Мисия в Сиена

1.

На другия ден, малко преди обяд, Мариан влезе в кабинета на Дон, за да му каже, че главният комисар Дик от Спешъл Бранч иска да го види.

— Дик? Какво иска? — попита Дон, подписвайки последното писмо.

— Не ми довери, но каза, че е спешно.

— Почти нямам желание да го приемам, — каза Дон и отмести стола си. — До гуша ми дойде от полицията. Поднесохме им двете лица, които търсят на тепсия, а те ги оставиха да избягат. (Той взе една цигара). Новини от Джулия? Телефонирахте ли в клиниката?

— Да, преди малко. Възстановява се бързо, както можем да се надяваме, но е още слаба. Ще прескоча следобед, за да се опитам да науча нещо повече.

— Ще бъде много любезно, да. Здравето й ме тревожи.

— Главният комисар ви чака, напомни му Мариан.

Комисарят Дик, пълен здравеняк с жизнерадостно и червендалесто лице, беше удобно разположен в един фотьойл пред камината в салона. Той дърпаше невъзмутимо голямата си лула; проницателните му очи бяха полупритворени, когато Дон влезе в салона. Двамата се познаваха от дълги години. Бяха стари приятели.

— А! Ето Ви! — извика Дик и отвори очи. — Обзалагам се, че тази сутрин чистосърдечно ненавиждате полицията.

— Така е, съгласи се Дон и седна на облегалката на фотьойла срещу камината. — И имам причини. Не разбрах по какъв начин Вашите хора оставиха двамата тарикати да се изплъзнат между пръстите им.

Дик вдигна широките си рамене:

— Ще ги намерим, — каза той. — За момента се крият, но все някой ден ще трябва да се покажат. Не могат да избягат.

— Аз не съм на същото мнение, протестира Дон. — Не бих се учудил, ако те са вече във Франция или Италия и ви се подиграват. Какъв смисъл има да се наблюдават пристанищата и аерогарите? Да не би да мислите, че ще заминат така? Вероятно са избягали с моторна лодка. Няма нищо по-лесно от това и Вие го знаете.

— За щастие, забеляза Дик, — аз не съм натоварен да ги заловя.

Дон не беше в добро настроение. Той срази с поглед Дик.

— Всъщност, предполагам, че не сте дошъл тук да говорим за дъжда и хубавото време, — каза той. — Трябва да сте натоварен все пак с някаква мисия. Какво по-точно искате от мен? Нямам време за губене.

Дик повдигна гъстите си вежди.

— Струва ми се, че тази сутрин сте много нервен, господин Миклем, — каза той. — Трябва да призная, че Ви разбирам. Тази история е плачевна. Би трябвало вече да сме ги заловили. Директорът е нервен. Да, имам причини да дойда при вас. Помислих, че с удоволствие бихте научили някои сведения за Костенурката.

Дон го погледна разгневено.

— Какво знаете за Костенурката? Какво общо има той с вас?

— Не зная много за него, но мисля, че е свързан с моята служба, — отговори Дик, разполагайки се удобно в един фотьойл.

Дон се изправи, приближи се до бара, приготви две големи уискита с вода и подаде едната чаша на Дик в знак на помирение. Дик го взе, колебаейки се, помириса го и накрая отпи с въздишка.

— Малко е рано за мен, но мисля, че няма да ми навреди. Благодаря, господин Миклем.

— Кажете ми какво знаете за Костенурката, — каза Дон и седна. — Скъпо бих заплатил, ако ми попадне в ръцете.

— Ние също, а така е за френската, италианската и американската полиция. Зная, че нашите хора не са се справили много блестящо с тази история, но грешката е малко Ваша. Орок не беше чул от Вас, че става дума за Костенурката. Аз също. Ако ни бяхте съобщили, нещата може би нямаше да се развият така.

— Опитах да Ви се обадя, — възрази сухо Дон. — Но Вие бяхте излязъл. Зная, че постъпих небрежно като не Ви потърсих пак, но не мислех, че това е сериозно.

— Не претендирам, че можехме да спасим господин Ференчи, ако бяхме в течение на това, което се случи, но поне щяхме да направим всичко възможно. Вие не сте единственият, който е мислил, че Костенурката е само шега. Парижката полиция е била убедена, че се касае до някой безобиден луд и Реналдо Бузони остави кожата си в тази афера.

