Мечът на Атила

Несговорният Славун

Щом като и седмината князе от Малоскитската Славиния пристигнаха вкупом при Исперих — значи, дошло им бе до гуша; и от външни врагове: авари, ромеи и преселени от ромеите сирийци и арменци и какви ли не, пък и от собствените неразбории, та сами бяха подбирали силно крило, под което като подплашени пилета да се подслонят; желязна ръка, която да обедини силите им, че да се опазят.

Ханът ги прие в Агъла, в чертога си сред каменния аул, седнал в разкошния си трон, обкован със злато и обшит с лъвски кожи, в бойното си одеяние със златен шлем, на който личеше символът на доброто начало в света: кръстът, що означава четирите световни посоки, вместен в кръг — слънце, светлина, съвършенство. В ръката си държеше Свещената златна чаша — знак на божествена власт, а зад гърба му бяха подредени ритуалните чаши, за всеки обред отделна, и свещените конски опашки, едновременно фетиши и бойни знамена.

От двете му страни седяха на по-ниски столчета шестте вътрешни боили и те в бойните си доспехи, сурови, мълчаливи, със замръзнали лица, сякаш не живи хора, а железни изваяния, подпрели длани о сабите си.

Князете влязоха безредно в залата и след несръчните поздравления насядаха и те в отредените им столове. Бяха все едри, снажни мъжаги, светлокоси и брадати, облечени скъпо, но пъстро и безвкусно, натруфени с коприна и всякакви задморски платове. Обичай беше у славините да нахлуват в ромейските предели само за лов на пленници, които после обменяха срещу дрехи и платове. А оръжието им, също разнообразно и то все ромейско, бяха ограбили направо при битките.

Исперих изчака мълчаливо колкото го изискваха обичаят и санът му, после запита:

— Кажете, скъпи гости, какво ви води в моята страна и в моя аул! Пък аз, ако е рекъл Тангра, ще опитам да ви помогна според силите си.

А се досещаше кое беше главното, що ги бе събрало. Дочули бяха, види се, за готвения поход. И не знаеха: за тяхната ли черга ламти Исперих или само щеше да я прегази. Но каквито и да бяха замислите му, по-добре да минеше като приятел, а не като враг.

Славините взеха да се споглеждат и да си шушукат, да се побутват един друг.

Накрай един от тях, жупан Рад, както изглежда, най-старият и най-вещият, с рано оплешивяла псе още непосребрена тъмно-руса коса, се надигна, пооправи копринения си пояс и тъй заговори:

— Право е, хан Исперихе! Не от добро сме сега при теб. Много грижи са ни налегнали. Тъй си е — дошло е време да решаваме: да бъдем или да не бъдем. От север аварите, от юг ромеите. Да не изчезнем, да се не стопим и ние както братята ни при аварите, както другите при ромеите. За аварите какво да ти приказвам? Ти ги познаваш по-добре от нас. А ромеите? Божем по договор, само да ги пазим от враговете им, а то кога им хрумне, искат от нас наемници, та да ги провождат ту срещу сарацини, ту срещу авари, ту срещу други славини.

Останалите зашумяха безредно:

— Тъй си е! Не щем да ни разкарват където им скимне. Договорили сме се — само тук!

И когато поутихнаха, Рад отново заговори:

— Пък като са плъзнали едни. Черноризци, проповедници. Тръгнали бащината ни вяра да променят. И простия народ да размиряват. От старата си вяра почва да се отмята и на ромеите да се докарва.

Хорът отново потвърди:

— Тъй си е! Объркват народа. Рад продължи:

— А ние! С вас сме свикнали, отколе заедно воюваме. Перун не се меси на Тангра; Тангра не се меси на Перун. А Исус не понася други богове. Както ромейският император не търпи други царе…

— А и данък опитват да събират — вмъкна някой. — И то по няколко пъти.

И Рад се разпали:

— Данък искат! Защото земята била на императора. И на договора ни се позовават. А пък ние, нали сме хора неуки, може и да са ни измамили. Ромеите са хора лъжливи. Ние туй знаехме — че императорът ще ни плаща дето му вардим царството.

Сви рамене:

— Ей това е… И седна.

Исперих подметна тихо:

— Князе, а безкнижни! Щом е тъй, ще ви мамят…

Тогава от стола си, без да става, избоботи с гръмоподобния си глас огромен червенокос великан със сипаничаво лице и необичайно за славинин суров израз на очите:

— Защо ми е да пиша, като мога да говоря?

— Ей затуй, да те не мамят при преговори!

— Ако е само за това? Защо ми е да си губя времето, та да уча? Аз съм силен и богат. Ще си взема учен роб, и то не един, а няколко. Да ме не лъжат и те. Която ръка свикне с писалка, забравя да стиска меча…

— А моята? — прекъсна го Исперих. — Дето умее да държи писалка. Смяташ ли, че е слаба с меча?

— То си е твоя работа! — прогърмя отново басът. — Който иска, нека учи, нека си губи времето.

Някой се обади:

— Славуне, пак ли почваш? И се обърна към Исперих:

— Не му придиряй, хане! Такъв си е той, Славун Мечката. Несговорчив като мечка. То ние, славините, май всички сме си такива, ама като него втори няма…

Исперих махна с ръка, без да отговори.

