Мисия в Сиена

1.

Феликс — освен френската полиция никой друг не го познаваше под друго име — се отдаваше на любимото си занимание. Застанал пред голямото огледало до камината, той съзерцаваше образа си. Беше красив като филмова звезда. Имаше черни, лъскави коси, големи тъмносини очи, правилни черти, бронзов тен и прекрасни зъби, които обичаше да показва; впрочем той правеше това с голямо усилие, тъй като горната му устна падаше твърде ниско и когато се опиташе да я повдигне, блестящите му зъби рискуваха да останат незабелязани. Имаше тънки и жестоки устни, които в сравнение с красотата на останалото в лицето му, му придаваха буен и пъргав вид, който по-голямата част от жените намираха непреодолим.

Той беше на 32 години, от които 6 беше прекарал в затвора. Преди да бъде арестуван, беше живял на Ривиерата от обирите на богати вили. Неговият успех беше феноменален. За 16 месеца се беше снабдил с 50 милиона франка, които почти веднага беше загубил на рулетката в Спортинг Клуб в Монте Карло.

За да се подкрепи, той беше решил да открадне една диамантена огърлица, която казваха, че струвала 25 милиона франка. Беше успял да я открадне след ръкопашен бой с един нощен пазач, който беше имал късмет да не бъде убит.

Златарят, на който занесе колието, отказа да му даде повече от 7 милиона, след като дълго беше наблягал върху риска и върху факта, че след като бъде разкъсано, колието ще загуби много от стойността си. Знаейки, че нощният пазач ще даде отличителните му белези на полицията и че би трябвало да напусне Франция, Феликс се беше опитал да убеди златаря да му даде повече. Що се отнася до убеждението, неговият метод се състоеше да направи на златаря една хубава шлифовка с кожени ръкавици, украсени със стави от дебели медии гвоздеи.

Той беше направил грешка, тъй като през време на боя, жената на златаря, дочула стоновете на съпруга си, беше извикала полиция и за първи път през живота си, Феликс се беше запознал с френските затвори.

Познат от нощния пазач и предаден от златаря, Феликс беше осъден на 15 години затвор. След 6 години беше успял да избяга. Приютявайки се в Рим и знаейки, че най-малката непредпазливост рискуваше да го изпрати в затвора, той беше живял нащрек и работеше като комисионер в едно съмнително нощно заведение. В него се беше запознал с Лорели.

Преди да я срещне, Феликс беше смятал жените за забавни играчки, които би трябвало да се третират без щадене, за да бъдат изоставени впоследствие. Но Лорели (той тутакси беше забелязал това) не беше се задоволила с неговата физика.

Красавицата имаше в главата си други планове. Тя му беше подсказала да предложи услугите си на Симон Алскони и беше уредила първата им среща.

Той тъкмо оправяше вратовръзката си пред огледалото, когато влезе Лорели. Той се обърна, за да й се усмихне, но усмивката му замръзна, когато забеляза бледността и потресения вид на младата жена.

— Какво има? — попита бързо той.

Лорели затвори вратата, свали мантото си и се приближи да огъня.

— Спомняш ли си, разказвах ти, че един тип ме беше проследил в Лондон и че беше пуснал полицията но следите ми? — каза на един дъх тя. — Така също ти казах, че снощи ме следяха, нали? Преди малко същият тип беше при Педони. Той помоли Педони да го снабди с една историческа книга, която обяснява произхода на имената на кварталите. Намекна за квартала Костенурката.

Феликс помръкна.

— Сигурна ли си, че е същият?

— Почти сигурна. Във всеки случай има същата фигура. Не съм видяла лицето му нито в Лондон, нито снощи, но съм почти сигурна.

— Кой е този тип?

— Не зная. Дадох отличителните му белези на Вили и в момента той го търси.

Феликс запали цигара и седна до огъня.

— От полицията ли е?

— Не вярвам. Във всеки случай, по професия не е полицай. Американец е, изглежда има нари. Говори за Дженда и Вага: струва ми се, че знае тяхната история. Тя стисна юмруци. Винаги съм мислила, че тази работа е опасна. Рискуваме да бъдем предадени. Много добре знаех, че рано или късно един тип, по-хитър от другите, ще открие гърнето с розовото масло.

