Мисия в Сиена

1.

Беше 1 часът без 5 минути. С наведена глава под шибащия дъжд, Дон пресече с решителна походка „Олд Камптън Стрийт“. Зад себе си той чувстваше леките стъпки на Хари. Макар че беше обещал на Ючели да не предупреждава полицията, Дон нямаше никакво намерение да се справя сам с Шапиро.

— Момичето може би не знае къде се крие Шапиро, беше казал той на Хари. — Но тя има нужда от пари и ако не знае къде е той, може да се опита да ми изиграе някой мръсен номер. Затова, внимавай! Не се показвай, но бъди готов да се намесиш, ако се случи нещо!

Той хвърли бърз поглед зад себе си, когато наближи „Казиното“, потънало в мрак и направи на Хари знак да не се отдалечава. Тогава Хари се промъкна през една врата и изчезна.

Доволен, че може да се подслони под стряхата на „Казиното“, Дон погледна часовника си. Беше 1 ч. без 2 мин. Наоколо нямаше и следа от Джина. Той разкопча пардесюто си и изтърси дъждовните капки. После запали цигара, подпря се на стената и зачака.

Когато изпуши втората цигара, Дон започна да се разхожда бавно по тротоара, който беше на сушина. Беше 1 и четвърт. Той реши да даде 15 минути на Джина преди да пристъпи към действие. И продължи да се разхожда, слушайки дъжда, който чукаше но стряхата.

Спомни си предупреждението на Ючели: „Шапиро е опасен.“ Ако Шапиро е заподозрял Джина, че иска да го предаде…

Дон пак погледна часовника си. Беше почти 1 и половина. Той хвърли един поглед в безлюдната улица и пресече платното, за да отиде при Хари под вратата на магазинчето.

— Сигурно няма да дойде, — каза той. — Това ме безпокои, Хари. Може би има неприятности.

— Знаете ли къде живее, шефе?

— Не, но бихме могли да узнаем. Няма смисъл да стоим тук. Да отидем в клуб „Флорида“! Може би ще ни кажат къде можем да я открием.

Те тръгнаха под дъжда към „Фирт Стрийт“. Неоновият надпис на „Флорида“ все още гореше в нощта, хвърляйки червено отражение върху мокрия тротоар.

— Чакай ме тук, прошепна Дон. — Ще видя какво мога да науча.

Той слезе по стълбите до тясната стаичка на портиера. Старчето вдигна глава и го изгледа начумерено.

— Затворено е, изръмжа той. — Погледнете, клиентите си отиват.

— Джина още ли е тук?

— Отиде си.

— Имам среща с нея, но изгубих адреса, — продължи Дон, вадейки банкнота ог една лира, която пъхна под носа на портиера. — Може ли да ми го дадете?

Портиерът погледна банкнотата, потри брадата си и повдигна тежките си рамене.

— Може да стане, — каза той. (Извади от едно чекмедже бележник, прелисти го, намери един адрес и го прочете, като вдиша вежди). Струва ми се, че тя се е преместила от адреса, който имам. Ако е така, срещата ви пропада. Искате ли все пак да опитате?

— Разбира се.

— 22 А, Питър Роад. Знаете ли къде е?

— Това е в Шаринг Крос Роад, нали? — понита Дон и пъхна банкнотата през гишето на малката остъклена кабина.

Портиерът се погрижи банкнотата незабавно да изчезне.

— Точно така. На 20 метра от цирк „Кеймбридж“, вляво.

Дон кимна с глава, изкачи стълбите и излезе под дъжда. Хари го пресрещна.

— Струва ми се, че шансът се обърна, — каза Дон. — Дадоха ми един адрес, но може би момичето се е преместило. Да идем да видим!

Крачейки бързо, те стигнаха след пет минути на „Питър Роад“. Уличката беше мръсна, заградена от двете страни с разнебитени складове, малки фабрики и 2–3 гръцки ресторанта. Под 22 се намираше магазин за санитарни апарати. От едната страна на жилището се намираше тясна уличка. Хари насочи лъча на джобното си фенерче към следващата сграда.

