Мисия в Сиена

1.

Дон погледна тъжно петте цигари, които бяха останали в табакерата му. Той успя да устои на изкушението и да ги запази за по-спешен случай.

Беше седнал върху постлания със слама под, облегнал се на стената на подземната килия, със стоманена халка на глезена.

Запита се дали следващия път, когато му донесат храната, не би могъл да счупи един зъб от вилицата и да си послужи с него, за да отвори стоманения кръг, когато видя някаква светлина да се приближава в сутерена-.

Той се смая като видя Лорели да се появява от мрака в светлия кръг, където седеше. Тя изглеждаше нервна. Беше твърде бледа и очите й издаваха страха, който я измъчваше. Тя се приближи и коленичи до него.

— Говорих с вашата секретарка, прошепна тя. — Казах й, че ще ви помогна да излезете оттук. В замяна искам 250 хиляди долара. Вашата секретарка ми обеща тази сума, но вие трябва да платите и аз искам вашето обещание.

Дон видя страха, който се четеше в очите й и разбра веднага, че беше искрена.

— Хубава сума, — каза той. — Защо е този неочакван обрат?

— До гуша ми дойде. Искам да си отида. Трябват ми пари, за да бъда вън от опасност, — каза тя. — Те никога няма да ви пуснат. Искат да ви измъкнат всичките пари и после да ви убият. Аз искам да ви помогна да избягате, но вие трябва да ми дадете вашата дума, че ще ми платите 250 хиляди долара, когато бъдете свободен.

— Това изглежда разумно, — каза Дон. — Още повече, че ще получите парите, когато бъда свободен. Давам ви моята дума. Обещавам ви.

— Наистина ли?

— Щом ви казвам, че ви обещавам. Как ще ми помогнете да изляза оттук?

— В момента обмислям един план. Тук всички врати се отварят посредством електричество. Коридорите могат да бъдат наводнени. Кабината, в която се намират командните табла е пазена ден и нощ. Не трябва да се надяваме, че можете да излезете преди човека, който е на пост да бъде обезвреден. По-лесно ще бъде да избягате през нощта. Всички ще спят, с изключение на Карлос, който ще бди в командната кабина.

Дон направи гримаса.

— Искате да кажете, че него трябва да обезвредя?

Лорели кимна с глава:

— Можете ли да ми доставите някакво оръжие? — попита Дон.

— Предполагам. Ще опитам.

— Няма да бъде лошо. Ако не бъда въоръжен, не виждам какво мога да направя срещу Карлос. А това?

Той посочи с пръст стоманения пръстен, който стягаше глезена му.

— Бих могла да ви донеса една пила.

— Предпочитам фиба, — възрази Дон, усмихвайки се.

Тя вдигна ръка към златисто-червеникавите си коси, свали една фиба и му я подаде. После се изправи.

— Ще дойда пак, — каза тя. — Ще се опитам да ви намеря пистолет, но това няма да бъде лесно. Ако се наложи, ще ви дам моя. (Тя го погледна настойчиво). Разчитам на вас, че ще ми дадете парите, когато ви измъкна оттук.

— Още не съм излязъл, забеляза той. — Но ако успея, ще имате парите. Само че не си правете илюзии, а? Полицията ви търси. В това не мога да ви помота.

— Това не ме безпокои.

— Къде е командната кабина?

— Срещу кабинета на Англеман. Вие сте ходили при него, нали?

— Да. Опитайте се да ми доставите пистолета. Карлос няма да бъде лесен за ликвидиране.

— Ще направя каквото мога.

Тя се отдалечи и светлината на електрическата лампа изчезна в дъното на сутерена.

Дон разсъди, че това струвате една цигара, запали и дълбоко пое дима. Неговото бъдеще му се струваше по-сигурно. Той не загуби време да се пита какво беше породило у Лорели това внезапно желание да напусне бандата. Щеше да има време да мисли за това по-късно. Веднага започна работа с фибата, която тя му беше дала. Беше му необходим половин час на търпеливи опитвания, докато отвори ключалката и освободи глезена си от стоманения пръстен. Ключалката беше с автоматично затваряне и той можеше да затвори пръстена върху глезена си за една секунда. Тъкмо се канеше да се изправи, за да се възползва от свободата на движенията си, когато забеляза една светлина, която се приближаваше от дъното на галерията. Той сложи тутакси пръстена на място и пъхна фибата под часовника си.

