Можеш ли да пазиш тайна?

XXVI

След известно време идвам на себе си дотолкова, че с препъване да се довлека до сградата, където гледахме представлението. Сварвам Лиси и Джемима все още в малкия офис. Джемима седи свита и трепереща от ужас, а Лиси я ругае ядно, надвесена над нея като богиня на възмездието.

— Тъпа, самовлюбена, егоистична кучка! Повръща ми се от теб, да знаеш!

Бяха ми казвали, че в съдебната зала Лиси прилича на злобен ротвайлер, но никога до този момент не я бях виждала в този й образ. Да си призная, и аз самата се уплаших, като видях яростните светкавици в очите й.

— Ема, кажи й да спре! Накарай я да престане да ми крещи! — изхленчва умолително Джемима.

— Какво стана? — пита Лиси с надежда в гласа.

Мълчаливо поклащам глава.

— О, Ема! — прехапва тя устни съчувствено.

— Чуй ме, Джемима! — обръщам се към хленчещата ни съквартирантка. — Накарай този твой журналист да забрави за цялата тази история! Трябва да го спреш, разбра ли? Веднага!

— Вече го спрях! — отвръща ми тя намусено. — Лиси ме накара да му се обадя. Няма да рови повече.

— Откъде си толкова сигурна?

— Няма да посмее да направи нещо, което би ядосало мама. Той печели доста от нея.

Питам Лиси с поглед дали можем да й вярваме, но тя само свива рамене колебливо. Тръгвам неуверено към вратата, но изведнъж се сещам и се обръщам.

— Предупреждавам те, Джемима — казвам й аз с възможно най-суров израз на лицето. — Ако нещо от това се появи във вестниците… каквото и да било… ще кажа на всички, че хъркаш.

— Не хъркам! — сопва ми се Джемима.

— Хъркаш и още как! — намесва се и Лиси. — Като дъскорезачка. И още, ще кажем на всички, че си купила онова твое палто на Дона Каран от магазин за дрехи втора употреба.

Джемима изписква от ужас:

— Не е вярно!

— Вярно е! Видях торбичката — обаждам се аз. — И още, ще кажем на всички, че перлите ти са изкуствени, а не истински!

Джемима ужасено затулва уста с ръка.

— …и още, че изобщо не готвиш сама ястията, които поднасяш на гостите си…

— …и още, че снимката, на която си с принц Уилям, е монтаж…

— …и още, отсега нататък ще казваме на абсолютно всеки мъж, с когото тръгнеш да излизаш, че целта ти е единствено диамант на пръста! — завършвам триумфално и поглеждам Лиси с благодарност за подкрепата.

— Добре! Добре! Разбрах! Обещавам да забравя цялата тази история! Кълна се! Само, моля ви, не споменавайте, че съм купила палтото си от магазин за дрехи втора употреба! — нарежда през сълзи Джемима. После поглежда умолително към Лиси и пита; — Мога ли да си тръгна?

— Да, можеш — презрително я отпраща с ръка Лиси и Джемима се измъква бързо-бързо.

Когато вратата се затваря зад гърба й, аз поглеждам любопитно Лиси и питам:

— Снимката с принц Уилям наистина ли е монтаж?

— Да! Не съм ли ти го казвала досега? Веднъж работех нещо на компютъра й и по погрешка отворих файла. Беше лепнала своята глава към тялото на някакво друго момиче!

Не издържам и се разкикотвам. Но бързо ми минава. Изведнъж краката ми отмаляват и се отпускам на близкия стол.

Известно време мълчим.

— И какво, не пожела дори да те изслуша, така ли? — пита най-сетне Лиси.

— Не. Качи се в колата си и замина.

— Добре де, не е ли малко прекалено? — поглежда ме тя замислено. — Искам да кажа, той оповести пред целия свят всичките ти тайни, докато ти си казала само нещичко и…

— Нима не разбираш, Лиси? — прекъсвам я, забила мрачно поглед в килима. — Това, което Джак ми сподели, не е просто някаква тайничка, от рода на моите, а нещо действително изключително важно за него. Специално дойде тук, за да ми го каже. За да ми покаже, че ми има тотално доверие. — Преглъщам тежко. — А в следващия момент ме сварва да говоря с журналист от жълтата преса!

— Но ти изобщо не си говорила! — възкликва Лиси. — И нямаш никаква вина за станалото, Ема!

— Имам! Не биваше да споменавам каквото и да било пред Джемима. Нито думичка.

— О, тя все едно щеше да се втурне да му отмъщава! — махва с ръка Лиси. — Маниачка е на тема отмъщение, сама знаеш! И сега вероятно Джак щеше да те съди за надраскана кола. Или за увредени гениталии!

Разсмивам се през сълзи.

Вратата се отваря със замах и един от участниците в представлението надниква в офиса.