— Бузони? Не беше ли това италианското аташе?

— Точно така. Той беше изваден от Сена, след като беше получил заплашителни писма от Костенурката. Предадоха ми отчета на аферата, като ми казаха, че тукашните италиански функционери рискуват да станат жертви на такива заплахи.

— Кой е този Костенурката? — понита Дон.

— Специалист но изнудвания под смъртна заплаха; човек, който не отстъпва пред нищо.

— Значи Ференчи не е първата му жертва?

— О! Не! Има още девет други за 14 месеца, уточни Дик. — Две в Америка, три във Франция и четири п Италия. Господин Ференчи е първата жертва в Англия. Неприятното е, че ние не знаем кои са тези, които са платили това, което е искал Костенурката. Ние сме почти сигурни, че има много мъже и жени в Европа и Съединените щати, които се покоряват без да проронят дума. Ако ми бяхте казали, че Ференчи е бил заплашен от Костенурката, щях да го посъветвам да даде това, което искат от него.

— Шегувате ли се?…

— Но съвета е добър, — възрази спокойно Дик. — Жена му в този час нямаше да бъде в клиниката, ако беше платил, а той щеше да бъде още жив.

— Не е там въпросът. Значи допускате, че щяхте да бъдете безсилни да го покровителствате?

— Но да. Да погледнем нещата в лицето! Нямаме достатъчно хора да следим от сутрин да вечер някой, който не влиза в числото на известните личности. Костенурката е търпелив. Рано или късно неговият човек ще попадне в ръцете му. Господин Ференчи не беше много известен, за да има право на постоянна лична охрана. Разбира се, ние сме задължени да направим нещо за персонала на италианското посолство, ако някой от тях е заплашван, но господин Ференчи беше особен случай. Ние не бихме могли да го покровителстваме седмици наред. Вие видяхте как действа Костенурката. Вие, Диксон и Масон пазехте Ференчи. Това не попречи да бъде убит, нали? (Дик изтърси пепелта от лулата си, духна силно в мундщука и започна да я пълни). Костенурката знае, че в деня, в който не успее да изпълни заканите си, това ще направят подчинените му. „Плати или ще те убия!“ — такъв е неговият девиз. Те убиват хората, защото си казват, че нямат никакъв шанс да живеят повече, ако не платят.

— Но Ференчи не е знаел това, — възрази внезапно Дон. — Името на Костенурката нищо не му говорело.

— Така е. Костенурката едва започва да върлува тук. Никой никога не е чувал за него преди смъртта на Ференчи, но сега знаем за него. След начина, но който вестниците публикуваха убийството, всички вече знаят за неговото съществуване. Следващия път, когато някой богат тип получи заплашително писмо от Костенурката — ще знае, че то не е шега. Мисля, че Ференчи беше убит нарочно, за да извести пристигането на Костенурката в Англия.

— Вашите хора трябва да го заловят, настоя Дон. — Затова сте там.

— Няма да е лесно. Ние не знаем нищо за него. Дори ако заловим убиеца, той няма да е Костенурката. Ако заловим това червенокосо момиче, то също няма да бъде Костенурката. Френската полиция е успяла да арестува един от хората на Костенурката и да го накара да говори, но той не им е казал нищо значително. Казал е, че е бил заплашен от някакъв тип, който му е определил среща на едно шосе през нощта. Този тип, който, разбира се, не е бил Костенурката, пристигнал с кола и не е слизал от нея. Човекът не е видял лицето му. Той е получил заповедта и е изпълнил задачата. Виждате, че за нас Костенурката е истински ребус. Полициите в Америка, Франция и Италия от 14 месеца се измъчват да изяснят аферата. Сега е наш ред.

— Не сте много сигурни, че ще можете да го заловите, забеляза Дон.

— Поставям се на Ваше място, господин Миклем, — възрази Дик. — Вие загубихте един приятел, но ние не можем да вършим чудеса. Можете да бъдете сигурен, че ще направим всичко възможно. Касае се, разбира се, до една международна афера. Аз лично смятам, че той оперира от Италия.

— Я, виж? Защо от Италия?

— Поради две причини: всички жертви на Костенурката са италианци и това… (Той измъкна от джоба си плосък калъф, отвори го и извади една кама с широко острие и дървена изрязана дръжка). Вижте това. Това оръжие е убило господин Ференчи. Говори ли ви нещо?

