Мастиленочерно сърце

5

14 септември 2011 г.

Из „Дзън“, новинарски и развлекателен уебсайт

„Дзън“ разговаря с Джош Блей и Еди Ледуел, момче и момиче, гаджета и създатели на хитовата анимация в Ютюб Мастиленочерно сърце.

Дзън: И така, анимация за разлагане на телесни части, няколко скелета, демон и дух... Как си обяснявате успеха ѝ?

Еди: Я почакайте, Дрек демон ли е?

Дзън: Вие ми кажете.

Еди: Честна дума, не знам.

(Джош се смее.)

Дзън: Просто казвам, че когато „Мастиленочерно сърце“ е описван на хора, които не са го гледали, те биват изненадани, че е хит. (Еди и Джош се смеят.) Очаквахте ли подобна реакция на вашата... – нека го кажа откровено – твърде чудата анимация?

Еди: Не, определено не я очаквахме.

Джош: Направихме всичко на смях. Общо взето това е компилация от наши си лични шеги.

Еди: Но се оказа, че повече хора, отколкото бяхме очаквали, схванаха шегата.

Дзън: Като казвате „шегата“, хората долавят много подтекст в историята.

Джош: Да, и ние... Понякога си казваме: „О, да, точно това имахме предвид“, но в други случаи...

Еди: В други случаи виждат неща, дето... не че ги няма, но ние самите не сме ги забелязвали и имали предвид.

Дзън: Може ли да дадете пример?

Джош: Говорещият червей. На нас просто ни се видя забавно. Защото червеят се асоциира с гробище, яде разлагащи се тела. Хареса ни идеята той да се нервира на работата си и да говори за нея, сякаш е досадна тегоба. Все едно бачка във фабрика. Така че той е един вкиснат червей.

Еди: Но после разни хора го изтълкуваха като фалически символ. Група родители се оплакаха...

Джош: Оплакаха се, че пускаме пред децата майтапи за пенис.

Еди: Със сигурност не правехме нищо такова. Нашият герой Червея не е пенис.

(Всички се смеят.)

Дзън: Защо според вас „Мастиленочерно сърце“ придоби такава популярност?

Еди: И ние не го разбираме повече от вас. Много сме вътре в творбата. Не можем да я погледнем отвън.

Джош: Остава само да предположим, че по света има далеч повече сбъркани хора, отколкото сме осъзнавали.

(Всички се смеят.)

Дзън: Какво според вас накара зрителите толкова да харесат Харти, героя, който е отделеното сърце? Ти озвучаваш Харти, нали, Джош?

Джош: Да. Ъъ... (мисли дълго време). Според мен той знае, че е лош, но се опитва да бъде добър.

Еди: Не е толкова лош. Иначе не би се опитвал да бъде добър.

Джош: Мисля, че хората донякъде се идентифицират с него.

Еди: Много е преживял.

Джош: Бил е затворен в гръден кош, после в ковчег и под два метра пръст.

(Всички се смеят.)

Дзън: Какви са плановете ви за анимацията? Ще остане в Ютюб или...?

Еди: Ами ние не си правим планове.

Джош: Плановете са за фукльовците.

Дзън: Но проектът ви постигна голям успех. Печелите пари, нали?

Джош: Да. Кой би си помислил? Щура работа.

Дзън: Някой оказва ли ви помощ? Агент да речем?

Джош: Да, имаме приятел, който ги разбира тези неща и ни помага.

Дзън: Няколко от почитателите ви са създали онлайн игра, базирана на онази, която Дрек играе във филмчето. Виждали ли сте я?

Джош: Да, видяхме я онзи ден. Впечатляваща е.

Еди: Но пък е някак странна, защото играта на Дрек... онази във филмчето...

Джош: Да...

Еди: Тя всъщност не е игра. По-точно не би трябвало да е, нали така?

(Джош поклаща глава.)

Еди: По-скоро трябваше да е... Целият смисъл на играта е, че тя всъщност не е игра.

Дзън: Така че, когато Дрек заставя всички „да играят играта“...

Еди: Заставя ли ги? Не знам дали ги заставя. Мисля, че те просто му угаждат, защото е силно отегчен...

Джош: Скучно му е.

Еди: Да, скучно му е и те се съгласяват да играят, но винаги се обръща на зле за някого.

Джош: Играта на Дрек е ... (с гласа на Дрек) „Играй играта, бе!“. В смисъл да вършиш каквото се очаква.

Дзън: Значи е метафора?

Еди: Да, но е и парадокс, защото самият Дрек никога не играе по правилата. Просто му харесва останалите да се мъчат да се движат по тях.

Дзън: Казахте, че не си правите планове, но ще има ли...?

Джош: Тениски с Дрек ли? Знаете ли, че тъкмо онзи ден ни питаха къде може да се купи тениска с Дрек?

Еди: Направо се шашнахме.

Дзън: Значи няма да има свързани с анимацията стоки за продаване?

Джош: Харесваме я каквато е. Правим нещата за удоволствие. Не сме бизнесмени.

Еди: По-скоро сме от типа хора, дето лежат в гробище и си представят отделени от тялото сърца да подскачат наоколо.

(Всички се смеят.)

15 септември 2011 г.

<Част от чат между създателите на Играта на Дрек>

<15 септември 2011 г. 20: 38 ч.>

>

Аномия: „Играта на Дрек всъщност не е игра.“ Всички правила извлякохме от шибаната анимация на тая претенциозна кучка.

Морхаус: По-спокойно де.

Аномия: Зле ѝ се пише на проклетата Ледуел. Ядосва всички фенове, като твърди, че са тъпи, задето харесват играта ни.

Морхаус: Не каза такова нещо.

Аномия: Каза го, разбира се, на практика заяви, че сме двама тъпаци, дето не ѝ схващат метафорите. Сама ще си е крива, ако си навлече гадости.

Морхаус: Като стана дума за това, раздавай го по-кротко в Туитър.

Аномия: Знаеш ли защо е всичко това? Нашата игра става твърде популярна. Не ѝ харесва феновете да търсят нас, та да ги развличаме между епизодите. Бои се, че придобиваме прекалено много власт. Още малко и ще иска да ни разкара.

Морхаус: Хванала те е параноя. Не сме заплаха, не печелим пари.

Аномия: Не забравяй, че я познавам. Тя е първокласна алчна лицемерка.

5 февруари 2013 г.

Из „Дзън“, новинарски и развлекателен уебсайт

Успелият в Ютюб Мастиленочерно сърце

е придърпан от Нетфликс

Култовата анимация Мастиленочерно сърце ще напусне Ютюб заради Нетфликс и вече се подготвя втората серия. Гаджетата аниматори Джош Блей и Еди Ледуел, които са измислили анимацията в гробището Хайгейт, ще получат, както се говори, сума във високия диапазон на шестцифрените числа за стрийминг услугата.

Феновете на анимацията са разделени в мненията си относно преместването ѝ в мейнстрийма. Някои са зарадвани, а други се тревожат, че така ще се наруши близката връзка между автори и почитатели.

Анонимният суперфен Аномия, създател на Играта на Дрек за много участници и набрала голяма популярност, заяви в Туитър:

„И така, най-после Ледуел се продаде, което отдавна се очакваше. Изглежда, всичко, обичано от феновете, ще бъде пожертвано заради пари. Подответе се за най-лошото, Мастиленочерни сърца.“

<6 февруари 2013 г.>

<Чатове между Аномия и трима модератори

на Играта на Дрек>

<Канал на модераторите>

<6 февруари 2013 г. 21: 41 ч.>

<Аномия, Хартела, Духче1,

Червей28>

>

Аномия: Видяхте ли, че „Дзън“ ме цитира?

Хартела: Еха! Сдоби се със слава!

Аномия: Вече си имах слава. Всички фенове искат да знаят кой е Аномия.

Хартела: Самата истина. Ние искаме да знаем!

Духче1: Все така не разбирам защо най-верните ти модератори не могат да го знаят.

Аномия: Имам си своите причини. Обаче ви казах, че ще идат при Нетфликс, нали?

Хартела: Как така винаги знаеш какво ще се случи?!

Аномия: Имам гениален ум. Така или иначе, ще ни трябват още 2-3 нови модератори, все повече трафик имаме тук. Може да поканя онова момиче Хартиенобяла. Изглежда интелигентна.

Хартела: ЛордДрек играе от по-дълго време, много го харесвам.

Аномия: Как да се тълкува това, че много го харесваш?

Хартела: Изглежда готин и е голям фен на анимацията и на играта.

>

<Отворен е нов частен канал>

<6 февруари 2013 г. 21: 43 ч.>

<Духче1 кани Червей28>

<Червей28 се присъединява в канала>

Духче1: Не ѝ липсва скромност, а? „Аз съм гений.“

Червей28: Аномия ли?

Аномия: Не искам тук приятели в реалния живот. Правило 14, не помниш ли? Пълна анонимност.

Хартела: Не го познавам в реалния живот. Просто изглежда свестен.

Аномия: Добре, ще поканя него и Хартиенобяла. И може би Вайлпекора, винаги е тук, нека печели поне.

Хартела: Не трябва ли да го обсъдиш с Морхаус?

Аномия: Защо? Ще приеме решението ми, каквото и да е. Аз съм прочутата личност, не забравяй.

Хартела: Къде е Морхаус впрочем? Не се мярка често напоследък.

Аномия: Ще се върне, нямай грижа.

Духче1: Кой друг?

Червей28: Още ли мислиш, че Аномия е момиче?

Духче1: Твърдо е момиче, личи от нещата, които казва.

Червей28: Морхаус познава Аномия в реалния живот и твърди, че е мъж.

Духче1: Само за да заблуди всички.

Червей28: Аномия все е някой, нали?

Духче1: Всеки е някой, Червей.

Червей28: Изглежда е от вътрешните хора в „Мастиленочерно сърце“.

Духче1: Може би. Не знам.

Червей28: Ще ми се да не бяха напускали Ютюб. Аз нямам Нетфликс. Плаках, като научих.

Духче1: И на мен ми стана тъжно. Но Аномия трябва да престане да плюе по Л... Накрая ще ни затворят заради нея.

Червей28: Боже, не говори така. Направо ще умра.

28 май 2014 г.

Из „Дзън“, новинарски и развлекателен уебсайт

Агентът на Еди Ледуел потвърждава

приемането ѝ в болница

След слухове в продължение на дни Алан Йеоман, агент на сценаристката и аниматорка Еди Ледуел, потвърди, че съавторката на Мастиленочерно сърце е била приета в болница вечерта на 24 май, но вече се е прибрала у дома си.

В изявление Йеоман, който ръководи агенцията за таланти AYCA, каза: „По молба на Еди Ледуел потвърждаваме, че тя беше приета в болница на 24 май и впоследствие беше изписана. Еди благодари на феновете за тяхната загриженост и подкрепа и моли за лично пространство, за да може да се съсредоточи върху здравето си“.

Феновете се развихриха в предположенията си след появилите се в медиите съобщения, че в дома на аниматорката са повикани полиция и линейка малко след полунощ на 24-ти. Очевидец твърди, че Ледуел е била в безсъзнание на носилката, с която е била качена в линейката.

Базата фенове на Мастиленочерно сърце, определяна като „токсична“ заради онлайн поведението им, е разделена в реакциите си на новината за приемането на Ледуел в болница. Повечето фенове изразиха тревога, но някои тролове привлякоха критики с предположенията си, че Ледуел е направила опит за самоубийство с цел да спечели съчувствие...

28 май 2014 г.

Чатове между Хартиенобяла, най-новия модератор

в Играта на Дрек, Морхаус и Аномия,

създатели на Играта на Дрек

<Отворен е частен канал>

<28 май 2014 г. 23: 03 ч.>

>

Хартиенобяла: Значи Л... наистина се е опитала да се самоубие.

Морхаус: Така изглежда.

Хартиенобяла: По дяволите, толкова е тъжно.

Морхаус: Да.

Хартиенобяла: Говори ли с Аномия?

Морхаус: Още не. Струва ми се, че той ме избягва.

Хартиенобяла: Защо?

Морхаус: Защото му казах да не се заяжда с Л... в Туитър.

Хартиенобяла: Нали не мислиш сериозно, че го е направила заради това? Заради троловете в Туитър?

Морхаус: Не знам, но надали е помогнало постоянно да бъде наричана продажница и предателка.

>

>

Хартиенобяла: Толкова си сладък.

Морхаус: О, нима?!

Хартиенобяла: Искам да кажа, че си свестен. Дори не си ядосан, че Аномия си присвоява цялата заслуга за играта.

Морхаус: Моля, нека е негова. В

живота има и други неща освен куп последователи в шибания Туитър.

Хартиенобяла: Толкова си зрял. Ама истински, без фасони. Такъв си. Мога ли да те попитам нещо?

Морхаус: Давай.

Хартиенобяла: Аномия със сигурност ли е момче?

Морхаус: Да, разбира се. Как ти дойде наум да питаш?

Хартиенобяла: Онзи ден Духче1 ми каза, че според него Аномия е момиче. Намекна, че имате връзка с Аномия.

Морхаус: Духче1 е клюкар. Не го слушай какви ги дрънка за мен и Аномия.

Хартиенобяла: Хартела ми каза, че вече не харесваш Духче1.

Морхаус: Да, понякога се държи като тъп пубер. Почакай, Аномия се появи.

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Хартиенобяла: Какво иска?

>

>

>

Морхаус: Иска да модерирам утре.

>

>

>

>

<Морхаус отваря частен канал>

<28 май 2014 г. 23: 05 ч.>

<Морхаус кани Аномия>

>

Морхаус: Цял ден ти пращам съобщения.

Аномия: Имах работа. Искам да действаш като модератор утре сутринта. Аз няма да мога.

>

Морхаус: И аз не мога. Имам краен срок да предам есе.

Аномия: Ами защо си тук тогава? Или „краен срок за есе“ е кодовото ти име за Хартиенобяла?

>

>

Морхаус: Ха-ха.

>

>

>

>

Хартиенобяла: Притесних се, че е разбрал, че ти изпратих снимки.

>

>

>

>

>

Морхаус: Още ли си там?

>

Хартиенобяла: Да.

>

Морхаус: Добре, няма да се бавя.

>

>

>

Хартиенобяла: ^3

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Морхаус: Готово.

>

Хартиенобяла: Ще те послуша ли?

>

>

>

>

>

Аномия: Двамата явно много се разбирате. Дано не сте си разменили снимки. Не забравяй правило 14.

Морхаус: Гледа ли новините?

>

>

>

>

>

>

Аномия: Кое? За „самоубийството“ ли? Да, гледах.

Морхаус: Чуй, трябва да оставиш на мира Ледуел, говоря сериозно.

Аномия: Иди кажи на останалите фенове да я оставят на мира. Да не мислиш, че само на мен ми се гади от нейното лицемерие и двуличие?

Морхаус: Само ти имаш 50 000 последователи в Туитър, които насърчаваш да я тормозят.

Аномия: Ако наистина се е опитала да си види сметката, няма да е заради Туитър. Сигурно е рекламна каскада.

>

>

>

Аномия: Ще трябва да накарам Хартела да ме замести като модератор утре, ако ти не можеш.

>

>

>

Морхаус: А ти какво ще правиш?

Аномия: Ангажимент в болницата.

Морхаус: По дяволите. Добре ли си?

>

Морхаус: С Аномия човек никога не знае. Може нещо да му е влязло в главата. Но не му харесва да си говорим двамата с теб.

>

>

>

>

Хартиенобяла: Виж ти... Кога и ти ще ми пратиш снимка?

>

Морхаус: Не мога. Камерата на телефона ми не работи.

>

Хартиенобяла: Я стига, Морхаус.

>

Морхаус: Добре де, не обичам да се снимам.

Хартиенобяла: Нямаше да ти пратя онова снощи, ако не мислех, че ще реагираш реципрочно.

Морхаус: Разкошна си.

Хартиенобяла: Благодаря.

Морхаус: А пък аз никак.

Хартиенобяла: На кого му пука? Искам твоя снимка. Обичам да си говоря с теб. Просто ми е интересно как изглеждаш.

Морхаус: Представи си стандартен хахо.

Хартиенобяла: Харесвам хаховци. Прати снимка!

Морхаус: Е, как е животът в художественото училище?

Хартиенобяла: Опа! Рязка смяна на темата

>

>

>

Аномия: Не е за мен. Аз съм само шофьорът. Защото боже опази тази гад да използва обществен транспорт. Добре, оставям те, та да си спазиш „крайния срок“.

>

>

>

>

>

>

<Морхаус напуска канала>

>

<Аномия напуска канала>

<Частният канал е затворен>

7 януари 2015 г.

Из „Дзън“, новинарски и развлекателен уебсайт

Внимание, фенове на Мастиленочерно сърце!

Според вътрешни сведения студия Мавърик Филмс имат сериозни намерения да превърнат любимата ви анимация в пълнометражен игрален филм! Твърди се, че разговорите между Мавърик, от една страна, и Джош Блей и Еди Ледуел, от друга, са на напреднал етап и се очаква сключване на договор до дни. Как се чувствате пред перспективата за скок от малкия към големия екран? Покажете ни в коментарите.

Коментарите са предмет на преценка на модератори.

„Дзън“ си запазва правото да премахва коментари,

противоречащи на нормите му.

Карла Мапин С „Мастиленочерно сърце“ е свършено.

Превърна се в дойна крава за пари. 402 52

Шарън Лийман Нямам търпение, ще излезе страхотен филм.

49 131

Аномия След всичките ѝ приказки „без стоки за печалба“

Ледуел изстисква каквото може от анимацията.

984 12

Брайън Даниълс Защо пък да не пожъне финансова награда?

28 49

Аномия Защото прецаква феновете, които я издигнаха дотам.

889 20

Брайън Даниълс Ами не гледай филма.

19 34

Аномия На Мавърик повече сме нужни ние, отколкото Ледуел.

Ако я уволнят, феновете могат да дадат шанс на филма.

996 61

7 януари 2015 г.

Чатове между шестима от осемте модератори

на Играта на Дрек

<Отворен е нов частен канал>

<7 януари 2015 г. 16: 01 ч.>

<ЛордДрек кани Вайлпекора, Хартиенобяла, Хартела, Духче1, Червей28

>

ЛордДрек: СПЕШНО Е!

>

<Хартиенобяла се присъединява към канала>

>

Хартиенобяла: За филма ли става дума?

ЛордДрек: За нещо много по-важно.

>

<Хартела се присъединява към канала>

>

Хартела: Боже, гледахте ли новините?

Хартиенобяла: За филма ли?

Хартела: Не, за онези, които са изпозастреляли карикатуристите в Париж.

>

<Червей28 се присъединява към канала>

<Вайлпекора се присъединява към канала>

>

Хартиенобяла: Да, Шарли нещо си.

ЛордДрек: Шарли Ебдо. Това трябва да направим и ние с Ледуел. Да идем там и да гръмнем нея и всички

тъпаци, дето е хванала да работят по филма, и да започнем наново.

Вайлпекора: Супер.

Червей28: Дрек, не си прави майтап с такива неща.

Хартиенобяла: Затова ли ни събра всичките? Да планираме атентат?

ЛордДрек: Не си съвсем на грешен път.

Хартиенобяла: Защо не покани Аномия или Морхаус?

ЛордДрек: За Аномия ще разбереш след секунда. За Морхаус, защото не му вярвам, че няма да изтърчи да каже на Аномия.

Хартиенобяла: Какво да каже на Аномия?

ЛордДрек: Ще видиш.

Червей28: Изнервяш ме.

ЛордДрек: Чакай да чуеш какво имам да кажа. Тогава ще се изнервиш истински.

>

<Духче1 се присъединява към канала>

>

Духче1: Прощавайте, трябваше да се преоблека.

Вайлпекора: Нали си даваш сметка, че не те виждаме.

Духче1: Ха-ха. Трябваше да си сваля спортния екип.

Вайлпекора: За какъв спорт?

Духче1: Футбол.

ЛордДрек: Добре, дръжте се сега. С Вайлпекора имахме подозрения за Аномия, затова проследихме IP адреса.

>

Хартиенобяла: Какво става, по дяволите?

Вайлпекора: Открихме други неща и направихме някои връзки, но IP адресът потвърждава коя е тя в действителност.

Духче1: Мамка му, знаех си, че е момиче!

ЛордДрек: Прав си бил. Но не кое да е момиче.

Хартела: Какво имаш предвид?

ЛордДрек: Ами ето какво. Аномия = Еди Ледуел.

>

Духче1: Няма начин, мамка му.

Червей28: ???????????

Хартиенобяла: Няма никаква логика в това!

Вайлпекора: Има. Изиграни сме. Направи ни на глупаци.

Хартела: Защо ѝ е да прави това?

ЛордДрек: Защото си играе нейната коварна игра, затова.

