Мисия в Сиена

1.

Около десетина минути след заминаването на Англеман, Дон се освободи от стоманения пръстен, който стягаше глезена му и се изправи. Той знаеше, че много рискуваше да бъде разкрит, но не можеше да седи и да не нрави нищо. Не се съпротиви на желанието си да разучи мястото.

Той прекоси помещението, в което се намираше и стигна до входа на сутерена, за да проучи тъмнината. Шансът беше на негова страна. Острият му поглед забеляза метален отблясък високо върху стената. Той извади запалката си и бързо я запали. Върху стенната лампа видя електрическо фенерче, цялото никелирано. То сигурно беше поставено за спешен случай, натисна бутона. Лъчът на лампата беше силен и той реши, че батерията беше може би нова. Той навлезе в галерията, оставяйки вляво входа на полегатия коридор и се озова след петдесетина метра пред една бронирана врата. До вратата имаше каучуков бутон, но неколкократните натискания не произведоха никакъв ефект. Объркан, той отстъпи няколко крачки, за да разгледа вратата от горе до долу на светлината на батерията. Тя беше вградена в скалата; той я натисна с всичка сила, но не успяла я поклати даже с един мили-метър. Върна се до коридора, изкачи наклона и дойде до вратата, която водеше към кабинета на Англеман, а също и към командното табло, капо му беше казала Лорели. Той натисна бутона до вратата. Чу се почти безшумно щракване и вратата се отвори навътре, хвърли поглед върху ярко осветения коридор. Помисли да тръгне по него, но се спря. Знаеше, че би могъл да стигне до командния пост, когато поиска, а сега не беше момента. По-добре щеше да бъде, ако почака посещението на Лорели довечера. Той стисна стоманената брава, затвори вратата и се върна в подземната галерия.

Понеже нямаше какво да прави, той започна да изучава внимателно стените и най-после направи откритие. Вдълбани в каменната стена на нивото на човешки поглед и на разстояние 6 метра една от друга, се забелязваха малки стоманени плочки, в центъра на които имаше по един малък бутон. Той натисна едно от тези бутончета и забеляза, че плочката се плъзна, откривайки отвор, който се отваряше върху една мебелирана като кабинет стая. В стаята нямаше никой и Дон затвори плочката. Той се приближи до следващата плочка и я отвори.

Лорели седеше на бюрото си, изглеждаше много задълбочена с молив в ръка и Дон реши, че тя чертаеше плана на подземното помещение, който беше обещала да му занесе.

Тъкмо щеше да я повика, когато чу шум, идващ зад вратата. Лорели подскочи, остави молива и набута в чекмеджето си листа хартия, върху който рисуваше.

Нетърпеливи удари се чуха върху вратата и гласът на Феликс извика:

— Отвори! Искам да говоря с теб!

— Ей сега, — каза Лорели.

Тя разкопча бързо копчетата на роклята си, разчорли косите си и отвори вратата.

— Тъкмо се преобличах.

— Откога заключваш вратата, когато се преобличаш, — каза Феликс и влезе.

— Завъртях ключа машинално.

Тя се отправи към тоалетката, седна и започна да реши косата си.

— Какво има?

Феликс седна на леглото. Той запали цигара и изпусна кълбо дим към тавана.

— Преди малко Алскони ме попита какво е станало във вилата, — каза той.

Четката за коси, която Лорели държеше, без малко не падна. Тя я остави и взе един гребен.

— Изглежда си е помислил, че това е станало доста лесно, — продължи Феликс. — Казах му, че не си имала трудности. Така ли е, а?

— Разбира се, — отговори сухо Лорели. — Разказах ти всичко онова, което се случи. Да не би случайно да искаш да ти го повторя?

— Е, значи така: парите ще бъдат в Римската банка след 4–5 дни?

— Да. Вън всеки случай така ми каза секретарката на Миклем.

Лорели престана да се реши. Тя взе дамската си чанта, извади пакет цигари и запали една. Тогава Феликс успя да забележи 25-автоматичния в дъното на чантата на младата жена.

