Можеш ли да пазиш тайна?

XI

Чудничко. Сега вече си нямам ни повишение, ни гадже. Но затова пък си имам очи, зачервени и подпухнали от ллач. И всички мислят, че съм откачила.

— Ти си луда! — заявява ми категорично Джемйма приблизително на всеки десет минути.

Събота сутрин е, така че ние и трите сме се отдали на обичайната си рутина — мотаем се из апартамента по пеньоари и се наливаме с кафе с надеждата да се отърсим от махмурлука. А в моя случай — от раздялата с повишението и с гаджето.

— Даваш ли си сметка, че той ти беше в ръцете? — смръщва вежди Джемима, вторачена в палеца на крака си, който се е заела да лакира в бебешко розово. — Сигурна съм, че до шест месеца щеше да си с диамант на пръста.

— Ти май казваше, че съм си проиграла всички шансове, съгласявайки се да живея с него — напомням й нацупено.

— Е, в случая с Конър нямаше такава опасност — отсича Джемима, поклаща глава и добавя за пореден път: — Ти си луда!

— Мислиш ли, че съм луда? — обръщам се към Лиси, която седи в люлеещия се стол с присвити към корема колене и дъвче препечена филийка. — Ама честно!

— Ами… ъъъ… не — измънква тя крайно неубедително. — Разбира се, че не си!

— О, Лиси! И ти също мислиш, че съм луда!

— Не, не, но… двамата изглеждахте идеална двойка.

— Знам. Знам, че изглеждахме идеална двойка. — Замълчавам за миг, за да събера мислите си. — В действителност обаче непрекъснато имах чувството, че не съм… аз самата. Все ми се струваше, че някак… играем. Всичко ми се струваше някак… нереално.

— Това ли било?! — прекъсва ме Джемима и по погледа й разбирам, че според нея говоря пълни глупости. — И това е причината да скъсаш с него, така ли?

— Доста основателна причина, не мислиш ли? — лоялно застава на моя страна Лиси.

Джемима ни гледа неразбиращо, а после възкликва:

— Разбира се, че не! Защото, Ема, ако беше имала търпението да се държиш достатъчно дълго време така, сякаш сте идеалната двойка, в крайна сметка щяхте да станете идеална двойка.

— Да, но… нямаше да бъдем щастливи!

— Да, но щяхте да бъдете идеалната двойка — бавно и натъртено изрича Джемима, все едно говори на някое много глупаво дете. — Разбира се, че щяхте да бъдете щастливи. — Тя се изправя внимателно и пристъпвайки предпазливо с разперени пръсти на краката, се отправя към вратата. — Пък и да ти кажа, всеки се преструва, независимо каква е интимната връзка.

— Не е вярно! Или поне… не би трябвало да е така!

— Глупости! Естествено, че трябва да е точно така! — Джемима ни поглежда многозначително през рамо и добавя назидателно: — Майка ми е женена за баща ми вече тридесет години, а той все още не е наясно, че тя не е естествено руса!

Джемима излиза от хола, а ние с Лиси се споглеждаме.

— Мислиш ли, че е права? — питам аз леко разколебано.

— Не, разбира се! — отговаря Лиси доста неуверено. — Интимните и приятелските връзки би трябвало да се градят въз основа на… на взаимното доверие и… истината… — Тя спира за миг и ме поглежда разтревожено. — Ема, ти никога не си ми казвала, че изпитваш подобни чувства по отношение на Конър.

— Ами аз… ъъъ… на никого не съм го казвала.

И в същия миг осъзнавам, че това не е вярно. Но пък не мога да призная на най-добрата си приятелка, че съм казала много повече и далеч по-съществени неща за себе си на един съвършено непознат мъж, вместо на нея, нали така?

— О, бих искала да се доверяваме и да си споделяме повече една на друга! — възкликва Лиси. — Ема, хайде да си обещаем от днес нататък да си казваме абсолютно всичко. Пък и по принцип не би трябвало да имаме тайни една от друга. Нали сме най-добри приятелки!

— Съгласна съм! — възторжено приемам предложението й.

Изведнъж изпитвам такава сърдечна топлота към нея, че се навеждам и я прегръщам силно.

Лиси е съвършено права! Би трябвало да си споделяме повече. Не трябва да имаме тайни една от друга. Така де, двете с нея се познаваме от двадесет години, за Бога!

