Мексикански разбойници

9КУРИЕРЪТ

Появилият се неочаквано човек бе един волен индианец.

Млад и твърде висок, той учудваше със своето снажно и гъвкаво тяло.

Неговото гордо и смело лице, умният и лукав поглед на черните му и дълбоки като нощта очи, високо чело, гъсти вежди, доста голяма уста с ослепително бели зъби — всичко това го правеше един от най-красивите представители на индианската раса.

Облечен бе в памучна риза, превързана на кръста с парче еленова кожа. Панталоните му също бяха от памучна материя с дължина до под коленете. Високите мокасини бяха украсени с разни туземни игли. Косите му, разделени по средата и черни като смола, безредно падаха върху раменете му. В ръката си държеше дълга, груба тояга; торбата с храна висеше през рамото му, а на пояса му стърчеше нож, единственото негово оръжие.

Полковникът даде знак на Кристобал да разпита червенокожия.

— Добре дошъл, Хосе — рече дон Кристобал. — Доста късно идваш. Слънцето отдавна залезе и трябваше да спим. Откъде идваш?

Индианецът не отговори, а само сви рамене.

— Защо не отговаряш? Не чуваш ли какво те питам?

— Името на водача на команчите не е Хосе. Така го наричат испанците, които той мрази. Червенокожите братя го наричат Мос-хо-ке, а белите приятели — Големия Бобър.

Кристобал се поклони на вожда. — Нека моят брат ме извини. Не знаех, че имам пред себе си такъв мъдър вожд и славен воин.

— Големия Бобър много дни е вървял, за да се види с младия вожд, роден отвъд соленото езеро.

— За кой млад вожд говориш, воине? — запита дон Луис.

— За този, който придружаваше неотдавна убития от испанците Мина.

— Твоето пътуване завърши — обади се дон Луис. — Човекът, когото търсиш, е пред теб.

— Нека брат ми го докаже.

— Лесно ще го докажа, ако ти си същият, когото чакам.

Големия Бобър, без да каже нито дума, разкопча ризата си, извади чанта, отвори я, измъкна сгънат на четири лист и го подаде на дон Луис. Той го разтвори и разгледа на светлината на огъня. Това бе груба рисунка на Гуаделупската света Богородица. Тази картина трябваше да има някакво особено значение, защото дон Луис, доволно се усмихна. Той извади от джоба си също такава картина на света Богородица и я подаде на индианеца.

Само с един поглед индианецът долови, че тая картина е също като неговата.

— О, моят брат е, наистина същият воин, когото търся — каза индианецът. — Моят път завърши.

— Колко време моят брат ме е търсил? — попита дон Луис индианеца.

— Два дни преди раждането на луната белите вождове извикаха Мос-хо-ке и го изпратиха да търси Огненото око — отвърна команчът. — Сега ни осветява умиращата луна. Сега младият вожд научи колко дни е пътувал Големия Бобър.

— Как? Значи моят брат е пътувал трийсет и пет дни?

— Големия Бобър имаше много поръчки.

— Има ли брат ми Големия Бобър някое писмо от Конгреса за мен?

— Да!

— Вождът трябва да говори откровено, защото положението е доста сериозно.

Големия Бобър отряза един смолист клон, запали го и го забоде в земята пред полковника.

— Ето факела, за да може брат ми да чете по-добре — каза индианецът.

По даден знак от дон Луис дон Кристобал го остави насаме с индианеца и отиде при другарите си. Като се покри с наметалото си, той скоро заспа.

След като прочете всичко, дон Луис прибра писмото в джоба си, прокара ръка по челото си, като че искаше да прогони някаква тежка мисъл, и се обърна към индианеца.

— Нека по-напред ме изслуша белият вожд — рече индианецът.

— Вождът може да говори — отвърна полковникът. — Аз го слушам.

— Моят брат може да разчита на вожда на команчите, когато му потрябва помощ.

— Значи Инкарнасион ти е дал всичко това? Кажи ми какво става с него?

— Той сам ще говори с белия вожд. Големия Бобър е един прост червенокож. Той не умее да говори като белите.

— И тъй, конгресът на белите е поръчал на вожда на команчите да ме отведе при тях?

— Големия Бобър обеща да го направи и ще устои на думата си.

— Благодаря на моя брат, той познава тази страна и ще ме отведе по най-късия път.

— Птиците летят направо, без да се отбиват встрани. Тъй пътува и Големия Бобър.

— Ортис ще дойде ли на съвещанието на белите?

— Ще дойде. Моят брат ще го види.

— Искам веднага да тръгна — каза полковникът. — Брат ми да не е уморен?

Индианецът се усмихна.

— Големия Бобър не знае какво е умора — презрително отвърна индианецът. — Нищо не може да го спре, когато трябва да изпълни дълга си.

— Щом е тъй, веднага да тръгнем. Сега е един часът и хората, и конете са си отпочинали.

— Готов съм. Нека брат ми заповяда и Големия Бобър ще се подчинява.

Полковникът разбуди Кристобал и като му съобщи решението си, поръча му да събуди четниците по-скоро да се приготвят за път. Отрядът веднага разбра, че някаква важна причина е накарала дон Луис да ги събуди от сладкия им сън.

След половин час отрядът потегли. Четниците внимателно се спускаха от височината, като държаха юздите на конете си, след което се метнаха върху тях и полетяха в галоп.