Можеш ли да пазиш тайна?

XXI

На следващата сутрин се събуждам, обзета от панически ужас. Буквално ми прилошава от страх. Чувствам се точно като шестгодишно хлапе, което не иска да ходи на училище. Така де, шестгодишно хлапе с махмурлук.

— Не, не мога да отида на работа — заявявам на Лиси в осем и половина и се запъвам в коридора като магаре на мост. — Просто не мога да вляза в офиса и това е!

— Можеш! — окуражава ме тя, като закопчава копчетата на жакета ми. — Всичко ще е наред. Горе главата!

— Ами ако се държат ужасно с мен?

— Няма да се държат ужасно с теб. Та те са ти не само колеги, но и приятели. Пък и досега сигурно вече са забравили всичко.

След около половин час увещания най-сетне тръгвам. Чувствам се точно като куче, което е било изритано навън, когато слизам по стълбите и отварям входната врата. На прага се сблъсквам с някакъв униформен куриер — чете имената по звънците, прегърнал най-огромния букет цветя, който съм виждала през живота си.

— Извинете — обръща се към мен той. — Търся Ема Коригън.

— Аз съм — отговарям изненадано.

— Чудесно! — усмихва ми се куриерът и ми протяга бележник и химикалка. — Днес явно е щастливият ви ден. Подпишете ми се тук, моля…

Гледам изумено букета в ръцете му. Рози, фрезии, някакви огромни пурпурни цветя… и фантастични тъмночервени топчести неща… тъмнозелени стръкове плътни декоративни треви… и нежни бледозелени филизчета, приличащи на аспарагус…

Добре, може и да не ги знам как се казват всички тези цветя, но едно знам със сигурност: тези цветя са адски скъпи.

— Момент — обръщам се към куриера, преди да взема химикалката, която ми подава. — Искам да проверя от кого са.

Грабвам пъхнатата между цветята картичка, разгръщам и и плъзвам поглед по дългия текст, без да вниквам в съдържанието му, докато не стигам най-отдолу, до подписа.

Джак.

Отново се разтрепервам от обида. Какво? Той смята, че някакви глупави цветя могат да заличат всичко, което направи?

Нищо че букетът е огромен и адски луксозен.

— Не ги искам, благодаря — казвам на куриера и гордо вирвам брадичка.

— Не ги искате! — невярващо ме гледа той.

— Какво става тук? — чувам зад себе си гласът на Лиси, също тръгнала да излиза. В следващия миг забелязва букета и възкликва: — Господи, каква прелест! От Джак са, нали?

— Да, но не ги искам. Махнете ги оттук — казвам на куриера.

— Чакай! — виква Лиси. — Нека само ги помириша! — Сграбчва букета и завира лице в цветята. — Никога не съм виждала нещо по-красиво! Не би ли могла да… — поглежда ме умолително тя.

— Не, Лиси! Не мога да ги приема! Защото той ще си помисли, че съм му простила и всичко е наред.

— Май че си права — въздъхва Лиси, като докосва нежно с пръст кадифенорозовото листенце на една от розите. — Жалко, но наистина е по-добре да ги върнеш.

— Да ги върне ли?! — долита зад нас възмутеният глас на Джемима, която идва да види какво става. — В никакъв случай! Утре съм поканила гости на вечеря и тези цветя ще ми свършат чудесна работа. — Тя поглежда етикетчето и възкликва: — „Смит енд Фокс“! Боже мили! Ама ти знаеш ли колко струва този букет? Как така ще го връщаш?!

— Не ме интересува колко струва! — възкликвам разпалено. — Цветята са от Джак! Невъзможно е да ги приема!

— Защо да е невъзможно? — пита Джемима искрено учудена.

— Защото… защото, ако ги задържа, все едно му казвам „Прощавам ти.“

— Глупости! — срязва ме Джемима. — Ако ги задържиш, все едно му казваш „Ти означаваш толкова малко за мен, че дори не си давам труда да ти върна цветята.“

Всички замълчаваме за миг, обмисляйки този вариант.

— Сетих се! — извиква Лиси, грабва бележника на куриера и написва под името ми с големи печатни букви: „Без предразсъдъци.“

— Това пък какво означава? — питам аз.

