Мисия в Сиена

1.

Минаваше един часът, когато Феликс отвори вратата на стаята на Л орели и влезе в малката стая тапицирана в синьо и сиво. Като се изключат прозорците и електрическото осветление, нищо не позволяваше да се отгатне, че тя се намира на 10 метра под земята.

Лорели беше спала до късно и сега седеше пред тоалетката си, решейки косите си. Беше облечена в бледосин пеньоар и хубавите й крака бяха обути в чехли от лебедов мъх. Тя се обърна бързо при влизането на Феликс.

— Какво се е случило? — попита тя с развълнуван тон, който той веднага забеляза.

— Много неща, — каза той, привличайки един стол към себе си, като го възседна с ръце поставени върху седалката. — Американецът, когото хванахме, трябва да е Дон Миклем. Може би не си чувала за него, но той има 2 милиона лири стерлинги, не долари. Старецът е много доволен, че са го хванали и му е поискал половин милион долара.

Лорели остави четката на тоалетката.

— Мислиш ли, че това е много разумно? — попита тя. — Ако има толкова пари, защо ще трябва да се задоволим само с половин милион долара?

— Това ще бъде само като начало. Не можем да измъкнем по-голяма сума от тази, без да рискуваме трудности при обмяната. Миклем си въобразява, че ще бъде освободен, след като плати. Между нас казано, той няма да излезе оттук, без да ни бъдат налице и двата милиона лири, а когато излезе, ще излезе с краката напред и с венец на корема.

Лорели направи гримаса. Тя стана и се приближи до гардероба. Съблече пеньоара си и извади от гардероба една черна копринена рокля и като се сви надве, я мушна през главата си.

Феликс се възхищаваше на дребното й хармонично тяло.

— Миклем в нищо ли не се съмнява? — попита Лорели, дърпайки роклята върху ханшовете си.

Тя се върна при тоалетката и отвори едно чекмедже, пълно догоре с нейни бижута и избра една огърлица с медальон от червени и черни перли.

— Точно това ме учудва, — каза Феликс. — Като го погледнеш, можеш да си помислиш, че е много твърд, а всъщност не е така. Може би старият вече го е уплашил. Той прави точно това, което го карат да прави. Написал е писмо до банката си в Ню Йорк, в което е дал съгласието си да изпратят парите в банката му в Рим. Старият мислеше, че ще упорства, но той е бил много лесен. Ти трябва да занесеш писмото на секретарката на Миклем. Тя ще го отнесе в Ню Йорк.

Лорели настръхна.

— Точно аз ли трябва да й го занеса?

— Да, потвърди Феликс като я гледаше. — Няма нищо страшно…

— Защо не ти, или Вили или Карлос? — попита тя, повишавайки тон.

— Аз не съм за тази работа, — възрази сухо Феликс. — Старият каза, че ти трябва да го занесеш.

— Защо все на мен се падат мръсните работи?

— Не виждам тази да е мръсна.

— Представяш ли си, ако ме предадат на полицията? Виж какво стана в Лондон. Без малко щяха да ме хванат!

— О! Стига! — извика нетърпеливо Феликс. — Това са глупости! Полицията няма да е там, а персоналът на Миклем няма да посмее да те докосне, докато той е в ръцете ни!

— Не искам да направя това, Феликс, — каза тя. — Не разбирам защо трябва да го направя. Не искам да ме забърквате в тази история…

— Ти може би не знаеш, Лорели, — подхвана той, — но съм в затруднено положение. Не му е времето да избираш това, което ти харесва или не. Трябва да отнесеш това писмо във вилата „Триони“ след един час. Това е заповед.

Лорели беше цялата пребледняла.

— Какво искаш да кажеш?… в затруднено положение?

— Алскони вече не е така сигурен в теб, това беше навремето. Той твърди, че в трудни случаи загубваш ума си. Казах му, че всичко ще бъде добре и че аз ще отговарям за теб. Но той не е убеден в това. Изпраща теб да отнесеш писмото, за да види как си с нервите.

Лорели се отпусна на ръба на леглото.

