Мечът на Атила

Мечът на Атила

Теофил, единият от двадесетте войника, които охраняваха леката куриерска галера, тъкмо бе изпълзял на палубата, съсипан от морската болест, когато се чу грозният трясък. Тази беше едната причина за спасението му. Случайна. Другарите му, обезумели от нахлулата през пробойната вода, се сблъскаха в тесния изход и така никой не можа да излезе от кубрика.

Обикновено корабите избягваха нощните пътувания. Другите, редовните кораби: търговски и военни, не и куриерските, които са длъжни да доставят възложените им съобщения колкото е възможно по-скоро. И тоя път галерата трябваше да предаде важен доклад от одесоския стратег до императора, който вече бе стигнал до делтата на Истър. Затова бяха пренебрегнали нощта, и бурята.

Втората причина пък, още по-случайна, беше оказалата се редом с него греда от бойницата, разбита при потъването на кораба. Макар и добър плувец, Теофил сега предпочете по-сигурна опора от своето плувно умение. Вкопча се в нея с цялата сила на селските си мускули и на ужаса си, понесе се ту над нея, ту под нея по гребените на разлюляните водни хълмове. Морската болест изчезна като но магия, остана единствен здравият, неизтощим нагон за живот. Забрави мъките си, грижите, тревогите, които доскоро обезсмисляха съществуването му.

Колко ли време се бе носил така по разбушуваното море? Минути ли, часове ли? И все му се струваше, че ха-ха, премръзналите му от водата ръце ще изтърват хлъзгавото дърво и тялото му безпомощно ще потъне надолу, в черната, клокочеща бездна.

Не потъна.

Някаква по-мека вълна внезапно го издигна нагоре, той зърна в мрака нависналата върху му черна грамада, която сякаш се хвърли да го затисне с тежестта си, после водата го подметна върху скалата и се оттегли необичайно леко.

Ударът не го уби, дори не натроши костите му. Само ожули колената и лактите му, когато корабокрушенецът опита да се задържи върху хлъзгавия камък, облепен с лигави водорасли и морски жълъди.

Но нямаше време да мисли за рани и драскотини. Следващата вълна, съвсем различна, настръхнала, наметнала руно от бяла пяна, вече връхлиташе с рев. С последни сили, задържайки се с крака, с ръце, с нокти, Теофил успя да й избегне толкова, че тя да не го увлече назад. Измъкна й се, сви се в една чупка на скалата, където смяташе, че се намира донякъде в безопасност.

И още неопомнил се от чудодейното си избавление, ето че чу някакви стъпки наблизо. Уплашен, той се свря колкото можеше в тясната пролука. Ако беше другар, когато минеше край него, щеше да му се обади. А ако не беше…

Този пустинен бряг имаше лоша слава. От памтивека. И траки, и славини, та и другите, сегашните варвари, няма да се поколебаят, кога срещнат беззащитен корабокрушенец, да го заколят или да го продадат като роб. За да не се продаде в робство, той стана войник. Нима сега щеше сам да се натика в безплатно робство?

Но стъпките се върнаха нататък, откъдето бяха дошли. Теофил отново остана сам, насаме с побеснялото море. Измокрен, премръзнал.

А не смееше да излезе от укритието си, защото не знаеше дали варварите не го дебнат на брега.

И така, разтреперан, дочака дрезгавината на изгрева. Тогава, след като се озърта дълго и най-сетне се убеди, че няма жива душа наоколо, изпълзя до една плитка пещеричка на две крачки над главата му, където безспорно беше по-сухо. Там съблече ризницата си да не го изстудява поне тя (шлема и меча си бе загубил още на кораба) и заподскача на място да се сгрее.

Дъждът беше престанал, облачната завеса се бе изтеглила на изток и оттам, подало огнено око над кръгозора, слънцето пръсна върху все още бушуващото море рой мъждукащи въглени.

Напечената скала се позатопли. Но Теофил не смееше да излезе на брега, да тръгне по него назад към Одесос. Тоя край гъмжеше от варвари. И никой от тях нямаше да се откаже от тъй лесно придобития пленник. Налагаше му се да чака тук, на скалата. Наблизо все щеше да мине някой кораб.

Беше добил вяра. Щом успя да се спаси от това премеждие, в което всички други бяха загинали, значи — бог нямаше да го изостави.

Та то и името му заслужаваше — Теофил, Приятел на бога, или както казват славините Богумил, Дано не бъдеще както до сега — един Богумил, да те пази бог! Нямаше злочестина, която да не го е слетяла. Още от раждането.

