Мечът на Атила

Волята на Тангра

Още от среднощ, веднага след пиршеството, ювиги хан Исперих се бе затворил в храма на Тангра с дванадесетте си главни жреца, чийто първожрец беше той самият.

Беше взел решението си още щом се докосна до Свещения меч, все едно с това докосване бог му бе внушил волята си. Сега, при жертвените гадания очакваше само да получи божественото им потвърждение.

Всички знаци на небето съвпадаха, оказали се благосклонни, укрепващи волята му — всички гадания: и по вътрешностите на убития с негови ръце вълк, и по звездите и планетите, и по играта на дима при жертвоизгарянето.

И може би най-важното, обичаят, останал от бащи и деди — сражение се почва при пълна луна. Макар и забулено от плътната завеса на дъждовните облаци вече дни наред, жреците знаеха със сигурност в коя фаза се намира сега второто по значение небесно светило. Чудно би било да не го знаят тези, които бяха създали най-точния календар, познат на хората — календар, съобразен както с движението на слънцето по небосклона, така и с промените на нощния му заместник.

И когато не бе останало никакво съмнение, че Тангра благославя Голямото начинание, бойните рогове затръбиха за сбор.

Готови отдавна, строени по части, на които багатурите и боилите бяха привършили първата и основна проверка на снаряжението, бойците се придвижваха в ред към площада пред храма.

Тежък каменен храм, но в памет на далечното минало изграден във форма на юрта, с кръгъл купол, подпрян на дванадесет колони, колкото са и месеците през годината, зад всяка от които във вътрешността отговаряше по едно златно изваяние на почитаните животни: мишка, вол, вълк, заек, дракон, змия, кон, овен, маймуна, петел, куче и глиган.

Под звуците на тръбите и бумтежа на тъпаните, привързани към левите ръце на редовите жреци, от светилището излезе ювиги хан Исперих — колобърът, първосвещеникът по право, следван от дванадесетте главни жреца, всеки от тях облечен в кожи на тотема животно, на което служеше.

Предстоеше още едно изпитание, и то изпитание повече за хана, който трябваше да докаже пред очите на цялото войнство своята мощ да води на война — жертвоприношението на белия жребец, чиято опашка, развята като знаме, щеше после да ги поведе към победа.

Ето, жреците доведоха обреченото животно, което сякаш не стъпваше, а танцуваше с припряни леки стъпки, като пръхтеше шумно и неспокойно, с животинския си усет предугадило смъртта.

И сред ударите на тъпаните и воя на подскачащите жреци Исперих застана пред жертвата, стиснал в оголената си до лакът десница, по която като въжета потрепваха стоманените мускули, Свещения меч на Атила — тежък, извит, блеснал като сребърно огледало.

Тътенът на барабаните вече се бе превърнал на грохот. Жреците се въртяха със запенени от умора и възбуда уста. Един последен удар на тъпан, последен скок на танцьорите, които мигом се строполиха изнемощели на земята — и сред настъпилата тишина, в която се чуваше задъханото от напрежение дишане на бранниците, ханът замахна с меча.

Не се видя, не се чу нищо — като че ли мълчалива сребърна светкавица разсече въздуха — и клетото животно рухна като подкосено, с разцепена на две глава, опръскано от шурналата кръв.

Въздишка на облекчение, последвана от рева на хилядите гърла, процепи тишината. Това беше добър знак. Тангра все още подкрепяше ханската десница.

Изчакал, колкото е прието, докато стихне възторгът на народа, Исперих вдигна кървавия меч и извиси глас:

— Народе български! Аз, ювиги хан Исперих, син на Тангра и велик негов първожрец и прорицател, стъпил в кръвта на жертвения жребец, ще ви открия волята на небесния си отец.

Вече не се чуваше и дъхът на хората, превърнати на слух.

— Народе български! — продължи той. — Ти плати своята дан на лишенията и страданията със скитничеството, гонен от безпощадните пълчища на враговете си. Ти вече имаш нужда от дом, където спокойно да отглеждаш чадата си. Имаш нужда от сигурно кътче под небето. И ето, Тангра ми го показа — отвъд Дунава, защитено като с каменна крепост: Дунава от север, морето от изток, Верегава от юг. А на запад са други славини, които не са и няма да ни бъдат врагове. На теб, народе български, е отредена велика роля. Ти, който си поставен в средината между трите велики страни: Иран, Туран и Рум. Ти, който взе от Иран външния си облик, от Туран — езика и порядъка си, а от Рум ще вземеш знанието и умението. Ти си предопределен да ги обединиш в едно. На техния кръстопът…

Той замълча да съсредоточи мислите си.

