Мисия в Сиена

1.

Високият масивен силует на инспектор Орок се открои във вратата на кабинета на Гидо, където Дон седеше от половин час.

Една забравена цигара димеше между пръстите му.

— Ако желаете, господине, — каза Орок, ние бихме могли да разгледаме случилото се по-отблизо.

— Да, — отговори Дон спокойно.

Той беше още под удара от смъртта на Гидо и би предпочел да остане за малко сам.

— Бих искал да ми разкажете историята от самото начало, господине, — продължи Орок.

Той се приближи до камината и се отпусна във фотьойла срещу Дон.

— Да, разбира се, — каза Дон.

Тогава той направи подробен разказ за срещата с Джулия, припомни за заканителното писмо и начина, по който беше дошъл вечерта да служи като пазач на Гидо.

— Не взех аферата като нещо сериозно, — продължи той, гледайки втренчено в огъня. Чувствам се отговорен за смъртта му. Едва когато открих, че са прекъснали телефона, помислих, че всичко това може да свърши зле. Но дори и в този момент не помислих, че нещата ще се развият толкова бързо. Предполагах, че с мен и Диксон, Гидо е извън всяка опасност. Бях оставил шофьора си отвън да наблюдава къщата.

— Тогава той къде е? — попита Орок.

— Не зная. Излязох да го потърся, но той беше изчезнал. Надявам се, че е видял убиеца и го е проследил.

Орок изръмжа.

— Възможно ли е това?

— Да. Бих искал да се прибера у дома, инспекторе, в случай че той се опита да ме намери там.

— Няма да ви задържа дълго, увери го Орок. Бих искал само да ви осведомя по един-два въпроса. Вие не видяхте убиеца.

— Не. Оставих Диксон с господин Ференчи и се качих да прегледам къщата. После светлините изгаснаха и чух Джулия… госпожа Ференчи… да вика. Слязох по стълбата като полудял и се втурнах в салона. Беше тъмно като в рог. Бях казал на Диксон, че ще извикам като се върна, но забравих. Той ме взе за убиеца и скочи отгоре ми. Борихме се доста и бях принуден да го ударя, за да се освободя от него. Докато намерих електрическа батерия, убиецът беше изчезнал. Намерих господин Ференчи проснат пред отворения прозорец. Госпожа Ференчи беше припаднала. И после влязоха двама полицаи. Вие знаете какво последва.

Орок кимна.

— Накратко убиецът прекъснал тока по начин, който не зная и отворил прозореца. Ференчи почувствал въздушно течение или е чул, че прозорецът се отваря. Той се приближил до прозореца. Убиецът чакал. И когато господин Ференчи разтворил пердетата, убиецът хвърлил камата.

— Как се случи, че вашите хора дойдоха веднага? Дали са чули виковете на госпожа Ференчи?

— Чрез малкия посредник. Когато излязъл оттука, един мъж скочил от сянката и го ударил с палка. Но хлапето било по-бързо от него и побягнало. Другият го подгонил, но то изчезнало. Това станало толкова бързо, че хлапето нямало време да огледа мъжа. Само можа да ни каже, че е висок и слаб. Когато видяло, че е извън всяка опасност, то се обадило на 999. Една от нашите коли минала да го вземе и го довела тук. Но те са дошли твърде късно.

Дон потри челото си.

— Получихте ли някакви показания от Диксон? Видял ли е нещо?

Орок поклати отрицателно глава.

— Сега ще говоря с него. Той е още в безсъзнание. Добре сте го наредили!

Дон направи нетърпеливо движение.

— Грешката е моя, — каза сърдито той. Бях му казал, че ще повикам, за да ме познае, като се върна в стаята. Естествено той скочи върху ми: беше разярен.

Влезе един полицай.

— Извинете, господине. Една дама иска да види господин Миклем.

— Трябва да е секретарката ми. Помолих един от хората ви да телефонира. Бих искал тя да се грижи за госпожа Ференчи, — обясни Дон и се изправи.

— Много добре, господине, — каза Орок. Докато Вие разговаряте с нея, аз ще видя как върви Диксон.

Дон намери Мариан във фоайето.

