Мексикански разбойници

7АСИЕНДА ДЕ ЛА ВЕГА

— Кой е? — попита дон Рамон.

— Свой! — отвърна глас отвън.

— Бог чу молитвата ни, братя, и ни праща помощ! — извика алкадът. — Това е гласът на Ортис. Ще отмъстим!

— Смърт на испанците! — викнаха индианците, като дрънкаха с оръжието си.

Алкадът отвори вратата.

Ортис влезе в църквата с гола сабя в ръка. Той се здрависа с дон Рамон и се обърна към индианците.

— Свободни хора ли сте вие или роби? — извика той. — Мъже ли сте вие или баби? Дойдох тук с моя отряд да ви помогна. Мога ли да разчитам на вас?

— Да! Да! Да живее Инкарнасион Ортис! — чуваха се викове отвсякъде.

— Тогава след мен, другари! Напред!

— За бога и за свободата! — зареваха индианците и тръгнаха след него.

След миг църквата опустя.

Отец Линарес отвори вратата на стаята, отиде пред олтаря и се помоли за хората, които тъй великодушно отиваха да се жертват за свободата си.

В това време на площада бе почнал безмилостен бой, ужасна сеч. Дон Рамон се присъедини към войниците, които, бяха поставени на ъглите и не позволяваха на никой испанец да избяга от площада.

Скоро избухна и пожар. Озверени, индианците грабнаха факли и с диви крясъци почнаха да палят собствените си къщи. Най-първо пламна къщата на кмета. Задушените от дима офицери счупиха вратата и избягаха на улицата, но там бяха веднага убити.

Само дон Орасио де Балбоа успя да се промъкне през тълпата. Ранен, с изтичаща кръв, той отблъскваше ударите на нападащите го индианци. Скоро улови първия кон, който му попадна, метна се на него и като размахваше сабя, стигна до мястото, където стояха ръководителите на бунтовниците.

— Аха! — извика той със злобна усмивка. — Никога няма да ви забравя, сеньори! Щом като бог ме спаси от вашите убийци, жестоко ще ви отмъстя.

— Застреляйте този негодник! — викна Ортис.

— Стойте — намеси се дон Педро. — Трябва ли да се обръща внимание на заканите на човек, комуто остава да живее само няколко минути? Пуснете го да избяга.

— Както обичате, сеньори — отвърна Балбоа с нова усмивка. — Но заклевам се, че ако някога попаднете в ръцете ми, няма да ви пощадя.

— Оставете тия глупави закани, сеньор, и си вървете!

— Да, отивам си. Прощавайте, достойни алкад дон Рамон Очоа! Съжалявам, че не ви разстрелях. Прощавайте, дон Педро Морено, вие не сте толкова виновен, както другите. Прощавайте, верен слуга на краля и студент по богословие дон Инкарнасион Ортис! Заклевам се с цялата си душа, че никога няма да забравя имената ви! Бъдете проклети.

И като пришпори коня, профуча през тълпата.

Дон Педро употреби всички усилия, за да спре индианците, които безмилостно избиваха испанците. Най-после, като видя, че нищо не помага и клането продължава, той събра отряда си на площада и му заповяда да не се намесва.

Отец Линарес също излезе на площада и кършейки ръце, отчаяно наблюдаваше кървавата гледка.

— Тия индианци не са хора, а диви зверове! — сърдито извика той. — Жестокостта и насилията на испанците не са оправдание за това клане на беззащитни врагове. Тези негодници безчестят святото дело на свободата. Нека ги спрем, сеньори!

— Прав сте, отче — отвърна дон Педро. — Напред, приятели! И аз се възмущавам от такава жестокост.

С извадени саби и насочени пистолети дон Педро и дон Ортис застанаха пред отряда си. Готови бяха да изкомандват, когато тълпата индианци се впусна към площада и с тържествени викове загради носилките на дон Хосе Морено и Линда.

Щом видя младата девойка спокойна и засмяна сред възбудените, почернели от барутния дим и облени кърви индианци, Ортис изтича при нея.

— Боже мой! Как попаднахте тук? — тревожно запита той. — Нима дон Рамон не устоя на думата си?

— Дон Рамон Очоа е честен човек — горещо отвърна Хосе. — Аз сам го помолих да ме доведе тук.

— Каква ужасна непредпазливост! И в такова време! — извика Ортис.

— Няма от какво да се боим — отвърна Линда. — Всички тези хора са честни, верни и предани слуги на моето семейство.

— Искам да напусна града заедно с теб, Инкарнасион — каза дон Хосе.

— Няма да чакате дълго, братовчеде. Веднага тръгваме.

— А вие какво ще правите, отче Линарес? Ще останете ли в града, или ще дойдете с нас?