— Това не е много хитро, — продължи Феликс с нежен глас. — Трябва да се посъвземеш. Алскони ти има зъб. Няма нужда да ти обяснявам какво означава това.

Тя мълчеше.

— Ето писмото, подзе Феликс, изваждайки от портфейла си един плик, който постави на тоалетката. — Знаеш ли къде се намира вилата „Триони“?

— Да, — каза Лорели.

— Като отидеш там, попитай за Мариан Ръгби. Кажи й, че Миклем е жив и здрав и че не е в Сиена. Трябва да вземе първия самолет за Ню Йорк и да връчи писмото в банката на Миклем. Ако банката държи да знае защо Миклем има нужда от подобна сума, трябва да каже, че той желае да си построи тук вила. Прибави също, че ако каже всичко това на полицията, Миклем ще понесе последствията. Разбра ли?

— Да.

— Добре. Бъди там в 2.30 ч. Вземи Ситроена. (Феликс запали цигара). Сега, когато приключихме с този въпрос, има друго, за което искам да ти говоря. Никога не си ми казвала какво стана с Крантор. Какъв тип е?

Лорели го изгледа учудено.

— Крантор? Не ми хареса. Амбициозен, коварен, изпълнен с безпощадна кръвожадност. Защо?

— Че е кръвожаден, да, — продължи Феликс. — И то доста, според мен. Алскони ме помоли да телефонирам на Крантор, за да ми даде сведения за Миклем. Очаквах да ми даде срок, но той ми даде всички сведения като че ли ги четеше от досие. Той знаеше всичко, което трябва да знае за Миклем: Колко пари има, коя е банката му, застраховките му… изобщо цялата работа, де! Каза ми, че може да ми разкаже много за всички от Лондон, чийто годишен доход надвишава 10 хиляди лири. Намирам това доста хитро.

— Какво искаш да кажеш? — попита безразлично Лорели.

Алскони мисли вече, че Крантор е интересен тип. Ако знаеше, че Крантор си прави труд за самия себе си, той би имал идеи.

— Какви идеи?

— Би могъл да го доведе тук и да го постави на мое място, — каза Феликс. Точно това ще се хареса на Алскони. Затова отсега нататък ще трябва да внимаваш. Алскони не обича много нашата „връзка“, както той я нарича. Подметнал е, че съм станал много мекушав.

— Значи ще трябва да се махнем оттук? — заключи Лорели, свивайки юмруци. — Умолявам те да ме изслушаш, Феликс. Ако полицията не ни хване, тогава Алскони ще ни ликвидира. Трябва да изчезнем!

— Ще млъкнеш ли? — извика вбесен Феликс. — Предупреждавам те, че ако опитаме да измамим Алскони, знай, че подписваме смъртните си присади. Трябва да го имаш предвид.

— Значи мислиш да чакаме и да бъдем прекарани от Алскони? — подзе Лорели със съскащ глас. — По-хитър ли ще бъдеш, ако бъдеш изместен от Крантор?

— Ако Крантор дойде тук, ще му уредя сметката, преди да се доближи да Алскони, — продължи Феликс със злобен тон.

— При условие, че Алскони не уреди твоята сметка!

Феликс стана и ритна стола с крак. Той се приближи до Лорели хвана я за ръката и я принуди да стане.

— Никога не съм бил лош с теб, почервеня той, — но ще стана такъв, ако ме принудиш и те моля да ми повярваш, че когато стана лош с жена си, толкова по-зле за нея. (Той я раздруса брутално). Слушай: нямаме никакъв избор. Затънали сме до гуша. Или искаш да ида да кажа на Алскони, че не можеш повече и имаш намерението да се махнеш? Знаеш ли какво ще направи с теб? Ще те предаде на Англеман! Ако не ме разбереш, не ме интересува какво ще ти се случи. Казах, че отговарям за теб, но не трябва да си въобразяваш, че ще продължавам да те защитавам, ако нравиш идиотщини. Не искам да се излагам, заради никой!

Лорели внезапно тръгна към него.

