Можеш ли да пазиш тайна?

II

Добре де! Истината е, че цялата тази работа изобщо не ми харесва.

Хубаво, знам, че седя в бизнескласа; знам, че съм заобиколена от страхотен лукс. Ама стомахът ми въпреки всичко се е свил на топка от страх.

По време на излитането броях много бавно, със затворени очи, и това донякъде помогна. Но когато се издигнахме на около петстотин километра във въздуха, цялата ми решимост се изпари. Така че сега седя, отпивам от шампанското, чета някаква статия в „Космополитън“ — „Тридесет неща, които всяка жена трябва да направи, преди да навърши тридесет години“ — и полагам неимоверни усилия да приличам на безгрижна, изискано отпусната, пътуваща в бизнескласа висша специалистка по маркетинг. Но (О, Боже! О, мили Боже!) истината е, че и най-малкото шумче ме кара да подскачам; и при най-малкото трепване на самолета затаявам дъх и стисвам зъби.

С жест на привидно спокойствие протягам ръка към брошурата с инструкции за безопасност и уж разсеяно започвам да я чета. Спасителни изходи. Как да се свиеш и обгърнеш с ръце. Ако се наложи използването на спасителни жилетки — те са първо за децата и старите хора. О, Боже!!!!!!

Защо изобщо ги чета тези работи?!? Ами картинките?!? С какво може да ми помогне гледането на това как мънички човечета в спасителни жилетки скачат в океана, докато самолетът над главите им избухва?!? Бързо пъхвам инструкциите обратно на мястото им и отпивам глътка шампанско.

— Извинете, мис — казва появилата се до креслото ми непозната стюардеса с червени къдрици. — Вие в бизнескласа ли пътувате?

— Да — отговарям, като приглаждам косата си с жест на едва прикрита гордост.

Момичето ми подава брошура, озаглавена „Улеснения за бизнес дейност“, на чиято корица има снимка на костюмирани мъже и жени с вид на шефове, които разговарят оживено пред клипборд с начертана вълнообразна графика.

— Малко информация за нашия нов салон за бизнесдейност на летище „Гетуик“. Предлагаме всички условия за провеждане на конференции, а също и зали за съвещания. Дали това ще ви заинтересува?

О, добре. Аз съм преуспяваща бизнесдама. Специалистка с много, много висока директорска позиция в служебната йерархия.

— Вероятно — отговарям, като прелиствам небрежно брошурата. — Да, бих могла да използвам някоя от тези зали, за… за да дам наставления на екипа си. Работя с доста голям екип и, както се досещате, хората се нуждаят от много наставления. По бизнесвъпроси. — Покашлям се лекичко и добавям: — Предимно… логистични.

— Желаете ли отсега да ви резервирам една зала? — пита с надежда стюардесата.

— Ъъъ… не, благодаря — отказвам, след което правя кратка пауза и пояснявам: — Точно днес хората ми са по домовете си. Дадох на всички почивен ден.

— Ясно — кимва момичето с леко озадачен израз на лицето.

— Но другия път вероятно ще се възползвам — добавям бързо. — Впрочем… просто се чудех… Този звук нормален ли е?

— Какъв звук? — пита стюардесата и се ослушва с леко наклонена глава.

— Ами това… виене откъм крилото?

— Не, нищо не чувам — казва момичето и ме поглежда съчувствено. — Вероятно сте малко нервна.

— Не! — възкликвам на секундата, дори успявам да се позасмея. — Не, не съм нервна. Само… се чудех. Чисто любопитство.

— Ще се постарая да удовлетворя интереса ви след малко — казва ми тя мило, след което се обръща към мъжа в съседното кресло: - Заповядайте, сър. Малко информация за нашия нов салон за бизнесдейност на летище „Гетуик“.

Американецът взема брошурата мълчаливо и я оставя на масичката пред себе си, без изобщо да я погледне. Стюардесата тръгва по пътечката, като за миг залита леко, понеже самолетът изведнъж се тръсва леко.

Какво става? Защо самолетът се тръсна?

О, Боже!!! Изневиделица ме залива цунами от панически ужас. Какво правя аз тук?!? Това е лудост! Пълна лудост! Да седиш затворен в някаква огромна, тежка, метална кутия… на хиляди километри над земята… и да не можеш да избягаш!