Славините се умълчаха. Само Славун продължи да се върти като мечок на стола си, който проскърцваше мъчително под тежестта му. Пак опита да каже нещо, но другите го задърпаха за ръкавите.

Исперих дълго ги измерва с присвити очи, дълго ги оглежда поред. Най-сетне повече на себе си проговори:

— Гледам ви и ви се чудя! Мъже планини. И много. Не можеш ги изброи. А негодни да си опазят правата…

— Несговорни сме, хане! — изпъшка друг княз, жупан Десислав. — Затуй. Всеки към себе си дърпа чергата…

— Знам го — поклати глава Исперих. — За пръв път ли славини и българи за общо дело се захващат?

И вдигна поглед.

— Чух ви грижите, а сега кажете що очаквате от мен!

Пак се надигна жупан Рад:

— Мислихме, умувахме. И решихме на помощ да те викнем. Договор да сторим. Както и друг път. Заедно да бием ромеите, плячка да им вземем, та на мира да ни оставят. Ето ги, и сега са се надигнали насам. Срещу теб ли, срещу нас ли? Но както и да бъде, все е за беля.

Исперих замълча. Обърна се поред към боилите си, сякаш с поглед ги запита готови ли са да подкрепят ханската му воля.

Тогава на входа се изправи челникът на дворцовата охрана. И с поклон, и със знак показва, че има да съобщи нещо много важно. А когато ханът му кимна да дойде, боилът приближи приведен надве, наклони се към ухото му и пошепна:

— Лоша вест, ювиги хане!

Исперих усети как сърцето му се сви. Но промълви твърдо:

— Говори!

— Завърнаха се само неколцина, господарю. Два ромейски дромона нападнали еднодръвките…

— А канар тикинът?

— Канар тикинът сега препуска върху белия жребец по Млечния път към Тангра.

Ханът се изправи.

— Къде са?

Боилът отново се поклони.

— Вън, ювиги хане! Чакат справедливото ти наказание, задето не са могли да го опазят.

Без да погледне никого, без да каже ни дума, Исперих прекоси набързо залата и излезе в преддверието.

Двадесетина измършавели от глад и преумора хора, в накъсани на дрипи дрехи се проснаха по очи пред краката му.

Исперих процеди през зъби, с болка и злоба:

— Говорете!

И първият от тях, нисък, набит багаин с още кървящи рани по тялото, както бе коленичил, само вдигна глава и заразправя. Кратко, с по няколко думи, по войнишки, описа пътуването, срещата с галерите, битката, гръцкия огън. И гибелта…

— Цяла нощ и целия ден прекарахме на брега, велики господарю. Славяните избягаха. Не рачиха да останат през нощта, страх ги бе от нечисти покойници, от удавниците. Колкото наши трупове изхвърли морето, погребахме. Канар тикина ни морето не щя да ни върне…

Исперих мълчеше. Смръщен, страховит. Значи тъй, и без меча и без Тервел — наследника, опората му, надеждата му. Сам. И трябваше сам да довърши наченатото дело… Сам…

До него застана почтително кавхан Умар:

— Ювиги хане, князете чакат. Недоволствуват…

Исперих, зашеметен от страшния удар, от жестокото изпитание, на което го подлагаше Тангра, като пиян се върна в приемната си, седна с невиждащ поглед в трона си. И отново потъна в мъката си.

Славинските князе, то се знае, не подозираха дори каква злочестина го бе слетяла. Виждаха само смръщения му вид, явното незачитане.

Жупан Рад се колебаеше да стане ли, да продължи ли речта си. Но като гледаше намусения българин насреща си, все не се престрашаваше.

Ала Славун Мечката бързо се решаваше — и кога е за добро, и кога е за зло. Пък и обидчив беше, и свадлив. При това и такова неуважение… В същото време неспокойна беше душата му. Все си мислеше за селото, което остави почти беззащитно, досами ромейския друм, помъкнал със себе си най-добрите си бойци. За важност. Пък там беше жена му Недана, там беше дъщеря му хубавелката Марица. За Марица най се боеше жупанът. Досами друма, по който сега се мъкнеха ромейските войскари…

А му беше съвсем ясно, пропадна мисията им. С тоя самовластник, дето всички му треперят, кой може да се спогоди? Защо ли пък и Славун се повлече по другите? Знаеше си го, че тъй ще стане. От заранта му играеше лявото око. А всичко лошо идва отляво. Защото зад лявото ти рамо стои бяс, а зад дясното — добър дух. И макар че плю три пъти през рамо, види се, не бе успял да прогони беса. Не му бе помогнал и пръстенът от Перунов камък, що пази от всяко зло. Някои го наричат гръмова стрела, защото го намират там, дето е паднала Перунона мълния.

И какъвто си беше буен и невъздържан, взе, че отприщи пороя на гнева си.

— Хане! — той се изкашля тъй, сякаш в залата тресна гръмотевица, и избоботи с мощното си гласище. — Ти нас за какво ни смяташ — князе или божеци?

