Мечът на Атила

Прорицателката

Проточила се от кръгозор до кръгозор, опънала платната си с изписаните черни кръстове, императорската флота, начело с дромона на друнгария се носеше плавно и тържествено на север. В походен строй — защото в това Гостоприемно море, Евксинския понт, нямаше сила, която би дръзнала да пресече пътя й. Макар че небосводът беше забулен с тежка облачна пелена, морето отдолу, и то заплашително потъмняло, някак черно-зелено, оставаше необичайно спокойно. Гларусите, накацали във водата, се поклащаха плавно над вълните. И най-опитните моряци не предвещаваха буря. До края на корабоплавателния сезон, през който бяха разрешени пътуванията по море, оставаха още два месеца. След това започваха зимните бури, с които малцина навклири се решаваха да се преборят, защото при злополука през зимата ги очакваха разправии и съдилища.

Императорът Константин седеше в трона си на горната палуба под балдахин от червена коприна, обкръжен от любезните си, угоднически усмихнати придворни, сред които веднага биеше в очи намръщеният и мрачен, съвсем не на място сред тях, стратег Леон, когото единствен не радваше честолюбивото съзнание, че е сред най-приближените на божествения василевс, а само очакваше заповедта му, за да се впусне в опасното си начинание.

Пъргави роби разнасяха подноси с най-изискани ястия: печени агънца, специално хранени кокошки, свински вимета и всякакви плодове: портокали, грозде, фурми, стафиди и смокини. И кани с вино — бистро като сълза или тъмно като кръв, което при наливането смесваха с вода от хидриите, защото само напълно пропадналите пияници пият чисто вино.

Ведно с повелителя си придворните бяха радостно възбудени, убедени, че им предстои не война, жестока и изтощителна като наскоро привършилите сражения със сарацините, а — прост наказателен поход, военна разходка, с цел да сплашат някаква си вироглава варварска орда. И тяхната весела глъчка заглушаваше бумтежа на тъпана, в чийто такт размахваха трите реда весла прикованите под палубата гребци, и плющенето на надзирателските бичове по оголените робски гърбове, и болезнените им простенвания. Още Аристотел го бе казал — робът е говорещ добитък.

Когато иззад кръгозора на север изплава червената скала на Акра, корабите постепенно забавиха ход, като свиха платната и вдигнаха двата реда весла, после един след друг, по установения порядък спираха съвсем, лягаха на рейд, оставяйки една тясна пролука помежду си, по която продължиха да плават императорската галера и двата охраняващи я кораба.

Постепенно, избързала напред, охраната навлезе в западния залив на Акра, където пристана към още недоразрушения каменен вълнолом. По спуснатите мостове преминаха с шумно подрънкване на тежките си брони и оръжия наемниците гвардейци, които забързаха нагоре по стръмните пътеки и буренясалите пътища към развалините.

Макар сигналните огньове по брега да бяха известили на флотата, че сухоземната армия вече е прекосила Малка Скития и наближава стана на Исперих край Истъра, гвардейците имаха заповед да обградят полуострова, за да премахнат всяка вража засада, ако някои, славини или българи, са си наумили. От излишна предпазливост никога няма вреда.

Императорът избърса омазнените си от пиршеството ръце в косата на виночерпеца и се изправи.

— Чухме благосклонния хороскоп на придворния астролог — рече той. — Сега нека изслушаме и предсказанието на тая свята отшелничка!

И когато друнгарият на флотата Григориас се завърна от пещерата да извести, че ясновидката е готова да го приеме, Константин се прибра в каютата си, за да се преоблече като обикновен стратег, та да не се досети пророчицата кому пророкува.

И така слезе на брега, после пое пеш, без носилка, по каменната стълба към пещерата, следван от друнгария, от логотета на дрома, от стратег Леон и от астролога си Василий, най-смутения от всички сега. И то с право. Ами ако пустинницата предскажеше друго? Нима трябваше да спори с нея? И да уязви престижа си?