— Ужасна история, — каза той. Клетият Гидо е убит. Джулия е много зле. В момента прислужницата е с нея, но не вярвам, че ще е много полезна. Можете ли да се грижите за нея, Мариан? Ако състоянието е много сериозно, за което се страхувам, ще направите добре, ако извикате лекар. Камериерката ще Ви каже към кого да се отправите. Доверявам Ви се.

— Да, разбира се, — каза Мариан. Къде е тя?

Никакви въпроси, никакви истории. Дон винаги се беше възхищавал на невъзмутимото спокойствие на Мариан. Нищо не я обезкуражаваше. Той знаеше, че не би могъл да остави Джулия в по-добри ръце.

— Вратата срещу стълбите.

Мариан кимна и изкачи тичешком стълбите, докато Дон влизаше в бибилиотеката, където върху канапето лежеше Диксон.

Орок стоеше до него.

— Съжалявам, Диксон, — каза Дон и се приближи до него. Грешката е моя. Вие бяхте очарователен.

— О! Не, господине, — възрази Диксон и седна. Аз си загубих ума. Трябваше да се досетя, че сте Вие. В тази тъмнина…

— Всъщност, това няма значение, — продължи Дон. (Той погледна Орок.) Продължавайте, инспекторе. Не исках да ви прекъсвам.

— Можете ли да ми кажете какво се случи след момента, в който господин Миклем напусна стаята? — попита Орок и седна до Диксон.

— Повярвайте ми, господине, аз пазех до вратата. Господин Ференчи седеше на дивана с госпожа Ференчи. Изведнъж угасна тока. Чух, че господин Ференчи бързо се изправи. Каза нещо за прозореца, който се отворил. Госпожа Ференчи започна да вика. Чух господин Ференчи да разтваря пердетата. Навън валеше и беше тъмно, не виждах нищо. Стоях като глупак с ококорени в тъмнината очи. После вратата внезапно се отвори. Понеже господин Миклем ми беше казал, че ще се обади като се върне-спомням си това — помислих, че е някой бандит и скочих отгоре му. А после получих един удар, от който изпаднах в безсъзнание.

— Значи не сте видял какво се случи с господин Ференчи? — попита нетърпеливо Орок.

— Не, господине, нищо не съм видял.

Дон вдигна рамене. Не напреднаха с нищо. Той помисли за Хари.

— Поправиха ли телефона? — попита той.

— Още не, — отговори Орок. Не можем да открием къде е прекъсната линията.

— Тогава ще се върна у дома. Ако шофьорът ми е открил нещо, ще се опита да се върне. Ако има нещо ново, ще ви се обадя.

— Точно така, благодаря Ви, господине.

Дон кимна с глава на Диксон, излезе в коридора и изкачи стълбите. Той почука на вратата на Джулия.

Мариан отвори вратата.

— Докторът идва, — каза тя на Дон. Тя е все още в безсъзнание.

— Останете с нея, моля Ви. Аз ще се върна вкъщи. Надявам се, че Хари е видял убиеца; може би се опитва да се свърже с мен.

— Ще остана с нея.

Дон я остави, изтича до мястото, където беше гариран Бентлея и полетя към Юпер Бруук Мей. Когато спря до тротоара, входната врата се отвори и се появи Шери.

Дон се наведе през прозореца.

— Новини от Хари? — попита той, докато Шери се приближаваше с величествена походка.

— Телефонира преди половин час, господине, — каза Шери и спря до колата. Моли да отидете на ул. „Атина“, това е струва ми се втората улица вляво в Олд Комптон Стрийт. Каза, че е спешно.

— Благодаря!

След като направи полукръг, Дон полетя с пълна скорост към посочения адрес.

Улица „Атина“ беше тясна и безлюдна, чийто фенер оскъдно мъждукаше.

Стараейки се да остане в сянка, Дон кара по дължината на мокрия тротоар и стигна на няколко метра от тухлената стена, която разделяше ул. „Диан“.

Той забеляза Хари, застанал в дебелата сянка на свода и се приближи в мрака до него.