От мрака излезе д-р Англеман. Той залиташе леко и тъжното му лице с изопнати черти беше подпухнало. Когато се появи в светлината, Дон забеляза капките пот, които покриваха челото му.

— Здрасти, — каза Дон. — Какво искате?

Англеман го погледна. Очите му блестяха в орбитите.

— Възможно е, господин Миклем, — каза той, — да бъдете на мое разположение за един опит. Разбира се, въпросът не е напълно уреден, но вие ще ми направите услуга като се приготвите от тази вечер с няколко предварителни изследвания. Бих искал да взема кръвна проба и да отбележа честотата на пулса ви. Също така, бих искал да изследвам очите ви.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, — възрази сухо Дон. — Но категорично се отказвам от това. И предпочитам да ви предупредя, че ако се приближите до мен, ще ми доставите голямо удоволствие да ви извия врата.

Лицето на Англеман се втвърди, но той отстъпи една крачка.

— Бих искал да не губя време. Моят опит е много важен, но щом отказвате да ми помогнете, ще почакам докато ми дадат разрешение да ви принудя.

— Дълго ще чакате. Имам намерение да платя откупа.

— Не вярвам, — каза Англеман. — Казах на сеньор Алскони, че само искате да спечелите време. Познавам хората от вашия тип. Вие не сте от тези, които могат да се принудят да направят нещо въпреки желанието им.

— Е, добре. Ще направите добре, ако отидете и кажете на Алскони, че сте се излъгали, — възрази Дон. — Нямам никакво желание да служа за опитно лице на вашите опити.

— Сеньор Алскони ви е казал това, което искам да опитам? — попита Англеман. — (ръцете му се вдигнаха в неуверен жест към реверите на сакото му и се вкопчиха в тях). Вие сте знаел значението на този опит?

— Да, той ми го каза, — каза Дон. — Също така добави, че вероятно няма да бъдете трезвен, когато правите операцията и че тя сигурно няма да успее.

Англеман го погледна. Зениците му като че ли пламнаха.

— За мен ще бъде голямо удоволствие да ви видя на операционната маса, господин Миклем, — продължи той. — Не мисля, че ще трябва долно да чакам.

Той се обърна и се отдалечи, подпирайки се е една ръка о стената на сутерена.

Дон го проследи с поглед. Той разбра с досада, че сърцето му биеше много силно и че устните му бяха станали сухи като прахан.

2.

Вили седеше в сянката на дървото, откъдето можеше да наблюдава входа на вилата „Триони“. Той беше в такова нервно и трескаво състояние, че потта така обливаше лицето му, като че ли някой беше изстискал върху челото му напоена е вода гъба.

Той чувстваше, че трябва незабавно да реагира на предателството на Лорели. Отначало беше склонен да изтича да разкаже на Феликс, което беше чул, но Феликс му беше казал да наблюдава вилата, докато Джакопо дойде да го смени и той се намираше в затруднено положение. Феликс обичате заповедите му да бъдат изпълнявани. Ако Вили напусне поста си, той рискуваше да си навлече неприятности. Против волята си, той реши да чака пристигането на Джакопо и след това да отиде да докладва на Феликс.

Тогава си помисли за Лорели. Жалко за нея! Сигурно ще свърши в ръцете на Англеман. Тази мисъл накара Вили да направи гримаса. Но въпреки всичко това засягаше нея. Тя си го беше търсила!

Докато Вили се бореше с тази дилема, Феликс докладваше на Алскони, който седеше на бюрото си със скръстени върху писалището ръце.

На разположение на дългите му бели пръсти се намираше малко конче от слонова кост вградено в бюрото; беше достатъчно да го натисне, за да изгърми един револвер, хитро прикрит в предната част на бюрото.

В този момент револверът беше насочен към Феликс.

— Писмото на Миклем е занесено във вилата, казваше Феликс. — Всичко е минало добре. Секретарката му незабавно заминава за Ню Йорк. Тя мисли, че парите ще бъдат в римската банка след 5 дни.

Алскони милвате разсеяно с един пръст малкото копче от слонова кост. Той изпитвате неизмеримо удоволствие при мисълта, че му беше достатъчно да натисне върху копчето, за да убие Феликс с един куршум в стомаха.