— Е, щом вече ще си казваме абсолютно всичко… — Лиси отхапва от препечената си филийка и ме поглежда изпитателно. — Това, че зарязваш Конър, има ли нещо общо с… с мъжа от самолета?

Сърцето ми трепва и аз се опитвам да го успокоя, като отпивам глътка кафе.

Дали това има нещо общо с него? Не. Няма.

— Не — казвам, без да вдигам поглед към Лиси. — Няма.

Няколко минути и двете мълчим, загледани в екрана на телевизора, по който дават интервю с Кайли Миног.

— О, Лиси! — изведнъж се сещам аз. — Щом ще си задаваме въпроси една на друга… какво вкъщност правехте в твоята стая с тозиЖан-Пол?

Лиси си поема дълбоко дъх, явно смутена.

— И хич не ми разправяй, че сте преглеждали някакво си дело — бързам да добавя. — Защото това едва ли е свързано с толкова яко пухтене и блъскане на легло.

— О! — отронва Лиси, притисната в ъгъла. — Добре де… ами ние… такова. — Тя отпива голяма глътка кафе, като упорито отбягва погледа ми. — Ние… хм… правехме секс.

— Какво? — зяпвам я сащисано.

— Ами да, правехме секс. Затова и не исках да ти кажа. Беше ме срам.

— Ти и Жан-Пол сте правили секс, така ли?

— Да! — Лиси се прокашля смутено, но после добавя решително: — Правехме страстен… бурен… първичен… животински секс.

Не, нещо тук не е наред.

— Не ти вярвам! — хвърлям й изпитателен поглед аз. — Не сте правили секс.

Розовите петна по бузите на Лиси стават яркочервени.

— Правехме.

— Не, не сте! Лиси, кажи ми какво наистина правехте?

— Секс! Заклевам се! — възкликва Лиси разпалено. — Жан-Пол е новото ми гадже и… това правехме! Остави ме на мира вече!

Лиси скача на крака, разпилявайки трохи по целия диван, и припряно излиза от стаята, като се спъва леко в килима.

Зяпам след нея с отворена уста.

Защо ме лъже? Какво, за Бога, са правили в стаята й? Ако е било само секс, тя нямаше да е чак пък толкова засрамена, нали така? Но какво по-срамно нещо от секса би могло да има, по дяволите?!? Толкова силно съм заинтригувана, че направо ми става ведро на душата.

Да си призная, това определено не е сред най-страхотните уикенди в живота ми. А нещата стават още по-мрачни, когато пристига пощата и в купчината сметки и рекламни брошури откривам картичка с изглед от средиземноморски курорт, в която мама и татко ми пишат колко чудесно си прекарват. И дори още по-мрачни, когато прочитам хороскопа си в „Мейл“, в който се казва, че през последните ден-два вероятно съм допуснала огромна грешка.

Но в понеделник сутринта вече се чувствам по-добре. Не, не съм допуснала грешка! От днес започвам нов живот! Абсолютно забравям за всякакви любови и други подобни глупости и се съсредоточавам изцяло върху кариерата си. Може дори да си потърся нова работа.

На излизане от метрото вече съм запленена от тази идея. Ще кандидатствам за работа като специалист по маркетинг в „Кока-кола“ или в някоя друга голяма компания. И те ще ме назначат. И тогава Пол изведнъж ще осъзнае каква огромна грешка е допуснал, като не ме е повишил. И ще ме моли да не напускам, но аз ще му кажа: „Късно си се сетил. Дадох ти шанс, но ти го проигра.“ И тогава той ще започне да ме умолява: „Ема, какво бих могъл да направя, за да промениш решението си?“ Но аз ще му отговоря…

Когато наближавам входа на „Пантера Корпорейшън“, Пол вече лази в краката ми, а аз седя небрежно отпусната в шефското кресло зад неговото бюро (облечена в много шикозен нов костюм с панталон и обута в „Прада“) и казвам: „Знаеш ли, Пол, трябваше само да се отнасяш към мен с поне мъничко уважение…“

Мамка му! Изведнъж заковавам на място, с ръка на остъклената входна врата. Във фоайето се мярка русокоса глава.

Конър. Обхваща ме паника. Не, не мога да вляза. Просто не мога и това си е. Не мога да…

После обаче главата се извръща и виждам, че не е Конър, а Андрея от счетоводството. Бутвам вратата и влизам, като се чувствам като пълна глупачка. О, Боже, съвсем съм се скапала. Трябва да се взема в ръце, защото рано или късно ще налетя на Конър и ще трябва някак да се справя с положението.

