Мексикански разбойници

8ОТРЯДЪТ НА БУНТОВНИЦИТЕ

В осем часа вечерта, когато изчезнаха и последните лъчи на слънцето и звездите заблещукаха, един прекрасно въоръжен отряд бързо напусна тесния проход край пустинния източен бряг на Рио Гранде дел Норте.

Водачът на отряда отиваше към самата река. Жълтеникавата вода покриваше копитата на коня му и той, като изцвили, отскочи назад.

Ездачът тревожно погледна встрани, мъчейки се да познае къде е попаднал. Но поради мрака това бе невъзможно. Той наведе глава и дълбоко се замисли.

В това време отрядът се приближаваше и като стигна до реката, мълчаливо застана зад своя командир.

Но той не промени тъжната и замислена поза, като дори не забеляза приближаването на отряда.

Ставаше все по-тъмно и по-тъмно.

Най-после един от конниците се отдели от своите другари и реши да отиде при командира си.

— Осмелявам се да ви доложа, сеньор — заговори той, — че отрядът чака вашите заповеди за почивка и нощуване.

Този, макар и вежлив въпрос разсърди командира. Той трепна от изненада и вдигна глава.

— Какво искате, дон Кристобал? — ядосано извика той.

Но дон Кристобал като че не долови острия тон на командира, наведе се още по-ниско и спокойно повтори фразата си.

— Да, прав сте — каза командирът. — Извинявайте, моля, съвсем забравих за това. Прочее, не знаете ли в колко часа изгрява луната?

Учуден от този неуместен въпрос, дон Кристобал се смути, но свикнал с ексцентричните прояви на своя събеседник, веднага се опомни.

— Добре — рече той. — Сега е едва девет. Имаме време.

Дон Кристобал наведе глава в знак на съгласие, макар и да не разбра какво искаше да каже командирът му.

— Струва ми се, искахте от мен заповед за почивка, любезни дон Кристобал? — добави той.

— Да, сеньор.

— Ето какво. Познавате тази страна много по-добре от мен, затова ще ви моля, определете вие мястото за почивка и уредете всичко по ваш избор.

Дон Кристобал радостно се усмихна, поклони се още веднъж и отиде при другарите си, които като статуи чакаха неговото завръщане.

Като поведе отряда, сви вляво, излезе на пътя, отново сви встрани, изкачи се нагоре по доста стръмен склон и се спря на твърде залесено място, което дълбоко се врязваше в реката. Мястото бе сполучливо избрано и даваше достатъчна сигурност срещу нападение от индианци или диви зверове.

По заповед на Кристобал конниците веднага построиха лагер. Отрядът се състоеше от триста и петдесет души, все възрастни, силни и сериозни хора, облечени с красиви мексикански носии.

Командирът нямаше повече от двайсет години, макар да изглеждаше по-възрастен. Неговото умно, енергично лице с ясносини очи бе твърде правилно и хубаво, малките му руси мустачки изящно се извиваха нагоре, като откриваха горната устна; гъстите му светли коси се показваха изпод шапката и като копринени къдри се спускаха върху раменете.

Тук ще разкажем накратко тъжната история на неговия живот.

Жан Луи Пиер Морен, когото обикновено наричаха Луи Морен или дон Луис, бе роден през 1795 година в голям град на Южна Франция. Родителите му принадлежаха към висшата буржоазия и мнозина членове на тази фамилия се бяха прославили на различни поприща.

След като завърши с бляскав успех образованието си, шестнадесетгодишният Луи Морен зае доста висок пост благодарение на връзките и влиянието на баща му. Но след завръщането на Бурбоните бе оклеветен и си подаде оставката. Тази несправедливост силно възмути впечатлителния младеж. Той реши да напусне Франция, където тъй жестоко постъпиха с него, и отиде в Съединените щати.

Попаднал в чужда страна почти без пари, Луи Морен, без да има роднини и приятели, напразно търси няколко месеца работа, за да може да преживява. Най-после случайно се озова в Орлеан по времето, когато там се намираше Мина. Тези двама бележити хора веднага се сближиха и оцениха един друг.

Мина, който напусна Испания, където не намери място за своя буен характер, дойде в Съединените щати да вдигне въстание и освободи Мексико от испанците. Той събра доброволци в Норфолк и Балтимор и после отиде в Нови Орлеан.

Луи Морен с радост прие да участва в готвената експедиция и отпътува заедно с Мина за Сото ла Марина. Услугите, оказани от смелия младеж на делото на независимостта през шестмесечната величава борба, която завърши тъй нещастно, бяха достойно оценени от Конгреса. Морен, макар и много млад, получи чин полковник.

Няколко пъти с риск на живота си опита да спаси Мина, но напразно — той бе разстрелян от испанците.

Два месеца след от тази катастрофа намираме Луис на почивка с отряда си край брега на Рио Гранде дел Норте.

След кратко мълчание, което Кристобал не се реши да прекъсне, полковникът вдигна глава, наведе се към своя събеседник и докосна рамото му.

— Изглежда, че нашите момчета почват да се чувстват уморени, дон Кристобал — усмихнато каза той. — Възможно ли е да откажат да ме последват?

— Te? Сеньор! — учудено извика дон Кристобал. — Как можете да си го помислите? Нали знаете колко са привързани към вас!

— Изненадан бях от вашето безпокойство, когато ме помолихте за почивка.

— Грешите по отношение и на мен, и на нашите храбри момчета, полковник! — горещо отвърна Кристобал, който боготвореше своя командир. — Позволих си да прекъсна вашата замисленост, а хората и конете бяха страшно уморени и гладни.

— Само затова ли? — попита дон Луис, като го гледаше втренчено.

— Кълна се в честта си, полковник.

— Вярвам ви, любезни приятелю. Но да говорим за друго. Пет дни вече се скитаме из тази пустиня, насочвани от вас. Сигурен ли сте, че не сте изгубили пътя?

Дон Кристобал се усмихна.

— Трябва да ви кажа, полковник, че преди да постъпя доброволец, бях ловец и познавам пустинята като пръстите на ръката си.

— Вашите думи ме успокоиха, дон Кристобал — отвърна полковникът. — А скоро ли ще стигнем в Охо Лусеро?

— Отдавна щяхме да бъдем там, ако не бяхте пожелали да чакате някои сведения.

— Колко мили има до Охо Лусеро?

— Седемдесет, сеньор.

— Отлично. Значи ще можем да стигнем, като не си почиваме.

— Ако тръгнем посред нощ, когато изгрява луната, ще стигнем, преди да настъпи горещината. Как ще получите сведенията?

— Твърде просто. Ще ми изпратят индианец бързоходец, който е твърде привързан към независимостта.

В този момент от храсталака изскочи непознат човек и застана пред въстаниците.

Без да се смущава, той протегна напред дясната си ръка в знак на мир и заговори с гърлен глас:

— Приятел на свободата.

После, като скръсти ръце на гърдите си, изгледа въстаниците.

— Мисля, че този е бързоходецът, когото чакам.

— Възможно е — студено отвърна Кристобал. — Нека го разпитаме.

— Да, ще го сторя.