

– Как точно?

– Еди ми разказа как веднъж, като била в анимационното студио, погледнала през прозореца и я видяла да се мотае на улицата отпред. Явно се надявала да срещне Блей. В този момент Еди била включила играта на Аномия на лаптопа си. Аномия бил там и разговарял с този и онзи, а Нивън не използвала нито телефон, нито айпад, просто стояла там.

– Това ми е от голяма помощ, благодаря – каза Страйк и нанесе бележка, преди отново да вдигне поглед. – Киа се е навъртала край анимационното студио, така ли?

– Да. Еди ми каза, че я забелязала на няколко пъти да ги наб­людава с Блей, когато били в бар или пъб. И аз имах някога такава приятелка. Пълна откачалка.

– Можете ли да си припомните кога точно Еди е изключила Киа като заподозряна?

– Преди да излезем за пръв път с Еди, значи е било към средата на 2013 година.

Ормънд отпи от бирата си и каза:

– Все пак си мислех, че на тази Нивън трябва да ѝ се затвори устата. Постоянно хвърляше обвинения за плагиатство. Но според Еди това само щяло да влоши нещата. Или по-скоро агентът ѝ така ѝ е казал – подхвърли подигравателно учителят по компютърни науки. – Съветите на Йеоман все бяха в духа „не прави нищо“. Не е в моя стил.

– Никога ли не сте разговаряли лично с Киа?

– Не. И тя има късмет, че е така – отсече Ормънд и ноздрите му отново се разшириха в признак на гняв. – Също като Аномия тя атакуваше единствено Еди, а Джош изкарваше невинен. За феновете той беше абсолютно безукорен, което само показва колко не бяха наясно.

– Какво точно имате предвид?

– Еди вършеше деветдесет процента от работата, а Блей беше друсан през по-голямата част от деня. Накрая ѝ писна да го носи на гърба си. Едно мога да ви кажа: тя страшно много би се ядосала, че той иска да остави писмо в ковчега ѝ след всичко, на което я подложи през последните две седмици.

– Знаете ли за друг, когото Еди е изключила от подозрение?

Ормънд поклати глава.

– Известно ни е, че към края е подозирала Себ Монтгомъри, но имало ли е и някой друг?

– О, значи сте наясно за Монтгомъри? – промърмори Ормънд с отново завърнала се подозрителност. – Е, той беше заподозрян нумеро уно. – Страйк пак си отбеляза употребата на полицейски жаргон. – Преди това тя се чудеше дали не е възможно да е Уоли Кардю, тъй като той я беше захапал няколко пъти онлайн, след като го отстрани като дубльор на Дрек, но беше почти сигурна, че Кардю не би останал анонимен с неговата голяма уста. Плюс, че според нея Кардю нямаше нито компютърни, нито аниматорски умения да докара играта до това ниво.

– Ами Тим Ашкрофт, който е дублирал Червея?

– Той ли? Абсолютен използвач – процеди презрително Ормънд. – Мислеше си, че ако се подмазва достатъчно на Еди, тя ще му осигури роля във филма. Казах ѝ, че трябва да престане да се мотае с него. Не че съм ѝ наредил – поправи се Ормънд. Просто не ми беше приятно да бъде използвана. Само защото тя пиеше кафе с него, си беше въобразил, че има шанс за роля.

– Но никога не е мислила, че Ашкрофт е Аномия, така ли?

– Не. Той е един безличен дългуч. От изфръцканите левичари. Познат ви е този тип.

– Значи, доколкото знаете, единственият ѝ сериозен заподоз­рян е бил Монтгомъри?

– Да. Тя реши, че е той, след като Аномия заяви в Туитър, че Еди е създала една от героините по образа на съквартирантка, което е пълна небивалица.

– Не е изградила Хартиенобяла на базата на това момиче?