— Съгласили ли са се да приемат сделката? — попита той.

— Много са щастливи дори…

— Лорели ли е предала писмото?

— Да.

— Сама ли беше?

— Мислеше, че е сама, — каза Феликс. — Но се погрижих да поставя Вили на пост пред вилата в случай на провал.

— Предала ли им е, че ако предупредят полицията, ще отмъстим на Миклем?

— Следвала е моите инструкции, — възрази студено Феликс. — Много добре се е справила.

— Отлично. (Алскони с видимо удоволствие разглеждаше ноктите си). Къде е Вили?

— Още е при вилата. Казах му да чака, докато Джакопо го смени, добави Феликс.

Алскони се почеса но върха на носа, гледайки Феликс.

— Имаш рапорта на Лорели без потвърждението на Вили.

Феликс настръхна.

— Потвърждение? Не разбирам. Още не съм говорил с Вили, но той сигурно няма какво да ми каже. Да не би да подмятате, че вече не може да имаме доверие на Лорели?

Алскони повдигна едната си вежда.

— Разбира се, че не. Но пипаш е по-добре да се има потвърждението на един рапорт. Какво ни доказва, че Лорели не е изгубила ума си в последния момент? Тя дори може да не е ходила във вилата. Сигурен съм, че е била там, но по-добре е за мен и за нея Вили да ни даде потвърждението за това, което се е случило но време на срещата.

— Вили наблюдаваше отвън, — възрази Феликс. — Той не е могъл да чуе разговора.

Алскони вдигна слушалката на телефона.

— Карлос? Изпрати Джакопо във вилата „Триони“ да смени Вили. И кажи на Вили да дойде веднага при мен. (Той постави слушалката). Човек винаги трябва да се съмнява във всичко и във всеки, Феликс. Иначе ще сгреши. Ще говоря с Вили.

Феликс вдигна раздразнено рамене.

— Щом толкова държите на това.

— Да. И двамата сме на едно мнение, че Лорели лесно се обезкуражава. Искам да бъда сигурен, че добре се е справила с мисията си. Скоро ще се наложи да й поверя доста деликатна работа. Крантор трябва да прехвърли една голяма сума в лири стерлинги. Бих искал Лорели да отиде в Лондон и да донесе парите. (Алскони забарабани безшумно но ръба на бюрото). Мислиш ли, че все още може да се разчита на нея? Парите са в брой и се касае за голяма сума. Боя се, че тя ще избяга с…

— Никога няма да направи това, увери го Феликс. (Той трябваше да направи голямо усилие, за да издържи пронизващия поглед на Алскони). Разбира си, че можем да разчитаме на нея, но не бива да й възлагаме тази работа. Лондонската полиция има отличителните й белези. Много рисковано ще бъде да я изпращаме пак в Лондон.

— А! Наистина! Бях забравил! Всъщност някой трябва да отиде да вземе парите. Имам нужда от тях. Мислиш ли, че мога да се доверя на Вили?

Феликс поклати глава.

— Не. Вили е много способен за дребните ежедневни задачи, но аз никога не бих му поверил нари.

— Тогава ще видя дали Крантор ще може да ми предложи някой, — каза Алскони. — По-добре ще бъде да предложим друга работа на Лорели. Струва ми се, че малко я позабравихме напоследък. Тя заслужава малко повече внимание.

Той замълча за момент, после продължи, гледайки Феликс право в очите:

— Питал съм се дали не бихме могли да започнем серия от операции в Южна Америка: в Буенос Айрес например. Мислиш ли, че ще се съгласи да отиде там?

Феликс почти щеше да се издаде. За да прикрие вълнението си, той взе цигара и я запали. Съвпадение ли беше това или Алскони беше изненадал разговора им?

— Буенос Айрес? Не зная. Мога да я попитам.

Алскони се усмихна.

— За момента не й казвай нищо. Когато ми остане време, аз ще й говоря затова. Отдавна не съм бъбрил с нея. Понякога се питам дали е разумно в организацията да участват жени. Те са полезни, разбира се, но са много нестабилни. Не обичам нестабилните.

— Не може да се каже, че Лорели е нестабилна, побърза да възрази Феликс. — Струва ми се, че вече нямате доверие в нея. Всъщност, нямате никакво право да се пазите от нея. Въпреки всичко, тя е един от най-старите членове на организацията. Заслужава да бъде третирана с повече внимание. Мисля, че може да се разчита на нея, когато се касае до изпълнението на някаква заповед.