Не, не мога да се справя сама с ужаса си. Изпитвам непреодолимо желание да говоря с някого. С човек, който да ме успокои. И да ме накара да се чувствам в безопасност.

Конър.

Инстинктивно измъквам от чантичката мобилния си телефон, но стюардесата на секундата се надвесва над мен.

— Боя се, че не е разрешено да използвате телефона си на борда на самолета — казва ми момичето с широка усмивка. — Бихте ли проверили дали е напълно изключен, моля?

— О! Ъъъ… извинете.

Ами да, естествено, че не мога да използвам телефона си. Откакто сме се качили на борда, сигурно ни го казаха поне милион пъти. Как можах да забравя?!? Както и да е. Няма значение. Добре съм. Добре съм! Пъхвам телефона обратно в чантичката си и опитвам да се съсредоточа във филма, който са ни пуснали.

Може би е добре да започна да броя отново. Триста четиридесет и девет. Триста и петдесет. Триста петдесет и…

Божичко!!! Какво беше пък това сега?!? Самолетът изведнъж подскочи! Да не би нещо да ни е ударило!?!

Без паника, Ема! Просто леко тръсване, чудо голямо. Сигурна съм, че всичко е наред. Вероятно сме налетели на някой гълъб или нещо подобно. Та докъде бях стигнала с броенето?

Триста петдесет и едно. Триста петдесет и две. Триста петдесет и…

И край, дотук беше.

Защото точно в този момент всичко сякаш се разпадна на отделни фрагменти.

Дочувам писъците да ме заливат като вълна — дори преди още да осъзная какво става.

О, Боже! О, Боже! О, Боже! О, Боже! О, Боже! О, Боже… ООО!… НЕ! НЕ! НЕ!

Падаме! О, Боже, падаме!!!

Сриваме се надолу. Самолетът пада като камък. Един мъж от другата страна на пътеката излита от креслото и си удря главата в тавана. По челото му потича кръв. Вкопчвам се в креслото си, за да не ме постигне същата участ, но усещам как нещо се опитва да ме изтръгне нагоре, сякаш някой ме дърпа… като че гравитацията се е задействала в обратна посока. Няма време за мислене. Умът ми не може да… Из кабината летят чанти, чаши, една от стюардесите е паднала, вкопчила се е в седалката…

О, Боже! О, Боже! О, сега скоростта май намалява. Сега… май е по-добре.

Мамка му! Просто… не мога… аз…

Поглеждам американеца в съседното кресло — и той се е вкопчил в седалката си също като мен.

Прилошава ми. Мисля, че ще повърна. О, Боже!

Добре. Сега… май вече… всичко е отново нормално.

— Дами и господа — долита глас по интеркома и всички рязко вдигат глави, — говори капитанът на самолета.

Сърцето ме стяга и бие до пръсване в гърдите ми. Не съм в състояние да слушам. Нито да мисля.

— Попаднахме във въздушно завихряне и за известно време може да сме малко нестабилни. Призовавам ви да се върнете по местата си и да си закопчеете коланите колкото е възможно по-…

Самолетът отново подскача силно и гласът на капитана потъва в писъците и виковете на пътниците.

Сякаш сънувам някакъв кошмар.

Хората от екипажа сядат на седалките си и се пристягат с коланите. Една от стюардесите попива със салфетка стичащата се по лицето й кръв. Само допреди миг момичетата щастливо ни предлагаха захаросани бадеми.

Не, не, това се случва с други хора, в други самолети. Като тези по видеофилмите с инструкции за безопасност. Не и с мен!

— Моля, запазете спокойствие — долита гласът на капитана. — Веднага, щом имаме допълнителна информация, ще…

Да запазя спокойствие ли?!? Та аз не мога да дишам, камо ли да запазвам спокойствие!! Какво да направим, за Бога? Защото не може просто да си седим, докато самолетът подскача като побеснял кон, нали така?!?

Чувам някой зад мен да рецитира „Света Богородице, изпълнена с милост…“ и ме залива нова вълна от паника. Хората се молят. Значи това наистина ни се случва.

Ще умрем.

Ще умрем!

— Моля? — пита американецът от съседното кресло, който се е обърнал към мен и ме гледа с напрегнато и пребледняло лице.

