Мексикански разбойници

21РАЗВРЪЗКАТА

Когато поляната се опразни, дон Хосе Морено огледа напред, за да се убеди, че всички са заминали, и като се наведе към вожда, пошепна му няколко думи. После се изправи и като отиде при палатката на Линда, влезе вътре и спусна завесата след себе си.

Мос-хо-ке извика един от команчите бойци, който веднага дойде при него.

— Конете няма да бъдат необходими на моите бойци — каза вождът. — Te ще останат тук. Един боец ще ги пази.

Деветима команчи веднага слязоха от конете и ги вързаха за дърветата, а десетият, като си взе пушката, остана при тях.

В същия момент дон Хосе излезе от палатката. Лицето му бе бледо, по страните му потекоха сълзи. Линда, с която току-що се сбогува, излезе след него и като плачеше горчиво, още веднъж го прегърна.

Дон Хосе нежно я притисна до гърдите си, а после се освободи от обятията й.

— Върви си, дете, и не губи кураж — извика той силно развълнуван. — Бог вижда сърцето ми и знае, че ще се бия за правдиво дело. Помоли се за мен. Бог ще чуе молитвата ти.

Скоро се чуха изстрели.

Между бунтовниците и испанците почна престрелка. Линда влезе в палатката, а дон Хосе бързо отиде при Мос-хо-ке.

— Трябва да поговоря с теб, вожде — каза той. — Изслушай ме. Оставих те тук, като исках да ти дам доказателство за моята дружба и доверие и те възнаградя за твоята преданост към моето семейство. Искам да ти открия една тайна, която никой не знае освен мен.

Вождът не отговори. Дълбоко вълнение заигра по неговото винаги равнодушно лице, нервни тръпки полазиха по тялото му и две сълзи тихо се тълкулнаха по бузите му.

— Какво ти е, вожде? За бога, кажи? — извика изненадан и изплашен дон Хосе, поразен, че такъв спокоен и хладнокръвен човек като Мос-хо-ке не може да скрие вълнението си.

— Благодаря на моя баща — задъхвайки се, промълви индианецът и като коленичи, целуна няколко пъти ръката на стареца. — Сега вече Мос-хо-ке знае, че Бялата Глава е потомък на синовете на Слънцето. Думите, които изговаря неговата уста, напълно възнаграждават вожда и неговата преданост. Той дори иска да направи едно признание на своя баща.

— Какво е то, вожде?

— Тайната, за която спомена моят баща, е известна само на него, но и на друг човек.

— Вярно ли е това? — извика бледен дон Хосе. — И ти ли я знаеш?

— Да, зная я.

— Ти? — учудено извика старецът.

— Тази тайна е минавала в рода на Мос-хо-ке от баща на син. Но баща ми не бива да се тревожи. Той ще види, че съкровището ще остане небутнато. Команчите знаеха, че то не е тяхно. Te само грижливо го пазеха.

— Славен човек и верен другар си, вожде! Дай си ръката, ти си не само мой приятел, но и брат. Хайде да вървим, не бива да губим нито минута.

— Къде ще отиде баща ми?

— При езерото Лагарто, в едно подземие, където е скрито съкровището на мексиканските императори.

— Да вървим!

В равнината се водеше ужасна престрелка, долитаха диви викове и охкане.

— Бъди ни водач, вожде — каза дон Хосе.

Радостна усмивка засия по лицето на Мос-хо-ке и без да продума, той излезе пред всички.

Преминавайки поляната, индианците тръгнаха един зад друг, както винаги ходят. Мос-хо-ке изведнъж сви вдясно и навлезе в гората. Тя бе толкова буйна, че хората трябваше с брадви и ножове да си отварят път сред гъстака. Скоро стигнаха до езерото, широко триста метра и дълго два километра. В мътната му зеленикава вода се приличаха на слънце крокодили, които много приличаха на сухи стволове.

Това бе езерото Лагарто или Каймана.

Мос-хо-ке доста дълго ходи по брега самоуверено, което показваше, че добре познава тази самотна и дива местност.