— Уф! Приятно ми е, че ви виждам, шефе, — каза с облекчение Хари. Един час вече се опитвам да ви открия. Снова от тук до телефонната кабина, но не успях да узная телефонния номер на господин Ференчи.

— Какво става тук?

— Забелязах един тип да излиза от господин Ференчи и го проследих. Той влезе в къщата отсреща.

Дон се приближи до входа на свода.

— Коя къща?

— Тази до стената, шефе.

Дон разгледа триетажното здание, потънало в мрак. Той различи по два прозореца на всеки етаж. Входната врата се отваряше под една аркада, подобна на тази, под която се намираха те.

— Има ли друг изход, Хари?

— Не, шефе. Проверих.

— Значи той е още тук?

— Да, тук е. Преди пет минути дойде една жена и влезе вътре. Носеше бял шлифер и панталон. Беше много тъмно, за да я разгледам.

— А той, Хари, как изглежда?

— Висок и слаб, брюнет с крив нос, облечен по забележителен начин.

Малкият посредник беше казал, че неговият нападател бил висок и слаб. Изглежда типът беше един и същи.

— Кога го видя за първи път, Хари?

— Около четвърт час след излизането на посредника. Дойде иззад къщата, пресече градината, и след като прескочи стената, изтича до един стар „Буик“, гариран под дърветата. Аз изтичах подире му и успях да се скрия в багажника. Той караше бързо. Смешно удоволствие беше тази разходка с кола! Той остави колата някъде в Олд Комптон Стрийт и дойде тук. Едва го следвах. Беше много нервен и през цялото време се обръщаше да види дали не го следят, но не ме забеляза. Сигурен съм в това. Той влезе в къщата. Имаше ключ. И повече не съм го виждал. Жената почука и той отвори.

— Браво, Хари! Ще отида да хвърля един поглед. Стой тук и внимавай! Ако ми се случи нещо, знаеш какво трябва да направиш. Този тип е опасен. Той уби Ференчи.

— А! Господин Ференчи е мъртъв? — попита Хари поразен.

— Да, ще ти разкажа по-късно. За момента отваряй очи и бъди нащрек!

— Не мислите ли, че ще е по-добре да отида аз, шефе? — забеляза Хари. Няма защо да цапате костюма си като влизате и излизате през прозореца.

— Прави това, което ти казвам, — възрази сухо Дон. Отваряй си очите! Ако се опита да избяга, спри го!

— Прието, шефе, — каза Хари. Най-лесно е да се изкачите през прозореца до стената. Вратата има резе. Аз проверих. Ще ви помогна. Качете се на покрива и влезте пред прозореца.

Те се приближиха до стената и Хари направи с ръцете си столче. Миклем стъпи на тях и с лек тласък достигна края на стената. Той се хвана за нея и с помощта на Хари успя да се изкачи.

Превит на две, Дон запълзя по ръба на покрива. Точно над него се намираше един осветен прозорец. Той се взря в мрака през стъклото и успя да различи една празна, тъмна стая. Гилотинира-ният прозорец не беше затворен с ключалка. Той извади джобния си нож и леко повдигна рамката. После се хлъзна в стаята, затвори прозореца и се приближи да вратата.

Остана за момент със залепено ухо до рамката и като не чу нищо, натисна бравата и отвори.

Намери се в слабо осветен (от светлината, която идваше от входа), коридор. Той затвори грижливо вратата след себе си. После безшумно се промъкна през коридора до стълбите и отново се ослуша.

Отдолу достигна мъжки глас:

— Беше много лесно. Той се приближи до прозореца и аз уредих сметката му.

Движейки се като сянка, Дон започна да слиза но стълбите.

— Значи е мъртъв? — попита женски глас.

Акцентът накара Дон да застане нащрек: без съмнение това беше италианка. Той стигна до края на стълбите. Светлината, която осветяваше слабо входа, идваше от една полуотворена врата в дъното на коридора.

— Разбира се, че е мъртъв, потвърди Шапиро. Хайде, дайте парите! Бързам да се махна оттук.

— Можете ли да ми докажете, че е мъртъв, попита Лорели.

Шапиро я погледна втренчено.

— Как? Ако не вярвате, идете да проверите!