— Имаш право, Феликс, — каза тя. — Прости ми. Не ми издържат нервите, но ще ми мине.

— По добре ще бъде за теб, — каза той, освобождавайки се от прегръдките и. — Сега слушай: няма от какво да се страхуват. Аз ще се погрижа за теб. Само прави това, което ти казвам. Разбрано?

Тя направи знак на съгласие, без да го погледне. Той погледна часовника си.

— Добре. Трябва да отида при шефа. Значи мога да разчитам на теб за писмото?

— Да, — каза Лорели.

— Ставаш разумна, погледна я Феликс, потупвайки я но ръката. — Бъди там в 2.30 ч.

Когато той излезе, Лорели се върна при тоалетката и седна.

Развълнувана от това, че се вижда така бледа, тя извади кутийка с руж и оживи цвета на лицето си. След това запали цигара.

Почувства се заловена в клопка. Никога не би работила за Алскони, ако знаеше, че той ще се впусне в подобен опит за убийство от световен мащаб. Как би могла да се съмнява?

Когато се запозна с Алскони преди 5 години, той беше само един съсипан цигулар, който работеше в един оркестър на едно римско кафене. Тогава тя беше професионална танцьорка в същото кафене. Както всички останали от персонала, тя го считаше за ексцентричен смахнат, който не взимаше нищо за сериозно.

Навремето Алскони прекарваше деня си в хвалене на своите оригинални прадеди от Сиена и да подмята мистериозно, че скоро ще се качи на мястото на главата на знаменитата фамилия Вага и на едно огромно богатство. Когато не свиреше на цигулка в оркестъра, той се влачеше от маса на маса, търсещ някое доверено лице, на което да предаде монотонния си разказ, че фамилията Вага са били заточени вън от Сиена и се били заклели да се върнат.

И един ден той покани Лорели и й направи предложение. Защо да не се съюзи с него и Джони Ласитер, млад американец, който беше мияч на съдове в кафенето? Биха могли да забогатеят като шантажьори. Той беше вече говорил с Джони, който беше съгласен и Лорели да влезе в тяхното число. Алскони познаваше известен брой богати хора, които бяха предвидени за жертви. Той ще им представи Лорели. Нейната работа се състоеше в това, да ги поставя в компрометиращо положение; Джони ще се появи тогава, минавайки за засегнатия съпруг и богатите ще платят, за да избягнат скандала.

Тогава Лорели имаше голяма нужда от пари. Беше й дошло до гуша от професията й на танцьорка. Тя беше обсъдила въпроса с Джони и след дълга колебания, реши да опита.

За 16 месеца само, тримата бяха събрали значителна сума. Алскони искаше да се запазят 2/3 от печалбите под претекст, че неговите указания са били не само ползотворни, но не ще допуснат никакъв риск. Лорели и Джони си бяха поделили 1/3-та.

Но Джони не закъсня да поламти за една важна част от парите. Защо ще трябва да оставят 2/3 от печалбата на Алскони, шушнеше той на Лорели, когато те най-вече вършеха най-мръсната работа и бяха изложени на какви ли не рискове? Защо да не изоставят Алскони и да се заемат сами с работата? Лорели вече започваше да подозира, че Алскони беше не само луд, но и опасен, и се колебаеше. Докато се помотаваше, Джани изчезна. Няколко дни по-късно полицията намери трупа му във водите на Тибър.

Алскони беше повдигнал рамене, когато научи новината. Джони сигурно е имал някой враг, беше казал, смеейки се той. Бил е неблагоразумен, глупав. Личело му по челото… Помоли Лорели да намери нов партньор: някой по-сигурен от Джони. Тогава тя намери Феликс и го представи на Алскони, който беше приятно развълнуван от миналото на Феликс. Лорели още не се съмняваше, но тази игра не беше вече достатъчна на Алскони. С парите, които беше оставил настрана върху картата си на цигулар и резултатите си от шантажите, той беше готов да се впусне в изнудване под заплаха за смърт. Изразът „Плати или ще те убия!“ допринасяше големи суми. Той направи Феликс дясната си ръка и осигури на Лорели съдействие в производството на тази комбина. Тя обичаше да работи с Феликс. Парите идваха по-бързо само чрез шантажите. Първите 12 жертви платиха, без да правят истории; но след това Алскони стана по-взискателен. Някои жертви отказаха да плюят в легена. Първото убийство беше жесток удар за Лорели, но тя вече водеше доста лекомислен живот, за да мисли да отстъпи. Тя обичаше Феликс и получаваше пари.

