Мечът на Атила

Зрънце отрова

Не можеше да се каже, че бе препускал дотук, защото не само той, едва съвзел се от раните, а и конят на Борис нямаха сили за препускане, но в бърз ход от ранни зори до обяд Тервел бе успял да се отдалечи достатъчно от Акра Кастелум, когато забеляза в пожълтялата есенна степ, в далечината, към равния кръгозор, задалата се насреща му войска.

Ездачът с коня си побърза да се прикрие зад една драка и оттам надзърна през отрупаните й с плоски жълти плодчета клонки.

Впрочем, какво ли не би могло да се случи, додето той бе лежал безпомощен в пещерата на отшелничката? Затова недоумяваше чия може да бъде тая армия. И ромеите, и българите сега трябваше да се дебнат нейде около Агъла. Но да са се счепкали толкова скоро и толкова скоро ромеите да се връщат като победители или като победени — все не му се вярваше.

Само българи не бяха. Българите са конници. Не плачат със себе си пешаци, да им пречат на светкавичните набези, да спъват устрема им. Та тя, тази пойна между българи и ромеи, беше всъщност спор между два рода войска: на пехотата, отлично въоръжена и дисциплинирана, срещу кавалерията, също отлично въоръжена и дисциплинирана. Желязна пехота срещу желязна конница.

Идваха пехотинци. Ако бяха ромеи, колоната трябваше да блести от излъсканите брони като люспите на пълзяща змия. А тази се сивееше — потъналите в кал хора бяха облечени различно, кой с ризница, кой без нея, с мечове, с копия, с брадви, защитени не с метални, а с дървени щитове, най-често боядисани червено, да гонят злите духове — това можеше да бъде само славинска дружина, тръгнала за грабеж.

А славяните бяха почти съюзници. Врагът на твоя враг, естествено, е твой приятел. И Тервел излезе успокоен насреща им.

Видели и те, че е българин, при това сам, славянските бранници дори не забавиха ход. Изглеждаха го с любопитство и отминаваха, шляпайки през разкаляната скитска пръст.

Само вождът им, един червенокос великан, яхнал як като него жребец, препусна насреща му.

— Здравей, жупане! — поздрави го отдалеч Тервел по славински.

Славун закова коня си и загледа с намръщените си, още по-озлобени от мъката очи тоя одрипавял, брадясал странник.

— Личи си, че си знатен българин — изръмжа той. — Но кой си? И какво дириш при дружината на жупан Славун?

— Тервел, жупане. Синът на Исперих. А ти навярно си самият Славун?

— Перун да ти помага! — изрече Славун благословията си, но с глас и израз, що не издаваха никакво доброжелателство. — Ние с баща ти тъй и не се спогодихме. Защо пак те провожда? Какво иска сега от мен ханът?

— Нищо не иска — отвърна Тервел. — Случайно се срещаме. Тъй е пожелал Тангра, приятели, не врагове, да се видят, да си побъбрят. И ако могат, да си помогнат…

— Нямам нужда от помощ! — наежи се пак Славун.

Тервел беше слушал за несговорчивостта на тоя славински княз, но — и за честността му, за откровеността му, затуй не се обиди:

— А закъде си тръгнал сега, Славуне, с тая рат? Ние те чакаме на север, а ти си поел на юг…

— Ще поема натам, накъдето аз реша, а не Исперих! — нацупи се пак жупанът. — Господар не ща. Сам съм си господар, сам съм си решил… Ще ударя ромеите. Ще мина Верегава, ще плячкосам Тракия. Ако ми скимне, и Цариграда ще ударя… Ще преваря Испериха…

Тервел го пресече учуден:

— А кой ти е рекъл, че ханът ще удря Константинопол! Друга му е грижата сега, земя търси той, земя убежище, не плячка. Не му трябва Константинопол. И Атила някога, ако поискаше, можеше да го вземе. Но го остави. Предпочете да не убива кокошката, що му снасяше златни яйца; предпочете данък в злато, що му плащаше императорът, вместо разорен град…

— Мен злато ми не трябва! — отвърна с покруса Славун. — Отмъщение диря аз… Отмъщение… За мъст съм тръгнал аз…

Тервел нямаше обичай да пита. Ако искаше, князът сам щеше да му го каже. Само добави:

— Щеш не щеш, щом си тръгнал срещу ромеите, ти пак на Исперих помагаш…

— Или той на мене — посрещна го славянинът. — Додето той ги залисва при Дунава, аз може и до Цариград да стигна.

Тервел се усмихна:

— На добър път! Дано твоят Перун и нашият Тангра ти помагат! А какво да река от твое име на Исперих?