— Е, добре, отлично, — каза той като ставаше. — Старият сигурно още се съмнява малко в теб, но аз му разказах как си се измъкнала от тази работа. Доволен съм от теб. (Той се приближи до тоалетката). Имам желание да ти купя една нова чанта, за да те възнаградя за твоята хитрост.

Той взе чантата, едва изпреварвайки жеста на Лорели, която бързо беше протегнала ръка, за да му попречи.

— Тази е изпяла песента си, — продължи той.

— Моля те, остави това! — извика Лорели е остър глас.

Феликс я погледна. Тогава тя видя бледостта, студеният му и решителен вид.

— Много си нервна (Той преобърна чантата в ръцете си). Смятам, че нещо по-модерно от крокодилска кожа ще ти подхожда добре.

Той отпори чантата и извади пистолета. Неподвижна, с широко отворени очи, Лорели го гледаше.

— Деформираш си чантата като слагаш това в нея, — продължи Феликс. Той постави чантата върху тоалетката, но задържа пистолета в дясната си ръка, с насочено в краката на Лорели дуло.

Тя седеше неподвижна, съвсем вдървена, онемяла, с ръце между коленете си.

— Хубава играчка, — продължи Феликс, обръщайки оръжието, — но причинява болка.

Той извади пълнителя, изсипа 6-те патрона в шепата си и остави пистолета върху тоалетката.

— По-безопасно е когато вътре няма нищо, не мислиш ли? — продължи той, подреждайки патроните в редица до оръжието.

Лорели следеше и най-малките му движения. Сърцето й биеше толкова силно, че тя дишаше трудно.

— Да, ще трябва да ти потърся друга чанта, — подхвана той, сядайки на леглото.

Лорели потръпна от облекчение. Един миг тя се питаше дали Феликс беше отгатнал, че ги е предала. Случката с пистолета я отклони от тази мисъл.

Известно време те мълчаха. Тя го поглеждаше с крайчеца на окото си. Той се беше облегнал назад, подпрял главата си о стената с поглед към тавана. Изражението, което се четеше върху лицето му, ускори наново сърцебиенето й.

— Аз се безпокоях досега за теб, — каза внезапно той. — Не ми се случва често да се тревожа за някого, но за теб, да.

— Не разбирам, — каза тя изведнъж. — Защо си се безпокоял?

— Смешно, нали? — продължи Феликс, без да обръща внимание на въпроса й. — Ти си единствената жена, на която съм държал. Когато те срещнах, не съм допускал, че така ще се привържа към теб. Понякога се питам дали и ти ме обичаш така, както аз теб. Прав ли съм?

Лорели прекара език по устните си, за да ги навлажни. Видът на Феликс, наелектризираната атмосфера и това странно признание, я предупреждаваха, че ще се случи нещо сериозно.

— Май си много сантиментален? — забеляза тя с малко прегракнал глас. — Любовта не се мери. Откъде искаш да знам дали те обичам повече, отколкото ти мен?

Той смачка фаса си.

— Да, може би имаш право. Но все още ме обичаш, нали?

— Да, разбира се.

Той я погледна.

— Феликс! Какво има? Защо ме гледаш така? — извика Лорели. — Какво става?

— Спомняш ли си, че искаше да избягаме в Буенос Айрес? Аз размислих. Ако решим да избягаме, откъде ще вземем пари?

Лорели го погледна слисано.

— Но ти ми каза, че няма да заминеш.

— Нямам ли право да променя мнението си? Ако можехме да намерим пари!… (Той млъкна и повдигна рамене). Ще струва скъпо да избягаме. Освен това, трябват пари за пътуването. Ще трябва да заминем със самолет. Това също струва скъпо.

— Но аз имам с какво да платя самолета, побърза да отбележи Лорели. — Спестявах. И бих могла да печеля нари, когато се махнем оттук.

Лицето на Феликс помръкна.

— Колко точно имаш?

