Мисия в Сиена

1.

На волана на черния „Бентлей“, който летеше по блесналия от дъжда „Пикадили“, Хари Масон мислеше тъжно, че пак ще трябва да изчисти колата, а това му се случваше за втори път през този ден. Един път беше достатъчен; това беше ежедневната работа, с която той трябваше да се примири. Но два пъти е наистина много! Никога ли няма да престане да вали в този проклет край?

Дон Миклем, седнал до Хари, се наведе внезапно напред.

— Я виж! Ето госпожа Ференчи, извика той и прекъсна размишленията на Хари. — Може би ще можем да я закараме донякъде.

Той свали стъклото. Хари спря до тротоара. Млада жена, облечена в шлифер на бели и черни квадрати и малка черна шапка, стоеше на тротоара и следеше за такси. Тя беше дребничка блондинка с виолетови очи. Правейки знак с ръка, Дон се понита защо е така бледа и загрижена.

— Джулия! — извика той и затича под дъжда. — Седмици вече как не съм Ви виждал. Мога ли да Ви оставя някъде?

Лицето на младата жена се оживи, когато го забеляза.

— Я виж ти, Дон! Мислех, че сте в Ница.

— Вероятно ще замина след две седмици. Качете се бързо, докато още не сте прогизнали от дъжда. (Той отвори вратата, помогна на Джулия да се настани отзад седна до нея). Какво става с вас? Къде отивате?

— Много се радвам, че Ви видях, — каза Джулия и погали китката му е облечената си в ръкавица ръка. Мислех, че сте заминал, иначе щях да Ви се обадя. Бих искала да говоря с Вас. Касае се за Гидо.

— Искате ли да дойдете у дома? — понита Дон, който не спираше да я разглежда внимателно със сивите си очи. — Свободен съм до 1 ч. (Той погледна часовника си). Сега е 12 без четвърт. Или да отидем в „Беркелей“?

— Бих желала да отидем у вас, — каза Джулия. — Нямам много време. Ще обядвам е Гидо.

— У дома, Хари, заповяда Дон.

И докато Хари летеше с пълна скорост към бялата къща с маслинепо-зелени капаци в края на „Юнер Бруук Мей“ — лондонско жилище на Дон от 6 години — той продължи:

— Гидо добре ли е?

Джулия се усмихна смутено.

— Много добре. Вчера говореше за Вас. Знаете ли за неговата история с дружеството? Той иска да вземете участие и административния съвет. Но това не е толкова належащо в момента. Той ще Ви говори но този въпрос. Има толкова проекти…

Тя спря и погледна през прозореца със стиснати юмруци.

Дон запали цигара, вдигна замислено вежди и се понита какво ще излезе от всичко това. Надяваше се, че Гидо не беше постъпил като глупак с една жена. Това беше малко вероятно. Той знаеше до каква стенен Гидо обожаваше Джулия, но знае ли се?…

Хари спря пред 25 на „Юпер Бруук Мей“, излезе от колата и отвори вратата. Дон я въведе в големия комфортен салон.

— Седнете, Джулия, — каза той. — Вземете цигара и се разположете удобно. Какво ще кажете за едно шери или мартини?

— Бих взела с удоволствие едно шери.

Дон натисна звънеца, подаде кутия с цигари на Джулия и я постави на масата до нея. Той й подаваше огън, когато Шери, камериерът на Дон, влезе в стаята.

Той беше едър здравеняк със свежо лице, надарено с двойна розова брадичка. Често го вземаха за архиепископ и въпреки своите 60 години, той беше учудващо бодър.

— Вие ли позвъняхте, господине? — попита той с приятния си, умилителен глас.

— Госпожа Ференчи желае едно шери, — каза Дон. — А за мен уиски с вода.

— Разбира се, господине, — каза Шери и се поклони на Джулия.

Хубавото му пълно лице изразяваше скрита симпатия. Въпреки предпазливостта му относно американците, той отдавна считаше, че Джулия е някакво изключение. Беше забелязал, че тя можеше да се държи добре навсякъде и че е богата. Тези две качества бяха необходими, за да спечелят почитанието на Шери.

След като им сервира напитките, той безшумно се оттегли. Тогава Дон протегна дългите си крака и отправи на Джулия окуражителна усмивка.

