Мечът на Атила

Измамният огън

Без да подозира страшната заплаха, надвиснала над болния варварин, Елена го бе затрупала с всичките си завивки и дрехи и го поеше непрекъснато с горещи билкови отвари, като шепнеше молитви, та дано изгони от обезсиленото му тяло злия бяс на болестта, който след престоя му в студената вода отново го бе раздрусал с цялата си пагубна ярост.

Толкова бе молила упорития българин да не бърза, мечът нямаше да му избяга, но не можа да го отклони от решението му. Надцени клетия силите си. Затова сега плащаше. И плащаше жестоко. А дали накрая нямаше да плати с живота си? Едва сега, след толкова дни, Елена се уплаши за него. Знаеше, че кой можеше да го знае по-добре от една знахарка, много мъчно, но понякога, уви, зловещо лесно този живот напуска крехката си телесна обвивка. И тя трябваше, тя беше длъжна да го спаси. Иначе… Иначе и нейното съществуване губеше смисъл… И оброкът й…

Тервел се размърда. Отвори очи, помътени от жарта на болното му тяло. Прошепна с напукани устни:

— Мечът!

Отскочила мигновено да се прикрие, Елена му го показа.

Той сякаш не го видя, отпуснал отново клепачи, Значи, не бе видял и нея.

Но не. Видял го бе.

Така, със затворени очи, добави:

— Дай ми го!

Тя му го поднесе отдалеч. И той го хвана опипом, после го притисна към гърдите си.

— Мечът на победата! Мечът…

Елена го гледа дълго, така замислена. Воин беше той, непригоден за Христос. Сякаш сраснал с меча. Без помисъл за покаяние, за християнско смирение. Но честен, не я измами. Не го заслепи блясъкът на златото.

И тя пошепна:

— Щастлива съм, българино, че не ме излъга. Виждам, не си алчен. Както казва Синът божи: „Недейте има ни злато, ни сребро, ни мед в поясите си.“ Ако беше толкова алчен, колкото и смел — нямаше да се върнеш…

Тервел сякаш не я беше чул, не бе и разбрал зловещия й намек, задъхан от огъня на треската. И Елена се доизказа:

— Това беше моето изпитание, жестоко изпитание… И за теб… И за мен…

— Българинът няма нужда от злато — отвърна като в бълнуване болният. — А от желязо. И данъкът, що ни плащат покорените народи, е в мечове.

Внезапно Елена трепна, дочула човешки вик навън. И изтича към изхода. Наистина пред входа стоеше човек, ромейски войник.

Уплашена, тя се дръпна, готова да вика на помощ двуглавата змия. Защото друга защита нямаше.

Ромеецът протегна ръка.

— Сестро, не бягай!

И тя неволно спря, някак успокоена от неговия неспокоен глас, задъхан от умора.

— Тук ли е българският боил?

Нещастната усети как дъхът й пресеква, устните й пресъхват. Какво трябваше да стори? Да вика ли за помощ или да се метне отгоре му и заедно да полетят в пропастта?

Прочел ужаса в очите й, той побърза да я успокои:

— Не бой се, сестро! Аз не за зло… Да го спася идвам. Сам съм, виж и коня ми! Умира от преумора. От Одесос до тук съм препускал, без да спра, Само да го спася…

Наистина, на петдесетина крачки от него, лежеше върху земята покрит с пяна кон, който дишаше тежко-тежко. А здрав кон рядко ляга.

— Какво искаш? — запита Елена. Новодошлият се отпусна, седна на земята.

— Тази вечер тук ще пристигне кораб с две пентаконтархии, две петдесетини, воини. Ще завардят навред, ще търсят да го заловят.

Монахинята прехапа устни. Не, нямаше да им позволи това! Дори срещу цената на живота си. Но се сепна. А дали не я подвеждаше този, да я изпита? Ромеите са годни на всичко.

— Закълни се! — рече тя. — Че е истина. Войникът се усмихна тъжно:

— Че в кой бог да се закълна? В Исуса ли, против чиято воля съм дошъл; или в Тангра, от когото съм се отрекъл?

Тя не го разбираше.

— Българин съм, сестро — добави той. — Беглец от българския хан. Борис беше българското ми име. А сега — покръстен.

Елена гледаше ту него, ту отпуснатото му пресилено животно насред полянката, обрасла с жълти лопени и синя жлъчка, с розови безсмъртничета и попълзели навред врежове на лудата краставица.

Войникът продължи:

— Нощес тук се е разбил императорски кораб, Монахинята вдигна очи с разширени гледци.

— Отде знаеш?