Дон взе ножа и го разгледа.

— Не претендирам, че съм експерт, — каза той, след като внимателно я разгледа, — но според мен това е копие на една италианска кама от XIII век. Ако спомените ми са точни, мисля, че съм виждал същата по вид кама в Баржело, Флоренция.

— Точно така, съгласи се Дик. — накратко, полициите в Америка, Франция и Италия притежават девет ножа като този. Всички те са били намерени върху труповете на жертвите на Костенурката. Въпреки направените издирвания, досега е било невъзможно да се открие оригинала на тези ножове.

— Тази червенокоса, Лорели, е италианка, — каза Дон. — Акцентът й не оставя никакво съмнение.

— Още едно указание.

— Е, добре! Ето една следа, оживи се Дон. — Защо той напада само италианци? Дали не се касае до някаква политическа интрига? Зная, че Ференчи беше заклет антифашист. Имате ли точни сведения за политическите възгледи на другите жертви?

— Голяма бъркотия е. Никаква последователност. Някои са били антифашисти, други — християнски демократи, трети — фашисти. Разследвах този въпрос, но това не ме доведе доникъде.

— Задавал ли сте си въпроса защо се нарича Костенурката? — попита Дон. — Това име не вдъхва ужас… и е много безизразен псевдоним за един тип, който изнудва жертвите си под смъртна заплаха. Защо Костенурката? Трябва да има причина за това. Костенурката е бавно и безобидно животно: напълно противоположно на един убиец. Трябва да има някаква причина за това име.

— Аз също си задавах този въпрос, но не стигнах до никакво интересно заключение. Това име може би е избрано, за да заблуждава.

— Не вярвам. Друго нещо: защо е необходимо да се нравят копия от една средновековна кама? Защо не си служат с обикновена кама, която не е с изрязана дръжка? Струва ми се, че убиецът е избрал костенурката и камата като подпис, поради някаква причина. Може би ще постигнем някакъв резултат, ако открием тази причина.

— Възможно е, но не виждам как ще пристъпим към действие.

Дон хвърли угарката в камината.

— Ще видим. Не бих искал да ви гоня, драга ми комисарю, но имам много работа. Предполагам, че не сте дошъл само, за да ми дадете тази информация.

Дик почеса едната си ноздра с мундщука на лулата си.

— Всъщност… да и не, — каза той, — много уважавам вашия талант. Вие свършихте добра работа в аферата „Трегарт“ миналата година. Ференчи е ваш приятел. Помислих, че ще се включите на драго сърце в разследването в случай че държите да откриете Костенурката. Ние имаме шанс да го открием само ако накараме хората от неговата банда да проговорят. Зная, че Вие имате не малко познати в Италия. Всички сведения, които можете да получите ще ни бъдат полезни.

— Съгласен съм, — каза Дон. — Ще видя какво мога да направя, но нямам голяма надежда. Познавам двама здравеняци в Рим, които може би знаят нещо но този въпрос. Ще говоря с Ючели. Не зная дали го познавате. Той е собственик на ресторант „Торколоти“ в Соо. Стара лисица. Познавам го от дълга години. Той знае всичко за италианската колония в Лондон.

— Ние щяхме да го окошарим за една история с черна борса през войната, забеляза Дик. — Но той беше много силен за нас.

— Дори съм изненадан, че почти бяхте успели да го заловите! Ще говоря с него. Може би той знае нещо.

Дик прибра камата в калъфа и го напъха в джоба си.

— Не бихте ли пожелали случайно да отидете в Италия, за да видите какво бихте могли да откриете на място? Струва ми се, че точно там се намира ключът на задачата, само ако успеем да достингем до него.

— Драга комисарю, не мога да се разхождам из цяла Италия с надеждата да попадна на Костенурката. Не бихме ли могли да ограничим полето на нашите издирвания в някоя област или по-добре в някой град? Ако това е възможно, ще замина на драго сърце.

— Лицата, които са убити в Италия са се намирали в Рим, Флоренция, Неапол и Милано. Виждате колко е обширно. Не мога да Ви кажа нищо повече.

— Да се опитаме най-напрел и двамата да съкратим полето на издирванията, заключи Дон, докато Дик се изправяше. — Дръжте ме в течение на това, което научавате, а от моя страна и аз ще Ви сигнализирам, ако има нето ново.

