Мексикански разбойници

17ГОСТОПРИЕМСТВО

Беше около пет часа вечерта. Заляната от лъчите на залязващото слънце прерия изглеждаше още по-величава. Дон Луис, несвикнал с чудесната тържествена красота на американската природа, неволно се увлече от привлекателността на великолепния пейзаж, който се откриваше пред очите му. Изведнъж се сепна от своя унес. Насреща му вихрено летеше някакъв конник.

— Хей, сеньор! — викна с рязък глас. — Глух ли сте, или спите на коня си?

— Не съм глух и не спя, кабалеро — отвърна дон Луис, като се изправи на седлото, — но страшно съм изморен.

— Тъй ли? — отвърна ездачът, като изгледа подозрително коня на дон Луис. — Но конят ви съвсем не изглежда уморен и ако трябва, може да изкарате едно дълго пътуване.

— Твърде е възможно, кабалеро — сухо отвърна французинът. — Но ако конят ми е добре, не мога да кажа същото и за себе си.

— Аха! — засмя се непознатият. — Тук нямаме доктор.

— Слава Богу, болестта ми не е опасна, а просто умирам от глад.

— От глад ли?

— Да.

— Дявол да го вземе, много сте загадъчен! Имате цял арсенал от оръжие, тук навред пъпли дивеч, а вие гладувате? Аз ще ви излекувам, ако се съгласите да ми бъдете гост.

— С удоволствие приемам, кабалеро, и от все сърце ви благодаря — отвърна с усмивка дон Луис.

— Е! За такива дребни работи не си струва да се благодари.

— Мога ли да зная с кого имам честта да говоря, кабалеро?

— Аз съм дон Орасио Нунес де Балбоа, капитан от армията на негово величество краля на Испания и Индия. А смея ли да попитам кабалерото кой е гостът ми?

— Аз съм чужденец, кабалеро, и наскоро дойдох в Америка. Казвам се Луис.

Команчите застанаха един до друг и бързо полетяха към Големия дом на Моктекусоми.

Дон Кристобал вярно бе отгатнал. Около развалините се бяха настанили индианци и по заповед на Балбоа грижливо ровеха земята. Какво търсеше той? Злато ли? Но нали казват, че тук го нямало. Дон Луис не можеше да разбере тайната, но реши да всяка цена да я научи.

В лагера около колиби от клони се движеха дрипави, мършави, изтощени хора с мрачни, свирепи лица, груби маниери и резки обръщения. Това бе сбирщина скитници и разбойници, утайката на цивилизацията, негодни отпадъци от обществото. Всички бяха надошли тук от разни краища, заразени само от единствен недъг, който американците тъй сполучливо наричат златна треска.

След двайсет минути дон Луис и Балбоа спряха пред развалините на дома. Капитанът свирна и при него веднага се яви войник.

— Пристигнахме, кабалеро — каза Балбоа на госта си. — Слезте от коня и вървете с мен. Слугата ще внесе вещите ви и ще се погрижи за коня.

Дон Луис слезе от коня и се преви, като се престори на уморен. Той се готвеше да влезе в дома, когато Балбоа го задържа и пошепна на ухото му.

— Извинете, кабалеро, всеки си има някои лични работи, които не бива да интересуват другиго. Обещайте ми, че ще останете съвсем чужд на онова, което ще видите или чуете в моя дом.

— Позволете, капитане, да изпълня молбата ви само ври едно условие.

— Условие? — учуди се Балбоа. — Какво например?

— Няма да се бъркам, ако това, което чуя или видя, няма да засегне моята чест.

— Какво искате да кажете?

— Да не тълкувате думите ми превратно. Капитанът впи поглед в госта си, но Луис остана спокоен.

— Извинете, вие сте мой гост и няма да ограничавам свободата ви.

Te влязоха в стаята. Мръкваше се. На масата горяха две свещи.

— Седнете, кабалеро и почнете да вечеряте — любезно покани госта си Балбоа.