— Хайде, хайде, — каза Феликс. — Не се разстройвай за това! Да погледнем нещата в лицето: досега всичко вървеше по мед и масло. Признавам, че в началото и аз се питах дали този сценарий не рискува да ни предаде. Но Алскони държеше за него. Той искаше всичко да върви така, или по-добре да не се занимаваме с тези работи. Той вярва чистосърдечно, че има стари сметки за оправяне. Никога не би свършил сам подобна работа. Ако всичко върви така добре, това се дължи на шума, който вдигаме около себе си. Виж какво плюят типовете: почти никога не сме имали неприятности. Виж какво ни допринася това.

— Парите ще ни бъдат от голяма полза в деня, когато ни заловят, — каза Лорели.

— Това продължи много дълго, Феликс. Сигурна съм, че този американец е попаднал на следите ни. Той ще предупреди полицията. Време е да махнем с ръка, Феликс!

— Да махнем с ръка? Какво искаш да кажеш? — попита Феликс.

— Знаеш какво значи да махнем е ръка, нали? — каза Лорели, повишавайки тон. — Трябва да се измъкнем оттук, преди да ни заловят. Това продължи много дълго. Аз, която бях толкова сигурна в себе си, преди да замина за Лондон! Не зная как се реших да взема участие в убийството на Джина! Могат да ме обесят за подобно нещо. Дадох си сметка за това, което вършех едва когато момичето лежеше безжизнено в колата, но в този момент беше много късно да отстъпя. Вече не мога да спя през нощта, когато мисля за това. А ето ни сега с този американец по петите! Той ще предупреди полицията! Сигурна съм в това!

— Стига! — извика разярено Феликс. — Ти си полудяла, бога ми! Контролирай нервите си!

— Как можеш да кажеш подобно нещо? — извика Лорели. — Не виждаш ли, че…?

Той се изправи и я хвана за раменете.

— Ще млъкнеш ли? — излая той и я разтърси. — Слушай! Трябва да играем, абстрахирайки се от картите, които държим в ръцете си. Ако спечелиш, това е отлично! Ако загубиш, толкова по-зле за теб. Засега ние с теб живеем като крале. Никога не сме били обслужвани по-добре. Този проклет американец ли ще развали хубавия ни живот?

Тя се освободи.

— Глупак! — каза ядосано тя. — Очаквах това. Знаех, че рано или късно някой ще успее да попадне в дирите ни. Знаех го! Досега имахме шанс; сега е време да се оттеглим от играта. Трябва да заминем за Буенос Айрес…

Феликс я изгледа със зловеща усмивка.

— Без шеги! Това ли измисли през безсънните си пощи? Говориш съблазнителни неща! Представяш ли си радостта на Алскони, когато му предадат, че е измамен?

— О! Спри! — извика разярено Лорели. — Когато разбере това, ще бъде много късно да прави каквото и да е.

Феликс хвърли угарката в камината.

— Може би мислиш, че той ще се задоволи да вдигне рамене и да ни забрави? — попита той. — Слънцето трябва да е нагряло малко повече красивата ти главица без мозък! Където и да отидем, те ще ни намерят! Няма да имаме миг спокойствие, а в деня, в който ни открие… Той вдиша рамене. Ако това може да ти направи удоволствие, да допуснем, че по чудо успеем да се приютим в Буенос Айрес. Колко време мислиш, че ще бъдем на сигурно място? Във всички краища по света има негови хора. Той ще ги насочи по дирите ни. В случай, че съставяш в хубавата си главица план да заминеш без мен, позволи ми да ти напомня, че никога вече няма да имаш минутка покой. Всеки път, когато чуеш стъпки зад себе си, ти ще се вледеняваш от ужас. Ако някой мъж те погледне малко по-настойчиво, сърцето ти ще престава да бие. Трябва да знаеш добре като мен, че Алскони няма да позволи никога на никой от неговата организация да я напусне. Имало е глупаци, които са се опитали да го направят… Знаеш какво им се е случило?

— Тогава какво ще правиш? — попита Лорели.

— Първо няма да губя ума си, — каза Феликс. Този американец не ме плаши; ако стане опасен, ще уредя сметката му!

— Може би вече е много късно?

— Слушай, — каза Феликс, — ще направиш добре, ако отидеш да си легнеш и да починеш. Разстроена си. Той може би се съмнява, но още не ни е намерил. Струва ми се, че забравяш, че не се предаваме лесно?