— Ето що! Ще го чакам в Цариграда… Или в черната…

И посочи с очи земята.

— Кълна се в стрелата на Перун! За мен връщане няма!

После целуна пръстена си от белемнит.

Наистина, преди да тръгне, беше принесъл в огнена жертва на Свещения дъб, на духовете пазители, скрити в шумата му, целия си дом, с всичко в него. И нивите си. Нищо вече не му бе останало в земята, където се бе родил…

Той вдигна ръка.

— Ха, сбогом сега!

Обърна коня да се прибере сред дружинниците си, но спря и отдалеч му подвикна:

— А ти си сам. Трудно ще се оправиш… Пък и ромеите… По-добре иди при Десислав! Той още се двоуми… Дали подир мен… Дали с Исперих… Или да си кротува… Та ако ромеите, убил ги Перун, надвият, да го не закачат…

Чак вечерта Тервел стигна средището на княз Десислав. И когато го въведоха в дома му, готов да му разкаже приказката за оня, дето яздил на два коня, Десислав сам го превари:

— Добре си ми дошъл, сине Исперихов! Тъкмо се чудех как да му проводя вест.

— Каква вест, жупане? — запита гостът.

— Премислих — отвърна той. — Ще тръгна с него… На него се уповавам… С ромеите и враг да си им, и съюзник — все едно, все си си варварин…

Тервел стисна десницата му.

Едва по време на обилната гощавка българинът се досети защо хитрият славинин бе взел това решение. Доведоха да му се похвалят, двама пленени ромеи. И тъй като никой от хората на княза не проумяваше езика им, Тервел се нае да ги разпита.

— Е? — обърна се той към по-стария. — Как се казваш?

— Паскалис, граматик Паскалис.

— Граматик, пък войник! — учуди се Тервел.

— Първо, защото с граматика хляб не се изкарва, И второ, защото от затвора ме пуснаха само да дойда да се бия.

— А ти не искаш ли да се биеш? — подпита Тервел.

— Щом съм избягал от стана им, значи…

— Ами ти? — обърна се Тервел към другия.

— Аз съм Теодосиос… И аз тъй… Не ща да се бия…

— Само затуй ли? — усмихна се българинът. Теодосий, другарят от затвора на Теофил, който бе издал пещерното убежище на Тервел, отвърна:

— Не само за туй, боиле! Не само защото ни е дотегнало под тиранията на василевса… И уплашени сме, боиле… Не щем да мрем мърцина…

— А от какво сте уплашени?

— Приказват ги едни, та да те дострашее… Че ще зимуваме тук. А ние сме константинополци, не издържаме на тая зима, на снегове и ледове. Ние отсега, дето още не са свили истинските мразове, та сме измръзнали… И друго — че императорът няма пари да плаща, хазната му била опразнена от войната със сарацините… После — че славините са се надигнали и ни отрязали пътя за отстъпление…

— Което също е вярно! — подметна Тервел. — Както виждате.

Паскалис продължи:

— И най-важното. Гледачка някаква, пророчица, била предсказала, че императорът, уплашен, ще избяга от бойното поле…

— Е? — не можа да овладее нетърпението си Тервел.

— Това е. Той наистина избяга. Пък ни заблуждават, че отивал на бани…

Тънка усмивка на доволство се мерна върху суровото лице на канар тикина и мигновено изчезна. Значи, Елена неволно им бе помогнала. Нейното предсказание, неясно и двусмислено, бе свършило отлична работа сред тия наплашени, суеверни солдати.

— Това е — доизказа се Паскалис. — Сега всеки от нас гледа как да отърве кожата… Най-вече сланините, дето все едно са си у дома… А и другите… Като нас…

— А началниците? — подметна Тервел.

— Началниците… Наказват, то се знае… За дезертьорство ослепяват… Ама, както виждаш, пак бягаме…

Добре! — мислеше си Тервел. — Всичко върви добре. Най-важен е духът. А у ромеите духът вече е разколебан. Това улеснява победата. Дори на по-малоброен противник, отколкото бяха сънародниците му. И отколкото щяха да станат, след като пристигнеха подкрепленията им от север…

Тогава Паскалис запита с разтреперан глас:

— А сега?… Ние… Какво ще стане с нас? Всичко ви казахме.

Тервел се обърна към княза:

— Какво ще ги правиш?

— Какво! — махна с ръка Десислав. — По закон. Военнопленник или плаща откуп, или остава при нас три години роб. Ние не сме като ромеите — хем да служим на милостивия бог, хем да държим роби за цял живот…

Тервел преведе на пленниците решението на славинския княз. После се обърна към Паскалис:

— Сега не мога. Но като дойда тук втори път, ще те откупя от Десислав. Свободен ще те поканя при мен. На нас ни трябват хора, вещи в писмото. Закъде нова държава без грамотни люде?