Индианците и дон Хосе се въоръжиха с дълги жилави тояги и като удряха с тях в храсталака, убиваха змиите, които излизаха пред тях и злобно съскаха.

След двайсет и пет минути Мос-хо-ке се спря пред полите на стръмния склон, обрасъл с трева и клонести дървета, които бяха пуснали дълбоки корени в земята.

— Ето теокала — рече дон Хосе.

— Да — отвърна вождът.

Той се наведе и скоро завъртя нещо. Огромен камък се отмести встрани и се откри входът към подземие.

След като даде път на дон Хосе и бойците си и влезе след тях, Мос-хо-ке отново тури в действие скрития механизъм и камъкът за миг затвори входа.

Подземието бе така голямо и широко, че шест души можеха свободно да се движат, и толкова високо, че не трябваше да се навеждат. През многото пукнатини в него влизаха достатъчно въздух и светлина.

Мос-хо-ке и дон Хосе тръгнаха напред с такива бързи крачки, с каквито обикновено се движат индианците.

След четвърт час ходене влязоха в голяма кръгла зала. Надясно и наляво от входа до стените стояха седемнайсет големи сандъци от червено дърво, което е много по-трайно от всяко друго.

Вождът отвори всички сандъци. Бяха пълни със злато на стойност шейсет и три милиона пиастри или триста милиона франка.

Индианците и дон Хосе безстрастно наблюдаваха скъпия метал, пред който и най-равнодушните хора често губят хладнокръвие.

Най-после дон Хосе свали шапка и се поклони на вожда на команчите и бойците му.

— Благодаря ви, братя, за голямата вярност, с която вие и вашите прадеди в течение на векове сте запазили богатството на мексиканските императори. Денят, за който ви говори последният Син на слънцето, настъпи. Тези купища злато ще дадат свобода и независимост на неговия унизен и измъчен народ. Благодарение на вас ще изгоним тираните, които цели три века са проливали като вода кръвта на нашите бащи! Чест и слава на вас, вожде и бойци команчи! Когато край нас всичко се рушеше, когато се мъчеха да унищожат из корен нашата народност и пълно израждане заплашваше народа ни, вие твърдо вярвахте в предсказанията на своите прадеди и не губехте кураж и надежди!

— Команчите произлизат от мексиканските императори — с достойнство отвърна Мос-хо-ке.

— Te са синове на кактуса и ястреба. Могат ли да забравят своя произход?

— Да, команчите са един велик и благороден народ — каза дон Хосе. — И само на него ще дължа спасението на нашата родина.

Той взе в ръка няколко къса злато, изгледа ги тъжно и отново ги сложи в сандъка.

— Незнайни са пътищата, господи — пошепна той. — За да заграбят това злато, нашите тирани ни преследваха и убиваха като диви зверове. И същото това злато, което тъй страстно търсеха и на което всяко парче е опръскано с кръв, ще ги погуби!

— Това е желанието на Ваконда — глухо отвърна вождът. — Такъв е законът на възмездието.

Минутно мълчание. Най-сетне дон Хосе вдигна глава и погледна Мос-хо-ке.

— Да вървим — рече той. — Сега имаме друга работа.

Вождът затвори сандъците и напускайки залата със спътниците си, сви в една странична галерия. Тя отиваше в противоположна посока и се изкачваше нагоре.

Галериите се кръстосваха помежду си, но Мос-хо-ке все тъй бързо и самоуверено се движеше напред, където всеки друг би се объркал.

Шумът от боя ясно долиташе до индианците и дон Хосе. Над главите им се чуваха изстрели, тропотът на конски копита и диви викове.

Изведнъж галерията, по която се движеха, свърши. Изход нямаше, пред тях стоеше стена. Мос-хо-ке се наведе, забоде ножа в камъка, който се показваше над земята и ритна с крак Стената се завъртя като на ос и се откри широк проход. Зад него се виждаше някакво ниско, влажно мазе.

Когато влезе в него, вождът отвори изядената от червеите врата. Тя водеше в същата зала, където се разигра ужасната сцена между Балбоа и дон Луис. Стаята бе в страшно безредие. Мос-хо-ке и дон Хосе си размениха по няколко думи и тръгнаха в различни посоки.