— Не говорете глупости. Ще ви платя, когато видя вестниците тази сутрин, пе преди това.

Дон се промъкна по-напред, за да хвърли един поглед в стаята. Имаше малко мебели: два стола, изтърбушено канапе, чиито пружини се виждаха, и един сандък, върху който беше поставена запалена свещ в бутилка. Сиви мръсни одеяла бяха спуснати пред двата прозореца.

Той обхвана всичко с един поглед, Вниманието му беше привлечено от двете личности, които се намираха в стаята. Мъжът беше възседнал един от двата стола. Той беше висок и слаб; мургавото му, грубо лице беше кръвожадно. Той хвърляше разярени погледи към младата жена, която беше опряна на стената, в слабата светлина на свещта.

Малко по-висока от среден ръст, тя беше около 25–26 годишна. Беше студено красива; върху бледността на лицето се открояваха карминените месести устни, но вниманието му беше привлечено от гъстата вълниста коса. Тя беше с венециански рус цвят, който се среща рядко в наше време в Италия.

Между бляскавите устни димеше цигара. Ръцете бяха скръстени върху гърдите. Под разтворения бял шлифер тя носеше бял пуловер и черен панталон.

— Шегувате се, нали? — попита Шапиро, поразявайки я с поглед.

— Имам заповед да ви платя, когато работата бъде свършена, заяви Лорели. Ще узная утре от вестниците дали е екзекутиран, или не.

— Искам парите веднага, изръмжа Шапиро. Имам нужда от тях. Слушайте, трябва да купя веднага една лодка. Тези пари ми трябват, за да я платя. Ще бъда във Франция утре сутринта, ако тази вечер успея да купя лодката.

— Разбрахте ли какво ви казах? — възрази студено Лорели. (Тя пъхна ръце в джобовете на шлифера си). — Нямам намерение да споря с вас.

Шапиро облиза с език пресъхналите си устни.

— Е, малката, няма да се караме. А ако дойдете с мен? Ще вляза в друга сделка веднага след като купя лодката. Ще имам нужда от сръчно момиче като вас.

— Наистина ли? — каза Лорели. — Аз не знам как да се държа с кретен като вас.

Шапиро я гледаше, хилейки се.

— О! Добре. Ще бъде добре ако станем приятели. Наричайте ме Ед. Можем да си проправим път, ако работим заедно. Дайте ми парите и елате с мен, Лорели!

— Ще получите парите утре сутринта и не преди това, заяви сухо Лорели. Ще ви ги донеса в 8 часа.

— Така си мислите, изръмжа Шапиро като се изправи и ритна един стол. Ще отида с вас и веднага ще ми дадете тези мангизи. Зная как да укротявам зверчета като вас.

Тя се подпря на стената с равнодушен израз на лицето, но в зелените очи блестеше недоверчивост.

— Наистина ли? — каза тя. — И аз зная как да укротявам гадини като вас.

Ръката се появи бавно от джоба на шлифера. Автоматичният 25, който държеше, се насочи в лицето на Шапиро.

— Махнете се оттам!

Шапиро внезапно изгуби кураж и побърза да отстъпи.

Като реши, че това, което узна е достатъчно, Дон изкачи бързо и безшумно стълбите, промъкна се през прозореца, затвори го зад себе си и няколко секунди по-късно беше при Хари под свода.

— Жената ще излезе всеки момент, — каза той. — Аз ще я последвам. Стой тук и наблюдавай къщата! Не вярвам нашата птица да отлети, но ако се опита — не я оставяй да отлитне!

— Разбрано, шефе, — каза Хари.

В този момент вратата на къщата се отвори и младата жена излезе. Тя затвори вратата и се отдалечи по тротоара към светлините на Олд Камптън Стрийт.

Дон тръгна след нея, стараейки се да остане в сянка и да не вдига шум.

2.

Половин час по-късно от една телефонна кабина на Шипер Маркет, Дон се обади на инспектор Орок.

— Тук Миклем, — каза той. — Моят шофьор е видял нашия човек да напуска къщата. Той го е проследил до ул. „Атина“ 25. В аферата е замесена и една жена. Тя се намира на „Маркет Мей“, 2. Аз стоя пред нейната квартира, а Масон наблюдава другата къща.