— Е! Какво не върви? Вие сте много тайнствена. Дали Гидо не е избягал с някоя луда любовница?

— Разбира се, че не, — каза Джулия. — Ако беше така, щях да се оправя сама. Не, аз съм наистина разтревожена, Дон. Той получи едно ужасно заплашително писмо.

Дон изрази облекчението си с усмивка.

— Скъпа Джулия, въобще не трябва да се тревожите за такива неща. Когато човек има сметка, като на Гидо, в банката, той получава много често подобни писма. Светът е пълен с побъркани и завистници. Това не значи нищо.

— Но да, сигурна съм. Този… този индивид иска десет хиляди лири стерлинги. Казва, че ако Гидо не плати тази вечер… (Гласът й трепна.) Казва, че ще го убие. Това е ужасно, Дон!

Дон смръщи вежди.

— Десет хиляди? Да няма грешка? Писмото във вас ли е?

— Гидо го хвърли. Той отказва да приеме това сериозно. Исках да предупредя полицията, но той не иска и да чуе за това. Знаете го колко е вироглав. Казва, че Костенурката е или някой луд, или някой шегобиец.

— Костенурката? Каква костенурка?

— Така е подписано писмото.

Дон се разсмя.

— Какво ви казвах? Сигурно е някой смахнат. Ако беше подписал „Змията“ или „Вълкът“, не споря. Но една костенурка! Слушайте, Джулия, не изпадайте в подобни положения! Може би това е само някой приятел на Гидо, който иска да си направи шега.

Джулия поклати отрицателно глава.

— Така казва и Гидо, но аз не вярвам. Той получи писмото във вторник. Аз ужасно се разтревожих. Трябва да плати тази вечер. А сутринта…

Тя спря и прехапа устни.

— Какво се случи тази сутрин?

Джулия напразно се опита да се овладее и потръпна.

— Закусвахме. Аз видях, че нещо на пода мръдна. Отначало помислих, че е плъх. Ужасно се изплаших. А после забелязах, че е костенурка. Върху черупката беше залепено едно напечатано листче, което гласеше, че един посредник ще мине да вземе парите тази вечер в девет и че, ако парите не бъдат предадени на посредника, Гидо ще умре. О! Дон, наистина се страхувам. Това е ужасно!

— Шегата ми се струва преувеличена; действително нашият приятел е отишъл малко далеч, отбеляза Дон. По какъв начин е попаднала костенурката в къщата?

— Не зная. Помолих Гидо да предупреди полицията, но той не пожела. Казва, че ако вестниците отпечатат аферата, всички ще се смеят. Вие знаете колко е чувствителен.

Дон потри брадата си.

— Какво ще правите двамата тази вечер?

— Гидо иска да слуша предаването на „Отело“ от „Скалата“ по радиото. Не мислите ли, че би трябвало да предупредя полиция та?

Дон се поколеба, после поклати глава.

— Мисля, че ще сгрешим, тъй като Гидо е категорично против това, Джулия. Вестниците биха могли да се възползват от подобно нещо и това ще бъде катастрофално за Гидо. Да погледнем реално на нещата. Допуснете, че той предупреди полицията. Какво ще направи тя? Може би ще изпратят едно ченге да пази къщата. Този нещастен полицай няма да арестува решителния шантажьор, ако този човек е наистина шантажьор, в което се съмнявам. И аз като Вас мисля, че трябва да се вземат някои мерки. Сигурен съм, че няма никаква опасност, но разбирам, че сте разтревожена. Ще дойда тази вечер с Хари. Ще кажа на Гидо, че съм минавал и съм се отбил случайно, за да видя дали сте си у дома. Убеден съм, че нищо няма да се случи, Джулия, но искам да се успокоите. Гидо, Хари и аз ще бъдем достатъчни, за да се справим с някой смахнат. Какво ще кажете за това?

Лицето на Джулия просия.

— Разбира се. Зная, че всичко това е абсурдно, по ще бъда по-спокойна, ако дойдете. Вкъщи са само Диксон и Етел. Може би имате право и да не се случи нищо, но ако сте там…

Дон стана.

— Разбрано. Ще бъда у вас към 8 ч. И не се измъчвайте повече. Обядвайте добре и забравете тази история, — каза той, придружавайки я до изхода. До тази вечер!

Появи се Шери — розов и благодушен.

— Поръчах такси за госпожа Ференчи, обяви той. То вече идва.

