Можеш ли да пазиш тайна?

XXIV

Когато пристигам на мястото, където ще се състои танцовият спектакъл на Лиси и нейната юридическа балетна трупа, заварвам двора пред сградата претъпкан от адски самоуверени адвокати и юристи, изтупани в скъпарски костюми и с мобилни телефони в ръка.

Зад сцената обаче цари съвсем друга атмосфера. Същите тези уж нафукани юристи и адвокати буквално умират от сценична треска и се държат като уплащени хлапенца от детски дом. Връчвам букета на Лиси, която цялата трепери и заеква от ужас, вкопчва се в ръката ми и не иска да ме пусне. Успявам някак да я убедя да не побегне панически и отново излизам на двора пред залата, за да обмисля на спокойствие как да постъпя, ако тя наистина вземе, че забрави стъпките на различните си пируети и па-де-дьо.

Сърцето ми се свива от съчувствие, като си представя, че Лиси може изведнъж да замръзне насред сцената, под насмешливите погледи на публиката от нейни колеги.

О, не! Не бих позволила да й се случи подобно нещо. Ако забележа, че се обърква, ще… ще… ами да, ще се престоря, че получавам сърдечен удар. Ще се срина на пода и за известно време всички ще извърнат очи към мен. Но представлението няма да се провали, изобщо няма да спре, защото ние сме горди англичани… нали така? А когато хората отново погледнат към сцената, Лиси вече ще си е припомнила стъпките. И всичко ще е наред!

— Ема! — чувам глас до ухото си.

— Какво? — питам разсеяно.

И в следващия миг сърцето ми спира. Май наистина ще получа сърдечен удар. Само на крачка от мен стои Джак. Облечен е в обичайната си униформа — избелели дънки и фланелена риза, и се откроява ярко сред тълпата от изтупани адвокати. Когато срещам погледа на тъмните му очи, отново усещам да ме залива обида и болка. Не, няма да им се поддам. Край. Аз съм нова Ема. Забравила съм Джак. Имам нов живот.

— Какво правиш тук? — питам престорено нехайно.

— Видях поканата на бюрото ти — отговаря Джак, без да откъсва очи от моите. — Ема, наистина искам да поговорим!

Ама той какво си въобразява?! Че ще хукна да говоря с него само като ми свирне ли? Ха! Как ли пък не!

Поглеждам го яростно. Той обаче сякаш изобщо не забелязва колко съм ядосана.

— Ема… — подема Джак със съвършено искрен израз на лицето, — …не мога да забравя това, което ми каза. Права си. Трябваше да споделям повече с теб. Не биваше да те изолирам така от живота си.

Това ме изненадва, но веднага усещам в душата ми да се надига наранена гордост. Значи сега иска да споделя с мен, така ли? Е, може би вече е прекалено късно, нали? Аз… може би вече изобщо не се интересувам от него!

— Не е необходимо да споделяш каквото и да било с мен, Джак. Твоите работи са си твои и нямат нищо общо с мен — отправям му дистанцирана усмивка аз. — Пък и вероятно не бих ги разбрала, като се има предвид, че те са толкова деликатни и сложни, а аз съм една… пълна глупачка…

Обръщам се и решително тръгвам през двора към залата.

— Дължа ти поне едно обяснение — тръгва след мен Джак.

— Нищо не ми дължиш! — вирвам гордо брадичка. — Всичко свърши, Джак. По-добре ще е и за двама ни да… О, пусни ме!

Джак е сграбчил ръката ми и ме дръпва да се обърна с лице към него.

— Дойдох специално, за да ти кажа нещо важно, Ема! — заявява той сериозно. — Дойдох, за да ти кажа защо бях в Шотландия.

Опитвам се да прикрия изненадата си.

— Изобщо не ме интересува защо си бил в Шотландия! — Измъквам ръката си и започвам да си проправям път сред тълпата от адвокати, всичките говорещи делово по мобилните си телефони.

— Но аз искам да ти го кажа, Ема! — неотклонно ме следва по петите Джак. — Наистина искам!

— Е, аз пък вече не искам да го знам! — обръщам се към него и го поглеждам предизвикателно в очите.

О, искам, разбира се! Искам и още как! И той много добре знае, че искам.