— Браво! — извика Орок. — Вие свършихте добра работа, господине. Незабавно ще изпратя коли и на двама ви, а и аз също ще дойда при вас след десет минути.

— Отлично, — каза Дон. И затвори телефона.

Той излезе от телефонната кабина и се върна на поста, откъдето можеше да наблюдава апартамента над една бакалия, в който беше изчезнало червенокосото момиче.

Тя не беше успяла да избяга. Беше взела едно такси на „Шафтесбури Авеню“ и Дон също беше имал шанса да вземе едно, преди нейното да изчезне по „Пикадили“. Освобождавайки таксито на „Халф Муун Стрийт“, младата жена беше продължила пеша по „Пикадили“ откъм парка до Парк Лан, обръщайки се през цялото време. Дон беше успял да я проследи без да бъде забелязан и накрая я видя да влиза в апартамента над бакалията през една странична врата. Няколко минути по-късно един прозорец на първия етаж светна. Той беше изчакал около 20 минути и след като светлината беше изгаснала, той най-напред се беше уверил, че апартамента няма друг изход и после се вмъкна в телефонната кабина на няколко метра от бакалията.

Едва беше се върнал на наблюдателния си пост, когато двама полицаи се появиха от мрака.

— Господин Миклем? — попита единият от тях.

— Не губите време, забеляза Дон. — Тя е в този апартамент.

— Добре, господине, — каза полицаят. — Инспектор Орок е на път. Каза ни да не мърдаме. Я, Бил, иди да видиш на „Ервърд Стрийт“ дали няма друг изход!

Другият полицай кимна и се отдалечи.

Дон запали цигара. Той беше малко уморен. Смъртта на Гидо го беше трогнала дълбоко и нейното въздействие беше започнало да се чувства.

Той остана с полицая да наблюдава тъмния прозорец в продължение на 10 минути. После масивният силует на инспектор Орок, последван от трима полицаи, се открои в мрака.

— Е! Господин Миклем, — каза Орок. — Имате голям шанс. Какво става?

Дон му разказа с няколко думи как Хари е видял слабия мъж да напуска къщата на Ференчи и го е проследил до „Атина Стрийт“.

— Жената беше влязла при него 2–3 минути преди да пристигна, — продължи той. — Промъкнах се в къщата. Този индивид — той се нарича Ед, а жената Лорели — искаше да му бъде платено за убийството на Ференчи.

Той повтори дума по дума разговора, който беше подслушал и заключи:

— Тя трябва да му плати утре в 8 ч.

— Ще видим, — каза Орок. — Добра работа свършихте, господин Миклем. Изпратих Хюрст и Мадокс на „Атина Стрийт“. Няма да си мръднат пръста без моя заповед. А сега да видим какво ще ни каже тя!

Той се отправи към входната врата, която водеше към апартамента на момичето.

— Не мърдайте! — каза той на хората си. И като вдигна чукчето, силно заудря. Никой не отговори.

Той почука още няколко пъти и отстъпи.

— Много добре, — каза той. — Опитайте се да отворите вратата! Приближиха се двама здравеняци. Раменете им раздрусаха вратата: при третия удар тя не издържа. Полицаите скочиха на тясното стълбище.

Орок и Дон ги последваха.

— Освен ако тя има свойството да става невидима, имам чувството, че е изчезнала, забеляза Дон, показвайки отворената капандура на прозореца, който се намираше над стълбите.

Един от полицаите излезе от стаята на първия етаж.

— Няма никой, шефе, — каза той.

Орок изръмжа.

— Дайте тревога, — каза той. — Искам да намеря тази жена! Господин Миклем ще ви даде отличителните белези.

Полицаят взе бележка за направените от Дон указания и изтича до телефонната кабина.

— Трябва да ни е забелязала, — каза сърдито Орок. После се обърна към другия полицай:

— Извикайте Хюрст по радиото в колата и му кажете, че момичето е избягало. Кажете му да внимава: тя може би ще се опита да предупреди Ед.