— Значи, не искаш да заминеш с мен? — попита Лорели, гледайки го странно.

— Не е въпрос за заминаване, — възрази сухо Феликс. — До гуша сме затънали в тази афера. Ще бъде добре, ако набиеш това в главата си. А сега, иди да си легнеш!

— Ще говориш ли за това с Алскони?

— Още не. Ще почакам да узная нещо повече.

Тя взе мантото си и се отправи към вратата.

— Вили трябва да се обади.

— Добре, няма да мърдам оттук.

Когато тя излезе Феликс запали друга цигара и със смръщени вежди започна да се разхожда из разкошно мебелирана та стая.

Ако този американец си въобразява, че може да разбие подобна комбина, мислеше Феликс, много се лъже! Най-добре може би ще е да избърза да го зачисти преди да с открил нещо повече.

Той все още се разхождаше, когато телефонира Вили.

— Изгубих следите му, заяви Вили. — Той се разхожда известно време из улиците, а после се върна на Виа Пантането, където беше гарирал колата си. Там ме изигра. Излезе извън града.

— Имаш ли номера на колата? — понита Феликс.

— Да, — каза Вили. — Английска е.

Феликс записа номера на колата на Дон.

— Доколкото разбирам, той не е отседнал в хотела?

— Излезе извън града, повтори Вили.

— Опитай се да узнаеш дали някой е наел пила в покрайнините. Искам да зная къде живее този тип. Спешно е.

— Не мога да направя нищо преди, утре сутринта, — възрази кисело Вили.

Той мразеше подобни задачи.

— Опитай се да разбереш до утре сутринта, заключи Феликс, преди да затвори телефона.

После се обади до пощата и помоли:

— Дайте ми „Музеум“ — 11066, Лондон, — каза той.

Половин час по-късно той говореше с Крантор.

— Разбери на кой принадлежи кола с номер ПЛМ 122, — каза той. — Спешно е. Обади ми се веднага, след като научиш.

Крантор обеща, че ще има сведенията след един час.

В момента, когато оставяше слушалката, Феликс чу алармения звънец в коридора. Той замръзна с ръка върху телефона и разтуптяно сърце.

Този звън му известяваше, че някой се е промъкнал в парка, някой, който не би трябвало да се намира в него.

Той затича до бюрото, близо да прозореца, отвори едно чекмедже, взе своя 45 и като отвори прозореца, скочи на терасата.

2.

Минаваше 11 часа, когато Дон се прибра във вила „Триони“. Той беше бродил из малките улички на Сиена с надеждата, че ще открие Лорели, а накрая, давайки си сметка за малката възможност за подобно нещо, беше решил да се прибере, за да види дали Хари и Шери не са имали по-голям шанс.

Той не беше забелязал, че един дребен човек с мургав тен, черен изтъркан костюм и черна нахлупена на очите шапка, за да прикрива бледото му лице, надупчено от дребна шарка, го беше следил навсякъде като сянка. Без да осъмни, че е следен, Дон се беше качил в Бентлея и беше излязъл от града, докато мъжът със сипаничавото лице го гледаше мрачно как се отдалечава.

Когато Дон спря пред вилата, входната врата внезапно се отвори и Хари затича към него.

— Открихте ли нещо, шефе?

По тона на гласа му Дон разбра, че шофьорът му е имал по-голям шанс от него.

— Не, наистина не, — каза Дон и влезе преди Хари в салона. — Къде е Шери?

— Отиде да спи, шефе. Негърът го принуди да тича като смахнат. Разкарва ни из целия град. Разкрачите му са три пъти по-големи от нашите и Шери трябваше да тича почти през цялото време, за да не го изпусне от очите си.

Дон се приближи да бара, напълни две чаши и подаде едната на Хари.

— Къде беше той, понита той, сядайки на облегалката на фотьойла.

Хари изпи голяма част от бирата, усмихна се и изтри устата с опакото на ръката си.

— И така, шефе, след като ни разкарва из града, той се качи в един „Ситроен“. Макар че и аз бях с кола, не бих могъл да го следвам без да ме забележи. За щастие пътят беше прав в продължение на няколко километра. Водех се по фаровете му почти три километра и после той се отклони от пътя. Според мен трябва да е свил но някой път, който води към някоя къща. Какво ще кажете, ако вземем колата и отидем да се запознаем с обстановката? Почти съм сигурен, че ще намеря мястото, където се отклони.