Духче1: Съжалявам, ама няма начин да е вярно.

ЛордДрек: Вярно е. Тя се кани „да сключи споразумение“ с Аномия да направи играта официална и да започне да взема такса за нея.

Вайлпекора: Само дето Аномия не съществува. Играта от самото начало си е била на Ледуел.

Духче1: Не го вярвам.

Хартиенобяла: Аз също. Морхаус никога не би се вързал на това.

ЛордДрек: Срещала ли си лично Морхаус?

Хартиенобяла: Не.

Вайлпекора: Не си го гледала на камерата си как мастурбира?

Хартиенобяла: Начукай си го, Вайлпекора. Просто не вярвам, че Морхаус би приел Ледуел да ни заблуждава така.

Духче1: Какво печели да се прави на Аномия и сама да се тролва?

ЛордДрек: Лесен отговор: запознайте се с Аномия и решете, че той е свестен тип, защото е загрижен да няма свръхкомерсиализация и такива ми ти глупости. Така че хайде да направим играта платена. Аномия заслужава някаква печалба. И ще накара някое сакато хлапе да изпълнява ролята на Аномия за допълнителна тръпка. А после Аномия сакатия ще разправя на феновете как, като се е запознал с нея, е разбрал колко грешно я е тълкувал – тя е велика. Блей бива изтикан от картинката и тормозен от феновете, които искат играта.

Вайлпекора: Феновете лудват по Ледуел, тя обира цялата добра реклама и печалбите.

ЛордДрек: И феновете си плащат като попове, като си мислят, че Аномия ще прибере парите. Единственият проблем: на Ледуел ще ѝ трябва изкупителна жертва да поеме вината за „хакването“ на Аномия или каквото там извинение ще измисли. А тя има и парите, и уменията да накисне някого от нас.

Червей28: Не разбирам. Тя мрази Аномия.

Вайлпекора: Всичко е било фалшиво, тъпчо. Това е нейният начин да се представи за жертва пред медиите и феновете.

ЛордДрек: Ако искате доказателство, веднага ще ви го пратя.

>

<ЛордДрек иска да ви изпрати файл>

<Натисни Alt+y да приемеш файла>

>

Червей28: Ама че е много, мамка му.

Хартела: Боже, колко време сте работили над това?

ЛордДрек: Месеци.

>

>

Хартела: Хаха.

Хартела: Когато играта беше офлайн онзи път, е било по времето, когато Ледуел беше в болницата???? Изобщо не направих връзката!

Хартиенобяла: Сигурни ли сте, че датите съвпадат?

Хартела: Господи, винаги съм си знаела, че е лъжкиня, но това е лудост.

Духче1: Как се сдобихте с нейните имейли до агента ѝ???

ЛордДрек: От дружелюбно настроен източник в агенцията, който я смята за абсолютна кучка.

Хартела: Боже мой, да! Помните ли как каза, че щяла да говори с Аномия само ако се изправел лично пред нея?

>

Вайлпекора: Да, подготвяла е почвата.

Хартела: Още тогава ми се видя сбъркано. Защо ѝ е да се среща с него, като го мрази толкова?

Вайлпекора: Именно.

ЛордДрек: Прочетете и изтритите постове в Туитър. Неведнъж се е изтървавала, като случайно е пускала туитове на Аномия от собствения си акаунт.

Хартела: Физически ми призля.

Вайлпекора: И не забравяйте как всички плюехме пред нея срещу Ледуел през цялото това време.

Червей28: И значи това е краят на играта? Не можем да играем повече, така ли?

Хартиенобяла: Не е, не ставай глупав.

Хартиенобяла: Играта си е наша, не нейна.

Хартиенобяла: Играта е нещо по-голямо от Блей/Ледуел.

Червей28: Престани да използваш истински имена , не ни е позволено ! Правило 14!

ЛордДрек: Мен ако питате, Б...трябва да е наясно колко дълбоко отива предателството ѝ.

ЛордДрек: Тя се опитва да прекара колкото него, толкова и нас.

Вайлпекора: Как да го осведомим тогава?

>

Хартела: Мога да ида да се срещна с него, ако искате.

Червей28: Не знаеш къде жевее.

Хартела: Всъщност знам. Ще приеме среща, сигурна съм.

Хартиенобяла: Нима наистина познаваш Д... Б...?

Хартела: Да. Забравих, ти се присъедини, след като го казах на другите. Бях личен асистент на Л... и Б...

Хартиенобяла: Ама какво става, мамка му?!

Хартела: Дрек, можем да отидем заедно да говорим с Д... Б...

ЛордДрек: Не мога, сладурче, съжалявам, зает съм знаеш с какво.

Червей28: С какво ?

ЛордДрек: Не ти трябва да знаеш.

Червей28: Аз ли съм единствената, дето никога не нарушава правило 14 ?

Хартела: Добре де, ще ида сама и ще му покажа досието.

ЛордДрек: Ти сериозно ли?

Хартела: Разбира се, онова, което тя върши, е отвратително.

Духче1: Хартела, ти я познаваш... Мислиш ли наистина, че е възможно да се преструва на Аномия?

Хартела: Честно ли? Да. Да работя за нея никак не беше приятно. Адски твърдоглава и неотстъпчива е, а при нея е всичко или нищо.

ЛордДрек: Сигурна ли си, че не се притесняваш да идеш сама?

Хартела: Разбира се.

ЛордДрек: Искаше ми се да мога да дойда.

Вайлпекора: Много смело от твоя страна, Хартела.

Хартела: Всичко в името на фендъма.

Вайлпекора: Добре. И помни: нито дума за това в канала на модераторите или пред Аномия и Морхаус.

Вайлпекора: Трябва да сме извънредно предпазливи.

Вайлпекора: И не се дръж различно.

Вайлпекора: Без разпити, намеци, нищо. Не забравяй, че тя ще търси изкупителна жертва.

Червей28: Мамкаму , трябва да бягам . Закъснявам за работа .

>

<Червей28 напуска канала>

>

<Хартела напуска канала>

>

>

>

ЛордДрек: Всички ли си отидоха?

Вайлпекора: Ще се пукна от смях

Вайлпекора: Ама тия са много тъпи

Вайлпекора: Кой знае обаче дали Духче1 се върза напълно.

ЛордДрек: На кого му пука какво си мисли малкото педалче?

ЛордДрек: На нас ни е нужно единствено Блей да повярва.

Вайлпекора: Така е.

ЛордДрек: Току-що нарекох оная тлъста свиня Хартела „красавице“.

Вайлпекора: Спукваш ме от смях, мизернико.

>

<Отворен е нов частен канал>

<7 януари 2015 г. 16: 25 ч.>

<ЛордДрек кани Хартела>

<Хартела се включва в канала>

>

Хартела: Здрасти! Как вървят репетициите?

ЛордДрек: Мъчно, но така е с Чехов. Чуй, ще ми направиш ли услуга, сладурче?

ЛордДрек: Не казвай на Джош откъде си взела файла.

ЛордДрек: Ако знае, че модератори от Играта на Дрек са го съставили, може да не му повярва.

>

Хартела: Добре де, откъде тогава да кажа, че съм го взела?

>

ЛордДрек: Кажи, че загрижени фенове са ти го изпратили. Достоверно звучи, ти си лидер на фендъма.

Хартела: Добре, има логика. Ще се опитам да се видя с Джош в събота.

ЛордДрек: Ти си героиня. Дръж ме в течение.

Хартела: Непременно ххх Добре, трябва да отивам на работа, ще говорим скоро ххх

>

>

ЛордДрек: Благодаря, красавице ххх

>

>

>

>

>

ЛордДрек: Но пък се съгласи да не казва откъде е взела материалите.

>

>

>

Вайлпекора: Страхотно. Дали Хартиенобяла ще каже на Морхаус?

ЛордДрек: Не и ако има капка здрав разум

ЛордДрек: Хартията гори бързо.

Вайлпекора: хахаха, ако това проработи…

>

<Хартела напуска канала>

<Лорд Дрек напуска канала>

<Частният канал е затворен>

6

Последният петъчен следобед на януари завари Робин седнала сама зад партньорското бюро в малкия офис на агенцията на Денмарк Стрийт да убива времето с преглеждане на досието по случая с Покваряващия, преди да иде да огледа апартамент в Актън. От улицата долу долиташе много шум: мащабните строителни работи около Чаринг Крос продължаваха и до и от службата задължително се минаваше по греди, прехвърлени над изкопи покрай пневматични бургии и похотливите подвиквания на работници. И поради цялата врява Робин си даде сметка, че е влязъл евентуален клиент не от звука на отварящата се външна врата, а от звъненето на телефона върху бюрото.

Когато вдигна слушалката, чу дрезгавия баритон на Пат.

– Известие от господин Страйк. Ще бъдеш ли свободна да отскочиш до Гейтсхед тази събота?

Това беше код. След като миналата година успешно разрешиха случай отпреди много години, спечелил поредните хвалебствия за агенцията в пресата, директно от улицата бяха дошли двама евентуални клиенти с изявена ексцентричност. Първата, очевидно страдаща от душевно заболяване жена, бе умолявала Баркли, единствения детектив, присъстващ в агенцията в момента, да ѝ помогне да докаже, че правителството я следи през вентилационната решетка на апартамента ѝ в Гейтсхед. Вторият, силно татуиран мъж, който изглеждаше леко маниакален, бе започнал да заплашва Пат, когато му беше отговорила, че няма свободни детективи да вземат данните на съсед, за когото той бе убеден, че е част от терористична клетка на ИДИЛ. За щастие, Страйк бе влязъл в момента, когато мъжът бе грабнал телбода на Пат с явното намерение да го запрати насреща ѝ. Оттогава Страйк настояваше Пат да държи външната врата заключена, когато е сама в офиса, и всички се споразумяха за код, който по същество означаваше „При мен има откачалка“.

– Някой агресивен? – тихо попита Робин и затвори досието за Покваряващия.

– О, не – спокойно отговори Пат.

– Душевноболен?

– Може би мъничко.

– Мъж?

– Не.

– Помоли ли я да си тръгне?

– Да.

– Със Страйк ли настоява да говори?

– Не непременно.

– Добре, Пат. Ще поговоря с нея. Ей сега излизам там.

Робин затвори телефона, прибра папката на Покваряващия обратно в чекмеджето и тръгна към външния офис.

Млада жена с разбъркана кестенява коса, дълга до раменете, седеше на канапето срещу бюрото на Пат. Робин мигом забеляза няколко странности във външността на жената. Общо взето оставяше впечатление за неугледност, дори за нечистоплътност: носеше стари боти с отдавна износени подметки, небрежна очна линия, сякаш положена предишния ден, и толкова силно смачкана блуза, че като нищо можеше да е спала с нея. Чантата ѝ на канапето до нея обаче, освен ако не беше имитация, носеше марката „Ив Сен Лоран“ и трябва да струваше над хиляда лири, а дългото ѝ черно вълнено палто изглеждаше съвсем ново и с високо качество. Когато видя Робин, жената ахна леко и преди Робин да е успяла да каже нещо, заговори:

– Моля ви, не ме отпращайте. Умолявам ви. Трябва да говоря с вас, много е наложително. Моля ви.

Робин се поколеба, после каза:

– Добре, влезте. Пат, би ли предала на господин Страйк, че не възразявам да ида до Гейтсхед.

– Хм – усъмни се Пат. – Аз лично бих отказала.

Робин се отдръпна, за да направи път на жената да влезе във вътрешния кабинет, после само с устни изрече към Пат „двайсет минути“.

Когато Робин затвори междинната врата, забеляза, че косата на жената беше малко сплъстена отзад, сякаш не беше я ресала от дни, но пък етикетът на палтото, щръкнал от яката ѝ, съобщаваше, че е на Алегзандър Маккуин.

– Това за Гейтсхед някакъв код ли беше? – обърна се тя с лице към Робин.

– Не, разбира се – излъга Робин и ѝ се усмихна окуражаващо. – Седнете.

Самата Робин седна зад бюрото, а жената, която изглеждаше нейна връстница, се настани на стола насреща ѝ. Въпреки несресаната коса, зле положения грим и притесненото изражение тя притежаваше някаква нестандартна привлекателност. Лицето ѝ беше бледо, устата голяма и плътна, а очите ѝ имаха поразителен кехлибарен цвят. Ако се съдеше по изговора ѝ, беше родена в Лондон. Робин забеляза малка размазана татуировка на едно от кокалчетата на ръката ѝ: черно сърце, което сякаш сама си бе нарисувала с туш. Ноктите ѝ бяха изгризани до живеца, а показалецът и средният пръст бяха пожълтели. Като цяло създаваше впечатление на несретница, току-що избягала от дома на богата жена, като пътьом е задигнала палтото и чантата ѝ.

– Надали ще мога да запаля тук? – пробва се.

– Боя се, че не, при нас не се пуши...

– Няма нищо – отвърна жената. – Имам дъвка.

Тя зарови из чантата си, като първо измъкна картонена папка, пълна с листове хартия. Докато се мъчеше да извади дъвка от пакетчето, крепейки чантата на коляното си, листовете от папката се пръснаха по пода. Доколкото Робин успя да види, имаше печатен текст, смесен с ръчно написани бележки.

– По дяволите, съжалявам – задъхано промълви жената, събра набързо падналите листове и ги натика обратно в папката. След като я прибра в чантата и пъхна дъвката в устата си, тя отново седна с изправен гръб и сега изглеждаше още по-раздърпана от преди с усуканото около нея палто и стиснатата в скута чанта, сякаш бе домашен любимец, който можеше да избяга.

– Вие сте Робин Елакот, нали?

– Да – потвърди Робин.

– Надявах се да попадна на вас, знам ви от вестниците – каза жената. Робин беше изненадана. Клиентите обикновено искаха Страйк. – Казвам се Еди Ледуел. Онази жена отвън каза, че нямате възможност за нови клиенти...

– Опасявам се, че е така...

– Знаех, че сигурно сте много търсени, но... аз мога да платя – заяви тя и в гласа ѝ се долови странна нотка на изненада. – Наистина съм в състояние да си го позволя и съм... Съвсем искрено казано, отчаяна съм.

– Боя се, че сме много ангажирани – подхвана Робин. – Имаме списък с чакащи...

– Моля ви, може ли да ви кажа за какво става дума? Ще приемете ли поне това? Моля ви. И тогава, ако наистина не сте в състояние... действително да го изпълните... ще ми дадете съвет как да... или ще ме насочите към някого за помощ. Моля ви.

– Добре – каза Робин с пробудено любопитство.

– И така... чували ли сте за Мастиленочерно сърце?

– Ъъ... да – отвърна Робин учудена. Братовчедка ѝ Кейти бе гледала Мастиленочерно сърце, докато бе в отпуск по майчинство, и бе запленена от него, макар да не можеше да определи дали е забавен, или просто странен. – Дават го по Нетфликс, нали? Не съм го гледала.

– Добре, това всъщност няма значение – каза Еди. – Въпросът е, че го създадохме двамата с бившия ми приятел и може да се каже, че постигна успех или както там се определя... – Еди изрече последното с някакво особено напрежение. – Евентуално може да се направи игрален филм по него, но това е съществено само защото... Не е важно по отношение на онова, което искам да разследвате, просто искам да сте наясно, че мога да платя.

Преди Робин да е успяла да каже нещо, жената я заля с още думи.

– И така, двама фенове на анимацията ни... това беше преди няколко години, предполагам, че биха могли да бъдат наречени фенове, поне в началото... Та тези двама фенове създадоха онлайн игра, базирана на героите ни. Никой не знае кои са двамата създатели на играта. Наричат се Аномия и Морхаус. Аномия обира повечето от славата, защото има голям брой последователи онлайн. Някои твърдят, че Аномия и Морхаус са един и същ човек, но не знам дали е истина. Така или иначе, Аномия... – Тя пое дълбоко дъх. – Той... а съм сигурна, че е „той“, превърна в своя мисия да... да...

Тя внезапно се разсмя, но съвсем невесело. Звукът повече напомняше вик от болка.

– ...да направи живота ми напълно непоносим. Трови ме всекидневно, не спира. Започна се, след като с Джош дадохме интервю и бяхме попитани дали сме виждали играта на Аномия и дали я харесваме. И... това е трудно да се обясни... В анимацията има герой на име Дрек. Всъщност от сърце искам да нямаше герой на име Дрек в анимацията, но вече е твърде късно за това. И така, в нашата анимация Дрек кара другите герои да играят игра, за която постоянно измисля нови правила и краят винаги е лош за всички освен за Дрек. Неговата игра в действителност изобщо не е игра, няма логика в нея, просто това е начинът му да тормози останалите герои. Когато в интервюто бяхме попитани дали сме виждали играта на Аномия и Морхаус, аз отвърнах, че да, но че играта в нашето филмче на практика не е игра. По-скоро е метафора... Съжалявам, всичко това сигурно звучи глупаво, но така се започна, когато казах, че играта на Аномия не е същата като Играта на Дрек в анимацията. И щом интервюто се появи онлайн, Аномия буквално побесня. Започна непрестанно да ме напада. Твърдеше, че са взели всички правила за тяхната игра директно от тези на Дрек, така че откъде накъде съм приказвала как нещата не били точни? Много от феновете бяха съгласни с него и пишеха, че съм хвърляла сянка върху играта, защото била безплатна, а аз съм искала да я затворя, за да създам официална игра с Дрек и да печеля от нея. Надявах се това да отмине, но ставаше само по-зле и по-зле. Нещата ескалираха неимоверно... Аномия пусна онлайн снимка на апартамента ми. Убеди хората, че докато съм била бедна, съм работила като проститутка. Пращаше ми снимки на покойната ми майка и твърдеше, че разпространявам лъжи за смъртта ѝ. А феновете вярваха на всичко и ме нападаха за неща, които никога не съм вършила, не съм говорила, за неща, които по принцип отричам. Той обаче знае и истини за мен, а не би трябвало да ги знае. Миналата година... – подхвана Еди и Робин забеляза, че пръстите ѝ, стиснали дръжката на скъпата чанта, трепереха – ...направих опит за самоубийство.

– Много съжалявам... – понечи да се обади Робин, но Еди нап­рави нетърпелив жест: очевидно не се стремеше да спечели съчувствие.

– Почти никой не знаеше за това, но Аномия научи още преди да се появят съобщения в новините, наясно беше дори в коя болница съм. Пусна пост в Туитър, че било нагласена работа, че съм го направила, та на феновете да им дожалее за мен. И така, миналата неделя – продължи Еди с вече треперещ глас – Джош, онзи, с когото създадохме заедно Мастиленочерно сърце... Както казах, бяхме... бяхме заедно, но скъсахме, само че още работим съвместно върху анимацията... Джош ми се обади и ми каза как се носел слух, че аз съм Аномия, че сама се нападам онлайн и измислям лъжи за себе си, за да печеля внимание и съчувствие. Попитах го кой говори това, но той не пожела да ми каже, отвърна само, че така се приказва. Искал да чуе директно от мен, че това не е истина. Попитах: „Как можа дори за секунда да помислиш, че е възможно да е истина?“.

Гласът на Еди се беше повишил до вик.

– Затворих му, но той позвъни отново, пак се скарахме... Оттогава минаха около две седмици, а той още го вярва и не мога да го убедя...

На вратата се почука.

– Да? – отвърна Робин.

– Някой да иска кафе? – През открехнатата врата Пат местеше поглед между Еди и Робин. На Робин ѝ бе ясно, че Пат е дошла да провери дали всичко е наред, след като бе чула повишения глас на Еди.

– За мен не, благодаря, Пат – отвърна Робин. – Еди?

– Аз... не, благодаря – каза Еди и Пат затвори вратата.

– Онзи ден отново говорихме с Джош – възобнови разказа си Еди и този път той заяви, че имал досие с „доказателства“ – Еди изписа кавички във въздуха, – че аз действително съм била Аномия.

– Това ли е то? – посочи Робин към чантата в скута на Еди, в която бе картонената папка.

– Не, това са само постовете на Аномия към мен. Дори не вярвам, че въпросното проклето досие, за което говори Джош, изобщо съществува. Попитах го откъде се е взело? Не пожела да ми каже. Беше друсан – поясни Еди, – много пуши трева. Отново му затворих. Прекарах целия вчерашен ден да крача напред и назад... Та какво доказателство би могъл да има, че аз съм Аномия? Това е просто нелепо!

Гласът ѝ отново се извиси и пресекна. От кехлибарените очи потекоха сълзи. Докато ги бършеше, Еди размаза очната си линия на широки сиви ивици по бузите и слепоочията си.