Ормънд отново пийна бира и заговори:

– Може да е заела нещо от поведението ѝ за Хартиенобяла, но това не ги прави еднакви. Схващането, че всеки измислен образ се корени в действителен човек, е глупаво. Вдъхновението може да те сполети ей тъй, отникъде – каза Ормънд и лицето му леко поруменя. – Не може да се твърди, че еди-кой си образ се покрива с някой човек, това е импресия. Изображение, видяно през обектива на създателя. – Пак отпи бира и остави чашата на масата. – Казвам го от опита със собственото си писане.

Страйк нямаше как да знае дали заключенията за вдъхновението и изграждането на образ бяха оригинални мисли на учителя, но някак му се натрапваше подозрението, че повтаря като папагал нечии чужди думи.

– Еди разговаряше ли често с вас за работата си?

– Непрекъснато – кимна Ормънд внезапно по-оживен, отколкото през целия разговор до този момент. – Споделяше целия си творчески процес с мен. Водехме задълбочени дискусии за героите, понякога подхвърлях идеи.

– Били сте ѝ нещо като съавтор, така ли? – Страйк се погрижи да прозвучи, сякаш е впечатлен.

– Може да се каже. – Ормънд впери в детектива немигащ поглед. – Еди всъщност искаше името ми да фигурира в надписите в бъдещия филм. Твърдеше, че съм ѝ дал няколко отлични идеи.

– Интересно, че е търсела да привлече нови сътрудници към двама им с Блей – подхвърли Страйк.

– Не сътрудници в множествено число, бях само аз – категорично заяви Ормънд.

– От „Мавърик“ сигурно са доволни да знаят, че сте наясно за идеята на Еди относно филма?

Последва кратка пауза, после Ормънд каза:

– Логично е да се помисли така, но никой не благоволи да отговори на имейла ми.

– Крайно недалновидно от тяхна страна. Но вие имате всичко черно на бяло вероятно.

– Не сме го изразили в писмена форма. Само говорехме за това. Всичко е тук. – Ормънд отново почука по слепоочието си. – И така като единствен аз съм наясно, човек би помислил, че те...

Раздразнено повдигна рамене.

– Объркващо поведение – подсказа Страйк.

– Да. А сега и онзи неин проклет чичо, дето ѝ е дал няколкостотин лири само и само да се отърве от нея, когато буквално е спяла на улицата, се пъчи с права. Странно кой спечели облаги накрая. Но тя не е направила завещание, така че това е положението – с непогрешима нотка на огорчение изрече Ормънд.

– Следващият въпрос е деликатен – предупреди Страйк. – Еди е направила опит за самоубийство през 2014 година. Аномия е знаел за това след твърде кратък отрязък от време за случилото се и дори в коя болница е откарана.

– Да, спомням си – мрачно промърмори Ормънд.

– Интересно ми е да разбера кой би могъл да е осведомен.

– Нямам идея. Аз бях един от последните, които научиха – каза Ормънд.

– Наистина ли?

– Да. Тя очевидно се е опитала да ми се обади – побърза да каже учителят и Страйк се зачуди доколко това е истина, – но в пъба беше шумно и не съм чул звъненето на телефона. Бях излязъл с колеги. Така че тя после се обадила на Блей. Той разбрал какво е направила и позвънил в полицията. Наложило се да разбият вратата.

Изникна споменът за глухия и слаб глас на Шарлот по телефона от парка на Симъндс Хаус и веднага бе прогонен.

– Взела свръхдоза, след като цяла вечер пила сама в апартамента си и гледала как хора в Туитър ѝ казват да се убие – каза Ормънд. – Това беше, преди да заживеем заедно. Естествено, че се обвинявах, когато научих какво е направила. Тя не бе приспособена да живее сама, не и на онзи етап. След свръхдозата се нанесе при мен и това бе важна повратна точка. После беше много по-щастлива. Много.

– Наблизо ли живеете?

– Не, във Финчли. На Балардс Лейн.

– Знаете ли дали Блей е бил сам, когато е научил, че е взела свръхдоза? – попита Страйк.