— Ето 22 А, — каза той и се вмъкна в уличката.

Дон го настигна. Със сложена върху лампата ръка, Хари насочи лъча към вратата. После натисна бравата, но вратата беше заключена.

Дон се отстрани и вдигна глава, за да разгледа сградата. Имаше два прозореца: един на първия етаж и един на втория. Не се виждаше никаква светлина. Прозорецът на първия етаж беше без пердета.

— Да видим дали можем да събудим някого, — каза той.

Хари натисна звънеца. Те чуха звън, който отекна в къщата.

Изчакаха около минута, през която дъждът продължаваше да ги мокри.

— Струва ми се, че няма никой, — каза Хари. — Какво ще правим?

— Да се опитаме да влезем. Бих искал да се уверя, че тя не живее тук.

Хари разгледа ключалката.

— Нищо по-лесно от това, шефе. Имам шперц, който ще свърши работа.

Той подаде лампата на Дон и пъхна едно желязо в ключалката. Опипва няколко секунди, после изви рязко желязото и ключалката отстъпи.

Дон натисна бравата и бутна вратата.

Те се промъкнаха в един коридор, който миришеше на мухъл и Хари затвори вратата. Лъчът от лампата на Дон откри стълби, които водеха към етажа.

Дон изкачи безшумно стъпалата, последван от Хари. Лампата освети една врата върху площадката, къс коридор и стълбата, която продължаваше. Върху вратата беше написано с бели букви: Акт Манифактюринг С.

— Стой тук, Хари, посъветва го Дон. — Ако тя наистина е тук, сигурно е на горния етаж.

Той премина на горния етаж. Стъпалата бяха покрити с протрит прашен килим, който изглежда не беше тупан с месеци.

До стълбите се намираше врата, боядисана в червено. Медните гарнитури бяха замърсени. Рамката на табелката за името на наемателя беше празна.

Дон се ослуша. След няколко секунди (тъй като до слуха му не достигна никакъв шум), той натисна бравата. Беше очаквал да намери вратата заключена. За голямо негово учудване, тя се отвори навътре. Той застана в рамката и раздвижи светлинния лъч из малкия вестибюл. Срещу него се намираше голямо огледало в позлатена рамка, а под огледалото забеляза дървен шкаф с резба, върху който имаше ваза с повехнали цинии. Дебел слой прах покриваше шкафа и отнемаше блясъка на огледалото. От двете страни на огледалото имаше по една врата.

Без да затваря входната врата, Дон влезе във вестибюла. Той се отправи към вратата вдясно, натисна бравата и отвори.

В стаята царяха мрак и тишина. Той намери опипом електрическия ключ и го завъртя. Една лампа, покрита с абажур, се запали в средата на стаята.

Стаята беше мебелирана оскъдно. Малък тапициран стол беше поставен пред тоалетна маса от орехово дърво, върху която беше поставено тройно огледало. Орехов гардероб заемаше част от стената. Бледосиньо кадифе покриваше пода. До стената срещу прозореца имаше широк диван-легло, покрит с бледосиня покривка. Този диван привлече цялото внимание на Дон.

Ед Шапиро беше проснат върху него в локва от черна кръв. Разкривените му устни покриваха зъбите в жестока гримаса. Пълните му с кръв пръсти бяха сгърчени върху дървената дръжка на една кама, чието острие беше забито до края в гърдите му.

Дон нямаше нужда да го пипа, за да разбере, че е мъртъв.

Наведен през парапета на стълбите, Дон тихо извика Хари:

— Хари! Ела тук!

Хари изкачи стъпалата през четири. Той спря, виждайки поразения вид на своя другар.

— Шапиро е тук… той е мъртъв, — каза Дон. — Ела да видиш! Те влязоха в стаята. Хари докосна ръката на трупа.

— Не е убит отдавна!

— Виж камата. Това е копие на онази, с която беше убит Гидо.

— Неговите приятелчета трябва да са си казали, че той няма да им бъде много полезен. И така са уредили сметката му, заяви Хари и се отдалечи от леглото.