Баща му го кръсти Теофил — с последна надежда да омилостиви бога. А то омилостивява ли се обикновен господар, камо ли господаря на господарите?

Ей тъй израсна — сополиво селянче, без игра, без радост, в тичане подир козата. И в гладория. Ечемичен хляб, ряпа и лук, разредено с вода вкиснато вино. И то един път на ден — сутрин. Само на голям божи празник — малко месце от морска свиня. Или скришом уловена риба от манастирската река, за който грях игуменът наказва понякога и с отсичане на ръката, А недай боже да те сполети бедствие. А то бедствия кажи-речи всяка година. Та и по няколко в година, Види се, толкова са грешни селяците — я засуха, я наводнение, я градушка, я облак скакалци. Ами варварите! Не минава година, дето се казва, да не ги прегази някоя орда, да опожари, да зароби, да изколи, да отвлече добитъка. Друго си е в града, зад каменните стени. Плячкаджиите все го заобикалят, беснеят из селата. Тогава пресеква и ечемичникът. На бедняшката трапеза се явяват жълъди, та и плява като добичетата. Ами тежките ангарии, дето нямат край: и на императора, и на стратега, и на игумена — я път ще се прокарва, я мост ще се зида, я крепост, разкъртена от славянските каменомети, ще се поправя. И хич не питат, че твоята жетва чака, че твоята оран още не е свършила, че прогнилата слама и на твоя покрив трябва да се подменя.

Поне земята да беше твоя, а то — и тя людска, на монастира. По обичай и закон девет снопа остават за наемателя, дето работи нивата, и един сноп на земевладелеца. Ама кой ти спазва закона, като орницата стана малко, а орачите — много. Проклетите славини заграбват де що има по-хубава земя, та чак под стените на Константинопол стигнаха. И никой вече не дава нива под наем за по-малко от пет снопа на всеки десет.

Ала от всичко по-лошо: от градушка, от ангария, от скакалци, от всички бедствия вкупом беше практорът, побирчията, от когото нийде не можеш се укри. Няма по-голямо зло за бедняка от данъка във Византия. Отива откупчикът при логотета на геникона, началника на държавните приходи, и плаща определения откуп, та той, от името на императора да събира данъците. После праща практорите си с царска стража по градове и села. И милост няма — нали той трябва да си изкарва откупа с лихвата, та да остане нещо и за него? Нали и те трябва да изкарат това, що се полага нему, та и за тях да артиса. И скубят, дерат — от една овца не по две, а по двадесет и две кожи.

Така израсна Теофил — в блъскане, в мъка, докато стана на възраст, когато можеше сам да решава. А трябваше да решава.

Една вечер, като се върна от нивата, където бе орал с вола и козата, впрегнати заедно, той завари баща си на умиране. Практорът беше минал и за да накара длъжника да плати данъка си, бе заповядал да го измъчват с огън.

На заранта старецът умря, а на другия ден, след като го погреба, синът пое към града, та там да си дири щастието. На село повече нямаше хляб за него…

Теофил се бе стоплил хубаво, така напечен от слънцето. Само дето го глождеше гладът, а още повече — жаждата. Но търпеше. По-добре гладен и жаден, отколкото роб. Взираше се в морето, сред нестихващите вълни — дали няма да се мерне какъв да е кораб, лодка поне, та да размаха хитона си. През облачните пролуки се проточваха лъчисти снопове, които блестяха по морската повърхност — на изток от носа зелено, на запад синьо — като сребристи рибни пасажи.

Там, на запад, в дъното на закътания залив, на брега се зеленееха диви череши, букове и липи, омотани с диви лози, с чието грозде, тежко, боялия, одесоските траки боядисват вината си. Там навярно имаше извор или ручей. Прясна вода.

Едва се сдържа да не тръгне веднага нататък. Знаеше, трябва да чака. Ако до довечера не минеше кораб, през нощта щеше да се напие, та да изтрае и утре.

Стана му толкова горещо, че се прибра на сянка в дупката, И отново се унесе в спомените…

Да си дири щастието… В Константинопол… Сякаш Константинопол само него чакаше, сякаш си нямаше вече десетки, стотици хиляди гладници, с които не можеше да се оправи. Тръгна по ергастериите — работилниците да предлага ръцете си. Но кой в града дири селски ръце, дето освен да орат и да копаят друго не умеят? На село ядеше един път на ден, сега почна горе-долу един път на седмица. Другото ядене ли беше — захвърлен на улицата зелев лист, нахапана ябълка, недоогризано къшейче.