Джулия му благодари с лъчезарна усмивка. Дон почувства някакво облекчение като видя, че тя се поуспокои.

— Благодаря, Шери, — каза тя.

И като се обърна към Дон, продължи:

— Не знаете какво облекчение изпитвам като знам, че Вие ще бъдете с нас тази вечер.

— Взимате всичко прекалено много присърце, заяви Дон. Забравете го!

Когато таксито я взе, Дон се върна в салона. Той довърши чашата си, изправен до прозореца със загрижено лице.

Костенурката! Сериозно ли е всичко това или е някакво заблуждение? Имали между приятелите на Гидо някой, който е способен да си прави такива ужасни шеги? Това беше малко вероятно. Някой смахнат тогава?

След моментно колебание, той се отправи към телефона и повика Уитехал 1212. Няма нищо лошо, ако попита комисаря Дик от Спешъл Бранч (специално бюро в Скотланд Ярд) дали е чувал да се говори за някакъв индивид, който се нарича Костенурката. Когато след дълго чакане се свърза с бюрото на Дик, отговориха, че комисарят е излязъл да обядва и ще се върне едва към 6 ч.

— Няма значение, — каза Дон. Не, няма какво да му предадете.

Мариан Ръгби, чернокосата красива секретарка на Дон, внезапно се появи в салона.

— Ето ви, — каза тя. — Забравихте ли, че ще обядвате със сър Робърт в 14 ч.?

— Тъкмо щях да тръгвам. Имаме ли някаква работа тази вечер, Мариан?

— Има премиера на филм. Обещахте да отидем.

— Ах, да, наистина! Телефонирайте, да кажете, че не мога. (Той се засмя.) Имам среща с един господин, който се нарича Костенурката. Това обещава да бъде по-отегчително от премиерата, нали?

2.

Висок и рус, с правилни черти, които носеха още загара на слънцето в Портофино, където Джулия и той бяха прекарали неотдавна няколко седмици, Гидо Ференчи наливаше с благочестив жест вино — 1815 г. — в издута чаша.

— Не си въобразявайте, че съм глупак, — каза той, подавайки чашата на Дон. Искате да ме убедите, че сте минавал случайно насам и сте влязъл да пиете една чаша. Джулия Ви е поканила да дойдете, за да ме пазите, нали?

Дон се усмихна.

— За чужденец говори прекрасно английски, не намирате ли? — каза той, гледайки Джулия. — Бих искал да кажа същото за моя италиански, но уви!

— Вие говорите италиански, като че ли сте роден в Италия! — възрази Джулия.

Гидо я гледаше нежно.

— И това не може да ме заблуди. Да оставим успехите на Дон в италианския, — каза той, като се отпусна в големия фотьойл с лице към Дон. — Сега, признайте си, Джулия ви е убедила да дойдете да ме закриляте, нали? Много мило от Ваша страна, че дойдохте, но не ми казвайте, че взимате тази шега като нещо сериозно. Как може това да е сериозно? Десет хиляди лири! Как мисли господин Костенурката, че ще му предам подобна сума?

Дон запали цигара.

— Не го взимам сериозно, но от друга страна има много опасни луди на свобода. Струва ми се, че този юнак е попрекалил с шегата си. Какво направихте с костенурката и бележката, които са пристигнали тази сутрин? Бих искал да хвърля един поглед.

— Нищо по-лесно. Диксон се грижи за костенурката, — каза Гидо и стана, за да позвъни. Бележката е в бюрото ми.

Докато той отваряше чекмеджето на бюрото си, Диксон, прислужникът на Гидо, влезе. С мощните си плещи и груби енергични черти, той приличаше на това, което е бил през войната: главен кормчия и сигнализатор на борда на един ескадрен миноносец.

— Донесете костенурката, помоли го Гидо. — Господин Миклем иска да я разгледа.

— Добре, господине, — каза Диксон, като поздрави почтително с глава Дон.

— Хм, къде е тази бележка? — попита Гидо, докато Диксон напускаше стаята. — Бях я сложил в това чекмедже, но сега я няма. Джулия, взела ли си я?

Младата жена стана.

— Не. Чакай да видя. Знаеш, че никога нищо не намираш…

— Ако се ожените, Дон, постарайте се да добиете славата никога нищо да не намирате, посъветва го Гидо, сядайки с усмивка. Това ще ви предотврати безкрайни и досадни търсения. Сега винаги Джулия намира нещата ми.