Постепенно минаваха месеците и убийствата се умножаваха, а полицията беше безсилна да арестува Алскони; страхът на Лорели намаля. Никога не беше убивала, казваше си тя, тогава защо да се измъчва?

Но след това смъртта на Джина я беше трогнала и откакто Миклем я беше следил в Сиена, тя се чувстваше обзета от паника. Беше безумие, че се беше оставила да бъде замесена в убийствата на Ференчи и Джина. Трябваше да изчезне преди полицията да се е появила. Ако Феликс е толкова луд, че да не мръдне, тя ще избяга без него.

Както си седеше, гледаща се в огледалото, внезапна мисъл и дойде в ума. За да скъса с организацията, й трябваше огромна сума пари и сигурно скривалище. Миклем имаше пари. Може би имаше начин да се спазари с него.

Тя остана дълго време седнала, размисляйки, след това стана и се отправи към гардероба. Откачи едно леко бежово манто и бързо го облече. Сложи върху косите си малка черна шапка. След това, връщайки се при тоалетката, тя отвори едно чекмедже и извади един 25-автоматичен, който мушна в джоба на мантото си. Тогава взе писмото, излезе от стаята и бързо се отправи към асансьора.

2.

Докато Мариан се оправяше с таксито, което я беше докарало от гарата, Хари се показа па верандата и слезе по стълбите, за да вземе куфарите й.

— Опитахме се да ви намерим, мис Ръгби, — каза той. — Мисля, че опитахме всички хотели във Флоренция.

Мариан вдигна проницателен поглед към него. Виждайки загриженото лице и бледостта на шофьора, младата жена почувства, че е обзета от безпокойство.

— Случило ли се е нещо, Хари?

Шери се показа на свой ред на верандата. Цветнокожото му лице, обикновено така невъзмутимо, криеше тревожно и печално изражение.

— Нямаме никакви новини от господин Миклем, — каза Хари.

Те отидоха при Шери под верандата и Мариан влезе първа в хола.

— Откога? — попита тя, правейки усилие да изглежда спокойна.

— Ще желаете ли чаша кафе, мис? — предложи Шери, подчинявайки се на силата на навика.

Мариан не го чу. Тя гледаше Хари.

— От снощи, уточни Хари.

И той разказа на Мариан как с Шери бяха проследили Карлос и го бяха изгубили, когато се беше отдалечил с колата си.

— Пътят беше прав и виждахме фаровете. Стори ни се, че свива от пътя, за да отиде в едно пътче, което изглежда водеше към една къща. Разказах какво сме видели с господин Миклем, и се върнахме да засечем мястото. Намерихме път на мястото, където негърът беше свил. Следвайки пътя стигнахме до една огромна къща, оградена с голяма стена. Вие познавате господин Миклем. Искаше да види къщата отблизо. Той влезе в парка, а аз останах зад стената. Чаках приблизително половин час, и след това чух кучетата да лаят. Мислех, че господин Миклем ще се върне, видях светлина в парка и си казах, че ще е по-добре ако отида и видя какво става. Без малко едно куче не ме хвана. Тогава затичах към колата, върнах се във вилата и събудих Шери. Решихме да чакаме, за да видим дали господин Миклем ще се върне. След два часа си казах, че ще е по-добре да отида за помощ.

— Сигурен ли сте, че са го заловили? — попита Мариан.

— Едното от кучетата щеше да ме разкъса, — каза Хари с мрачен тон. — Имаше още три. Не мисля, че е могъл да избяга. Впрочем, ако е успял, защо го няма досега?

Тя кимна.

— Какво направихте след това?