Константин се изкачваше бавно, оглеждайки отгоре морето, където строената мощна флота му изглеждаше като детски играчки.

Над него се възвишаваше страхотна и заплашителна, сякаш всеки миг щеше да се сгромоляса отгоре му, червеникавата грамада на Акра — разядена в едра сипаница от стихиите — ще речеш побъркан великан резбар е буйствувал по нея с длетото си.

Императорът размисляше. Отдавна се колебаеше. Толкова нужно ли беше той самият да предвожда похода срещу малобройните варвари? И да остави Константинопол, където през неговото отсъствие враговете му безсъмнено щяха да надигнат глави?

Трябваше ли?

Наистина там бяха останали двамата му братя съимператори, Ираклий и Тиберий, но той като че ли тъкмо от тях трябваше най-много да се варди. Най-опасни са най-приближените.

Божият помазаник, всесилният император, всъщност е най-слабият, най-уязвимият срещу коварството в цялата империя. Трябваше да се пази, за да изпълни ролята, която му бе предначертал бог; да не разчита само на неговата защита.

Ако и тая провинциална ясновидка, чиято слава бе достигнала и до столицата, потвърдеше успеха на похода му, той би могъл и да не го довърши сам, а да го остави на стратезите.

Би могъл…

Враговете му безспорно щяха да се възползуват от това, че отива да се съветва с магьосница. По закон знахарите, врачките и гледачките се преследват наравно с еретиците. Но само по закон. Защото всички, от императора до последния плебей, жадуват да надникнат отвъд завесата на бъдещето.

А отшелничката Елена при това беше християнка, божи човек. Нима трябваше да отрекат така славата и на пророците: на Исая, на Илия, на Йеремия?

В пещерата вече се бяха изправили неподвижни и сурови десетина от телохранителите му, едри, снажни, облечени в желязо атлети, които сякаш подпираха като кариатиди свода й.

Императорът се приведе, за да влезе през ниския вход. Стори му се, че в православно светилище би трябвало да има поне кръст или икона, а не само голи стени, както при еретиците, но преди да сподели съмнението си с някого от свитата, иззад каменната дантела в дъното на залата прозвуча ясният женски глас.

— Бъди добре дошъл в божието убежище ти, най-първият сред първите!

Императорът се сепна. Макар и преоблечен, тя го позна. Това беше добър знак, потвърждаващ дарбата й на предсказателка, за която се говореше, че притежава кой знае как придобита тайна Сивилина книга с всякакви предсказания, написана върху палмови листа. И тая книга й давала власт да чете бъдниците на хора и народи хиляда години напред.

И той отвърна:

— Бъди благословена, божа служителко! Застана почтително пред невидимия оракул, отложил от глава шлема си, както се стон в черква.

Гласът отново запита:

— Кажи ми, земни господарю, за какво си дошъл в дома на небесния господар!

В него все още се бореха от една страна съмнението и от друга вярата в способността на отделни хора да проникват в тайните на бъдещето — това, което според древните елини не е било достъпно дори за безсмъртните богове.

И отговори:

— Свята жено, както ме позна, тъй ще познаеш и защо съм тук.

Гласът иззад олтара проговори след кратко мълчание:

— Не аз, августейши, не аз гадая бъднините, не аз разкривам тайните им, а Оня, Който всичко вижда и всичко може. Аз, бедната божа робиня, само опитвам да разтълкувам волята Му. Според силите, с които Той ме е сподобил…

Тя замълча и добави:

— А сега, усмири гордостта си, преклони глава пред Него, за да бъдеш напълно достоен за благословението Му. Защото Той не само вижда бъдещето, Той изгражда бъдещето.

През каменната плетеница се процеди тежък благовонен дим, който изпълни пещерата с мирис на тамян и восък. И на други непознати ухания.