Te седнаха един срещу друг. Току-що взеха да вечерят, когато вратата се отвори и влезе млада индианка.

— Сеньора доня Линда Морено — каза тя.

Линда влезе.

Двамата мъже станаха. Дон Луис се поклони, подаде ръка и я доведе до масата.

Неочакваната поява на девойката смути капитана.

— Доста рядко ни удостоявате с вашето присъствие, сеньорина — каза Балбоа.

Младата девойка, без да слуша думите му, се обърна към дон Луис.

— Каква нещастна случайност ви доведе в тоя разбойнически вертеп? — попита тя.

— Доволен съм от тази случайност, защото ми даде възможност да видя вас — любезно отвърна дон Луис.

— Да ви представя моя скъп гост, сеньорина — иронично каза Балбоа.

— Не искам никакви представяния, сеньор! — викна девойката. — Макар да не зная името ви, кабалеро — добави тя, като погледна дон Луис, — но от държанието ви личи, че сте честен човек и мога напълно да ви се доверя.

— На вашите услуги съм, сеньорина.

— Моля, твърде бързате с услугите си, кабалеро — намеси се Балбоа.

— Постъпвам според съвестта и честта си, сеньор.

— Разчитам на вашата помощ, сеньор! — рече Линда.

— Извинете, сеньорина — обади се капитанът, — да оставим шегите настрана.

— За мен не е шега, а твърде сериозно нещо — отвърна дон Луис. — Моля ви, кабалеро, оставете сеньорината да се изкаже.

Балбоа скочи от мястото си.

— С какво право се бъркате вие? — викна Балбоа, като удари с юмрук по масата.

— Сеньор, спомнете си думите, които ви казах, преди да вляза тук. Случи се онова, което очаквах. Засегната е честта ми и аз няма да позволя да се хвърли върху нея и най-малкото петно.

— Благодаря ви, кабалеро — отвърна Линда развълнувана.

— Господи! — извика с нервен смях капитанът. — Доста забавна сцена устроих.

— Какво искате да кажете, кабалеро? — попита дон Луис, като го изгледа гордо.

— Искам да кажа, сеньор, че попаднахте в капана, който ви поставих — отвърна капитанът.

— В капан ли?

— Разбира се — добави насмешливо Балбоа. — Отдавна следя Ортис, един негов приятел и вас. Странно е, че вие, който толкова държите на вашата чест, си послужихте с измама и хитрост. От вас би могъл добре да се поучи един изпечен бандит!

— Сеньор, такива изрази…

— Дявол да го вземе! Как да си обясня вашето държание, дон Луис Морен? Както виждате, зная и вашето име.

— Вие ме оскърбявате, сеньор! — викна Луис.

— Не, само казвам истината. Не забравяйте, че сте в моя лагер. Само една моя дума е достатъчна, за да свърша с вас.

— Да, прав сте — отвърна дон Луис — Тук съм сам и вие можете да ме убиете. Но надявам се, че Бог ще ме запази.

— Сеньор дон Луис! — извика Линда с развълнуван глас. — Откажете се да ме спасявате. Иначе няма да мога да изтърпя угризението на съвестта си, като зная, че сте загинали заради мен!

— Благодаря ви за съчувствието, сеньорина! — отвърна дон Луис, като изтегли сабята си и насочи пистолета. — Аз се заклех или да ви спася, или да умра.

Той се изказа с такъв категоричен тон, че Линда отказа да настоява и зачака края на тази ужасна сцена.

— Добре — извика капитанът. — Искате да умрете? — Ще изпълня желанието ви!

Като извади сабята си, Балбоа се нахвърли върху дон Луис, който се приготви да отбие ударите му, когато изведнъж вратата се отвори и в стаята влезе човек.

Беше Мос-хо-ке, главният вожд на команчите.

Той се вмъкна тихо между противниците, застана между тях, изгледа ги внимателно и с величествен жест свали сабите им.

— Какво значи това? — рече той. — Нима белият вожд иска да се бие с човека, у когото гостува?

Никой не му отговори и настъпи тежко мълчание.