– Приятелят ми беше на работа и аз... чувствах се безкрайно отчаяна. А после си казах, че има само един начин да прекратя това. Трябва да докажа самоличността на Аномия. Защото мисля, че я знам. Името му е Себ Монтгомъри. Беше състудент на Джош в художествения институт. Себ ни помогна за анимацията на първите два-три епизода на Мастиленочерно сърце. Добър аниматор е, но когато навлязохме в работата, вече не ни трябваше. Знам, че му стана неприятно да отпадне тъкмо когато вече имахме толкова много последователи, и обвиняваше мен. Вярно, че никога не съм го харесвала особено, но не съм притискала Джош да се освободим от него, когато вече не ни беше полезен.

Себ и Джош още са приятели, а Джош е готов пред всеки всичко да си изпее, не притежава никакъв вид филтър, особено пък ако е пиян или надрусан, какъвто е през повечето време. Ето как Себ знае лични работи за мен, известни на Аномия. Но доказателството, че е тъкмо Себ – продължи Еди, чиито кокалчета бяха побелели от стискането на чантата, – е, че Аномия знае нещо, което съм казвала единствено на Себ. Има още един герой в анимацията...

Макар Робин да изпитваше истинско съчувствие към неканената си гостенка, погледна дискретно часовника си. Минутите течаха, а на нея ѝ предстоеше оглед на апартамент в Актън.

– ...нарича се Хартиенобяла, тя е дух и също причинява големи ядове, но не това е важното в момента. Важното е как споделих със Себ в пъб една вечер, че съм вкарала в образа на Хартиенобяла черти от бившата ми съквартирантка. Преди месец Аномия го пусна в пост в Туитър и назова съквартирантката ми. Обадих се на Себ и го попитах на кого е приказвал за Хартиенобяла и Ширийс. Той се престори, че не си спомня да съм му говорила за това. Лъжеше. Знам, че Себ е Аномия, знам го и трябва да го докажа. Преди шест месеца – настойчиво продължи Еди, когато Робин отново отвори уста да я прекъсне – самата аз се включих в играта, за да я разгледам отвътре. Наистина изглежда красива, който я е създал, безспорно е талантлив, но не е добра като истинска игра – по-скоро е анимиран чатрум. Доколкото виждам, много фенове влизат там просто за да ме оплюват. Опитах се да подпитам останалите играчи кой е Аномия и дали знаят нещо за него. Някой трябва да му е казал, че задавам твърде много въпроси, защото ми бе забранен достъпът. Миналата нощ почти не спах. Събудих се тази сутрин и си казах, че трябва да направя нещо по въпроса, защото не мога да продължавам така. Нужен ми е професионален разследващ и затова...

– Еди – заговори Робин, когато най-сетне успя да я прекъсне. – Отлично разбирам защо искаш да разбереш кой е Аномия и ти съчувствам, но...

– Моля ви – промълви Еди, която сякаш се смали в обемното си палто при тона на Робин. – Моля ви, помогнете ми. На този етап съм съгласна да платя колкото поискате.

– Не сме специализирани в работата, която ще е нужна в случая – довърши Робин и беше напълно искрена. – Трябва ти експерт в киберразследвания, а ние никога не сме правили това. И нямаме...

– Не можете да си представите какво е да се чудя кой ме мрази до такава степен. Начинът, по който говори... Харесва Джош, но мен ме мрази. Според мен се възприема като истинския... не знам... вярва, че той трябва да притежава пълен контрол над Мастиленочерно сърце, да определя сюжетните линии, да се договаря с филмовата компания, да одобрява кастинга на озвучаващите актьори... Ето така се държи, сякаш е редно той да командва, а аз съм само някаква пречка, някакъв причиняващ неудобство паразит, дето случайно се е лепнал към любимата му творба.

– Чуй ме – кротко ѝ заговори Робин. – Ще ти дам имената на две други агенции, които биха могли да са от помощ, защото не мисля, че сме подходящите за теб.

Робин записа имената и подаде листчето на Еди.

– Благодаря – отрони Еди с изтънял глас, а бележката потрепваше в ръката ѝ, докато четеше имената на агенциите, предложени ѝ от Робин. – Аз... искаше ми се да сте вие... но след като не можете...

Тя пъхна хартийката в чантата си и Робин едва се въздържа да не я предупреди да не я губи, което изглеждаше твърде вероятно. Като забеляза, че Робин гледа чантата, Еди леко я повдигна от скута си.

– Имам я само от месец – каза и я обърна да покаже няколко мастилени петна върху тъмночервената кожа. – Химикалката ми протече. Никак не ме бива да си пазя вещите в добро състояние. Купих я, защото си казах, че го заслужавам, след като постигнахме успех... Ха-ха – изрече с горчивина, – голям успех, няма що.

Изправи се, стиснала чантата си, и Робин също стана. Острата светлина в офиса подчертаваше бледността на Еди и когато Робин се приближи към нея, за да отвори вратата, видя, че онова, което бе помислила за нечистотия по врата ѝ, всъщност бе синина.

– Какво ти е на шията?

– Моля? – попита Еди.

– Шията ти – посочи Робин. – Насинена е.

– О...

Еди вдигна ръка към синината.

– Нищо не е. Несръчна съм, както вече забелязахте.

Пат се извърна, когато Еди влезе във външния офис.

– Има ли тоалетна, която мога да използвам? – попита Еди със задавен глас.

– На площадката пред външната врата – каза Робин.

– Ясно. Ами... довиждане тогава.

Стъклената врата се отвори и затвори и Еди Ледуел изчезна.

7

– За какво беше всичко това? – поинтересува се Пат.

– Искаше да узнаем кой я преследва онлайн – отвърна Робин.

Макар да беше истина, че нямаха възможности за нов клиент и че агенцията не специализираше в киберразследвания, на Робин ѝ се искаше да бе могла да поеме случая на Еди Ледуел. Колкото по-успешна ставаше агенцията, толкова повече нарастваше процентът на нелицеприятни индивиди, които гравитираха към нея. Разбира се, онези, които искаха да докажат изневяра или измама, се намираха по дефиниция под напрежение, но някои от последните им клиенти, най-яркият пример сред които беше милиардерът от Саут Одли Стрийт, проявяваха склонност да третират Робин като слугиня, а искрено произнесеното „Надявах се на вас“ от Еди Ледуел трогна Робин. През стъклената врата долетя шумът от промиваната тоалетна на площадката и Робин видя тъмната сянка от черното палто на Еди покрай вратата, а после стъпките ѝ прозвучаха надолу по металните стъпала.

– Отказа ли ѝ? – изграчи Пат, след като дръпна продължително от електронната си цигара.

– Наложи се – отвърна Робин и отиде към кухненския бокс. Имаше тъкмо време за чаша чай, преди да се отправи към Актън.

– Хубаво – одобри Пат и се върна към чаткането по клавиатурата. – Не ми беше по вкуса.

– Защо? – попита Робин и се обърна да погледне секретарката.

– Избива я на драматизъм, ако питаш мен. А и косата ѝ има нужда от добро разресване.

Робин вече бе свикнала с безкомпромисните преценки на Пат, ръководени предимно от външния вид на хората, а понякога и от беглата им прилика с нейни познати, така че не си направи труда да ѝ противоречи.

– Искаш ли чай? – попита, когато водата в чайника завря.

– С удоволствие, благодаря – отвърна Пат, размахвайки електронната цигара, без да спира да пише на клавиатурата.

Робин приготви по чаша за двете им, после се върна във вът­решния кабинет, затвори вратата и отново се настани на партньорското бюро. След като се взира разсеяно в досието на Покваряващия в продължение на няколко секунди, бутна го настрани, включи компютъра и написа в търсачката на Гугъл „мастиленочерно сърце анимация“.

Независима анимация привлича култ от последователи... забележителен успех... От Ютюб до Холивуд: ще се радва ли Мастиленочерно сърце на благоволението на големия екран?

Робин отвори Ютюб, намери първи епизод на анимацията и го пусна.

Прозвучаха далечни звуци на пиано над облаци анимирана мъгла, която бавно се разсея, и изникнаха надгробни плочи под лунна светлина. Между каменни ангели, обрасли с бръшлян, се появи прозрачна женска фигура, перленобяла, застанала сама сред гробовете.

– Тъжна съм, о, колко съм тъжна – въздъхна женският дух и макар лицето ѝ да бе семпло изрисувано, бе странно колко зловеща изглеждаше леката ѝ усмивка.

Обърна се и се понесе през гробовете, след което се разтопи в мрака. На преден план от земята с неприятно пльокване изникна нещо лъскаво и тъмно. Обърна се към зрителя и Робин видя, че е катраненочерно човешко сърце с усмихнато невинно лице, напълно несъответстващо на иначе гротескния му вид. Робин смътно регистрира как стъклената врата отвън отново се отвори, когато сърцето размаха прекъсната артерия и изрече с жизнерадостния тембър на водещ детско телевизионно предаване:

– Здрасти! Аз съм Харти. Живея тук, в гробището Хайгейт, с приятелите ми. Сигурно се чудите защо не съм се разложил...

На междинната врата се почука и влезе Мидж, без да изчака отговор.

– Ами защото съм зъл, затова!

– О, прощавай, мислех, че си в почивка този следобед. Трябва ми...

Млъкна с притеснено изражение и заобиколи зад Робин да погледне към екрана, където сега Харти подскачаше между гробовете и представяше разни герои, изпълзели от земята, за да се присъединят към него.

– Май се шегуваш с мен – възкликна Мидж скандализирана. – И ти ли?

Робин заглуши звука на анимацията.

– Какво и аз ли?

– Бившата ми беше луднала по тази проклета анимация. Пълен боклук е. Плод на разбъркан мозък.

– Не бях я гледала до днес – поясни Робин. – Съавторката ѝ току-що беше тук, искаше да поемем случая ѝ.

– Да не би... как се казваше... Ледуел?

– Да. – Робин бе учудена, че Мидж мигом се сети за името.

Разчела правилно изражението ѝ, Мидж каза:

– Бет я мразеше.

– Наистина ли? Защо?

– Нямам представа – отвърна. – Феновете ѝ не са наред. „Играй играта бе!“ – изрече с писклив глас.

– Какво? – попита със смях Робин.

– Това им е една от дежурните фрази в анимацията. Бет винаги я използваше, като не исках да направя нещо. „Играй играта бе!“. Пълна нелепост. И в онлайн играта участваше.

– Онази, създадена от Аномия? – с интерес попита Робин.

– Не знам от кого е създадена. Абсолютни детинщини – отсече Мидж и вдигна от бюрото папката за Покваряващия. – Ще възразиш ли да я взема? Имам да добавя някои бележки.

– Вземи я.

Когато Мидж излезе от стаята, мобилният телефон на Робин зазвъня. Беше Страйк. Тя натисна заглушената анимация на пауза.

– Здравей.

– Здравей – отвърна Страйк, който бе някъде на шумно място. Тя чу трафик на превозни средства. – Прощавай, знам, че ти е почивният следобед...

– Няма проблем – увери го Робин. – Още съм в офиса. Имам оглед на апартамент в Актън в шест следобед, нямаше смисъл да се прибирам у дома.

– А, добре – каза Страйк. – Дали ще имаш нещо против да си разменим задачите утре? По-удобно ще ми е да поема Слоун Скуеър, отколкото Камдън.

– Не възразявам – отговори Робин. На екрана пред нея черното сърце бе замръзнало, сочейки към тъмния вход на мавзолей.

– Благодаря, признателен съм ти – каза Страйк. – Всичко наред ли е? – добави, защото долови особена нотка в тона на Робин.

– Да, напълно, само дето имахме „Гейтсхед“ преди малко. Е, поне според Пат беше „Гейтсхед“. А тя всъщност не беше такава. Да си чувал за Мастиленочерно сърце?

– Не. Какво е това, пъб ли?

– Анимация – отвърна Робин и отново пусна филмчето. Звукът все така остана заглушен: Харти отстъпи страхливо от фигура, появила се бавно от входа на гробницата. Беше голяма, прегърбена, с черно наметало и лице с преувеличено клюнест нос. – Едната съавторка иска да разследваме фен, който я притеснява онлайн.

– Ха – рече Страйк. – Ти какво ѝ каза?

– Че сме претоварени, но Патерсън и Маккейб се занимават с киберразследвания.

– Хм. Не ми е драго да осигурявам работа на Патерсън.

– Исках да ѝ помогна – с леко оправдаващ се тон отвърна Робин. – Беше силно разстроена.

– Разбирам те – прие Страйк. – Е, благодаря ти за размяната, задължен съм ти.

След като Страйк затвори, Робин пусна звука на филмчето. Погледа го още минута-две, но не успя да схване особен смисъл. Може би бе пропуснала възлови моменти, докато беше с изключен звук, но общо взето трябваше да се съгласи с Мидж: като се изключеше красивата анимация, създаваше впечатление за мрачните фантазии на някой дрогиран.

Канеше се да изключи компютъра, когато Пат почука и влезе в кабинета.

– Това беше в банята – съобщи и размаха картонената папка. – Трябва да я е оставило онова мърляво момиче. Беше върху казанчето.

– О – промърмори Робин и я взе. – Добре... тя сигурно ще се върне за нея. Ако ли не, трябва да намерим адрес да ѝ я пратим. Би ли погледнала набързо да провериш дали има агент, който я представлява? Името ѝ е Еди Ледуел.

Пат изсумтя, за да покаже, че симпатията ѝ към Еди Ледуел никак не се е увеличила, след като отгоре на всичко си беше забравила папката, и излезе.

Робин изчака вратата да се затвори, преди да отвори папката. Еди бе изпринтирала много от постванията на Аномия в „Туитър“ и бе нахвърляла бележки под тях с отличаващ се с размах почерк.

Аномия имаше повече от петдесет хиляди последователи в „Туитър“. Тя започна да прехвърля отделните поствания, които вече не бяха подредени по дати, след като се бяха изсипали на пода.

Аномия @АномияГейммастър

Тия, дето се връзват на сълзливите истории на Ламята Ледуел за бедност, трябва да знаят, че богатият ѝ чичо на два пъти ѝ е изсипал куп пари преди време.#Еди Ледуел Лъжкинята

16: 21 ч. 22 септември 2011 г.

Еди беше написала под поста: Аномия ме нарича или Ламята Ледуел, защото страдах от булимия, но съм вече излекувана, и защото очевидно държа на парите, или Еди Ледуел Лъжкинята, защото според него постоянно лъжа за миналото си и за своето вдъхновение. Вярно е, че моят чичо ми даде пари. 200 лири първия път и 500 лири втория път. Втория път бях бездомна. Даде ми пари и ми каза, че не може да направи нищо повече за мен. Джош го знае и като нищо може да го е казал на Себ.

Робин отгърна на другата страница.

Аномия @АномияГейммастър

Ламята Ледуел тайно се хили, задето е създала суперкучката

Хартиенобяла по образа на чернокожата си бивша съквартирантка на име Ширийс Съмърс. Продължавай да копаеш дъното, Ламя.

3: 45 ч. 24 януари 2015 г.

Казах на Себ, че съм заимствала детайли от Ширийс, когато създавахме образа на духа Хартиенобяла, но пред никого друг не съм споменавала откъде ми дойде вдъхновението.

Робин погледна следващия пост.

Аномия @АномияГейммастър

Интересна новина, фендъм. #Ламята Ледуел може и да презира

НАШАТА игра, но се оказа, че била специалистка в една друга игра.

Макс Р @мрегер5

Не че се гордея с това, но платих на @ЕдЛед

за свирка през 2002 г.

16: 21 ч. 13 април 2012 г.

Това – написала бе Еди – е един от любимите му похвати. Кара други хейтъри, негови приятели, да му вършат мръсната работа и препраща постовете им, та да не бъде докладван, че той пише тези гадости.

Робин взе друга страница.

Аномия @АномияГейммастър

Чух, че Еди Ледуел „направила опит за самоубийство“.

Няма коментар от агента ѝ. Някой да има повече информация?

22: 59 ч. 24 май 2014 г.

Аномия @АномияГейммастър

От източник научих, че тя е в болницата „Кенсингтън“.

Предполага се, че е взела свръхдоза.

23: 26 ч. 24 май 2014 г.

Под това Еди беше написала: Аномия е узнал за случилото се след броени часове. Мислех, че единствено Джош знае.

Аномия @АномияГейммастър

Хммммм...

Джони Б @джбалдуин

Отговор на @АномияГейммастър

Ами това е странно, тъй като сестра ми

работи в тази болница и я видяла как влиза

самостостоятелно и се смеела.

0: 16 ч. 25 май 2014 г.

Глупости. Не влязох сама в болницата. Не си спомням как съм се озовала там, бях в безсъзнание. Този Джони е поредният му лакей, дето му подава лъжи.

Аномия @АномияГейммастър

?

Сали Ан Джоунс @САДЖ345

Отговор на @АномияГейммастър

Не че се правя на интересна, но в тази

болница извършват много козметични

процедури. Все пак трябваше да има

официално изявление, ако беше взела

свръхдоза, нали?

1: 09 ч. 25 май 2014 г.

Акаунтът на въпросната Сали Ан е създаден същата вечер и няма повече никакви включвания от нея. Оттогава всички приказват как съм си коригирала носа.

Под това имаше няколко реакции на новината за направения от Ледуел опит за самоубийство.

Макс Р@мрегер5

Отговор на @АномияГейммастър

Врели-некипели. Отишла е да си оправи

грамадния нос#Носгейт

Последовател на Лепин@ПоследователнаЛепин

Отговор на @АномияГейммастър

Някой не живее ли близо до болницата? Лесно ще е да бъде снимана на излизане от Носгейт.

Алджърнън Гизард@Гизард_Aл

Отговор на @АномияГейммастър

смърт заради неуспешна корекция на носа ще е адска веселба

ДрексълМоетоДуховноЖивотно@играйигратанаДрек

Отговор на @ Гизард_Aл и @ПоследователнаЛепин

@АномияГейммастър

Зозо@мастиленосърце28

Отговор на @АномияГейммастър

Стига се подиграва на това. Ами ако е истина?

Лора Мей @Мей_Флауър*

Отговор на @АномияГейммастър

Ако наистина се е опитала да се самоубие, това, което правиш,

е нередно.

Анди Реди @идеридна

Отговор на @Мей_Флауър*@АномияГейммастър

Ако наистина го е направила, щеше да има изявление.

#тролванезасъчувствие

Робин погледна часовника си: беше време да тръгва, ако искаше да види апартамента в Актън. Затвори папката и я изнесе отвън заедно с празната си чаша. Мидж седеше на канапето и нанасяше бележките си в досието на Покваряващия.

– Имаш ли планове за тази вечер? – попита Пат, когато Робин свали палтото си от закачалката до вратата.

– Ще ходя на оглед на апартамент в Актън. Силно се надявам да е по-добър от последния, който видях. По целия таван на банята имаше плесен, а мивката беше почти излязла от стената. Брокерът каза, че поправките били за сметка на наемателя.

– Апартаментите под наем в Лондон са пълна скръб – отсече Мидж, без да вдига поглед. – Живея практически в кутийка.

Робин се сбогува с двете жени и си тръгна. Долу на Денмарк Стрийт беше студено. Докато вървеше към станцията на метрото, хвана се, че оглежда минувачите, за да зърне Еди Ледуел, която вече трябваше да е забелязала, че е забравила папката си, но нямаше следа от нея.

Почти бе настъпил пиковият час. Нещо неопределено глождеше Робин. Стигна до върха на ескалатора, когато осъзна, че нямаше нищо общо с Еди Ледуел и нейната анимация.

По график Страйк не трябваше да работи тази вечер. Къде ли щеше да нощува, че да му е по-удобно да поеме наблюдението над Шавливи пръсти на Слоун Скуеър, вместо да стои пред училището на Дългокраката в Камдън?

8

Входът към „Найтджар“, модния напоследък бар, към който Страйк се бе отправил тази вечер, не беше лесен за откриване. Отначало отмина дискретната дървена врата на Сити Роуд, така че му се наложи да се върне. Когато позвъни и съобщи името си, беше пуснат да влезе и заслиза надолу към слабоосветен сутеренен бар с интериор от тъмно дърво и видими тухли.

Това щеше да е шестата среща на Страйк с Мадлин Кърсън-Майлс. Всяка от предишните им вечери заедно бе започвала в различен бар или ресторант, избран от Мадлин, и бе завършвала в къщата ѝ в Пимлико, споделяна със сина ѝ Хенри, когото бе родила на деветнайсетгодишна възраст. При забременяването ѝ бащата на Хенри също бил на деветнайсет и така и не се бяха оженили. Той бе станал успял интериорен дизайнер и Страйк бе изненадан от добрите отношения помежду им.

