Мечът на Атила

Съкровището

Теофил не успя да отплава с кораба, на който бе възложено да залови Тервел. Изпратиха друга пентаконтархия. Едва на следния ден, когато трябваше да се завърне, се разбра, че галерата беше изчезнала. И тъй като никой не бе оцелял, така тайната около гибелта й остана неразбулена.

Ако беше спокойно време, стратегът щеше да отправи друг дромон да разследва случая. Но сега нито на него, нито на помощниците — му им беше до разследвания. Сега, когато трябваше да се готвят за отбрана срещу неочаквания бунт на доскоро покорните славини.

Ето, те вече бяха обградили крепостта отвред от сушата. Наистина още не дръзваха да я приближават през деня, изглежда, чакаха подкрепления, но вечер се виждаха ясно лагерните им огньове по околните възвишения, вкопчили града в зловеща огнена примка.

Съгледвачите донасяха, че се готвят трескаво за нападението. Види се, бързаха да се справят с него, да го оплячкосат, преди да е свършила битката между дебнещите се край Истъра български и ромейски войски, докато императорът беше зает с главния си враг.

А сегашните славини не бяха предишните прости, недодялани диваци, които нападаха почти голи, само с меч или копие. Вече се бяха научили да воюват. И научили ги бяха не други, а самите византийци, които ги наемаха срещу заплата в армията си. Бяха доказали многократно бойното си умение и с безчислените си пристъпи срещу Салоники, който успя да оцелее само благодарение покровителството на свети Димитрия и дипломатическата ловкост на градските си първенци.

И тоя път славините нямаше да атакуват с голи ръце, а трескаво майсторяха обсадни машини, не по-лоши, а понякога дори по-добри от ромейските. Защото при ромеите недобросъвестни военачалници и алчни търгаши често доставяха негоден материал за строителството, а славините не разчитаха на никакви доставчици, ами сами си сечаха туй дърво, което най ще подхожда.

Теофил, да си признае, много-много не се тревожеше от суетнята в Одесос. Нали нямаше нищо за губене? Ако нахлуеха варварите, можеха да му вземат само меча и ризницата, които впрочем не бяха негови, а на императора. Е, вярно, щяха да го пленят. Но щяха да го освободят най-много след три години. Всички във Византия знаеха тоя техен закон, макар че сановниците на василевса правеха всичко възможно да не го научат. А след тия три години — който иска, да се прибира в Константинопол; който не — да остава сред тях като свой.

И мнозина бяха оставали.

Та и сега, в обсадата, току се чуеше, че еди кой си роб, че еди кой си чирак преминал към славините.

Защо да не останеше и Теофил? И от земеделие отбираше, и от каменарство. Все щеше да се намери и за него работа сред тях.

Сега имаше по-важна грижа, най-важната. Където и да останеше, при своите или при чуждите, златото нямаше да бъде излишно. Със злато се постига всичко: и власт, и сила. И свобода. Откак видя оня българин със сплеснатото чело, който изплува с меча от подводната пещера, сън не го хвана. Все за това мислеше, все за това бълнуваше. Каква ли съкровищница се криеше там, из тия зловещи подмоли? Безполезно пълнена, никому неизвестна.

Случайно бе дочул в една кръчма, кога се заговори за Акра Кастелум, че там някога, отдавна-отдавна, някакъв елински цар скрил награбените си богатства.

Затова по всяко време, когато успееше да се откопчи от службата, бягаше на пристана да търси, да уговаря — и то така, че никой да не се досети за намерението му — някой, който би му отстъпил за един ден лодката си.

А когато се увери, че с добро надали щеше да успее, една вечер претърка с пила веригата на една лодка и скочи в нея. Съзнаваше отлично, че това, което предприемаше, беше изпълнено с опасности. Първо — той самият не беше моряк и не познаваше морето, по което щеше да пътува. Второ — стражите от наблюдателниците не спяха, защото не забравяха, че славините понякога нападат и по вода с еднодръвките си. И трето — даже ако успееше да се измъкне от техните погледи, по пътя можеха да го срещнат същите тия еднодръвки и да го заробят, преди да се е добрал до имането си. А накрай — дори да се добереше до него, хич не му идваше на ум как щеше да го отнесе със себе си. И къде щеше да го отнесе.