— Ние няма да се върнем обратно. От деди и прадеди ни е завещано да вървим само напред. И ще вървим! Няма сила, която да ни спре. Защото Тангра е с нас, защото Тангра благоволи да връчи в ръката ми своя меч, който някога беше връчил в непобедимата десница на Атила.

Дружен вик като гръмотевица последва думите му. И когато шумът утихна, Исперих додаде:

— Призори ще ударим ромеите. Те знаят своята слабост и нашата сила. И треперят от страх. Уплашен от нас, побягна преди тях самият император.

Втори гръмоподобен изблик на радост.

— И за да не остане съмнение, че ще вървим само напред, аз заповядвам! Да се съборят укрепленията, а от гредите им да се направят мостове над рововете. И по тия мостове цялата ми войска едновременно да се хвърли срещу врага! Небесните коне са обяздени и очакват да отнесат в грейналия аул на Тангра душите на храбреците, които ще паднат в този бой.

Говореше твърдо и самоуверено, ала сърцето му бе свито като в желязно менгеме. Длъжен беше да разруши крепостта си, за да няма ни помисъл за отстъпление у някого. В Агъла щяха да останат жените и децата им. Беззащитни. Заради тях всеки боец щеше да се сражава до смърт.

Залагаше всичко: чест, имот и живот — своя и на народа си. Или щяха да победят, или всички щяха да загинат. Всички. И повече нямаше да се споменава нито неговото име, нито името на народа му…

Потресени от величието на подвига, който им предстоеше, пред страшната отговорност, която им поставяше Тангра посредством устата на своя колобър, войниците бяха замлъкнали във величествена неподвижност като каменните изваяния, които потомците им щяха да положат върху техните гробове.

Неволно пред очите на хана като жив изплава образът на злочестия таркан Баян, който отново пошепна с посинели устни своето сурово предупреждение: „Мислиш ли за отговорността, която поемаш пред историята?“

И все тъй мълчаливо, все тъй решително, Исперих отвърна бързо:

— Аз правя историята, таркане! После размаха Свещения меч:

— Народе български! Ето победоносното оръжие на Атила! С него Тангра ще ни поведе към славата!

И може би тъкмо тия последни думи, може би тъкмо видът на тоя легендарен меч — символ на победата, вдъхнаха повече увереност у воините му, отколкото цялата му предишна реч.

Мечът на Атила означава само победа…

И с развълнуван глас довърши:

— Аз, вашият хан Исперих, ви обещавам, че на Нова година вие ще имате ново ханство, по-могъщо от предишното. И от тая Нова година ведно с възхода на новото ханство ще започне и новото летоброене. И тя ще бъде ГОДИНА ПЪРВА…

Опиянени от това съзнание, фанатизирани, войниците размахаха своите оръжия с викове:

— Води ни, ювиги хане! Води ни!

Исперих прочете в лицата им, насечени от белези, по които играеха сиянията на пламтящите факли, готовността на саможертвата. И прогърмя заповедта си:

— А сега, боили, отведете бойната си рат там, където й е отредено!

Отново, в пълен ред, дружините се оттеглиха, опразвайки площада. Жените, юношите, та и децата ведно със старците и болните се спуснаха да рушат дървените огради и да нареждат изкъртените греди върху водните ровове.

А бойците, застанали до обяздените си коне, нетърпеливи, смръщени, донатъкмяваха каквото не им допадаше съвсем. Донаточваха сабите си в подметките на ботушите, защото все не им се струваха достатъчно остри, дооправяха торбичките с конски косми около коленете си да ги предпазват от вражите удари, притягаха ремъците на броните и шлемовете.

Рано преди зазоряване, още по тъмно, прозвуча рогът за бойна готовност. Само за броени секунди, като един човек, цялата армия се метна на седлата върху едва възпираните с юздите, нетърпеливо цвилещи коне, обхванати като ездачите си от възбудата пред сражението.

Исперих с Тервел и кавхан Умар застана на кулата до главната порта. Останалите боили предвождаха отредите си. Конните съгледвачи, извратени напред се завръщаха един след друг да докладват, че във вражия лагер цари безредие, че уплахата е обхванала всички.

В същото време мъждукащите огньове в далечината на север съобщаваха, че и дошлите в помощ нови български отреди са готови за бой. И Исперих нареди на своите сигналисти каква заповед да им отправят.

После даде отдавна чакания знак и тръбачът засвири за атака. Подхванат от другите рогове, бойният призив проехтя над целия стан. И отвред, през разрушените стени, по набързо стъкмените мостове, през насипите се срина като лавина с викове и рев неудържимата българска конница. Отвред, от всички страни. И се устреми от всички посоки върху ромейския лагер.