– Нямам представа – отвърна Ормънд, – но му отне доста време да съобщи на мен. Отначало си помислих, че дрънка небивалици поради безпомощно състояние...

– Няма как да не ви попитам – прекъсна го Страйк. – Да не сте бивш полицай?

Ормънд се постъписа, но после за пръв път се усмихна.

– Още си личи, а? Да, работех в централното полицейско управление. Напуснах по настояване на бившата ми жена. Преквалифицирах се в учител, но бракът ми така или иначе се провали.

– Простете, продължавайте. Помислили сте, че Блей дрънка небивалици...

– Да. Звучеше надрусан. Но имайте предвид, че той обикновено си звучеше така и вероятно се е понапушил, преди да ми се обади. Така че ми отне около минута да осмисля какво ми казва.

– Бяхте ли с някого по време на този разговор?

– Да, с един мой съсед. Той е деветдесетгодишен. От време на време му пазарувам – каза Ормънд, като преднамерено разигра скромност. – Карам го с колата до лекаря му, когато има нужда. Симпатичен старец е.

– Но не е добър кандидат за Аномия – подхвърли Страйк и си го записа в бележника.

– Не, разбира се – отвърна Ормънд. – Единствената причина Аномия да научи така бързо е, че Блей си е отворил голямата уста. Имал е часове на разположение да го раздрънка на кого ли не, преди да му хрумне да съобщи на мен, нейния приятел, да му се не види.

Страйк нанесе нова бележка, после отново отправи поглед към Ормънд.

– Еди мислила ли е някога, че Аномия представлява физическа заплаха за нея? Тревожила ли се е, че може да прибегне към насилие?

– Не, не вярвам – поклати глава Ормънд.

– Не и дори след като е оповестил адреса ѝ онлайн?

– Това не беше Аномия.

– Аз мислех...

– Той публикува онлайн снимка на апартамента, да, но друг прикани хората да му пишат директно, ако искат пълния адрес.

– И знаете ли кой е този друг човек?

– Нямам представа. Не бяха един и двама онези, които се заяждаха с нея.

– Смятате ли, че Аномия може да я е убил? – попита Страйк и внимателно проследи реакцията на Ормънд на въпроса.

– Не знам – вдигна рамене учителят. Личеше, че директното запитване го стъписа. – И откъде да го знам? Нямам основания да твърдя, че е бил той. За никого нямам основания да го твърдя.

Страйк записа отговора на Ормънд дума по дума, преди да заговори.

– Онова досие, с което Блей е заявил, че разполага, уж доказващо, че самата Еди е Аномия...

– Пълни глупости – изръмжа Ормънд. – Еди сама да тормози себе си в продължение на три или четири години дотолкова, че да се докара до самоубийство? Хайде бе.

– Предполагам, че Ясмин Уедърхед си е била отишла, преди вие да се появите, така ли е? – попита Страйк.

– Да – отвърна Ормънд. – Защо?

– Тя е занесла на Блей досието с предполагаемото доказателство.

– О, да, вярно. Не, бяха я уволнили, преди да се съберем с Еди.

Ормънд отново отпи от бирата си.

– Всъщност ми се стори твърде сурово да отпратят момичето само защото участвало в играта. Но пък Еди вероятно е изпаднала в параноя, че всички около нея подават информация на Аномия.

Страйк, който не бе очаквал такова снизходително отношение към Ясмин предвид безкомпромисните оценки на Ормънд за всички останали от обкръжението на Еди, попита:

– Не намирате ли, че е странно за сътрудничка да се присъедини към играта на Аномия? И да продължи да участва в нея, след като Аномия до такава степен е тормозел Еди?

– Е, от тази гледна точка, предполагам... да, така е – отвърна Ормънд, сякаш темата малко го вълнуваше.

– Разбрах, че с Еди сте се сгодили преди смъртта ѝ.

– О, нима го знаете? – Ормънд изглеждаше доволен да го чуе. – Да, направих ѝ предложение два дни преди... преди да се случи. През уикенда се канехме да изберем пръстен за нея.