Поемам нагоре по стълбите. Добре поне, че все още никой в офиса не знае. Това би направило нещата хиляди пъти по-кофти. Дко трябваше да изтърпявам хората да идват и да ми казват…

— Ема, толкова съжалявам за теб и Конър!

— Какво? — вдигам рязко глава и виждам към мен да приближава Нанси от администрацията.

— Тази новина ни дойде като гръм от ясно небе. Кой би могъл да предположи, че ще скъсате! Та вие бяхте идеалната двойка! Но пък човек никога не знае…

Зяпам я тъпо.

— Ти… как разбра?

— О, всички знаят! — възкликва Нанси. — Ами, в петък вечерта отидохме заедно на бар. По едно време Конър също дойде и доста се напи, а после го съобщи на всеослушание. Всъщност произнесе нещо като реч!

— Какво… какво е направил?

— Беше много трогателно, да ти кажа. Сподели, че чувства „Пантера Корпорейшън“ като свое семейство и вярва, че всички ние ще го подкрепим в този труден за него момент. Както и теб също, разбира се — припряно добавя Нанси след секундна пауза. — Въпреки че всъщност Конър е този, който се нуждае от подкрепа, защото ти го изоставяш, а не той теб. — Нанси се накланя доверително към мен и снишава глас. — И да знаеш, доста от момичетата смятат, че си се побъркала!

Не, не мога да го повярвам! Конър е държал реч по повод раздялата ни. И то след като ми обеща, че на никого няма да казва! А ето че сега всички са на негова страна.

— Ясно — успявам най-сетне да кажа. — Е, аз по-добре да…

— Срамота наистина! — възкликва Нанси, като ми отправя изпитателен поглед. — Двамата изглеждахте идеална двойка!

— Да, знам — отговарям с пресилена усмивка. — Както и да е, трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно.

Отправям се към новия автомат за кафе и зачаквам чашката да се напълни, забила пуст поглед пред себе си, опитвайки се да осмисля положението. Изведнъж ме стряска тих треперлив глас.

— Ема?

Вдигам глава и сърцето ми се обръща. Пред мен стои Кейти и ме гледа така, сякаш съм някакво чудовище с три глави.

— О, здрасти! — възкликвам уж ведро.

— Вярно ли е? — пита шепнешком тя. — Наистина ли сте скъсали? Няма да го повярвам, докато не го чуя от собствената ти уста.

— Да — признавам неохотно. — Вярно е. Конър и аз се разделихме.

— Боже мой! — поглежда ме Кейти с широко отворени очи. Дишането й става все по-тежко и по-тежко. — Боже мой! Разделили сте се! Боже мой! Не, не мога да го понеса…

Мамка му! Ще припадне! Сграбчвам я за раменете и лекичко я разтърсвам.

— Кейти, успокой се, за Бога! Дишай дълбоко… дишай… издишай… дишай…

— Това е ужасно! Само като си помисля, че… Откакто го чух в петък вечер, не съм на себе си… Тази нощ например се събудих плувнала в студена пот и си помислих, че ако е истина, то нищо на този свят вече няма смисъл. Животът няма абсолютно никакъв смисъл!

— Кейти, за Бога! Чудо голямо, че сме се разделили с Конър! Хората непрекъснато се разделят.

— Но ти и Конър не бяхте „хората“! Вие бяхте идеалната двойка! Искам да кажа, че щом като вие двамата не успяхте, то за останалите от нас изобщо няма никакъв смисъл дори да се опитваме!

— Кейти, ние не бяхме идеалната двойка! — натъртвам, като се старая да запазя самообладание. — Бяхме най-обикновена двойка. Но не ни потръгна и… Е, стават такива неща.

— Но…

— И да ти призная, не ми се говори за това.

— О! — възкликва Кейти и ме поглежда стреснато. — О, Боже, разбира се. Извинявай, Ема. Не исках да… Аз само… това беше такъв шок за мен!

— Хайде, стига! — отговарям рязко. — А как мина твоята среща с Филип? Разведри ме с някоя приятна новина.

Постепенно Кейти се е успокоила и вече диша нормално.

— Ами… доста добре мина всъщност — казва тя въодушевено. — И пак ще се видим!