— Оставих Шери тук в случай, че господин Миклем се върне и отидох в полицията. (Лицето на Хари помръкна). Ако щете ми вярвайте, но нито един от тези негодници не говореше английски. Все пак мислех, че трябва да има един или двама, които да имат образование, а Вие, мис Ръгби? Нищо не можех да направя. Върнах се във вилата и повиках главния комисар Дик. Най-после се свързах с него и той пое всичко в свои ръце. Той предупреди човека, който се занимава с аферата „Костенурката“ в Рим и той веднага пристигна със самолет. Шери и аз се върнахме в полицията и му разказахме цялата история. Когато дадох описанията на негъра и къщата, местните полицаи щяха да получат удар. Те казаха, че негърът е много известен в града и че е невинен. Изглежда това е камериерът на собственика на къщата, някой си Симон Алскони, богат и почтен гражданин на града. Според местните полицаи, е смешно да бъде заподозрян.

Най-после Роси ми разказа цялата история. Той имаше скептичен вид. Трябва да кажа, че гледайки нещата от близо, това нямаше много убедителен вид. Не можех да докажа, че негърът имаше някакво отношение с бандата на Костенурката. Разказах му как господин Миклем беше видял Лорели, но, разбира се, не можех да докажа, че тя също има връзка с негъра. Освен това ние не я видяхме във вилата.

Има едно нещо, пред което не успяха да отстъпят, това е, че господин Миклем влезе в парка и че изчезна. Роси каза, че господин Миклем нямал право да влиза в парка и Алскони можел да го атакува за нарушения в къщата. Най-сетне той отиде там. Не поиска да го придружим, Шери и аз. Трябваше да чакаме в полицията. След известно време се върнаха. Роси каза, че къщата е била претърсена от игла до конец, а господин Миклем не бил там. Тогава е било дързост да подметна, че господин Миклем е могъл да има криза за изгубване на паметта и че може би в момента се лута в някое село. След тези думи, той се върна в Рим, натоварвайки местната полиция да потърси господин Миклем. Но тях малко ги интересува това. Ето това е за момента.

— Ако Дон е бил отвлечен, отбеляза Мариан, — неговите похитители са имали достатъчно време да го отвлекат другаде, нали?

— Да, но не вярвам да са направили така. Мисля, че е още във вилата, — каза Хари.

— Но щом полицията е претършувала…

— Бих искал да видите къщата. Това е една барака, изпълнена може би с подземни пасажи, с невидими стълбове и тайни стаи. Обзалагам се, че е там.

Мариан погледна Шери.

— А вие какво мислите, Шери?

— Не зная какво да кажа, — отговори Шери с нещастен вид. — Според мен ще с много учудващо да го държат в къщата.

— Вие също не сте я видял, прекъсна го Хари. — Все пак ще трябва да го намерим.

— Да, — каза Мариан. — Какво възнамерявате да направим?

— Бога ми, мис, тази работа не може да бъде направена от един човек. Ще ни трябва подкрепление. Ако полицията ни изостави, ще трябва да потърсим друг. Да предупредим Джузепе. Точно такъв ни трябва. Ще го помолим само да събере някои от неговите приятели и да дойде тук. Тогава ще нападнем бараката и ако господин Миклем е там, ще го намерим.

— Но, Хари, вие не сте сигурен, че е там. Не можете да атакувате така наслуки къщата. Рискувате най-много да ви арестуват, а това с нищо няма да помогне на Дон, — възрази Мариан. — Сигурна съм, че не трябва да действаме така. Костенурката е специалист но изнудването под смъртна заплаха. Той не ще изпусне случая да измъкне пари от Дон. Много е вероятно да получим молба за откуп. Мисля, че ще трябва да чакаме писмото да дойде и тогава да действаме. Съгласна съм, че ще имаме нужда от подкрепление. Ще видя дали ще мога да намеря Джузепе. Може би е в Палазо.

— Добре, както искате, съгласи се Хари със съжаление. — Но ме боли сърцето, като стоя така без нищо да правя. Сигурен съм, че с шепа приятели на Джузепе, ще можем да влезем със сила и да намерим господин Миклем.