— Прието, съгласи се Дон и довърши бирата си. — Хайде, ела! Да вървим!

Те слязоха при колата и Дон седна на волана.

— Още се питам дали тази вечер направих гаф или не, промърмори Дон, слизайки но алеята, водеща към пътя. — Исках да се осведомя. Казах си, че може би книжарят знае нещо за стария татко Вага. Реакцията му беше много странна. Стори ми се, че той ужасно се изплаши. Искате да вземе името и адреса ми. Може би ставам прекалено предпазлив, но ми се стори, че под невинния си вид, сеньор Педони съвсем не е чист като сняг.

— Негърът също не е чист като сняг, — каза Хари. — По дяволите! Какъв мъжага! Трябваше да го видите как поглъща сладоледа си… На Шери очите щяха да изхвръкнат от орбитите. Не бих искал да си имам работа с този Херкулес!

— Аз също! Той не ви ли забеляза?

Хари поклати отрицателно глава:

— Не се обърна нито веднъж. Той гледаше право пред себе си като че ли се любуваше на походката си. Във всеки случай добре разкара Шери!… свийте вляво, натам, шефе, — каза той в момента когато Дон минаваше през портата на града. — Той беше гарирал колата си под тези дървета. Взе пътя вдясно.

Използвайки късите светлини, Дон насочи колата по пътя, който се изкачваше направо, оставяйки от лявата си страна Францисканския манастир. След манастира, те навлязоха в хълмистото поле. След километър и половина Хари каза:

— Сега не трябва да е далеч. Не мислите ли, че ще е по-добре ако оставим колата и тръгнем пеша?

Дон се съгласи и гарира колата на тревата до пътя. Той изгаси фаровете и оставяйки колата, те започнаха да изкачват хълма пеша.

Пътят се простираше пред тях без никаква къща наоколо. След 10 минути Хари се разтревожи:

— Мисля, че трябва да идем по-далеч с колата, а? Не допусках, че е толкова далеч.

— Оттам беше трудно да се определи. Да вървим още един километър, предложи Дон. — Сигурен съм, че не сме пропуснали пътя.

Няколко минути по-късно, Хари заяви:

— Ето го! Гледайте точно пред нас!

На лунната светлина те различиха един тесен път, който излизаше под прав ъгъл на главното шосе. Той се простираше в права линия около 100 метра, после правеше един завой преди да потъне в гората.

— Не виждам къща. Струва ми се, че още не сме свършили пътешествието си, промърмори Дон.

Той продължи пътя си, стараейки се да върви по тревата, за да заглушава шума от стъпките си. Хари го следваше. Така те напредваха крачка по крачка по пътя и навлязоха в гората. В нея мракът беше почти непрогледен, но Дон продължи да върви; той се задоволи само да намали ход. Едва забелязваше неясните контури на дънерите на дърветата.

След 10 минути те излязоха от гората и стигнаха до хълма.

Пред тях, като че ли внезапно излязла от земята, за да им прегради пътя, се издигаше дебела каменна стена, висока 4–5 метра, която се простираше край пътя и се губеше в мрака.

Тъй като вече нямаше дървета, луната осветяваше стената като през деня. Дон се спря. На около 50 метра по-далеч, той различи голяма дървена врата, обкована с желязо, чийто две крила бяха поставени в иззидана арка. Вратата беше затворена.

— Обзалагам се, че е тук, промити Дон. — Човек би помислил, че се връща в Средновековието, а?

Хари огледа стената.

— Оттук не се вижда нищо интересно. Да ви направя ли стълба, шефе?

— Точно така.

Няколко секунди по-късно Дон се изкачи върху стената и видя голяма сграда в готически стил, сред огромна окосена ливада.

— Прилича на стар замък, — каза той. (И се наведе, за да подаде ръка на Хари). Дай ръка. Ще ти помогна.

Хари го хвана за китката и Дон го издърпа. След големи усилия Хари успя да преметне крак през стената. Той разгледа на свой ред сградата.

— Значи, тук са се установили? Да скочим да хвърлим един поглед?

— Аз ще отида, ти стой тук, — каза Дон. — Ако се наложи да отстъпя, ще имам нужда от теб, за да ми помогнеш да премина стената.