— Браво!

— Той е много чаровен. И внимателен. И двамата с него имаме еднакво чувство за хумор. И харесваме едни и същи неща. — По лицето й се разлива възторжена усмивка. — Чудесен е!

— Звучи прекрасно! Ето, виждаш ли? — Стисвам насърчително ръката й. — Вероятно вие двамата с Филип ще бъдете много по-добра двойка, отколкото бяхме ние с Конър. Искаш ли кафе?

— Не, благодаря. Трябва да тръгвам. Имаме съвещание с Джак Харпър.

— Аха, ясно — отговарям разсеяно.

След около пет секунди обаче думите й най-сетне стигат до съзнанието ми.

— Чакай! — Втурвам се след Кейти по коридора и я хващам за рамото. — С Джак Харпър ли каза?

— Да.

— Но… той нали замина? Нали замина в петък?

— Не. Промени си плановете.

Зяпвам я изумено.

— Променил си е плановете?

— Ами да.

— Значи… — Преглъщам тежко. — Значи е тук, така ли?

— Тук е, разбира се — засмива се Кейти. — На директорския етаж.

Усещам краката ми да се подкосяват.

— Защо… — Прокашлям се лекичко, защото гърлото ми изведнъж пресъхва. — Защо си е променил плановете?

— Кой знае? — свива рамене Кейти. — Той е шефът. Може да прави каквото си поиска, нали така? И да ти кажа, той ми изглежда много разумен човек. — Кейти бръква в джоба си, изважда пакетче дъвки и ми предлага да си взема. — В петък вечер се държа много мило с Конър, след онази негова реч…

Сърцето ми се преобръща.

— Какво? Джак Харпър е чул Конър да казва, че сме скъсали, така ли?

— Ами да! Той седеше точно до него. — Кейти лапва парченце дъвка. — А после му каза, че много добре го разбира как се чувства. Мило, нали?

Трябва да седна. Трябва да размисля. Трябва да…

— Ема, добре ли си? — пита разтревожено Кейти. — Боже, толкова съм нетактична…

— Добре съм — отговарям омаломощено. — Добре съм, наистина. Ще се видим по-късно.

Влизам замаяна в отдела по маркетинг.

Нещата вземаха доста неочакван обрат. Ами да! Предполагах, че Джак Харпър си пътува обратно за Америка. Без изобщо да подозира, че след нашия разговор в петък аз съм се прибрала веднага вкъщи и на секундата съм скъсала с Конър.

Изведнъж ме обзема чувство на ужасно унижение. О, Господи! Сега той ще си помисли, че съм скъсала с Копър заради онова, което ми е казал в асансьора. Ще си помисли, че съм го направила заради него. Което не отговаря на истината. Ама изобщо не…

Добре де, само отчасти…

Може би затова той…

Не! Смешно е да си мисля, че промяната в плановете му има нещо общо с мен. Пълна глупост! Просто не разбирам защо съм толкова нервна и напрегната.

Когато наближавам бюрото си, Артемис вдига поглед от броя на „Маркетинг Уийк“, който чете.

— О, Ема. Съжалявам за теб и Конър.

— Благодаря — отговарям сухо. — Но не бих искала да обсъждам този въпрос, ако нямаш нищо против.

— Хубаво — свива рамене Артемис. — Все ми е тая. Това беше просто проява на учтивост от моя страна — заявява тя с безразличие, после хвърля поглед към бележника върху бюрото си и добавя: — Впрочем, за теб има съобщение от Джак Харпър.

— Какво?!? — само дето не подскачам стреснато.

Мамка му, не бива да издавам колко съм притеснена.

— Ъъъ… за какво става дума? — питам по-овладяно.

— Иска да му занесеш… — Артемис присвива очи към записаното в бележника — …досието „Леополд“ в неговия офис. Каза, че си знаела за какво става въпрос. Но че не било проблем, ако не можеш да го намериш.

Зяпвам я с разтуптяно сърие.

Досието „Леополд“.

„Използвахме го като извинение да се измъкнем от бюрата си…“

О, Господи! Това е парола. Иска да ме види!

О, Господи! О, Боже!

Никога, през целия си живот, не съм била по-развълнувана, заинтригувана и ужасена… едновременно!