— Половин милион лири. Ще е достатъчно да заминем и да живеем един месец, докато намерим някаква работа.

Феликс направи знак с глава, че не е съгласен.

— Не е достатъчно. Алскони ще ни потърси. Ще ни трябват много повече, за да осигурим положението си. Той навсякъде има шпиони. Ще те открият!

— Но не, ще стигнат! О! Феликс, моля те, ела с мен! (Тя се хвърли напред и удари колената си със свитите си юмруци). Трябва да дойдеш с мен!

— Би ли заминала сама, ако не дойда с теб? — попита Феликс без да я гледа.

Тишина. Тя се поколеба, после овладявайки възбудата си, каза:

— Не, разбира се, че няма да те напусна. Не бих могла да те напусна, но ти ще дойдеш с мен, нали?

Феликс стана.

— Най-после, поне получих отговор на първия си въпрос, — каза той. Сега зная колко точно ме обичаш.

— На… надявам се, — каза Лорели.

— Не си ли видяла Вили във вилата „Триони“? — попита той бавно.

Лорели остана един миг без нищо да разбира, после внезапно почувства, че забиват в тялото й ледена игла. Лицето губеше цвета си под грима; тя гледаше Феликс с уголемени от ужас очи.

— Вили? — прошепна тя. — Бил ли е във вилата?

— Разбира се, — каза Феликс. — Да не мислиш, че бих те оставил да отидеш така без никой да може да ти помогне, ако се случи нещо?

— О!

Тя се изправи с един скок като хвърляше ужасени погледи около себе си, сякаш търсеше изход да избяга.

— Вили се върна, — продължи Феликс, гледайки я в очите. — Алскони го чака. Той иска да се увери, че всичко във вилата е минало добре.

Лорели отстъпи пред втренчения му поглед.

— Глупачка! — продължи той с глас, който вече не можеше да прикрива. — Мислиш ли, че ще се измъкнеш лесно? (Той се приближи към нея, хващайки я за раменете и впивайки пръсти в кожата й). Вили е чул всичко.

Краката на Лорели се подкосиха. Ако той не я държеше тя щеше да падне. Той я домъкна до леглото и тя се отпусна върху него. Застанал пред нея със свити юмруци, той продължаваше да крещи:

— Глупачка! Искаше да ме провалиш, а? 250 хиляди долара! Наистина ли мислиш, че ще имаш тези пари?

Лорели се отмести.

— Трябваше така да постъпя! Ще ми дадат парите! Зная това! Това е единственият ни шанс да се измъкнем оттук. Парите ще бъдат наши!

— Шегата настрана!. — усмихна се Феликс. — Преди малко ти протегнах ръка за помощ, за да ми предложиш това, но ти не каза нито дума. Значи, не би могла да ме напуснеш! Смешно! Това нямаше да ти попречи да ми правиш само компания, за да избягаш в Буенос Айрес. Да избягаш? Това също ме разсмива. Ти си луда, ако си въобразяваш, че можеш да изчезнеш така; не би могла да стигнеш дори до кораба. Не би могла да излезеш дори от Сиена!

Тя се изпрани със сгърчени от ужас черти.

— Ти няма да му кажеш? Няма да ме издадеш?

Тя се свлече от леглото, хвърли се в краката му и хвана ръката му.

— Не можеш да му кажеш, Феликс! Ти казваше, че ме обичаш. Знаеш какво ще ми направи той, Феликс! Не прави тона!

Дон, който следеше сцената, беше страшно развълнуван от този отвратителен ужас.

Феликс бутна ръката й, за да се изскубне от прегръдката й и се отдалечи от нея.

— Той ме попита дали ще ти хареса да отидеш в Буенос Айрес. Иска да започне нова серия от операции там. Каза, че мисли да изпрати теб.

Лорели затвори очи:

— Значи той знае?

— Възможно е. Може би е случайност, но все пак, това показва колко е абсурден планът ти.

— Бихме могли да намерим друго място, — каза тя трескаво. — Има толкова сигурни места…

— Няма нужда да играем само, — възрази грубо Феликс. — Никъде няма да отидеш.