— Да.

Дон хвърли един поглед на стаята и излезе във вестибюла. Той се отправи към вратата вляво и я отвори.

Зад нея се намираше малка кухня. Върху масата бяха натрупани консервени кутии.

— Струва ми се, че е мислил да остане тук, докато полицията се откаже да го търси, — каза той. — Да си вървим, Хари!

Те излязоха от апартамента и слязоха по стълбите. Навън все още валеше. Хари затвори вратата и те тръгнаха бързо по „Питър Роад“.

— Ще предупредите ли полицията, шефе? — попита Хари.

— Бих искал първо да намеря Джина. Ючели може би знае къде мога да я открия. (Той погледна часовника си под един уличен фенер). Часът е точно два. Може бе той още не си е легнал. Да вървим!

Ючели още не си беше легнал. Самият той отвори вратата на Дон.

— Искам да намеря Джина Пазеро, — каза Дон, след като се извини на Ючели. — Знаеш ли къде бих могъл да я открия?

— Влез, — каза Ючели. — Вир вода си. Опита ли в клуба? Дон и Хари последваха стареца в стаята му.

— Видях я в клуба. Беше ми определила среща в 1 ч. Не дойде. Шапиро е убит. Безпокоя се за момичето.

Ючели опули очи.

— Тя имаше един апартамент в „Питър Роад“, но чух, че се преместила.

— Ходих там. Точно там намерих Шапиро.

— Какво те кара да мислиш, че тя има неприятности? — попита старият.

— Предложих й 50 лири, за да ме осведоми. Тя ми определи среща за по-късно. Много държеше а парите. Не дойде.

Ючели направи гримаса.

— Не виждам къде може да бъде, освен ако не е в хотел „Миремар“ на „Уестърн Роад“.

— Добре, ще опитам. (Дон се обърна към Хари). Иди да вземеш колата, моля те.

Когато Хари излезе, Дон седна на ръба на бюрото на Ючели и продължи:

— Работата се усложнява, Джорджио. Той се е укрил в апартамента. Убит е по неговия собствен начин. Камата с била забита с невиждана сила. Ти беше в гърдите му до дръжката.

Ючели вдиша рамене.

— Добро отърваване! Този тип беше опасен.

— Трябва да предупредя полицията, добави Дон. — Не мога да постъпя иначе.

— Разбира се.

— Все още ли нищо не знаеш за червенокосото момиче?

— Не. Направих едпо-две запитвания, но за това трябва време.

Дон чу Бентлея да спира пред вратата.

— Можеш да разчиташ на мен. Няма да кажа на полицията, че ти си ми дал указания.

— Зная, — каза Ючели. — Нощният пазач на „Миремар“ може би ще може да ти помогне. Той се казва Кавалино. Кажи му, че аз те пращам!

— Добре, ще ти се обадя.

Дон излезе под дъжда и се качи в Бентлея. Карайки с бърза скорост, те пристигнаха след няколко минути на „Уестърн Роад“.

Входа на хотел „Миремар“ се намираше между една аптека и една бензиностанция. Името на хотела беше написано със замърсени златни букви върху двете крила на остъклената врата.

— Почакай ме, — каза Дон и затича под дъжда.

Той изкачи тичешком шестте стъпала, които водеха към вратата и влезе в мръсния хол, мебелиран с четири фотьойла от изтъркана кожа, една бамбукова маса и една папрат в медна саксия, покрита с червеи.

Приемната се намираше срещу него. Една единствена лампа осветяваше таблото за ключовете и празната етажерка зад едно бюро. Един мъж с бледен тен на лицето и тъмни коси седеше зад бюрото и се прозяваше над един разкъсан роман. Той видя, че Дон влезе в хола, отмести книгата и се изправи.

— Мис Пазеро тук ли живее? — попита Дон, спирайки пред бюрото.

Мъжът го изгледа подозрително.

— Съжалявам, но не мога да ви отговоря по това време, — каза той. — Ако искате, минете утре сутринта…

— Вие сте Кавалино, нали? — попита Дон. — Ючели ми каза да ви се обадя.