— Добре де, казвай, щом толкова настояваш! — измърморвам намусено.

Той ме хваща за ръка и ме повежда към едно по-спокойно кътче на двора. Докато вървим, усещам да ме обзема страх.

Така де… действително ли искам да знам тайната му?

Ами ако е финансов измамник, както предполага Лиси? Ами ако се занимава с разни тъмни сделки и иска да ме забърка и мен в тях?

Ами ако наистина има друга жена и сега ми каже, че ще се жени за нея или нещо подобно?

Усещам сърцето ми да се свива от болка. Добре де, в такъв случай… в такъв случай, ще му кажа, че и аз имам друг любовник и че…

— Слушай сега — Джак спира и ме поглежда мрачно.

На секундата решавам, че ако е извършил убийство, ще го предам на властите… независимо че съм му обещала да пазя тайната му и тъй нататък.

— И така… — Джак си поема дълбоко дъх. — Бях в Шотландия, за да… за да се видя с един човек.

— С жена — изтърсвам, преди да успея да се възпра.

— Не, не с жена! — възкликва Джак, но в същия миг изразът на лицето му се променя и той ме поглежда изпитателно. — Това ли си си мислила? Че играя двойна игра?

— Ами… всъщност… не знаех какво да си мисля — измънквам смутено.

— Ема, в живота ми няма друга жена. Отидох да посетя… — Той се поколебава за миг. — Отидох да посетя своята… един вид… фамилия.

Мозъкът ми буквално се сбръчква от ужас.

Фамилия ли?!?

О, Господи! Джемима беше права! Забъркала съм се с мафиот!

Само без паника! Мога да се измъкна, нали така? Мога да се включа към програмата за защита на свидетелите. Новото ми име ще бъде да речем… да речем… Мигън.

Не. Кло. Кло де Суза.

— И по-точно… едно дете.

Дете ли? Дете ли каза?

Мозъкът ми отново се сбръчква. Той има дете, така ли?

— Тя се казва Алис — усмихва се Джак нежно. — И е на четири годинки.

Това е то! Знаех си аз! Знаех си! Това е тайната му! Джак има съпруга и дете!

— Ти… имаш… дете, така ли? — питам с пресъхнало гърло.

— Не. Нямам дете. — Няколко мига Джак остава забил поглед в земята, после тръсва глава и ме поглежда в очите. — Пийт има дете. Дъщеря. Алис е дете на Пийт Лейдлър.

— Но… но… — мънкам объркано — …не знаех, че Пийт Лейдлър има дете.

— Никой не знае — отправя ми дълъг поглед Джак. — Това е тайната.

Е, това се разминава напълно… тотално… абсолютно… с всичките ми очаквания.

Дете. Тайно дете на Пийт Лейдлър.

— Добре де, но… как така никой не знае за нея? — питам глупаво. — Няма начин да не са я виждали, нали така?

— Пийт беше изключителна личност — въздъхва Джак. — Но беше абсолютно неспособен да поддържа предани, стабилни интимни връзки. По времето, когато Мери, майката на Алис, разбрала, че е бременна, те вече били разделени. А Мери е изключително самостоятелна и горда жена. Решила да роди детето и да го отгледа сама. Пийт я подпомагал финансово, но… изобщо не се интересувал от детето. На никого не беше казал, че е баща.

— Дори на теб ли? — поглеждам го изумено. — И на теб ли не ти беше казал, че има дете?

— Да. Дори на мен. Узнах чак след смъртта му. — При тези думи лицето на Джак потъмнява. — Обичах Пийт. Но това е нещо, което ми е трудно да… да му простя. И така, няколко месеца след смъртта му Мери се появи с детето. Можеш да си представиш какъв шок беше това за всички нас. Дори шок е меко казано. Но Мери настояваше никой да не знае. Искаше да отгледа Алис като обикновено, нормално дете, а не като незаконна дъщеря на Пийт Лейдлър. И не като наследница на огромно състояние.

Какво? Едно четиригодишно момиченце наследява частта на Пийт Лейдлър от „Пантера Корпорейшън“?!? Боже Господи!

— Значи тя… наследява всичко, така ли? — питам колебливо.