Да не би да съм го казала на глас?

— Ще умрем — повтарям, загледана в лицето му.

Това е може би последният жив човек, който ще видя преди смъртта си. Буквално попивам с поглед чертите на лицето му, бръчиците край тъмните му очи, изпечената челюст със сянка от наболата брада.

Самолетът изведнъж пропада рязко надолу и аз неволно изпищявам.

— Не, не мисля, че ще умрем — казва американецът, но виждам, че и той се е вкопчил здраво в страничните облегалки на креслото си. — Капитанът каза, че просто сме попаднали в завихряне…

— Ами да, какво друго да каже?!? — възкликвам истерично. — Не може да ни изтресе „Е, хора, това е краят, ще се видим на оня свят!“, нали така? — Самолетът отново подскача ужасяващо и аз панически сграбчвам ръката на американеца. — Не, няма да се спасим. Знам, че няма да се спасим. Това е краят, Но аз съм само на двадесет и пет години, за Бога! Още не съм готова да умра! Нищо не съм постигнала. Не съм имала деца. Не съм спасила човешки живот… — Блуждаещият ми поглед случайно допада на статията „Тридесет неща, които всяка жена трябва да направи, преди да навърши тридесет години“. — Не съм покорила никой планински връх. Нямам татуировка. И дори не знам дали имам G-точка (Предполага се, че във вагината на всяка жена има особено чувствителна област, G-точка, чието стимулиране води до страхотен оргазъм. — Бел. прев.)!…

— Извинете, не ви разбрах? — поглежда ме леко стреснато мъжът, но аз дори не го и чувам.

— Кариерата ми е пълен майтап. Изобщо не съм преуспяваща бизнесдама. — При тези думи незнайно защо посочвам полуразплакана костюма си. — И нямам никакъв екип! Аз съм само една нищо и никаква асистентка и днес беше изобщо първата в живота ми голяма самостоятелна делова среща за сключване на сделка и какво? Пълен провал! През повечето време нямам никаква представа за какво говорят хората. И не знам какво значи „логистично“. И никога, никога няма да заслужа повишение. И дължа на татко четири хиляди лири. И никога не съм се влюбвала истински…

Изведнъж се стряскам от думите си.

— Извинете ме — обръщам се към американеца, като издишам рязко. — Не би трябвало да ви обременявам по този начин.

— Няма нищо — отговаря ми той любезно.

Боже мили, съвсем съм си изгубила ума! Пък и това, което казах, всъщност не е истина. Ами да, защото аз съм влюбена в Конър, нали? Добре, Ема, опитай отново да броиш. Триста пет-десет и… шест. Триста петдесет и…

О, Боже! О, Боже! Не! Моля те, Господи! Не!!! Самолетът отново подскача ужасяващо. И отново летим като камък надолу.

— Никога не съм направила нещо, заради което родителите ми да се гордеят с мен. — Думите излитат от устата ми, преди да успея да ги спра. — Никога.

— Убеден съм, че това не е истина — отбелязва американецът мило.

— Истина е! Навремето може и да са се гордели с мен, ама после братовчедка ми Кери дойде да живее с нас и изведнъж мама и татко сякаш изобщо вече не ме и забелязваха. Само тя ги интересуваше, аз сякаш не съществувах. Кери беше на четиринадесет, когато дойде да живее с нас, а аз бях на десет и отначало си мислех, че ще е страхотно, нали разбирате. Все едно да имаш по-голяма сестра. Да, ама нещата не се развиха така…

Не мога да спра да говоря. Просто не мога и това си е! При всяко подскачане или пропадане на самолета от устата ми изригва нов порой от думи.

Или говориш, или пищиш — няма друга алтернатива.