Накрай по милост го наеха в каменоломната. И то каква работа — и какво плащане! Каменоделецът печели по двадесет фола дневно, докато просякът при черквата събира и по сто фола. Ама я се опитай да се присламчиш към просяците — още същата нощ ще те намерят с разпран корем.

Заживя и той като другите нему подобни. С работа, със зрелища на Хиподрома. И нали беше млад, жизнен — сглупи, взе, че се и ожени. Към своето притури още едно тегло. Слугинче беше Теодора, и тя от бога дарена, у аргиропрата-златаря Анастасий. И май че повече печелеше от мъжа си. Та и дете им се роди, син Алекси. Като че ли и неговото име на подбив: Алекси-Победител.

Отървал се бе клетникът от всички селски неволи. От една нямаше къде да се отърве, от практорите. Когато му поискаха данъка, Теофил се слиса — къде толкова номизми, толкова злато, у един каменар? Но практорът си е практор и на село, и в града. Престраши се Теофил, та поиска от аргиропрата Анастасий заем. И си разчисти сметката с държавата. А излезе, че бе попаднал от трън, та на глог. Не мина и година — Анастасий си поиска парите обратно, но вече почти двойно с лихвата.

Ей тъй попадна Теофил в затвора. И трябваше да избира — себе си ли, жена си или сина си да продаде в робство, защото друго за продаване нямаше, та да се издължи на ненаситния лихвар.

До него в килията лежеше друг неизправен длъжник. Граматикът Паскалис. Дотогава Теофил смяташе, че грамотните, всички, дето са успели да научат четмо и писмо, са добре, А излезе, че не било така.

— Не е важно — казваше тоя Паскалис, — какъв си, учен или прост. Добре ще си, ако си угоден на императора.

И още много такива работи му наговори, та чак му замая главата:

— Няма полза от науката — твърдеше граматикът. — Каменоделецът като теб, обущарят, търговецът все могат да се изхранят, а ученият мъдрец, който не угодничи на василевса, умира в нищета, понеже във Византия всичко се продава освен ум. На императора Ираклий, дядото на сегашния Константин, книгите му служели само за да бие с тях сановниците си.

И още много-много… Та какво му остава на човек в тъмницата освен приказките?

— Което у богатия е добродетел — мърмореше Паскалис, — у бедняка се счита порок. Богатият е горд; ако беднякът покаже гордостта си, нахвърлят се отгоре му, че е нахален. Ако богатият се напие и почне да безчинствува, значи се забавлява. Ако е бедняк — безобразничи и го хвърлят в затвора. А и там — също различно. Богатият плати глобата и си отива, а бедният, като няма с какво да плати, за да не го храни нахалост императорът, гледат да се отърват по-скоро от него: я му отсекат главата, я ръцете, я носа, а ако е за по-маловажно, го приковават гребец на галера. И отварят място за нови.

Имаше и друг затворник — Теодосий. Син на роб и робиня. Господарят му, доволен от него, го освободил. Но скоро след това умрял. И Теодосий останал сам да се грижи за себе си. От ергастерия в ергастерия — все чирак, все на чужда работа, Беше по-озлобен и от Паскалис.

— По-добре роб! — ръмжеше той в ъгъла си. — Отколкото чирак. Роба поне го хранят…

А кога стана случайно дума за българите, направо отсече:

— По-добре при тях! Българинът, а и чужденецът при тях, ако оцелее на война, после живее добре. А при ромеите? На война загиваш, защото не умееш да си служиш с меча. Василевсът не дава оръжие на плебеите в мирно време, защото го е страх от метежи. А след войната — данъците те съсипват. Законите не важат за всички. Пък и са толкова много, че малцина ги знаят. Дори и това, що ти се полага по закон, можеш да получиш само срещу подкуп. Така е! Под българите, ако не по-добре, поне няма да бъде по-зле. Зле ще бъде на господарите, дето имат какво да губят. Имот и власт…

И кой знае каква щеше да бъде участта и на Теофил, и на Паскалис, и на Теодосий, ако не бе хрумнало на императора да воюва. А за война трябват войници.

Един ден тъмничарят обяви, че всеки, който участвува в похода срещу варварите, ще бъде помилван. То се знае, всички се записаха. Всеки — със свое скрито намерение и надежда. Теофил се задължи да изплати дълга си към аргиропрата с войнишката заплата и дяла от плячката. И надяна ризницата, препаса меча…

Внезапно той трепна, дочул по пътеката, почти над главата си, тежки стъпки. И чак когато стъпките поотминаха, се престраши да надзърне. Вцепени се от уплаха. Към морето слизаше, като се придържаше с ръце о каменната стена, един българин. Невъзможно беше да не го познае, макар и безоръжен: и по носията, и по лицето, и по издълженото назад теме, и по полуобръснатата глава.