После, едва доловимо, се дочу тихо църковно пеене, което бавно се усилваше, запълваше пещерата с галещи ухото кънтения, вливаше вяра и успокоение в сърцата на събраните под опушения свод сурови мъже.

Отначало — само музика, мелодия, като свирнята на флейта, после в песента започнаха да се различават отделни думи, все по-ясни, по-разбираеми:

— „Който има уши да слуша, нека слуша“.

И всички се превърнаха на слух, а песента продължаваше да ехти между каменните стени:

— „Няма нищо скрито, което да не се открие; и тайно, което да не се узнае“.

И продължи, без да спре, без да сниши глас или да го извиси, равно и отмерено, като приглушения плисък на вълните, които шумоляха дълбоко долу в подножието на скалите:

— „И ето, има последни, които ще бъдат първи; и първи, които ще станат последни… Защото ще въстане народ против народ и царство против царство… И, казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно. А синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби“.

Императорът нещо недоумяваше. Това бяха все откъси от Светото писание, но някак тревожно, заплашително подредени.

Усетил смута му, астрологът поклати успокоително глава, със знак да изчака, защото все още не всичко беше изказано.

А песента не спираше, вече някак безучастно, сякаш пята несъзнателно, в някакъв чуден унес:

— „Тогава Иисус каза на учениците си: Жетвата е голяма, а жетварите — малко… И секирата лежи вече при корените на дърветата: всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън…“

Започнал вече да пропуска покрай ухото си познатите му текстове от Свещените книги, императорът неволно се заслуша.

Гласът се бе променил, по-ясен, по-отчетлив:

— Благородникът ще се възнесе върху крилата на Нике-Победата… А недостойният пълководец ще побегне от полесражението…

Константин не можа да сдържи въпроса си:

— А кой? Кой ще победи?

В мисълта му звънна гласът на съмнението. Така и Пития някога бе предсказала на Крез, преди да нападне царството на Кир, че ще загине едно голямо царство… Без да уточни кое…

— Кой? Аз ли? Или оня, езичник?

А оракулката, сякаш без да го чува, продължи с безстрастния си, унесен глас:

— „Защото права е думата: Един сее, друг жъне… Сега князът на тоя свят ще бъде изпъден вън… Защото бяха обикнали повече человеческата слава, отколкото божията слава…“

И въздъхна тежко, уморено, с изчерпани от напрежението сили. Замлъкна. Само ароматните пари, навявайки дрямка и забрава у поклонниците, продължаваха да се прецеждат откъм светилището, смесени с някаква неясна тревога, недоизказана, недоизяснена.

Константин стоеше озадачен. Не толкова успокоен, колкото по-разтревожен. Всъщност различаваше ли се това предсказание по нещо от Крезовото? Значеха ли нещо тия външно безсмислени думи?

Астрологът Василий сякаш беше изчаквал тъкмо тоя миг. Знаеше, ако го пропуснеше, можеше да загуби всичко. Десетки други като него дебнеха да се докопат до благоволението на василевса.

И той се обърна към него шепнешком:

— Не се съмнявам, че си разбрал всичко, божи помазанико. И все пак се смятам длъжен да засиля у теб убедеността в добрия изход на начинанието ти. Другото беше само литургия, молба към бога с извадки от Евангелията. Истинските думи на прорицателката бяха малко: „Благородникът ще се възнесе върху крилата на Нике-Победата… А недостойният пълководец ще побегне от полесражението“. Кой, господарю, е благородникът — мръсният варварин, роден в някаква воняща юрта или на път в каруца, или ти — видял божия свят в Пурпурния дворец? Нима можеш да се усъмняваш в това?

Константин кимна утвърдително. Всъщност той много-много не вярваше на предсказания. Повече се доверяваше на многохилядната си войска и на петстотинте кораба, които го чакаха долу. Както, впрочем, и астрологът. Правеше го повече за простите войници — те, те трябваше да научат, че предсказанието е благоприятно.