– Много тъжно – каза Страйк и направи пауза за момент, преди да заговори: – Нека се върнем към досието. Блей се е обадил на Еди и я е обвинил, че е Аномия, така ли?

– Точно така – потвърди Ормънд и лицето му се изопна.

– Еди обсъди ли го с вас?

– Разбира се.

– Какъв беше съветът ви? Да се срещне с Блей и да се разберат или...?

– Казах ѝ – натъртено заговори Ормънд – да му каже да иде да се шиба. Той постоянно звънеше и тя все му затваряше. И беше права. След като от пушене на толкова трева беше способен да го повярва, да върви по дяволите.

– Но после – припомни Страйк – Еди е размислила и е решила да се видят лице в лице.

– Да. Да му каже лично какво мисли за него.

– Кой на кого се обади?

– Той на нея, както казах. Постоянно ѝ звънеше.

– Ясно – каза Страйк.

– Накрая тя реши: „Добре, да сложим картите на масата“.

– Еди ли ви го каза?

– Ами да, очевидно – отвърна нетърпеливо Ормънд.

– Значи сте знаели, че ще се срещнат в онзи следобед?

– Да.

– А знаехте ли къде ще е срещата?

– Не – поклати глава Ормънд. – Допуснах, че ще е в някое кафе.

– И когато Еди не се прибра...?

– Ами повече от ясно е, че се разтревожих. Останах по-докъсно в училището този ден с наказана ученичка. Впоследствие осъзнах, че съм гледал как проклетата Софи Уебстър преписва текст по време на действителното... сещате се... когато се е случило. Прибрах се у дома, като очаквах да заваря там Еди. Нямаше я. Чаках. В единайсет часа сериозно се разтревожих. Обадих се в полицията около петнайсет минути преди полунощ.

– През това време опитвахте ли се да звъните на Еди?

– Да, два или три пъти, но тя не вдигаше. От полицията ме пос­тавиха на изчакване по телефона и естествено, се досетих, че има нещо нередно. Бях полицай някога, знам как реагират. Поискаха да опиша Еди и аз го направих. После казаха, че ще пратят хора да говорят с мен. Дойдоха в апартамента и ми казаха, че в гробището Хайгейт е открито тяло, отговарящо на описанието на годеницата ми. Трябваше да отида с тях, за да я идентифицирам.

– Съжалявам – каза Страйк. – Трябва да е било ужасно.

– Да – изрече Ормънд с нотка на агресивност в гласа си. – Ужасно беше.

Страйк прегледа бележките си. Що се отнася до Аномия, беше узнал много малко. Но пък се чувстваше далеч по-информиран за Филип Ормънд.

– Е, ако няма какво друго да споделите или да дадете информация, сочеща към самоличността на Аномия...

– Ако питате мен – каза Ормънд, видимо релаксиран, като усети, че се задава краят на интервюто, – този човек е тежко сбъркан. Който и да е, дори да е някакво хлапе, криещо се зад... – направи бегъл жест към лицето си, изобразяващ маска – ...зад клавиатура, има нещо сериозно ненаред с него. Четири години да нападаш някого онлайн? Та какво беше престъплението на Еди? Че е създала нещо, по което този човек явно се е увлякъл? Не, според мен Аномия е от онези, дето биха направили всичко да отърват кожата и са готови да обвинят всеки друг, да посеят съмнения срещу него, ако това означава на тях да им се размине.

– Кое ви кара да го кажете? – попита Страйк.

– Просто имам такова усещане – отвърна Ормънд, преди да пресуши чашата си с бира.

– Е, мисля, че това беше всичко – неискрено заяви Страйк. – А, да, просто се чудех... Вие ли предложихте агенцията ни на Еди, или е било нейна идея?

– Какво да съм направил? – намръщи се Ормънд.

– Еди е дошла при съдружничката ми в нашата агенция – поясни Страйк.