— Ти си по-тясно свързан с нея и можеш да я прецениш по-добре от мен, — каза Алскони. — Но мисля, че една малка промяна ще подейства добре; нови лица, нови навици. Заинтересован ли си да заминеш с нея за Буенос Айрес и да се заемеш със сделките ми?

— Ако желаете, ще замина, заяви Феликс, който — той разбра това — започваше да диша. — Но мисля, че ще ви бъда по-полезен тук. Две години вече откакто се занимавам с тази работа. Не е лесно да се шантажира някого! Ако имах избор, щях да остана тук!

Алскони повдигна вежди:

— В този случай ще загубиш Лорели. Мислех, че държиш на нея.

— Няма жена, от която да съм зависим, увери го Феликс. — Имате намерението да я изпратите в Буенос Айрес?

— Може би не. Тази мисъл ми дойде така. (Алскони вдиша рамене). Питам се… Би трябвало да бъда сигурен, че Лорели може да свърши тази работа и че е склонна. Трябва да помислим.

Той освободи Феликс с ръка. Последният с удоволствие се махна от втренчения му, изпитателен поглед. Той беше много разстроен. Прибра се в стаята си, извади от един шкаф бутилка уиски и си наля в една чаша. После седна с чаша та в ръка и започна да премисля положението.

След кратки размишления си каза, че намекът на Алскони за Буенос Айрес можеше да бъде съвпадение. Едно съвпадение, което доказваше до каква стенен идеята на Лорели беше абсурдна и глупава. Размишлявайки по-добре върху това, човек би стигнал до извода, че такъв благоприятен град като Буенос Айрес един ден неизбежно щеше да фигурира в плановете на Алскони. Впрочем, ако Алскони беше изненадал Лорели, че се опитва да го убеди да замине, той не би действал по този начин. Би ги унищожил веднага. Феликс много добре познаваше Алскони. Той беше бърз и безмилостен.

Той изпразни чашата си и я остави. Положението изискваше предпазливост, но не беше тревожно. Силата му беше в това, че нямаше кой да го замества. Организацията не би действала сама и той се беше погрижил да накара Алскони да разбере това. Трябваше да се вършат стотици неща и Феликс беше в течение на всичко.

Алскони не би бил толкова глупав да се отърве от него. Той не би поел в ръцете си цялата мръсна работа, за която Феликс се беше грижил до настоящия момент. Но засега трябваше да бъде нащрек. Каза си, че би трябвало да се пази от Карлос. Точно него Алскони би натоварил да изпиши някои заповеди.

Той пъхна ръка под сакото си и пръстите му срещнаха дулото на неговия 45. Карлос беше пъргав и силен, но един куршум от 45 щеше да постигне целта.

Той си наля друго уиски и се изправи. Ще отиде да каже две думи на Лорели. Ще я сплаши. Тя ще трябва един път завинаги да престане да мисли, че може да зареже организацията. Тази идея би могла да й струва скъпо.

Той се приближи до огледалото и оправи възела на вратовръзката си. Усмихна се на отражението си. Уискито му придаваше сигурност. Той още се усмихваше, когато излезе от стаята.

Би се чувствал по-малко уверен, ако знаеше, че в същия момент Алскони говореше с Крантор, който седеше в хотелската си стая е долепено до слушалката ухо, за да чува по-добре гласа на Алскони сред пращенето на телефонната линия.

— Искам незабавно да вземете самолета, казваше Алскони. — Вземете пътеводител и донесете стоката. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да, — каза Крантор, който едва вярваше на ушите си.

За първи път той чуваше гласа на Алскони; за него това беше решителен момент.

— Бъдете тук в полунощ тази вечер, — продължи Алскони. — Правя реорганизация. Може да ви намеря интересен пост.

— Идвам, увери го Крантор, чисто обезобразено лице сияеше.

— Отлично, — каза Алскони. (Той остави слушалката и се обади на вътрешния телефон). Карлос? Кой е с теб?

— Меното, господин Феликс и мис Лорели, — отговори Карлос. — Джакопо отиде да извика Вили.

— Изпрати ми Меното и прекъсни тока, заповяда Алскони. — Никой да не излиза! Разбрано? Предупреди ме, ако някой се опита да излезе.