— …тя беше шампион по плуване, и изобщо шампион по всичко, а аз бях само… едното нищо в сравнение с нея…

— …курс по фотография и бях убедена, че това ще промени живота ми…

— …шестдесет и един килограма, но възнамерявах да се подложа на диета и…

— …м кандидатствах за абсолютно всяка работа на света, за която чуех или прочетях обява. Бях толкова отчаяна, че кандидатствах дори за…

— …отвратителна колежка на име Артемис. Онзи ден докараха едно ново бюро и тя на секундата си го присвои, въпреки че моето е тясно и цялото очукано, с изкъртени вратички…

— …понякога поливам тъпата й коледна звезда (Стайно растение с красиви, яркочервени цветове. — Бел. прев.) с портокалов сок, просто за да й отмъстя…

— …мило момиче Кейти, което работи в „Личен състав“. С нея си имаме таен код. Когато влезе в нашия офис и ме попита „Би ли дошла да прегледаме някои отчети, Ема?“, това всъщност означава „Давай да се измъкваме към близката сладкарница на «Старбъкс»!“…

— …отвратителни подаръци и се налага да се преструвам, че ги харесвам…

— …онзи ден без да искам счупих любимата чаша на шефа и после скрих парчетата в чантичката си…

— …кафето в службата е възможно най-гадното на света, истинска отрова…

— …писах в автобиографията си, че на матурата имам шестица по математика, докато всъщност имам четворка. Знам, че е непочтено. Знам, че не трябваше да го правя, но толкова много исках да получа тази работа, че…

Боже мили, какво ми става? Обикновено в главата ми има нещо като филтър, който ме спира да не избълвам всичко, каквото мисля.

Но явно филтърът ми се е повредил. Думите извират от устата ми на буен, врящ и кипящ порой. Изобщо не съм в състояние да ги озаптя.

— …понякога си мисля, че вярвам в съществуването на Бог, защото как иначе ще ни има на този свят, нали така? После обаче започвам да си мисля: „Добре де, ами войните и всякаквите други гадости…“

— …да нося прашки, защото като си с прашка и те погледнат в гръб, не си личат грозните очертания на бельото под дрехата. Ама прашките са толкова неудобни за носене и убиват…

— …беше осми номер и просто не знаех какво да правя, така че само казах: „Уаууу! Абсолютно фантастична е!“…

— …печени чушки, защото това е най-най-любимото ми ядене…

— …присъединих се към един читателски клуб (Широко разпространена практика в Америка. Читателските клубове са неформални групи, обикновено от жени, които четат и обсъждат подбрани от тях книги. Издателствата периодично провеждат анкети сред читателските клубове, за да преценят маркетинговите тенденции. — Бел. прев.), ама „Големите очаквания“ ми беше толкова скучна, че… така де, погледнах само началото и края и после се преструвах, че съм я прочела цялата.

— …изсипах в аквариума на Сами цялото пликче с храна за златни рибки и, честно, не ми е ясно защо умря и после…

— …само като чуя първите тактове от песента на Карпънтърс „Близо до теб“, и започвам да плача…

— …наистина ми се ще да имах по-големи цици. Така де, не големи колкото на момичето от трета страница на „Пентхауз“, не глупаво огромни, нали разбираш, ами просто по-големи. Само за да знам какво е да…

— …перфектната първа среща с мъж си личи по това, че шампанското се появява изневиделица на масата, сякаш с махване на вълшебна пръчица…

— …този лесбийски сън направо ме срина, купих си огромна кутия сладолед и после го излапах наведнъж и никога не споменах и думичка на Лиси…

Изобщо не забелязвам какво става край нас. Светът сякаш се е свил и на него сме само аз и този непознат, а от устата ми бълват всички мои най-най-съкровени мисли и тайни.

Вече дори не си давам сметка какво говоря. Знам само, че говоренето ме кара да се чувствам добре.

Дали пък и психотерапията не е нещо подобно?

— …казваше се Дани Нъсбаум. Мама и татко бяха долу в хола, гледаха „Бен Хур“ по телевизията и помня, че си помислих: „Ако това е въпросният секс, по който светът е пощурял, значи светът е ама наистина луд“…

— …лежа обърната на една страна, защото по този начин деколтето изглежда по-пълно…

— …работи в сферата на маркетинговите проучвания. Помня, че когато го видях за първи път, си помислих: „Уаууу, много е сладък!“ Той е висок и русокос, защото е наполовина швед, и има невероятни сини очи. И така, той ме покани на среща…

— …винаги преди среща с мъж да изпивам по чаша сладко шери, просто за успокоение на нервите…

— …той е невероятен. Конър е направо прекрасен. Страхотен късмет извадих с него. Всички непрекъснато ми разправят колко е готин. Той е мил, и е добър, и преуспява в работата си, и всеки казва, че сме съвършената двойка…

— …това не бих го казала на никого, за нищо на света… понякога си мисля, че той е почти прекалено красив. Като… като кукла. Като Кен. Като един рус Кен.

