Можеш ли да пазиш тайна?

VIII

На следващата сутрин пристигам на работа с една-едничка цел: на всяка цена да отбягвам Джак Харпър.

Добре де, няма да ми е особено трудно, нали така? „Пантера Корпорейшън“ е огромна компания в огромна сграда. Днес той ще е зает с посещения из другите отдели. Сигурно ще има и куп съвещания. Вероятно ще прекара целия ден на директорския етаж или нещо подобно.

За всеки случай обаче забавям крачка, когато стигам остъклените врати на входа и предпазливо надниквам вътре, за да се уверя, че не е някъде из фоайето.

— Добре ли си, Ема? — пита Дейв, охранителят, и избързва да ми отвори вратата. — Изглеждаш сякаш си се изгубила.

— Не, добре съм, благодаря — позасмивам се с леко облекчение, докато продължавам да оглеждам зорко фоайето.

Хубаво, никъде не го виждам. Всичко ще е наред. Вероятно още не е дошъл. Нищо чудно днес изобщо да не дойде, нали така? Вече успокоена отмятам коса, прекосявам бързо фоайето и тръгвам нагоре по стълбите.

— Джак! — изведнъж чувам глас откъм площадката на първия етаж. — Може ли за минутка?

— Естествено.

Боже мили, неговият глас! Откъде, по дяволите…

Озъртам се ужасено и го забелязвам в другия край на площадката да разговаря с Греъм Хилингдън. Сърцето ми отива в петите. Вкопчвам се здраво в парапета и леко приклякам. Мамка му! Ако погледне насам, няма начин да не ме види!

Защо виси по площадките?!? Няма ли си някой голям офис на важна клечка, където да си седи?

Както и да е. Няма значение. Просто ще… мина от другаде. Полекичка отстъпвам няколко стъпала надолу, като се старая да не тракам с токчетата си и да не правя резки движения, за да не привлека вниманието му. Мойра от счетоводството минава покрай мен, докато предпазливо слизам заднешком, и ме изглежда странно. Не ми пука! Трябва да се измъкна.

Лекичко си отдъхвам, когато излизам от обсега на полезрението му и вече по-бързо се връщам обратно на изходна позиция. Ами да! Ще се кача с асансьора. Няма проблеми. Уверено тръгвам да прекосявам фоайето и вече съм стигнала по средата му, когато изведнъж замръзвам на място, защото чувам:

— Правилно, така е.

Отново неговият глас! И май приближава. Или от шубе ми се причуват разни неща?

— …мисля да се вгледам по-внимателно в…

Рязко врътвам глава. Добре де, къде е пък сега?!? В коя посока отива?

— …наистина смятам, че…

Мамка му! Слиза по стълбите. Няма къде да се скрия!

Без изобщо да се замисля, хуквам към остъклената входна врата, отварям я със замах и изхвърчавам навън от сградата, Само дето не се сривам надолу по стълбите, тичам като обезумяла около двеста метра и спирам, едва поемайки си дъх.

Нещата не отиват на добре.

Няколко минути стоя като истукан насред улицата, под яркото утринно слънце и се опитвам да преценя колко още ще се мотае из фоайето. После едва ли не на пръсти отново се промъквам до остъклените врати на сградата. Ще приложа нова тактика. Този път ще мина като светкавица през фоайето, адски делово и съсредоточено. Дори Джак Харпър да е някъде там — все едно, няма да поглеждам ни вляво, ни вдясно, и… О, Боже Там е! Говори с Дейв.

Изведнъж се усещам, че отново тичам като гламава по улицата в обратната посока.

Ама не! Цялата тази работа започва да става жалка и смешна! Не мога да прекарам целия ден на улицата, нали така? Трябва да стигна някак до бюрото си. Хайде, Ема! Мисли! Трябва да има някакъв начин…

Ами да! Гениално!

Три минути по-късно за пореден път се отправям към входа на „Пантера Корпорейшън“, забола нос в някаква статия в „Таймс“. Дотолкова съм погълната от нея, че не забелязвам нищо наоколо си — пък и никой не може да види лицето ми, скрито зад разгърнатия вестник! Върхът!