Тервел не можа да тръгне по-рано, макар че вече нямаше никакво търпение да чака, защото никой от славините не искаше да излезе от село, преди да пропеят трети петли, когато нечистите духове се запиляват в Тилилейските гори.

Чак на другата заран, по ранина, малко преди разсъмване, Десислав го изпроводи със своя дружина до Дунава. Гостът не знаеше разположението на византийските части, та да не се заблуди, да не се натика сам в устата на звяра.

Преведоха го през някакви подгизнали от вода тресавища, където всеки другоземец още на втората крачка щеше да затъне, ако не знаеше външно незабележимите бродове и залетите с вода тирове твърда земя.

Когато напреде им лъсна широкият дунавски ръкав, те му посочиха българските укрепления и закотвените пред тях византийски галери.

Лудост беше да премине отвъд със славинска еднодръвка или пък със сал, изплетен по български, от тръстика. Та и с плуване. Ония от корабите щяха да го забележат тутакси. Налагаше му се да изчака нощта и тогава, под нейно прикритие, да се прокрадне до съплеменниците си.

И добре, че есенният ден е кратък, та не след дълго се смрачи и той започна да се стяга за рискованото си дело. Помогнаха му дружинниците на Десислав. За да изпитат зоркостта на обсадителите, те пуснаха по течението няколко наръча наскубана тръстика. И начаса една лодка от най-близката галера се спусна да провери. Като се убедиха, че няма нищо подозрително, ромеите повече не закачаха другите плаващи снопове.

Пък и притъмня съвсем.

Тервел прикрепи към главата си кичур треволяци, захапа къса тръстикова цев да диша и навлезе във водата. Тежкият меч на Атила го придържаше на такава дълбочина, че на повърхността оставаха само очите му.

Вече никой не би допуснал, че под това не съвсем правилно плаващо по течението снопче се крие човек.

Така той мина на еднакво разстояние между две от стражевите галери — видимо, без да бъде забелязан, и се насочи към брега.

Чак когато стъпи в плитчината и вече, ще не ще, трябваше да се покаже цял, византийците го откриха. Засвириха рогове, полетяха рояци стрели, които за щастие не можеха да го достигнат. Дори катапултите замятаха залп подир залп тежки копиеподобни стрели.

Тервел се затича към Агъла.

Защитниците от дървените стени закрещяха:

— Стой! Стой!

Както тичаше, той се провикна:

— Аз съм… Канар тикинът… Хвърлете ласо…

Някои го познаха. Дълъг тънък ремък профуча и падна в краката му. Бягащият го грабна и заловен за него, докато другия му край опъваха бойците от стената, прелетя над рова, изкачи се по стръмния насип и се покатери при тях.

Ожесточената стрелба на българите принуди слезлите на брега с лодки ромеи да се оттеглят веднага, без дори да подозират какъв ценен трофей бяха изтървали.

Отведоха новодошлия направо в бащиния му аул. По пътя боилът който го придружаваше, му разказа набързо какво бе станало в негово отсъствие. То се знае, спомена и за беглеца ромеец, стратег някакъв, който сега бил на гощавката в чертога.

Бегло подозрение проряза мисълта на Тервел:

— Какъв стратег?

— Беглец… Заговорник срещу василевса. И оня го натикал в затвора. Остригали му главата, били го, изтезавали го. Но той успял да избяга при нас. Иска помощ да свали василевса. Имало такъв заговор в Константинопол.

Тервел не каза нищо. Премисляше мълчаливо. Нищо чудно и да има заговор. То във Византия винаги е имало. Все на някого режат носа, изгарят очите, покалугеряват… И все пак, тъкмо сега… При хана…

Преминаха по спуснатия мост и втората стена, после — и третата Там изглеждаше най-спокойно. Войскарите, които не бяха на стража, се кърпеха, потягаха се или играеха на шах, тая увлекателна игра, която бяха донесли още от родината си в Българската планина.

Ясно, здраво се готвеше Исперих, щом бе прибегнал и до това — да въоръжи и жените. Мярка, към която се пристъпва, когато няма друг изход. А къде по-тежко време от сегашното, когато се решаваше дали народът му ще загине или ще оцелее. Българките не само работят, не само раждат и гледат деца. Преди да се омъжат, те яздят наравно с момчетата, а ръцете им са по-яки от ръцете на Константинополските мъже, които хващат меч от дъжд на вятър. По смелост пък не отстъпват на собствените си мъже, защото бранят не цар, не богатства, а децата си.

