Мосад (По пътя на измамата)

От авторите

Не е лека задача да се разкрият фактите такива, каквито са, след четири години в служба на „Мосад“.

Възпитан в среда на радикален ционизъм, аз бях убеден, че израелската държава не може да допуска политически грешки, че ние сме Давид във вечната битка срещу новия Голиат, че няма кой друг да ни защити освен нас самите — чувство, засилвано от онези, които бяха оцелели след кладите на войната и живееха между нас.

Ние, новото поколение израилтяни, възкръсналата на своя земя нация след изгнание, продължило повече от две хиляди години, бяхме отговорни за съдбата на целия народ.

Командирите в нашата армия бяха наричани закрилници, не генерали. Водачите ни бяха капитани на мостика на огромен кораб.

Чувствах се богопомазан да бъда избран в това, което смятах за елита на „Мосад“.

Но едва в редовете на „Мосад“ се сблъсках с изкривените идеали и с онзи параноичен прагматизъм, към който се прибавяха алчност, корупция и съвършено безразличие към човешкия живот. Всичко това ме накара да разкажа тази история.

Само любовта ми към Израел, свободен и справедлив, е причина да изложа живота си на опасност с разказа си и да се изправя срещу онези, които превърнаха бляна на ционизма в сегашния кошмар.

„Мосад“ бе разузнаването, на което повериха отговорността да помага на водачите на този народ, а то предаде доверието му. Вместо това се градяха несъгласувани с никого планове, които служеха на дребни интереси, плод на собствената им политика. Те доведоха цялата нация до война по всички граници.

Не мога да мълча повече, нито мога да рискувам достоверността на тази книга, като крия истината зад фалшиви имена и мъгляви идентификации (независимо че съм използвал инициали за фамилиите на част от действащия персонаж, за да ги защитя).

Iacta alea est: Жребият е хвърлен.

Виктор Островски, юли 1990

Като журналист с повече от двадесет и пет годишна практика съм разбрал, че никога не трябва да казвам „не“ на някой, който ми предлага разказа си, без значение колко странно може да звучи. В началото разказът на Виктор Островски бе по-странен от всичко, което бях чувал.

Като повечето журналисти и на мен ми се беше случвало да изслушвам хора, които с тайнствен шепот обясняват защо Междугалактическата марсианска лига се опитва да им запуши устата. От друга страна, доста журналисти са патили от неверието си, когато едва след дълги проучвания са откривали, че историята, в която са се съмнявали, е напълно достоверна.

Един ден през април 1988 година Виктор Островски ми позвъни в Отава и каза, че може да ми предложи нещо, пряко свързано с международните отношения, което би ме заинтересувало. Наскоро бях публикувал един доста спорен бестселър под заглавие „Високопоставени приятели“, който засягаше сделки около тогавашния министър-председател на Канада и правителството. Виктор добави, че му харесва подходът ми към висшите среди и поради това е решил да предложи историята си именно на мен. Не съобщи никакви подробности, но ме покани на кафе в близкото заведение, за да можем да поговорим четвърт час на спокойствие. Три часа по-късно все още го слушах с внимание. Разказът му беше наистина интересен.

Естествено първият въпрос, който си зададох, бе как да разбера дали човекът пред мен е такъв, за какъвто се представя. Е, някои лични проучвания и в добавка неговата готовност да назове различни имена и да е пределно откровен улесниха задачата ми и така стигнах до заключението, че той не е самозванец, а истински „катса“ от „Мосад“, макар и бивш.

На мнозина няма да им хареса онова, което ще прочетат в тази книга. То е тревожно, едва ли може да се нарече поменик на най-добрите страни от човешката природа. Мнозина може би ще възприемат Виктор като предател на Израел. Така да бъде. Но поне аз го виждам като човек, който е дълбоко убеден, че „Мосад“ в същността си е добра организация, поставена в служба на зли цели, човек, чиито идеали са разбити в сблъсъка с безмилостната реалност, човек, който вярва, че „Мосад“ — или всяка друга правителствена организация — трябва да носи обществена отговорност за своите действия. Дори ЦРУ е длъжно да се отчита пред избран контролен орган. Но не и „Мосад“.

На 1.IX.1951 година тогавашният министър-председател Давид Бен-Гурион издава нареждане за създаването на „Мосад“, разузнавателна организация, независима от израелското Министерство на външните работи. До ден днешен „Мосад“ си остава в сянка, въпреки че всеки знае за съществуването му и понякога политиците дори се хвалят с успехите му. Например никога не бихте открили справки за него в бюджета на Израел. Името на неговия шеф не става обществено достояние, докато той стои на този пост.

Една от главните теми в тази книга е убеждението на Виктор, че „Мосад“ е извън всякакъв контрол и че дори министър-председателят не упражнява истинска власт над действията му, а често е манипулиран да одобри или извърши нещо, което вероятно е в интерес на онези, които ръководят „Мосад“, но съвсем не от полза за Израел.

Въпреки че в същността си разузнаването изисква голяма секретност, някои страни от дейността му са добили гласност в други демократични държави. В САЩ например шефът на ЦРУ и заместниците му се посочват от президента. Изборът се огласява от сенатска комисия, а накрая трябва да бъде утвърден с мнозинство в самия Сенат.