— А ако отида аз, шефе? — попита Хари без голяма надежда. — Имам по-голям опит от вас да се движа в тъмното.

— Мислиш ли? — попита с иронична усмивка Дон.

Залавяйки се с ръце за стената, той се отпусна и скочи.

— Внимавайте, шефе, прошепна Хари.

Дон му махна с ръка и се отдалечи по посока на къщата. Първите 200 метра не представляваха трудност. Той трябваше само да следва малката пътечка през планини от цветя, които му позволяваха да се прикрива. Но след като стигна до моравата, той се спря.

Огледа се наляво и надясно, колебаейки се да прекоси подобна площ на открито. Не можеше да не бъде забелязан от някой прозорец, докато пресича ливадата под ослепителната светлина на луната. Без да излиза от сянката на храстите, той заобиколи ливадата с надеждата, че ще намери някоя закрита пътека от другата страна на къщата. Напредваше безшумно, което беше в негова полза, тъй като видя пред себе си нещо да мърда. Едва успя да се хвърли в сянката на един храст.

На около 30 метра пред него набит мъжага с карабина под мишницата, излезе от гората. Придружаваше го куче — вълча порода с кръвожаден вид.

Дон усети, че косите му настръхнаха при вида на кучето. Грамадното животно беше завързано с верига, омотана около китката на мъжа. То вървеше с гъвкава походка, а лунната светлина подчертаваше мускулите му под лъскавата козина.

Неподвижен, Дон ги видя как спокойно минаха пред него и изчезнаха в нощта. Той въздъхна от облекчение при мисълта, че ако беше пресякъл моравата, кучето вече щеше да го разкъсва със зъбите си.

Той погледна къщата, колебаещ се да отстъпи, но питайки се как би могъл да се приближи без да бъде забелязан. Отказвайки да напусне играта, той започна да се придвижва, по-предпазлив този път, изучавайки всеки метър от терена преди да напусне прикритието си, за да се приюти зад някой друг храст. По този начин му бяха необходими няколко минути, за да стигне източната страна на къщата. Там храстите растяха и но моравата. Само 40-ина метра открито пространство разделяше Дон от старото жилище.

Скрит зад едно дърво, той разгледа къщата. От тази страна всички прозорци бяха тъмни, но нищо не доказваше, че от някоя от тези стаи в мрака, някой не наблюдаваше моравата.

Голяма тераса, украсена с парапет и широки мраморни стъпала, които водеха в градината, заемаше цялата тази страна на сградата. Дон забеляза, че не само трябваше да прекоси ливадата, но и да изкачи стъпалата, осветени от луната, ако искаше да се приближи до къщата.

Ако не беше кучето, той не би се поколебал, но мисълта за него го накара да не рискува.

Сега трябваше да разбере на кого принадлежеше това владение. Това не беше много трудно. Най-важното беше да не разкрива картите си преди да бъде готов. Превит одве, той тръгна назад между храстите, за да се върне при Хари. След 30-ина метра се обърна. Това, което видя, смрази кръвта му.

Неподвижно в края на моравата едно куче-вълк гледаше точно към мястото, където стоеше Дон. То наостряше уши с леко изправена глава, сякаш слушаше. Дон стоеше неподвижен е разтуптяно сърце. Беше ли го чуло? Лек ветрец, идваш откъм кучето, прошумоляваше край Дон. Малко беше вероятно кучето да е усетило миризмата му. Животното наведе глава, стигна до средата на моравата и спря.

Дон усети потта да оросява челото му, но не мръдна. Кучето и той стояха неподвижни в продължение на една минута; но на Дон тази минута се стори час. Излизайки от сянката на къщата, се появи набития мъжага с карабината в ръка. Той изтича под лунната светлина и се спря като втренчи поглед в кучето.

Животното се обърна и погледна мъжа, а след това изскимтя, направи две крачки напред и се спря отново, за да погледне зад себе си.

— Тук! — извика грубо мъжът.

Той говореше на италиански.

Кучето се поколеба, направи полукръг и се върна стремително при мъжа, който отново закачи веригата за нашийника му.

Дон видя мъжа да се отдалечава от другата страна на къщата, а кучето покорно го следваше.