— Един се е спасил. Той ви е видял, двамата, Днес пристигна с ладия в Одесос, И право при стратега. Разправи му всичко. За теб, за българския боил. А стратегът, забравил какъв съм по произход, ми заръча да препусна до пристанището и там да предам заповедта му на един навклир. Такава заповед — веднага да тръгне за Акра Кастелум и още същата нощ да залови българина… Аз пък препуснах насам…

И понеже тя все още се колебаеше, додаде:

— Няма да се кълна в Христа. Видях колко лесно християните престъпват клетвите си. А в меча, тъй както са ме учили от дете, Клетва в неговото име е свещена за българина.

Той оголи меча си и целуна дръжката му, после го издигна пред очите си и изрече някакви български заклинания.

Елена вече не се съмняваше. Наистина беше българин, това личеше от издадените му скули, синьо-черните му коси и белезите по лицето му. От гласа му. И от очите му — честни, верни очи.

Трябваше да му вярва. Но как да спаси ранения?

Конят? Та той не можеше да носи дори себе си.

Да поемат ранения на ръце с Борис? Но докъде биха стигнали така, с тоя товар, когато вече се смрачаваше и враговете всеки миг можеха да се зададат?

Тя погледна към морето — дали вече не се виждат някакви платна. По небосвода облаците се бяха наслоили като пластовете по скалите на Тиризис и под тях водната повърхност изглеждаше като сиво-черна чакълеста пустиня, морето изглеждаше наистина Черно, както вече славините бяха прекръстили Евксинския понт.

Погледна и нагоре, към носа, където палеше вечерния си огън. И реши…

Наистина, това беше нещо ужасно — нещо, което друг път не би дръзнала дори да помисли; нещо, на което щеше да се реши само заради него, готова заради него да иде дори в Ада…

И сякаш облекчена, добила смелост от взетото решение, тя въведе вестителя в пещерата.

Отначало Борис, несвикнал с мрака, що цареше вътре, остана прав до входа, неподвижен, очакващ. И смутен. Всъщност, Акренската вещица е това! Бърлогата на змея!

После, при мъждукането на кандилото позна лицето на болния. И тутакси се просна на колене пред него. Забрави, че бе ромейски воин, че бе християнин.

— Нека Тангра те благослови, канар тикине Тервеле да доживееш сто години! И да славиш баща си ювиги хана и рода си Дуло!

Елена отвори широко очи. Това не бе очаквала. Канар тикин, престолонаследникът на Исперих, синът на Антихриста, както произнасяха анатемите си в храмовете христовите свещеници. И тя бе приютила в светата си обител не друг, а сина на Антихриста. И за това бог не я бе наказал с гръм. Не бе сринал пещерата й с огън и жупел както Содом и Гомор.

Господи, ти ли я подлагаш на тия изпитания или Сатаната? Господи, защо мълчиш?

Синът на Антихриста — а тъй почтен, тъй достоен, тъй прям и горд! С такъв мъжествено открит поглед. Може ли погледът да лъже? И кого бе излъгал: разума или сърцето й… Поддава ли се сърцето на лъжата?

Впрочем, не беше ли вече време да сложи край на всичко, на всяко изкушение? И да отвърне: „Махни се, Сатана!“ Да остави събитията да се развият така, както е наредил бог. Да пристане корабът, да стовари бранниците. И те да го отведат със себе си. Да я оставят сама. Отново сама с бога…

Но чия воля изпълняваха ромейските бранници: божията или сатанаиловата? Нали манихейците учеха, че всичко земно е от Сатаната?

Тервел бе полуотворил очи и гледаше с почуда коленичилия ромейски воин.

— Кой си ти? — запита го той накрая.

— Борис се казвам, славни канар тикине, от воинството на ювиги хан Исперих.

— А защо с тия доспехи?

— Защото съм беглец, канар тикине, отстъпник от рода си!

— Тогава що дириш при мен? Прошка? Войникът се усмихна тъжно:

— Никой не може да ми даде прошка, канар тикине. Никой на земята. Само Тангра.

— А за какво си дошъл? Елена го изпревари:

— Някой те е издал, Тервеле — вече знаеше кой е. — И Борис е препускал от Одесос до тук, за да те предупреди.

Тервел го изгледа проницателно.

— А отде знаеш това? Борис поклати глава.

— Тя моята, славни Тервеле, е много дълга. И тъжна. По-важното сега е да бягаш, да се спасяваш. За беда конят ми не може. Затова пък аз ще те взема на гръб.

Елена се вмеси в разговора:

— И докъде ще го отнесеш така? Те ще те настигнат ей там, преди да превалиш хълма.