— Да, шефе.

Изненадата, която се четеше в гласа на негъра предизвика страшна усмивка върху лицето на Алскони.

3.

Лек шум зад дървото, на което се беше подпрял, накара Вили да подскочи. Той пъхна ръка под сакото си и извади своя 38. После се обърна с оръжието в ръка, готов да стреля.

Джакопо, който се появи зад храстите, замръзна.

— Така глупаците получават куршум в кожата си, изръмжа Вили.

— Защо не извика, идиот такъв?

— Не те видях, — отговори Джакопо и се приближи. — Защо си толкова нервен?

Вили прибра оръжието в калъфа си под митницата и се изправи.

— Нищо ми няма. Ще ме смениш ли? Не си ли дошъл по-ра-но, а?

— Старият иска да те види, — каза Джакопо с блестящи от любопитство очи. — Радвам се, че си ти, а не аз. Какво си направил?

Вили го заразглежда. Дребното му лукаво лице беше заело въпросително изражение.

— Искаш да кажеш, че Алскони иска да ме види?

— А кой друг? Добре ще е да побързаш. Казал е, че иска да те види веднага. Чака те.

Вили избърса изпотеното си лице с мръсна носна кърпа. През тези две години беше говорил само един път с Алскони. Беше разкъсван от нерви и страх. Удаваше му се случай да получи малко възнаграждение. Не е длъжен да минава през Феликс. Можеше да даде сведенията си направо на Алскони. Но един глух страх разкъсваше стомаха му. Защо старият иска да го види? Имаше ли в какво да го укори?

Джакопо, който много държеше на външния си вид, прониза Вили с презрителен поглед. Сутринта Вили не беше се бръснал. Ризата му беше кирлива, а черният му протрит костюм беше измачкан и покрит с петна.

— Съветвам те да си пооправиш тоалета, преди да отидеш при него, — каза той. — Така имаш вид на скитник.

— Не се грижи за външността ми, изръмжа Вили. — Не каза ли ти защо иска да ме види?

— Що за въпрос! Съмняваш се, а? Иска да те нахока, защото от месеци не си вършил никаква работа, — каза Джакопо. — Освен ако Англеман го е накарал да му направи подарък от карантиите ти.

Вили го изпрати по дяволите.

— Съветвам те да не го караш да чака много, — продължи Джакопо с усмивка, която приличаше по-скоро на гримаса. — Той каза: „веднага“, а това значи „веднага“!

— Не ме е страх от него, излъга Вили. — Имам да му кажа нещо, което ще ми донесе мангизи. Няма да бъдеш толкова весел, когато видиш колата, която ще си купя.

— Добре ли си? — понита изумен Джакопо.

— Ще видиш, казвам ти, увери го Вили с тайнствен вид. — Очите ми не са в джоба, ушите също. Знам нещо, за което старият много ще плати, за да го чуе.

— Какво е това? — попита Джакопо.

— Той ще ти го каже, ако иска да го знаеш, — продължи Вили. — Къде е колата?

— Долу. Какво има да му казваш?

— Гледай си работата! — отговори Вили.

И той се отдалечи бързо между дърветата.

За първи път в живота си Вили не се подчини на една заповед и това неподчинение беше фатално за него. Джакопо беше казал, че Алскони иска веднага да го види. Вили държеше да направи голямо впечатление на Алскони. Той реши да се промъкне в стаята си, за да се избръсне, да се измие и преоблече. Старият не би се усъмнил, че е изгубил десет минути за тоалета си преди да отиде при него. Новият му костюм несъмнено щеше да направи добро впечатление на шефа, казваше си Вили.

Той остави Ситроена в дъното на алеята и стигна през храстите до задния вход на жилището. Той се вмъкна в подземните апартаменти през секретната врата няколко секунди преди Карл ос да изключи механизма, който я привеждаше в действие. Без да се усъмни, че вече не можеше да разчита на този изход, Вили изтича в стаята си. Той отваряше вратата, когато се появи Феликс.

— Старият те търси, — каза Феликс. — Видя ли го?

— Още не, — каза притеснено Вили. — Исках преди това да се поизмия малко. Какво се е случило?

— Добре ще е ако побързаш! Той иска да те види веднага.