— Не, не всичко. Но доста голяма част. Семейството на Пийт беше много великодушно и щедро. Ето защо Мери се старае да държи детето встрани от общественото внимание. — Джак разперва леко ръце. — Знам, че не можем да я крием до безкрай. И че рано или късно всичко ще излезе на бял свят. Но когато вестникарите разберат за нея… ще настане истински ад. Алис ще се окаже изведнъж на върха на богатите наследници… Другите деца ще й вгорчат живота… вече няма да може да живее нормално. Някои такива деца успяват да се справят… Но Алис… Алис страда от астма и изобщо е много крехко дете… и физически, и психически.

След кратко мълчание Джак продължава:

— Знам, че прекалявам в опитите си да закрилям това дете. Дори Мери ми казва, че прекалявам. Но… Алис ми е много скъпа. Тя е… всичко, което ни е останало от Пийт.

Поглеждам го, изведнъж силно разчувствана.

— Значи за това са били онези телефонни разговори, така ли? — питам колебливо.

Джак въздъхва.

— Да. Няколко дни по-рано Мери и Алис бяха преживели автомобилна катастрофа. Нищо сериозно. Но… това ни беше чувствително място… след смъртта на Пийт. Искахме да сме сигурни, че всичко с тях е наред.

— Ясно — усмихвам му се леко. — Наистина разбирам.

Настава кратко мълчание. Трескаво се опитвам да осмисля чутото.

— Но пък има нещо друго, което не разбирам — казвам най-сетне. — Защо ме накара да обещая да пазя в тайна това, че си бил в Шотландия? Сигурна съм, че и без това никой нямаше да узнае.

— Поради собствената ми глупост — с яд на себе си казва Джак, като свива рамене. — Казах на някои хора, че същия ден отивам до Париж. Един вид като допълнителна предпазна мярка. Пътувах под друго име. И си мислех, че никой няма да узнае. А после какво? Влизам в офиса и… ти си там.

— Аха… Ясно — измърморвам, като поглеждам встрани.

— Не исках неволно да изтърсиш, че съм бил в Шотландия, а не в Париж, което вероятно щеше да отприщи лавина от интриги. — Джак поклаща глава в недоумение. — Не можеш да си представиш какви глупости са способни да измислят хората, когато нямат какво да правят. Какво ли не съм чувал за себе си! Че планирам да продам компанията… че съм хомосексуалист… че съм член на мафията…

— Ъъъ… наистина ли? — приглаждам нервно косата си. — Ама че глупави хора!

— Ема, извинявай, че не го споделих по-рано с теб — казва Джак тихо. — Съзнавам, че това те е обидило и че си се почувствала изолирана. Но… сама виждаш, че не е нещо, което може да бъде споделяно с лекота.

— Да, разбирам — отговарям веднага. — Естествено, че не би могъл да го споделиш с лекота. Глупаво беше от моя страна да се сърдя.

Трябваше, трябваше да се досетя, че действително става дума за нещо важно. И че не ме лъже, когато казва, че въпросът е деликатен и сложен.

— Само няколко души знаят за това — сериозно ме поглежда в очите Джак. — Само няколко много специални и достойни за доверие хора.

Има нещо в погледа му, което кара кръвта ми да закипи. Усещам, че се изчервявам. Времето сякаш спира за нас.

— Ще влизате ли? — изведнъж ни стряска ведър женски глас. Оглеждаме се замаяно и виждаме към нас да приближава някаква жена. — Представлението всеки момент ще започне.

— Трябва да влизам вече. Дошла съм да видя как танцува Лиси — казвам аз.

— Ами… добре — усмихва се Джак. После отново ме поглежда сериозно. — Ема, исках само да знаеш колко много съжалявам за станалото. Съзнавам колко тежко ти е било тези няколко дни. До този момент ти беше образец на дискретността, а аз… Исках отново да ти се извиня.

— О! Няма… няма проблем.

Джак се обръща и си тръгва, а аз оставам загледана след него.

О, Господи! Специално е дошъл, за да ми сподели тайната си!

Не е бил длъжен, нали така? Искал е да я сподели с мен!

— Чакай! — изведнъж виквам след него и Джак веднага спира и се обръща. — Защо не влезеш и ти с мен?

И буквално се разтапям от удоволствие, когато виждам радостната усмивка по лицето му.