Когато те изчезнаха, Дон продължи пътя си. Сега той бързаше да напусне това опасно място и ускори ход. Той не разбра, че промъквайки се от един храст до друг, беше докоснал с крака си една невидима метална плоча, която беше свързана с алармения звънец в къщата.

Продължаваше да напредва, търсейки без да намери пътечката, по която беше дошъл. Спря се, за да се ориентира. Пътечката трябваше да бъде наблизо. В този момент чу звънеца. Звънът едва достигаше да него, но без съмнение това беше алармен сигнал. Той се сепна и погледна вляво и вдясно, досещайки се, че сигурно е докоснал без да знае някакъв механизъм, който беше свързан със звънеца. Точно в този момент, видя негърът да се приближава по ливадата и забеляза проблясва нето на камата, която черният великан държеше в ръката си. Видът на негъра, промъкващ се по ливадата под лунната светлина с бързината на черна пантера, би бил достатъчен да разстрои най-здравите нерви, но Дон не изпадна в паника. Той се хвърли зад един храст и зачака.

Негърът потъна между храстите на около 50-ина метра от мястото, където лежеше Дон. Той се спря, за да се ослуша. Набитият мъж и кучето се появиха под лунната светлина. Мъжът видя негъра и се спря, дърпайки кучето, готово да скочи. Кучето ръмжеше, лаеше, дърпаше с всичка сила веригата. Трима друга мъже се появиха иззад къщата. Всеки от тях държеше по едно куче потръпващо от нетърпение.

Негърът им направи знак да чакат и започна бавно да се придвижва към мястото, където се криеше Дон.

През храстите Дон виждаше четиримата мъже и техните кучета застанали срещу него. Той чуваше лекото шумолене на листата, което придружаваше стъпките на грамадния негър. Дон хвърли поглед между клоните и го забеляза. Сега той беше само на два метра от него, кръвожадното му лице беше нащрек, а дебелите му пръсти стискаха камата. Дон притаи дъх и зачака. Изтече една минута. Той чуваше свистенето на вятъра в дърветата, шумното дишане на негъра и ръмженето на кучетата, които дърпаха веригите си. После негърът продължи пътя си и мина на няколко метра от него. Дон все още чакаше. Той знаеше, че и най-малкото движение би го издало.

Негърът измина още няколко метра из храстите преди да разбере, че губеше времето си. Ако някой се криеше сред тях, кучетата ще го накарат да излезе. Той се изправи с целия си ръст и извика:

— Пуснете кучетата!

Без да даде време на четиримата мъже да откачат веригите от нашийниците, Дон полетя като стрела през храстите по посока на стената. Той тичаше сякаш дяволът беше по дирите му и напредваше като болид през храстите с единствената мисъл: да стигне до стената и да хване ръката на Хари.

Той чу дивия вой на кучетата, които летяха подире му през моравата. Като въздъхна от облекчение, той непредпазливо излезе от прикритието на храстите и забелязвайки пътеката, която толкова беше търсил, затича но нея с всичка сила.

Но кучетата се приближаваха. Чувайки глухото им кръвожадно ръмжене, по гърба му премина ледена тръпка. Те бяха близо до него, съвсем близо; той разбра, че те го настигнат. Още няколко метра и ще се хвърлят върху му, ще го повалят на земята и ще го разкъсат.

Край пътеката, точно пред него, се намирате дебело дърво. Едно от кучетата се изравни с него, скочи и го захапа за ръкава. Юмрукът на Дон се стовари върху черепа на животното. Кучето се претърколи и зави от болка. Но Дон знаеше, че е загубил играта. Той отскочи встрани, обърна се и се подпря на дървото.

Другите кучета се приближиха вкупом, спряха се и като се разгънаха с точността на овчарски кучета, го обградиха в кръг.

Дон запъхтян ги гледаше. Той знаеше, че ако направеше някакво движение, в която и да е посока, най-близкото куче би скочило на гърба му. Извади носната си кърпа и изтри челото си. Кучетата изръмжаха и се приближиха. Шум от стъпки го накара да вдигне очи. Негърът се приближаваше по пътеката, осветена от луната. Ножът блестеше в ръката му. Той замръзна като видя Дон.

Дон извади табакерата си, взе една цигара и я пъхна между пресъхналите си устни. После, имитирайки провлечения акцент на негъра, понита:

— Имаш ли огън, приятелче?