Лицето на Кавалино се проясни. Подозрителното изражение изчезна.

— Извинете ме, не знаех, — каза той. — Всъщност, Ючели е мой добър приятел. Да, мис Пазеро живее тук.

Дон въздъхна с облекчение.

— Бих искал да говоря с нея, — каза той. — Много е важно.

Кавалино му направи знак с ръка да почака.

— Ако искате да почакате, господине. Не мисля, че ще се забави. (Той погледна часовника си). Вече е два и половина. По навик тя не се връща толкова късно.

— Значи не е тук? — попита развълнувано Дон.

— Не, тя излезе след 12 и половина. Една приятелка дойде да я потърси.

— Каква приятелка? Кавалино повдигна вежди:

— Извинете, господине, но вие сте много любопитен. Не е моя работа да…

— Имам спешна причина, прекъсна го Дон. — Джина Пазеро беше свързана с Шапиро. Той е убит у дома й и мисля, че тя е в опасност. Коя е била приятелката, която е дошла да я вземе?

— Не зная, — каза Кавалино, гледайки Дон с неспокоен поглед. Една млада жена, която никога не бях виждал. Мис Пазеро се върна от клуба точно след полунощ. Извикаха я на телефона. В 12.30 ч. тя слезе от стаята. Попитах я дали излиза, но тя не ме чу. Излезе. Аз отидох до вратата. Чакаше я една кола, мис Пазеро говореше с една млада жена. Те се качиха в колата и заминаха.

Дон заби глава в раменете си, за да сподави тръпките на ужас, които пролазиха през тялото му.

— Как изглеждаше това момиче? — попита той.

Тонът на гласа му разтревожи Кавалино.

— Не можах да видя много добре, но забелязах косите й. Те бяха със забележителен цвят: златисто-червеникав.

След като гледа продължително време портиера, Дон внезапно извика:

— Дайте ми телефона!

Кавалино бутна телефона към него.

— Има ли нещо, което не е в ред? — попита той неспокойно.

— Скоро ще узная това, — отговори Дон.

И той повика Уитехал 1212.

2.

Лорели седеше на волана на Юмбъра, затиснала ушите си с ръце и затворила очи.

Старата очукана кола беше спряла под дърветата край пътя до канала недалеч от „Ризинг Лок“. Беше тъмно. Белезникава влажна мъгла се стелеше над реката.

Всичко се беше развило просто като детска игра. Тя беше успяла да открие Джина в хотел „Миремар“. Джина веднага я беше познала, въпреки че бяха изминали пет години, откакто двете се бяха виждали в Италия. Нетърпелива и непредпазлива, тя се беше качила в колата, за да разгледа с нея подробностите.

Но Крантор се беше скрил на задната седалка. Беше се надигнал и беше ударил Джина с един чорап, напълнен с мокър пясък. Беше я ударил с всичка сила но черепа. Тя се беше сгромолясала върху Лорели. Лорели разтреперано я беше отблъснала. Тогава, навеждайки се през седалката, Крантор беше избутал безжизненото тяло върху пода на колата.

— Отлично, беше казал той. — Направо. Ще ви кажа къде да отидем.

Беше им необходим половин час, за да стигнат „Розинг Лок“. Сега беше 1 и четвърт. Пътят край канала беше безлюден. Крантор излезе от колата и се спря за момент да послуша ромона на дъжда, плискането на водата и шумоленето на вятъра в дърветата. После издърпа тялото на Джина и го измъкна от колата на калното шосе.

— Почакайте ме, — каза той.

Той хвана с две ръце безжизнената девойка, преметна я през рамото си и се отдалечи в мрака.

Лорели чакаше, затиснала с ръце ушите си. Тя не искаше да чуе шума, който щеше да вдигне тялото на Джина, когато Крантор я хвърли във водата. След няколко минути, които й се сториха безкрайни, Крантор се върна при колата. Той дишаше шумно. Полите на мръсния му шлифер бяха мокри.