След раздялата с бащата на Хенри Мадлин имаше брак и развод с актьор, който я оставил заради партньорката си в своя пръв филм. Страйк очевидно бе много различен от мъжете от артистичния свят, с които Мадлин бе имала връзки преди него, но за щастие на детектива, на нея май ѝ харесваше контрастът. Колкото до шестнайсетгодишния Хенри, той бе едносричен и на границата да е нелюбезен, когато се видеха в дома на Мадлин. Страйк не му се обиждаше. Спомняше си собственото си отношение към мъжете, които майка му водеше у дома.

Детективът на драго сърце оставяше новата си приятелка да избира местата за срещите им; работата тъй дълго бе доминирала живота му, че той слабо познаваше добрите заведения в Лондон. Няколко от предишните му любовници, включително бившата му годеница Шарлот, все бяха недоволни от местата, на които можеше да си позволи да ги води, но вече разполагаше с достатъчно пари, та да не му се налага да се тревожи за ресторантските сметки. Ако недоволстваше от нещо, то бе, че Мадлин понякога забравяше как мъж с неговите размери не може да се задоволи с мезета по баровете след дълъг работен ден. Ето защо предвидливо беше изял един Биг Мак с голяма порция пържени картофки, преди да се отправи към „Найтджар“, където тя му бе обещала добър алкохол и жива музика.

Отведен бе до маса за двама и седна да чака. Обикновено Мадлин закъсняваше поне с половин час. Имаше успешен бизнес с основен магазин на Бонд Стрийт, където продаваше и даваше под наем бижута на прочути клиенти, включително кинозвезди и кралски особи. Страйк вече бе привикнал Мадлин да пристига превъзбудена и да бъбри трескаво за най-новия проблем в работата си, докато след няколко поети глътки алкохол се отпуснеше. Беше се издигнала от нулата и той харесваше нейната отдаденост на работата, страстта ѝ към притежавания бизнес и проницателните наблюдения върху хора, които я подценяваха заради изговора и произхода ѝ. Също така беше красива и винаги ентусиазирана за секс с него, а след дългия период на самоналожено въздържание и при опасния момент с Робин пред „Риц“ този балсам за егото му идваше тъкмо навреме. Макар да не бе споделял с никого от приятелите си, че се среща с Мадлин, опитваше се, както го формулираше пред себе си, „да даде шанс на ситуацията“.

– Ще изчакам, благодаря – каза на келнерката, която дойде да вземе поръчката му и прекара следващите двайсет минути да прег­лежда менюто с питиета, което бе забележително с дължината си и с екстравагантния си асортимент. На съседната маса тъкмо бяха сервирали на двойката коктейли с нещо като захарен памук по ръба на чашите. Страйк повече би се зарадвал на халба бира „Дум Бар“.

– Миличък, страшно съжалявам, че пак закъснях – най-сетне прозвуча задъханият глас на Мадлин.

Носеше велурена минирокля и ботуши и като при всичките им излизания заедно изглеждаше великолепно. Седна на стола до него, прегърна го през врата и го придърпа за целувка по устата, после каза:

– Имах среща с адвокати... Боже, силно ми е нужно питие. Разглеждаха снимки и накрая се съгласиха как онези мръсници от „Елдорадо“ наистина са ми откраднали модела. Час и половина ми обясняваха колко било трудно да се докаже, сякаш вече не го знам. Ясни са ми номерата им, като ми кажат едно и също нещо по десет различни начина, в това време часовникът си тиктака, а те таксуват на час... Още не съм разгледала, елате след малко – тросна се на появилата се отново сервитьорка. Момичето се оттегли. Мадлин взе менюто за коктейли от Страйк.

– Ти какво ще пиеш? Аз имам нужда от нещо силно. Какво ще кажеш за заведението? Шик е, нали? Какво да пия? Водка... да, ще взема пунш „Орка“. Къде се дяна това момиче?

– Ти току-що я разкара – припомни Страйк.

– По дяволите, груба ли бях? Наистина ли? Имах ужасен следобед. Имаме нов охранител, ужасно се престарава. Днес за малко не попречил на Лусинда Ричардсън да влезе в магазина. Май ще трябва да му приготвя листче-пищов кой кой е. О, ето я и нея. – Мадлин отправи сияйна усмивка към сервитьорката, която се върна леко намусена. – Може ли за мен пунш „Орка“?

– И „Торонто“, моля – добави Страйк. На него момичето му се усмихна, преди да си тръгне.

– А как беше твоят ден? – обърна се Мадлин към Страйк, но преди той да е успял да каже нещо, тя плъзна ръка под масата върху бедрото му. – Миличък, трябва да те попитам нещо и малко се притеснявам. Най-добре да те попитам сега, че да ни се махне от главите.

– Очаквах го – заяви сериозно Страйк. – Не, отказвам да ти бъда модел.

Мадлин прихна в кратък смях.

– А би бил фантастичен. Страхотна реклама би ми направил. Бих ти сложила диадема... Не, все пак, странно, че го каза, защото... Виж, вече се говори за това, но се тревожа как ще го посрещнеш ти. Става дума за Шарлот Камбъл.

– Какво за нея? – попита Страйк, като се погрижи да запази тона си безгрижен.

При положение че Мадлин бе вечеряла с доведения брат на Шарлот, когато я срещна за пръв път, не бе учуден, че Мадлин знаеше доста много за дългата им и сложна връзка с Шарлот. Той обаче се бе погрижил да се ориентира за степента ѝ на близост с бившата му годеница, преди да пристъпи към втора среща, и бе доволен да научи, че познанството им беше бегло и опираше до бижута под наем и срещи по партита, на които клиентите на Мадлин редовно присъстваха.

– Миналата година тя прие да бъде един от моделите за новата ми колекция – каза Мадлин и наблюдаваше изпитателно Страйк за реакцията му. – Беше ми някак неудобно да ти го кажа... бяха четири с Алис де Блок, Шивон Викъри и Констанс Картрайт...

Никое от тези имена не говореше нищо на Страйк и Мадлин го схвана от изражението му.

– Е, те всичките са малко нещо... Алис е моделът, който бе заловен в кражба от магазин, Шивон имаше връзка с Еван Дъ­фийлд, докато още беше женен... Колекцията се наричаше „Небезизвестните“, така че исках да използвам жени... сещаш се, които се бяха появявали в клюкарските рубрики, да го кажем така. Щях да използвам Джиджи Казеноув – добави Мадлин и лицето ѝ помръкна. – Онова нещастно момиче, което...

– Което се обеси в деня преди Нова година, да – кимна Страйк. По-късно беше прочел за тази история. Двайсет и три годишната поп певица не бе изпълнявала музика, която Страйк би слушал по желание, а огромните очи на слабото лице му създадоха впечатление за уплашена сърна. В продължение на шест месеца преди смъртта си била говорител на благотворителна организация, посветена на опазване на околната среда.

– Същата. Бе преминала през истинска медийна буря, която се оказа неоснована на нищо, тъй че според мен щеше да е шамар към хората, които я бяха преследвали, но... Е, така или иначе, Шарлот се съгласи да участва като модел и трябва да започнем снимките идната седмица. Но ако не искаш да го правя, може да отменим участието ѝ...

– Не ставай глупава – каза Страйк. – Става дума за бизнеса ти. Не ме притеснява това. Нямам нищо общо.

Не беше възхитен от новината, но не бе и изненадан. През годините, откакто я познаваше, Шарлот бе поработвала като модел, включително за „Вог“ и „Татлър“, ей така, по прищявка, защото нямаше истинска нужда от заплащането.

– Наистина ли? Искрено ли го казваш? Защото тя наистина ще се впише чудесно, четирите създават особен тип хармония. За Шарлот съм предвидила нашийник с нешлифовани диаманти.

– Нашийник? – повтори Страйк и асоциацията му беше с кучета.

– Така наричаме масивните колиета, обхващащи врата – засмя се Мадлин и се наведе към него за още една целувка. – Много ми харесва, че си безразличен към бижутерията. Действа ми освежаващо.

– Нима повечето мъже се вълнуват от бижута?

– Ще се учудиш колко много. Често проявяват интерес към дизайна, към цената на камъните или пък изказват мнения, писнало ми е от мъже, налагащи мненията си. А може би по-скоро ми е писнало от юристи. Ама къде се загуби това момиче? Умирам за питие...

Както и Страйк бе очаквал, като преполови чашата си с пунш „Орка“, Мадлин започна да кротва. На малката сцена излезе джазов квартет. Ръката ѝ лежеше върху бедрото му, докато си крещяха коментари един на друг.

– Ти всъщност отговори ли ми как мина твоят ден? – попита Мадлин, когато пристигнаха вторите им питиета.

– Не – каза Страйк. – Но мина нормално.

На Мадлин ѝ причиняваше известно объркване това, че той никога не споделяше с нея подробности за случаите си. Имаха си своя частна шега как Страйк разследва кмета на Лондон и той би могъл да ѝ опише въображаемо престъпление, в което е заловил Борис Джонсън, само че не му се щеше да насилва дробовете си предвид шумното изпълнение на саксофониста в момента. Когато най-сетне музикантите спряха за почивка и аплодисментите отшумяха, Страйк попита:

– Да си чувала някога за Мастиленочерно сърце?

– За кое? О, почакай, за онази чудата анимация ли говориш?

– Да. Знаеш ли я?

– Всъщност не, но Хенри я гледаше известно време – отвърна тя. – Има един герой на име Дрек или Дрег, нали?

– Не знам – вдигна рамене Страйк. – Днес за пръв път чух това заглавие.

– Да, Хенри харесваше Дрег. Но не уволниха ли онзи, който го дублираше? Помня как Хенри го обсъждаше с приятелите си. Пос­ле изгуби интерес към анимацията. Не обръщам особено внимание на онова, което върви в Ютюб. Не е там мястото за продажба на бижута.

– А къде се продават най-добре?

– В Инстаграм – без колебание отсече Мадлин. – Не си ли виждал страницата ми в Инстаграм? Боже мой, и това ми било гадже!

Тя извади айфона от чантата си, за да му я покаже, като нетърпеливо потропваше с крак, защото Wi-Fi беше бавна.

– Ето – каза и му го поднесе.

Той бавно премина през снимките на различни красиви жени, носещи бижутата на Мадлин, смесени с арт изгледи от Лондон и немалко селфита на Мадлин, окичена със свои модели обици или колиета.

– Трябва да си направим селфи сега и ще го пусна в мрежата – каза тя, като взе айфона си от него и превключи на камера. – Имаме страхотен фон.

– Частните детективи не се появяват в Инстаграм – осведоми я Страйк и инстинктивно вдигна косматата си ръка, за да блокира обектива.

– Така ли? – изненада се тя. – Да, има логика. Жалко. И двамата изглеждаме секси тази вечер.

Тя пъхна телефона обратно в чантата си.

– Можеш да пуснеш моя снимка онлайн, когато ме накиприш с диадемата – подхвърли Страйк и тя се изкиска.

– Искаш ли още едно питие, или... – Тя се наведе към него и топлият ѝ дъх облъхна ухото му. – Или да идем у дома.

– У вас – отвърна Страйк и пресуши чашата си. – Утре рано трябва да съм на Слоун Скуеър.

– Тъй ли? Какво ще прави Борис на Слоун Скуеър?

– Ще задига джанти, ще обира бабички... обичайното – подхвърли Страйк. – Но е хитър негодник и още не съм го спипал в действие.

Мадлин се разсмя, а Страйк вдигна ръка като знак, че иска сметката.

9

Чатове между седем от осемте модератори

в Играта на Дрек

.

<Канал на модераторите>

<12 февруари 2015 г. 9: 22 ч.>

>

>

>

>

Аномия: Днес е тихо.

>

>

Вайлпекора: Да, през последните две седмици цифрите намаляха.

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

<Отворен е нов частен канал>

<12 февруари 2015 г. 09: 24 ч.>

>

<Хартела кани ЛордДрек, Вайлпекора, Духче1, Червей28 и Хартиенобяла>

>

Хартела: Хора?

>

<Вайлпекора се присъединява към канала>

<ЛордДрек се присъединява към канала>

>

>

Аномия: Защо е това изобилие от модераторска намеса?

>

Вайлпекора: Не знам.

>

>

>

>

Аномия: Ще взема да го махна това копеле Харти292, ако продължава така.

>

Вайлпекора: Какво прави?

Аномия: Нарушава правило 14. Опитва се да узнае възрастта на момичетата и къде се намират. Простак.

>

>

>

>

>

Аномия: А не, до гуша ми дойде. Банвам го.

Вайлпекора: Ако продължаваш да банваш този и онзи, няма да помогнеш на цифрите.

>

>

>

>

>

>

>

>

>

<Червей28 се присъединява към канала>

>

Червей28: Чували ли сте Джош ?

>

Хартела: Да изчакаме останалите.

>

>

>

<Хартиенобяла се присъединява към канала>

<Духче1 се присъединява към канала>

>

>

Духче1: Какво става?

Хартела: Току-що Джош ми прати съобщение. Двамата с Ледуел ще се срещнат лице в лице днес следобед. Тя все още отрича, така че той ще ѝ покаже досието.

Духче1: Еха!

Червей28: хаха

Вайлпекора: Жестоко, мамка му!

>

ЛордДрек: Сега вече няма да как да се измъкне от това с глупостите си..

>

Хартиенобяла: Къде е срещата им?

Хартела: Това не мога да го кажа, съжалявам.

Хартиенобяла: Защото не знаеш или...?

Хартела: Защото Джош ми се довери, че няма да го кажа.

Червей28: Ще има ли давокат ?

>

Вайлпекора: Какво по дяволите е давокат?

>

>

>

>

>

>

Аномия: Трябва да бъда на едно място след малко. Ще ме покриеш ли?

>

>

>

>

Вайлпекора: Съжалявам, пич, имам среща по работа.

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

ЛордДрек: ха ха ха

Духче1: Върви на майната си, тя има дислексия.

Хартела: Не, Червей, ще бъдат само двамата.

Вайлпекора: Тя е в гадно настроение в модераторския канал, защото цифрите спадат напоследък. Чакайте само да види досието.

Хартиенобяла: Защо не можеш да ни кажеш къде ще се видят?

Хартела: Току-що обясних, Джош не иска да съобщавам на никого.

Хартела: Очевидно не иска да бъдат прекъсвани от ловци на автографи.

Хартиенобяла: За бога, аз няма да искам аСвтограф, на много километри от Лондон съм, просто се чудех.

Хартиенобяла: Макар че е съвсем очевидно къде ще се срещнат.

Хартела: Хартиенобяла, говоря сериозно, ако там се появят фенове, Джош никога повече няма да ми има доверие.

>

>

>

>

Вайлпекора: Може ли някой от вас да дойде да ми помага в модераторството?

Духче1: Не мога, в момента се крия в тоалетната.

Вайлпекора: Пак ли хомозабавления?

Духче1: Ха-ха.

>

>

>

>

Аномия: Ами Морхаус?

Вайлпекора: Не е на линия днес.

>

>

>

>

>

>

Аномия: Имам да свърша нещо. Връщам се след малко.

>

<Аномия напуска канала>

>

Хартиенобяла: Току-що казах, че и да исках, няма как. Далеч съм.

Хартела: Джош ми има доверие, ясно?

Хартиенобяла: По дяволите, Хартела, разбрахме. Джош Блей има твоя телефонен номер. Стегни се.

Хартиенобяла: изчезвам

>

<Хартиенобяла напуска канала>

>

Хартела: Какъв ѝ е проблемът на тази?

Духче1: Свикнала беше тя да е любимката на Аномия и Морхаус. Не ѝ харесва ти да обираш вниманието вместо нея.

ЛордДрек: За Морхаус знаех, че я харесва, но и Аномия ли?

Духче1: Не знам със сигурност, но той оставя повече да ѝ се разминава, отколкото на всеки друг. Не сте ли го забелязали?

Вайлпекора: Познайте кой каза току-що на модераторския канал, че трябва да отскочи донякъде. Изчезна, сякаш има да върши важна работа.

Хартела: Ами ето ви на. Не че имахме нужда от ново доказателство.

>

>

ЛордДрек: Ще се опита да не изглежда такова плашило, каквото си е, за срещата с него.

Хартела: Мили боже.

ЛордДрек: Единствена ти би могла да го направиш, Хартела.

Хартела: Изчервявам се.

ЛордДрек: Блей би трябвало да иде въоръжен на срещата. Започвам да си мисля, че тя е психопат.

Вайлпекора: Може ли някой от вас да дойде да ми помогне в модераторския канал?

Духче1: Аз.

>

>

Хартела: Боже мой, когато това се разчуе, фендъмът ще гръмне.

ЛордДрек: Самата истина. Дж.Б. ще ти каже ли как е минало?

Хартела: Да, обеща да ми каже.

ЛордДрек: Мамка му, все едно е Коледа

10

Следващото събрание на целия екип на агенцията се проведе в офиса във втория петък на февруари. Беше мрачен и дъждовен лондонски ден. Стъклата на прозорците бяха блъскани от силни струи, а изкуственото осветление вътре караше всички освен Дев да изглеждат болнаво бледи.

– Така – каза Страйк, след като бяха отхвърлили някои нерешени въпроси и административни уточнения, – минаваме към случая с Покваряващия. Както знаете, смятахме го за твърде умен, та да се навърта около училището на Дългокраката, но вчера по обед това се промени. Мидж?

– Да – потвърди тя, взе кутията с бисквити от Баркли и я подаде на Страйк, без сама да си вземе. – Появи се с неговото беемве в дванайсет и половина, свали стъклото до долу и взе да оглежда момичетата, които излизаха за обяд. Направих снимки, Пат ги принтира.

Пат тикна електронната цигара между зъбите си, отвори папката върху скута си и раздаде наоколо купчинката снимки.

– Както виждате, пише ѝ съобщение, вместо да я спре открито пред съученичките ѝ. След като приятелките ѝ се отдалечиха, тя бързо притича обратно и влезе в колата при него. Разтревожих се, че ще отпрашат нанякъде, но той зави само зад ъгъла, за да не се виждат от училищната порта.

Снимките стигнаха до Робин. Тя ги разгледа една по една. На последната, направена през предното стъкло на беемвето, Покваряващия – хубав, около четиресетгодишен мъж с гъста руса коса и привлекателна крива усмивка – целуваше опакото на дланта на седемнайсетгодишното момиче на седалката до неговата.

– Това с целуването на ръката стана точно преди да бие училищният звънец – поясни Мидж. – Веднага след това тя си провери телефона, видя, че трябва да се връща в час, и хукна. Той замина с колата. Не се върна повече и тя се качи на автобуса за дома както обикновено.

– Но оттогава има развитие – обади се Страйк. – Когато Мидж ми показа снимките, пратих ги право на майката, която ми позвъни тази сутрин. Изобличила Дългокраката, като ѝ казала, че друга майка я видяла да се качва в колата на Покваряващия. Дългокраката твърдяла, че той просто минавал покрай училището и ѝ помахал. Майката настояла да види мобилния ѝ телефон. Дългокраката отказала. Стигнало се до физическа схватка.

– О, не – простена Робин.

– Дългокраката успяла да запази телефона да не го докопа майка ѝ, но тъй като майката плаща сметката му, дистанционно го изключила и изтрила всичко.

– Браво – изрекоха в един глас Баркли и Мидж, но Дев поклати глава.

– Той ще се възползва от това, ще ѝ купи нов телефон. Най-пог­решният път, който тази жена може да избере сега, е да се превърне в лошата.

– Съгласен съм – кимна Страйк. – Клиентката вече е в паника какво ли ще се случи, когато отново ѝ се наложи да пътува в чужбина. Дългокраката ще отседне у семейството на съученичката ѝ, което я заведе в „Анабелс“ на Нова година, а те никак не ми се видяха строги по отношение на дисциплината. Така или иначе, в момента майката и дъщерята пътуват за Херефорд за деветдесетия рожден ден на бабата.

– Атмосферата в колата сигурно е фантастична – подхвърли Дев.

– В заключение – каза Страйк, – случаят с Покваряващия продължава, макар да имам усещането, че няма да можем да предоставим на клиентката каквото иска. Дъщеря ѝ е пълнолетна. Онова, което Покваряващия върши, може да е морално нередно, но не е незаконно. Все пак, ако продължава да се навърта около училището, ще имаме нещо, с което да работим.

– Твърде хитър е, за да го прави редовно – отбеляза Дев.

– Удар по топките с бейзболна бухалка може да го вразуми – предложи Баркли.

– На нас ни е нужно да докажем на момичето, че той е гадина – намеси се Робин. – Това би сложило край на всичко. Проблемът е, че сега тя го мисли за прекрасен.

– Дали? – почуди се Мидж. – Или извлича удоволствие от това, че е задигнала гаджето на майка си?

– Може би и двете – отвърна Робин.

– Съгласен съм – каза Страйк.– В психологическо отношение, ако момичето се разочарова от него, връзката със сигурност ще приключи. Но това означава да следим на пълен ден Покваряващия, което ще удвои сметките и клиентката надали ще го приеме. Въобразила си е, че може да сложи точка, като просто заплашва двамата с крясъци.