— Това означава: „Никога няма да ти простя, задник такъв… но напук ще задържа цветята.“

— „И ще ти отмъстя“ — решително добавя Джемима.

Навън е една от онези удивително ясни и свежи утрини, които те изпълват с чувството, че Лондон е най-прекрасният град на света. Времето е толкова приятно, че докато вървя от метрото към офиса, настроението ми неминуемо се повдига.

Може пък Лиси да е права. Възможно е всички в службата вече да са забравили цялата тази история. Така де, няма какво да правя от мухата слон. Чудо голямо. Нищо чак пък толкова интересно не се е случило. Междувременно сигурно се е появил някакъв друг повод за клюки. И сега вече всички ще говорят за… футбол. Или за политика. Или за нещо друго. Именно.

Бутвам тежката остъклена врата и влизам във фоайето с високо вдигната глава и лек прилив на оптимизъм.

— …смята, че прашките убиват! — на секундата чувам да отеква в другия край на фоайето.

Поглеждам натам и виждам пред асансьорите един тип от счетоводството да разговаря с някаква жена с окачен на ревера пропуск за посетител.

— …през цялото време е правила секс с Джак Харпър, така ли? — долита глас над мен.

Вдигам поглед и виждам група момичета от администрацията да се качват по стълбите.

— Единствено за Конър ми е жал — отговаря едно от тях. — Горкият мъж…

— …преструвала се, че обича джаз — казва някой на излизане от асансьора. — Питам се кой нормален човек би правил подобно нещо?

Добре де! Ясно… не са забравили.

Целият ми плах сутрешен оптимизъм се изпарява и за секунда обмислям възможността да избягам и да прекарам остатъка от живота си под одеялото.

Но не мога да го направя, нали така?

Като начало, сигурно бих умряла от скука след около седмица примерно.

Пък и… трябва да ги погледна с гордо вдигната глава, нали? Трябва да го направя!

Поемам си дълбоко дъх, стисвам юмруци, бавно се качвам по стълбите и тръгвам по коридора към отдела по маркетинг. Хората, с които се разминавам, или ме зяпат с нагло любопитство, или се преструват, че не ме гледат. Поне пет разговора прекъсват рязко при появата ми.

Стигам вратата към отдела, стисвам зъби и влизам с възможно най-безгрижен израз.

— Добър ден на всички — подхвърлям, като събличам жакета си и го премятам на облегалката на стола зад бюрото ми.

— Ема! — възкликва Артемис саркастично, с тон на престорено удоволствие, че ме вижда. — Ти се появи! Не може да бъде!

— Добро утро, Ема — излиза от офиса си Пол и ме поглежда изпитателно. — Добре ли си?

— Чудесно, благодаря.

— На твое разположение съм, ако… искаш да поговорим… за каквото и да било — казва Пол и за моя изненада изглежда искрено загрижен.

Хубава работа! Да не би да си въобразява, че ще взема да му плача на рамото „Джак Харпър ме използва“?

Бих направила подобно нещо само ако съм наистина, има наистина отчаяна.

— Благодаря, но… — Усещам, че се изчервявам. — Не, добре съм.

— Радвам се — казва Пол, замълчава за миг, а после продължава с по-делови тон: — Предполагам, че вчера изчезна така внезапно, защото си решила да поработиш на спокойствие вкъщи по проектите, които са ти възложени, нали?

— Ъъъ… да — измънквам, като се прокашлям неловко. — Точно така.

— Несъмнено си отхвърлила купища неотложни задачи, нали?

— Ъъъ… да… купища.

— Отлично. Така и предполагах. Продължавай сега работата си. Всички останали също. — Пол оглежда заплашително колегите ми и добавя: — И помнете какво ви казах!

— Да, разбира се — на секундата отговаря Артемис. — Помним, естествено!

Пол изчезва отново в офиса си, а аз пускам компютъра си и забивам неотклонно поглед в екрана му, докато го чакам да загрее. Всичко ще е наред. Само трябва да се съсредоточа в работата си, изцяло да…

Изведнъж дочувам някой да си тананика доста високо нещо… нещо познато… Това са…

„Карпънтърс.“

В следващия момент се присъединяват и други гласове.