Пред входа на бащиния му дворец, откъдето се чуваше гълчавата на пируващите, Тервел срещна кавхан Умар.

— Канар тикине! — задъха се старецът, като го позна. — Ти! Жив!

Тервел го прегърна.

— И с меча, кавхане! С меча на Атила!

Умар се спусна, та целуна дръжката му.

— Да те надари Тангра с още по-голяма сила и мъдрост, сине! Сега вече народът ни ще бъде непобедим…

И го поведе към гостната зала. Тервел успя да го попита пътем:

— А какъв е тоя стратег?

— Знам ли го, канар тикине! Ромеец. Стратег Леон. Заговорник срещу императора си. Аз такива, ако ме питаш, дето ровят гроб на господаря си, дето се съюзяват с враговете му, направо на кол набучвам…

— Защо не го набучи?

— Сега е друго. Сега е война. Колкото повече врагове на василевса при нас — толкова по-добре за нас. Пък и много ни каза. Нищо не излъга. И за това, кога ще дойдат ромейската войска и флота, и през къде ще минат, и къде ще отседнат. Не излъга… И все пак… Ромеец…

За повече приказки нямаха време. Бяха влезли вече в залата. И кавханът извика:

— Слава на Тангра! Отново ни връща жив и здрав канар тикина Тервел!

Исперих не успя да се овладее, както го изискваха обичаят и санът му. Стана. Протегна разтреперана ръка напред.

— Тервеле!

Синът му прекоси, тържествено развълнуван залата с прострени напред ръце, върху които лежеше Свещения меч. И коленичи.

Исперих го пое в десница, която синът му целуна.

— Мечът на Атила! — извиси глас ювиги ханът. — Треперете, ромеи! Победата е наша!

Воплите бяха наставали и приветствуваха шумно хана си и сина му, размахали и те оголените саби над главите си.

— Мои хранени люде! — прогърмя гласът му. — Край на очакването! Вече ще ударим! А сега, канар тикине, седни до мен! От другата ми страна е уважаемият стратег Леон, враг на Константин, дошъл при нас за закрила. И аз ще помогна на неговите приятели да свалят от престола недостойния син на Констант Брадатия, за да сложат там император, с когото ще можем да сключим почтен мир. Така ли е, стратеге?

Едва овладял необяснимия смут, що го бе обхванал при вида на смятания за изчезнал престолонаследник, византиецът се надигна, още по-пребледнял отпреди, и се поклоня:

— Аз съм тук, за да подновим старата дружба между нашите народи. И ще сторя за това всичко, което е по силите ми.

Тервел трепна. Тоя глас му беше познат. Слушан някъде. Но къде? Всъщност нищо чудно да го е чувал. С толкова ромеи се бе срещал, когато бе ходил в Константинопол… И все пак… Нещо го тревожеше, караше го да бъде нащрек…

Тоя глас — мъжествен, честен и — странно — в същото време някак гузен, притворен…

Ето и сега — говореше искрено, убедено:

— Ювиги хане, не бързай! Не нападай! Нашите бойци не понасят зимата, още по-малко блатата. Нека да им омръзне! Тогава почват да се бунтуват. Да бягат…

— Те вече бягат — подметка Тервел. — Като казват, че пръв е побягнал самият Константин, уж отишъл на бани в Месемврия.

Исперих се усмихна, може би за пръв път от седмици насам:

— Нека бягат! Както Атила побеждаваше, като се опираше на римските роби, тъй и аз ще победя, като разчитам на ромейската беднота, понякога по-зле и от робите. И аз като Атила за тях съм носител на нов ред — без данъци, без продаване в робство за дългове.

Зле прикрита сянка мина по лицето на стратега, но той пак успя да се овладее. И да продължи разговора, макар че в гласа му вече се усещаше смущението:

— Ако императорът е избягал, още по-добре! Ще преговаряме направо с великия доместик.

Той се обърна към Исперих:

— Ювиги хане, моля те, прати извън Агъла някой ромеец от твоите роби, да отнесе от мен писмо до него. Да го викнем за преговори.

Ханът не отговори веднага.

— Може да пратя… А може и друго — без преговори…

Той се изправи.

— Канар тикинът ни донесе не само Свещения меч. Той ни донесе и добра вест. Славяните са се разбунтували в тила на Константин. А от север пристигнаха и моите дружини. Стражите ми вече са видели сигналните им огньове. Победата е близка. И нашата, стратеге. И вашата…

Извади Свещения потир от лавицата зад гърба си и го поднесе на виночерпеца, който, преди да го напълни, отпи глътка от виното да докаже, че не е отровно.