Сега пък съм на тема „Конър“. И дрънкам неща, които никога и на никого не съм казвала. Неща, които дори не съм съзнавала, че ми се въртят в главата.

— …му подарих за Коледа един стилен часовник с кожена каишка, ама той продължава да си носи своя оранжев дигитален кич, само защото му казвал каква е температурата в Полша или други подобни глупости…

— …ме водеше по всякакви джаз концерти и аз от учтивост се преструвах, че ми харесват, така че сега той си мисли, че обичам джаз…

— …знае наизуст абсолютно всеки филм на Уди Алън и казва всяка реплика, преди още да се е разнесла от екрана, и с това адски ми лази по нервите…

— …само ме гледа неразбиращо, сякаш му говоря на някакъв чужд език…

— …твърдо решен да открие моята G-точка, така че прекарахме целия уикенд да го правим в най-различни пози и накрая бях направо съсипана, не исках нищо друго, освен пица и да си гледам сериала „Приятели“…

— …непрекъснато ме питаше: „Как беше? Как беше?“ Така ми писна, че накрая послъгах и казах, че е било удивително и че цялото ми тяло сякаш се е разтворило като цвете. И тогава той започна да пита като какво цвете по-точно и аз му казах „бегония“…

— …човек не може да очаква първоначалната страст да продължи вечно. Но пък как можеш да познаеш дали страстта се уталожва по един положителен, хубав начин, както е при всеотдайните дълготрайни връзки, или по грозен начин, един вид „двамата с теб вече не се привличаме един друг“…

— …рицарят на бял кон не е реалистична възможност. Въпреки това обаче част от мен копнее за огромна, удивителна любов. Искам да има страст. Искам да бъда пометена от вихър. Искам земетресение или поне… не знам, ураган… нещо вълнуващо. Понякога имам чувството, че там някъде ме чака цял един нов, безкрайно вълнуващ живот и че ако мога само да…

— Извинете, мис…?

— А? Какво? — вдигам замаян поглед. Стюардесата с френската плитка ме гледа и се усмихва.

— Приземихме се.

Зяпвам я неразбиращо:

— Как така сме се приземили!

Не, нещо не ми се връзва. Нали уж щяхме да умираме, а сега изведнъж… Оглеждам се наоколо — истина е, самолетът е неподвижен. На земята сме!

Чувствам се като Дороти. Само допреди миг съм се вихрила из Оз, а сега изведнъж се събуждам отново нормална.

— Не подскачаме вече — отбелязвам тъпо.

— Подскачането спря доста отдавна — обажда се американецът.

— И няма… няма да умрем — казвам невярващо.

— Не, няма да умрем — потвърждава той.

Поглеждам го и сякаш го виждам за първи път. Изведнъж осъзнавам, че в продължение на цял час съм дрънкала каквото ми дойде на ум пред един съвършено непознат човек. Един бог знае какви съм му ги наговорила.

Иска ми се на секундата да напусна самолета. Или поне да потъна вдън земя.

— Извинете — промърморвам засрамено. — Трябваше да ме спрете.

— Щеше да ми е доста трудно — отговаря той с лека усмивка. - Малко нещо не бяхте на себе си.

— Толкова ми е неудобно!

Опитвам да се усмихна, но изобщо не мога да го погледна в очите. Така де, та аз му разправих за прашката си! Казах му и за G-точката ми!

— Не се притеснявайте. Всички бяхме стресирани. Ама че полет! — казва той, взема раничката си и става от креслото. После ме поглежда и добавя: — Добре ли сте вече? Ще можете ли да се приберете у дома си?

— Да. Всичко е наред. Благодаря. Приятно изкарване в Англия! — подвиквам след него, но не мисля, че ме чу.

Събирам бавно нещата си и напускам самолета. Имам чувството, че съм вир-вода от пот, косата ми е разрошена до безобразие, усещам в главата ми да пулсира болка.