— „Близо до теееб…“ — ехти нестроен хор.

— Добре ли си, Ема? — пита Ник, когато ме вижда да ги поглеждам подозрително. — Искаш ли носна кърпичка?

— „Близо до теееб…“ — подемат всички в унисон и чувам да се разнасят приглушени смехове.

С възможно най-голямо самообладание кликвам да отворя пощенската си кутия и се опулвам шокирано срещу екрана. Обикновено получавам най-много до десет имейла на ден, ако изобщо получавам нещо. Днес имам деветдесет и пет.

Татко: Държа да поговорим колкото се може по-скоро…

Мойра: Знам къде продават наистина удобни прашки…

Шарън: Добре де, и откога имаш връзка с него?!!

Фиона: Знам една диета, която…

Преглеждам бързо списъка и изведнъж сърцето ме прерязва.

Имам три имейла от Джак. Какво да правя? Дали да ги прочета?

Нерешително местя мишката насам-натам. Добре де, може би заслужава поне да му дам шанс да обясни…

— О, Ема! — подхвърля Артемис най-невинно, като приближава към бюрото ми с найлонова торбичка в ръка. — Нося ти една жилетчица… Мисля, че ще ти хареса. На мен ми е малка, а е много хубава… Сигурно ще ти стане, защото… — Млъква за секунда, поглежда към Каролин и довършва: — …е осми номер.

Двете избухват в истеричен кикот.

— О, Ема, исках да ти кажа… — примъква се към бюрото ми и Ник. — Видя ли новата секретарка в администрацията? Страхотна е, нали? — пита той и ми намига, а когато вижда, че го гледам тъпо, добавя: — Има страхотна моряшка подстрижка, носи гащиризон и…

— Млъквай! — крясвам му изведнъж и усещам, че се изчервявам. — Не съм… Аз не съм… Оставете ме на мира! Всички!

С разтреперана от гняв ръка кликвам с мишката и изтривам един след друг и трите имейла от Джак. Не, нищо не заслужава! Никакъв шанс! Нищо!

Скачам и се втурвам навън от офиса. Влетявам в дамската тоалетна, трясвам вратата зад гърба си и опирам пламналото си чело в огледалото. В гърдите ми кипи омраза към Джак Харпър. Има ли той представа на какво съм подложена? Дава ли си изобщо сметка какво ми причини?

— Ема! — разнася се глас зад гърба ми.

Стреснато вдигам глава. Не съм чула кога Кейти е влязла след мен. Виждам лицето й до моето в огледалото. Гледа ме втренчено… Точно както във „Фатално привличане“.

— Значи не харесваш плетива на една кука, а? — подхвърля Кейти със странен глас.

О, Господи! О, Боже! Какво направих?! Отприщила съм лудостта в Кейти и сега тя сигурно… сигурно ще ме прободе с куки за плетене! Какво… какво да кажа? Как да се спася?!?

— Кейти, чуй ме, моля те! — започвам с бясно биещо от ужас сърце. — Не исках да ка…

— Мълчи, Ема! — мрачно вдига тя ръка. — Няма смисъл. И двете знаем каква е истината.

— Не, не! Станала е грешка. Той… той не ме е разбрал правилно! Аз…

— Вчера бях ужасно ядосана — прекъсва ме Кейти с налудничава усмивка. — Но след работа си отидох вкъщи и се обадих на мама. И знаеш ли какво ми каза тя?

— Какво? — питам, като трескаво обмислям възможностите за спасение.

— Каза ми, че… че и тя ненавижда плетивата на една кука.

— Какво? — обръщам се към Кейти и я зяпвам изумено.

— И че баба също ги ненавижда — добавя тя с пламнало лице, усмихва ми се смутено и изведнъж си е пак старата Кейти, която познавам и обичам. — Никой, абсолютно никой не ги харесвал. Години наред само се престрували, за да не…

— О, Господи, Кейти, съжалявам! — прегръщам я аз, изпълнена с угризения. — Извинявай! Аз само… просто… не исках да те обидя.

— Да, знам, че си го правила от добро сърце. Но трябваше да ми кажеш, Ема! Защото… сега се чувствам като пълна глупачка!

— Ами значи ставаме две пълни глупачки — усмихвам се мрачно аз.

