Мечът на Атила

Двуглавият змей

Нямаше съмнение. Спасените от корабокрушението ромейски войници се катереха право към обителта на Елена. Види се, пентаконтархът им не бе забравил задачата си въпреки слетялото ги нещастие, а познаваше отлично и пътечката, що водеше пряко до пещерата.

За преследваните нямаше никакъв друг изход. Само бягството. И то колкото може по-скоро. Оставаха още двеста-триста крачки и войниците щяха да се намъкнат при тях.

През обикновения изход не можеше. Враговете щяха да ги забележат тутакси. А да се бият — това беше още по-безсмислено. Борис би успял да окаже някаква съпротива. Ала Тервел, въпреки че се бе по-ободрил от билката на Орфей, все още не можеше да се мери по сила със здравите бойци. И Елена — та как можеше да помогне една саката жена, никога непохващала меч?

Тя реши изведнаж — както винаги, когато се отнасяше за Тервел. Заради него беше пожертвала душата си на Геената, лишила се от всяко земно и задгробно блаженство. Пак заради него щеше да понесе и тая жертва.

Щеше да му се покаже, да я види в цялата и грозота. Иначе как щеше да го преведе през лабиринта на подземните проходи навън, далеч от нападателите? Тези проходи са тъмни и неравни. Нужна е обилна светлина. Без такава светлина рискуваш да разбиеш челото си в някоя издатина на свода или да се препънеш в многобройните буци и ями по пътя. А под добре разпалената факла Тервел щеше да види недъга й, не можеше да го укрива повече.

Всъщност единствен той не биваше да го види! Единствен! Свикнала със съжалението, с присмеха, с отвращението в очите на другите, тя усещаше как сърцето й се сковава в леден ужас, като си помислеше, че ще съзре същите чувства и в неговия поглед.

А трябваше! Животът му сега беше по-важен от всичко: от нейния живот, от душата й, дори от честолюбието й.

И така, изпълнена с решимост, стиснала до болка челюсти, Елена грабна борината и влезе при двамата българи.

— Хайде! — пошепна тя с пресъхнали от тревога устни. — Ромеите са пред прага…

Тервел се извърна. Вдигна очи.

И тя усети, че премалява. Мигът бе настъпил — неотвратимият миг, от който се бе бояла още от първия ден, когато го извади полумъртъв от вълните. Мигът на разкритието… И на предопределената раздяла…

Тервел трепна. Но той нямаше да бъде канар тикин, бъдещ велик хан, и то не нечий друг, а на суровите българи, ако не би успял да се овладее. Само някаква бледа искрица премина през зениците му, искрица на жестоко удивление, като убождане с игла, после изведнаж лицето му доби строгия си израз.

Елена преодоля слабостта си.

— Има един изход… Таен… Само мен известен… Оттам…

Откъм входа вече се чуваше гълчавата на войниците, които не се решаваха да пристъпят в тъмния отвор.

Борис се изправи.

— Вървете вие двамата! Аз оставам! Да ги задържа, да ги позабавя малко…

Ала Тервел го пресече:

— Никой няма да остава! Или всички ще се спасим, или всички ще загинем!

Борис, несвикнал да възразява на боили, отвърна колебливо:

— Ти си канар тикин, Тервеле. И ти трябва да се спасиш!

— Аз съм канар тикин — избухна Тервел, — не за да се жертвуват другите за мен, а аз да се жертвувам за другите.

Шумът отвън нарастваше. Елена ги подкани:

— Бързо! Няма време!

Борис отново опита да каже мъката си:

— Няма вече място, канар тикине, за мен: нито при българите, нито при ромеите… Няма…

— Тръгвай! — заповяда Тервел. — За това аз ще мисля…

Борис поклати упорито глава:

— Не ще можеш, господарю! И ти не ще можеш. Законът е по-силен и от мен, и от теб. Дори от баща ти… Законът… Ако за ремъка ме оправдаеш, как ще ме оправдаеш после за бягството, за чуждата вяра? Как? Искам само едно, за едно те моля. Кажи на сина ми, на Токту, че баща му не е бил тъй недостоен…

Тервел отново извика повелително: — Тръгвай пред мен! Ханът има много синове, един от друг по-тачени, но канар тикинът има само една чест. Загуби ли я, нищо друго не му остава.