– Интересно, по телевизията изглежда по-умна – избъбри Дев с уста, пълна с бисквити.

– Никой не е много умен в семейството си – посочи Баркли. – Изобщо нямаше да съм женен, ако тъща ми не беше набивала пос­тоянно в главата на жена ми, че съм безперспективно полицайче.

– Не пребоядиса ли току-що кухнята на тъща си? – попита Робин.

– Да, направих го. И тя почти ми благодари – отговори Баркли. – Вълшебен миг беше.

Робин и Дев се разсмяха на киселото му изражение.

– Имаме сравнително ненатоварен уикенд – изрече замислено Страйк, като потърка вече наболата си брада, при все че сутринта се беше бръснал. – Може би не е лоша идея да видим с какво се занимава Покваряващия, когато Дългокраката я няма. Кой е навит да работи извънредно?

– Аз ще го свърша – обади се Дев, преди някой друг да е успял да заговори. – Добре ще ми дойдат допълнителни пари. Току-що научих, че жена ми пак е бременна – поясни и от колегите му заваляха поздравления.

– Ами чудесно – каза Страйк. – Имаш адреса му. Трябва ни нещо, дето ще помрачи рицарския му образ в очите на ученичката. И така, минаваме към Шавливи пръсти. Очакваме го да се върне от Малдивите утре по обед, така че ще е бизнес както обичайно от кацането му на Хийтроу в дванайсет и четиресет. Имам среща с онзи с рошавата коса и проблема с патента в понеделник. Ще ви съобщя как е минало. Някой да има проблем с графика за остатъка от месеца? Пат вече изготвя мартенския график, така че уговорете датите с нея, ако искате...

– Дали някой може да се смени с мен тази неделя? – обади се Робин. – Би трябвало да следя Шавливи пръсти. Не бих молила, но има оглед на апартамент, който държа да видя. Показват го само в неделя.

– Няма проблем – увери я Страйк. – Аз ще ти поема задачата, ако ти поемеш моята в понеделник.

Смяната бе уговорена и преминаха към общи разговори, а Робин се зае да пише имейл, за да го прати по телефона си на своя брокер по недвижими имоти. Докато пишеше, по екрана ѝ се плъзна известие от новините на Би Би Си. Нещо за идентифицирани жертви, пронизани с хладно оръжие. Тя го махна от екрана. В Лондон се извършваха толкова престъпления с нож, че човек не можеше да насмогне да ги следи. Двайсетсантиметровият белег на ръката на Робин под лакътя, все още издут, леко розов и лъскав, бе спомен от едно такова нападение.

Останалите от екипа прибираха столовете по обичайните им места. Дъждът продължаваше да бие в прозорците. Когато Робин натисна „изпращане“ на имейла си, на екрана се появи второ съобщение на Би Би Си. Ледуел и Блей открити в гробището Хайгейт.

Робин остана взряна в екрана за няколко секунди, после чукна с пръст по известието. Някой ѝ каза довиждане, но тя не отговори, защото чакаше да се зареди репортажът. Стъклената врата на офиса се отвори и се затвори. Мидж и Баркли си бяха тръгнали, заприказвани един с друг, а стъпките им отшумяха надолу по металното стълбище.

Жертвите на нападение с нож в „Хайгейт“ са създатели на култова анимация

Двете жертви на намушкване с нож снощи на гробището Хайгейт са назовани от Скотланд Ярд като Еди Ледуел, 30-годишна, и Джош Блей, 25-годишен. Те са съавтори на хитовата анимация по Нетфликс Мастиленочерно сърце, чието действие се развива на същото лондонско гробище.

Тялото на Ледуел е открито от гробар. Блей е оцелял след нападението и е откаран в болницата „Уитингтън“, където остава в критично състояние.

Полицията е отправила апел към граждани, които са забелязали някого с необичайно поведение в близост с гробището между 16 и 18 часа на 12 февруари, да се обадят на горещата линия (номерът е посочен по-долу). Не е оповестено описание на нападателя.

Ледуел и Блей създават изненадващия хит, след като се запознават в института по изкуства Норт Гроув...

През силното бумтене на кръвта в ушите ѝ Робин осъзна, че някой ѝ говореше. Вдигна поглед.

– Какво се е случило? – попита остро Страйк, защото всичката кръв се бе оттекла от лицето на Робин.

– Онова момиче... жена... която искаше да разследваме тормозителя ѝ в интернет... Убита е.

11

Чатове между осемте модератори в Играта на Дрек

<Модераторски канал>

<13 февруари 2015 г. 17: 34>

>

Червей28: Хартела ?

Червей28: Виждам , че си тук.

Червей28: Ехо ?

Червей28: Няма ли някой да пише

Червей28: Моля

>

>

<Морхаус се присъедиява към канала>

>

>

>

>

>

Червей28: Морхаус , слава богу . Видя ли ?

Морхаус: Да.

Червей28: Не мога ...

>

>

Червей28: няма как да е вярно .

Червей28: боже не мога да спра да плача

Червей28: няма как да е вярно .

Морхаус: Мисля, че няма как да не е, Червей.

<Отворен е нов частен канал>

<13 февруари 2015 г. 17: 35 ч.>

<Морхаус кани Хартиенобяла>

>

Морхаус: Хартиенобяла?

>

>

>

>

Морхаус: Не биха съобщили имената, ако не бяха сигурни.

Червей28: О боже .

>

<Духче1 се присъединява към канала>

>

Духче1: Чухте ли?

Червей28: Да

Духче1: Някой знае ли нещо?

Морхаус: Не.

Духче1: Не мога да спра да треперя.

>

>

>

>

>

>

>

Червей28: Аз не мога да спра да плача .

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

<Хартиенобяла се присъединява към канала>

Хартиенобяла: Здравей, Маус, прощавай, в автобуса съм. Ще бъда у дома след 20 минути.

Морхаус: Седнала ли си?

Хартиенобяла: Ами да, нали съм в автобуса!

<Отворен е нов частен канал>

<13 февруари 2015 г. 17: 36 ч.>

<Вайлпекора кани ЛордДрек>

Вайлпекора: Там ли си, Ч?

>

<ЛордДрек се присъединява към канала>

ЛордДрек: Мамка мууууу!

Вайлпекора: Хахахахахаха

>

ЛордДрек: МАМКА МУУУУ!

Вайлпекора: Направо не е за вярване.

>

>

>

>

Духче1: Мислите ли, че Блей го е направил?

Червей28: Какво ? ?

>

Духче1: Дали не я е намушкал, а после и себе си?

Червей28: Как ти хрум­на да го кежаш ?

Духче1: Погледни в Туитър. Там казват, че това се е случило.

>

<Вайлпекора се присъединява към канала>

<ЛордДрек се присъединява към канала>

>

ЛордДрек: Чухте ли всички?

Червей28: Д а .

Духче1: Да.

ЛордДрек: Мамка му. Това си е шибана трагедия.

>

>

>

>

>

>

>

Вайлпекора: Аз знам на кого да заложа.

Духче1: ?

ЛордДрек: К** Н****

Вайлпекора: Именно. Проклета побъркана кучка.

>

Морхаус: Не си ли видяла новините?

Хартиенобяла: Какви новини.

Морхаус: Ледуел е убита.

>

>

>

>

Хартиенобяла: Какво?

>

Морхаус: Вчера е намушкана в гробището Х. Блей също. Той е в критично състояние в болница.

>

>

>

>

>

>

Хартиенобяла: Морхаус, ако това е шега, не е смешна.

Морхаус: Мислиш, че бих се шегувал за нещо такова?

>

>

>

>

>

Морхаус: Там ли си още?

Хартиенобяла: Да. Току-що го гугълнах .

ЛордДрек: Изтрий това и да излизаме оттук. Да идем в модераторския канал да видим как го приемат.

>

>

<ЛордДрек напуска канала>

<Вайлпекора напуска канала>

<Частният канал е затворен>

>

>

>

>

>

ЛордДрек: Винаги съм я смятал за бъдеща Джоди Ариас.1

>

<Аномия се присъедиява към канала>

>

>

>

Аномия: Мамка му. Видяхте ли всички новините?

>

Червей28: Да .

>

<Хартела се присъедиява към канала>

>

>

>

Аномия: По дяволите.

>

>

Аномия: Онемяхте ли всички, или какво?

Духче1: Не, просто сме в шок.

>

>

Червей28: Не мога да спра да плача .

>

>

Хартиенобяла: Мисля, че ще повърна.

>

Морхаус: Знам какво ти е. Какво са правили заедно на гробището, по дяволите?

Морхаус: Бях чул, че дори не си говорят.

>

>

Хартиенобяла: Кой ти го каза?

>

Морхаус: Аномия.

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Хартиенобяла: Маус, трябва да ти кажа нещо.

Морхаус: ?

<Отворен е нов частен канал>

<13 февруари 2015 г. 17: 47 ч.>

<Хартела кани ЛордДрек и Вайлпекора>

>

>

Хартела: Дрек, говори с мен.

>

>

>

>

>

>

Хартелаф: Вайл, тук ли си?

>

>

>

>

<ЛордДрек се присъединява към канала>

>

<Вайлпекора се присъединява към канала>

>

>

Червей28: Хората в Туитър твърдят , че вината е на фендъма.

>

>

Духче1: Как така?

Червей28: Предполагат , че може да го е извръшил фен .

>

>

>

>

>

>

>

Духче1: Може да е случайно престъпление.

Духче1: Може да е извършено за обир

Духче1: или от някой душевноболен.

>

Червей28: Как можа да го кажеш ?

Червей28: Мислиш , че мога да убия някго ло ?

Духче1: Червей, нямах предвид някой депресиран.

>

>

>

<Червей28 напуска канала>

>

Хартиенобяла: ЛордДрек и Вайлпекора мислеха, че Ледуел е Аномия.

Морхаус: Какво говориш, по дяволите?

Хартиенобяла: Съставиха цяло досие като доказателство.

Морхаус: Кога е било това?

Хартиенобяла: Преди две седмици.

>

Хартиенобяла: Аз никога не го повярвах, но някои от другите се хванаха.

>

Хартиенобяла: Хартела се писа доброволка да отнесе досието на Блей.

Хартиенобяла: Блей му е повярвал и ето защо се е срещнал с Ледуел, да ѝ каже как знае, че тя е Аномия.

>

Морхаус: Защо не ми каза?

>

Хартиенобяла: Изрично ми казаха да не ти казвам, защото и ти си замесен.

Морхаус: Току-що каза, че не си повярвала.

ЛордДрек: Как я караш, скъпа?

Хартела: Знаете ли какво стана?

ЛордДрек: Да.

Вайлпекора: Ужасна история.

>

>

Хартела: Много ме е страх.

ЛордДрек: ?

Хартела: В Туитър казват, че Блей го е направил.

>

Вайлпекора: Ако е той, престарал се е.

ЛордДрек: В новините казаха, че бил в критично състояние.

>

Хартела: Аз го убедих да се срещне с нея.

ЛордДрек: Е, и?

Хартела: Знаех, че ще се срещнат на гробището.

Хартела: Той ми го написа в съобщението си.

>

Хартела: Ще го има в телефона му.

ЛордДрек: И какво? Нямаш ли алиби?

Хартела: Защо говориш така?

>

Духче1: По дяволите.

>

>

>

>

>

>

Аномия: хахаха

>

>

Аномия: В момента имаме огромен брой участници.

Духче1: Ти сериозно ли?

Духче1: Нима днес те е грижа за бройката?

Аномия: Посочвам факт, нищо повече.

<Духче1 напуска канала>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Аномия: Хартела, защо не говориш?

>

>

Хартиенобяла: Не знаех какво да мисля.

Хартиенобяла: Иска ми се да ти бях казала. Съжалявам, но досието беше наистина убедително, а също Дрек и Вайл.

>

>

>

>

>

Хартиенобяла: Съжалявам, но все пак не знам кой си ти, нали?

>

>

Хартиенобяла: Не искаш дори снимка да ми пратиш.

Хартиенобяла: Морхаус, говори с мен.

>

Морхаус: Можех да те уверя, че той не е Ледуел.

>

Хартиенобяла: Каза ми, че никога не си срещал Аномия лице в лице.

>

Морхаус: Не ми е нужно да го срещам в лице в лице. Знам точно кой е, винаги съм знаел. Контактували сме във ФейсТайм.>

>

Хартела: Защо ми е на мен те да са мъртви?

>

>

ЛордДрек: Не съм казал, че ги искаш мъртви. Опитвах се да те успокоя.

Хартела: Бях у сестра ми.

ЛордДрек: Ами тогава няма за какво да се тревожиш.

Хартела: Няма.

Хартела: Знам.

>

Хартела: Аномия е на модераторския канал.

ЛордДрек: Да, виждам.

Вайлпекора: Мамка му.

>

ЛордДрек: Наистина вярвахме, че той е Ледуел.

ЛордДрек: Кълна се, така си мислехме.

Хартела: Дали да не ида да обясня в полицията защо са щели да се срещнат?

>

ЛордДрек: Ти си решаваш.

Вайлпекора: По-добре първа да идеш при тях, преди те да са те открили.

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Хартела: Прощавай, Аномия, още се опитвам да осмисля това.

Хартела: Чувствам се съсипана.

Хартела: Не мога да съм тук сега, съжалявам.

<Хартела напуска канала>

>

ЛордДрек: По дяволите, това е ужасна новина.

Вайлпекора: Самата истина.

>

>

>

ЛордДрек: Виждам огромен брой играчи в момента.

>

Хартиенобяла: Побърквам се от страх.

>

Морхаус: Защо?

Хартиенобяла: Досетих се къде ще се срещнат Ледуел и Блей. Казах на другите, че е очевидно.

Морхаус: Е, и?

Хартиенобяла: Хартела си помисли, че ще цъфна там, за да искам автограф.

>

>

Хартиенобяла: Морхаус, знам, че си сърдит, но говори с мен.

>

Морхаус: Тревожиш се, че ще бъдеш заподозряна ли?

>

>

>

>

Хартиенобяла: Ще ми се да не бях казвала, че се сещам къде ще се срещнат.

Хартиенобяла: Просто си помислих, че е очевидно.

Морхаус: Но ти живееш на близо шестстотин километра от гробището Хайгейт.

>

>

ЛордДрек: Да, след като фигурираш в телефона му и той ти е казал, че срещата ще е на гробището, ченгетата ще искат да говорят с теб.

>

Хартела: Да. Трябва да помисля как да постъпя.

>

>

ЛордДрек: Разбрано. Да се пазиш ххх

>

Хартела: ххх

>

<Хартела напуска канала>

>

Вайлпекора: хахаха

ЛордДрек: Абсолютна тъпанарка.

ЛордДрек: модераторският канал, да идем да разлаем кучетата още малко

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

Аномия: Така е, да.

>

>

Вайлпекора: Логично. В такъв момент се търси близост.

>

>

>

Аномия: Харти292 пак е тук. Мислех, че този боклук е с перманентен бан.

ЛордДрек: Ей сега ще го изритам.

>

Вайлпекора: Каква е твоята теория, Хартиенобяла?

>

>

>

Вайлпекора: Да не би с Морхаус да се утешавате взаимно на друг канал?

>

>

>

>

ЛордДрек: Мамка му, пръскаме се по шевовете.

Вайлпекора: Това ще е най-силната ни вечер, ако продължаваме така.

Хартиенобяла: Откъде знаеш къде живея?

>

Морхаус: Не знам, просто стандартен израз.

>

>

>

>

Хартиенобяла: 600 километра не са стандартен израз.

>

Морхаус: Просто исках да кажа, че изглежда, не познаваш Лондон, затова допуснах, че не живееш тук.

>

>

>

Хартиенобяла: И случайно избра 600 кило­метра.

Хартиенобяла: Никога не сме говорили за Лондон.

Морхаус: Каза ми, че никога не си била на гробището.

>

>

>

Хартиенобяла: Не съм, но бас държа, че и много лондончани не са били. Ти знаеш коя съм.

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

ЛордДрек: Залагам 500 лири, че в момента Хартиенобяла снася на Морхаус за досието.

Вайлпекора: хахаха

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

<Хартиенобяла напуска канала>

>

ЛордДрек: Драго ми беше да си поприказваме, Хартиенобяла

>

>

>

<Морхаус се присъедиява към канала>

>

>

>

>

>

Морхаус: Аномия, редно е да затворим играта за няколко дни.

Морхаус: В знак на почит.

Аномия: Как ли не.

Аномия: Точно сега е моментът да покажем на всички, че фендъмът си искат Играта на Дрек.

>

Аномия: Демонстрация на сила.

Морхаус: Какво не ти е наред на теб?

>

>

>

>

>

>

>

Морхаус: Не, не знам. Откъде бих могъл?

Хартиенобяла: Изпратих ти снимки.

Морхаус: Да, но това не значи, че знам коя си.

Хартиенобяла: Значи за теб е оправдано да ми устройваш кибер-следене, а на мен не ми е позволено дори да видя как изглеждаш?

Морхаус: Не ти устройвам киберследене.

Хартиенобяла: Не ти вярвам.

<Хартиенобяла напуска канала>

<Морхаус напуска канала>

<Частният канал е

затворен>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

ЛордДрек: Иди виж какво става в Кръга на Ливан.

Вайлпекора: Защо?

ЛордДрек: Просто надникни, направо е смехотворно.

>

Морхаус: Ледуел е мъртва, а Блей е с опасност за живота.

Морхаус: Изглеждаме като скапаняци, като игнорираме случилото се и държим играта отворена.

Аномия: Ако тя някога беше участвала в играта или я бе одобрила, щях да я затворя за два-три дни.

Аномия: Но тя я мразеше, така че оставаме отворени.

ЛордДрек: Да, феновете се утешават взаимно тук, Морхаус.

Хартела: Така е, стичат се тук се да скърбят заедно.

Морхаус: Нима?

Морхаус: Погледнете Кръга на Ливан.

ЛордДрек: Защо, какво става?

Морхаус: Устроили са шибано парти.

Морхаус: Празнуват, че тя е мъртва.

Вайлпекора: Не ми се вярва да е така, стига

Морхаус: Точно това правят.

Морхаус: А и вие тримата не ми приличате на много тъжни.

>

>

>

>

>

Вайлпекора: Хахахаха

ЛордДрек: Страхотно, а?

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

<Морхаус напуска канала>

>

>

>

Аномия: Върви да се шибаш, малко кафяво джудже.

ЛордДрек: голям смях

Вайлпекора: голям смях

>

Аномия: Е, кой от вас наръга Ледуел и кой Блей?

>

Вайлпекора: Мислехме, че ти си ги очистил двамата.

Аномия: Направих го. Просто ви пробвах. ;)

>

>

>

Вайлпекора: Хахаха, Морхаус забеляза

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

>

ЛордДрек: Чакай, да не би Морхаус…

Вайлпекора: Така ми звучи.

ЛордДрек: Струва си да се знае.

Вайлпекора: Искаш ли да се присъединиш към партито?

ЛордДрек: Не.

ЛордДрек: Трябва да говорим с момчетата.

Вайлпекора: Избихме рибата, йе!

ЛордДрек: СПЕЧЕЛИХМЕ ШИБАНАТА ИГРА!!!

12

Съвещанието на екипа бе приключило преди повече от час. Над Денмарк Стрийт продължаваше да се излива дъжд. Небето, виждащо се през прозорците на офиса, бе мрачно и буреносно и отраженията в стъклата на Страйк и Робин – единствените двама, останали в агенцията – бяха някак призрачни.

Пат се бе позабавила след обичайния край на работното ѝ време и не защото гореше от желание да се види с полицая от отдел разследване на убийства, който бе казал на Робин, че ще бъде там скоро, а защото намираше, че Страйк не проявява достатъчно съпричастност към съдружничката си.

– Още ми се вижда не на себе си – каза Пат на Страйк, когато той излезе от вътрешния кабинет, където Робин го чу да отменя по телефона планове за вечеря незнайно с кого. – Трябва да пийне бренди. Ще ида да купя една бутилка.

– Не искам да се срещам с полицията воняща на алкохол, Пат – възрази Робин, преди Страйк да е успял да отговори. – А изглеждам ужасно заради светлината тук. Добре съм. Отивай си у дома и прекарай чудесен уикенд.

Така че Пат си взе чадъра и ръчната чанта от закачалката до стъклената врата и след последен скептичен поглед към Робин си тръгна.

– Какво ѝ е на светлината тук? – попита Страйк, след като вратата се затвори.

– Кара всички да изглеждат анемични – отвърна Робин. – И не беше нужно да отменяш плановете си за вечеря. Мога и сама да се срещна с полицията.

– Предпочитам да остана – заяви Страйк. – Искаш ли още чай?