Дон и той влязоха в апартамента, който съдържаше спалня, кухня и баня.

Орок хвърли един поглед.

— Тук няма да намерим нищо, — каза той. — Ще вземем пръстови отпечатъци. Да отидем до „Атина Стрийт“!

Оставяйки двамата полицаи да пазят апартамента, Орок, Дон и тримата цивилни инспектори се качиха в полицейската кола и полетяха по „Пикадили“, за да отидат на „Олд Камптън Стрийт“.

Те намериха двама полицаи на входа на „Атина Стрийт“, които застанаха мирно като зебелязаха Орок.

— Хюрст тук ли е? — попита той.

— Там, в дъното на улицата, шефе.

Орок влезе под свода, последван от Дон. Те намериха Хари, верен на поста си, придружен от сержант Хюрст и цивилния агент Мадокс.

— Нашият човек все още ли е тук? — попита Орок.

— Мисля, че да, шефе, — каза Хюрст. — Нито сме видяли, нито сме чули нещо в къщата, но няма друг изход освен тази врата.

— Да го притиснем, заповяда Орок. — Бъди предпазлив, Хюрст! Той е опасен. Как е вратата?

Хюрст поклати глава.

— Две резета и една ключалка. По-лесно ще бъде да минем през прозореца.

Той показа с пръст прозореца, през който Дон се беше промъкнал в къщата.

— Прието, минете и двамата! — каза Орок.

Дон отиде при Хари под свода. Той изгаряше от желание да се намеси, но знаеше, че Орок не иска и дума да чуе за това. Те гледаха как Мадокс прави къса стълба на Хюрст, за да му помогне да се качи на стената. Хюрст започна да пълзи по керемидите, докато Мадокс се покатери след него.

Дон, който наблюдаваше тъмния прозорец, внезапно забеляза, че нещо зад стъклото мръдна.

— Внимание! — Той Ви видя!

Хюрст беше изминал половината от наклона. Беше изцяло на открито. Той също беше видял една сянка. Пъхна ръка в джоба си, за да извади пистолета. Но в този момент проблесна светкавица, последвана от детонация. Стъклото на прозореца се пръсна.

Хюрст изпусна пистолета си, наведе се напред и се свлече по наклона, повличайки Мадокс със себе си. Мадокс го хвана и успя да го спре, докато Дон и Хари се притекоха на помощ.

— Оставете, ние ще се погрижим, извика Дон.

Отекна нова детонация. Един куршум разби една керемида на няколко сантиметра от Мадокс, който пусна Хюрст и скочи бързо на стената. Хюрст падна от покрива като безжизнена маса.

Дон и Хари го хванаха и го положиха на земята.

Хари опипа врата на Хюрст и сложи пръст върху артерията.

— Той е мъртъв, — каза поразено Хари.

Орок дойде при тях. Той само се увери, че вече нищо не може да се направи за Хюрст, после с учудваща бързина за човек с неговата фигура, се върна в края на улицата.

Мадокс отиде при Дон и Хари под свода, където те бяха отнесли тялото на Хюрст. Мадокс дишаше шумно. Той беше много блед и чертите му се бяха вкаменили.

— Ще се опитаме ли да влезем, шефе? — попита Хари шепнешком.

Мадокс го чу.

— Останете тук! — изръмжа Мадокс. — Не се намесвайте! Това е работа на полицията.

Дон настоя:

— Бих могъл, може би, да отворя тази врата, сержант…

— Разбрахте ли какво Ви казах? Не се намесвайте!

Последва дълга тишина, после дойде Орок.

— Ще го хванем след няколко минути. Той ще съжалява, че е извършил всичко това.

После се обърна към Дон:

— Вие изпълнихте достойно задачата си, господин Миклем. Много ще ми бъде приятно, ако се приберете у дома.

Дон го погледна.

— Шегувате се, нали? Господи! Но ако ние с Хари не бяхме тук…

— Зная, господин Миклем, — възрази сухо Орок. — Но може да има още изстрели и не искам да бъда отговорен, ако за нещастие вие се намерите на пътя на някой куршум. Ще ви държа в течение на това, което става, но за момента ще се върнете у дома.