— Лиси! Ето къде си била! — възкликва той. — Хайде, идвай! Всички те чакат!

— Ей сега, Колин — отвръща Лиси. — След минутка.

Той затваря вратата, а Лиси се обръща към мен.

— Хайде, ела на партито.

— О, не! Предпочитам да се прибера, Лиси. Но ти върви. Не се притеснявай за мен. Всичко ще е наред.

И наистина смятам да се прибера и да си легна. Но когато излизам навън, усещам, че няма да мога да заспя. Цялата съм напрегната като тетива. Не ми се ходи на партито, където ще трябва да се преструвам на весела и да водя незначителни разговори. Но не ми се и прибира в притихналия ни апартамент.

Прекосявам безцелно двора, без да съм наясно какво всъщност възнамерявам да правя.

И в следващия момент замръзвам.

Не, не мога да го повярвам! Джак!

Джак върви право срещу мен, приближава с решителен израз на лицето.

Сърцето ми забива учестено. Иска ми се да заговоря… или да заплача… или и аз не знам какво.

Но само стоя и го гледам като препарирана.

Той спира пред мен, хваща ме за раменете и впива изпитателен поглед в очите ми.

— Страх ме е от тъмното! — заявява изведнъж Джак.

— Какво? — измънквам изненадано.

— Страх ме е от тъмното. Открай време. Затова винаги си държа една бейзболна бухалка под леглото. За всеки случай.

Зяпвам го изумено.

— Джак…

— И ненавиждам черния хайвер. — Поколебава се за миг и добавя: — И се срамувам от френския си акцент.

— Джак, какво за Бо…

— Този белег на китката ми е откогато бях четиринадесетгодишен и се опитах да отворя кутия бира с вилица. Когато бях малък, имах навика да лепя дъвките си под масата в трапезарията на леля Франсин. Загубих девствеността си с едно момиче, което се казваше Лайза Грийнууд в плевнята на чичо й, а после я попитах може ли да задържа сутиена й, за да го покажа като доказателство на приятелите ми.

Не издържам и се изкикотвам тихичко. Джак обаче не откъсва поглед от очите ми и продължава невъзмутимо:

— Никога не съм носил никоя от вратовръзките, които ми подаряваше мама за Коледа. Винаги съм искал да бъда поне два-три сантиметра по-висок, отколкото съм… Често сънувам един кошмар… че съм Супермен и че падам от небето. Понякога ми се случва да седя на съвещания на борда на директорите, да оглеждам присъстващите край масата и да се питам: „Кои, по дяволите, са всички тези хора?“

Спира за миг, поема си дълбоко дъх и ме поглежда още по-съсредоточено.

— Срещнах едно момиче в един самолет — добавя той. — И после… целият ми живот се промени.

Усещам в мен да напира нещо горещо, гърлото ми се стяга, едва си поемам дъх. Полагам усилия да не заплача, но лицето ми се сгърчва от само себе си.

— Джак — преглъщам отчаяно, — не съм… наистина не съм…

— Знам — прекъсва ме той с кимване. — Знам, че не си.

— Никога не бих…

— Знам, че не би, Ема — казва той нежно. — Знам.

И сега вече не успявам да се сдържа. Сълзите рукват от очите ми. Изпитвам огромно облекчение. Той знае. Чудесно!

— Ъъъ… — избърсвам сълзите от лицето си, като се опитвам да се овладея. — …Това значи ли, че… че ние…

И спирам, защото не ми стига кураж да изрека думите.

Настава продължително, тягостно мълчание.

Не знам какво бих направила, ако отговори с „не“.

— Виж сега, не бързай с решението си — казва най-сетне Джак, като ме поглежда втренчено. — Защото имам още много, много неща да ти споделям. А някои от тях са доста ужасни.

Разсмивам се през сълзи.

— Не е нужно да ми ги казваш всичките.

— А, не! — заявява Джак категорично. — Нужно е! Дай да вървим — махва той неопределено към улицата. — Защото това ще ни отнеме доста време.

— Ами добре — приемам с все още леко разтреперан глас. Джак ми подава ръка и след миг колебание аз я поемам и стисвам.

— И така… докъде бях стигнал? А, да! Но да ти кажа, това е нещо, което не може да бъде споделено с всеки! — Джак се привежда към мен и зашепва: — Истината е, че аз всъщност не харесвам „Кола Пантера“. Предпочитам „Пепси“!

— О, не! — възкликвам шокирано.

— Дори понякога си сипвам „Пепси“ в кутийка от „Кола Пантера“…

— Не е вярно! — изкикотвам се аз.

— Вярно е! Предупредих те, че някои от моите тайни са доста ужасни…

Тръгваме бавно по улицата. Всичко тъне в тишина. Чува се само шумът от стъпките ни, вятърът в дърветата и гласът на Джак, който говори, говори… Джак, който споделя с мен всичко.