Лесно бе да се види как зениците на Ормънд се разшириха дори при немного добрата светлина в пъба поради това, че ирисите му бяха толкова бледосини. Явно никой от полицията, нито Алан Йеоман не бяха споменали пред предполагаемия годеник на Еди за посещението ѝ в детективската агенция, а този пропуск и на полицията, и на агента се стори на Страйк твърде красноречив за отношението им към Ормънд.

Учителят явно осъзна, че е направил твърде продължителна пауза, та вече да може да излъже.

– Ъъ... не, аз... нямах представа. Кога е било това?

– Десет дни преди нападенията.

– И защо ѝ е било да го прави? – промърмори Ормънд.

– За да ни помоли за помощ при откриването на Аномия.

– О – измънка Ормънд. – Ясно. Всъщност нямах представа, че тъкмо към вас се е обърнала. Спомена, че мисли за такова нещо и... намерих идеята за разумна.

– Но не ви е казала, че го е направила?

– Ами... – поколеба се отново Ормънд – може и да ми е казала и да не съм го регистрирал. Тя беше под голям стрес, а аз бях ужасно зает в работата, като нищо или не съм я чул, или не съм разбрал правилно. Бях зает в работата – повтори. – Предстоеше ми интервю за шеф на катедра.

– Получихте ли поста?

– Не – почти се тросна Ормънд.

– Е, когато тя е дошла в агенцията, съдружничката ми е забелязала синини по...

– Аха, значи съдружничката ви е тази, която е казала на полицаите, че съм я душил, така ли?

Ормънд очевидно съжали за избухването си още в същия миг. Втренчи се в Страйк с бледите си раздалечени очи в недоумение, както се стори на Страйк, как да поправи това последно негативно впечатление.

– Никой не е отварял дума за душене – каза Страйк. – Съдружничката ми просто спомена синините. Е, благодаря ви, че се срещнахте с мен, Филип. Извънредно много ми помогнахте.

След кратко мълчание на дискомфорт Ормънд се изправи.

– Няма защо – изрече сухо. – Успех в разследването.

Страйк протегна ръка, готов този път да го надиграе в якото ръкостискане.

Ормънд си тръгна с несъмнено изтръпнали пръсти на дясната ръка, което донесе на Страйк известно дребнаво удовлетворение. Щом учителят се изгуби от поглед, Страйк извади телефона си и написа кратко съобщение до приятел в централното управление на полицията.

37

Робин още бе втренчена в айпада си, когато Страйк я завари на ъгловата маса, където нямаше видимост от основния бар. Носеше халба „Лъндън прайд“ за себе си и втори доматен сок за Робин, макар, както забеляза, тя почти да не бе докоснала и първия. До айпада лежеше телефонът ѝ с лице нагоре, показващ постовете на Аномия в Туитър, а от другата страна бе разтвореният ѝ бележник. Страйк, доста умел да чете обърнат наопаки текст, видя, че Робин бе направила три колонки, озаглавени „Червей28“, „Вайлпекора“ и „Хартиенобяла“, и че бе водила бележки и в трите. Най-пълна изглеждаше колонката „Червей28“.

– Аномия в играта ли е? – попита я Страйк, като седна.

– Не – отвърна Робин като го погледна бързо и отново върна очи върху екрана. – Нямаше го през всичкото време, докато ти разговаряше с Ормънд. Прощавай, но трябва да продължа да пиша. Модератор с име Червей28 си другарува онлайн с Бет. Или е гей мъж, или момиче, защото е в интимни отношения с неназован мъж, за когото се предполага, че знам кой е. Много е споделял с Бет. Опасява се, че я е прогонил от играта, като ѝ е говорил непрестанно за проблемите си.

– 28 също е хейтърски символ – отбеляза Страйк.

– Сериозно?

– Втората и осмата буква от азбуката – ВН. Кръв и чест (Blood and Honour). „Кръв и чест“ са неонацистка скинхед групировка.