Дон трябваше да признае, че това е разумно и въпреки че напускаше събитието против волята се, той повдигна безропотно рамене.

— Прието, инспекторе, бон шанс и не го изпускайте!

— Разчитайте на нас, — отговори Орок. — Ще ви държа в течение.

— Хайде, Хари. Да си вървим!

Напускайки прикритието си Хари и Дон тръгнаха към Олд Камптън Стрийт. Изложихме се, забеляза Дон, докато се отправяха към мястото, където той беше оставил колата си. — Предпочитам да бяхме го хванали.

— Как се чувства госпожа Ференчи? — попита Хари.

— Не много добре. Мис Ръгби се грижи за нея.

Когато отваряше вратата на Бентлея, край тях минаха две коли, пълни с полицаи.

— Този път е свършено с Ед! — заяви Дон. — Да се махаме! Ако започне престрелка, всички улици в квартала ще бъдат затворени.

Бяха им необходими само няколко минути, за да стигнат до „Юлер Бруук Мей“. През това време Дон разказа това, което беше се случило у Ференчи.

— Струва ми се, че бандата е добре организирана, а, шефе? — каза Хари.

Дон спря пред 25 А. Той хвърли поглед върху часовника на таблото. Беше 1.20 ч.

— И аз мисля така. О кей, Хари, гарирай колата и върви да спиш! Може би утре ще имаме работа.

Той отвори входната врата и влезе в салона. Сандвичи с пиле, бутилка уиски и ледена вода го чакаха върху масата до огъня.

Той си наля в една чаша, седна и остана така десетина минути, съзерцавайки втренчено огъня и мислейки за Джулия. Не можеше да повярва, че Гидо беше мъртъв. Цялата тази история му се струваше недействителна като кошмар.

Звънът на телефона го накара да подскочи. Той вдигна слушалката.

— Вие ли сте, господин Миклем? — избоботи гласът на Орок. — Имам да ви предам лоша новина: той избяга!

— Избягал?! — извика Дон и подскочи.

— Да. Влязохме и открихме в мазето едно подземие. То свършва в склада на един предприемач на „Диан Стрийт“. Трябва да е избягал оттам.

— По дяволите! — избухна Дон. — Хитро скроено, а? Значи, изтървахте и двамата?

— Няма да отидат далече, увери го Орок. — Всички изходи, всички аерогари и гари са наблюдавани. Имаме продробното им описание. Няма да отидат далече!

— На какво се обзалагате? — попита Дон.

И затвори грубо телефона.

3.

Едно момиче влезе с несигурна походка във фоайето на хотел „Ползен“. Дал, който дремеше, подскочи и хвърли един поглед върху часовника си. Видя, че е 4.14 ч. сутринта. Той се изправи и наведен над бюрото си изгледа вбесено момичето, което се приближаваше към него.

Божествена доброта! — помисли той. Откъде излезе пък тази?

Беше една брюнетка с идиотско изражение. Тя имаше издадени напред зъби и върху носа бяха поставени очила с черупчеста рамка. Носеше манто като шотландско знаме в червено и зелено, твърде голямо за нея, а черните остри коси бяха пристегнати с бледосиня кърпа.

— Ако е за стая, — каза Дал, — две лири. И искам да ми платите предварително!

— Да, искам една стая, — каза момичето, отваряйки портмонето си. — Аз… аз изтървах последния влак.

— Ако нямате багаж, три лири. Такъв е правилникът, — каза Дал. — Да или не?

В същия момент влезе Крантор и се приближи до бюрото.

Момичето го погледна.

— Извинете ме, — каза тя. — Той ми иска три лири за една стая, под претекст, че нямам багаж. Нормално ли е това?

— Хайде, красавице, изръмжа Дал. — Чу ли какво ти казах? Ако не искаш да платиш, иди да спиш на друго място.

— Дай й една стая, — каза Крантор, взимайки ключа си. — Струва една лира. (Той погледна момичето). — Дайте му една лира.

Дал взе ключа от таблото и го хвърли върху бюрото. Мишата му физиономия беше невъзмутима.

— Стая 24, — каза той, взимайки еднолировата банкнота, която му подаде младата жена.