— Не мога да отида така, изстена Вили. — Какво иска? Феликс го накара да отстъпи в малкия локал, вмирисан на застоял въздух, който служеше за стая на Вили.

— Няма защо да се нервираш, — продължи Феликс, който беше принуден да направи гримаса от миризмата, която цареше в стаята. — Мирише като в кочина.

— Аз не усещам нищо, — каза Вили и свали сакото си.

Той закачи калъфа с пистолета си на облегалката на един стол и съблече ризата си. После пусна топла вода в мивката.

— Няма нищо против мен поне, а?

Той хвърли тревожен поглед към Феликс през кокалестото си рамо.

— Не. Иска само да знае какво се е случило във вилата, когато Лорели е предала писмото.

Вили подскочи и сапунчето се изплъзна от пръстите му. „Старият наистина е всемогъщ, помисли той, навеждайки се да вземе сапуна решително. Нищо не му убягва!“

Феликс, който не го изпускаше из очи го видя как потръпна и забеляза ужаса, който се беше появил върху дребното му лице. Побиха го тръпки.

— Видя ли Лорели? — попита той, стараейки се да възвърне спокойния си тон.

— Да, видях я и я чух, заяви Вили, опитвайки се напразно да прикрие злобната светлина, която блестеше в погледа му.

Той наплиска лицето си и започна да насапунисва небръснатите си бузи.

— Тя видя ли те?

— Не.

Вили се колебаеше. Трябваше ли да каже на Феликс какво беше чул. Той не искаше да става враг на Феликс. Трябваше да работи дълго време с него, след като Лорели потънеше в сянката на забравата. Феликс няма да бъде доволен, ако отидеше да съобщи новината на Алскони, преди да му я каже на него. Въпреки всичко, Феликс не можеше да му попречи да разкаже всичко на стария. Алскони го чакаше и Феликс не би могъл да посмее да му направи нещо. Не би посмял дори да го тормози! Той реши да каже всичко на Феликс. Така ще бъде по-добре, помисли той. Сигурен, че не рискува нищо, той изгаряше от желание да види как ще реагира Феликс, след като разбере, че приятелката му го е измамила.

— Ако ме е видяла, прибави той, усмихвайки се, да не е тук по това време!

Реагирането на Феликс беше толкова бързо, че Вили нямаше време да вземе оръжието си. Другият го беше хванал за гърлото и го беше залепил силно до стената.

— Какво искаш да кажеш, бога ми? — изръмжа Феликс, побледнял от ярост и страх.

Вили се вкопчи в китките на Феликс, за да го отблъсне. Лицето му, смешно нацапано с бяла пяна, ставаше виолетово, докато стоманените пръсти се впиваха в гърлото му. Феликс го бутна назад.

— Какво искаш да кажеш? — повтори той.

Вили си пое дъх потрепервайки.

— Пусни ме, изхълца той. — Ще кажа на шефа. Остави ме на мира.

Феликс го удари. Пяната отхвръкна и опръска стената с малки бели петънца.

— Защо да не е тук? — попита той заповеднически. — Хайде! Кажи или ще натикам зъбите ти в гърлото!

— Тя ни предаде, задъхваше се Вили и очите му се напълниха със сълзи. — Продаде ни.

Феликс вдигна юмрука си, но после го отпусна. Лицето му беше добило ужасен вид.

— Лъжеш, гад! — извика той разярен.

— Чух я, изхълца Вили, който би разбил стената, само и само да избяга от Феликс. — Каза, че е искала да зареже организацията. Попита за пари. Каза, че ще измъкне Миклем за 250 хиляди долара.

Тогава Феликс си спомни думите на Лорели: „Трябва да замина, преди да е станало късно. Рано или късно полицията ще ни хване. Трябва да избягаме!“

Бедната идиотка! Това би било самоубийство!

Той се отстрани от Вили.

— Чул си я да казва това?

Вили вдигна ръка към бузата си и изчисти пяната.

— Да. Нямаш право да ме удряш…

— Затвори си плювалника! — прекъсна го Феликс. — Хайде, казвай! И без да скриеш нещо, а?

Вили му разказа как беше видял Лорели да влиза във вилата и как я беше проследил, в случай че й се случеше нещо.