– Не виждам Червей28 като скинхед неонацист – подхвърли Робин, докато пишеше. – Ако трябва да избирам, бих казала, че е момиче на доста млада възраст. Вероятно страда от дислексия. Правописа и пунктуацията ѝ никакви ги няма. Но ако търсиш член на Разполовяване, Вайлпекора е отличен кандидат. Чакай... О, слава богу, Червей28 трябва да иде до тоалетната.

Робин завъртя айпада към Страйк, та да го вижда. Той придърпа стола си и Робин усети коляното му да се блъсва в нейното.

– Участниците говорят открито в играта – обясни тя, докато Страйк отпиваше от бирата си и гледаше анимираните фигури да се движат между гробовете. Също като Робин и той бе впечатлен от странната красота на анимацията с движещата се мъгла и прозиращите зад нея гробове. – Но модераторите могат да отварят частни канали, за да говорят с всеки, с когото желаят, и никой друг не вижда какво си казват. Червей28 и Вайлпекора отвориха частни канали и ме поканиха в тях мигом след влизането ми в играта.

– Кое те кара да мислиш, че Вайлпекора може да е от Разполовяване?

– Краен хомофоб е – отвърна Робин. – Нарече ме извратена.

– Мило – коментира Страйк.

– Почти сигурна съм, че е мъж. Също така беше пиян, съобщи ми го три пъти. Твърди, че бил отегчен от играта, а като го попитах защо още е в нея, отвърна „за инфо“.

– „За инфо“? – повтори Страйк. – Наистина много интересно.

– И ми каза, че Аномия е убил Еди Ледуел.

Тя погледна Страйк да види реакцията му.

– Я виж ти.

– Направи го под прикритието на празни дрънканици – уточни Робин и отново погледна към играта. – Единственият друг модератор, с когото говорих, беше Хартиенобяла. Попита ме нужна ли ми е помощ да се ориентирам в играта и ми даде някои насоки, като обясни промените, направени след последното влизане на Бет. Не отвори частен канал, просто предложи да помогне в откритата игра. Очевидно няма как да знам дали наистина е жена, просто го допускам заради потребителското ѝ име. Нямахме личен разговор.

Страйк наблюдаваше страничната лента, в която се отбелязваше влизането и излизането на участници.

<ПотрошенДрек напусна играта>

<Мастилен1010 влезе в играта>

<Сврака7 влезе в играта>

– Ако сега напусна – каза Робин и обърна към себе си айпада, – ще можеш да ми разкажеш за Ормънд.

– Остани в играта – поръча Страйк, – та да наглеждаме за Аномия. Искам да видя как се държат там. – Можеш ли да кажеш на онова създание Червея, че трябва да останеш офлайн за малко?

– „Трябва... да извадя... едни... дрехи... от пералнята...“ – изрече Робин, като в същото време пишеше. – „Връщам се... след малко.“

Отпусна се назад с облекчение, пийна от доматения сок и нагласи айпада така, че и двамата да могат да виждат екрана.

– Е, как беше Ормънд?

– Ормънд – подхвана Страйк – се оказа доста интересен. Не беше какъвто очаквах. Преподавател по компютърни науки и бивш полицай е.

– Наистина ли? – учуди се Робин.

– Да, и ако трябва да гадая, залагам, че не са имали отношения преди опита ѝ за самоубийство. Според мен той се е възползвал от нейната уязвимост да я покани да заживее в жилището му и после ѝ е било трудно да напусне. Питах го за синините по врата. Никак не му хареса този въпрос.

– Смайваш ме – каза Робин.

– Също така съм скептичен за предполагаемото сгодяване. Мисля, че Хедър Ледуел беше права: той е ядосан, че няма да получи и пени от наследството ѝ, нито някаква финансова облага от анимацията, ако бъде превърната във филм. Спомена, че тя не е написала завещание. Не се е отказал обаче от надеждата да намаже нещо: през половината от разговора ми се правеше на писател. Твърди, че ѝ сътрудничил за бъдещи сюжетни линии и че тя искала да включи името му в надписите на готовия филм. Попитах го дали това е изложено в писмена форма, но не, идеите били само в главата му. Пратил имейл до „Мавърик“ да си предложи услугите, но те не са му отговорили.

