18ВОЖДЪТ

Ние оставихме дон Инкарнасион Ортис в гората близо до лагера на индианците. Когато приятелите му си тръгнаха, той намери удобно място за засада, слезе от коня, седна под едно дърво, сведе глава и дълбоко се замисли. Инкарнасион дълбоко съжаляваше, че позволи на приятеля си да отиде в лагера.

Дон Луис притежаваше остър ум и нечувана храброст. Но той още не познаваше добре нравите на мексиканците. Ще може ли да изиграе ролята си тъй, че да измами враговете си?

Тия мисли развълнуваха Инкарнасион; той скочи и реши да отиде в лагера, макар да знаеше, че нищо няма да излезе от това.

Едва бе поставил крак в стремето и се готвеше да яхне коня си, когато се чу шум. Ортис обърна глава. За миг няколко души се хвърлиха върху него, преди да хване оръжието си, и не му дадоха възможност да се защити.

Като видя, че съпротивата е безсмислена, Ортис се подчини.

— Какво искате? — попита той нападателите.

— Охо! — насмешливо извикаха те. — Вместо лисица сме хванали лъв.

— Кои сте вие и какво искате от мен?

— Сега ще узнаете. Приятели, запалете факли.

Докато трая това, Ортис измъкна ножа си и се приготви за отбрана.

— Кажете какво мислите да правите? — извика Ортис.

Поляната изведнъж се освети.

Инкарнасион се огледа. Една тълпа нападатели го гледаше.

— Хм! — избъбра Ортис. — Твърде много са! Е, толкова по-добре. Поне славно ще умра!

— Долу оръжието, приятели! — извика глас. — Имаме грешка. Наш приятел е.

Хората се отдръпнаха и двама души бързо доближиха Ортис.

Той радостно извика, захвърли ножа и веднага изтича към тях.

Това бяха дон Рамон и Мос-хо-ке.

— Слава богу! — извика дон Инкарнасион. — Каква щастлива случайност ви доведе тук?

— Съвсем не случайност, драги приятелю — отвърна бившият алкад. — Дойдох тук по молба на вожда, за да се присъединя към отряда на дон Хосе.

— Вие сте чудесен човек, вожде! — весело каза Ортис и приятелски стисна ръката на Мос-хо-ке. — Тази подкрепа за дон Хосе идва тъкмо навреме. Известихте ли го за нея?

— Мос-хо-ке се раздели с вожда на белите преди два дни. Той нищо не му каза за плановете си. Белите говорят, червените действат. Баща ми — Бялата Глава, ще бъде доволен, когато види, че благодарение на сина му команч броят на неговите бойци се е удвоил.

— А вие как попаднахте тук, драги приятелю? — попита Инкарнасион дон Рамон.

— В момента, когато попаднахте на мен, аз се качих на коня, за да отида в лагера на индианците.

— Белите са безумни — важно добави Мос-хо-ке, — може ли един човек да устои срещу сто?

— Разбира се, че не. Но реших дори с цената на живота си да спася доня Линда.

— Защо да се умира? Тя може да бъде спасена и пак да се живее.

— Това ще е най-добре, но как да стане?

— Моят брат да чака. Утре ще се действа.

— Добре — каза Ортис. — Но Големия Бобър трябва да вземе и мен.

— Младостта е нетърпелива — важно отвърна Мос-хо-ке. — А сега брат ми да се приготви да тръгне заедно с вожда и неговите червенокожи воини. Всички ще отидем в лагера на испанците.

Мос-хо-ке даде знак на своите войници и за миг сто и двайсет команчи се наредиха зад своя вожд.

Инкарнасион се метна на коня си и нетърпеливо зачака сигнала за тръгване.

— Напред! — викна Мос-хо-ке.

Команчите пришпориха конете си и се впуснаха в галоп.

Мрак покриваше лагера на испанците и само тук-там се виждаха огньове. Диви викове долитаха до команчите. Това бяха виковете на пируващите испанци. Някакви подозрителни фигури бързо преминаха из мрака.