И все пак, въпреки всички тия неизвестни, Теофил не можеше да остане бездеен. Златото го привличаше непреодолимо към себе си като магнит.

Тоя път пак, както му се случваше напоследък, бе оправдал името си, любимец на бога. В тъмната нощ никой не го забеляза кога се измъкна от пристанището. При това морето беше утихнало съвсем, та дори един такъв неук моряк като него можеше да скита безнаказано по него.

Когато се отдалечи достатъчно, опита да вдигне платното. С доста усилия това най-сетне му се удаде. Не напразно по цели дни бе наблюдавал как го вършат рибарите. Щастието му пак не го изостави. Вятърът се оказа благосклонен, поведе го право на север.

С развиделяването новия мореплавател прибра платното, което се виждаше отдалеч и можеше да го издаде. Хвана веслата.

Ах, тия весла!

Макар и селянин, и каменоделец, и войник, свикнал на всякакъв тежък труд, при тая нова, различна работа дланите му скоро се покриха с мехури, които почнаха да се пукат в нетърпимо болезнени струпеи.

Ала той не спираше. Гребеше и с окървавени ръце. Гребеше, примамван от невидимия блясък на златото.

Само гледаше да бъде по-далеч от брега, та да не го зърнат случайно славините, но и не толкова далеч, че да се заблуди в открито море.

Усещаше, че силите му се изчерпват, но не спираше. Продължаваше да размахва упорито веслата.

Най-сетне над кръгозора изплава каменната грамада на Акренската скала като някакво червено сипаничаво чудовище.

Силите му сякаш се възвърнаха. Той загреба още по-усърдно. А като че ли вече не се движеше, като че ли пъплеше на едно място.

Още… Още…

Движеше се. Канарата нарастваше, изправяше се, надигаше се върху му величествена и заплашителна. И безлюдна. Нищо — ни знак на живот, ни помен от човек… Пустиня…

Още по-добре!

Гребецът спря до мястото, където бе видял българина и пусна въжето с каменната котва.

Усещаше, че от умора сърцето му щеше да се пръсне, но не можеше да почива. Да почива — когато съкровището, бъдещето му щастие, щастието на Алекси, сина му, беше кажи-речи в ръцете му!

Теофил опита да си припомни всичко. И сякаш чу отново женския глас:

— Точно тук! На два човешки боя! Да, тук беше! Не се лъжеше.

И после — най-важното:

— Вляво е богатството! Вдясно — победата!

Победа! Съвсем не му трябваха мечове и воински победи! Трябваше му злато — което е по-силно от всеки меч, което притъпява всеки меч… Та за какво са мечовете — нали да грабят злато?

Той се разсъблече и се хвърли във водата. Дъхът му пресекна от сновалия го студ. Поиска му се веднага да изплува и да се облече, да запали огън, да се сгрее.

То се знае, не изплува. Сега — на крачка от целта!

Пое въздух и се гмурна отвесно покрай облепената с водорасли стена.

Навярно тук?

Пред очите му, замъглени от водата, се мярнаха размазаните очертания на два подводни отвора, две черни петна в синевата.

Вляво е богатството!

Гмурецът се пое с ръце и се провря в левия отвор. Само след секунда главата му се подаде над водата.

Той вдъхна шумно въздух.

Наоколо — само мрак, тежък, непрогледен. Злокобен.

Каква ли заплаха се таеше в него? Какво ли го очакваше там?

Легендите разказват за змейове, които бълват огън…

Откъде ли го дебне сега змеят?

Теофил се хвана опипом за скалата и без да вижда, изпълзя върху тясна камениста площадка.

Тогава извади от непромокаемата си боброва торбичка огнивото с праханта, после с треперещи пръсти от студ и от страх удари кремъка.

Един-единствен удар…

Не допускаше, че природата в своята сляпа изобретателност бе създала най-сигурната охрана за Лизимаховото съкровище. При последното земетресение по някаква пукнатина се бе просмукал тъкмо в тая пещера, а не другаде, земен газ, който се бе натрупвал тук и бе чакал само тая искрица…

Теофил зърна мечтаното богатство само за миг: натрупани в безреда златна и сребърна посъда, оръжия, накити, монети — зърна го сред някакъв страхотен взрив от светлина…

Огненият змей…

После взривната вълна го отхвърли към каменната стена…

И блясъкът угасна…

Настана мракът…