Вождът взе двама бойци и застана при външната врата, която водеше в залата. Дон Хосе Морено с другите седем команчи отиде на другия край на стаята и по една стълба се изкачи на покрива, където дванайсет войници, стоящи на колене, неспирно стреляха в бунтовниците.

Като бутна стълбата долу, дон Хосе заедно със своите индианци се хвърли срещу испанците.

Това неочаквано нападение в тила ужаси бандитите. Te дори не можаха да се защитят. Някои от тях бяха убити, други се предадоха и веднага бяха вързани.

Тогава дон Хосе Морено отвърза мексиканското знаме, което беше препасал около пояса и като доближи покрива, го издигна.

Щом видяха този сигнал, бунтовниците и команчите полетяха към окопите и започнаха отведнъж да нападат.

Сега почна истинският бой. Дон Орасио Балбоа още отначалото на атаката внимателно следеше борбата и сам даваше пример за храброст. Щом забеляза, че изстрелите от покрива спряха, той допусна, че има предателство, остави укреплението и веднага се втурна в дома. Когато влезе в стаята, някой затвори вратата и трима индианци се хвърлиха върху него.

Капитанът се отличаваше с необикновена сила. Макар че бе изненадан, веднага почна отчаяна борба и едва не излезе победител.

Той тъй стисна гърлото на един от индианците, че оня, полузадушен, падна на земята; другия уби със сабя и най-после започна да се бие с Мос-хо-ке. Изведнъж някой го улови отзад и го повали долу.

Това бе индианецът, когото Балбоа едва не удуши.

Мос-хо-ке бързо се притече на помощ на другаря си и двамата скоро се справиха с отчаяно бранещия се Балбоа и го вързаха Най-после тигърът бе укротен.

Тогава вождът отново подпря стълбата на стената и с помощта на един команч изнесе на покрива пленника.

Бунтовниците и червенокожите с помощта на отряда на Кристобал на няколко места превзеха окопите и навлязоха в крепостта. Испанците, които я бранеха, се смутиха, а необяснимото отсъствие на Балбоа в най-критичния момент още повече засили паниката.

Когато видяха развяващото се на покрива национално знаме, патриотите мексиканци и индианци почувстваха, че мъжеството им ги напуска Te се струпаха на едно място и с викове „Да живее отечеството“ напуснаха бившите си съюзници и се присъединиха към бунтовниците.

Но войниците на капитана, тази утайка на обществото, като знаеха, че не могат да разчитат на милост, започнаха да се бият още по-отчаяно. Te пе мислеха вече за победа — тя бе невъзможна, — а искаха само по-скъпо да продадат живота си.

Започна се страшно клане поради силната национална омраза, която изпитваха един към друг двете страни. Ранени нямаше, те биваха веднага убивани.

Апахите се мярнаха на границата, но само за миг. Дон Хосе не се излъга. Като разбраха, че намесата им няма да даде резултат, веднага обърнаха конете и избягаха в гората.

Изведнъж войниците на капитана, които все още храбро се биеха, видяха началника си вързан. Той бе пленник на мексиканците! Te захвърлиха оръжието си и се предадоха, като молеха врага за пощада.

За нещастие опиянените от боя не обърнаха никакво внимание на молбите им и до един ги избиха.

Сражението свърши, нямаше с кого да се воюва. От целия отряд на Балбоа само той остана жив.

Дон Хосе позволи на индианците да се разотидат. Te изкупиха грешката си, като минаха на страната на бунтовниците и помогнаха да бъдат победени испанците. Доволни, че тъй леко се отърваха, червенокожите веднага напуснаха бойното поле и бързо изчезнаха в далечината.

Тогава по обичая на прерията в Големия дом на Моктекусоми се събра съвет под председателството на дон Морено, за да съди дон Орасио Балбоа.

В съвета участваха Инкарнасион, Луис, дон Рамон Очоа, Кристобал Нава, Мос-хо-ке и Антилопа.

Свалиха въжетата, с които бяха вързани ръцете и краката на капитана, и той, конвоиран от двама бунтовници, дойде при съдиите си.