— Но този път нямам шанс, — каза Джулия. — Хартийката не е в бюрото. Сигурен ли си, че не си я хвърлил като първото писмо?

— Не. Сложих я в горното чекмедже, — възрази раздразнено Гидо.

Когато той ставаше, влезе Диксон.

— Извинете, господине, но да не би да сте преместили случайно костенурката?

Дон почувства атмосферата внезапно да се натоварва с електричество.

— Разбира се, че не, — възрази сухо Гидо.

— Съжалявам, господине, но тя не е в кутията.

— Може би е избягала, подсказа спокойно Дон.

— Невъзможно е, господине. Бях сложил капак на кутията. Някой го е вдигнал.

— Много добре, Диксон. Няма значение, — каза Гидо. Проверете само да не се разхожда из къщата.

— Да, господине.

И Диксон напусна стаята.

Дон погледна Джулия, която седеше неподвижна и много бледа.

— Хм! Ето ти сцена, извика Гидо. Струва ми се, че нашите убеждения отлетяха.

— Някой е идвал тук, прошепна смазано Джулия.

— Какво мислите за това, Дон? — попита Гидо.

— Мисля, че вашият шегобиец преминава границите, заяви Дон. Може би сега няма да е зле да кажем няколко думи на полицията, Гидо.

Гидо се поколеба, после поклати глава.

— Не, не искам. Не мога да приема глупавите слухове, които ще последват. Трябва да мисля за Административния съвет. Не, няма да извикам полицията.

— Да, трябва! — извика Джулия. Трябваше да я предупредиш още в началото. Ти си в опасност…

— Не се безпокойте, Джулия, — подхвана спокойно Дон. Поставям се на мястото на Гидо. Вестниците ще надуят тази история. Освен това тук Гидо е в безопасност. Той не е сам. Аз съм тук, Диксон също. И после, Вие забравяте, че Гидо знае да се защитава. Хари наблюдава къщата отвън. Казах му в какво се състои работата и той е нащрек. Ако предупредим полицията, тя не би направила повече от това, което ние правим в момента…

Той спря. Часовникът над камината биеше 9 часа. Джулия сиря дъха си.

— В бележката пишеше, че посредникът ще мине в 9 часа, — каза тя и стисна ръката на Гидо.

— Джулия, ангел мой, — каза Гидо. Няма от какво да се страхуваш… Никой няма да дойде.

Той не беше свършил още да говори, когато звънецът на входната врата проехтя. Джулия се изправи с един скок. Гидо я хвана за раменете и хвърли един поглед към Дон, който стоеше като вкаменен и се ослушваше. И тримата стояха неподвижни с напрегнат слух. Те чуха Диксон да прекосява коридора и да отваря вратата. После се чу някакъв глас и Диксон влезе в стаята.

— Един посредник, господине, — каза той и се обърна към Гидо. Казва, че идва да получи някакъв запечатан пакет. За какъв пакет се отнася?

Джулия отстъпи назад пребледняла.

— Господи! — извика Гидо разярен.

Той пожела да излезе, но Дон му прегради пътя.

— Останете с Джулия, — каза той. Аз ще се погрижа за останалото.

И без да даде на Гидо време да спори, той се усмихна и последва Диксон.

Застанало под стълбищната лампа, чакаше едно шестнадесетгодишно момче, облечено в униформа на посредник.

— Сигурен ли си, че не си сбъркал адреса, синко? — попита Дон.

— Не вярвам, господине, — отговори младежът, — вадейки бележника си. Господин Ференчи, Крест, Спаниард Авеню, Амстеад.

Да получа пакет. Тук е, нали?

— Да, тук е. Какви поръчения имаш? Къде трябва да предадеш пакета?

— В хотел „Пикадили“, господине. Някакъв господин Монгомери чака пакета. Трябва да му го предам и да го накарам да се подпише.

Дон го разглеждаше внимателно. Без съмнение, той казваше истината.

— Как трябва да го познаеш този господин Монгомери?

Момчето се заинтригува.

— Той ще носи бял шлифер и черна шапка. Има ли нещо да не е в ред?

Дон поклати отрицателно глава.