— Нито едното, нито другото, сеньори. След всичко, което се случи днес, не мога да остана повече тук. Дългът ме зове да бъда с онези, които страдат. Утре ще замина и ще се присъединя към армията на бунтовниците. Навярно ще се видим там.

— Може би — уклончиво отвърна Ортис. — Бог да ви пази, отче!

— Надявам се, че той ще ми даде сили да изпълня своята задача.

Докато Ортис разговаряше с отеца, дон Хосе Морено и дъщеря му слязоха от носилките и се качиха на приготвените за тях коне. Двадесет въоръжени индианци веднага ги заобиколиха.

— А вашата подагра, дон Хосе, не ви ли пречи да яздите! — запита Ортис.

— Никак, приятелю. Пък и не отиваме далеч.

— Тогава да вървим!

Отрядът се построи. Чу се команда:

— Напред!

И конниците потеглиха, наредени от двете страни на дон Хосе и дъщеря му.

Другият отряд от около хиляда и двеста души, след които вървяха жени и деца, излезе от града, но по друг път.

Той се състоеше от цялото население на Пасо дел Норте, водено от дон Рамон.

Обхванатият от пламъци град усилено гореше. Оттам долитаха виковете и охканията на изоставените ранени и умиращи испанци.

След три часа пътуване, преди изгрев слънце, Ортис заповяда на отряда си да спре за почивка на брега на малка рекичка, която се вливаше в Рио Гранде дел Норте. Ездачите вързаха конете и им дадоха да ядат.

На разстояние два пушечни изстрела върху горист хълм се виждаше твърде голяма асиенда. Тя бе построена от дялани камъни и заобиколена със зъбчата стена.

— Там отиваме, сеньори — обади се дон Хосе.

— А ние съвсем не знаехме къде отиваме — каза Ортис.

— Това е асиендата Де ла Вега.

— Как? Вега?

— Разбира се. Виж двамата конници, които идват към нас.

— Дон Рамон и дон Педро!

— Да, те са.

— А! — викна Ортис, като се удари по челото. — Преди много години съм идвал тук.

Дон Педро и дон Рамон, минали по друг път, бяха стигнали в асиендата един час по-рано.

Дон Хосе се обърна към офицерите бунтовници:

— Надявам се, кабалерос, че няма да откажете да си починете няколко минути в моя дом.

— От все сърце ви благодарим, братовчеде — отвърна Ортис. — Пък сме и страшно гладни.

— В такъв случай последвайте ме, сеньори — каза с усмивка дон Хосе. — След няколко минути ще заситите глада си.

Войниците останаха заедно с подофицерите на почивка край реката, а офицерите тръгнаха с дон Хосе.

След четвърт час влязоха в големия двор на асиендата.

Като предадоха конете на слугите, бунтовниците бяха отведени в голям салон, където намериха разкошно сервирана маса.

Закуската бе отлична благодарение на богатството и гостоприемството на дон Хосе, а доня Линда твърде любезно изпълняваше ролята на домакиня.

— А сега на раздяла да пием по чаша — каза дон Хосе.

— Как? Няма ли да дойдете с нас? — запитаха офицерите.

— Не, кабалерос, невъзможно е. Дон Ортис знае защо. Преди няколко дни подучих заповед от главнокомандващят да формирам отряд от доброволци за охрана на Чигуагуа. Но трябва да отида и в Кверетаро, където временно заседава Националният конгрес.

— Пазете се, сеньор — каза дон Рамон. — Кверетаро е доста далеч, а пътуването не е безопасно; срещат се испански войски.

— Зная за опасностите, но трябва да говоря с членовете на Конгреса. Линда ще ме чака тук. Затова ще трябва да се осигури безопасността на асиендата. Сто души ще останат тук под командата на сина ми и ще пазят Линда.

Ортис свъси вежди.

— Напразно оставяте тук Линда. Макар асиендата да е същинска крепост, тя не може да издържи на сериозна обсада.

— Ще пътувам твърде бързо, приятелю, затова не мога да взема Линда.

— Не съм напълно съгласен с вас, но няма и да ви възразя.

Скоро дон Рамон се сбогува с домакините, приятелски стисна ръката на дон Хосе, целуна дон Педро и Ортис и като се метна на коня си, напусна асиендата. Той се присъедини към отряда си и веднага потеглиха.

Ортис бе твърде загрижен и тъжен.

— Какво ти е? — попита го дон Хосе.

— Нищо — отвърна Ортис, но скоро изповяда мъката си: — Не зная защо, но едно предчувствие ми казва, че всичко онова, което се случи тази нощ, е само пролог към нещо по-ужасно. Колко добре ще бъде, ако край тебе е човекът, когото обичаш като брат и от когото нищо няма да скриеш.

— Говориш за Луис Морено? Чудно ми е, че не е тук. Къде е?

— Отиде с експедицията. Но вие скоро ще го видите. Ако предчувствието ми се сбъдне, веднага ще пратя при него куриер.