– Да му се не види – промълви Робин.

– Имаше и няколко други интересни пункта. Например твърди как Еди му казала за срещата с Джош в следобеда на убийството си, но той не знаел къде ще се състои. Съмнителният момент е как той каза, че Блей ѝ се е обадил да предложи срещата. Или Ормънд, или Катя бъркат, а аз бих заложил на Ормънд. Подозирам, че не му е било известно за срещата с Блей, което изважда наяве въпроса: защо лъже? Ако се притеснява да не го обвинят в покушенията, по-естествено би било да каже истината – че не е имал представа как са се уговорили за среща. Много странна половинчата лъжа е да твърди, че е знаел как ще се видят, но не и къде. То се знае, причината може да е егото му: не иска да е глупакът, чието гадже се вижда зад гърба му с бившия си приятел. Нарави ми впечатление точно на такъв тип човек. Също така, а това определено е странно – добави Страйк, като отвори бележника си, – каза как според него Аномия бил готов на всичко да отърве кожата и по-конкретно как би се опитал да хвърли вината или подозрението върху друг. Попитах го защо го казва, а той ми отвърна, че имал такова усещане. Прозвуча ми, сякаш се опасява, че Аномия може да разполага с нещо срещу него.

– Но това ще означава, че той знае кой е Аномия.

– Човек точно така би помислил, но той никак не се разбърза да ми съобщи кой е според него. Тъкмо обратното: отхвърли всички, споменати от мен. Между другото, каза, че Еди изключила Киа. Видяла я на улицата без дигитално устройство, докато Аномия бил в играта.

– О, това е полезно да се знае – отбеляза Робин.

– Да... И още нещо странно, което каза Ормънд. Когато го попитах дали според него Аномия е убил Еди, отговори: „Нямам основания да твърдя, че е бил той“.

– „Нямам основания да твърдя, че е бил той“ – повтори Робин. – Странна формулировка.

– Същото си помислих и аз – кимна Страйк. – Защо просто не отговори с „не“?

Телефонът в джоба му зазвъня. Той го извади. Търсеха го от скрит номер. Подозрението, че може да е Шарлот, го накара да се поколебае, но след няколко секунди отговори.

– Страйк.

Чуваше се дишане. По линията имаше пукане. После много плътен и звучен глас изрече:

– Ако искате истината, изкопайте Еди Ледуел.

Линията прекъсна.

По изражението на Страйк Робин отгатна, че се е случило нещо необичайно. Първата ѝ мисъл беше Шарлот. После се зачуди дали не Мадлин го бе вцепенила така.

– Току-що ми бе казано – погледна той към Робин – „да изкопая Еди Ледуел“, ако искам да знам истината.

– Какво?!

– „Ако искате истината, изкопайте Еди Ледуел“ – повтори Страйк.

Втренчиха се един в друг.

– Какъв беше гласът?

– Като на Дарт Вейдър. Може да е използвано устройство за промяна на тембъра или да е истински нисък тенор. Линията не беше добра.

– Преди няколко седмици в Туитър имаше хаштаг „Ексхумирайте Ледуел“ – каза Робин.

– Сочеше ли се конкретна причина, или беше просто безвкусна проява на хумор? – попита Страйк и прибра телефона в джоба си.

– Някакъв трол писа, че тя сигурно е фалшифицирала убийството си, за да получи съчувствие, затова трябвало да се изрови трупът, та да има сигурност.

– Ако ми се обажда трол, знае, че работим по случая. Силно се надявам никой от нас да не е бил разпознат, докато сме следили заподозрени.

– Погледни – ахна внезапно Робин и посочи към айпада. – Той е там!