— Първо ще предупредим Джузепе, — каза Мариан.

Тя взе телефона и повика палазото на Дон във Венеция.

Джузепе Спиноло беше гондолиера на Дон и в отсъствието на своя шеф, Джузепе беше натоварен да се грижи за малкото палазо, което Дон притежаваше на големия канал. Мариан успя да го намери; с няколко изречения му предаде това, което се беше случило.

— Хари иска да дойдете, — продължи тя. — Ако можете да доведете някои ваши приятели…

— Идвам веднага, — каза Джузепе. — С моите приятели. Не се безпокойте, ще намерим сеньора. Ще дойдем довечера.

— Той идва веднага, — каза Мариан, оставяйки слушалката. — Сега, Хари, бих искала да видя къщата. Да изкараме колата и да отидем да проучим терена. Трябва да огледаме околностите преди идването на Джузепе.

Тя прекъсна. В същия момент, Хари скочи от стола. Виждайки, че шофьорът гледаше зад нея, тя внезапно се обърна.

Лорели стоеше права на прага на вратата с 25-автоматичен в ръка.

3.

Следобедното слънце хвърляше лъчите си върху градината на вилата „Триони“. Седнал с гръб до едно дърво, в едно кътче, откъдето вилата се виждаше много добре, Вили трудно стоеше буден.

Той беше видял Мариан да идва и знаеше, че след един час Лорели ще дойде във вилата, за да предаде първите си инструкции относно откупа на Миклем.

„Изпращаме те да пазиш Лорели, му беше казал Феликс. — Не се показвай, но бъди готов да влезеш в танца, ако се опитат да направят нещо. Послужи си с револвера, ако стане нужно“.

Вили извади една мръсна кърпа и избърса потното си лице. Скъпо щеше да плати, за да може да затвори очи и да потъне в укрепителен сън, но знаеше, че това е риск, който не можеше да си позволи. Той хвърли поглед върху часовника си. След няколко минути Лорели щеше да дойде. Той извади един 38 от джоба си и провери пълнителя. Претегли оръжието си, гледайки към вилата. Той би желал да бъде вътре в нея, скрит от жарките слънчеви лъчи.

На Вили му се струваше, че е прекарал целия си живот в желание на нещо. Двете му главни страсти бяха жените и големите коли. Сипаничавото му лице и хилавото му тяло караха жените да бягат от него, а и никога не можеше да спечели толкова пари, за да си купи мечтаната кола.

Той беше дебютирал в живота на 14 г. като хоп в едно мръсно хотелче в Джен. Неговите срамежливи опити за печелене на пари, крадейки клиентите от хотела, го доведоха до затвора. Той беше прекарал 40-те си години, прекрачвайки прага па затворите, за да влезе или излезе; само, когато Алскони го зачисли в организацията си, присадите му свършиха. Сега той имаше добра заплата, но все още не можеше да си предложи колата на своите мечти и жените все още се държаха на дистанция от него. Той мечтаеше да има много пари. Макар че е толкова грозен, казваше си той, човек винаги може да се хареса на жените, ако има пари. Не мизерна заплата, каквато получаваше той, а много мангизи. Той беше разяждан от желанието да си достави пари.

Обаче имаше нещо, към което той изпитваше голямо желание повече от всичко на света, това беше Лорели. Той знаеше, че тя е любовница на Феликс и знаеше, че ще стане голям погром, ако Феликс разбереше мислите, които витаеха в главата на Вили. Също така, знаеше, че Лорели не би благоволила дори да го погледне. Но физиката и безпаричието му бяха още по-опасни препятствия и от юмруците на Феликс. До настоящия момент той беше се примирявал, но никога не беше се отказвал напълно от химерите си. Той мечтаеше за Лорели и се надяваше. Без мечтите и надеждите, животът му би бил безсмислен. Четиридесет години той беше подхранван от илюзии. Рано или късно, казваше си той, мечтите му ще трябва да се реализират.