Исперих го подаде на госта си:

— За очакваната победа, стратеге! Следващия път ще пием за извоюваната победа… От черепа на Константин…

Леон потръпна. Досега при всичките си разговори с хана оставаше с впечатление, че напреде си има цивилизован управник, с когото можеше да обсъжда дори Платон и Аристотел. И изведнаж… При споменаването на тоя зловещ скитски обичай той отново се убеди, че всичките знания и привидна мъдрост на хана са само умело прикритие на варварската му същност.

И доби още по-силна увереност в правотата си.

Но преодолял отвращението си при мисълта само, че би могъл да пие от съд с инкрустирана в него теменна кост на човек, византиецът пое ритуалната чаша и отпи от нея глътка.

— За победата! — повтори той с глух глас думите на домакина. Друго пожелание не можа да измисли.

После додаде:

— И все пак кръвопролитието може да бъде избегнато, ако пуснеш пратеник при великия доместик…

И му я върна, хванал я с две ръце.

Тервел изведнаж се досети. Тия няколко думи: „И все пак кръвопролитието може да бъде избегнато.“ Спомни си и къде ги бе чул — пещерата, при Елена. Същият глас. Не се лъжеше. Тоя глас говореше с василевса.

И дали, смутен от погледа на канар тикина, който се бе устремил върху му с целия гняв на сърцето си, или от важността на предстоящото, но ръцете на госта видимо потрепериха.

Тервел не беше съвсем сигурен. И все пак, стори му се, че дясната ръка на ромееца направи някакво неестествено движение, наведе показалеца си и сякаш изтри нокътя му о ръба на чашата.

И преди Исперих да допре устни до нея, той протегна напред ръка:

— Ювиги хане, не пий!

Ханът го изгледа с огнения си взор, учуден и разгневен. А Тервел, опитвайки да смекчи грубостта на намесата си, добави, обърнат към госта:

— У нас обичаят е такъв. За особено важна наздравица да се пие по три пъти наред. Отпий още две глътки, стратеге!

Ясно видя как ромеецът пребледня. Неволно се отдръпна от потира. Ала веднага след това, овладял се, посегна към него:

— Щом обичаят е такъв!

Ала гласът му издаваше явно обзелото го отчаяние. Тъй осъденият приема смъртната си присъда. Пожертвувал се бе. И тъй, и инак — все щеше да се мре. Поне да умреше с полза, ведно с омразния враг…

Тогава напреде им изскочи старият таркан Баян. Възмутен, зачервен от гняв.

— Канар тикине! — задъха се той. — Как можеш да обиждаш така с мнителността си един верен приятел! Един ценен съюзник!

Той грабна чашата от ръцете на стратега:

— Ние имаме нужда и от приятели. Защо навред търсиш все врагове? Ето на, аз вярвам на ромеите!

И изпи виното, преди Леон или някой друг да му попречи.

После бавно, тържествено се запъти към мястото си. Седна, продължи угощението — обиден, мрачен, мълчалив. До края на вечерята не промълви ни дума.

Засрамен, смутен от станалото, навел и той надолу смръщен поглед, недоволен от себе си, Тервел не се допря повече до яденето и пиенето.

Навъсен. И недоумяващ…

Всъщност какво бе станало? Имаха ли основания подозренията му? Ако наистина това беше опит за отровителство, защо на таркана не му стана нищо? Ето го, яде и пие…

А не се съмняваше вече. Паметта не го мамеше. Макар и чут в треската, не бе забравил тоя особен глас. Тоя глас, който обещаваше на императора подвиг и на който императорът пък беше обещал от името на патриарха да го причисли към светците.

За дребно дело патриархът не върши това.

И когато вдигнеше случайно поглед, та срещнеше очите на баща си, прочиташе в тях неприкрит укор. А в погледите на другите — едва сдържана насмешка.

Наистина, зле се бе изложил тая вечер…

Така, в съвсем потиснато настроение завърши пиршеството, макар че всички трябваше да бъдат радостни заради неговото завръщане и заради донасянето на Свещения меч, залога за победата.

Боилите, един след друг, се отправяха към тортите си. Едни от последните си отидоха таркан Баян и стратег Леон, съвсем здрави, бодри, въпреки обидата си.

А Тервел дълго още се въртя в мечата кожа на леглото си, измъчван от един въпрос: Нямаше грешка! Видял го бе. При все че бе смутен, стратегът бе успял да пусне във виното нещо, което бе крепял дотогава под нокътя на показалеца си. Тогава какво е било то, ако не отрова…