Елена тръгна нетърпеливо, накуцвайки мъчително, прикрила безуспешно уродливото си тяло с черното расо. Борис, поне външно, се подчини. Последва я. След него, залитащ от изтощение, провлече крака Тервел.

Пътят им трябваше да мине през оракулската зала, зад скалната драперия, иззад която отшелничката правеше своите предсказания.

От дъното, през каменната решетка, те зърнаха застаналите пред входа войници, подредени един зад друг по тясната пътечка. Спрени, уплашени, докарани до ужас при вида на изправения насреща им двуглав гигантски смок, за суеверните им души не обикновена змия изрод, а — някаква свръхестествена твар, изчадие, изблъвнато от Ада, за да ги унищожи, след като бяха успели да се спасят от бурята и крушението.

А страшното влечуго стоеше насреща им и съскаше с двете си уста. Другите не го забелязваха, за тях това беше едно двуглаво чудовище, но за Елена те бяха две съвсем различни същества. Само тя видя раздвоението на общото им тяло, нерешителността му, бездейната му стойка. Докато Хектор, както винаги изгаряше от неукротима ярост да се хвърли в боя и там, като истински боец или да победи или да загине, но да защити дома и живота на тая, която бе израсла с него, която и сега му даваше единствена топлинка в света, то Парис, верен на своята същност, пак опитваше да поуталожи войнствения жар на близнака си, да му внуши от своето благоразумие, да го убеди към отстъпление. Защото бляскащите насреща му оголени мечове, цялата звънтяща в стомана тълпа всяваше смут в душата му. Теглеше го назад, към оня тесен тунел в дъното на залата, където беше леговището им и където тия омразни хора не можеха да се наврат.

Ей това разколебаване, тая мълчалива борба между двете глави и отправяните от тях противоречиви заповеди към общото тяло, дадоха време на пентаконтарха да се окопити, да вземе своето решение. Той беше началник, ромейски воин, наследник на древната римска и елинска слава…

Нима беше първият, единственият, който се срещаше с такова страшилище! Нима Херкулес не бе убил Лернейската хидра — стоглавата водна змия; нима Персей не бе освободил Андромеда от морския дракон; нима свети Георги не прониза с копието си седмоглавия змей?

Щом като друг беше способен да извърши такова геройство, защо пък той да не може? Нима нямаше достатъчно физически и нравствени сили, предостатъчно смелост да повтори техните подвизи? Да заслужи и той слава, да влезе в легендите — да се заговори и за него, дребният петдесетник, засенчен от тълпата блюдолизци, които с подкупи и угодничество успяваха да се доберат до всички висши чинове. А само висшите чинове дават човека възможност да изяви блестящите си военни дарби.

И така, с примера на свети Георги, поставил се мислено на негово място, пентаконтархът се хвърли в смел пристъп пред изумените погледи на вече отстъпващите си войници, размахал оголения меч и вдигнал блестящия щит да се предпази от огненото дихание на чудовището.

Още с първия удар отряза дясната змийска глава, която тупна като презрял плод на пътеката с изцъклени помръкващи очи, а от прерязаната й шия рукна туптящо алено гейзерче.

Това даде нова самоувереност на човека. Значи — не е неуязвимо; значи — може да бъде победено!

И той се приготви за второто нападение, което трябваше да реши изхода на двубоя.

Не знаеше, не допускаше каква случайна грешка бе направил; каква жлъчна шега му бе изиграла съдбата. Ако беше отрязал не дясната — миролюбивата глава, а лявата — войнствената, боязливият и нерешителен Парис щеше да се измъкне от полесражението.