Никой не обърна внимание на индианците и те отминаха лагера и стигнаха до развалините.

Когато стигнаха Дома на Моктекусоми, вождът даде заповед да спрат и слезе от коня. Инкарнасион също слезе от седлото, а команчите останаха на конете си и като вдигнаха пушките си, внимателно следяха наоколо. Отрядът от индианци не възбуди никакво подозрение сред испанците. Но въпреки това Мос-хо-ке намери за необходимо да вземе някои предпазни мерки. По негова заповед двама войници отидоха в лагера на червенокожите, само на няколко крачки от развалините, за да отведат веднага към Големия дом команчите. Шестима войници бяха поставени около развалините. Мос-хо-ке им заповяда да спират всеки, който би поискал да влезе в дома или да излезе от него.

Като уреди всичко, Мос-хо-ке отиде при Ортис и пошепна на ухото му:

— Моят брат вижда ли какво правя за него? Доволен ли е?

— Да, вожде — отвърна Ортис.

— Добре, Нека брат ми се закълне във Ваконда, че няма да каже нито дума и няма да направи нито едно движение без позволението на Мос-хо-ке.

— Кълна се в честта си, вожде. Но и ти се закълни, че ще спасиш приятеля ми дон Луис.

— Ще го спасим или всички ще загинем! — отвърна със зловеща усмивка индианецът.

Той отиде към вратата и прилепи ухо. Инкарнасион стори същото. Вътре се чуваше горещ спор. Чуваха се сърдити викове. При последните думи на Балбоа Инкарнасион едва не се вмъкна вътре, но Мос-хо-ке го задържа.

— Дръжте на клетвата си и оставете да действа вождът на команчите. Ще вляза аз.

Мос-хо-ке отиде при вратата, отвори я и влезе в стаята. Той се поклони на младата девойка и каза на Балбоа:

— Големия Бобър се измори от дългото пътуване, той е гладен и иска да пие. Ще го нахрани ли и напои белият вожд, или ще свърши работата, за която е дошъл при него вождът на команчите.

— За каква работа говориш? — запита намръщен Балбоа. — Ти си ми приятел, но ние нямаме никаква обща работа и не разбирам какво искаш.

— Паметта на моя брат е твърде къса. Той забрави какво стори моето племе, че моите бойци го доведоха тук и че аз му позволих да построи лагер тук само при едно условие.

— И ти искаш да изпълня това условие? — попита бледен Балбоа.

— Да, точно за това дойдох. Какво ми обеща?

— Обещах да ти предам доня Линда — студено отвърна капитанът, като незабелязано улови дръжката на сабята си.

— Значи трябва да получа бялата пленница — тя е моя!

— Дявол да го вземе! — бясно извика капитанът.

Индианецът го улови и отвори вратата.

— Нека белият вожд погледне навън — рече той. — Аз не съм сам. Цялото племе е с мен.

Капитанът извика от ужас и почуда.

През полуотворената врата видя под бледата светлина на луната мрачните и ужасни фигури на индианските воини, гъсто наредени около дома.

Балбоа трябваше да признае поражението си.

— Можеш да вземеш девойката! — каза той, като се задушаваше от яд. — Тя е свободна… Хитро изигра ролята си, вожде! — добави той след кратко мълчание. — Но пази се, ще ти отмъстя!

Индианецът, без да продума, отиде при Линда и я улови за ръката.

— Пак ще се видим с вас, сеньор французин! — каза с едва сдържана ярост капитанът на отиващия си дон Луис.

— Надявам се, кабалеро — просто отвърна доня Линда.

— Да, ще се видим, негоднико, и то твърде скоро! — викна Инкарнасион, като се хвърли към приятеля си.

Но Мос-хо-ке с поглед го задържа. Защо да се кара сега, когато доня Линда е спасена?

— Аха! Значи тук имаме заговор! — избъбра капитанът, като със съжаление изгледа враговете си, но разбра, че не може да се справи с тях.

След минута команчите в галоп напускаха лагера на испанците.

Загрузка...