След заминаването на комисаря, Дон остана да размишлява пред камината. Той още стоеше пред нея, когато Шери влезе да обяви, че обедът е сервиран.

2.

По-едър от повечето италианци, Джорджио Ючели още се държеше въпреки своите 75 г. Той имаше лукави живи очи, дълбоко хлътнали в орбитите.

Бащата на Дон се беше запознал с него преди двайсетина години във Венеция, където Ючели имаше малък, но първокласен ресторант в Кале де Фабори. На 16 г., Дон беше опитал своя първи венециански обед. Той веднага се беше сприятелил със събственика на ресторанта. Когато Мусолини беше завзел властта, Ючели беше напуснал Италия и се беше настанил в Соо. Дон беше подновил приятелството с Ючели и често обядваше в неговия ресторант, който беше станал прочут.

След като свърши прекрасния обед, той мина в частния апартамент на Ючели, седнал пред огъня с чаша в ръка, с полузабулено от дима на пурата лице, която собственика му предложи. Дон бъбреше с домакина вече двайсет минути, когато прецени, че е време да пристъпи към причината за своето посещение.

— Чу ли за смъртта на Ференчи? — каза внезапно той.

Мургавото набръчкано лице на Ючели помръкна.

— Да. Това ме порази. Госпожа Ференчи по-добре ли е?

— Състоянието й е още тревожно. Сигурно знаеш, че полицията се изложи?

Ючели вдигна рамене.

— Това, което се случва на полицията, не ме интересува.

Дон знаеше, че беше деликатно да говори за полицията с Ючели. Според слуховете, които се носеха, Ючели е бил по-рано един от големите пласьори на черна борса, а сега се занимаваше с търговия на едро.

— Гидо беше мой добър приятел, добави Дон. — Искам да намеря типа, който го уби. Разбира се, по собствено желание.

Ючели кимна с глава. Той разбра. След кратка пауза, Дон продължи:

— Имам нужда от точни сведения. Кажи ми какво знаеш за Костенурката.

Ючели поклати отрицателно глава:

— Много малко. Зная, че съществува и че е опасен. Всеки италианец, чието състояние надвишава 5 000 лири, е застрашен от неговите закани, — каза сериозно той. — Той всява ужас в Италия. Стотици хора в Италия и Франция му плащат колосални суми, за да запазят живота си.

— В Италия ли живее?

— Не зная.

— Много хора работят за него, а така също и една млада жена с венециански руси коси. Познаваш ли я?

Ючели направи знак, че не.

— Не познавам момиче с руси венециански коси. Този цвят изчезна: вече не се среща в наши дни.

— Има и един висок слаб брюнет с крив нос, облечен по забележителен начин, чието име е Ед.

Ючели смачка пурата си.

— Да, струва ми се, че това е Ед Шапиро. Той обядва понякога тук.

Дон се наведе напред.

— От какво живее?

— Занимава се с контрабанда. По-рано забиваше ножове в цирка.

— Сигурно е той! — възкликна Дон. — Къде мога да го намеря?

— Може би любовницата му ще може да ти даде по-точни сведения.

— Коя е тя?

— Някоя си Джина Пазеро. Италианка. Работи в клуб „Флорида“ на „Фирт Стрийт“. Тя би направила всичко за пари. Предложи и една хубава сума! Да кажем 50 лири. Ако знае къде се намира Шапиро — ще ти каже.

— Добре, ще говоря с нея. Сега да видим червенокосото момиче. Малкото й име е Лорели. Можеш ли да се опиташ да събереш сведения за нея? Ще дам 100 лири на лицето, което успее да ме свърже с нея.

Ючели кимна:

— Ще направя всичко възможно.

Дон се изправи.

— Ще видя дали мога да науча нещо от Джина Пазеро, — каза той. — Какво прави в клуба?

— Увлича посетителите да танцуват. Бъди предпазлив! — каза Ючели. — Тази история може да стане опасна. Имаш работа с индивиди, които търгуват с човешкия живот. Не забравяй това! Ако се усъмнят, че се интересуваш от действията им — ще те очистят!

— Не се грижи за мен! Мога да се защитавам, — възрази Дон. — Събери ми сведения за тази червенокоса!

— Ще направя каквото мога. Пази се от Шапиро! Той е много опасен.

— Ще бъда предпазлив. Благодаря за вкусния обед. Ще мина след 1–2 дни.