— Ако му кажеш, ще се самоубия. Няма да позволя на Англеман да ме докосне.

— Не играеш лошо, засмя се Феликс. — Добре, самоубий се! Да не мислиш, че ми е много зор?

Тя започна да плаче, държейки ръката си превита на леглото и главата върху другата.

Феликс запали цигара. Ръката му трепереше толкова силно, че едва държеше клечката.

— Добре, добре, достатъчно, — каза той. — Нищо няма да му кажа. Бих бил луд да сторя това за теб, но няма да му кажа нищо.

Тя вдиша поглед към него.

— Наистина ли?

— Наистина. Сега престани да плачеш.

— А Вили? Той знае всичко. Не можем да му имаме доверие. Той ще каже всичко на Алскони.

Феликс откри зъбите си в невесела усмивка.

— Я виж ти! Сама ли откри това? Е, погрижил съм се за Вили.

— Но ние не можем да му имаме доверие… започна Лорели. Но внезапно, като видя видът на Феликс, тя направи усилие да не извика.

— Погрижих се за Вили. И двамата сме затънали до гуша в калта. В момента Алскони чака Вили да му направи рапорт. Обаче Вили е в стаята си с пръснат череп. Ти понеже си много хитра кажи как ще се измъкнем?

— Убил си Вили? — прошепна Лорели, поглеждайки го уплашено.

— Какво искаш да сторя друго? Колко пари имаш в момента?

— Не зная… Не много.

Феликс взе чантата й, отвори я и изсипа съдържанието й върху тоалетката.

— Това е всичко… 5000 лири?

— Да.

— Колко имаш в банката?

— Казах ти: половин милион лири.

— Аз имам 4 милиона. С тях може би ще успеем да уредим нещо. Трябва да изчезнем, и то преди да са открили трупа на Вили. Звънът на телефона ги закова на място. Те се спогледаха.

— Обади се, — каза той.

С трепереща ръка Лорели взе слушалката.

— Господин Феликс там ли е? — понита Карлос. — Шефът иска да му каже нещо.

Лорели се обърна към Феликс с ужасен поглед.

— Алскони иска да ти говори, — каза тя, подавайки му слушалката.

През шпионката Дон беше приковал погледа си върху изпотеното лице на Феликс. Тези десет минути бяха спрели дъха му, но мозъкът му вече работеше. Той се мъчеше да предвиди промените, които този обрат на нещата рискуваше да донесе и на неговата собствена ситуация. Ако тези двамата се уплашат и избягат той щеше да бъде лишен от помощта на Лорели, а без нейното съдействие нямаше никаква надежда да избяга от сутерена.

Той погледна Феликс, който прекоси стаята и взе слушалката от треперещите ръце на Лорели.

— Чакам Вили, — каза спокойно Алскони. — Къде е?

— Аз също го чакам, — каза Феликс. — Може би е станало нещо. Ще взема колата и ще отида да видя какво се е случило.

— Нищо не е станало, увери го Алскони. — Изпратих Меното да го потърси; той ми каза, че колата е в дъното на алеята, но Вили го няма.

— Ще се кача, предложи Феликс.

— Не е нужно, — възрази Алскони. — Можеш да останеш там, където си. (Той се изсмя, което накара Феликс да се вдърви). Впрочем нищо друго не можеш да направиш.

Той затвори. Феликс остави слушалката. Виждайки лицето му, Лорели стана бързо.

— Не мърдай, — каза той строго. И излезе бързо от стаята.

Лорели се спусна към вратата, хвърли поглед в коридора, после се върна в стаята.

Дон, който я дебнеше, видя уплахата на младата жена, която беше обхваната от нервна криза. Ако искаше да успеят, трябваше да реши веднага.

— Лорели! — каза той с повелителен тон.

Лорели извика и се обърна бързо, гледайки около себе си като полудяла.

— Тук, — каза Дон, отваряйки шпионката. — Аз съм, Миклем.