Тервел я пресече:

— Мен не може… Но нека отнесе меча! Вместо мен…

— Да те оставя! — сепна се Борис. — В ромейски ръце!

Тервел опита да придаде на отпадналия си глас повелителен тон:

— Сега мечът е по-важен от един канар тикин… И аз заповядвам…

Борис се слиса. Какво трябваше да стори, кого да послуша: гласа на канар тикина или съвестта си? Елена реши спора:

— Нито канар тикина ще носиш, нито меча… Аз ще спася и вас, и меча…

И на невярващите им погледи отвърна:

— Ясновидка ли съм аз, властна ли съм да правя чудеса?

Тези думи не учудиха и двамата, наслушали се на легендите за Акренската магьосница.

А тя едва сдържаше сълзите си. Чудеса! Никакви чудеса! А направо подлост, коварство! Най-страшният, непростим грях!

Единствено заради него беше способна на това…

Но по-напред трябваше да му даде от най-силното лекарство, което се дава само когато няма друга надежда, да влее сили в изтощеното му тяло, сили за предстоящото изпитание.

И тя му поднесе пазената в най-скрития ъгъл на пещерата чаша.

— Пий, Тервеле!

Той я изгледа недоумяващ.

— Това е силна билка, българино. Опасна билка. Досега не смеех. Вече нямам избор… От нея или изведнаж оздравяваш, или…

— Или — какво?

— Каквото бог е отредил — прехапа тя устни. — Билката на Орфей. С нея той измъкнал дори от смъртта любимата си Евридика.

Тервел протегна ръка и я изпи решително.

Тогава Елена ги остави. Забърза нагоре, към сринатата крепост. Трябваше да го стори! Сам дяволът, пък отде да знае — може би сам бог й го бе подсказал… Щом без фара един кораб се разби, защо да не може и друг…

Всъщност кое беше по-подло: това, що щеше тя да извърши, или другото? Сто бранника срещу един ранен, болен човек! По-малко подло ли бе то?

Господи, не я съди жестоко! Слаба жена е тя, неустойчива срещу греха. Пък може би справедливо вече си я наказал. Предварително. Знаел си на какво е способна. Ти, който четеш бъдещето като отворена книга, си знаел, че тя ще стори и тоя грях.

И все пак — а защо не я предпази от него? Нали си могъщ? Ако не е права, прати гръм да я тресне, прати трус да я погълне земята. Недей мълча!

Елена грабна наръч дърва от натрупаната купчина и закуца на север, по отъпканата от нея пътечка, където вече никой не дръзваше да се мерне от страх пред вампири и привидения. Наистина, толкова пръв беше попила тук земята, толкова души бяха погубени. Ако сега някой зърнеше огъня на запалената й борина, как ту се показва, ту се губи сред съсипиите, щеше да я вземе за истинска прокълната душа.

Тая вечер тя не само нямаше да запали огъня, нещо повече — щеше да го запали, но другаде, не навръх носа, а навътре, там, където от Скитското плато започва Тиризинският полуостров. И заблуден от него, считайки го, че гори на носа, корабът непременно щеше да се блъсне о скалите. Нощем моряците не смеят да се отдалечават много от сушата.

Мракът под тежкото облачно небе, от което всеки миг можеше отново да рукне дъждът, беше непрогледен. Борината едва осветяваше незабелижимата пътечка. Елена сякаш креташе сред черното нищо. Дълбоко долу, отляво и отдясно, в шеметната бездна бучеше бурното море. Като в преизподнята. И оттам с воя на вятъра долитаха стонове и писъци като воплите на удавници. Животът й досега бе бил ад с това сакато тяло, сега я заплашваше и адът за душата.

Но не! Нямаше да се поколебае! Заради него щеше да влезе и в ада!

Тя подреди донесените дърва, пъхна сред тях борината. И скоро огънят лумна, запращяха омокрените съчки, разлюляха се от вятъра избухналите пламъци.

И тръгна обратно. Пред входа на пещерата поспря загледана в морето, където й се стори, че проблесна някаква светлинка.

Господи, удари я с гръма си!

Бог беше само безучастен зрител, който нито помагаше, нито предпазваше, а само съдеше.

Елена влезе при двамата българи, които едновременно обърнаха към нея питащи очи.

— Очаквайте чудото! — успокои ги тя, А кой щеше нея да успокои?

И застана, както обичайно, в мрака до входа.

Борис продължи прекъснатия си разказ, но вече на български, от който език Елена не разбираше нищо. Диво, варварско боботене.

— Три лета има оттогава, канар тикине. Бях ратник, имах дом, имах чест, имах син, Токту. Двама с Докс поискахме Сюймел за жена. Спечелих я аз и я отведох в харема си. Докс божем се оттегли. Мислех, че е забравил. А той помнел. И ми отмъсти.

