Мексикански разбойници

19РАЗУЗНАВАНЕ

Дон Орасио бе човек с много пороци, но имаше едно несъмнено достойнство — небивалата храброст. Много пъти рискува живота си и с това си спечели името на безумно смел човек. Ако тъй лесно отстъпи пред Мос-хо-ке и му предаде Линда, за това имаше уважителни причини. Той бе изненадан, цялото племе команчи бе заобиколило дома и той разбра, че борбата е безполезна. Трябваше по неволя да се подчини. И той се подчини, но реши жестоко да отмъсти на враговете си.

Балбоа не скриваше от себе си претърпяното поражение и че загубата на Линда проваля всичките му планове.

Той отвлече Линда, за да узнае от нея, с добро или насила, къде е скривалището на мексиканските императори.

Сега, с изчезването на девойката, той изгуби надежда да тури ръка на тези богатства. И кой го изхитри? Един индианец, дивак, на когото гледаше с презрение и дори не го смяташе за човек.

Но Балбоа бе дарен с необикновена енергия и желязна воля. Той бе от онези хора, които, избрали един път — лош или добър, — смело вървят по него, макар и да загинат, но назад не се връщат.

И дон Орасио съвсем не мислеше тъй лесно да отстъпи от поставената цел. Вярно е, че в първия момент се смути, но скоро се опомни и приготви за нова работа.

За тази цел Балбоа си послужи с индианката, слугиня на доня Линда, която при извеждането на девойката остана скрита в стаята, цялата разтреперана от страх. Балбоа насила я качи на коня и заедно тръгнаха след команчите.

Нощта бе тъмна и облачна. Силният вятър вдигаше облаци пясък, който влизаше в очите на конете и ездачите.

След няколко минути Балбоа се намери на равно място. За миг се спря. Трябваше да си събере мислите и да се ориентира, накъде да тръгне. Познавайки живота на прерията, Балбоа скоро се ориентира и тръгна към гората. И не се излъга: там се намираше лагерът на въстаниците.

— Слез от коня! — каза той на индианката. — Стигнахме.

Младата девойка машинално се подчини.

— Внимавай, моя красавице — каза дон Орасио, като грубо улови ръката й и здраво я стисна. — Не забравяй туй, което ще ти кажа. Иначе ще заплатиш с живота си.

— Заповядайте, сеньор. Ще ви послушам — със страх се обади девойката.

— Добре. Виждаш ли онази светлина в гората.

— Виждам.

— Това е огън в лагера на твоите приятели; там е и господарката ти. Разстоянието е около стотина крачки. Върви там и смело отговаряй на въпросите им.

— Какво да кажа?

— Самата истина. Ще кажеш, че аз те доведох.

— Слушам, сеньор.

Младата девойка нерешително тръгна напред. Капитанът, който я наблюдаваше, веднага изтича след нея.

— По-скоро, миличка, или куршумът ми ще ускори крачките ти.

Индианката потрепера и затича към лагера, като силно викаше за помощ.

Балбоа извади пистолета си, метна се на коня и се скри зад една пясъчна могила, откъдето подаде само главата.

Лагерът на бунтовниците бе заобиколен с тройна верига часовои. Още при първия вик на индианката те изскочиха като изпод земята и я уловиха.

Девойката примря от страх. За миг пламнаха факли. Тъмната пустиня засия. Тълпа хора се хвърли към нея. Индианката бе отведена в гората. Факлите угаснаха и пустинята отново потъна в мрак.

— Сега да побързам и да подготвя достойна среща с враговете си.

Той се метна на седлото и полетя към развалините. Изведнъж се чуха изстрели и десетки куршуми запищяха край ушите на Балбоа.

— Твърде късно, господа! — насмешливо извика той. — Напразно си хабите, барута. Птичката хвръкна.

След двайсет минути Балбоа спря пред развалините и слезе от коня.

— Приятели — каза той, когато влезе в стаята, която му служеше за трапезария. — Да не губим време. Някой ни е предал. Тайната ни е открита и чужди хора са узнали за златото, което търсим. Кои са те, не зная.

Испанците зароптаха заедно с индианците.

— Искаме да знаем наистина ли съществува такова богатство — извика тълпата.

— Да, съществува — извика капитанът, — убеден съм! Цели милиони лежат тук.

— Златото се пада на този, който го открие — обади се един старик. — Такъв е законът на прерията.

— Ще го защитавате ли мъжествено? — попита капитанът.

— Да, ще се бием до смърт — извика тълпата.

— Нищо друго не искам от вас. А сега разбудете другарите си. Трябва по-скоро да укрепим нашия лагер. Сигурно на разсъмване врагът ще ни нападне.

— Всичко ще бъде подготвено, капитане, разчитайте на нас — извика тълпата.

И те се оттеглиха. Балбоа самодоволно се засмя, че ще успее да тури ръка на богатството.

Капитанът набързо закуси и излезе да ръководи укрепителните работи.

Той знаеше от опит колко смели и решителни са враговете му и не искаше отново да бъде изненадан. Заетата позиция сега бе твърде удобна и затова разчиташе на сигурен успех.

Войниците му работеха неуморно и вярваха, че ще могат да отбият атаките на по-многобройния враг.