На екрана се бе появила уникална фигура. Изобщо не приличаше на останалите – на реещите се имитации на хубавката Хартиенобяла, на подскачащите сърца тип Харти, на бродещите скелети. Това бе празно наметало, гънещо се на вълни, сякаш духано от вятъра. Нямаше лице: създанието в наметалото бе невидимо. Макар и семпло анимирана, фигурата бе странно ефимерна. Легендата Аномия МОД започна да „говори“, като върху несъществуващото лице изникваха напечатани фрази.

Аномия: Добро утро, деца.

Аватарите на другите играчи се струпаха около него, върху лицата им бяха изписани поздрави.

Мастилен101: Аномия е тук!!!

Г-н_ Дрек_ Д: Как си бе?

Сърдечнаболка9: Аномия, моля те, свали

забраната за Харти192, той без да иска

Хартиенобяла МОД: Добър вечер.

Мастиленосърце4: Аномия, здрасти бе!

Вайлпекора МОД: Всички славете императора

Сврака7: Аномия, адски ми хареса как разпердушини

Грант в Туитър!

Особняк: Ще ходим ли на Комик Кон, Аномия?

Аномия не отговори на никого от тях, а се понесе към Страйк и Робин и тя, макар да знаеше колко е нелогично – седяха в пъб, а тази фигура бе само пиксели на екрана, – усети тръпки на истински страх. Аномия дойде толкова близо до Бъфилапи, че празната качулка на наметалото му изпълни почти целия екран.

Аномия МОД: Върнала си се.

Робин забързано се зае да пише, като остави екрана в такава позиция, че Страйк да вижда какво се случва.

Бъфилапи: Да, липсваше ми това място.

Аномия МОД: Любимо животно?

– Куче – подсказа Страйк.

– Не – отвърна Робин, докато пишеше. – Проверих.

Бъфилапи: Котка, естествено.

– Боже, надявам се това да свърши работа – изпъшка Робин. – Не научих кой знае какво повече.

Аномия МОД: Любима секс поза?

Робин се взираше във въпроса, напълно наясно, че Страйк не разполага със съвет за това. След няколко секунди започна да пише с усещането, че рискува да съсипе всичко отведнъж.

Бъфилапи: По една случайност помня как ти

казах да се чупиш, когато ме попита последния път.

Двамата със Страйк наблюдаваха екрана, затаили дъх.

Аномия МОД: Хаха

Аномия МОД: Вярно, така ми каза.

– Адски добре се справи – промърмори Страйк.

Аномия МОД: Сега ме питай онова, заради

което се върна да разбереш.

Робин се поколеба.

Бъфилапи: За какво говориш?

Аномия МОД: Дали аз убих Е** Л*****.

Ръцете на Робин увиснаха колебливо над клавиатурата, но преди да е успяла да отговори, Аномия проговори отново.

Аномия МОД: Направих го. Е, добре дошла.

Аномия се извърна и се понесе надалеч и докато празното наметало се развяваше над образите от Мастиленочерно сърце, те дадоха израз на чувствата си.

Вайлпекора МОД: Ами аз вече ѝ казах, че си бил ти. Хахахааа!

ТатиДрек: хахахахахаха

Мастиленосърце4: легенда, мамка му!

Г-н_ Дрек_ Д: Ще пукна от смях.

Сърдечнаболка9: Боже, не се шегувай

ДухчеЗдрасти: Еха!

Особняк: Покланяме се на краля

СърцетоМиЕЧерно: Хахахааа

Мастилен101: Даааа, кралю!

Хартиенакучка97: Разчистил си боклука

Сврака7: Върхът!

Щуросърце: Пак Аномия да свърши работата

Черносърце_4: ТИ СИ НАШИЯТ БОГ

Страйк и Робин мълчаливо гледаха как реещата се фигура на Аномия се смали и накрая изчезна срез мъглата на играта към някоя друга част на анимираното гробище.

– Е, това е то – вдигна бирата си Страйк. – Имаме и признание. Остава да открием кой го направи.