Той беше зает с мисълта за Лорели, когато вдигайки очи я забеляза. Тя вървеше към вилата, проправяйки си път през храстите и дърветата. Беше я забелязал точно навреме. Феликс му беше заповядал да не се показва и той се хвърли по очи сред високата трева, притаявайки дъх, докато Лорели мина на около 10 метра от него.

Той вдигна глава, за да я погледне и се удиви от начина, по който тя се промъкваше между дърветата и храстите с бърза и безшумна походка.

Той се изправи и тръгна след нея. Проследи я как прекоси тичешком откритото пространство, което разделяше вилата от градината, как изкачи стъпалата на верандата и се сиря пред вратата.

Застанал зад едно дърво, той продължи наблюденията си. Видя я как натиска бравата на вратата и влезе. Тогава тя се обърна, за да погледне зад себе си, но Вили, който беше експерт в професията, беше предвидил жеста, и се скри зад дървото. Когато погледна след миг иззад дървото, тя беше изчезнала.

Стискайки оръжието си в ръка, той се приближи до вилата, изкачи тичешком стъпалата и се спря пред входната врата. Лорели я беше оставила полуотворена. Той се притисна до стената и заслуша. Мариан казваше:

— Трябва да разучим околностите преди идването на Джузепе…

После гласът на Лорели:

— Никой да не мърда!

Като чу гласа й, Вили кимна одобрително с глава. Тя беше твърда както трябваше и да бъде. Той си я представи с пистолет в ръка и блестящи очи. Неговата партия ще бъде лесна. Тя знаеше как да се справя; не би имала нужда от неговата помощ.

Властният глас на Лорели закова Хари на място. Очите му се спряха върху бледото, безмилостно лице на младата жена, върху оръжието, което тя държеше и като погледна отново лицето, той си даде сметка, че се намираше твърде далеч от нея.

— Седнете! — заповяда Лорели.

И тя насочи дулото на оръжието си между очите на Хари.

Хари се подчини.

Лорели пристъпи напред. Тя прецени, че само Хари можеше да бъде опасен. Веднага отхвърли Мариан от грижите си и след като хвърли един поглед върху Шери, който седеше на ръба на стола си с ужасен вид и изхвръкнали от орбитите очи, тя разбра, че от него също няма защо да се страхува. Подпря се на стената на почтителна дистанция от тримата наематели на стаята.

— Миклем е жив и здрав, — каза бързо тя. — Не е в Сиена, излишно е да се опитвате да го търсите. Написа едно писмо до банката си в Ню Йорк и вие незабавно трябва да го отнесете. (Тя се обърна към Мариан). Ако в банката се обезпокоят от големината на сумата, кажете, че Миклем иска да си купи вила в Италия.

Без да изпуска Хари от погледа си, тя отвори чантата си, извади писмото и го хвърли в краката на Мариан.

— Не ми минават подобни истории, — каза студено Хари. — Зная, че господин Миклем е в къщата, от която идвате. Ако вашите съучастници му причинят и най-незначителната болка, вие всички ще си изядете пръстите за това.

Вили, който през това време се беше промъкнал във входа, се усмихна. Той се подпря на стената и слушайки, отпусна оръжието в ръката си.

Мариан взе писмото, отвори го с нокътя си и набързо го прочете. Тя позна сбития почерк на Дон. Писмото съдържаше инструкции, засягащи продажбата на някакви ценни книжа на стойност 500 хиляди долара, които трябваше да бъдат прехвърлени незабавно в римската банка. Макар че толкова се беше надявала, за нея нямаше никакво писмо. Тя понита със спокоен глас:

— А когато парите бъдат прехвърлени в банката, какво ще стане?

— Миклем ще подпише един чек. Вие ще отидете да го осребрите. А когато получиме парите, ще го освободим.

— Какво ми гарантира, че той ще бъде свободен? Лорели вдиша рамене:

— Това не ме засяга. Казвам ви това, което са ми казали да Ви предам. Вие трябва незабавно да заминете за Ню Йорк.

Мариан погледна Хари и вдиша рамене. За прехвърлянето на подобна сума бяха необходими няколко дни. Те имаха време да помислят какво ще нравят по-нататък.