Отварям с рамо остъклената врата, минавам през фоайето и изкачвам стълбите към първия етаж, без изобщо да вдигам поглед от вестника. Подтичвам по коридора към отдела по маркетинг с усещането за уютна безопасност, благодарение на прекрасния „Таймс“. Как не съм се сетила по-рано! Трябва по-честичко да я прилагам тази страхотна тактика! Хи-хи, адски готино чувство — сякаш съм невидима или…

В следващия миг налетявам с пълна сила на някого.

— Ау! Пардон! — възкликвам и подавам глава иззад вестника. Пол си разтрива брадичката и ме гледа яростно.

— Ема! Какви ги вършиш, по дяволите!

— Ами… бях се зачела в „Таймс“ и… — измънквам стреснато. — Извинявай.

— Както и да е. Къде се беше запиляла? Откога те търся! Веднага започвай да правиш кафе и чай. Съвещание на отдела. В десет.

— Кафе и чай ли? — питам озадачено.

Никога не е имало кафе и чай — нито каквото и да било друго — на съвещанията на отдела ни. А и в най-добрия случай на тях я се съберат пет-шест души, я не.

— Днес искам да има кафе и чай, ясно ли е?! А също и няколко вида бисквити! И всички да са на линия, защото Джак Харпър ще присъства.

— Какво? — питам тъпо, обзета от паника.

— Джак Харпър ще присъства! — повтаря Пол нетърпеливо. — Така че, давай по-бързо!

— Ама… трябва ли и аз да идвам? — не успявам да се въздържа.

— Какво! — гледа ме Пол неразбиращо.

— Само се чудех… дали и аз трябва да… влизам на съвещанието или… — мънкам вяло.

— Ема, ако можеш да ни сервираш кафето и чая по телепатия, нямам нищо против да си седиш на бюрото. В противен случай обаче, би ли била така любезна да си размърдаш задника и точно в десет да се появиш в заседателната зала с кафе, чай и бисквити?! И да ти кажа, за човек, който иска да напредне в кариерата, ти…

Пол не довършва изречението, но то е повече от ясно. Поклаща укоризнено глава и забързва по коридора.

О, как е възможно всичко да се изкофти толкова много — и то преди още да съм стигнала до бюрото си?!?

Захвърлям чантата и жакета върху бюрото си, хуквам по коридорите към асансьора и натискам бутона за повикване. След секунди асансьорът пристига и вратите му се отварят пред мен.

Не! Не!!! Не може да бъде!

Сигурно сънувам някакъв кошмар.

В асансьора е Джак Харпър. Сам. Облечен във вечните си протъркани дънки, но този път с кафяв кашмирен пуловер. Говори нещо по мобилния си телефон.

Неволно отстъпвам стреснато крачка назад. Той затваря телефона си, накланя леко глава настрани име гледа въпросително.

— Е, ще ползваш ли асансьора? — пита Джак Харпър любезно.

Изгубвам ума и дума. Какво да правя, за Бога?!? Защото не мога да му кажа „А, не, повиках го само за майтащ ха-ха“, нали?

— Да — измърморвам най-сетне и пристъпвам в кабинката с вдървени от ужас крака. — Ще го ползвам.

Вратите се затварят и потегляме нагоре в пълно мълчание. Стомахът ми се е свил на топка от напрежение.

— Ъъъ… мистър Харпър — започвам, изпотена от неудобство. Той ме поглежда. — Искам да се извиня за… ъъъ… за вчера. Няма повече да правя така.

— Сега вече ще имате хубаво кафе — отговаря той сериозно, - така че няма да ви се налага да тичате до „Старбъкс“.

— Да, знам. Наистина съжалявам за станалото — повтарям, пламнала от срам. — И искам да ви уверя, че това няма да се повтори. — Прокашлям се лекичко и добавям: — Аз съм изцяло предана на „Пантера Корпорейшън“ и ще й служа вярно от цялото си сърце и душа всеки ден, сега и за в бъдеще.

За малко да добавя „Амин“.

— Разбирам — казва Джак Харпър, без да сваля поглед от мен, а ъгълчетата на устата му леко потрепват. — Това е… чудесно. — Замисля се за момент, а после пита: — Ема, можеш ли да пазиш тайна?

— Да! — отговарям припряно. — Каква тайна?

Джак Харпър се привежда към мен и прошепва:

— Аз също клинчех.

— Каквооо? - опулвам се срещу него невярващо.