— Дай ми няколко дни. Не е лесно да събираш сведения. (Ючели погледна Дон). Но, да се разберем, че ще запазиш за себе си това, което ти казвам. Нито дума на ченгетата!

— Разбрано, — каза Дон. — Ще го запазя за себе си.

Той излезе от ресторанта, премина бързо „Форт Стрийт“ и сиря пред една врата, над която неонов надпис известяваше с кърваво-червени букви: „Клуб Флорида“ (само с карти).

След като плати една лира на портиера със сплескат нос, за да има право на карта като временен член, Дон слезе по няколко каменни стъпала, които водеха към невзрачния бар. Зад бара той видя една лошо осветена зала, която съдържаше 30–40 маси, един оркестър от трима музиканти и малко свободно пространство оставено между масите като дансинг.

За да не обърне внимание върху себе си, той спря пред бара и поръча уиски. Две блондинки и един тип с дълга коси, облечен с кариран костюм, чиито рамене бяха несъразмерно ушити, се бяха подпрели на бара и пиеха джин. Те изгледаха любопитно Дон.

Дон се направи, че не ги е видял. Той запали цигара и въртя чашата в ръката си до момента, в който два други индивида, идващи от ресторанта, се присъединиха към клиентите, които вече стояха пред него. Тогава той изпразни чашата си на един дъх и влезе в ресторанта.

Оркестърът, съставен от едно пиано, саксофон и ударни инструменти, свиреше не особено блестящо. Три двойки лениво се движеха по дансинга. Единият от мъжете танцуваше, едва влачейки нозете си, с чаша уиски в ръка; дамата му — момиче с груби черти и медночервени коси, пушеше.

Дон се приближи до една маса в ъгъла и седна. До него се издигаше малък подиум, заграден с решетка. Върху него пушеха три момичета, оглеждайки с празен и уморен поглед залата. Един гарсон, облечен в сако със съмнителна белота, се приближи до Дон.

— Едно чисто уиски!

Гарсонът се отдалечи.

Оркестърът беше спрял да свири. Двойките, които се намираха на дансинга, дори не си направиха труда да аплодират. Те се върнаха на масите си и в залата настъпи тягостна тишина.

„«Клуб Флорида» е образец на нощен злокобен живот“ — помисли си Дон.

Той хвърли още един поглед към момичетата зад решетката и си каза, че брюнетката, която носеше една роза в косите си би могла да бъде само Джина Пазеро. Тя имаше нежно лице, но в красотата й имаше нещо сурово и неестествено. Сенките, които обкръжаваха черните очи, придаваха безочлив вид. Тя носеше вечерна рокля в червено и черно, която беше така деколтирана, че Дон забеляза долния край на гънката, която образуваха младите й твърди гърди. Тя седеше неподвижно със скръстени върху коленете ръце. Ако очите й не бяха отворени, човек би помислил, че спи.

Гарсонът донесе уискито и Дон го плати. Двете блондинки дойдоха от бара, седнаха на съседната маса срещу Дон и втренчено го загледаха.

Изминаха пет безкрайни минути, после пианистът започна да свири. След три такта саксофонът и ударните инструменти склониха да се включат в партията, като че ли се смилиха над пианиста.

Дон се приближи до подиума и попита момичето с розата:

— Мислите ли, че имате достатъчно сили, за да танцувате с мен?

Другите две избухнаха в смях, гледайки го безочливо с предизвикателен вид.

Момичето с розата се изправи и заобиколи решетката. Тя го последва лениво, без да се старае да прикрива отегчението си. Дон я хвана през талията и я поведе към дансинга, където вече се движеха 3–4 двойки.

След около минута тъпчене на едно място, Дон започна разговора:

— Няма грешка. Сигурно тук идват гробарите, за да се забавляват.

Момичето не отговори. Дон виждаше само загладените й коси. Тя се оставяше да я водят, забила нос във вратовръзката на своя кавалер и изглежда не искаше нищо повече.

След като обиколиха един път дансинга, Дон подхвана отново:

— Не бих искал да Ви попреча да спите. Сложете си краката върху моите и си починете малко!

Момичето, което изпълняваше задачата да увлича посетителите да танцуват, се отстрани и го погледна. Той би могъл да се възползва от случая, за да хвърли един поглед в деколтето, но беше твърде добре възпитан и не го направи. Черните, обкръжени със сини кръгове очи на младата жена изразяваха гняв, примесен с отегчение.