Исперих мълчеше, взрян в мрака, който почваше да се разрежда бавно от избликващата откъм кръгозора мека дрезгавина. Той знаеше, насреща му стоеше не някаква случайна сбирщина, която можеше да стресне с бойни крясъци и дрънкане на оръжие; насреща му се бе изправила една истинска армия, желязна крепителка на най-могъщата империя в света. Нея не можеше уплаши с няколко бойни рога.

И наистина, разузнавачите почнаха да се завръщат с нови донесения. Ромейските пентаконтархии, друнги и тагми, преодолели първия смут, почваха да се строяват, да заемат бойните си позиции. Железните им квадрати начело със сирийските щитоносци с дългите копия започваха да настъпват, подкрепяни от катапултите и огнеметите.

Българите, обаче, не ги нападаха, отбягваха ръкопашните схватки. Само ги обсипваха със стрели, когато профучаваха покрай тях или зад тях, слисвайки ги и плашейки ги за лишен път с недостижимото си майсторство да стрелят от всяко положение върху коня: напред, назад по корем, та дори легнали по гръб върху седлата.

Ханът даде нов знак. И тръбачът засвири друг сигнал. Всъщност това беше едно от предимствата на българите в сраженията — отличното познаване от всички бойци на всички тръбни команди и мигновеното им и безпрекословно изпълнение.

Изведнаж пръснатите по целия фронт отреди се изтеглиха надире, прегрупираха се и вкупом, в неудържим устрем се врязаха в десния фланг на противника. А там, без да се спират пред железните квадрати, заобикаляйки ги, връхлетяха към центъра на ромейския лагер, уверени в победата. Защото отдалеч виждаха блясъка на атиловия меч в десницата на хана им.

А Исперих недоумяваше. Защо още не се явяваше византийската кавалерия? Къде се криеше? И каква ли военна уловка му гласеше?

А сведенията на разузнавачите бяха напълно ясни и недвусмислени. Катафрактите, тежките конници, се бяха отправили към морето. Допустимо ли бе това? Най-сигурният род войска, най-скъпата, ударната мощ на Константин — да бяга!

Тогава по долитащата глъчка откъм дясното крило на противника Исперих разбра, че и подкрепленията му от север са започнали своята атака.

И ето, след кратко разколебаване, отначало бавно, после все по-неудържимо, почна да се оттегля тежката пехота, изоставяйки при отстъплението си бавно подвижните бойни машини.

Свъсил вежди, със стиснати челюсти, ханът премисляше. Недопустимо му изглеждаше византийците да са се уплашили от първия му пристъп. Имаше друго, хитрост някаква! Затова навярно изтеглиха кавалерията. Целяха да го увлекат в безразборно преследване, за да му устроят засада, да го ударят изненадващо във фланг и в тил.

Той се обърна към Тервел:

— Канар тикине, върви, разузнай!

Чакал само тая заповед, Тервел препусна със своите багаини. Хвърли се в боя.

Всъщност вече нямаше бой. Имаше само бягащи, ужасени ромейци, догонвани и съсичани от озверените при вида на кръвта български войскари.

Звън на оръжия, пръхтене на коне, стонове на ранени!

Размахал сабя, Тервел се носеше все по-напред, преварил вече челните български чети.

Развиделяваше се. И в разсвета на деня, в далечината вече се виждаха опънатите платна с пришитите им черни кръстове на императорската флота. А по брега — струпаните в безреда ескадрони на катафрактите, които, зарязали коне и оръжие, се блъскаха, проправяйки си път към корабите.

Всичко беше ясно!

С тържествуваща радост Тервел обърна назад.

Насред път срещна баща си, който препускаше с най-отбраните си ратници да попречи на отстъплението.

Заловени пленници бяха обяснили станалото. Още в началото на боя, по необясними за тях причини, катафрактите бяха напуснали полесражението и се отправили към очакващите ги галери. Като видели това, и останалите войници хукнали подире им. Нима ще мрат, когато сам императорът им избяга, когато конницата му бяга, та когато и флотата му се готви за бягство!

Развъртял победоносното си оръжие, Исперих се понесе напред да доразгроми победения неприятел.

Всъщност вече нямаше и неприятел. Само отделни: разкъсани части, предвождани от единични храбреци, опитваха да дадат някакъв отпор на връхлитащите отвред, опиянени от сечта и успеха победители.

И гинеха в едно: страхливци и герои.

Свещеният меч на Атила беше донесъл една нечувана, неочаквана и съдбовна победа за български народ.