Тогава тя видя отвора, през който той я гледаше и отстъпи.

— Не се страхувайте! — каза той. — Имате нужда от нари, за да избягате. Аз имам. Трябва да си помогнем. Дайте ми револвера си.

— Не, — каза Лорели. — Няма да ви помота. Отивам си.

— И мислите, че ще отидете далеч? — каза Дон. — Не се правете на идиотка. Дайте ми револвера. Ако му пречите, той ще се освободи от вас, както е направил с Вили. Не можете да разчитате на него. Аз ще се погрижа за вас. Дайте ми револвера.

Той разчиташе на ужаса, който я измъчваше. Заповедният глас изглежда подчини Лорели. Тя взе пистолета.

— И патроните… бързо! — каза той.

— Бързо, — каза Дон, виждайки, че тя се колебае. — Дайте ми го преди да се е върнал.

Тя пъхна пистолета през отвора, после му подаде патроните.

— Не се ужасявайте, прибави Дон. — Аз ще се погрижа за вас.

Тогава тя изглежда разбра това, което беше направила: беше му дала като подарък своята единствена защита не само срещу Феликс, но и срещу Англеман.

— Не! Върнете ми го! — извика тя. — Не исках да ви го дам! Трябва да ми го върнете!

Тя поиска да вмъкне ръката си в дупката, но Дон пусна плочката точно когато Феликс влизаше в стаята.

Лорели се обърна. Виждайки бледото и обляно в пот лице на Феликс, тя сложи ръка на устата си.

— Не можах да отворя вратата в дъното на коридора, съобщи Феликс с тон, който издаваше уплахата му. — Сигурно токът е спрял.

Лорели затвори очи и се облегна на стената. Феликс отиде до телефона и взе слушалката.

— Кой е? — попита Карлос от другия край с плътен и мазен като меласа глас.

— Вратата в коридора сигурно е повредена, заяви Феликс. Трябваше да направи голямо усилие, за да попречи на гласа си да издаде вълнението му. Не успях да я отворя.

— Това е нормално, господин Феликс, — отговори Карлос развеселен. — Заповед на шефа. Той ми нареди да спра тока.

Внезапно на Феликс му се доповръща.

— А! Добре, ще му поговоря. Той сигурно не знае, че съм тук.

— Той знае много добре, — продължи Карлос с подигравателен тон. — Той ме понита кой е долу преди да ми нареди да прекъсна тока.

— Я ми го дай, изръмжа Феликс.

— Веднага, господин Феликс.

Карлос прекъсна и извика Алскони.

— Господин Феликс иска да ви говори, шефе.

— Наистина ли? Кажи му, че съм зает, — каза Алскони. — Ще говоря с него утре сутринта, не преди това.

— Да, шефе.

Месестите устни на Карлос се отвориха и откриха зъбите му в сияеща усмивка. Той повика Феликс.

— Съжалявам, господин Феликс, но шефът е зает. Ще ви говори утре сутринта.

Феликс остави грубо слушалката. Потта се стичаше но челото му. Той се обърна към Лорели.

— Малка…

Думата, която той употреби, беше като плесница за Лорели. Феликс продължи:

— Ние сме в клонка. Алскони ни държи. Прекъснал е тока и нямаме никакъв шанс да излезем. Можеш да се гордееш със себе си и твоите гениални идеи.

Лорели се отпусна в един фотьойл, като хвана с ръце главата си.

Феликс излезе от стаята и се затича към стаята на Вили. Той бутна вратата и влезе без да гледа тялото на Вили, което лежеше проснато под мивката. Неговият пистолет беше върху шкафа. Той го взе. Тъкмо щеше да го сложи в калъфа, който носеше под сакото си, когато внезапно замръзна. По теглото на пистолета разбра, че беше празен. Все пак, беше сигурен, че го прегледа един час преди да убие Вили, за да се увери, че е пълен.