— Много добре, — каза тя. — Ще изпълня инструкциите.

— Ако предупредите полицията, — продължи Лорели, — Миклем ще пострада. Нито Вие, нито полицията може да го намери. Ако се опитате да направите гаф, никога няма да го видите!

„Добре изиграно“, помисли Вили — „Аз не бих могъл да се справя така.“ Той тръгна към вратата, за да не попадне на Лорели в момента когато излиза, но я чу да говори. Той се спря.

— Това ми казаха да ви кажа, добави тя, гледайки Мариан. — Но това е лъжа. Миклем няма да бъде освободен. Той има 2 милиона лири. Те искат да му ги вземат всичките, а после ще го убият!

Мариан пребледня. Хари се налита; тя го спря, слагайки ръка върху ръката му.

— Защо ни казвате това? — понита тя.

— Защото искам да скъсам с организацията, — обясни Лорели. — Не мога да си отида без нари. Ще ви предложа една сделка. Зная къде е той. Мога да го освободя. Ще се задоволя с половината от парите, които ви искат: 250 хиляди долара. Сделката е добра. Ако преговаряте с тях, ще продължавате да плащате, докато от тези пари не остане нищо. Ако приемете сделката с мен, ще видите Миклем.

— Значи така продавате близките си! — извика разярено Хари. (Той се обърна към Мариан). Не вярвайте, госпожице!

— Не ви задължавам да ми вярвате, — продължи Лорели. — Но трябва да ви се доверя. Не искам да ми дадете парите, преди да бъде освободен. Колко време е необходимо, за да се прехвърлят парите в Италия?

— Пет-шест дни, — отговори Мариан.

— Ако ви кажа как можете да го освободите, ще ми дадете ли дума, че ще внесете парите в банката, която ви посоча и че няма да кажете нищо на полицията?

— Ако господин Миклем е жив и здрав и ако успеем да го освободим, ще направя всичко възможно, за да го убедя да ви даде парите, — каза Мариан. — Не мога да направя нищо повече; невъзможно е да ви обещавам пари, които не са мои…

— Ако разберат това, което направих, не можете да си представите какво ще стане с мен, — каза дрезгаво Лорели. — Един от тях е хирург-алкохолик. Той прекарва времето си да прави опити с животни и човешки същества, когато му попаднат под ръка. Виждала съм резултатите от някои негови опити. Ако разберат, че съм ги измамила, ще стана един от неговите опитни обекти. Слагам във вашите ръце нещо повече от живота си. Трябва да имам вашето обещание. Няма да ви помота, ако не ми дадете дума.

Мариан се поколеба, после заяви:

— Разбрано, Ще имате парите.

— И няма да кажете на полицията?

— Не.

Лорели отпусна дулото на пистолета си, пъхна го в джоба си и се отстрани от стената. Другите трима се изправиха.

— Той е скрит там, в къщата, нали? — попита Хари.

— Да. На 10 метра под земята. Под къщата е обзаведена цяла серия от подземни стаи, — обясни Лорели. — Зная къде е той и как може да се стигне до него. Това ще бъде трудно и опасно.

— Така да се каже? — попита сухо Хари. — Всеки един от коридорите може да бъде наводнен само като се натисне едно копче, — каза Лорели. — Навсякъде има алармени звънци. Всички са затворени с врати, които се отварят посредством електричество. В парка винаги има пазачи и кучета.

— Тогава, как ще го освободим? — понита Хари.

— Трябва да разуча един план, — каза Лорели. — Но искам да бъда сигурна, че ще ми дадете парите. Имам най-малко три дни на разположение. Ще ви дам един план на парка, за да знаете къде са алармените звънци и пазачите. Ще ви уточня всички подробности които искате, но за това ще трябва известно време. Ще дойда тук в четвъртък вечерта с уточнен план.

Във входа Вили слушаше. Сипаничавото му лице изразяваше омраза и страх. Тя щеше да излезе всеки момент. „Най-вече не трябва да ме забележи“, каза си гой. Отправи се към вратата и се скри под верандата.