Тръгваме през двора към входа на залата. Най-сетне насъбирам кураж да заговоря:

— Джак, и аз също искам да ти кажа нещо. Нали помниш, че онзи ден те обвиних, че си съсипал живота ми?

— Да, помня — поглежда ме Джак изпитателно.

— Е, може би не е съвсем вярно. Всъщност… изобщо не е вярно. — Поглеждам го откровено в очите и добавям: — Не си съсипал живота ми, Джак.

— Наистина ли? Значи ще ми дадеш втори шанс, така ли?

— Не!

— Това ли е окончателният ти отговор, Ема? — пита той и ме гледа толкова настойчиво, че в сърцето ми се поражда крехка надежда.

Известно време и двамата мълчим.

Изведнъж погледът на Джак попада върху китката на ръката ми. Той се вглежда заинтригувано и прочита на глас:

— „Забравила съм за Джак!“

Мамка му! Изчервявам се като домат.

Никога, никога вече няма да пиша каквото и да било върху ръката си. Никога!

— Това е просто… — започвам да мънкам и точно в този момент мобилният ми телефон иззвънява.

Слава Богу! Който и да ми се обажда — обичам го! Завинаги го обичам!

Припряно включвам бутона за разговор.

— Ема! — долита до слуха ми пронизителният глас на Джемима. — Ей Богу, ще ме обичаш завинаги, така да знаеш!

— Какво? — поглеждам изумено телефона.

— Всичко уредих вместо теб! — заявява триумфално тя. — Върхът съм! Не знам какво би правила без мен!

— Какво! — Усещам да ме обзема тревога. — За какво говориш, Джемима?

— За това как ще си отмъстиш на Джак Харпър, глупчо! Докато ти седеше и хленчеше пасивно, аз поех нещата в свои ръце!

За миг загубвам и ума, и дума.

— Ъъъ… Джак… извини ме за момент — успявам да му се усмихна някак.

С разтреперани крака се втурвам към ъгъла на двора, далеч от чужди уши.

— Джемима, ти ми се закле, че няма нищо да предприемаш! — изсъсквам ядосано в слушалката. — Закле ми се в твоята чантичка от кожа на пони от „Миу Миу“, помниш ли?

— Нямам чантичка от кожа на пони, която да е от „Миу Миу“ — триумфално заявява Джемима с лек кикот. — Чантичката ми от кожа на пони е от „Фенди“!

Тя е луда! Тотално е побъркана!

- Джемима, кажи ми какво си направила! — шептя настойчиво.

Сърцето ми се свива от страх.

— Око за око, Ема! Този мъж те опозори и предаде най-безсрамно! Ние ще постъпим точно по същия начин с него! Слушай сега, тук съм с един много мил тип. Казва се Мик. Журналист. Работи за „Дейли Уорлд“…

Кръвта във вените ми се смразява.

— Жълтата преса! — изричам ужасено. — Джемима, да не си се побъркала?!

— Не бъди толкова задръстена, Ема! — сопва ми се тя укоризнено. — Журналистите от жълтата преса са наши приятели! Също като частните детективи… само че услугите им са безплатни! Мик е помагал неведнъж на мама и е направо страхотен да открива разни неща. И освен това е страшно заинтригуван да открие малката тайна на Джак Харпър! Всъщност, Мик иска да се срещне и да поговори с теб, така че…

Имам чувството, че ще припадна. Не, сигурно сънувам. Не може да е вярно.

— Джемима, забрави цялата тази работа! — шепна настойчиво в слушалката! — Разкарай го този твой Мик!

— Няма пък! — отговаря капризно тя като някакво шестгодишно хлапе. — Мама винаги казва, че… — Чувам изсвистяване на гуми и налудничавият смях на Джемима. — До скоро, Ема!

И сигналът изчезва. Изтръпвам от ужас. Трескаво набирам номера й, но попадам на гласовата поща.

— Джемима, не прави нищо! Спри го! Трябва да го…

Млъквам рязко, защото Джак приближава към мен.

— Всеки момент ще започнат — казва той, като ме поглежда любопитно. — Всичко наред ли е?

— Абсолютно! — отговарям дрезгаво и мушвам телефона в чантата си. — Абсолютно… наред!