Тъкмо дон Хосе искаше да почне разпита, вратата се отвори и влезе доня Линда.

Всички присъстващи я погледнаха с изненада. Без да се смути, младата девойка отиде при масата, около която заседаваха съдиите, и се обърна към дон Хосе.

— Татко — каза тя с треперещ от вълнение глас. — Ти не можеш да бъдеш съдия в дело, което тъй близ? те засяга. Ти си твърде добър и великодушен, за да от мъщаваш за личната си обида. Пред теб стои човекът, когото победата ти хвърли в ръцете. Погледни на него не като на престъпник, а като на нещастен противник.

Остави бог да го накаже.

— Дъще моя… — строго заговори дон Хосе.

Но капитанът с жест го прекъсна.

Откакто Балбоа падна в плен, дълбок прелом се извърши у него. Силата на волята му отслабна, железният характер се смекчи. Не страхът от смъртта извърши тази промяна, а провалянето на плана, за който толкова време мечта. Всичките му надежди изведнъж се провалиха и този неочакван удар го преобрази. Сега разбра колко ужасни са били престъпленията му, с каква черна неблагодарност се отплати за добротата на човека, комуто всичко дължеше. Да, съдбата справедливо наказва Балбоа и смъртта не го плаши. Това за него е изкупление.

— Сеньори — с достойнство заговори той, колкото и строга да бъде присъдата ви, предварително признавам нейната справедливост. Вие сте само оръдие на божието възмездие. Не вие ме наказвате, а Бог.

Балбоа се обърна към Линда и вежливо се поклони.

— Моята смъртна присъда е във вашата уста, сеньорина — рече той. — Човекът, който е извършил престъпление против вас, не заслужава да живее. Простете ми и нека бог ви благослови.

И като грабна със светкавична бързина ножа на едного от войниците, капитанът се прободе и падна мъртъв в краката на Линда.

Той сам изпълни присъдата си.

Два месеца след това дон Хосе пожертва за делото на въстанието шейсет милиона пиастра. Подир седмица полковник Итурбид, непримирим враг на бунтовниците, вдигна знамето на свободата и потегли срещу испанците, като спечели бляскава победа. С Игуалския договор Мексико бе признато за независима страна.

Предвижданията на последния мексикански император се сбъднаха. Неговото богатство помогна на мексиканците да изгонят от своята страна испанците, чийто терор им тежа цели три века.

Същия ден, когато генерал Итурбид, председател на новата република, влизаше в столицата Мексико, се сключи бракът на Линда с Инкарнасион. Дон Луис, Кристобал и дон Рамон присъстваха на него като свидетели.

Мос-хо-ке също бе на венчавката и стоеше редом: с дон Хосе, който преживяваше двойна радост: Мексико бе свободно, дъщеря му — напълно щастлива.

Когато обредът свърши, дон Луис започна да се сбогува с приятелите си. Напразно го молеха да остане при тях; той твърдо настояваше на своето.

— Какво мислиш да правиш? — попита го Инкарнасион. — Защо си отиваш?

— Сега съм съвсем излишен — отвърна с усмивка Луис. — Мексико има своята независимост, а ти си щастлив. Не е ли тъй?

— Разбира се! — извика Инкарнасион.

— А пък аз не. След като видях прерията и подишах нейния въздух, градският живот ми стана омразен и нямам сили да го понасям.

— Но това е безумие!

— Не, твърде умно е, поне от мое гледище.

— И ти искаш…

— Аз искам — прекъсна го дон Луис — да поживея малко и за себе си, след като живях толкова време за другите. Мина умря, ти се ожени, а пък аз останах съвсем сам. Нашият приятел Мос-хо-ке тази вечер отива в прерията и аз го помолих да ме вземе със себе си. Ще тръгнем заедно. Често ще мисля за теб, приятелю, и сърцето ми винаги ще бъде с теб. Ако някога ти дотрябва моята помощ, стига да кажеш само една дума, и аз веднага ще дойда. Не се опитвай да ме задържиш, безполезно е. Решението ми е категорично.

Същия ден дон Луис напусна Мексико и заедно с Мос-хо-ке отиде в прерията.