— Когато постъпих на първата си работа — продължава той, вече с нормален тон, — имах един колега и приятел, с когото редовно клинчехме. За целта и ние също си имахме код. — В очите му проблясват весели искрици при този спомен: — Когато ни писнеше, някой от нас се обръщаше към другия с настойчивото искане спешно да отидем да изровим от архива досието „Леополд“.

— А какво е било това досие?

— Нямаше такова — усмихва се широко Джак Харпър. — Използвахме го като извинение да се измъкнем от бюрата си.

— О! Ясно!

Изведнъж ми поолеква и започвам да се чувствам малко по-добре.

Великият Джак Харпър е клинчил от работа?!? Аз пък си мислех, че той непрекъснато е бил блестящ и неуморен генератор на гениални творчески идеи!

Асансьорът спира на третия етаж и вратите му се отварят, но в коридора няма никой.

— Колегите ти изглеждат много мили и дружелюбни хора — подема Джак, когато асансьорът отново потегля нагоре. — И безкрайно отзивчиви и любезни един към друг. Винаги ли са такива?

— Абсолютно! — изстрелвам на секундата. — С удоволствие си сътрудничим и винаги… оперираме… в духа на екипната работа. — Чудя се какво още да кажа, което да прозвучи солидно и отговорно, когато улавям погледа му.

О, Господи! Той знае, че това са пълни глупости!

Няма никакъв смисъл да продължавам да му хвърлям прах в очите, нали така?

— Добре де… — подемам, като се облягам на стената на асансьора, — …в реалния живот изобщо не се държим така един към друг. Пол обикновено ми крещи поне шест пъти дневно, а Ник и Артемис се ненавиждат от дън душа. И досега не е имало случай да обсъждаме литературни произведения… нито каквото и да било друго. Преструвахме се… за пред вас.

— Прав съм бил, значи. Атмосферата в административния отдел също ми се стори доста фалшива. И подозренията ми се усилиха още повече, когато двама от служителите там изведнъж запяха хорово химна на „Пантера Корпорейшън“. А аз дори не знаех, че има такава песен.

— Нито пък аз! — възкликвам изненадано. — Готина ли е?

— А ти как мислиш?

Джак сбръчква лице в комична гримаса на ужас. Не издържам и се разсмивам.

Странно, но напрежението между нае изведнъж е изчезнало. Имам чувството, че сме стари приятели или нещо подобно.

— А какво ще кажеш за Корпоративния ден на семейството? — пита Джак. — Очаквате ли го с нетърпение?

— Да бе, да! Все едно чакаме да ни вадят зъб без упойка! — изтрисам, без да се замисля.

— И на мен така ми се стори — кимва той с развеселен израз на лицето. — Ами какво… — продължава той, но изведнъж спира леко разколебано. После тръсва глава. — Какво мислят хората за мен? — С неволен жест на неудобство разрошва косата си и добавя: — Не е нужно да ми отговаряш, ако това те притеснява.

— Нищо подобно. Всички ви харесват! — възкликвам аз. Замислям се за секунда. — Въпреки че… някои хора… ъъъ… се стряскат от приятеля ви.

Няколко секунди той ме гледа неразбиращо, после отмята глава и се разсмива.

— От кого, от Свен ли? О, Свен е един от най-старите и най-близките ми приятели и мога да те уверя, че нямате никакво основание да се стряскате от него. Той всъщност е…

Джак млъква рязко, защото асансьорът спира и вратите му започват да се отварят. На секундата двамата си лепваме сериозни и делови изражения и леко се отдръпваме един от друг. Когато вратите се отварят докрай, стомахът ми се свива на топка.

В коридора пред асансьора стои Конър.

Когато вижда Джак Харпър, лицето на Конър засиява в щастливо удивление — сякаш е видял Господ Бог и не може да повярва на късмета си.

— Здрасти! — подхвърлям колкото се може по-естествено.

— Здрасти — отговаря ми той и влиза в асансьора, а очите му блестят от възторг.

— Здравейте — поздравява и Джак любезно. — За кой етаж сте?

— За девети, моля. — Конър преглъща тежко и подема с леко разтреперан от вълнение глас, като подава ръка за поздрав: — Мистър Харпър, позволете ми да ви се представя. Конър Мартин от отдела за изследователска и развойна дейност. Казаха ни, че днес следобед ще наминете и при нас.

— Радвам се да се запознаем, Конър — стисва любезно ръката му Джак. — Изследователската и развойна дейност е жизненоважна за компания като нашата.