— Остави, Коко, а? — каза тя със студен, рязък глас.

— Разбира се, — каза Дон. — Кажете ми само ако бързам много!

— Ако не Ви харесва начина ми на танцуване, знаете какво трябва да направите, — възрази още по-ядосано момичето.

Тогава Дон мина от английски на италиански.

— Зная какво ми се иска да направя, но тук не му е мястото.

Отегчението, отвращението, гнева и умората, внезапно изчезнаха от лицето на момичето. Погледът му се оживи. Върху начервените му чувствени устни се появи усмивка.

— Откъде знаете? — каза тя. — С години вече никой не е говорил италиански.

— Зная да чета мислите, увери я усмихнато Дон.

— Мисля, че сте пиян, — възрази тя и се нацупи.

— Хубава идея! А ако прекъснем това еднообразно тъпчене на едно място и видим какво може да се направи но този въпрос?

— Както искате. Но във всеки случай това ще Ви струва по една лира на час.

— Не се безпокойте за това, — каза той и я заведе до масата, иа която седеше. — Пълен съм с мангизи. Какво ще вземете?

Тя поръча неизбежната бутилка шампанско, а Дон взе второ уиски. Когато поръчката беше изпълнена, той я попита къде е родена.

— Родена съм в Неапол, — каза тя. — Омъжих се за един американски войник, който ме доведе в Лондон. Едва бяхме прекарали тук две седмици, когато го прегази такси. Той умря на място.

— Мръсна история, — каза Дон. Тя вдигна рамене.

— Той не беше интересен тип. Доволна бях, че се отървах от него.

— Трябва да сте била твърде млада, когато сте се омъжила? Тя се засмя.

— Бях на 15 години. Вкъщи бяхме 18 души. Живеехме в четири стаи. Бях щастлива, че се махнах оттам. (Тя му се усмихна). Вие сте американец, нали? Къде сте се научили да говорите така италиански?

— Моят баща прекара почти целия си живот във Флоренция. Бях често с него. Как се казвате?

— Наричайте ме Джина.

Тя започна да му разказва за Неапол. Вероятно й беше домъчняло за родината и той я остави да излее мъката си. Когато беше изпразнила половината от бутилката с шампанско и той видя, че е вече достатъчно доверчива, небрежно попита:

— Между другото как е Ед?

Тя продължи да се усмихва, но погледът й помръкна. След няколко секунди простото въздействие на усмивката изглежда се нуждаеше от усилие. Тя прие студената си, безчувствена маска.

— Какво знаете за Ед? — попита внезапно тя.

— Искам да говоря с него. Търся го навсякъде. Къде е изчезнал?

— Откъде искате да го зная? (Тя протегна ръка, за да вземе чантата си). Трябва да си вървя. Не мога да прекарам цялата вечер с вас.

— Не ставайте глупава, — продължи усмихнато Дон. — Искам да направя на Ед едно предложение. Спешно е. Ще дам 50 лири на лицето, което ми каже къде е.

Очите й изгубиха ледения си израз.

— Искате да кажете, че ще ми дадете 50 лири, ако Ви кажа къде е? — попита тя, гледайки го в лицето.

— Ще Ви дам 50 лири, ако ми покажете къде е, — каза Дон. — Няма да дам подобна сума за един прост адрес.

Тя облиза с език устните си, гледайки го внимателно.

— Не се ли шегувате? Ако имах 50 лири, бих могла да се върна у дома. Бих могла да се върна в Неапол.

— Покажете ми къде се намира Ед и ще можете да се върнете у дома. Обещавам Ви!

— Не съм го виждала няколко седмици, но мисля, че зная къде е. Кога ще имате парите?

— След около два часа.

— Добре. Среща пред „Казиното“ в един часа. Не мога да изляза оттук преди полунощ, а и трябва да се уверя, че е там, където предполагам.

— Значи — приемате?

— Бих приела всичко, ако ми се отдаде случай да се върна у дома, — каза тя. — Той има неприятности, нали?

— Това измъчва ли Ви?

Тя поклати отрицателно глава.

— Намерете го, но не му казвайте, че го търся, — каза Дон. — Това е много важно.

— Мислите ли, че ще отида да му кажа? Да не съм луда! Ед е опасен тип…