С трепереща ръка извади пълнителя и установи, че е празен. Обърна се и отвори чекмеджето на шкафа, за да вземе кутията с патрони, в която знаеше, че има резервни. Според него тя трябваше да бъде вдясно, под куп ризи. Размествайки ризите, той видя дупката, в която се намираше кутията, но самата кутия беше изчезнала.

Той си беше послужил с пистолета на Вили, за да го убие и го беше оставил до трупа му. Потърси го с очи, но не видя нищо. Отмести с крак тялото на Вили; пистолетът го нямаше.

Той остана един миг неподвижен с биещо сърце и свити юмруци. Някой, вероятно Карлос, е влязъл в стаята, докато той губеше времето си да разговаря с Лорели, беше изпразнил оръжието му, беше измъкнал патроните и пистолета на Вили.

Оставаше му само пистолета на Лорели. Той беше играчка, но беше повече, отколкото нищо. Последствията бяха лесни за предвиждане. Когато Алскони бъде готов, той щеше да заповяда на Карлос да уреди сметката му. Феликс знаеше, че няма никаква надежда да се измъкне. Ако не можеше да премахне Карлос, имаше малък шанс да го разколебае.

Той се върна в стаята на Лорели.

Тя все още държеше глава между ръцете си. Той едва я погледна и се отправи към тоалетката, за да вземе пистолета. Беше го оставил там с шестте внимателно подредени патрона, и едва повярва, когато видя, че го няма.

— Къде е револверът ти? — понита той.

— Защо? Какво…?

Когато видя злия му поглед, тя подскочи.

— Къде е револверът? — почервеня той и се приближи до нея.

— Не ме гледай така! Не се приближавай!

Сега Феликс беше съвсем близо до нея. Той я хвана за роклята и я привлече грубо към себе си.

— Къде е?

— Дадох… дадох го на Миклем.

— Ти си… Какво?

— Той ми го поиска. Не помислих. Аз… аз… той…

— Миклем? Луда ли си? Какво бърбориш? Феликс я отблъсна. Искам този пистолет. Къде е?

— В стената има една дупка. Миклем беше…

Тя се освободи и извика. Отворената длан на Феликс й нанесе силна плесница. Главата й отхвръкна назад от удара.

— Къде е пистолетът? — изкрещя той. — Глупачка! Някой е изпразнил моя. Карлос ще дойде и ще ни очисти. — Как смяташ да се отбраняваме срещу горила като него, ако не сме въоръжени? Къде е пистолетът? Чуваш ли? Къде е?

Очите на Лорели се преобърнаха и тя припадна до него.

Дон видя и чу цялата сцена. Той затвори безшумно шпионката. Сега, когато имаше пистолета, той щеше да бъде равен с този, който се опиташе да го спре. Лорели можеше да се справи сама за момента. Той щеше да се погрижи за нея по-късно. Зареди пистолета; придвижи се в сутерена по коридора, изкачи наклона и като стигна до бронираната врата, натисна каучуковия бутон. Вратата пред него се отвори: насочвайки пистолета с пръст върху спусъка, той тръгна по осветения коридор.

Погледна наляво и надясно, после затвори вратата, след като се увери, че може да я отвори отвътре чрез друг бутон.

Пред него се намираше вратата на банята, а точно отсреща-вратата на кабинета на Англеман. Вратата от другата страна беше сигурно тази на командния пост. В края на коридора той позна бронираната врата, която водеше при Алскони. С бързи и безшумни стъпки Дон се доближи до тая врата и натисна каучуковия бутон. Нищо не се случи. Опита още веднъж, после се отказа. Върна се при вратата на командния пост и се спря, за да я разгледа. Тя беше от стомана без ключалка и резе. Дон прецени, че нямаше нужда да си губи времето. Щеше да опита бягството си вечерта. В тъмното ще бъде по-лесно да прекоси парка.