Салонът на летището изглежда толкова светъл, тих и спокоен след напрегнатата атмосфера в самолета! А земята — някак особено твърда и солидна. Отпускам се на един от пластмасовите столове и известно време седя със затворени очи, като се опитвам да дойда на себе си. Когато най-сетне ставам, все още се чувствам леко замаяна. Движа се като в мъгла, все още не мога да повярвам, че съм тук — че съм жива! Да си призная, изобщо не мислех, че ще стъпя отново на земята.

— Ема! — чувам някой да ме вика, когато излизам от салона на „Пристигащи“, но изобщо не поглеждам. На света има безброй Еми.

— Ема! Тук съм!

Вдигам удивено глава. Това не е ли…?

Не. Не може да бъде, не може да е…

Да! Конър е!

Изглежда потресаващо красив. Прилича повече от всякога на скандинавец, а очите му са невероятно яркосини. И тича към мен. Не, нещо не ми се връзва. Какво прави той тук? Когато стигаме един до друг, той ме сграбчва в прегръдките си и ме притиска силно до гърдите си.

— Слава Богу! — възкликва Конър дрезгаво. — Слава Богу! Добре ли си?

— Конър, какво… какво правиш тук?

— Звъннах на авиокомпанията, за да проверя в колко часа кацате, и те ми казаха, че самолетът попаднал в силен турболентен поток. И аз… просто нямаше начин да не дойда на летището. — Той ме обгръща с поглед от висотата на своя ръст и добавя настойчиво: — Ема, гледах как самолетът се приземява. Изпратиха линейка към него. После ти все не излизаше и си помислих, че… — Конър преглъща тежко и завършва: — И аз не знам какво точно си помислих.

— Добре съм. Не излизах, защото седнах за малко, за да дойда на себе си. О, Боже, Конър, беше ужасно! — Гласът ми изведнъж се разтреперва, което е тъпо и смешно, защото сега съм в пълна безопасност, нали така? — В един момент наистина си помислих, че ще умра.

— Когато най-сетне се появи… — Гласът на Конър е дрезгав от напрежение, той млъква и няколко секунди ме гледа мълчаливо и настойчиво. — Мисля, че за първи път осъзнах колко дълбоки са чувствата ми към теб.

— Наистина ли? — прошепвам аз.

Сърцето ми бие до пръсване, струва ми се, че всеки момент ще припадна.

— Ема, мисля, че ние с теб трябва да…

Да се оженим ли? Сърцето ми се свива от страх. О, Боже! Той се кани да ми направи предложение за женитба, още тук, на летището. Какво да му отговоря, за Бога?!? Изобщо не съм готова да се женя! Но ако му откажа, той като нищо може да ме зареже и да избяга. Мамка му! Добре де, ще му кажа: „О, Конър, това е страхотна идея, но ми трябва малко време да…“

— …се съберем да живеем заедно — завършва изречението си Конър.

Ама че съм глупачка да си въобразявам разни работи! Той явно няма никакво намерение да ми прави предложение за женитба.

— Какво ще кажеш? — пита Конър и нежно ме погалва по косата.

— Ъъъ… — измънквам и разтривам с ръце лицето си, като се опитвам да спечеля малко време, защото в момента изобщо не мога да мисля рационално.

Да живея заедно с Конър… Ами да, звучи разумно. Защо не? Има ли някаква причина да не искам да го направя? Чувствам се адски объркана. Нещо в мозъка ми сякаш се опитва да ми изпрати някакво съобщение…

И в следващия миг си спомням някои от нещата, които казах на американеца в самолета. Това, че никога не съм била истински влюбена. И че Конър всъщност не ме разбира.

Но пък… аз тогава не бях на себе си, нали така? Защото… защото бях убедена, че всеки миг ще умра, за Бога! При това положение как да мислиш разумно?

— Конър, а какво стана със съвещанието ти днес следобед? — спомням си изведнъж.

— Отложих го.

— Отложил си го? — питам удивено, защото знам колко много държи на работата си. — Заради мен ли?

Сега вече наистина ми се завива свят. Усещам, че краката ми едвам ме държат. Само дето не ми е ясно дали е реакция на преживяното в самолета или е от любов.

О, Боже! Конър е висок, и красив, и е отложил съвещанието си заради мен, и е дошъл да ме спаси!

Ясно, вие ми се свят от любов. Трябва да е от любов!

— С удоволствие ще живея с теб, Конър — прошепвам и за мое огромно учудване избухвам в сълзи.