— Аз живея на същия етаж, — каза Крантор, поглеждайки крадешком момичето. — Ще ви покажа пътя.

Тя имаше нечистоплътен вид, но той беше свикнал с грозотии. Тя го последва покорно по стълбите. Когато свиха в ъгъла на коридора и бяха извън зрителното поле на Дал, тя го попита:

— Имате ли новини от Шапиро?

Крантор подскочи и се обърна, за да я погледне. Едва когато тя свали изкуствените си зъби, той я позна.

— Лорели?! Има си хас!

— Попитах ви имате ли новини от Шапиро?

— Да, имам новини, — каза Крантор. (Той спря пред вратата на стаята си, завъртя ключа в бравата и отвори). Ще бъде по-добре, ако влезете.

Тя го последва в стаята и отиде до огледалото, закачено над камината. Той затвори вратата и завъртя един път ключа.

— Ченгетата без малко не са го хванали, започна той, свали мокрото си пардесю и го хвърли върху един стол. — Той е невредим. Случило се е нещо непредвидено. Трябва да е направил някаква грешка, но не иска да каже каква.

— Този кретен се е оставил да бъде проследен, — каза Лорели. — Фантетата щяха да окошарят и мен. (Тя извади пакет цигари от чантата си, запали една и изкара струя дим в посока на Крантор.)

Напускайки „Атина Стрийт“, бях проследена от един набит тип. Сигурна съм, че не беше ченге. Не успях да му се изплъзна. Върнах се в квартирата, която бях наела на „Маркет Мей“. Видях го да влиза в една телефонна кабина. Навлякох това странно облекло и избягах през покрива. Ченгетата пристигнаха няколко минути по-късно. Знаете ли какво може да означава това?

Крантор поклати глава.

— Шапиро е убил един полицай. Той иска настойчиво парите си. Не зная как да го прехвърлим през границата.

Лорели се приближи до масата и седна.

— Къде е той?

— В апартамента на любовницата си. Може би си спомняте за нея: Джина Пазеро. Струва ми се, че тя е работила преди няколко години за шефа в Рим, нали?

Лорели кимна.

— Спомням си. Не можем да разчитаме на нея. Не знаех, че е била любовница на Шапиро.

— Не можем да разчитаме на нея? Как така? — попита внезапно Крантор.

— Ако полицията узнае, че тя е била любовница на Шапиро, тя ще проговори. Шапиро говорил ли й е за Вас?

Крантор се поколеба.

— Не зная. Възможно е.

Лорели отвори ръчната си чанта и извади от нея малък розов лист, който постави на масата.

— Оставих куфара си в гардероба на гара Юстън, — каза тя. Вътре има две неща, които ви интересуват. Първото нещо е една сума от 1 000 лири в петлирови банкноти. Имам заповед да предам тази сума на човека, който убие Ференчи… на един човек, разбирате ли… но не е фиксирано име.

Крантор я погледна.

— А какво е второто нещо?

— Копие на ножа, който дадохте на Шапиро.

Крантор взе билета от гардероба, огъна го грижливо и го сложи в портфейла си.

— Полицията има отличителните белези на Шапиро, — продължи Лорели. — Той не може да избяга. Ако го хванат — ще ви предаде.

— Да, — каза Крантор.

— Не мисля, че Шапиро може да ни бъде много полезен, — продължи Лорели, гледайки Крантор. — Какво мислите за това?

— Не, не сега, — каза Крантор, взе пардесюто си и го надяна. — Ще направите добре, ако си легнете. Стаята ви е отсреща.

— Ще ви чакам тук, — каза Лорели. — Ще трябва също да се погрижите за Джина Пазеро. Полицията скоро ще направи връзка между нея и Шапиро. Знаете ли къде живее?

— Не, но ще я намеря, увери я Крантор и се отправи към вратата. (Той спря с ръка върху бравата). Какво да нравя с парите?

— Те принадлежат на Шапиро, — каза тя.

Жестока усмивка се появи на обезобразеното лице на Крантор.

— Може би ще се реша да застана над завещанието му, — каза той.

И излезе, затваряйки вратата зад себе си.