– Би било чудесно – кимна Робин. – Благодаря.

Беше доволна, че той не си тръгна. Чувстваше се по-разтърсена, отколкото искаше да признае. Беше ѝ нужно да върши нещо, тъй че сгъна пластмасовия стол, на който бе седяла по време на съвещанието, прибра го на мястото му и се настани на въртящия се стол зад бюрото на Пат, който бе далеч по-удобен.

– Сложил съм захар – съобщи Страйк, като постави чашата пред Робин.

– Ама добре съм, за бога – възкликна Робин вече леко подразнена. – Ако припадах всеки път, щом някой бъде наръган в Лондон, щях да прекарам половината си живот в безсъзнание.

Страйк седна на канапето, тапицирано с изкуствена кожа, и той с чаша чай в ръка, и каза:

– Убийството на Ледуел няма нищо общо с това, че си отказала да поемеш случая ѝ. Ясно ти е, нали?

– Да – отговори Робин, като отпи чай, за да не среща погледа му. – Очевидно ми е ясно.

– Не можехме да вземем този случай с предимство пред толкова чакащи клиенти.

– Знам.

– А дори да е намушкана от същия онзи трол, когото тя се е опитвала да изобличи – настойчиво продължи Страйк, – което според мен е твърде невероятно... така де, дори онзи трол да е убиецът, никога не бихме успели да го разкрием за това кратко време.

– Знам – повтори Робин, – но... но Еди Ледуел можеше да се чувства по-спокойна в последните седмици от живота си, ако знаеше, че е предприела нещо по въпроса... О, по дяволите – изруга сърдито и се извърна от Страйк, за да избърше очи с ръкава си.

В съзнанието ѝ изникна ярък образ на Еди Ледуел: размазаната очна линия, татуираната ръка с изгризани нокти, стиснала здраво изцапаната ѝ с мастило скъпа чанта в скута. Дъждът барабанеше по прозорците. На Робин много ѝ се искаше полицаят да побърза. Нямаше търпение да узнае какво точно се е случило.

Раздаде се жужене от звънеца. Робин скочи, но Страйк вече се бе надигнал от канапето. Натисна бутона на интеркома и се чу глас:

– Разследващ детектив Райън Мърфи. Идвам при Робин Елакот.

– Чудесно, качвайте се – каза Страйк и натисна бутона да отвори вратата от улицата.

Страйк излезе на площадката и погледна към металното стълбище надолу. Двама души се качваха към офиса им. Единият беше висок мъж, другата – дребна жена с гарвановочерна коса. И двамата бяха в цивилни дрехи.

– Райън Мърфи – представи се белият полицай, приятен на вид мъж с къдрава светлокестенява коса.

– Корморан Страйк – каза детективът и двамата се ръкуваха.

– Това е Анджела Даруиш.

Чернокосата жена кимна безмълвно на Страйк и влязоха в офиса, където Робин стоеше права зад бюрото на Пат, готова да се здрависа с тях. Страйк отново извади от шкафа сгъваемите пластмасови столове. След като всички се настаниха и на предложението за кафе или чай бе отказано, Райън Мърфи помоли Робин да им разкаже с подробности какво точно се бе случило между нея и Еди Ледуел, когато аниматорката бе дошла в агенцията.

Страйк изслуша мълчаливо разказа на Робин, докато пиеше чая си. Изпита известна гордост заради нейната наблюдателност и за методичното описание на срещата си с вече мъртвата жена. Мърфи си водеше бележки и от време на време задаваше въпрос. Даруиш, която Страйк прецени като над четиресетгодишна, наб­людаваше Робин леко намръщено.

– Как се пише „Аномия“? – попита Мърфи първия път, когато Робин спомена името. Тя му го каза по букви.

– Това дали е игра на думи с „анонимен“, или...?

Страйк, който не бе чувал до този момент името на преследвача на Ледуел в интернет, отвори уста да каже нещо, но Даруиш го изпревари.

– Аномия – изрече тя с ясен глас – означава липса на обичайните етични и социални стандарти.

– Наистина ли? – учуди се Мърфи. – Не бях го чувал. Продължавайте – добави към Робин. – Казахте, че носела със себе си папка. Какво имаше в нея?

– Принтирани копия на постовете на Аномия с нейни бележки към тях. Не я прегледах цялата – отвърна Робин. – Тя всъщност я остави по погрешка.

– И още ли е у вас?

– Не – отвърна Робин. – Помолих секретарката ни да ѝ я върне чрез агента ѝ. Мога да попитам Пат дали го е направила.

– Аз ще я попитам – предложи Страйк и отново влезе във вът­решния офис, за да не прекъсва интервюто, като затвори зад себе си разделящата врата.

– И така, този Аномия – подхвана Мърфи – е знаел много лични неща за нея?

– Да – потвърди Робин. – Прехвърлих набързо съдържанието на папката, преди да я дам на Пат да я прати обратно. Той знаеше, че роднина ѝ е дал пари, че е правила опит за самоубийство и къде е била хоспитализирана.

Когато Робин изрече думата „самоубийство“, видя как очите на Даруиш за кратко се стрелнаха към Мърфи. Неговият немигащ поглед остана вперен в Робин, която продължи да говори.

– Аномия също бе наясно кое е момичето, вдъхновило един от образите в анимацията. Именно това караше Еди да мисли, че знае кой е Аномия в действителност.

– И кой мислеше тя, че е?

– Човек на име Себ Монтгомъри.

Когато Робин назова името, стори ѝ се, че забелязва почти недоловимо отпускане на рамене и свиване на устни. Изпита странното усещане, че е разочаровала Мърфи и Даруиш.

– Тя съобщи ли ви подробности за този Монтгомъри? – попита Мърфи.

– Да, той е аниматор или художник, който е помагал на нея и Блей, когато започнали да работят над Мастиленочерно сърце – отговори Робин. – Май каза, че Монтгомъри и Блей са учили в един и същ художествен институт. След като направили няколко епизода, той вече не им бил нужен и тя спомена, че му станало неприятно, задето го отпращат тъкмо когато анимацията вече привличала голям брой зрители.

Вратата се отвори и Страйк се върна.

– Права беше – обърна се той към Робин, а по прозорците продължаваха да текат дъждовни струи. – Пат е изпратила папката на агента на Ледуел. Името му е Алан Йеоман. Ръководи агенция за таланти в Уест Енд: AYCA.

– Чудесно, благодаря – каза Мърфи и си записа още нещо, докато Страйк с пъшкане се отпусна на канапето.

– Ледуел не спомена ли друг, когото да подозира, че може да е Аномия? – попита Мърфи.

– Не – отвърна Робин. – Само Монтгомъри.

– Как ви се стори психическото ѝ състояние, когато се срещнахте?

– Беше пренапрегната – отвърна Робин. – Външността ѝ беше запусната. Изгризани нокти, смачкани дрехи, изтъркани токове на ботите...

– Забелязали сте изтърканите токове на ботите ѝ? – попита Мърфи. Горната му устна беше по-плътна от долната, което придаваше миловидност на иначе ъгловатото му лице. Имаше лешникови очи, но далеч не тъй запомнящи се като кехлибарените на Еди Ледуел.

– Да. Тя беше... съчетание от контрасти. Чантата и палтото ѝ бяха много скъпи, но цялата бе раздърпана и неспретната. На шията ѝ имаше синина като следи от пръсти.

– Синина на шията?

– Да. – Отначало го помислих за нечистотия, но като го видях по-отблизо, ми стана ясно какво е. Попитах я какво ѝ се е случило, а тя каза, че се блъснала в нещо, че била непохватна. Само че със сигурност бяха следи от пръсти. Видях отпечатъка от палец. Тя спомена за приятел, но не каза името му. Останах с впечатление, че живеят заедно.

– Да, така е било – кимна Мърфи. – Той е учител. Тя показа ли ви някак, че се опитва да се освободи от тази връзка? Да е споменала за домашно насилие?

– Не – отвърна Робин. – Беше напълно фокусирана върху онова, което ѝ причиняваше Аномия, и върху факта, че Блей си мис­лел как тя стои зад всичко това, макар да не бих се изненадала, ако е имала и други лични неприятности. Изглеждаше... Нека го кажа така: ако бях видяла по новините, че сама е посегнала на себе си, не бих се смаяла толкова, колкото от убийството. Смъртта ѝ определено е била причинена от друг човек, нали?

– Да – отговори Мърфи.

– Раните на Блей също ли са от друг? – попита Страйк.

– Да, но... сигурен съм, че разбирате...

– Естествено – вдигна извинително длан Страйк. Струвало си бе да се пробва.

– Знаете ли кое е накарало Блей да вярва, че тя е Аномия? – попита Мърфи.

– Доколкото помня... – Робин се втренчи надолу в бюрото в опит да си възстанови точните думи на Ледуел, – казал, че е чул нещо, но не пожелал да ѝ каже от кого. Говорили няколко пъти по телефона, като той повтарял обвиненията, а тя ги отричала. Но при последния им разговор ѝ заявил, че има досие, което доказвало, че тя е Аномия.

– Досие в буквалния смисъл? – поиска да уточни Мърфи. – Реална папка?

– Не знам със сигурност, но тя така мислеше – отвърна Робин. – Попитала го какво има в него, но той не пожелал да ѝ каже.

– Е, добре, това си заслужава да се проучи – отсече Мърфи и погледна към Даруиш, която кимна, – досието и въпросният Аномия. Ще говорим и със Себ Монтгомъри. Надали имате представа къде работи в момента? – попита той Робин.

– Не, съжалявам – поклати глава тя. – Тъй като не можехме да поемем случая, не попитах за неговите данни.

– Няма проблем. Едва ли ще е много трудно да го открием, ако им е помагал за онази анимация.

Даруиш, която не бе проговаряла, откакто даде дефиницията за „Аномия“, се прокашля.

– Само още нещо – обърна се тя към Робин и за пръв път щракна химикалката си и отвори бележник. – Случайно Ледуел да е споменала дали този Аномия я е нападал заради политическите ѝ убеждения?

– Не – отговори Робин, – изобщо не е отваряла дума за политика. Нападките бяха все лични, той твърди, че е работила като проститутка, пуска снимка от жилището ѝ. Също така споделя действителна лична информация за нея, с която разполага.

Даруиш си записа нещо набързо, после вдигна поглед и попита:

– Сигурна ли сте, че не спомена друг като вероятен извършител?

– Съвсем уверена съм, че не – отвърна Робин.

– Не спомена ли актьора, който е озвучавал нейния герой Дрек?

– Не – смръщи вежди Робин. – Но наистина каза нещо за този образ. Искало ѝ се да не го били създавали. Освен ако не е по причина, че в анимацията Дрек е този, който каза другите герои да играят играта. Може би е имала предвид, че ако не го е имало Дрек, Аномия никога не би създал играта.

– Гледали сте анимацията, така ли? – попита Мърфи.

– Само малка част от нея – отвърна Робин. – Някак е...

– Откачена?

Робин се насили да се усмихне и кимна.

– Мъничко. Да.

Даруиш, която бе нахвърляла още една кратка бележка, сега затвори бележника си и отправи красноречив поглед към детектив Мърфи в смисъл „Вече имам всичко, което ми е нужно“.

– Е, много бяхте отзивчива, госпожице Елакот – каза Мърфи и двамата с Даруиш се изправиха. – Ще ви дам директния си номер, в случай че си припомните още нещо.

Той ѝ подаде визитката си. Усети дланта му голяма, топла и суха, когато стисна нейната. Беше висок колкото Страйк, но доста по-слаб.

Страйк изпрати посетителите навън. Робин тъкмо прибираше визитката на Мърфи в портфейла си, когато съдружникът ѝ се върна.

– Добре ли си? – попита я и затвори стъклената врата, така че спря шума от стъпките надолу по стълбите.

– Съвсем добре съм – отвърна Робин, както ѝ се стори за стотен път. Отнесе остатъците от сладкия си чай до мивката и изми чашата.

– От цялата работа изникна нещо – каза Страйк, когато звукът от затръшнатата врата към улицата отекна по стълбите.

Робин се обърна да го погледне. Страйк тъкмо бе свалил палтото си от закачалката. Дъждът навън продължаваше да вали с всичка сила.

– Какво имаш предвид? – попита го Робин.

– Онзи въпрос за политиката.

– Ами... предполагам, че хората постоянно спорят за политика по Туитър.

– Да – каза Страйк. Държеше мобилния телефон в дясната си ръка. – Но докато Мърфи те питаше за мнението ти относно анимацията, издирих актьора, който озвучава Дрек.

– И?

– Уволнен е заради приеманата му от мнозина като ултрадясна позиция. Твърдял, че просто вкарва сатиричен дух, но Ледуел и Блей не искали да си имат работа с нищо такова и го отпратили.

– О – промълви Робин.

Страйк почеса брадичката си, вперил поглед към стъклената врата.

– Не знам дали забеляза, но така и не ни казаха с какво се занимава Анджела Даруиш. Тя не остави визитка.

– Предположих, че и тя е от отдела, разследващ убийства.

– Може би.

– Откъде другаде може да е?

– Чудех се – бавно изрече Страйк – дали не е от някакво антитерористично звено... може би MI5.

Робин остана втренчена в Страйк, докато осъзна, че от чашата, която още държеше, по краката ѝ капеше топла вода. Остави я да се суши.

– MI5?

– Просто предположение.

– Що за терорист би преследвал двама аниматори...?

Млъкна рязко, когато Страйк повдигна вежди насреща ѝ. Глухо ехо от куршуми в парижко издателство сякаш изпълни пространството помежду им.

– Но това с „Шарли Ебдо“ беше съвсем различно. Мастиленочерно сърце не е политическа анимация, няма нищо за религия...

– Така е – каза Страйк. – Сигурно си права. Готова ли си да тръгваш? Ще те изпратя, отивам да си взема храна за вкъщи.

Ако умът на Робин не бе ангажиран с въпроса защо убийството на двама аниматори може да е от евентуален интерес за MI5, би могла да се запита защо Страйк отиваше към Чайнатаун, понесъл малък сак със себе си, но бе толкова вглъбена в мислите си, че лъжата му остана неразобличена.

13

Мадлин и синът ѝ Хенри обитаваха къща, преустроена от някогашна конюшня, на Екълстън Скуеър в Пимлико. Бащата на Хен­ри живееше през три улици с жена си и трите им деца. Той и Мадлин преднамерено бяха избрали да се настанят в един и същ район, та синът им лесно да се придвижва между двете къщи. Хенри, както изглеждаше, бе в добри отношения с мащехата си и с другите деца на баща си. Страйк, отраснал сред несигурност и хаос, намираше това твърде зряло и цивилизовано.

Той извървя краткото разстояние от метростанцията при гара Виктория с вдигната яка на палтото, за да се запази от неспиращия дъжд, и в същото време пушеше, докато още имаше възможност, тъй като Мадлин беше непушачка и желаеше да запази безукорната си къща чиста от тютюнев дим. Тънката пренастройка, която му се налагаше, когато направо от работа отиваше на среща с Мадлин, тази вечер му се удаде по-трудно от обикновено. Една от причините да не протестира срещу вечните закъснения на Мадлин беше, че те му даваха допълнително време да призове енергията, нужна му да посрещне приповдигнатото ѝ поведение в началото на срещата. Ала тази вечер мислите му оставаха при Робин и невероятно живия образ, който тя описа за полицията на вече мъртвата аниматорка с нейната насинена шия и износени боти. Ако трябваше да е откровен пред себе си, би предпочел да остане в офиса и да разсъждава с Робин над нападението с нож, докато похапват китайска храна за вкъщи, отколкото да отива в дома на Мадлин.

И значи бе по-добре да не е откровен пред себе си.

Утре бе празникът на Свети Валентин. Страйк бе уредил на Мадлин сутринта да бъде доставен разкошен букет от орхидеи, а в сака си носеше картичка за нея. Такива жестове се правеха към жена, с която спиш, ако искаш да продължиш да спиш с нея, а Страйк искаше да продължи да спи с Мадлин по очевидни причини и по други, които нямаше желание да признава.

Бърз тропот на млади крака по стълбите последва позвъняването на Страйк на вратата и Хенри му отвори. Беше хубаво момче с червеникавозлатистата коса на Мадлин, която носеше толкова дълга, колкото му позволяваха в училището „Уестминстър“. Страйк си припомни себе си на възрастта на Хенри: срамотните гневни пъпки по още неокосмената брадичка, невъзможността да намери панталони едновременно достатъчно дълги и достатъчно тесни в талията (проблем, който отдавна бе изчезнал за Страйк), усещането за некоординираност и тромавост, пълния спектър от отчаяни и несбъднати желания, които частично успяваше да заглуши на боксовия ринг.

– Добър вечер – поздрави го Страйк.

– Здрасти – отвърна Хенри без усмивка и веднага се обърна кръгом да изтърчи горе. Страйк предположи, че му е било поръчано да отвори вратата, а не го е предприел по своя инициатива.

Детективът влезе вътре, изтри краката си, свали си палтото и го окачи до външната врата, после се качи по стълбите доста по-бавно от Хенри, като тежко се подпираше на перилото. Когато се озова в дневната с отворен план, завари Мадлин седнала на канапето с молив в ръка и глава, приведена над камъни за бижута, подредени върху голям бял лист хартия на ниската масичка. До нея имаше преполовена бутилка вино и пълна чаша.

– Прощавай, миличък, нали не възразяваш да довърша с това тук? – попита напрегнато Мадлин.

– Не, разбира се – отвърна Страйк и остави сака си на кожено кресло.

– Извинявай много – смръщи се тя към модела, над който работеше, – но ми хрумна идея и искам да я разработя, преди да съм я изгубила. Хенри ще ти даде питие. Хен, налей на Корморан питие. Хен! – ревна, тъй като Хенри току-що бе поставил слушалки на ушите си и седеше с гръб на бюрото в ъгъла пред голям компютър.

– Какво?

– Налей на Корморан питие!

Хенри в последния момент се въздържа да не метне слушалките на пода. Страйк би предложил сам да си сипе за пиене, но подозираше, че в очите на младежа това ще изглежда, че се чувства премного у дома си.

– Какво искаш? – попита той намусено детектива, като мина покрай него.

– Бира ме устройва чудесно.

Хенри тръгна към кухнята с надвиснала над очите му коса. Тъй като искаше да осигури спокойствие и пространство на Мадлин, Страйк последва сина ѝ.

Къщата бе предимно бяла: бели стени, бели тавани, бял килим в спалнята на Мадлин, голи дъсчени подове почти навсякъде и предимно сиви мебели. Мадлин бе казала на Страйк, че ѝ действа отморяващо, след като цял ден е пред искрящи многоцветни камъни в работилницата или се намира в еклектично обзаведения магазин на Бонд Стрийт, да прекарва вечерите си в спокойно монохромно пространство. Сподели, че извънградската ѝ къща била с повече вещи и цветове, трябвало да идат там някой уикенд и Страйк, настроен да даде шанс на отношенията им, се бе съгласил.

Хенри вече бе отворил огромния хладилник с фризер „Смег“, когато Страйк влезе в минималистичната кухня.

– Има „Хайнекен“ и „Перони“.

– „Хайнекен“, моля – отвърна Страйк. – Мога ли да те попитам нещо, Хенри?

– Какво? – В тона на Хенри звучеше подозрителност. Беше с цяла глава по-нисък от детектива и явно му бе неприятно, че трябва да гледа нагоре към него.

– Майка ти ми каза, че някога си гледал Мастиленочерно сърце.

– Да – все със същата подозрителност потвърди Хенри, докато търсеше из чекмеджетата отварачка.

– Аз никога не съм го гледал. За какво се разправя?

– Знам ли – с известно раздразнение вдигна рамене Хенри. – За случващото се в гробище по тъмно.

Отвори и затвори поредното чекмедже, после за известна изненада на Страйк предложи още информация.

– Анимацията се скапа. Беше по-забавна. Продадоха се.

– Кой?

– Хората, които са я направили.

– Двамата, които са били намушкани с нож вчера?

– Какво? – извъртя се Хенри към Страйк.

– Двамата създатели на анимацията са били намушкани с нож вчера следобед в гробището Хайгейт. От полицията току-що съобщиха имената им.

– Ледуел и Блей? – изрече Хенри. – Намушкани в гробището Хайгейт?

– Да – отвърна Страйк. – Тя е мъртва. Той е в критично състояние.

– Мамка му – изтърва Хенри, после побърза да каже: – Имах предвид...

– Не, мамка му си е съвсем уместно – каза Страйк.

Нещо близко до усмивка се мерна за кратко по лицето на Хен­ри. Намерил беше отварачка. Махна капачката и попита:

– Искаш ли чаша?

– Ще пия от бутилката – отвърна Страйк и Хенри му я подаде.