— О, напълно сте прав! — възкликва Конър въодушевено. — Аз всъщност с нетърпение очаквам възможността да обсъдя с вас някои наши открития във връзка със спортните облекла на „Пантера Корпорейшън“. Получихме много интересни резултати относно предпочитанията на потребителите за плътността на тъканите. Направо удивителни!

— Да… сигурно ще е… интересно — отговаря учтиво Джак. Конър ми хвърля възторжена усмивка.

— Познавате Ема Коригън от нашия отдел по маркетинг, нали?

— Да, вече сме се срещали — поглежда ме кратко Джак.

Няколко секунди пътуваме в неудобно мълчание.

Кофти работа.

Не. Защо пък да е кофти? Всичко си е наред.

— Не закъсняваме ли за съвещанието? — подхвърля по едно време Конър и поглежда часовника си.

Изтръпвам от ужас. Забелязвам, че и Джак поглежда неволно часовника на Конър.

Ад!

„…подарих му един стилен часовник с кожена каишка, ама той продължава да си носи своя оранжев дигитален кич…“

— А, да! Вие сте Кен! — възкликва Джак спонтанно, в очите му проблясват весели искрици и той се втренчва в Конър така, сякаш едва сега го забелязва.

О, не!

О, не! О, не! О, не! О, не! О, не! О…

— Не, не съм Кен — отговаря Конър озадачено. — Казвам се Конър Мартин.

— Извинете ме! — плясва се Джак по челото. — Конър. Разбира се. И вие двамата… — леко кимва с глава към мен — …сте гаджета, нали?

Конър се изчервява от неудобство.

— Уверявам ви, сър, че в службата нашите взаимоотношения са стриктно професионални. Но в личен план… ние с Ема… имаме връзка.

— Но това е прекрасно! — възкликва Джак насърчително и лицето на Конър светва от удоволствие.

— Всъщност — добавя Конър гордо, — наскоро двамата с Ема решихме да се преместим да живеем заедно.

— Така ли? — поглежда ме Джак с искрена изненада. — Това е… чудесна новина. Кога го решихте?

— Само преди два дни — отговаря Конър. — Когато я посрещах на летището.

— На летището… — повтаря Джак след секунда мълчание. — Много интересно.

Няма сила, която да ме накара да го погледна в този момент. Стоя, отчаяно забила поглед в пода. Ама защо не се движи по-бързо този проклет асансьор?!?

— Е, убеден съм, че двамата ще бъдете много щастливи заедно — обръща се Джак към Конър. — Изглежда си подхождате.

— Да, наистина! — възкликва ентусиазирано Конър. — И двамата сме луди по джаза, например.

— Така ли? — отронва Джак замислено. — Според мен едва ли има нещо по-прекрасно на света от споделената любов към джаза.

Доста иронично го казва. И някак с раздразнение. Но Конър изобщо не се усеща. Ужас! Положението става нетърпимо.

— Наистина ли така смятате? — въодушевено пита Конър.

— Абсолютно — кимва Джак. — Джазът и… филмите на Уди Алън.

— Ние и двамата обожаваме филмите на Уди Алън! — Конър само дето не подскача от удоволствие. — Нали, Ема?

— Да — измърморвам с пресъхнало гърло, — обожаваме ги.

— Всъщност, Конър, би ли споделил с мен… — доверително снижава глас Джак — … дали изобщо някога си намирал…

О, не! Ако сега каже „G-точката“, ще умра! Ще умра! Ще умра!!!

— …присъствието на Ема тук за разсейващо? Защото на твое място аз едва ли бих могъл да работя спокойно! — завършва Джак, като се усмихва дружелюбно на Конър, който обаче не отвръща на усмивката му.

— Както вече ви казах, сър — отговаря той сковано, — когато сме на работа, двамата с Ема се държим стриктно професионално. И през ум не би ни минало да злоупотребяваме с времето на компанията за… наша лична употреба. — Конър изведнъж се изчервява и започва да мънка смутено: — Под „лична употреба“ имам предвид… нямам предвид… имам предвид…

— Радвам се да го чуя — казва Джак, който, изглежда, искрено се забавлява.

Боже мили, Конър не усеща ли, че се излага?! Защо се старае винаги и на всеки да прави добро впечатление?!