На 28 февруари 1989 например комисия под председателството на Дейвид Л. Боурен се събра в стая Н-216 на сградата на Сената във Вашингтон, за да разпита дългогодишния служител на ЦРУ Ричард Дж. Кър по повод на избора му за заместник-шеф на Централното разузнаване. Преди огласяването на избора обаче Кър е трябвало да попълни изчерпателен въпросник от 45 части, покриващ всичко: от биография, образование и заемани длъжности до финансовото му състояние, включително и какви земи притежава, заплатата от последните пет години и размера на ипотеките му. Не на последно място остават въпроси, засягащи членство в организации, както и общата философия за живота и в частност за разузнаването.

При откриването на изслушването сенаторът Боурен призна, че рядко работата на комисията става публично достояние. „Докато в някои други страни се установява пълен законодателен надзор върху разузнаването, цялата същност на този процес в нашата страна е наистина уникална.“

Между другото комисията провежда всеки три месеца прегледи на правителствените секретни програми до края на мандата и се събира извънредно всеки път, когато президентът започва нова секретна операция.

„Макар ние да нямаме право на вето върху предложените секретни операции, продължава той, президентите в миналото следваха нашите съвети, като видоизменяха или изцяло се отказваха от действия, които комисията считаше недомислени или излагащи на излишен риск интересите на сигурността.“

В Израел дори министър-председателят, въпреки че е официалният шеф на разузнаването, често не знае за тайната му дейност, преди резултатите да са излезли наяве. Що се отнася до обществото, то рядко изобщо научава за това. И естествено не съществува какъвто и да било организиран надзор над дейността и персонала на „Мосад“.

Важността на едно подобаващо политическо ръководство над разузнавателните служби е обобщена от сър Уилям Стивънсън в увода към „Човекът, наречен Неустрашимия“, където той изтъква, че разузнаването е абсолютно необходимо за една демокрация, ако тя иска да избегне злощастията и дори пълната си гибел.

„Измежду все по-съвършените оръжия, пръснати по света, разузнаването е нещо съществено, може би най-важното — пише той. — Но поради своята секретност то е най-опасното. Нужно е изграждането на самозащита, която да предотвратява злоупотребата с него, да го контролира и своевременно да го коригира. Но както и във всяко друго начинание, решаващата роля имат характерът и мъдростта на онези, на които то е поверено. В единството на това ръководство е надеждата на всички свободни хора.“

Друг основателен въпрос около историята на Виктор е как един дребен сътрудник на Института, така наричат „Мосад“, твърди, че знае толкова много неща за него. Това е интересно. Отговорът обаче е изненадващо прост.

Първо, като организация „Мосад“ е с ограничен състав.

Найджъл Уест (псевдоним на британския депутат от торите Рупърт Аласън) в своята книга „Игри на разузнаване“ пише, че главната квартира на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, която всъщност започва още от Джордж Вашингтон Паркуей, извън границите на Вашингтон има около 25 000 служители, повечето от които не полагат никакви усилия да прикрият същността на работата си.

В целия „Мосад“ има едва 1200 служители, в това число чиновници и почистващ персонал — всички те са инструктирани да казват, ако ги питат, че работят към Министерството на отбраната.

Уест добавя, че „според сведенията, получени чрез разни съветски дисиденти, КГБ разполага с 15 000 офицери към Първо главно управление, изпратени в чужбина, и с около 3000 в главната квартира в Тёплый стан, непосредствено след Московското околовръстно шосе на югозапад от столицата“. Но това е било през петдесетте. Според по-нови данни служителите на КГБ са повече от 250 000, пръснати из различните краища на света. Дори обучените служители на DGI1, пръснати из кубинските дипломатически мисии, наброяват повече от 2000.

„Мосад“ — ако искате вярвайте — разполага само с 30 до 35 секретни разузнавачи, или катси, които изпълняват специални задачи из разни страни едновременно. Главната причина за тази необичайно малка бройка, както ще разберете от тази книга, е, че за разлика от други страни Израел може да разчита на значителен брой верни хора, живеещи из еврейските общности по цял свят. Това се постига чрез уникалната система на саяним, доброволни помагачи от еврейски произход.

Виктор е водил дневник на своите лични преживявания и на тези на мнозина други. Той трудно запомня текстове, но има отлична фотографска памет за схеми, планове и други подобни данни от решаващо значение за успешните действия на разузнаването. И тъй като „Мосад“ е толкова малка и компактна организация, той е имал достъп до специални компютърни файлове и устни разкази, които биха били недосегаеми за някой по-нисш служител на ЦРУ или КГБ. Дори като студенти той и неговите колеги са имали достъп до главния компютър на „Мосад“ и безброй часове са прекарани в изучаване на най-дребни подробности, свързани с бивши и настоящи операции. Целта е била да се обучат новите кадри как следва да се проведе една операция и как да се избягнат минали грешки.

В допълнение, макар че е трудно да се обясни, уникалното историческо единство на еврейската общност, нейната вътрешна убеденост, че независимо от политическите различия те всички трябва да са заедно и да се пазят сами от враговете си, води до откритост помежду им, която трудно може да се наблюдава при служителите на, да речем, ЦРУ или КГБ. С една дума, помежду си те се чувстват свободни да говорят в най-големи подробности. И говорят.

Разбира се, искам да благодаря на Виктор за предоставената ми възможност да разкажа открито тази забележителна история. Искам също да благодаря на моята съпруга Лидия за твърдата й подкрепа на това начинание, особено след като характерът на предложеното ви четиво води до нови и нови тревоги за мен, по-големи от свързаните с обичайната ми политическа дейност.

И още нещо: парламентарната библиотека в Отава отново ми оказа неизменната си помощ.

Клеър Хой, юли 1990