– Ти ли го разследваш? – попита Хенри, като погледна Страйк изкосо.

– Нападението с нож ли? Не.

– Кой мислят, че го е извършил?

– Според мен още не знаят. – Страйк пийна от бирата. – Има един герой Дрек в анимацията, нали?

– Да – отвърна Хенри. – Тъкмо оттам всичко тръгна надолу. Главно заради него гледах анимацията. Много беше забавен... Ама тя сериозно ли е умряла... Ледуел?

Страйк устоя на желанието да отговори: „Не сериозно, само мъничко“.

– Да, умряла е.

– Леле – промърмори Хенри. Изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото натъжен. Страйк помнеше какво е да си на шестнайсет: смъртта, освен ако не бе сполетяла най-близките ти, представляваше далечна и почти непонятна абстракция.

– Чух, че актьорът, който озвучавал Дрек, бил уволнен – подхвърли Страйк.

– Да – кимна Хенри. – След като разкараха Уоли, всичко се скапа. Стана твърде механично.

– Как е цялото име на Уоли?

– Уоли Кардю – отвърна Хенри и отново прозвуча подозрителност. – Защо?

– Знаеш ли дали е успял да си намери друга работа?

– Да, сега е в Ютюб.

– И с какво се занимава там?

– Прави разни игри и други от тоя сорт. – Тонът на Хенри беше сякаш възрастен обяснява на малко дете какво върши премиерът на страната.

– Ясно.

– Довечера е на линия – добави Хенри и погледна часовника на печката. – В единайсет.

Страйк погледна ръчния си часовник.

– Трябва ли да си абониран в Ютюб, за да гледаш?

– Не – отвърна Хенри отново смаян от подобно невежество.

– Е, благодаря за бирата. И за информацията.

– Моля – измърмори Хенри и се измъкна заднешком от кухнята.

Страйк остана там облегнат на плота с лице към хладилника. Пийна още бира, извади мобилния телефон от джоба си, отвори Ютюб и затърси Уоли Кардю.

Сега разбра презрението на Хенри към неведението му: бившият озвучаващ Дрек имаше над сто хиляди абонати за канала си в Ютюб. Докато пийваше „Хайнекен“, Страйк прегледа бавно архивираните предавания. На кадрите зад заглавията неизменно беше Кардю с някаква комична гримаса: стискаше глава с ръце в отчаяние, отворил бе уста в истеричен смях или крещеше тържествуващо с размахан юмрук.

Кардю много напомняше физически млад войник, когото Страйк бе разследвал, като работеше в Специални разследвания. Редник Дийн Шоу притежаваше същата комбинация от лененоруса коса, розово-бяла кожа и малки яркосини очи. Шоу отиде на военен съд за нещо, което той описваше като провалила се закачка – бе прострелян шестнайсетгодишен младеж. Печално си даде сметка, че вече е достигнал възраст, когато почти всеки му напомняше някогашен познат, и продължи да разглежда списъка от предавания на Кардю.

Прическата на ютюбъра варираше според годината, когато бе заснета съответната програма. Преди три години бе носил бялорусата си коса дълга до раменете, но сега беше много по-къса. Повечето от клиповете му бяха озаглавени „Шоуто на Уоли с Ем Джей“. Страйк предположи, че Ем Джей е кръглоликият, брадат и тъмнокож веселяк на снимките до Уоли – втора цигулка на звездата.

Страйк спря да превърта на шоу, озаглавено „Мастиленочерна пръдня“ от 2012 година, гледано деветдесет хиляди пъти. Стартира го. Появиха се дългокосият Уоли и Ем Джей с къса коса, седнали един до друг зад бюро на големи тапицирани кожени столове. Стената зад тях бе облепена с геймърски плакати.

– Здравейте всички – изрече Уоли с непогрешимия изговор на работническата класа от Лондон, твърде подобен на този на Мадлин. Държеше лист хартия, който приличаше на писмо върху бланка. – Нека ви осведомя какво ми пратиха моите бивши приятели. Май му казват уведомително писмо за уволнение.

– Да – кимна Ем Джей.

– Ем Джей се прави на голям разбирач по правните дела – заяви Уоли към камерата, а Ем Джей се разсмя.

– Чичо ми е адвокат, мой човек!

– Тъй ли? Моят е шибан гинеколог, но аз не си завирам пръс­тите по разни жени.

– Ама сериозно ли е гинеколог? – изкиска се Ем Джей.

– Не бе, тъпчо, майтапя се... Та така, в общи линии вече ми е забранено да използвам гласа на Дрек, както и „типичните му фрази“ и... – Той направи справка с писмото и прочете от него: – „всякаква интелектуална собственост на Еди Ледуел и Джошуа Блей, по-долу наричани създателите“. На ти тебе.

– Това е пълна тъпотия, мамка му – поклати глава Ем Джей.

– Хей – възкликна Уоли, като че внезапно му бе хрумнала мисъл. – Чичо ти дали би ме представлявал безплатно?

Ем Джей изглеждаше леко стъписан. Уоли се разсмя.

– Шегичка, мой човек, но... – отново погледна към камерата – явно вече няма да има Дрек от мен, нито „играй играта бе“!

– Внимавай! – предупреди го Ем Джей.

– Ама това е...

– Така е – кимна мрачно Ем Джей. – Пълна гадост.

– Кажи-речи аз създадох гласа, образа и всичко, но явно вече не може да подхвърляш шеги, да си ироничен, да подиграваш някого...

Камерата внезапно превключи на зум и лицето на Уоли се появи във възможно най-близък план.

– Ха да видим не можеш ли! – изрева Уоли с изкуствено подсилен глас, който да оставя ехо.

Когато камерата отново се превключи на общ план, двамата мъже бяха в средата на изцяло бяло пространство. Ем Джей се беше отпуснал на стола си и се правеше на полузаспал, нахлупил дълга тъмнокестенява перука и облечен в дънкова риза и разръфани джинси. Пушеше нещо, което приличаше на гигантска цигара с марихуана. Уоли носеше светлокестенява рошава перука, зле положено червило и очна линия, тениска с надпис „Мастиленочерна пръдня“ и дълга пола на цветя.

С изтънен глас и есекски изговор той каза:

– Ами да... лежахме в гробището... ти тъкмо ми беше пуснал ръка, нали, Джош?

– Да... – сънено измънка Ем Джей.

– И пушехме, нали?

– Да...

– И тогава цялата тази гениалност бликна от мозъка ми. Ето как създадохме „Мастиленочерна пръдня“. Защото, като пърдиш, то е сякаш вътрешното ти аз се мъчи да се изтръгне на свобода, така че това е метафора, красива и дълбока, нали така.

Уоли надигна единия си хълбок от стола и произведе шумна и май съвсем истинска пръдня. Ем Джей прихна не по сценарий, после продума със същия дрогиран глас:

– Метафора, да...

– Идеята за пръднята ми дойде от покойната ми майка... тя имаше голям проблем с газовете...

Ем Джей се разтресе от едва сдържан смях.

– А нас парите не ни вълнуват, нали така, Джош?

– Така...

– Ние сме два волни духа. Искаме целият свят да се радва на моята гениалност безплатно.

– Безплатно... да...

– Затова и ние на никого не плащаме, нали, Джош?

Ем Джей мълчаливо предложи на Уоли да си дръпне от джойн­та му.

– Не, Джоши, миличък, умът ми трябва да е бистър за преговорите с Нетфликс. Опа, аз това на глас ли го казах? Мамка му. Така де, благодаря на всички ви, хора. Благодаря ви, че продължавате да гледате „Мастиленочерна пръдня“.

Уоли отново пръдна.

– Оох, така е по-добре. Хайде, миличък. – Той се изправи и дръпна Ем Джей за яката на ризата. – Трябва да рисуваш Харти.

– Имам нужда да пийна нещо яко, Ед – простена Ем Джей. – Гроги съм.

– Тръгвай, мързеливецо, трябва да правим пари. Тоест, исках да кажа изкуство...

– Какво гледаш, по дяволите?

Страйк постави програмата на пауза и се обърна назад. Мадлин стоеше на прага на кухнята.

– Ютюбъри – отвърна Страйк.

Широко усмихната, Мадлин се приближи до него с боси крака, с бледосив кашмирен пуловер и джинси, обви ръце около врата му и го целуна по устата. Нейната имаше вкус на мерло.

– Прощавай, трябваше да пресъздам модела, докато още ми беше ясен в главата. Понякога ти хрумва идея и просто отлита нанякъде.

– Няма проблем. Тези рубини бяха доста едри.

– Стъкълца са. Не държа скъпоценни камъни вкъщи, би било истински кошмар със застраховката им. Понякога използвам фалшиви камъни, докато разработвам идеите си. Имам нужда от още едно питие – добави, пусна го и отиде до етажерката с вината да си вземе бутилка. – Денят ми беше кошмарен. Забравила бях, че се съгласих да дам интервю пред блогърка, занимаваща се с бижута, едва излязла от тийнейджърската възраст. Мразя да правя обобщения, но някои наистина са малки дрисли. Интересуваше я единствено дали са с етичен произход... ама къде се дяна шибаният тирбушон?... Само че нямаше как да кажа, че съм ходила в Колумбия да изкопая лично изумрудите и да подаря всяко второ късче на сираците. Правя всички усилия за етични доставки, но ако я беше чул...

Мадлин се бореше да отпуши бутилката. Страйк прибра мобилния си телефон в джоба и протегна ръце.

– Благодаря. Като отварях предишната, си счупих нокът. Та така, малката не спря да тръби за кървави диаманти...

Понесъл отворената нова бутилка вино и бирата си, Страйк последва Мадлин обратно към всекидневната с отворен план, от която Хенри бе изчезнал. Мадлин отново се настани на канапето, като не спираше да бъбри за нелегалното копане за злато в Латинска Америка и за усилията, които тя и колегите ѝ бижутери полагали да се уверят, че суровините им не са добити чрез експлоатация или по криминален път. Страйк напълни чашата ѝ и седна до нея. Имаше усещането, че Мадлин се оправдава пред невидим обвинител. Стомахът му се бунтуваше. Надявал се беше ако не на домашно приготвена храна, то поне Мадлин да предложи да си поръчат.

– Мамо – подвикна Хенри откъм стълбите. – Отивам у татко.

– Кога ще се върнеш?

Но Хенри вече бе изтичал долу. Чуха входната врата да се затръшва след него.

– Да не би да е бил груб с теб? – намръщи се Мадлин. – В лошо настроение е, защото лаптопът му е заразен с вируси. Затова използваше стационарния ми компютър.

– Не, беше дори много общителен – отвърна Страйк.

– Сериозно ли? Това е нещо ново. Ти много умело контактуваш с него впрочем. Джим напълно му объркваше главата.

Страйк се беше наслушал вече как бившият съпруг на Мадлин, актьорът, който я бе напуснал заради партньорката си във филм, излъгал доверието на Хенри. Все пак успя да поддържа изражение на интерес при изредените нови примери. Стомахът отново го присви. Когато Мадлин замълча, за да гаврътне половината си чаша вино на един дъх, той каза с надежда да насочи мислите ѝ към храна:

– Съжалявам, че не успях да дойда за уговорената вечеря...

– О, няма проблем, не мога да се оплаквам за служебните ти проблеми, след като и аз имам свои. Но пък...

Тя се намести по-близо до него на канапето и отново го прегърна през врата.

– ...сега можеш да ми се реваншираш.

Час по-късно Страйк лежеше гол в тъмното в изцяло бялата спалня на Мадлин, напълно удовлетворен в едно отношение, но недостатъчно, че да забрави глождещия го глад. Вероятно човек не можеше да се запази слаб и строен като Мадлин, без да се храни оскъдно, но диета с гладуване не беше в неговия стил, та дори да му се налагаше да свали килограми. Главата на Мадлин бе върху рамото му и косата ѝ го гъделичкаше по лицето. Едната ѝ ръка беше върху косматите му гърди.

– Боже, колко беше хубаво – прозя се тя. – Прощавай, толкова съм уморена... Трябва да ставам в пет за разговор с... с Ел Ей...

Той я целуна по върха на главата, после попита:

– Ще възразиш ли, ако си приготвя нещо за хапване?

– Не, мили, всичко е на твое разположение – промърка тя.

Отмести глава от рамото му, обърна се на другата страна в леглото и докато той си обличаше панталоните и ризата, защото се боеше, че може да се натъкне на Хенри, стори му се, че чу лекото ѝ похъркване.

Горният етаж на къщата бе тих. Страйк слезе бос до кухнята, а протезата му на всяка крачка потракваше по дървения под. Хладилникът, както се опасяваше, съдържаше малко неща, които би искал да яде. Взе да рови без ентусиазъм в него сред кутийките салата с киноа, обезмаслен йогурт и опаковки с авокадо, докато на него му се хапваше бекон с яйца или голям плик с чипс. Накрая откри парче сирене пекорино, направи си сандвич и отвори още една бутилка „Хайнекен“.

Часовникът на печката го уведоми, че е десет часът. Имаше усещането, че е далеч по-късно. Отиде до прозореца и се загледа към дъждовната улица. Паважът ѝ лъщеше на светлината от уличните лампи. Страйк откри чиния, отнесе сандвича и бирата си в дневната и се настани пред компютъра.

Знаеше паролата, защото Мадлин му я беше казала при пос­ледното му преспиване тук, когато батерията на телефона му бе паднала, а той искаше да провери данните за полета, с който Шав­ливи пръсти щеше да се върне в Лондон. Включи компютъра, вкара паролата spessartite19, в продължение на близо час чете новините и преглежда имейлите си, а после в единайсет отвори Ютюб канала на Уоли Кардю тъкмо навреме, за да се присъедини към неговия лайвстрийм.

Геймърските плакати на фона бяха други, променили се бяха също Уоли и Ем Джей. Сега бялорусата коса на Кардю бе късо подстригана отстрани и малко по-дълга отгоре. Лицето на Ем Джей бе по-слабо, отколкото през 2012 година, косата му беше по-чиста. И двамата изглеждаха мрачни, а Ем Джей и малко тревожен.

– Здравейте бе – каза Уоли. – Добре дошли на поредния епизод на „Шоуто на Уоли с Ем Джей“ и преди да започнем, аз... ние...

Погледна към Ем Джей, който кимна.

– Най-напред искаме да кажем, че се случи нещо наистина ужасно... ъъ... вчера, но ние узнахме едва днес...

– През последните пет часа хора се обръщат към нас – включи се Ем Джей. – „Вие знаехте ли?“

– Да – кимна Уоли. – И отговорът е: не, не знаехме абсолютно нищо, докато не го видяхме по новините. Та така, говорим за случилото се с Еди Ледуел и Джош Блей, в случай че не сте схванали, и това е... направо откачена работа, а ние не знаем повече от вас, но е сериозно сбъркано. Искам да поднеса съболезнования на семействата им, стискам палци за Джош и ние... не знам... ти молиш ли се, Ем Джей?

– Да, човече – промълви тихо Ем Джей, – моля се.

– Аз пък... – Уоли разпери ръце – не знам в какво вярвам, но си мислим за семействата и се надяваме Джош да прескочи трапа.

– Да – закима Ей Джей, – силно се надяваме.

Уоли въздъхна, шляпна се по бедрата и каза:

– Е, добре, имаме специално шоу, подготвено за вас тази вечер. И не забравяйте бе, този месец даряваме двайсет и пет процента от приходите от рекламни материали на болницата на Грейт Ормънд Стрийт, защото, както знаете, на Ем Джей...

– Малкия ми братовчед го лекуват от левкемия там – поясни Ем Джей.

– Е, да пускаме коментарите – каза Уоли.

В горния десен ъгъл на екрана се занизаха коментари и текстът в неоновожълто се движеше нагоре толкова бързо, че бе мъчно да се следи. Очите на Ем Джей се отклониха от камерата към страничен екран, за да погледне коментарите, видими за зрителите.

Дрекфен10:

Обичам ви Уоли и Ем Джей!!!!!!

КийраС:

Кажи нещо с гласа на Дрек, Уоли.

Дърки96:

Добро отдаване на почит.

Крейфиш:

Вие сте висока класа, момчета.

БДДжоукър:

Познавах Ледуел и Блей.

Хигард:

Хич не се правете на натъжени.

Шозел:

Уоли, кажи здрасти на Шона и Деб!

ЧервеноХапче7:

Единственият добър ляв либерал е мъртвият.

Чигинз:

Купих си три тениски, поздравете ме публично.

– И така, да продължаваме с предаването – обади се Уоли. – Първо ще ми трябват едни неща тук отдолу.

Той бръкна под бюрото.

– Подръж това за малко, Ем Джей.

Уоли беше измъкнал дълъг нож, който изглеждаше окървавен. Ем Джей издаде нещо средно между изпъшкване и ахване, после закри лице с длани и се помъчи да потисне нервния си смях.

– Мамка му! – избъбри Ем Джей към камерата през пръстите си. – Кълна се, че не знаех!

– Кво ти става? – невъзмутимо подхвърли Уоли. – А, това ли? – Той облиза острието. Доматен сос, човече. Рязах пица.

– Да те вземат дяволите, Уоли – изкиска се Ем Джей и свали ръце от лицето си.

– Ами хубаво – вдигна рамене Уоли. – Щом не щеш да го държиш... – Метна ножа през рамо и извади изпод бюрото купче листове.

– Това е темата на днешното шоу все пак. Туитър ври и кипи след новината за Ледуел и Блей. Пуснах пост със съболезнования и един тон хора ми заявиха, че аз съм убил Еди Ледуел. Реших да разгледаме някои от тях. Да видим какво имаме тук... Ето това е добро.

Уоли взе най-горния лист и започна да чете. Постът излезе зад него до превъртащите се коментари.

Муха в ковчега @карла_мапин5

Отговор на @Уоли _Кардю

Как смееш да твърдиш, че си тъжен, проклет лицемер? Демонизираш Ледуел и Блей още откакто напълно основателно те уволниха. Омразата убива.

15: 15 ч. 13 февруари 2015 г.

– Омразата убива – повтори Уоли и погледна със сериозно изражение към камерата.

– Леле – поклати глава Ем Джей. – Чувстваш ли се смъмрен?

– Честно ще ти отговоря, приятел, това ме накара да преосмисля цялата си етична система – каза Уоли. – Оказва се, че съм съучастник в убийство, защото съм отнел живеца на Мастиленочерно сърце... И така – обърна се той към камерата, – проучих как Карла Мапин иска всички да се държим онлайн, тъй че да се уча от по-добрите.

– Да я използваш като модел за поведение – кимна Ем Джей.

– Именно – потвърди Уоли. – Ето един пост на Карла отпреди няколко години.

Нов пост се появи зад Уоли и в същото време той го прочете на глас.

Муха в ковчега @карла_мапин5

Отговор на @АномияГейммастър

Дано се задави тази кучка. Само дрънка тъпотии, как го правела от любов, не за пари. #обърнетегръбнаЛедуел#азсъмзаДжош.

21: 02 ч. 2 ноември 2014 г.

– Дано се задави тази кучка, дами и господа – повтори Уоли.

– За коя кучка говорим? – попита Ем Джей.

На Страйк веднага му стана ясно, че това са го репетирали. Единствено ножът беше изненада.

– Да не е някоя бездомна, която се е опитала да спаси, и ѝ е дала прекалено голям кокал?

– Много смешно, Ем Джей. Не, Карла говори за Еди Ледуел. „Дано се задави тази кучка“ – повтори и впери в камерата малките си сини очи.

– Уоли – обади се Ем Джей с насочени встрани от камерата очи, – във връзка с рекламните стоки, които продаваме, имаме да отправим поздрави публично. Чигинз, ти си купил три тениски, браво на теб, човече. БДДжоукър... Предполагам, че това не са истински имена.

– Благодарим, Би Ди – каза Уоли. – Носи със здраве бейзболната си шапка „Уоли и Ем Джей“.

– От Сузи и Лили – два суитшърта. Благодарим, дами!

– Хайде пак към Туитър – каза Уоли и се върна към купчето листове. – Да видим какво още имаме тук... Аха, това си го бива.

Коментарите продължаваха да се нижат едва ли не по-бързо, отколкото Страйк успяваше да ги прочете.

драгкуин:

бойци за социална справедливост – „като казвам боклук,

влагам добро чувство“. боже мили.

обезкуражен:

бойците за социална справедливост са проклети лицемери

Хаймдал88:

адски ви се изкефих

лудкарач209:

братле, много гот им го вкарваш на бойците за социална

справедливост

РубиЛуб:

Ледуел е олицетворение на привилегированите бели

арниеп:

да го духаш

ЛайлаП:

Обичам те, Уоли ххххххххххххх

АркеСянката:

няма лошо да се празнува, когато умират проклетници

Призрак:

Има ли нещо, дето няма да направиш за идеите си?