— О, Ема! Кажи… добре ли си? — съчувствено пита Кейти.

Да бе, да, добре съм. Само дето се крия в тоалетната, за да не ми се налага да гледам колегите си.

— Как бих могла да съм добре, Кейти? — възкликвам отчаяно аз. — Вчера на всеослушание по телевизията бяха разгласени всичките ми най-съкровени, всичките ми най-интимни тайни! Но пък, от друга страна… — разпервам ръце примирено, — оттук насетне едва ли би могло да ми се случи нещо по-ужасно, така че…

— А, ето я! — влетява в тоалетната Каролин. — Ема, майка ти и баща ти са дошли да те видят!

О, не! Не мога да го повярвам! Просто не мога да повярвам на очите си!

Мама и татко наистина стоят до бюрото ми. Той — облечен в официален сив костюм, а тя — издокарана с тъмносиня пола и бяло сако. И някак едновременно държат голям букет цветя. А всички в офиса са обърнали глави и ги зяпат, сякаш са някакви редки изкопаеми.

О, сега пък всички се извъртат и ме зяпват мен.

— Здравей, мамо. Здрасти, татко! — измънквам с дрезгав от притеснение глас.

Какво правят тук, за Бога?!?

— Ема! — възкликва приветствено татко, като се опитва да имитира обичайния си ведър тон. — С майка ти решихме… да отскочим да те видим.

— Аха — кимвам замаяно.

Да бе, да, като че това е нещо съвършено естествено. Особено пък като се има предвид, че живеят на триста километра оттук!

— Теб и… Това са твоите приятели, нали? — усмихва се мама към хората в офиса.

— Ъъъ… нещо такова — поглеждам мрачно към Артемис, която е лепнала на лицето си сладникава усмивка.

— Точно онзи ден си казвахме с татко ти — продължава мама — колко се гордеем с теб, Ема! Работиш в толкова голяма компания! Сигурни сме, че много момичета биха позавидели на кариерата ти. Нали, Браян?

— Абсолютно! — отвръща татко. — Страхотно се справяш, Ема.

Толкова съм изненадана, че дума не мога да обеля. Срещам погледа на татко и той ми отправя странна, някак стресната усмивка. Забелязвам, че ръцете на мама треперят леко, докато оставя цветята на бюрото ми.

Господи! Изведнъж осъзнавам шокирано, че те са нервни! И двамата!

Точно се опитвам да осмисля това толкова необичайно за тях състояние, когато Пол се изправя на вратата на офиса си.

— Ема… А, ти май имаш посетители? — повдига той вежди към мен.

— Ъъъ… да — измънквам в отговор. — Пол, това са… ъъъ… родителите ми, Браян и Рейчъл…

— Приятно ми е — кимва Пол учтиво.

— Не бихме искали да пречим — смутолевя мама припряно.

— Няма проблем — отправя й очарователна усмивка Пол. — За съжаление, стаята, която обикновено използваме за семейни сбирки, понастоящем е в ремонт.

— О! — възкликва мама объркано, като явно не може да прецени дали той говори сериозно, или се шегува.

— Така че, Ема, защо не изведеш родителите си на… да го наречем един ранен обяд?

Поглеждам стенния часовник. Десет без петнадесет.

— Благодаря, Пол.

И наистина съм му благодарна.

Не, откачена работа. Абсолютен сюрреализъм!

Десет сутринта. Трябва да съм на бюрото си. Вместо това обаче вървя по улицата с родителите си и се чудя какво ли бихме могли да си кажем. Така де, дори не мога да си спомня кога за последен път съм била насаме с тях. Само ние тримата. Без дядо, без Кери, без Нев. Май преди петнадесетина години или нещо подобно.

— Да влезем тук — предлагам, когато минаваме покрай едно италианско кафене.

— Чудесно! — възкликва татко, отваря вратата и ни пуска да минем пред него, при което подхвърля уж мимоходом. — Вчера видяхме по телевизията твоя приятел Джак Харпър.

— Не ми е приятел! — отговарям остро и забелязвам, че двамата с мама се споглеждат.

Сядаме на една от дървените масички и келнерът слага по едно меню пред всеки от нас. Настава мълчание.