Той хвърли поглед в коридора. Вляво имаше още три прати. Карлос сигурно беше в стаята на командния пост. Англеман сигурно беше в кабинета си. Той се приближи до вратата, която се намираше непосредствено вляво от банята, ослуша се, и понеже не чу нищо, обърна топката и бутна вратата. Стаята тънеше в мрак. Той влезе и затвори вратата. Светкайки с електрическата лампа, той насочи лъча към стаичката, обзаведена като спалня. Намери кончето и запали светлината. Подредените в библиотеката, която закриваше цялата една страна на стената, книга, показваха, че това беше стаята на Англеман.

Телефонът, който се намираше върху нощното шкафче, привлече вниманието му. Той се приближи и вдигна слушалката. Усмивка озари лицето му, когато чу и разбра, че беше свързан с външна линия.

Той седна в края на леглото с пистолет в ръка и избра номера на вилата „Триони“. Едва телефонът беше проехтял във вилата, когато се чу вдигане на слушалката. Гласът на Хари изръмжа:

— Ало! Кой е?

— Я виж! Така ли се говори с шефа? — каза Дон полугласно. — Не можеше ли да бъдеш по-учтив?

Хари изхълца от изненада.

— Вие ли сте, господин Миклем? — извика той.

— Кой искаш да бъде? — Дон отдалечи слушалката от ухото си. — Не крещи така! Щеше да ми спукаш тъпанчето!

— Къде сте, шефе? — попита Хари, снишавайки глас. — Господи! Какво ли не премислихме!

— Все още под земята, но се освободих за малко и доста се помъчих, докато открих телефон. Но още не съм излязъл.

— Ще се погрижим за това, обеща Хари пламенно. — Всичко е готово за тази вечер. Джузепе ще дойде с шепа от неговите приятели. Червенокосата предаде приятелчетата си. Мис Ръгби…

— Зная всичко, но не върви, прекъсна го Дон. — Някой си Вили е чул всичко. Предал я. В момента тя е затворена тук с мен, негърът и някой си Феликс.

— О! (Възбудата на Хари внезапно спадна). Тогава какво ще правим?

— Ще трябва да се оправя сам да намеря изхода, — каза Дон. — Колко хора ще доведе Джузепе?

— Шестима.

— Отлично! Слушай, Хари, твоята работа ще бъде да се погрижиш за четиримата пазачи и кучетата, за да имам свободно поле, когато изляза от къщата. Кучетата са опасни. Ти трябва да се справиш с тях. Сигурен съм, че няма да успееш да влезеш тук. Вратите са от стомана дебела 10 см и се командват посредством електричество. Ще се опитам да изляза тази нощ в един и половина. По това време събери твоите хора при стената. Дай ми 20 мин. и действай. Аз съм въоръжен. Ако чуеш изстрел, влез в къщата. Ако в два и четвърт не се случи нищо, значи не съм успял.

— В този случай, обеща Хари, ще ви търсим дори ако трябва да разбием къщата камък по камък.

— Не си прави илюзии, Хари, нещата са много по-сложни, отколкото си мислиш. Входът на сутерена, в който се намирам е в голямата стая, чиито прозорци гледат към терасата. Като влезеш през терасата, вратата се намира вляво. Тя не е лесна за откриване. Полицаите не са я забелязали.

— Ще я намерим, увери го Хари. — Казах на Джузепе да донесе динамит. Гарантирам, че ще успеем да достигнем до Вас.

— Остави ме първо да опитам да изляза. Ако не ме видиш в два и четвърт, действай! Сега трябва да свършвам, Хари.

— Добре, шефе и успех! — отговори Хари. — Ще бъдем там, не се безпокойте!

Дон остави слушалката. Той стана и се отправи към вратата. Но внезапно чу зад себе си гласа на Англеман:

— Не мърдайте, господин Миклем! Или ще стрелям!

Дон замръзна.

— И хвърлете оръжието си, — продължи Англеман.

Дон разтвори пръстите си и пистолета падна безшумно на килима.

Дон обърна бавно глава и погледна зад себе си.

Една част от библиотеката беше потънала в стената, оставяйки осветен отвор, в който стоеше Англеман с 38 в ръка.