Асансьорът спира и усещам да ме залива вълна на облекчение. Слава Богу, най-сетне мога да се измъкна и да…

— Май и тримата отиваме на едно и също място — ухилва се Джак Харпър. — На съвещанието, нали? Ти водиш, Конър.

Не, не издържам. Просто не издържам! Докато наливам кафе и чай по чашите на участващите в съвещанието членове от отдела по маркетинг, външно изглеждам спокойна, усмихвам се на всеки и дори разговарям любезно с хората. Вътрешно обаче съм адски объркана и разтревожена. Колкото и да не ми се иска да си го призная, дори пред себе си, истината е, че изведнъж видях Конър през очите на Джак Харпър и гледката никак, ама никак не ми хареса.

Какво става, за Бога?!? Та аз обичам Конър, нали така? И всъщност нямах предвид нищо от всичко онова, което казах в самолета, нали? Ами да, обичам го. Забивам поглед в лицето му, за да си вдъхна увереност. Няма никакво съмнение, че го обичам. Както и да го погледнеш, Конър е красив. От него буквално струи добро здраве. Косата му е руса и блестяща, очите — яркосини, а когато се усмихва, на едната му буза се появява много сладка трапчинка.

От друга страна, едва ли би могло да се каже, че Джак Харпър е красив, изглежда някак… и аз не знам как. Има тъмни сенки под очите си, косата му е рошава. И има дупка на дънките си!

Въпреки това обаче той ми действа като магнит. Уж съм съсредоточила цялото си внимание върху количката за сервиране на кафе и чай, а не мога да откъсна очи от него.

Сигурно е заради самолета. Ами да! Защото сме преживели заедно една силно травмираща ситуация. Само заради това и нищо друго… нали така? Абсолютно!

— Трябва да си размърдаме мозъците, хора! — казва Пол точно в този момент. — Тонизиращото шоколадово блокче на „Пантера“ няма толкова голям пазарен успех, колкото очаквахме. Конър, носиш последните маркетингови статистики, нали?

Конър се изправя и аз усещам сърцето ми да трепва от съчувствие към него. Познавам, че се притеснява по това, че непрекъснато подръпва маншетите си.

— Разбира се, Пол — отговаря Конър, вдига от масата пред себе си няколко листа и леко се прокашля, преди да заговори. — Проведохме маркетингова анкета, при която 1000 тийнейджъри отговориха на серия въпроси за различни аспекти във връзка с тонизиращото шоколадово блокче на „Пантера“. За съжаление получените данни не навеждат на ясни и категорични изводи относно промените, които би следвало да се направят в продукта, за да се подобри пазарната му изява.

Конър щраква дистанционното и на екрана зад гърба му се появява някаква графика. Всички послушно втренчваме очи в нея.

— Седемдесет и четири процента от децата между десет и четиринадесетгодишна възраст смятат, че консистенцията на блокчето трябва да е по-еластична. Но пък шестдесет и седем процента от групата на петнадесет-осемнадесетгодишните младежи смятат, че консистенцията трябва да е по-хрупкава, докато двадесет и два процента са на мнение, че тя трябва да е по-малко хрупкава…

Надниквам през рамото на Артемис и виждам, че тя е записала в бележника си: „Еластично-хрупкава??“

Конър отново щраква дистанционното и на екрана се появява друга графика.

— Четиридесет и шест процента от групата на десет-четиринадесетгодишните смятат, че ароматът на продукта е прекалено остър. Но пък тридесет и три процента от групата на петнадесет-осемнадесетгодишните са на мнение, че ароматът не е достатъчно силен, докато…

Боже мили! Добре де, знам, че това е Конър. И аз го обичам и изобщо. Ама не може ли все пак да говори поне малко по-интересно?

Хвърлям поглед към Джак Харпър, за да видя как възприема нещата, и той на секундата ми прави дискретна физиономия на смъртна скука. На секундата се изчервявам, обзета от чувството, че проявявам нелоялност към Конър.

Той ще си помисли, че и на мен Конър ми е скучен. А това не е истина. Не е истина!

— Деветдесет процента от тийнейджърките смятат, че продуктьт трябва да съдържа по-малко калории — продължава Конър. — В същото време обаче същият процент от тях искат по-плътна шоколадова обвивка! — Конър свива безпомощно рамене.

— Не знаят какво искат — подхвърля някой.