Сега, без да го знае, напреде му стоеше една-единствена глава, заповядваща изцяло на едно напълно неи послушно, а не раздвоено тяло. Сега напреде му се бяха възправили умът, дързостта, свирепостта и всеотдайността на Хектор.

И Хектор, който не познаваше колебанието, макар и смутен от болката при отсичането на братовата глава, макар и вече започнал да отслабва от изтичащата обща кръв, с цялата си самоотверженост се хвърли в нападение. Захапа със зъби ръката, която вече замахваше с меча, а с тялото си се уви около врата на обхванатия от безразсъдна смелост враг.

Нещастникът опита да се освободи от безпощадната стоманена примка около врата си, изпуснал оръжието си и напънал всички сили.

Напразно!

Като Лаокоон! — това беше последната му мисъл, преди да побегне ужасен назад, към изхода, откъдето, без да вижда къде стъпва, политна ведно с нападателя си в бездната.

Чак сега, при вида на опразнения, незащитен вход, войниците добиха нова дързост. Пристъпиха отново напред.

Тогава Борис не издържа. Ясно, канар тикинът не можеше да се спаси. Едва се движеше, враговете щяха да го догонят из пещерните проходи, щяха да го заловят. Да му отнемат и Свещения меч на Атила.

Кой щеше да им попречи?

Никой… Освен той, Борис…

Тервел, досетил се за намерението му, опита да го спре. Но Борис се изтръгна от ръцете му и се спусна стремглаво срещу враговете, като само извика през рамо:

— Кажи на сина ми…

Стреснати от внезапно изскочилия от пещерата човек, и то със същите войнишки доспехи като техните, ромеите се заковаха на място.

Какви бяха тия чудеса!

Ала преди те да се опомнят от изненадата, Борис се хвърли отгоре им. И с цялата си тежест, с целия устрем на якото си тяло ги блъсна назад, един в друг, и така, в един общ куп, като безреден презрял гигантски грозд ги срина от тясната пътечка в пропастта. А ведно с тях — и той…

Когато Тервел и Елена притичаха до ръба на скалата, за да надзърнат долу, от страшната трагедия, от дръзката саможертва на родоотстъпника не бе останала ни следа.

Вълните се бъхтеха невъзмутимо в запенени взривове о скалите. И сред тях се мярнаха веднъж-дваж няколко премятащи се безжизнени тела. После изчезнаха.

Остана само ревящата пяна.

С наведени глави, потресени от величието на героизма, двамата поеха нагоре, към развалините, където намериха коня на Борис, вече отпочинал, започнал да пасе още неизсъхналата трева сред камънаците.

Развълнуван от всичко преживяно, Тервел промълви тихо:

— Елена, ела с мен! Ще станеш първа прорицателница при двора на хана.

Тя поклати глава:

— Забравяш, че съм християнка, канар тикине. На което той отвърна ясно:

— Тангра не е ревнив. Тангра понася и други богове. Защото е уверен, в своята мощ. Пък и защото няма значение как се казва — Аллах, Исус или Тангра — това е все същият, единственият бог.

Но Елена знаеше. Нейното място не беше там. Викаше я не Тервел — мъжът, а Тервел — канар тикинът, обзет от благородното чувство на признателността към тази, която го бе спасила. И това негово благородство я обиждаше още повече, защото й изглеждаше като съжаление.

Каквото беше всъщност… И тя отсече решително:

— Ти върви сам по пътя, който ти е отредил твоят бог!

— А ти? — отрони се тревожният му въпрос.

— Аз пък ще изкупувам греха си пред своя бог… Тогава той подхвърли последния си довод:

— Страх ме е, Елена, да те оставя тук, съвсем сама…

Отшелницата махна с ръка:

— Не бой се! Та аз имам най-сигурният страж — грозотата…

Обърна се и накуцвайки пое към пещерата си.