— Поместете си, — каза внезапно той. — Аз ще карам.

Лорели мина на другата седалка. Крантор седна на волана, запали мотора и фаровете и колата полетя покрай канала. Около сто метра по-нататък той сви наляво.

Караше бързо, направо за Лондон. И той, и Лорели не отвориха уста, докато не навлязоха в града. Внезапно Крантор наруши тишината:

— Сега какво ще правите?

— Задачата е изпълнена, — каза Лорели. — Аз заминавам. Ще взема самолета за Рим, който е в 10 ч.

— Не е ли малко рисковано? Аерогарите ще бъдат наблюдавани.

— Документите ми са в ред. Няма да ме познаят. Не рискувам нищо.

— Не бъдете твърде самонадеяна. Ченгетата по тези места са опасни!

— Няма да ме хванат!

— Ще кажете на Феликс, че съм изпълнил добре задачата, нали? — каза Крантор.

Да, ще му кажа, отговори безразлично Лорели. Крантор бегло я погледна.

— Не сте много въодушевена. Много важно е той да знае как съм действал.

— Бяхте заплатен добре, — възрази тя, гледайки през предното стъкло светлината на фаровете пред тях.

Крантор изръмжа. Той кара още 10 минути без да пророни дума, после продължи:

— Искате ли тази нощ да спите в „Ползен“?

— Хубава идея, — отговори тя.

Той хвърли бегъл поглед към нея и едрата му космата ръка се плъзна по коляното на Лорели.

— Двамата бихме могли да си правим услуги, — каза той.

Тя го удари с чантата си по ръката. Металическата закопчалка го рани. Той дръпна бързо ръката си и изпсува.

— Всички мъже, с които работя ми правят все същото предложение, — каза тя разгневено. — Не може ли да бъдете малко по-оригинален?

— Защо? — изръмжа Крантор, смучейки ръката си, която кървеше. — Аз също съм мъж, нали? Така е, понеже лицето ми…

— О! Стига! — сряза го Лорели. — Залъгвате се. Каква връзка има лицето ви с това?

Ръцете на Крантор се сгърчиха конвулсивно върху волана. Той си представи как впива пръсти в бялата шия на младата жена.

Те продължиха пътя, без да проронят дума.

3.

Беше 2.30 ч. на другия ден следобед, когато Дон отиде в бюрото си.

Седнала на масата си, Мариан бързаше да свърши с купчина писма, останали без отговор. Тя се усмихна, като го видя да се отправя към любимия си фотьойл и да сяда в него с ръмжене.

— Каква нощ? — изпъшка той и хвана главата си с ръце. — Тази сутрин си легнах в 8.30 ч. Ако продължава така, ще свърша в някоя болница за неизлечимо болни.

— Неотдавна ми казахте, че нямате нужда от сън, — възрази Мариан, като се приближи с пакет писма в ръка. — Сега искате ли да видите пощата?

— А! Не, разбира се, че не, заяви сериозно Дон. — Днес имам намерение да не работя нищо. Оставете тези писма и седнете! Искам да говоря с вас!

Мариан остави с въздишка писмата върху масата и седна.

— Как е Джулия? — попита Дон, стараейки се да сподави една прозявка.

— По-добре е. Докторът каза, че днес може да приеме полицията и че състоянието й се подобрява; след една седмица може да се върне у дома си.

— Отлично. Ще й предложа вилата в Ница. Тя не бива да се връща в Хамстеад след това, което се случи. Промяната на климата и слънцето ще й подействат добре. Аз няма да напускам Лондон преди да се изясни това убийство. За момента тъпчем на едно място.

Той разказа на Мариан това, което се беше случило през нощта и заключи:

— И така, Джина изчезна. Полицията я търси, но от нея няма никаква следа. С изключение на портиера, изглежда никой не я е видял. Изобщо, от тази червенокоса жена ми дойде до гуша! Тя се появява и изчезва като фантом!

— Защо са убили Шапиро? — попита Мариан.