ТомиИнгланд14:

Уоли, посети brotherhoodofultimathule.com

– Е, добре – каза Уоли и зашумоля с листовете. – А ето го и любимия ми пост. От Анди Реди, истинско име. Вижте го.

Анди Реди @идеридна

Отговор на @Уоли_Кардю

Ти може да не си държал ножа, но раздуха огъня и ако се окаже, че го е извършил някой крайнодесен трол, редно е да бъдеш съден.

18: 52 ч. 13 февруари 2015 г.

– Анди явно е познавач на законите, а? – подхвърли Уоли.

– Сигурно е някоя съдийка – отбеляза Ем Джей. – Мило е все пак от нейна страна да каже, че може да не си държал ножа.

– Да видим ли как Анди не раздухва пламъците на омразата?

– Давай, покажи – разхили се отново Ем Джей.

Вторият пост на Анди в Туитър се появи над главите им. Уоли отново го прочете на глас.

Анди Реди @идеридна

Отговор на @АномияГейммастър

Няма ли някой да каже на тази гадна продажна кучка да се гътне най-сетне?

#обърнетегръбнаЛедуел#азсъмзаДжош.

11: 45 ч. 29 юли 2014 г.

И Уоли, и Ем Джей се запревиваха от смях.

– Става още по-хубаво – съобщи Уоли. – Чакайте, има и друг пост, доказва какъв противник е на раздухването на огъня.

Появи се нов пост.

Анди Реди @идеридна

Единственото, което би ме удовлетворило, е да видя Ламята Ледуел напъхана в голям надуваем Дрек, който някой да запали.

22: 34 ч. 16 септември 2014 г.

Уоли и Ем Джей избухнаха в поредния бурен смях, при който се пляскаха по бедрата. Страйк чу движение зад себе си и бързо спря звука. Хенри се беше прибрал. Изглеждаше смаян, като видя какво гледа Страйк.

– Ти ме заинтригува – обясни Страйк.

– О – беше отговорът на Хенри.

Гледаха се един друг с лица, осветени само от монитора на компютъра.

– Отивам да си лягам – промърмори Хенри и слезе на долния етаж.

Страйк отново включи звука на компютъра и загледа лайв­стрийма. Уоли и Ем Джей все още се превиваха от смях на пос­ледния пост, прочетен от Уоли. Коментарите продължаваха да пробягват бързо по екрана.

алгизард:

Уоли, посети brotherhoodofultimathule.com

ДжилиМастиленоСърце:

Уоли, поздрави баба си от мен!

АркеСянката:

Ледуел беше крадла и лъжкиня

саксонскабрадва14:

либералите леят сълзи, а до вчера

я наричаха мръсница

дмитрисаксофониста:

Уоли, кажи здрасти на мен, Дмитри

Покерджийско лиц£:

Уоли, ами ти светец ли си?

ЛепинсДисайпъл:

Аз убих Ледуел

ТатиБ:

Не ми е много мъчно, че умря надменна

расистка

МГТОМъдър:

Показваш висока класа, момко!

СофиБий:

Купих си тениска, поздрави Софи Браун

Бой88:

Уоли, разкарай черньото

аоифеоконър:

фендъмът просто се ядоса заради Нетфликс

Саммичъл:

хората казват какво ли не в момент на гняв

Ултимабро88:

бойците за социална справедливост се

опитват да си заметат следите

14

Едностайният апартамент в Уолтамстоу, видян от Робин в неделя следобед, бе първият, където можеше да си представи, че ще води щастлив живот. Намираше се на втория етаж на неотдавна ремонтирана сграда, беше чист и светъл, имаше пространство за разтегателен диван в дневната, ако приятел останеше да пренощува, и беше близо до метростанция Блакхорс Роуд.

– Ще ви известя за решението си – каза тя на брокера. – Има ли голям интерес към него?

– Доста голям – отвърна младият човек със старомодна вратовръзка, който ѝ бе досадил с дърдоренето си. На два пъти я беше попитал дали възнамерява да живее сама. Робин се почуди какво ли би казал, ако тя със сълзи на очи го бе помолила да се нанесе при нея, та да не трябва да търпи повече тегобата на самотата си.

След като се сбогува с него, извървя разстоянието до метростанцията, като измери времето. Щеше да пътува по-дълго, отколкото от сегашното си жилище, но не чак толкова, колкото от повечето разгледани от нея апартаменти. Предвид всички условия намираше, че апартаментът е подходящ. Докато пътуваше към къщи, се питаше срещу кого ли щеше да ѝ се наложи да наддава. Разполагаше с приличен депозит, измъкнат с мъка от общата съп­ружеска сметка като част от споразумението по развода, а сега печелеше много по-добра заплата от тази, с която беше започнала, но в Лондон човек нямаше как да е сигурен.

Настроението на Робин беше потиснато през целия студен и дъждовен уикенд и след като излезе отново на дъжда от метростанция Ърл Корт, взе да губи приповдигнатото чувство, изпитано от представата да живее в това чисто и светло апартаментче.

Макс беше в провинцията за уикенда заедно с дакела Уолфганг. Като се прибра у дома, Робин свали палтото и ръкавиците си, взе лаптопа от стаята си и го отнесе в дневната на горния етаж, където погледът ѝ попадна на нежеланата картичка за Свети Валентин, която бе получила предишния ден от Хю Джакс по прякор Аксман и бе оставила на кухненския плот. Картинката бе на голям санбернар с бъчвичка във форма на сърце на нашийника и думите: „Караш ме да точа лиги“. Вътре в картичката Хю беше написал: „Ако някога се почувстваш сама“ и телефонния си номер. Робин предположи, че замисълът със санбернара е да извика щастливи спомени за Швейцария, но тъй като Хю бе най-малко любимата ѝ част от ваканцията, единствената изпитана емоция бе раздразнение, задето Кейти бе дала адреса ѝ на Хю. Докато все така се бореше с потиснатостта си, метна картичката в боклука, после си направи кафе и седна да огледа новинарските сайтове за още информация относно нападението с нож на гробището Хайгейт.

Джош Блей още беше жив, но все така в критично състояние и полицията съобщаваше нова подробност: преди да бъдат намушкани, двамата аниматори бяха поразени с електрошокова палка. Все така приканваха обществеността за даване на сведения на горещата линия, ако някой бе видял подозрителен човек на гробището между 16 и 18 часа на 12 февруари.

Притежанието и използването на противошокови палки от цивилни граждани беше незаконно, тъй че Робин се зачуди как и откъде убиецът се е сдобил с такава. Дали я бе внесъл незаконно от континента? Или я беше откраднал? Със сигурност употребата ѝ сочеше за предумишлено престъпление, не за убийство по импулс. Щеше ѝ се Страйк да е тук, за да го обсъдят.

На лаптопа ѝ изскочи сигнал за поредна новина от Би Би Си. В Копенхаген бе имало два отделни случая на терористична стрелба: първият на изложба с надслов „Изкуство, богохулство и свобода на изразяване“, вторият в синагога. Твърдата и горчива бучка в гърдите на Робин натежа още повече. Човешки създания бяха избивани, задето са написали думи, задето са правили рисунки. Нима и Еди Ледуел бе една от тях? Та какво в тази конкретна анимация би могло да оскърби някого дотолкова, че да отсъди как създателите ѝ заслужават да бъдат умъртвени?

През последните двайсет и четири часа бяха излезли много материали на тема Мастиленочерно сърце. Робин прехвърли рекапитулациите за придвижването на творбата към неочаквания ѝ успех, анализите на културната ѝ значимост и смисъл, оценките на привлекателните ѝ страни и недостатъците ѝ, както и предположения за евентуалното ѝ бъдеще. Почти във всяка от статиите се изтъкваше иронията как Ледуел е срещнала смъртта си в същото гробище, използвано от нея и Блей за място на действие на филм­чето: „гротескна симетрия“, „почти невероятно съвпадение“, „ужасен край, носещ цялата готическа странност на произведението“.

Хиляди думи бяха изписани и по повод базата фенове на анимацията, „които се наричат Мастиленочернисърца и са прословути с настървените си схватки“. Скандалите явно се бяха разраснали след нападението над създателите и Робин, като се мразеше, че щраква върху линка, изчете кратък материал, озаглавен „Теорията за Мастиленочерното убийство, която предизвика възмущение“, и научи как в социалните медии витае предположение, че Джош Блей е намушкал с ножа Еди Ледуел, след което се е опитал да се самоубие. Подобно обвинение бе яростно отричано от феновете на Блей, които, както Робин забеляза, далеч надвишаваха тези на Ледуел.

Робин се прехвърли в Ютюб с намерение да изгледа един цял епизод на Мастиленочерно сърце. Вниманието ѝ мигом беше прив­лечено от клип, озаглавен „Първото интервю на Джош Блей и Еди Ледуел“. Датата му беше юни 2010 и в момента имаше много гледания.

Робин го избра и го пусна.

Появиха се Еди Ледуел и Джош Блей, седнали един до друг на единично легло, облегнати на стена, към която бяха забодени много рисунки, изрезки от списания и репродукции на картини с размера на пощенски картички. Косата на Еди беше по-дълга, отколкото когато Робин я бе срещнала, много лъскава и добре сресана. Беше с джинси и синя мъжка риза с навити ръкави.

Джош, облечен в риза, подобна на тази на Еди, беше извънредно хубав. С дългата си тъмна коса, квадратна челюст, високи скули и големи сини очи приличаше на рокзвезда. От новинарските репортажи Робин знаеше, че той е с пет години по-млад от Еди, така че през 2010 г. трябваше да е бил на двайсет.

– Е, какво, започваме ли? – изрече Джош със силен кокни акцент. Помаха смутено, после с Еди се спогледаха и се разсмяха. Човекът, който държеше камерата, също се засмя.

– И така – впери Джош поглед в камерата, – имахме много доб­ри отзиви след първите два епизода на Мастиленочерно сърце, та затова искахме да кажем колко високо оценяваме подкрепата ви. Приятелката ни Катя реши, че ще е добре да отговорим на някои въпроси, които вие, хора, задавате под анимациите, така че това и ще направим.

Изрече го почтително, сякаш разтревожен да не би хората да си помислят, че създаването на клипа е породено от самомнителността на създателите.

– Питат ни например – продължи Джош – дали сме били надрусани. Да, често.

Той се засмя, както и човекът, който държеше камерата, тъй че тя леко се разтресе. Джош и Еди бяха седнали толкова близо един до друг, че ръцете им се допираха от раменете до лактите.

– Краткият отговор е... – подхвана Еди.

– Да, правехме го, ако трябва да сме честни. Тим и сега е така.

Погледът му се насочи нагоре към човека с камерата. Тим отсече с изговора си на „стандартен английски“:

– Няма такова нещо, това е мръсна лъжа.

Сега Джош стрелна косо поглед към Еди и двамата се усмихнаха един на друг. Повече от очевидно бе, че са силно влюбени един в друг.

– Е, сега какво, май трябва да се представим.

– Ами няма кой друг да го направи – каза Еди, – освен ако Тим не пожелае. Всъщност нека представим Тим.

Камерата се извъртя нагоре към тавана и после към размазаното лице в едър план на младеж с рижава коса.

– Здрасти – каза той.

Камерата отново се премести към Еди и Джош.

– Това беше Тим – поясни Еди. – Той озвучава Червея. И така, аз съм Еди...

– Да, а аз съм Джош и на нас ни хрумна идеята за Мастиленочерно сърце, докато бяхме един следобед в гробището Хайгейт...

– Да пушите – чу се гласът на Тим.

– Да се отдадем на креативност – с престорено негодувание го сряза Джош.

– Говорехме си – уточни Еди.

– Един куп глупости...

– Ти може би да – каза Еди.

– Бях задълбочен и проницателен – възрази Джош, после се притисна към Еди, посочи я странично с пръст и изрече към камерата: – Не, истината е, че тя беше причината да се случи всичко. Приказвахме си за хората, които са погребани там...

– Да – кимна Еди, – дойде ми наум как сме се проснали там като същински трупове.

– Сериозно се бяхме наплашили.

– Ти се беше наплашил, аз не...

– Защото си плашило.

Еди се разсмя.

– Ама такава си, Ед. Не казвам, че си сериен убиец или нещо такова, но си... стряскаща... Тя започва да си фантазира какво се случва нощем, хрумват ѝ шибани сюрреалистични идеи...

– Катя ти поръча да не използваш ругатни в интервюто.

– Малко е късно за това, мамка му.

Еди отново се разсмя.

– Та така, Еди даде воля на въображението си, лежахме си там и от дума на дума измислихме това.

– После ни изпъдиха от гробището, защото дойде часът за зат­варяне – добави Еди. – Прибрахме се у дома... Явно трябва да кажем, че живеем в артколектив в голяма стара къща...

– Защо трябва да го кажем?

– Ами... не знам... за да обясним нашия „процес“.

– Ние нямаме процес, приятелко, нашето не е „процес“.

Еди за пореден път се засмя.

– Добре де, все едно, прибрахме се у дома и Джош нарисува... Кого нарисува първо?

– Харти, а ти нарисува Дрек. И двамата учим живопис – поясни той към камерата.

– Аз не точно, ти беше истинският студент.

– Изритаха ме от „Сейнт Мартинс“ заради мързел – информира Джош публиката.

– И така, нарисувахме героите за свое удоволствие. Някои от хрумките получихме, докато бяхме...

– Друсани – подхвърли невидимият Тим.

– ...в гробището – довърши усмихната Еди. – Постепенно нещата...

– Ескалираха – вметна Джош.

– Щях да кажа „развиха се“.

– Приятелят ни Себ ни помогна за анимацията на първото филм­че – продължи Джош. – Себ си е легитимен. Той продължава да учи в „Сейнт Мартинс“. Накарахме приятели да озвучат героите и първият епизод беше готов. На Еди ѝ хрумнаха още идеи, така че последва още един.

– Въобще не очаквахме... – каза Еди. – Много бяхме изненадани, че толкова хора харесаха анимацията. Ето защо искахме да ви кажем колко високо ценим коментарите ви. Сега ще отговорим на най-често задаваните въпроси.

Джош се пресегна извън кадър за лист хартия с редове, очевидно откъснат от тетрадка, погледна го, после заговори към камерата:

– Ето нещо, което често ни питат: „Откъде ви хрумна идеята за Харти?“ – Погледна встрани към Еди. – Ти трябва да отговориш, защото не знам какво става в главата ти.

– Нямам представа как точно ми изникна мисълта, но помня как като дете мама ми разказваше приказка за каменно сърце... Дали наистина е било, или съм си го въобразила? Не знам, но имам някакъв спомен за приказка, в която човек сменя сърцето си с камък. Така че в ума ми се роди образът на сърце, напуснало тялото. Докато бяхме в гробището, ми дойде мисълта, как някой зъл човек е умрял, а сърцето му е оцеляло и иска да върши добри дела след смъртта на лошия. Един вид собственикът му го е накарал да почернее с всички злини, които е вършил, та когато цялото тяло се разлага, сърцето се запазва, защото е...

– ...мариновано в проклетия – довърши тържествуващо Джош.

– Нещо такова, но... Не е ли наистина Харти най-добрият сред всички герои?

– Ами да, може да се каже – изрече бавно Джош. – Той е невинен... но и не е. Все пак е почернял заради всичкото сторено зло.

– Но злото не го е сторил той – възрази Еди. Двамата вече бяха напълно погълнати един от друг и камерата беше временно забравена. – Харти е обвиняван за това, лепната му е стигма, но той е жертва на мозъка, на волята или както щеш го наречи. Опитва се да подобри нещата, само че той е гротеска и никой не му вярва, че е добър.

Тя отново се обърна към камерата.

– Намерихте ли някаква логика в това? Не? Следващият въп­рос.

– „Хартиенобяла като кучка ли е замислена?“ – прочете Джош от листа. Погледна към камерата. – Да.

– Не! – възкликна Еди донякъде с негодувание и отчасти развеселена.

– Ама е такава. Изобщо не дава шанс на Харти.

– Тя е малко нещо... Хм, никога не сме го анализирали.

– Ясно е за всеки, който е гледал анимацията – отсече Джош.

Всички се засмяха, включително Тим. Прозвуча бипване.

– По дяволите, моят е – промърмори Джош. – Забравих да го изключа.

– Страхотни професионалисти сме – заяви Еди към публиката.

– Съобщение от Катя – каза Джош и го прочете: – „Дали успяхте да направихе интервю с отговаряне на въпроси на фенове, защото според мен...“ – Докато четеше, Джош също така пишеше отговор, тъй че Тим пак се разсмя. – Махам му звука.

Той метна телефона на леглото.

– Та за какво говорехме?

– За Хартиенобяла. Тя иска отново да е жива. Не ѝ харесва да е дух.

– Но така или иначе е кучка.

– Ами завряна е сред всички тези...

– Откачалки, да.

– ...амбулантни телесни органи – довърши Еди и Джош се засмя. – На никого не му се иска да прекара така вечността.

– Добре – каза Джош и взе отново листа. – Следващият въп­рос. Дрек. „Какво е Дрек?“

Спогледаха се и отново се разсмяха.

– Не знаем – отсече Джош.

– Наистина не знаем какво е Дрек.

– Ти го нарисува – изтъкна Джош.

– Главата му, да... Видях такава маска преди много време. – Еди показа с жест грамадна човка. – Маска за лекарите по време на чумата. Огромен клюнест нос и малки очички, стори ми се стряскащо. Така че Дрек е малко злокобен.

– Но какво представлява?

– Честна дума, не знам – отвърна със смях Еди. – Според теб какво е?

– Нямам представа. Може би на това ще бъде посветен епизод три. „Какво, по дяволите, е Дрек?“ Следващият въпрос: какво са смугликите и мукфлуките?

Тук Еди и Джош се запревиваха от смях, като се бутаха един друг. Когато се овладяха, и на двамата им течаха сълзи.

– Не можем да отговорим – изрече Джош с фалцет.

– Не можем да формулираме отговора с думи – задъхано добави Еди.

– Няма начин да не познаеш смуглик, като го видиш – каза Джош, като едва потискаше смеха си. – Също и мукфлук.

Двамата отново се отдадоха на истеричен смях. Невидимият Тим също се хилеше и камерата се тресеше. Най-сетне Джош каза:

– Хайде да се стегнем... Ето, тук има сериозен въпрос. – Той размаха листа. – „Познавате ли работата на Ян Пиенковски, защото вашата анимация ми напомня неговите илюстрации?“ Да, обичаме неговите неща, той ни оказа влияние. Мама ми даде негова книга, издадена през седемдесетте години.

Еди се наведе извън кадър и отново се появи с илюстрирана книга с приказки.

– Ето я. Аз не бях чувала за Ян, докато Джош не ми я показа, но сега съм най-големият му фен.

Тя отвори книгата да покаже картинките на зрителите.

– Виждате ли? Той поставя изумителни силуети на фона на мраморна хартия. Не са ли фантастични?

– Така, продължаваме – обади се Джош. – Тук имам друг въп­рос.

Той отново с мъка сдържаше смеха си.

– Мислите ли... мислите ли, че някога ще бъде направен филм по...

Двамата с Еди се разхилиха гръмогласно.

– ...по Мастиленочерно сърце? С ръка на сърце ви казвам, че това няма да се случи. Боже, как ви дойде наум? Филм по...

– Не, наистина... – Еди бършеше очите си. – Не го виждам.

– Смугликите и мукфлуките няма да искат да гледат такъв филм – заяви Джош.

– Това ли бяха всички въпроси? – попита Еди.

– Има още един – отвърна Джош. – „Вие двамата гаджета ли сте?“

Още задъхани от бурния смях, те се погледнаха в еднаквите си ризи, с допрени рамене, облегнати на стената, покрита с рисунки.

– Ъъ... – беше реакцията на Еди.

– Може ли това да си го премълчим? – попита я Джош.

– Да, разумно ще е. Представи си, че ни налетят папараци.

– Ще ни притеснят – каза Джош. – В този труден момент имаме нужда от лично пространство.

– Това се казва при раздяла – напомни Еди, – не когато двамата са заедно.

– О, пардон – каза Джош, – не съм чел целия Наръчник за знаменитости, само последната страница.

– И как завършва?

– Не е редно да издавам, но с лош край.

– Пиене и дрога?

– Не, това е сега.

Еди и Тим прихнаха. Еди се обърна към камерата.

– Ако гледат деца, ние се шегуваме.

Зад гърба ѝ Джош изрече само с устни: „Не се шегуваме“.

Записът свърши.

Робин се взира няколко секунди в замръзналия образ – хубавия Джош Блей с широка усмивка и сияещата Еди, притисната към него с блеснали кехлибарени очи. После при всичките си усилия не издържа, захлупи лице в дланите си и се разплака.