— Ще отида да ти донеса пакета. Чакай ме тук! (той направи знак на Диксон). Да кървим в кухнята.

Със заинтригувано като на посредника лице, Диксон съпроводи Дон до кухнята. Последният затвори вратата.

— Завийте стари сгънати вестници в амбалажна хартия и напра вете от тях пакет, колкото една книга.

Диксон беше съвсем объркан. Той направи пакета и го подаде на Дон.

— Отлично, одобри Дон.

Той се върна при младежа, който чакаше и му предаде пакета.

— Сега слушай ме, — каза той. Искам да отидеш в хотел „Пикадили“ към 10 часа. Много е важно. Предай този пакет на господин Монгомери и го накарай да подпише, но не преди 10 часа, разбра ли?

Посредникът кимна.

— Да, господине.

— Отлично, бягай, — каза Дон и пъхна банкнота от една лира в ръката му.

Ето затова, че ще си легнеш късно.

Младежът се усмихна.

— Благодаря, господине. Ще направя всичко, което ми казахте.

Когато той си отиде Дон се върна в салона. Гидо и Джулия седяха един до друг на дивана. Джулия все още имаше уплашен вид, но се беше съвзела. Ръката й стискаше ръката на Гидо.

— Господи, струва ми се, че имаме работа с някой смахнат, заяви Дон, затваряйки вратата и се приближи до огъня, който пламтеше в камината. Изглежда, че това е някой си господин Монгомери, който чака в салона на хотел „Пикадили“ — един малък посредник да му направи подарък от вашите 10 хиляди лири. Аз измайсторих един фалшив пакет и хлапето ще му го предаде. Трябва да предупредим полицията, Гидо. Трябва. Не бива да окуражаваме този тип. Той може да стори същото и с други, ако не бъде арестуван. Ще повикам Дик. Той ще се погрижи за него.

Гидо вдигна рамене.

— Добре. Вървете.

Дон вдигна слушалката на телефона. Той я задържа до ухото си за момент, после с вкаменено лице почука вилката и остави слушалката. Едва сега той разбра, че се беше отнесъл много лекомислено към тази история. Чертите му се втвърдиха.

— Трябвате да се усъмня, че това няма да бъде толкова лесно, — каза той, вече няма връзка.

— Искате да кажете, че някой е прекъснал линията? Попита Джулия и скочи.

— Не зная. Във всеки случай няма сигнал. Къде се намира най-близкият телефон, Гидо?

— На един километър оттук, в края на булеварда, — отговори Гидо. Искате ли да отида или да изпратя Диксон?

Дон се приближи до камината. С гръб към огъня, той остана за момент неподвижен с втренчен поглед в килима.

— Да не бързаме Гидо, заповяда той. Ние не взехме тая афера на сериозно… поне ние двамата. Сега трябва да внимаваме да не се предадем за последен път.

— Значи мислите, че Гидо наистина е в опасност? Попита Джулия с широко разтворени от страх очи.

— Не зная, — каза Дон, гледайки я право в очите, но мисля, че трябва да предположим, че той е в опасност и да вземем мерки. Ако този индивид иска наистина да стигне докрай, малко е възможно да се намира в хотел „Пикадили“. Постъпих глупаво като не помислих за това, когато хлапето ми каза къде трябва да занесе пакета. Ако целият този шантаж е сериозен, типът ще залови посредника преди той да успее да стигне до хотела. Не искам да ви плаша, но трябва да погледнем ситуацията в лицето. Не трябва да правим само едно нещо: да намаляваме нашия наличен състав. Ние сме в един отдалечен квартал; улицата е тъмна и пуста. Няма други къщи наоколо. Ако този луд иска наистина да извърши лошо деяние, може би ще се опита да ни попречи да използваме външен телефон. Всичко зависи от начина му на разсъждение и от неговите действия. Какво ще направи той, когато забележи, че пакета съдържа стари вестници? Дали ще се окаже добър играч и ще се прибере у дома си, или ще се опита да изпълни заплахата си?

Гидо запали цигара. Ситуацията във всеки случай не му харесваше.

— Не мисля, че би си направил труд да прекъсне телефона, ако нямаше намерение да ни посети, — каза той.

Дон кимна.

— Да, мисля, че трябва да се приготвим да приемем едно посещение. (Той отправи окуражителната си усмивка към Джулия.) Всичко ще мине добре. Не се тревожете. Има трима здрави мъже в къщата и още един отвън.