Присядам на стола си и няколко минути зяпам тъпо тъмния екран на компютъра. После с треперещи ръце измъквам от чекмежето една празна папка. Изчаквам Артемис да се обърне на другата страна и с преправен почерк припряно написвам „Леополд“ върху страничния кант.

Добре де… и сега какво?

Ами… ясно какво. Ще я отнеса горе в кабинета му.

Освен ако… Мамка му, как може да съм толкова тъпа?!? Ами ако действително има все пак някакво досие „Леополд“?

Пускам компютъра и влизам в архивната база данни на компанията. Не откривам абсолютно нищичко за „Леополд“.

Права съм била, значи. Наистина е парола. О, Боже!

Вече се каня да стана от бюрото си, когато ме обзема поредната параноя. Ами ако някой ме спре и ме попита какво е това досие „Леополд“? Или ако изпусна папката на пода и всички видят, че е празна?

Припряно отварям нов файл на компютъра, оформям засукана титула на писмо, а после написвам няколко реда от името на мистър Ърнест Р. Леополд до „Пантера Корпорейшън“. Програмирам файла за принтиране, а после спринтирам към принтера и бързо измъквам листа, преди някой да е видял какво пише на него. Не че другите обръщат някакво внимание какво правя, ама все пак…

— Ами добре… — подхвърлям възможно най-небрежно, като пъхвам листа в папката „Леополд“. — Отивам да му занеса досието.

Артемис изобщо не вдига поглед от вестника си.

Вървя по коридорите, а стомахът ме присвива и ми е едно такова адски притеснено, като че абсолютно всеки в сградата знае какви ги върша. Въпреки че асансьорът чака на етажа, поемам нагоре по стълбите — първо, за да не ми се наложи да говоря с когото и да било, и второ, защото имам чувството, че буквално ще се пръсна, ако не изразходя поне част от задушаващата ме нервна енергия.

Защо иска да ме види Джак Харпър? Ако е само за да ми каже, че от самото начало е бил прав за Конър, то може да си… по дяволите, може да… Изведнъж се сещам за тягостната атмосфера към края на пътуването ни с асансьора и усещам стомахът ми да се свива от паника. Ами ако се държи ужасно с мен? Ами ако ми е сърдит?

Всъщност, напомням си аз, не съм длъжна да ходя, нали така? Той самият ми е оставил вратичка за измъкване. Спокойно мога да се обадя на секретарката му и да кажа: „Съжалявам, ноне можах да открия досието «Леополд».“ И това ще е всичко.

За момент спирам разколебано, стиснала здраво папката с несъществуващото досие. После обаче продължавам нагоре.

Когато стигам пред вратата на офиса на Джак, виждам, че на стража пред нея е не някоя от секретарките, а Свен.

О, Господи. Добре де, Джак ми каза, че той е най-старият му приятел, ама все пак… тръпки ме побиват от този тип.

— Здравейте — измънквам нерешително. — Ъъъ… мистър Харпър е помолил да му донеса досието „Леополд“.

Свен ме поглежда втренчено и за секунда ми се струва, че и двамата сме наясно за какво става дума. Той знае. Няма начин да не знае. Вероятно и той също използва тази парола. Свен вдига слушалката на интеркома и след миг мълчание съобщава:

— Джак, Ема Коригън е тук с досието „Леополд“. — Затваря телефона и без следа от усмивка казва: — Влизайте направо.

И аз влизам, препъвайки се от неудобство. Офисът е огромен, целият в дървена ламперия. Джак седи зад голямо дървено бюро. Когато вдига поглед към мен, от очите му блика топлота и дружелюбие. Мъничко се поотпускам.

— Здрасти — поздравява ме Джак.

— Здравейте — отговарям.

Настава кратко мълчание.

— Ъъъ… хм… нося ви досието „Леополд“ - измънквам, обзета от неудобство, и му протягам папката.

— Досието „Леополд“! — разсмива се той. — Чудесно. — Отваря небрежно папката и изумено се втренчва в изписания лист хартия, който съм пъхнала в нея. — Какво е това?

— Ами… писмо до „Пантера Корпорейшън“ от мистър Леополд от „Леополд и къмпани“.

— Написала си писмо от името на мистър Леополд…? — пита той с безкрайна изненада и изведнъж започвам да се чувствам като абсолютна глупачка.

— Помисли си, че… може случайно да изпусна папката на пода и… и някой да види, че е празна — мънкам засрамено. — Затова го написах. Няма значение.