— Полицията имаше отличителните му белези. Той трябваше да се крие. Дик смята, че бандата — той е убеден, че тук има организирана банда — е решила, че той представлява твърде голяма опасност и го е премахнала. (Той взе една цигара и я запали). Да бъда обесен, ако се случи нещо, след като лично Костенурката попадне в ръцете ни. Дик мисли, че той е в Италия и аз също мисля, че е така. Фактите го доказват. Той си служи с италианско оръжие. Напада само италианци и червенокосата жена е италианка. Дик иска да отида в Италия и да направя разследване. Той има голямо доверие в моя талант след аферата „Трегарт“. Това е оригинална идея. Не мога да тичам по италианските пътища е надеждата, че един ден ще попадна на Костенурката. Ако можех да съсредоточа полето на издирванията в някой град или поне в някоя област, ще замина, но сега не зная откъде да започна.

— Мисля, че Сиена е прекрасно място за старт, подсказа Мариан.

Дон отвори широко очи:

— Сиена? Защо Сиена, а не друго място?

Направих издирвания, подзе бавно Мариан. — Вие ми бяхте казал, че не разбирате защо убиецът се казва Костенурката и, че за това трябва да има някаква причина. Аз проверих няколко книга върху историята и символите, за да опитам да намеря някаква връзка между Италия и една костенурка. В историята на Сиена открих, че Костенурката е емблемата на един от 17-те квартала на Сиена.

— Квартали? Какви квартали?

— Сиена е разделена на 17 квартала: всеки квартал има свое име, църква и знаме. По-голяма част от кварталите носят имена на животни; има лъв, бухал, гъска, костенурка…

— По дяволите! — каза Дон. — Дали това има нещо общо с фестивала на Палио: ежегодното надбягване с коне?

— Точно така. От X век между кварталите съществува едно съперничество. Това съперничество се поддържа от надбягването с коне, в което всеки квартал е представен от един кон, благословен както подобава от местната църква.

— Пусто да остане! — извика Дон и се изправи с един скок. — Това може би е знакът, който търсим! Това би обяснило защо оръжието е копие на една средновековна кама. Този убиец е може би някой смахнат, вдъхновен с юношески истории! Трябва да говоря с Дик! Той ще ми каже дали италианската полиция е мислила по този въпрос. Попитайте дали мога да го видя веднага!

Мариан повика бюрото на Дик.

— Чака ви, — каза тя и затвори.

— Тогава отивам. Мариан, ще ми направите удоволствието да си купите една шапка: не гледайте цената и направете това за моя сметка! Вие сте една млада, блестяща и надарена жена!

— Благодаря, но на мен ми плащат за това, — отговори усмихнато Мариан.

— Тази вечер ще вечеряме заедно, добави Дон, отправяйки се към вратата. — И ако не носите новата шапка, ще имате разправии с мен!

20 минути по-късно, той влизаше в кабинета на Дик.

— Новини за Джина Пазеро? — попита той, затваряйки вратата.

— Още нищо, — отговори полицаят. (Той имаше уморен и загрижен вид). Имате ли нещо да ми кажете?

Дон възседна един стол и подпря лакти на облегалката.

— Все още ли държите да отида в Италия? И да видя какво мога да открия? — попита той.

Дик повдигна вежди:

— Мисля, че говорихме за това, господин Миклем. Вие ми казахте, че…

— Зная какво ви казах, прекъсна го Дон. — Не отговорихте на въпроса ми.

— Да, все още искам да заминете, — отговори Дик. — Мисля, че вие бихте могъл да откриете как да попаднем на пътя на Костенурката.

— Отлично! Реших да замина. Но при едно условие: искам да имам свободно поле на действие поне една седмица.

Дик извади лулата си и започна да я пълни.

— Не ви разбирам, — каза той. — Какво разбирате под… свободно поле на действие?

— Имам една идея в главата. Не искам да се намесва италианската полиция преди да съм научил нещо. Когато в една афера участват много хора, има опасност да си пречат.

Дик не беше много убеден.