— Да, — каза Джулия с неуверен глас.

Тя се опита да му върне усмивката, но не успя.

— Да извикаме Диксон тук и да му обясним положението, предложи Дон. Няма да се обаждам на Хари. Той знае, че трябва да бъде нащрек и ако къщата е наблюдавана, ще разбере от удара на противника. Можем да разчитаме на него да направи каквото трябва в определения момент. Но да извикаме Диксон!

Гидо позвъни и когато Диксон влезе в стаята, той му обясни ситуацията. Диксон прие новината със спокойствие.

— Е, господине, — каза той, не виждам какво би могъл да направи той срещу нас тримата, но ако искате, мога да опитам да предупредя полицията.

— Не, ще останем заедно, заяви Дон. Първото нещо, което ще направим, е да прегледаме къщата. Трябва да се уверим, че никой не е влязъл вътре и че никой не може да влезе. Останете с господин Ференчи, докато аз хвърля един поглед.

— Аз ще дойда с Вас, — каза Гидо.

— Не, останете с Джулия, моля Ви, отсече спокойно Дон. А вие, Диксон, не изпускайте господин Ференчи от очи!

— Разбрано, господине, — каза Диксон. Гидо вдигна рамене.

— Добре, ще остана тук, но внимавайте! (Той седна и подаде ръка на Джулия.) Ела седни до мен, скъпа, и дай ръката си. Утре тази история ще ни разсмива.

Диксон се приближи до камината и взе ръжена. Той го премери с доволно кимане на глава и се отправи към вратата.

— Никой няма да влезе тук, господине, — каза той на Дон, без да има работа с мен.

Дон се усмихна.

— Браво! Няма да се бавя дълго. Заключете вратата. Аз ще извикам като се върна.

Той си спомни, че в къщата имаше още една прислужница и попита Диксон къде е.

— Отиде на кино, господине. Ще се върне чак в 10.30.

— Отлично. Значи всички стаи, с изключение на тази, са празни, нали?

— Точно така, господине.

Дон затвори вратата. Той остана дълго време в силно осветения коридор с напрегнат слух. Къщата беше тиха. Той чуваше само глухото тиктакане на един часовник на горния етаж и равномерното свистене на хладилника в кухнята. Той изкачи бързо стълбата, която водеше към първия етаж.

Претършува внимателно шестте стаи. Излизайки от всяка стая, заключваше вратата. Както очакваше, никой не се криеше в стаите, но едно нарастващо тревожно чувство го измъчваше. Той отвори шестата врата и хвърли един поглед в разкошната баня. Невъзможно беше да се скрие някой в нея. Върна се в коридора и се приближи до парапета, за да слезе долу.

В този момент, неочаквано всички светлини в стаята изгаснаха.

Той остана за момент неподвижен в задушаващия мрак, като се проклинаше, че не беше взел една електрическа батерия. После, придържайки се с една ръка за парапета, за да се ориентира, той се отправи към стълбата. Едва беше направил няколко крачки, когато чу страшния вик на Джулия.

В градината, близо до прозореца на салона на Гидо, Шапиро беше чакал Крантор (на един километър от там) да прекъсне високото напрежение с прът, снабден с изолатор. Потта струеше по лицето на Шапиро. В дясната си ръка той държеше ножа с широкото острие. Внезапно светлините, които проникваха слабо през пердетата, изгаснаха. Тогава той пъхна кривите си пръсти под шасито на прозореца, повдигна го, после отстъпи в сянката и зачака.

Лекият бриз къдреше пердетата. След десетина секунди пердетата внезапно се разтвориха.

Един мъж с висок ръст и вечерно облекло, стоеше пред отворения прозорец, точно както беше предвидил Крантор. Слаб лунен лъч проникваше през облаците и осветяваше белия му нагръдник.

Шапиро вдигна камата, ръката му леко се отпусна и острието изсвистя във въздуха. Това беше най-лесната мишена, която някога беше визирал. Той чу как камата стигна до предназначението си с глух шум и видя как русият мъж отстъпи и се олюля. Без да чака повече, Шапиро се обърна и заобиколи тичешком къщата, за да стигне до колата си.

Докато той бягаше в тъмнината, а Дон слизаше като полудял по стълбите, Джулия отново изпищя.