Исперих се сепна, вдигна очи.

— Що рече?

— Ние тук за договор ли сме се домъкнали или по просия?

Ханът опитваше да овладее мъката си, да стане отново хан, след като плати дан на човешката си мъка.

— Така, за договор, храбри князе. Ще го сторим. Заедно ще се надигнем, заедно ще ударим ромеите, заедно ще ги бием.

Ала Славун като мечка, кога си е наумила нещо, никой не можеше да го възпре. Не го спряха вече кротките думи на хана.

— Кога прогоним ромеите — изръмжа той, — как ще поделим земята? И ти, на нашата ли земя ще останеш или ще продължиш на юг?

И преди да изчака отговора на Исперих, продължи да пита заядливо:

— Кога ще ударим? И къде? Исперих поклати глава.

— Туй сега не мога да ви кажа. Когато реша, че е станало време…

— Та само ти ли ще решаваш? — сопна се Славун.

— А как! — изгледа го Исперих така, сякаш светкавици излетяха от зениците му. — Като вас ли, да се събираме, да се джавкаме — да почваме ли или да не почваме, оттук ли да ударим или оттатък? Да се крием ли из горите и блатата, докато вятърът отмине, след като е опустошил домовете ни? А ромеите ще чакат да се намъдруваме, така ли? И на хоро като се хванеш, пак един води. Камо ли на война. Вие на бой ред не признавате. А без ред няма победа, без ред има само отмъщение при отстъпление. За победата е нужна една воля. Поведат ли хорото няколко души, и хорото се разваля…

— Не го усуквай! — наежи се мечешки князът. — Всичко ще решаваме общо. Като съюзници. А не като твои поданици. Не признавам началство над себе си: нито византийско, нито българско…

Исперих също се надигна:

— Затуй сте на тоя хал!

— Какъв хал! — опъна се Славун. — Пазим си земята. И ще я опазим. И без теб. Знаеш ли какво е отговорил нашият княз Доврент на Баян, аварския хаган? Ще ти го повторя, та да го запомниш: „Никой под слънцето не може да ни надвие. Ние сме свикнали да завладяваме чужда земя, а не други — нашата.“

Той удари с пестник по ръкохватката на меча:

— И ние сме сигурни в това, докле има война и мечове.

Рече тъй и тръгна да си отива. Останалите князе се втурнаха да го разубеждават, да го успокояват.

— Славуне, е, стига вече! Ти все така! Потрай малко де! В беда сме!

А той не искаше и да ги чуе:

— Я ме оставете на мира! Пък вие правете каквото щете! Ваша си работа. Аз и преди туй си знаех, че нищо няма да излезе. Че какво ни беше при ромеите — лошо ли? Искали данък. А кой е рекъл, че трябва да го плащаш? Колко ти струва да ги надхитриш? Отмъкнеш кръстците в гората, закопаеш делвите с жито в земята. Па да търсят. А за войната — който иска да се бие, отива в ромейската войска. Слуша чужда воля, ама получава номизми…

— Получава! — сопна се Рад. — Тъй говориш, защото не си ходил. Понякога нищо не получава, защото хазната на василевса вече е празна.

Славун сякаш не го слушаше:

— И пълководец можеш да станеш даже. Малко ли славини до стратези стигнаха. В злато и коприна. А който не ще да воюва, оре си земята.

— С оран се не богатее — прекъсна го някой. — И ти го знаеш. А от бран и плячка. Ей на, Исперих ти предлага плячка.

— Не му я ща! — изрева Славун. — Не ща властник над себе си: ни ромеец, ни българин, ни славинин… Рекох…

Някои взеха да се съгласяват с него, други горещо завъзразяваха. И така, в увещания, се скараха, почнаха да се ругаят, да посягат към мечовете.

Исперих ги изгледа надменно от трона си.

— Вървете си — рече им той накрай с ясен глас. — И ако се спогодите, ако проумеете смисъла на моето условие, елате пак! Ако пък не можете… Сам ще се оправя. На вълка вратът е силен, защото сам си върши работата…

Вълкът — тотемът на рода Дуло, а според преданието — прародител на хунорския род, баща на десет сина, родени му от жена. И неговото име беше такова: Исперих — приятел на вълка, а на баща му Кубрат — Курт, Вълко.

И добави:

— Ако не подпишете сега договор за приятелство с мен, утре ще трябва да подписвате договор за подчинение.

Това беше явна заплаха.

— То за теб е все едно! — изръмжа язвително Славун.

Исперих не счете за нужно да му отговори, преценил го бе вече, а с ядна крачка напусна помещението. Сам… Вече и без Тервел…

Таркан Баян го настигна в преддверието и пошепна в ухото му:

— Добре стори, ювиги хане! Що ни трябва съюз със славините? Все едно сплав от желязо и ръжда…

Доволен беше старецът. Тъй, без съюзници, Исперих щеше, трябваше да стане по-отстъпчив, да се откаже от гибелното си начинание.

Ала Исперих се извърна, та го сряза грубо:

— Таркане, питал ли съм те за одобрение на делата си! Дали съм прав или не — ще прецени Тангра…

И се прибра в покоите си.