— В анкетата взеха участие тийнейджъри от различни раси, вероизповедания и прослойки, включително и…ъъъ… — Конър надниква в листовете, които държи — …рицари на джедаите. (Така се наричат тийнейджърите, членуващи във фенклубовете на героите от филмите „Междузвездни войни“. — Бел прев.)

— Хлапешка работа! — снизходително врътва очи Артемис.

— Напомни ни накратко характеристиките на нашия целеви пазар, Конър — казва Пол, като смръщва вежди.

— Нашият целеви пазар… — Конър надниква в друг лист — са подрастващите на възраст между десет и осемнадесет години, с цялостно или частично завършено образование. Те пият „Кола Пантера“ четири пъти седмично, ядат бъргъри три пъти седмично, ходят на кино два пъти седмично, четат списания и комикси, но не и книги и, най-общо казано, одобряват начина на живот, чиято квинтесенция е изразът „По-важно е да си готин, отколкото богат“. — Конър вдига поглед от листовете в ръката си и пита: — Да продължавам ли?

— Знае ли се какво ядат на закуска? — обажда се някой замислено. — Тост или овесени ядки?

— Ммм… не съм сигурен, че… — Конър прехвърля един след друг листовете, които държи. — Но можем да проведем допълнителни изследвания, за да…

— Мисля, че общата картина е ясна — прекъсва го Пол. — Казвайте какво мислите по въпроса.

През цялото време докато Конър говореше, бях събирала кураж да се изкажа, така че сега си поемам дълбоко дъх и казвам:

— Знаете ли, моят дядо страхотно харесва тези блокчета на „Пантера“!

Всички се извъртат на столовете си и отправят погледи към мен. Усещам, че се изчервявам.

— Не виждам каква е връзката — смръщва се Пол и ме поглежда мрачно.

— Мислех си, че… — преглъщам смутено, преди да продължа. — Може би да го попитам какво е неговото мнение за тях.

— Моето уважение към твоя дядо, Ема — казва Конър с донякъде снизходително-пренебрежителнаусмивка, — но той едва ли попада в нашата целева група!

— Освен ако още от пелените не е започнал да прави бебета — подхвърля Артемис ехидно.

Това ме кара да се почувствам адски глупаво. Изчервявам се още по-силно и се заемам да пренареждам пакетчетата чай в кутията върху количката за сервиране.

Да си призная, стана ми болно и обидно от забележката на Конър. Защо трябваше да го казва? Добре де, знам, че иска да се държим един към друг стриктно професионално, докато сме на работа, ама пък това не значи, че трябва да ме унижава, нали така? Аз самата винаги заставам на негова страна.

— Според мен — казва Артемис, — ако шоколадовите блокчета „Пантера“ не се изявяват добре на пазара, трябва да се откажем от тях. Повече от ясно е, че пазарната им изява е проблемна.

Вдигам стреснато поглед. Как така ще се откажат от тях?!? Не, невъзможно! Че какво ще носи дядо на турнирите си по боулинг, ако ги спрат от производство?!?

— Смятам, че ако предприемем ценово и потребителско репозициониране на продукта… — започва друг специалист от отдела, но Артемис го прекъсва рязко, като се привежда силно напред.

— Не, не съм съгласна! Ако искаме да извлечем максимума от нашата иновационна концепция по функционален и логистичен начин, то трябва категорично да се фокусираме върху нашите стратегически компетенции…

— Извинете… — обажда се Джак Харпър, като вдига ръка като ученик в час.

От началото на съвещанието досега той не бе казал нито дума. Всички се обръщат към него. Атмосферата се нажежава от тръпно очакване. Артемис се усмихва самодоволно и го подканя:

— Да, мистър Харпър?

— Изобщо не разбирам за какво говорите — казва той.

Цялата зала осезаемо потръпва от шок, а пък аз неволно прихвам и бързо затулвам уста с ръце.

— Както знаете, аз се бях оттеглил от бизнеса за известно време и явно има неща, които съм пропуснал — усмихва се Джак. — Така че, Артемис, бихте ли ми превела на обикновен английски онова, което казахте току-що?

— О! — възкликва Артемис, явно смутена. — Ами… казах, че от стратегическа гледна точка, ако не отстояваме нашата корпоративна визия…

И млъква, когато вижда недоумението, изписало се по лицето на Джак.