— Касае се за убийство. Ако имате някаква следа…

— Казах идея, не следа. Впрочем това не е тайна. Секретарката ми е направила издирвания върху Костенурката и е открила нещо, което може да ни доведе до следата, която търсим. Бил ли сте някога в Сиена, комисарю?

Дик поклати отрицателно глава.

— Сиена е средновековен град. Неговите жители смятат, че е въпрос на чест той да запази отличителните си белези от миналите векове. Два пъти годишно на главната пиаца се провежда фестивала на Палио. Той съдържа шествие от мъже в костюми от XV век и надбягване с коне. Всеки кон защитава колорита на един квартал. От векове Сиена е разделена на 17 квартала. Всеки квартал е самостоятелен със своя герб, шеф, църква, традиции и знаме. Кварталите носят имена на животни. А един от тези квартали се нарича Костенурката.

Пъгледът на Дик се изпълни с интерес.

— Зная, че това е само смътно предположение, нищо повече от една идея, — продължи Дон, — но то би могло да бъде следата, която търсим. Ние търсим един убиец, който си служи с копие от средновековно оръжие, който се нарича Костенурката и който изглежда е в конфликт с другите италианци. Всичко това може да се свърже със Сиена.

Дик поклати скептично глава.

— Това е несигурна хипотеза: твърде несигурна според мен.

— За това Ви моля да ме оставите да се поинтересувам сам, — продължи Дон. — Това е само предположение, но се нуждае от умение. Ако италианската полиция започне да търси Костенурката в Сиена и ако случайна Костенурката се намира действително там, той ще изчезне преди да успеят да го заловят. Ако има някакви сведения, да се съберат, аз ще се погрижа без много да привличам вниманието върху себе си. Разбирате ли какво искам да кажа?

Дик потри брадата си.

— Много добре, — каза той. — Приемам, само защото съм сигурен, че моят италиански колега няма да си направи труд да прави издирвания в тази насока, господин Миклем. Липсва му малко въображение. Ако след една седмица не получа новини от вас, ще му изпратя рапорт. Какво ще кажете за това?

Дон се изправи.

— Отлично. Смятам да замина след 3–4 дни. Ако науча нещо ново, ще ви се обадя.

Телефонът иззвъня в момента, когато Дик се изправяше. Той вдигна слушалката и отговори с мърморене. Дон го погледна разтревожен от внезапната промяна в изражението му.

— Да, точно така, — каза Дик. (Той постави слушалката). Намерили са Джина Пазеро в Ризинг Лок. Била е убита и хвърлена в реката.

— Клетото дете! — каза Дон. — Бях сигурен, че й се е случило нещо.

— Трябва да отида да видя на място. Искате ли да дойдете?

— Не. Има други хора, които могат да я познаят, ако за това искате да дойда. Аз трябва да свърша много неща, ако искам да замина в края на седмицата.

Дик посочи един стар куфар до стената.

— Неин е, — каза той. — Взехме го от хотела. Вътре няма нищо интересно, с изключение може би на няколко нейни снимки в Италия. (Той се отправи към вратата). Искате ли да ви закарам донякъде, господин Миклем?

— С колата съм. Ще разрешите ли да хвърля един поглед върху тези снимки, комисарю?

— Разбира се. Аз ви оставям. Момчетата ме чакат. Бъдете предпазлив в Сиена! И бои шанс!

Когато Дик излезе, Дон постави куфара върху бюрото и го отвори. Върху малкото лични вещи на Джина, той намери един плик и изтърси съдържанието му върху бюрото.

Това бяха само любителски снимки на Джина, повечето от които бяха направени в Бригтън. Върху една от снимките се виждаха тя и Шапиро.

Последните шест снимки привлякоха вниманието на Дон. Джина беше фотографирана на фона на италиански пейзажи. Той се спря на втората снимка. Джина се беше подпряла на ниска стена, покрита с цветя. В далечината зад нея се издигаше величествено здание, претрупано с орнаменти. Неговите типични контури и неговата камбанария от черен и бял мрамор не оставяха никакво съмнение: това беше прочутата катедрала в Сиена.