Елена току излизаше да погледне навън и бързо се връщаше. Все по-тревожна, все по-развълнувана. Беше наистина кораб! И идваше насам. Бързаше към гибелта си…

Борис продължи:

— Беше през годината на Вълка, в деня на Слънцето.

Във високосна година денят на лятното слънцестоене е отреден на слънцето, един от най-тачените празници на слънцепоклонниците българи.

— Кавхан Умар правеше преглед на войската: на коне, доспехи и оръжия. И аз стоях спокоен, защото знаех, че всичко съм потегнал, всичко съм проверил. Затова когато той впери в мен намръщени очи, не трепнах. Изчаках го спокойно да дръпне колчана на стрелите им. И тогава се слисах. Ремъкът му, който сам бях притегнал, се скъса и стрелите се разпиляха по земята.

— Помня това! — пошепна Тервел. — За него трябваше да те убият.

— Да! — кимна разказвачът. — Знаех го. Тогава случайно зърнах Докс от задната редица. И видях тържествуващото пламъче в зениците му. Досетих се — той беше направил това, никой друг! На другия ден трябваше да се изпълни присъдата. И душата ми нямаше никога да препусне белия жребец по Млечния път към Тангра. Както повелява законът. Но аз избягах от затвора. Пазачи бяха Докс и приятелите му. Това пък беше моето отмъщение. Както се полага на страж, допуснал да му избяга затворник, навярно отдавна са им пръснали главите…

Тервел си спомни и това. И кимна отново.

— А аз успях да избягам — махна с ръка Борис. — Преплувах Дунава. И станах ромейски наемник. Нямах избор. Приех и вярата им. Трябва да ти призная, служих им вярно… До днес… Когато чух, че ще правят хайка на български боил, кръвта ми заговори. Не само защото е подло — сто срещу един… А защото е български боил… Ей затуй… И още нещо да ти кажа — те и преди това знаеха, че ще дойдеш… И бяха пратили два дромона…

Тервел опита да се надигне разгневен:

— И това ли! А откъде? Борис вдигна рамене.

— Откъде са го знаели? — не спираше Тервел. И подозрението обхващаше душата му, някакво смътно досещане за подлост и предателство. И то не както днес — издаден от случаен ромейски крушенец, а измяна, свила змийско гнездо под престола на хана… Но кой можеше да бъде предателят?

Тогава чу трясъкът на блъсналия се в рифа кораб.

— Чудото стана! — пошепна с безкръвни устни Елена.

И излетя навън.

Дълбоко под себе си тя съзря обречения дромон, огрян от факлите, които горяха по бойниците му, заседнал върху скалите.

Ала не потъваше. По-голям беше, не като онзиденшната лека галера, пък и пробойната може би беше по-малка. Изглежда, наближил целта, корабът беше забавил ход, готвейки се да влезе в закътания западен залив.

Виждаше се как навклирът вика нещо, ръкомаха, тича по палубата; как гребците натискат веслата, та да откопчат корпуса от гибелните обятия на скалите; как други изхвърлят сандъци и амфори с жито, зехтин и вино, та да олекне товарът.

Напразно!

Моряците опитаха да спуснат лодка. Но в нея, в безредата, се струпаха толкова хора, че тя се преобърна и изсипа човешкото множество сред беснеещите талази.

Всичко виждаше отгоре Елена: целият ужас, причинен от нея…

Господи, защо се бавиш? Защо не я поразиш с мълниите си? Нали ти го бе казал: „Защото с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.“

Пуснаха втора лодка, в която успяха да се вместят двадесетина корабокрушенци. И тя побърза да се отдалечи от пострадалия кораб, защото от борда продължаваха да скачат в нея все нови и нови тълпи. Тия, които умееха да плуват и още се държаха над вълните, опитваха да се заловят о бордовете й. Но войниците отвътре ги изблъскваха обратно с мечове и юмруци, озверели от ужас пред бушуващата стихия.

Злочестата монахиня хапеше устни, раздвоена в чувствата си. Трябваше да загинат, да не достигнат брега! Иначе защо бе обрекла душата си на Геената огнена? Нима тая й жертва щеше да излезе напразна…

И излезе напразна…

С големи усилия лодката най-сетне заседна в плитчината, в основата на залива. Войниците наскачаха във водата и бързо прегазиха до брега.

После, поведени от пенконтарха — началника си, останали само петнадесетина човека, поеха нагоре. Елена знаеше накъде — към нейната пещера.

Петнадесетина души! Но и те бяха достатъчни да се справят със задачата си.