О, Господи! Сега пък аз съм нервна.

— Ами… аз ще изпия един чай — заявява мама. — Или може би… какво е това? Фрапелате?

— За мен чаша най-обикновено кафе — намръщено чете менюто татко. — Ако изобщо сервират такива прости неща.

— Впрочем, Ема, да не забравя — подхвърля мама небрежно. — Купили сме ти един малък подарък. Нали, Браян?

— Ъъъ… така ли? — питам изненадано. — Какъв подарък?

— Една кола — казва мама и вдига поглед към келнера, който се изправя в същия момент до масата ни. — За мен едно капучино. За съпруга ми чаша обикновено кафе през филтър, ако е възможно. А за Ема…

— Една кола! — повтарям изумено.

— Кола или кола? — уточнява келнерът, като ме поглежда с подозрение.

— Ъъъ… капучино, моля — отговарям разсеяно.

— И едно плато с петифури — добавя мама авторитетно. — Grazie!

— Мамо… — замаяно подпирам глава с ръката си. — Какво искаш да кажеш с това… за колата?

— О, нищо особено. Трябва ти кола, Ема. Опасно е да пътуваш с рейсове посред нощите. Прав е дядо ти.

— Но… но аз не мога да си позволя да… Не мога дори да… ами парите, които ви дължа? Ами…

— Забрави за тях — заявява татко категорично. — Нищо не ни дължиш. Абсолютно нищо.

Честно, не разбирам какво става. Абсолютно съм объркана. Бавно местя поглед от татко към мама. После обратно към татко. И отново към мама.

Наистина е странно. Сякаш от години едва сега за първи път се виждаме… наистина се виждаме. И като че… започваме отначало, на чисто.

— С татко ти се чудехме дали би искала да си направим заедно едно ваканционно пътешествие догодина — отбелязва мама. — Само ние.

— Само… ние ли? — питам невярващо.

— Да, само ние тримата — твърдо повтаря мама. После ми се усмихва някак плахо. — Ще бъде забавно, не мислиш ли? Но ако имаш други планове…

— Не, не, нямам! — прекъсвам я припряно. — Искам, разбира се!

— Ема, ние с майка ти имаме чувството… смятаме, че може би… може би не винаги сме забелязвали…

Татко млъква рязко, докато келнерът отрупва масата с поръчките ни.

— Благодаря! — отпраща го мама с нетърпеливо махване на ръката. После ме поглежда в очите. — Ема, двамата с татко ти искаме да ти кажем, че… много се гордеем с теб.

О, Господи! Не може да бъде! Имам чувството, че ще се разплача.

— И ние… — започва татко. — Така да се каже, ние и двамата… майка ти и аз… — Той млъква и смутено се прокашля няколко пъти. — Ние винаги… и винаги ще… и двамата…

Татко отново млъква, като диша тежко. Почти не смея да ги погледна.

— Това, което се опитвам да ти кажа, Ема… — заговорва той отново, — …ти сигурно го знаеш… и ние всички го знаем… а именно…

Отново млъква и започва да бърше със салфетката си избилата на челото му пот.

— Става дума за това, че… че…

— О, просто кажи на дъщеря си, че я обичаш, Браян! — извиква мама. — Кажи й го поне веднъж в живота си!

— Аз… обичам те, Ема! — изрича татко дрезгаво. — О, Господи! Обичам те! — повтаря той и разтрива силно с пръсти очите си.

— И аз те обичам, татко! — казвам със свито от вълнение гърло. - И теб, мамо.

— Ето, виждате ли! — възкликва мама със сълзи в очите. — Знаех си, че трябва да дойдем!

Тя сграбчва ръката ми, аз стисвам ръката на татко и за момент тримата замръзваме в нещо като групова прегръдка.

— Ами да!… Всички ние сме свещени брънки от вечния кръговрат на живота! — изтърсвам, обзета от прилив на емоция.

— Какво? — поглеждат ме неразбиращо родителите ми.

— Ъъъ… както и да е. Няма значение.

Освобождавам ръцете си от техните, отпивам глътка капучино и хвърлям разсеян поглед наоколо.

И сърцето ми буквално спира.

На входа на кафенето стои Джак.