— Опитайте пак — любезно я насърчава той. — Без да използвате думата „стратегически“.

— О! — отново възкликва Артемис, като потърква нервно носа си. — Ами аз… казах, че… че трябва да… да се съсредоточим върху… върху онова, което правим добре.

— Аааа! — Очите на Джак светват. — Сега вече разбрах. Продължавайте, моля.

Джак ме поглежда, намигва ми и дискретно ми се усмихва. Не успявам да се въздържа и също му се усмихвам лекичко.

След края на съвещанието хората се разотиват, като продължават да разговарят, а аз тръгвам покрай масата, за да събера чашите.

— Щастлив съм, че можах да се запозная с вас, мистър Харпър — чувам трептящия от вълнение глас на Конър. — Ако желаете, бих могъл да ви предоставя транскрипция на презентацията си, за да…

— Не, не смятам, че ще е необходимо — отговаря Джак сухо и делово. — Мисля, че схванах за какво става дума.

О, Господи! Ама Конър не загрява ли, че прекалява с умилкването си?!?

Натрупвам чашите върху количката, после започвам да събирам опаковките от бисквитите.

— Буквално след минутки трябва да съм в студиото на дизайнерите — чувам да казва Джак Харпър, — но не си спомням къде беше…

— Ема! — подвиква ми Пол рязко. — Би ли завела Джак до студиото на дизайнерите, ако обичаш. По-късно ще довършиш разчистването тук.

Замръзвам с ръка над масата, протегната към едно оранжево станиолче.

О, не! Не пак, моля ви!!!

— Разбира се — успявам все пак да кажа. — С… удоволствие. Оттук моля.

Припряно извеждам Джак от заседателната зала и двамата тръгваме рамо до рамо по коридора. Усещам лицето ми да се напряга в маска на привидно спокойствие, когато виждам как хората, с които се разминаваме, се стараят да не ни зяпат. Забелязвам, че всички се сковават като роботи от притеснение в мига, в който го видят. Хората в остъклените офиси от двете страни на коридора се смушкват развълнувано едни други и току чувам някой да прошепва високо: „Идва!“

Така ли е навсякъде, където се появява Джак Харпър?

— Та значи… — подема той след малко — …с Кен ще се местите да живеете заедно, така ли?

— Името му е Конър — натъртвам аз. — Да.

— И ти очакваш с нетърпение този момент, а?

— Да. Наистина.

Стигаме до асансьора и натискам бутона, за да го извикам. Усещам изпитателния му поглед. Чувствам го съвсем осезаемо.

— Какво? — питам с отбранителен тон и се обръщам да го погледна.

— Да съм казал нещо? — вдига той вежди.

Когато виждам израза на лицето му, цялата изтръпвам от пристъп на паника.

— Знам какво си мислите — вирвам предизвикателно брадичка. — Но грешите.

— Така ли?

— Да. Не сте схванали правилни смисъла.

— Смисъла?

Изглежда така, сякаш всеки момент ще се разсмее и едно тъничко гласче в главата ми настойчиво ми нашепва да си затварям устата. Ама не мога. Трябва да му обясня как стоят нещата!

— Вижте… Знам, че сигурно съм ви наговорила кой знае какво в самолета — започвам, като стисвам здраво юмруци. — Но трябва да знаете, че каквото и да съм казала, то е било под влияние на стреса… от извънредните обстоятелства. И че всъщност изобщо не мисля много от нещата, които съм ви казала тогава. Почти всичко не го мисля. Направо всичко… така де… не го мисля!

Готово! Сега вече всичко му е ясно!

— Разбирам — кимва Джак замислено. — Значи… ясно, не харесваш шоколадов сладолед.

Поглеждам го объркано.

— Ъъъ… някои неща, естествено… ги мисля.

Асансьорът спира и вратите му се отварят. Двамата се обръщаме стреснато.

— Джак! — долита гласът на Сирил откъм коридора. — Чудех се къде се бавиш.

— Ами говорехме си с Ема. Тя беше така любезна да ме доведе дотук.

— Аха — хвърля ми снизходителен поглед Сирил. — Е, да вървим, хората те чакат в студиото.

— Ами… ъъъ… аз си тръгвам тогава — измънквам притеснено.

— Ще се видим по-късно, Ема — усмихва ми се Джак. — Беше ми много приятно да си поговорим.