Теофиле, Теофиле, божи любимецо, къде те натика бог? Не при славини, не при готи, ами направо при най-страшните!

Прилепна към скалата тъй, че ако можеше, да се слее с нея, да потъне в нея.

После се поуспокои. Българинът едва пристъпваше, разтреперан, блед, почти без сили. Нямаше защо да се бои толкова от него. Само да няма други! Надникна пак, ослуша се — никой…

Българинът достигна водата и взе да се разсъблича. Ясно, щеше да плува. Но накъде ли?

Навярно беше големец. Чувал бе, че сред българите, които са с бръснати глави, само боилите си оставят малко коса отзад. Какъв ли е тоя? Съгледвач? Или дезертьор?

Варваринът нагази във водата, заплува.

И тогава отгоре се чу друг глас, ясен женски глас:

— Точно тук! На два човешки боя!

Теофил погледна нагоре. И видя омотаната в черното си расо монахиня, която, скрита зад скалите, бе подала само главата си и продължаваше да вика:

— Меча или златото, българино?

— Меча! — натърти Тервел.

Теофил прехапа устни. Сега пък и вещицата, Акренската вещица! Остава да се покаже и змеят! Друго не му трябва… Змеят ще го обгори с огън, вещицата ще го открие и без да го вижда. Защото тя чете мисли… Защото знае всичко…

Но не. Тоя път не знаеше. Не го откри, Не прати огнения си змей, а извика тревожно:

— Внимавай! Вляво е богатството, вдясно — победата! Само да не ме измамиш!

Теофил не чу какво отговори плувецът. Видя го само как се гмурна и потъна в синия вир.

Мина минута, две, пет. А гмурецът не изплуваше. Отшелницата бе излязла иззад скалата, без да крие гърбавото си тяло, и гледаше вторачено с широко разкрити от тревога очи в дълбочината. С притиснати към гърдите молитвено свити ръце.

И когато Теофил се бе вече напълно убедил, че българинът е загинал, отдолу сред рояк въздушни мехури излетя якото му тяло и се подаде над водата с голям крив меч в ръката.

Задъхан, преуморен, Тервел изпълзя на брега и без да се изправя, само седнал, подпрял гръб в скалата, измъкна острието от черната му, пристегната с пръстени от ковано сребро ножница. И то блесна на слънцето като огромна скъпоценност, сякаш не бе стояло във влажната пещера цели два века. Кокалената му дръжка беше обсипана с рубинени гвоздейчета, а златната му кръстачка представляваше змия, лапнала опашката си — символ на безначалното и безконечно време.

Тервел го вдигна пред очите си и целуна ръкохватката му. После тялото му омекна и се свлече покрай стената върху мокрия камък.

Монахинята, надзъртала неспокойно отгоре, като видя това, изпищя и се спусна надолу, грабна безчувствения мъж под мишници и с неподозирана сила за уродливата си снага го помъкна нагоре по каменистата пътека.

Теофил се колеба дълго. И след като тя отнесе товара си в пещерата. Ала не се реши. Вече го знаеше, долу имаше два отвора: единия, десния — към меча, другия — към някакво съкровище.

Съкровище — злато, скъпоценности, една шепа от които би спасила и него, и жена му, и сина му. Само една шепа. А сега стоеше тук безполезна, забравена, никому ненужна. Само една шепа, която за него означаваше всичко: живот, охолство, щастие!

Но не знаеше дали нямаше и други горе освен тия двамата. Дали нямаше да слязат при него и да го заварят тъкмо когато претърсва подводните пещери.

И все пак, като че ли беше по-разумно сега да бяга. Да се върне в Одесос, да разправи всичко на стратега — всичко, разбира се, без тайната на подводните пещери — и после, когато войниците обезвредят българина, Теофил да дойде, та да си вземе това, което е заслужил. С всички мъки и терзания, що е преживял.

И сякаш да не се двоуми повече, да не се изкушава напразно, на не повече от стадия от носа премина рибарска ладийка, опънала дрипаво платно. Теофил скочи във водата, доплува до нея. И за да докаже на единствения рибар в нея, че не е морски дух, се прекръсти трикратно, после се прехвърли вътре.

— В Одесос! — заповяда той. Беше добил увереност от съзнанието за важността на новината, която щеше да отнесе.

И като видя, че лодкарят все още се колебае, додаде:

— Стратегът ще тя плати. Пребогато… Без да я види някой, ни Елена, ни Тервел, ладията продължи на юг.