И запита:

— Кажи ми, свята жено, как да ти се отплатя? Гласът отвътре отвърна пак с песен:

— „Даром получихте, даром давайте!“ Нищо не ща за себе си, повелителю, защото от нищо не се нуждая. Както птиците небесни. Ако искаш, нареди само на хората си да ми насекат малко дърва за огъня, що паля нощем да посочвам пътя на моряците.

Той се усмихна:

— Това е най-малкото, което ще направя за теб. Освен това ти обещавам, че след като прогоня скитите, ще възстановя града ти и ще го направя по-блестящ отпреди. И отново ще съградя истински фар на Акра, както предишния.

И си тръгна.

При излаза стратег Леон се приближи да му по-шушне:

— И все пак кръвопролитието може да се избегне. Ако ме оставиш да свърша това, що сме намислили. При това не успяхме да заловим сина на хана…

Не подозираше, че само на няколко крачки от него, в съседната пещерна килия, проснат върху постелята си почти безчувствен след последния удар с камък по главата, този, за когото говореха, слушаше думите му, подсилени от чудната скална акустика.

Константин отговори още по-тихо:

— Добре, стратеге! Да бъде волята божия. А ние после ще разгласим навред, между верующи и езичници, че варваринът е бил пронизан от копието на изпратен от небето конник.

Леон целуна дръжката на меча си:

— Божествени Василевсе, или ще изпълня всичко, или ще загина! И ако загина, да се знае, че е за теб, за цивилизацията, за истинската вяра!

Императорът положи ръка върху главата му:

— Ако, недай боже, нещо стане с теб, то бъди уверен, че патриархът ще те причисли към светите мъченици!

И още по-тихо:

— А аз, като се върнеш здрав и читав, ще те направя магистър, друнгарий на флотата. Там ми е потребен честен човек… И верен…

Той погледна бегло към друнгария Григориас, който, като срещна очите му, се усмихна угоднически почтително, но след това, след като императорът излезе, следван от свитата, съвсем естествено за сановник впери подире му поглед, изпълнен със зле прикрита ненавист. Досещаше се друнгарият, по-дочул беше за недоволството на василевса. А това го караше и той да крои своите си планове.

Флотата отново продължи пътя си към Томи, където щеше да преспи и след последния преглед на бойната си годност, на кораби и бойци, да поеме към делтата на Истър.

Само една лодка се отдели от императорския кораб, за да пристане на скалистия бряг, където от нея слезе стратег Леон, вече не като надменен патрикий, а като беглец от затвора, с обръсната глава — знак на публичния му позор, с рани и синини по тялото и с препилена желязна халка на глезена.

Лодката се върна назад, а мнимият беглец се изкатери на голото плато, без да се обърне назад, без да погледне, и закрета на север, следвайки своята цел.

Императорът го проследи, докато го изгуби от поглед, заел обичайното си място в трона на горната палуба. После се отпусна, сякаш го забрави, унесен в своите мисли, в сладостното видение на триумфа си, когато след разгрома на скитите щеше да се завърне в Константинопол през златните врати, увенчани с четирите кули с колони от зелен мрамор и барелефи на древни герои. Отпред в сребърна колесница, запрегната с бели коне, щеше да се вози украсената със златна нимба икона на Влахернската Богородица, а след нея щеше да крачи пеш императорът. За да потвърди, че победата не е негова, — а дарена от покровителката му.

Подире му, окован във вериги, щеше да се влачи Исперих, непокорникът, охулван и оплюван от тълпата, зад когото с тежка стъпка щеше да премине облечената в желязо победоносна армия, засипвана с цветя от ликуващите посрещачи.

За Константин това щеше да бъде лека победа, но триумфът му трябваше да бъде блестящ, за да утвърди престижа му, тоя престиж, който мнозина опитваха да разклатят.