— Направих това, което ми беше наредил, — каза той с плачевен глас. — Те бяха трима в стаята: онзи, който се изплъзна оная вечер, един голям, който се казваше Шери и тази Ръгби. Тя обеща да замине веднага за Ню Йорк. И после Лорели им съобщи, че ще им признае нещо, което не е посмяла да им каже. Тя им каза, че Миклем няма да бъде освободен и че искат да му вземат всичките пари. Тя каза, че ако обещаят да й дадат 250 хиляди долара, ще го измъкне.

— Приеха ли? — понита Феликс.

— Разбира се. Но според мен, тя няма да види и цвета на тези пари. Тя каза, че ще състави план за бягството му. Ще се видят пак в четвъртък вечерта. Ще им покаже къде са алармените сигнали и ще им обясни какво правят пазачите.

Феликс се наведе напред. Попа се стичаше по лицето му.

— Слушай, Вили, ако си ме излъгал, ще те убия, — каза той е глух и злобен глас.

Вили отстъпи уплашено.

— Казах ти истината, изплака той.

Феликс извади кърпа и избърса лицето си.

— Какво ще направят?… Ще предупредят ли полицията?

— Не. Лорели им каза да обещаят, че няма да кажат нищо на полицията.

Феликс се отдалечи от Вили.

— На никого ли не си казвал? — попита той.

— Не, — каза Вили.

— Нищо ли не каза на Джакопо?

— Разбира се, че не. Това не е негова работа.

Вили се поуспокои като видя, че Феликс се съвзе от шока. Той взе електрическата си самобръсначка и започна да стърже грапа-вата си буза.

— Надявам се, че старият ще бъде доволен. Ще го помоля за повишение. Той не може да ми откаже това.

Феликс едва го чуваше. Лорели беше загубена. Алскони ще я предаде на Англеман. Тази мисъл го караше да потръпва. Тогава той разбра колко държеше на Лорели. Това откритие го съкруши. Може би той също беше загубен. Алскони лесно щеше да повярва, че за нищо не го бива. Дори можеше да си въобрази, че Феликс е подтикнал Лорели да поиска парите.

Той хвърли поглед към Вили, който в това време миеше лицето си. Нищо от това, което можеше да му предложи, нямаше да накара Вили да не говори. Той знаеше това. Вили беше гадина и щеше да бъде лудост да му се довери. Той щеше да вземе всичко, което му предложи и пак щеше да отиде при Алскони. Ако иска да спаси Лорели, ще трябва да премахне Вили. Решението беше взето: трябваше да спаси Лорели. Изтривайки лицето си с една мръсна кърпа, Вили попита:

— Какво ще стане с нея? Мислиш ли, че Англеман ще я нареже?

Феликс подпиша рамене.

— Не зная, — каза той с глас, който се напъваше да бъде брутален. — Впрочем не ме интересува. Ще й се падне това, което заслужава.

Вили поклати глава.

— Това е вярно, — каза той. — И мен не ме интересува какво ще стане с нея… Мислиш ли, че мога да попитам стария да ми даде нещичко? (Той отвори едно чекмедже и извади чиста риза). Видях една кола във Флоренция миналата седмица. Ако старият ми даде нари, бих могъл да я купя.

— Ще ти даде, — каза Феликс, приближавайки се до мястото, където беше пистолета му, без да си дава вид, че забелязва това.

Успя да застане между Вили и оръжието му.

— Не настоявай, — продължи той. — Ако не ти даде, ще му кажа аз.

Лицето на Вили просветна:

— Наистина ли? Това е мило. Време е да спечеля малко пари. Аз работя много повече от това, за което ми плащат.

Ръката на Феликс опипваше зад него, пръстите му се затвориха върху дръжката на пистолета и той бавно го измъкна от калъфа. После го хвана с пръсти така, че дулото му остана между тях.

— Ще направиш добре, ако побързаш, посъветва го той. — Старият няма да ти даде нищо, ако продължаваш да го караш да чака.

Вили разгърна ризата и я облече.

— Да, — каза той. — Доста се размотавах.

Той се обърна към огледалото и започна да реши мазната си рядка коса. В огледалото видя, че Феликс се беше приближил с една крачка. Погледите им се кръстосаха в огледалото. Изражението, което Вили видя върху лицето на Феликс, смрази кръвта във вените му. Той видя ръката на Феликс да се вдига. Отвори уста да викне, но знаеше, че е много късно. Дръжката на пистолета се стовари върху черепа му и той рухна на пода.