Опитвам се да измъкна папката от ръцете му, но Джак бързо я дръпва встрани.

— „От офиса на Ърнест Р. Леополд…“ — започва да чете той на глас писмовното ми творение, а лицето му се сбръчква от сдържан смях. — О! Виждам, че той иска да ни поръча 6000 каси „Кола Пантера“! Солиден клиент е този мистър Леополд.

— За някакво корпоративно събиране — обяснявам припряно. — Обикновено купували „Пепси“, но наскоро един техен служител опитал „Кола Пантера“ и толкова му харесала, че…

— …че решили занапред да поръчват само от нас — довършва изречението ми Джак, а после продължава да чете писмото на глас: — „И ще добавя, че съм толкова доволен от всички аспекти на произвежданите от вашата компания продукти, че вече почти не свалям от гърба си анцуга с марка «Пантера», защото, да ви призная, това е най-удобното спортно облекло, което изобщо някога съм носил.“ — Миг-два Джак остава загледан в писмото, после ме поглежда с усмивка. С изненада виждам, че очите му са леко навлажнени. — Знаеш ли, Ема, това страшно би допаднало на Пийт.

— На… на Пийт Лейдлър ли? — уточнявам колебливо.

— Аха. Именно на Пийт му хрумна паролата с досието „Леополд“. Непрекъснато измисляше разни такива номера. — Потупва лекичко писмото с ръка и пита: — Мога ли да го задържа?

— Разбира се — отговарям, леко сащисана.

Джак сгъва листа на четири и го пъхва в джоба си. Известно време и двамата мълчим.

— И така… — най-сетне заговорва Джак, като вдига глава и ме поглежда с безизразна физиономия, — …скъсала си сКонър.

Стомахът ми се преобръща. Не знам какво да кажа.

— И така… — вирвам брадичка предизвикателно, — …отложили сте заминаването си.

— Да, защото… — Той изпъва пръстите на ръцете си и един миг ги разглежда съсредоточено. — Помислих си, че е добре да проуча по-отблизо някои от европейските ни клонове. — Поглежда ме кратко. — Ами ти защо?

Май иска да чуе, че съм скъсала с Конър заради него, нали? Е, хубаво, ама аз пък няма да му кажа нищо подобно. За нищо на света.

— Поради същата причина — кимвам решително. — Заради европейските клонове.

По устните на Джак се изписва лека усмивка.

— Разбирам. А ти… добре ли си?

— Прекрасно. Всъщност, отново се радвам на свободата си. — Ръкомахам импулсивно, за да подчертая думите си. — Нали разбирате… да не зависиш от никого, да правиш каквото си поискаш…

— Страхотно. Е, в такъв случай сега сигурно не е най-подходящото време за… — Джак спира колебливо.

— За какво? — питам някак прекалено нетърпеливо.

— Знам, че в момента не ти е до това… — продължава той внимателно, — …но просто се чудех… — Отново замълчава, а сърцето ми забива още по-лудо. — …Искаш ли да излезем да вечеряме заедно някой път?

Господи, той ме кани на среща! Джак Харпър ме кани на среща!!!

Устата ми е като залепнала от удивление.

— Да — отговарям най-сетне. — С удоволствие.

— Чудесно! — Нова пауза. — Само че точно сега животът ми е доста усложнен… И бих искал да… да не го разгласяваме из офиса.

— О, съгласна съм, разбира се — отвръщам припряно. — Трябва да сме дискретни.

— Ами в такъв случай… какво ще кажеш за утре вечер? Удобно ли ти е?

— Напълно.

— Ще дойда да те взема. Прати ми по имейла адреса си. В осем става ли?

— Идеално. В осем!

— И, Ема, ще те помоля за още нещо… Не се обръщай към мен толкова официално.

— Разбира се… Джак.

Когато излизам от офиса му, Свен ме поглежда и вдига въпросително вежди, но аз си премълчавам. Отправям се надолу към отдела по маркетинг, като се старая да изглеждам безразлична и спокойна. Но вътрешно цялата треперя от вълнение, а на лицето ми непрекъснато се промъква широка усмивка.

О, Господи! О, Боже мой! Джак Харпър ме покани на вечеря… Просто не мога да го повярвам!

О, я стига! Какво се правя на интересна? Знаех си, че така ще стане. Още като чух, че не си е заминал за Америка. Знаех си!